Тема №10 Новобългарска просвета и култура през Възраждането

Тема № 10

Изворовата база е богата и разнообразна. На първо място това са съчиненията и епистоларното наследство на възрожденските дейци; второ, български възрожденски печат и книжнина (над 90 издания и над 1800 заглавия на книги); трето, документи, съхранявани в архива на Светия синод; четвърто, оцелели паметници на материалната култура – възрожденски къщи, църкви, манастири, икони и т.н.

От чуждите извори най-стойностна информация се съдържа в документите на администрацията на Високата порта; второ, балкански и европейски печат и книжнина; трето, в архивите Ватикана, Цариградската патриаршия и различни религиозни мини; четвърто, дипломатически донесения, съчинения, мемоари, дневници на чужди дипломати, учени, пътешественици и т.н.

Османското завладяване от края на 14 и началото на 15 век довежда до упадък на съществуващата средновековна образователна система. Старите просветни центрове и големите манастирски комплекси – Търновско, Пловдивско, Софийско и Видинско са унищожени. Заедно е аристокрацията е ликвидиран и българският интелектуален елит. Прекъсната е линията на елитарната култура. Част от образованите българи са избити, други насилствено поробени или депортирани в Мала Азия, трети, като Константин Костенечки, Григорий Цамблак и др. емигрират в Сърбия, Влашко, Молдова, Украйна. Едва към средата и втората половина на 15 век, когато османците окончателно утвърждават властта си над целия балкански регион, и когато първоначалният стрес от завоеванието е постепенно преодолян, книжовността започва, макар и бавно, да се съживява. В тази обстановка се променя и смисълът на понятието интелигент. За няколко века то просто става синоним на грамотен човек. Единствено изключение са българските католици. Статистическите наблюдения на Н. Генчев върху българската интелигенция показват че 178 лица, от които само една жена, калугерката Елисавета от Македония, която е приписала миней (богослужебна литература), са оставили имената си в историята на културния живот на България през първите векове от османското господство. През този период единствените училища в българските земи са килийните. В отделните манастири под формата на килийни училища се възобновява и организираната просветна дейност. През 15 век функционират 17 килийни училища, 16 век се откриват 29 нови, 18 век 75 нови. Те се откриват обикновено към манастирите или техните метоси. Учителите са предимно монаси, свещеници и по-рядко грамотни занаятчии и търговци. Броят на учениците не надвишава 18-20 деца.

Макар и неравномерно разпространени, килийни училища има в Мизия, Тракия и Македония. Те възникват отначало към манастири или църкви. Метосите на големите манастири също разкриват такива училища. С общобългарска известност са например тези във Велес, Самоков, София, Челопечене, Свищов, Калофер, Елена.

По-късно започват да се появяват и домашни (частни) килийни училища, организирани от светски лица. През 18 век се откриват и обществени училища, издържани от общините или еснафските сдружения. В килията учениците получават елементарно образование, оскъдни светски познания и най-вече теологична подготовка дори и през втората половина на 18 век все още се изучават предимно църковни книги (Часослов, Псалтир, Апостол, Светче, Требник), църковно пеене, четене и писане, а светски знания се въвеждат частично и то само в някои килийни училища – смятане, история, граматика.

Според подготовката на учителя, децата започват да изучават различни остроумни четива, книжовни произведения, като “Стематографията” на Хр. Жефарович, а по-късно и Паисиевата история, писмовници, граматически трудове от руски, сръбски и гръцки произход. Подобен род учебни помагала не трябва да се подценяват. С писмовниците например тогавашните българчета се учат как да адресират кореспонденциите си, как се прави спогодително за търговско сдружение, кака се изготвя запис за кредит, как се пише полица и т.н. Същевременно тъкмо през втората половина на 18 век се появяват и първите български буквари, като този на Хр. Жефарович, известен от библиографски сведения и на Марко Теодорович от Банско през 1792г.

Опитите да се реформира обучението в килийните училища обаче не води до съществени изменения.

