Людмила и Ванга

Изтегляне 214 Kb.

страница	1/2
Дата	12.04.2023
Размер	214 Kb.
	#117304

1 2

Людмила и Вангелия
Свързани:
ядрено гориво и Технически характеристики на горивни касети, Origen Za Nachalata, E.Sugarev N.Rajnov, Речник на сходните думи между Български и Санскрит, Mini Marica Iztok finansov otchet 2022, NFP 11 full, Чуждите инвестиции намаляха с 58 на сто

Людмила и Вангелия
Валентин Сидоров
Известно е, че пред феноменалните явления човешкият разум е безсилен. Понякога те изглеждат сякаш нарочно създадени, за да укротят нашето неудържимо високомерие. Слава Богу, че съвременната наука най-после престана да ги пренебрегва и не само не поставя под съмнение съществуването им, но дори се опитва да ги класифицира, като измисля за тях специални термини: телепатия, телекинеза, левитация. Но за да се приближим действително към разгадаването на същността им, очевидно трябва да осъзнаем простата истина, че те само маркират някаква тайна, без самите те да са тайна. Тайна е духът, който утвърждава своето битие в света на материалните форми. Духът може да е съпътстван от феномени, но може и да не е. И в повечето случаи не е. С това сякаш се подчертава, че същността не е в тях, а в нещо друго, много по-важно, много по-значително. В Евангелието има описание на невероятните чудеса, сът-ворени от Исус Христос. Но той, както се разбира от тях, ги е правил крайно неохотно, отстъпвайки само под напора на външни обстоятелства. Много чудеса е заповядал да се пазят в най-строга тайна. Те не са споменати в свещените книги, за да не би-като блясък от бенгалски огън - да отвлекат вниманието на човека от главното: духовното сияние на истината, запалена от Христос на земята.
Стремежът към феноменалното, както се вижда от Евангелието, не само не се поощрява, но и се осъжда. Поучителен в този смисъл е епизодът с бъдещия апостол Тома. След възкръсването си Исус се появява пред своите ученици в отсъствието на Тома, който би трябвало да повярва на думите на най-близките си приятели. Нищо подобно. Тома категорично заявява: „Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите и не туря пръста си в ребрата Му, няма да повярвам." Както е известно, Исус му дава възможност лично да се убеди в чудото на възкресението. Тома слага ръка в зеещите му рани. Нотка на съжаление и укор има обаче в думите на Исус, изречени към ученика, който, за съжаление, по-искал материални доказателства за безсмъртието на духовното: „...ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели и са повярвали."
Казват, че неслучайно Тома, когото народната мълва ще нарече Неверни, е изпратен да изпълнява своята апостолска мисия в Индия. Именно там, където йоги от различен ранг демонстрират чудеса, които не се поддават на естествено обяснение, той трябва да се убеди във второстепенния характер на феноменалните явления в сравнение с духовните, феномените, каквито и да са, могат да играят само спомагателна роля в изграждането на вътрешния мир на човека (и то само ако има особено благоприятни условия). Самостоятелно те нямат никакво значение.
Ето защо съвсем не ме учуди сдържаното, строгото, понякога дори отрицателно отношение на Святослав Николаевич Рьорих^¹ към тъй наречените чудеса. По силата на определени обстоятелства той е бил свидетел на необичайни явления, познавал е добре много йоги и чудотворци, например прочутия в близкото минало Йогананда или много известния и в наши дни Сай Баба. Светослав Николаевич говореше за тях благосклонно, но в разказите му се долавяше лека ирония.
Името на Сай Баба - по време на моето първо пътуване в Индия - беше вече широко известно в цял свят. Той бе прочут като ясновидец, като духовен церител, който лекува хората с ръцете си. Но може би най-много се бе прочул с това, че явно и пред всички вършеше чудеса. Той обичаше да подарява на събеседниците си предмети, които буквално вадеше от нищото. Това можеше да бъде негова снимка или часовник от благороден метал и със скъпоценен камък. Той движеше по определен начин ръцете си и пред него изникваше купчинка свещена пепел, на която се приписваха целебни свойства. Пишеха за Сай Баба, снимаха филми. Едни му се възхищаваха, други го отричаха, но не оставяше равнодушни към себе си. Всъщност така е и до днес.
Инициативата за срещата ми със Сай Баба беше на Девика Рани, жената на Светослав Рьорих. Тя се разболяла, започнала да губи слуха си. Лекарите се оказали безпомощни в борбата с прогресиращата глухота и тя решила да се обърне към Сай Баба. Облякла се по-простичко, сменила коприненото сари^² с памучно, за да не се отличава от останалите. Смесила се с тълпата, седнала заедно с другите на земята и зачакала появяването на Сай Баба. Според думите й щом се появил, той веднага я забелязал. Приближил се и седнал до нея. Попитал я: „Защо си дошла при бедния факир, когато в къщата ти има такава светлина?" Девика му обяснила. „Това не е от твоята карма^³- казал й той. - Ще ти помогна."
Тук трябва да направя малко отклонение. За разлика от нашите екстрасенси индийските, естествено, са достигнали висока степен на ясновидство. Те разделят болестите на две категории. В първата са кармическите, т.е. болестите, свързани с греховете и грешките в предишните ни животи, за които - искаме или не - все някога трябва да заплатим. (Както е известно, индийската духовно-религиозна традиция се крепи на непоклатимия постулат за прераждането на човешката душа.) Индийският екстрасенс никога не се наема да лекува болест, свързана с кармата на човека. Той отказва категорично, но славата му на лечител не страда от това. Човекът си тръгва, без да е излекуван, но в някаква степен успокоен от мисълта, че мъките му не са напразни, а в името на духовното му пречистване.
Втората категория болести са придобити в сегашния живот на човека вероятно по невнимание, при нещастен случай или от непредвидено стечение на обстоятелства. Смята се, че те се поддават на духовно-психическо въздействие.
Болестта на Девика Рани била причислена към втората категория и Сай Баба се заел да й помогне. При това веднага, без да отлага. Сложил ръце на ушите й и слухът се възстановил. Оттогава тя има острия слух на дете – аз самият мога да го потвърдя.
Разбира се, Девика му била признателна до дъното на душата си. Сбогувайки се, тя го помолила да посети дома й, когато има възможност. Сай Баба обещал. И изпълнил обещанието си. Но дошъл, без да я предупреди, и не сам, а с голяма група поклонници. Девика отчаяно се засуетила из къщи, без да има представа с какво и как да нагости толкова много хора. Сай Баба забелязал объркването й, усмихнал се и я помолил да не се безпокои. Няколко движения с ръцете и пред всеки от присъстващите се появила порция ориз, подправена със специални подправки и завита стегнато в бананов лист.
- Опитах ориза - каза Святослав Николаевич - и странното беше, че той бе горещ, като че ли току-що са го донесли от кухнята.
Но финалът на разговора ни беше малко неочакван. Помолих Святослав Николаевич да ме запознае със Сай Баба лично или да ме препоръча. Последва ясен и категоричен отказ.
- Ако някой друг го направи, добре. Но не и аз.
- Но защо? - учудих се аз. - Нима не искате да се видите с него?
- Не - отговори Святослав Николаевич. И добави: -Той не ме интересува.