Ниските резултати не омаловажават ролята на тази институция в духовното развитие на българския народ. Килийните училища имат своето място в борбата за оцеляване на българската общност от асимилаторските стремежи на поробителя. От тях излизат голям брой ревностни книгописци, граматици, даскали, зографи, строители. Възпитаници на този вид училища са Йосиф Брадати, Софроний Врачански, Паисий Хилендарски и др., които развиват народната култура и превръщат в защитно средство в борбата за съхраняване на просветата. През втората половина на 18 и началото на 19 век навлизането на светския елемент се налага като водеща линия в развитието на просветното дело в българските земи. На първо място тази нова тенденция намира израз в увеличаване броя на килиите, откривани от светски лица и второ – засилен интерес на общините към учебното дело. През 1762г. има 112 килийни училища, а през 1835г. – 235 килийни училища, като до средата на 19 век има разкрити около 500, това красноречиво показва, че българите вярно са оценявали потребността от тях. По-известни са тези в София, Котел, Самоков, Елена, Рилски, Етрополски и др.

В началото на 19 век килийното образование достига своя апогей, но тогава започва и неговият залез. Новото време създава потребност от светски знания.

Започналите в началото на 18 век социално-икономически и духовни процеси в българските земи се задълбочават до кря на столетието и поставят на дневен ред неотложни задачи пред българското общество. Една от тях е да се създаде нова образователна система – национална по характер, светска по съдържание, утилитарна по насоченост.

Стремежът към светското образование се обяснява с чисто практичните потребности на зародилата се и утвърждаваща се българска буржоазия. Търговците, занаятчиите, предприемачите трябвало да знаят да четат, да пишат, да смятат, да имат познания по аритметика, география, стокознание, естествознание, история и т.н., за да могат не само да произвеждат, но и да пласират в близки и далечни страни своите стоки. Знанията, получавани в килийните училища, се оказват недостатъчни, за да отговорят на потребностите на новото стопанско и обществено развитие.

Усвояването на светски знания се налага и от духовните потребности на българското възрожденско общество. Нивите буржоазни идеи намират ярък израз в произведенията на Партений Павлович, П. Хилендарски, С. Врачански, Кирил Пейчинович, Йоаким Кърчовски и подхранват националното чувство у българите. С това се утвърждава интересът към светските хуманитарни знания и определено към историческото минало на българската общност, към българския език и традиция. През XVIIIв. в буржоазна Европа шестват идеите на Просвещението и в техния периметър вече попадат и българските земи. Те създават сред интелигенцията и целия, народ култ към образованието и напредъка. Заедно с тях проникват и новите педагогически възгледи за демокрация, общодостъпно образование на роден език, освободено от влиянието на църквата. Издигат се идеи за ново отношение към личността на ученика в духа на хуманизма.

Поради голямата изостаналост на българските земи, като затворена провинция на Османската империя, духовното пробождане на народа протича много бавно. През XVIIIв. социално-икономическата обстановка все още не е благоприятна за радикални практически промени. Затова съществена роля за ускоряване на духовните процеси в българското общество играят чуждите културни влияния. Между тях през втората половина на XVIII и началото на XIXв. най-силно е гръцкото.

По обективни причини възрожденските процеси в Гърция започват значително по-рано. Географското положение и съществуващите от векове търговски връзки между гръцките пристанища и пристанищата на другите крайморски страни определят силните позиции на гърците в стопанските отношения на Турция с чуждия свят. Чрез оживените контакти с Европа в Гърция рано започват да проникват нивите икономически и културни постижения. Поради това гръцкото национално Възраждане започва най-рано в сравнение с останалите християнски народи. То също се характеризира със силно просветно и националноосвободително движение, начело на които стои гръцката буржоазия. Така много преди българите гърците започват да откриват нови училища със светско учебно съдържание и модерна организация на основата на широко разпространения в Европа Бел-Ланкастерски метод (по името на създателите му - англичаните Андрей Бел и Джон Ланкастер).

Такива училища се откриват през XVIII и началото на XIXв. в икономически по-издигнатите градове на гръцките земи и в цялата турска империя. Някои от тях бързо се развиват в средни учебни заведения и академии - в Атина, на о. Андрос, на о. Хиос, в Цариград, Смирна, Янина, Букурещ и др. Знаменити просветители и учители като Адамантиос Кораис (1748-1833г.), Константин Ругае (1753-1790г.), Теофил Каирйс (1784-1853г.) и много други допринасят за укрепване на гръцката просвета и оказват силно влияние върху своите ученици.

През втората половина на XVIIIв., когато новогръцката просвета е в подем, а в българските земи съществуват само килийни училища, българските занаятчии и търговци започват да изпращат децата си в гръцките модерни школи. Много български младежи, по-късно активни будители на народа, получават образованието си в тях. В Цариградската гръцка гимназия, намираща се в квартала Коручешме, учат Сава Доброплодни, Иван Бозоров, Г.С. Раковски, Павел Бобеков, Гаврил Кръстевич, Никола Богориди, Алеко Богориди и др. В училището в Кидония получават знания Иван Селимински, Недко Бонев, Константин Фотинов, на о. Андрос учат Стоян Чомаков, Георги Атанасов, Иван Добровски, Иван Момчилов, в училището на о. Хиос - Райно Попович, в Янина - братята Димитър и Константин Миладинови, в Бейската академия в Букурещ - внуците на С. Врачански Атанас и Стефан Богороди, Никола Пиколо, Петър Берон и т.н.

Много още са българите, които получават солидно за времето си образование в тези училища, а след завръщането си в отечеството са носители на прогресивни идеи, полагат основите на националната култура или стават борци за национална свобода.

В началото на XIXв. започва откриването на гръцки училища в етническите граници на българския народ. Те са дело на гръцката буржоазия в селищата, където живеят компактни групи гръцко население – Мелник, Сер, Анхиало, Созопол. Варна. Такива училища откриват и някои богати българи в по-издигнати в икономическо отношение градове, като в тях за учители обикновено се назначават български младежи, получили образованието си в гръцките учебни заведения.

За първо гръцко светско училище в българските земи се приема основаното през 1810г. училище в Сливен от даскал Антон Хаджи Кринчу (даскал Андончо). То се открива по инициатива на сливенските чорбаджии, подкрепени от фенерското духовенство. През 20-те години на миналия век в Сливен има 5 гръцки училища - 4 начални и едно класно.

През 1812г. се открива новогръцко училище в Котел. В следващите години такива училища се откриват в Търново, Пловдив, Свищов, Карлово и др.

Като си създава силни икономически и културни позиции в турската империя гръцката търговска буржоазия, поддържана от гръцкото духовенство и гръцката интелигенция, разработва план за установяване на своето господство над изостаналия в стопанско и просветно отношение български народ. Крайните гръцки националисти мечтаят за погърчване на българското население и за възстановяване на старата византийска империя. Главни органи на гръцката пропаганда са училищата и гръцкото духовенство в България.

И все пак, независимо от целите, които си поставя гръцката буржоазия по отношение на българския народ, приобщаването на българите към гръцката образованост има положителни последици за българското културно-национално; развитие От гръцкото училище и литература в българските земи проникват идеите, шестващи в Европа. Чрез тях се заимства и утвърждава взаимоучителната метода. Със своя пример гръцката буржоазия заразява българската буржоазия - тя проявява стремеж към нови знания, към утвърждаване и завоюване на престиж, към реформиране на съществуващите институции, а по-късно към извоюване на самостоятелност - икономическа и политическа.

През началния период на Възраждането културно влияние върху българите оказва и Сърбия. Близостта на езика улеснява това въздействие. Много български младежи учат в сръбски училища. Там възприемат достиженията на сръбската култура, а тези достижения, особено сред австрийските сърби, са значителни. Българските младежи изпитват благотворното влияние на идеите на сръбските просветители Доситей Обрадович, Йоан Раич, Вук Караджич.

Идеите на общославянския Ренесанс също се отразяват благотворно върху духовното развитие на българите. Макар въздействието и заемките от западните славяни да са твърде ограничени до към 30-те години на XIXв., под влияние на славянския ренесансов свят се засилва интересът към историята и миналото, към националната самобитност.

В края на XVIII и началото на XIXв. все по-осезателно започва да се чувства руското културно влияние сред българите. Контактите между руси и българи се засилват във връзка с руско-турските войни и в резултат на търговските връзки между Османската империя и Русия. При подписването на мирните договори след приключване на руско-турските конфликти Петербург неизменно поставя условието за покровителство над балканските християнски народи. През 1816г. Русия дава възможност за обучение на децата на сръбската знат в нейните училища, а по-късно тази привилегия се разпростира върху българските младежи.

През първите десетилетия на XIXв. се засилва прякото културно влияние на напредналите европейски страни. Това (става главно чрез българите, учещи и Париж, Виена, Мюнхен, Флоренция, Пиза и др. В Хайделберг и Мюнхен учи Петър Берон, в Италия - Ив. Селимински, Стоян Чомаков, Никола Пиколо, в Париж - Александър Екзарх, Гаврил Кръстевич и др. Някои от тях се завръщат след завършване на образованието си, други остават в Европа, но всички те допринасят за приобщаването на българите към европейските идейни и културни достижения.

Цариградската гръцка патриаршия предприема истинско кръстоносен поход срещу всичко българско. Като ръководна програма на гръцките мегаломани служат двете писма на патриарх Григорий V от 1806 и 1819г., с които на гръцкото духовенство се поставя задачата да разпространява гръцкото образование сред християните.

Противодействието на българската буржоазия срещу тази опасност се проявява в идеята за откриване на елино-български училища. С отварянето на тези училища се цели да се задоволят нуждите на българите от светски знания и то опознаване на гръцкия език. В тях се използват знанията на българи, възпитаници на модерните гръцки школи, които при обучението използват или преподават на български език.

Според някои изследователи първото елино-българско училище е създадено в 1810г. в Сливен, но според Обр. Обрешов за първо елино-българско училище трябва да се приеме откритото от даскал Антон Хаджи Кринчу училище в Котел през 1812г., в което той подпомага учениците да разберат трудните гръцки текстове, като си служи с говорим български език.

Засега натежава мнението на Николай Генчев. Според него първото елино-българско училище е открито в Свищов през 1815г. от Емануил Васкидович (1795-1875г.).

Той е роден в Мелник. Учи в родния си град, а след това в прочутото новогръцко училище на о. Хиос. След завършване на гимназията в Хиос заминава за Румъния с цел да стане учител в някое от тамошните гръцки училища. В Свищов богатите жители на града убеждават Васкидович да остане при тях и да открие светско училище. По това време Свищов е едни от най-издигнатите в икономическо отношение български градове. В училището Васкидович преподава на гръцки и църковнославянски. През 30-те години на 19 век в Свищов идва Христаки Павлович. Под негово ръководство училището се разраства и се оформя напълно като светско. Гръцкият език отстъпва на втори план и започва да се преподава почти изцяло на български език.

През 1819г. с материалната помощ на Ст. Богориди и котелската община се открива елино-българско килийно училище в Котел от Райно Попович. В 1825г. след завършването си в родния си град Сливен, Иван Селимински открива подобно училище. В него той преподава аритметика, физика, география, естествена история.

Николай Генчев изказва мнение, че това става през 1820г., но по-достоверно е да е в 1825г. – завършването на Селимински в Сливен.

През 1826г. Р. Попович напуска Котел и се установява в Карлово, където отваря едно от най-добре уредените елино-български училища. В това училище учат Г.С. Раковски, Евлоги Георгиев, Гаврил Кръстевич, Ботьо Петков. Междувременно същата 1826г. е открито и училище в Самоков е учител Неофит Рилски.

Друго известно елино-българско училище е открито в Смирна през 1828г. от Константин Фотинов. След няколко години в училището се учат вече почти 200 българчета, от всички краища на българските земи. К. Фотинов е първият, който въвежда в обучението елементи на взаимоучителната система. Драган Цанков дава сведения, че през 1828г. двама банатски учители предават по взаимната метода и в Свищов.

По учебно съдържание елино-българските училища почти се покриват с новогръцките, но в някои от тях се изучават и предмети с българско съдържание - църковнославянски или новобългарски език, българска история. При самото обучение преподаването се води на гръцки език, но се използва и българският език като помощно средство или като език на обучението по някои предмети. Има и училища, в които напълно доминира българският език. Такова е училището на Христаки Павлович в Свищов.

Колкото и да са пригодени към нуждите и условията на разбиващата се българска буржоазия, елино-българските училища остават чужди по дух на новобългарското просветно движение. Ето защо те са преходен тип училища в развитието на българското образование.

Силен тласък в развитието на движението за новобългарска просвета дава делото на Петър Берон. Роден в богатото семейство на Хаджи Беро в Котел през 1799 или 1800г. той прекарва нормално детство до 1811г., когато бащиният му дом е разграбен от минаващи турски войски. Поради тежкото състояние на своите родители работи в Котел и Варна като абаджийски чирак. През 1817г. отива в Букурещ, където учи в прочутата гръцка гимназия, известна като “Бейска академия”. Там се запознава с Буквара на големия гръцки педагог Дарвар, издаден през 1804г. Принуден да напусне Букурещ Берон са установява в Брашов (Австрия), където става домашен учител в семейството на богатия българин Антон Йованович (Иванов), преселник от Сливен, чието родолюбие изиграва важна роля в живота му. Той насърчава Петър Берон да състави “Рибния буквар” и дава средства за неговото отпечатване. Освен тава подпомага Берон да завърши висшето си образование.

В Брашов Петър Берон получава средно класическо образование. Изучава добре старогръцки и новогръцки език, гръцка литература, румънски, френски, немски език.

През 1825г. Берон се записва студент във философския факултет на Хайдалбергския университет. На следващата година се прехвърля в медицинския факултет. Медицина завършва в Мюнхен. През 1831г. се завръща в Румъния и е назначен за окръжен лекар в Крайова. Заедно с лекарската практика Берон се занимава и с търговска дейност. Проявява грижи за напредъка на българското образование, изразени в изпращането на средства и книги преди всичко за девическите училища и даването на ценни указания за уреждането на учебното дело.

През 1839г. Берон напуска длъжността окръжен лекар в Крайова и се отдава изцяло на търговията. След като натрупва голямо състояние през 1843г. той прекратява и тази си дейност, като я предоставя на братовия си син. От тогава до края на своя живот се занимава изключително с научна работа, като живее във Франция (Париж), но посещава често Румъния, Германия, Австрия, Чехия, Англия, Гърция и други европейски страни. Загива трагично в Крайова през 1871г. независимо от това, че П. Берон написва общо 24 научни съчинения, издадени в 32 тома, за българското образование най-значителен се оказва неговият “Рибен буквар”, издаден в Брашов през 1824г. До Освобождението претърпява 6 издания.

В своя буквар Берон разработва творчески възгледи за образованието, разпространени в Европа, но с оглед на българската действителност. В него изразява прогресивните просветни тенденции на епохата.

Пет модерни педагогически и социални възгледа образуват духовния пълнеж на тази малка книжка, наречена “библия на българското образование”. Първи: категоричното отричане на старата педагогическа система, на основата на която векове беше просъществувало килийното образование; втори, необходимостта да се въведе говоримият народен език в обучението и да се изоставят като учебници църковнославянските требни пособия; трети, светският дух на новото българско училище, въплътен в една утилитарна програма, осигуряваща непосредствена полза от образованието за частния, стопански и обществен живот на личността; четвърти, въвеждането на взаимоучителната (алилодидактическата, Белланкастерова) система в обучението, с оглед ускореното ликвидиране на тоталната неграмотност и пето, хуманистични и либерални принципи на възпитанието, изискващи уважение към личността на човека (ученика) и отстраняването на средновековните телесни наказания и морални репресии.

Според П. Берон взаимоучителната система (метода), позволява на учителя, с помощта на по-добрите ученици, да обучава едновременно по 100 деца, което дава възможност образованието да е достъпно за повече деца едновременно.

Рибният буквар е приет с голям интерес от българското общество. При все това килийното училище продължава да върви по стария път на примитивното религиозно образование. Причината да не се осъществи предложеният от Берон план за реформиране на образованието, е икономическата изостаналост на страната, слабостта на българската буржоазия.

Решителен поврат в българското просветно движение настъпва през втората четвърт на 19 век, когато укрепналата материално българска търговско-промишлена буржоазия започва да се отказва от гръцката просвета и насочва усилията си към изграждане на нови български училища. Нарасналите нужди от светско образование, от една страна, и ожесточената борба между гръцката и българската буржоазия за вътрешния пазар, от друга, налагат създаването на самостоятелна българска пресвета. Именно поради това новото просветно движение има подчертано светски и национален характер.