2.

С екстрасенсите пътищата ми се кръстосаха тогава, когато те не бяха на почит и върху тях тежеше строга забрана. Но особени отношения не установихме. Може би защото те (във всеки случай повечето, които съм срещал) бяха заразени от вируса на наивното си недосегаемо високомерие. Всъщност само част от тайната, и то най-малката й част, се разкриваше пред тях, а те вече си въобразяваха, че са господари - при това единствените - на цялата тайна.

Обикновено те не разбираха най-главното: че дарбата, която имат, им налага най-високи нравствени задължения, че са длъжни да направят всичко, буквално всичко, за да бъдат достойни за нея. Та нали за да може психическата енергия да лекува, а не да осакатява хората, са необходими изключително чисто сърце и чисти ръце. В крайна сметка дарбата може да се приеме като аванс, пратен свише. Но щом е получена като дар, като дар трябва да бъде и отдадена. Това е задължителното условие при духовното лечение.
Далеч съм от мисълта да отричам способностите - понякога забележителни - на екстрасенсите, с които ме срещна животът. Някои са широко известни и популярни. Но на никого от тях не бих поверил моето и на моите близки здраве и никога не бих се осланял безрезервно на астралната им информация. Само един екстрасенс - но в дадения случай използвам този общоприет термин съвсем условно - не предизвиква у мен ни най-малко съмнение. Това е българската ясновидка, която в родината й и по цял свят наричат Ванга. Истинското й име е Вангелия, което в превод от гръцки означава „носителка на благи вести".

3.

Бях чел много неща за Ванга, но много повече бях чувал за нея. Знаех, че е ослепяла при нещастен случай - като малка попаднала в епицентъра на страшна буря и загубила зрението си. Знаех, че тази загуба после сякаш се компенсирала с появата на вътрешно зрение. Внезапно я осенило просветление - и достъпни й станали съкровените тайни на миналото, настоящето и бъдещето. Слухът за пророчицата Ванга се разнесъл навред. В Петрич, където тя живее - между другото, градът се намира близо до древногръцки храм на Делфийските оракули^⁴, - започнали да се стичат много хора. Властите, доколкото могли, ограничавали наплива. Но после взели по-умно решение. За да създадат ред сред чакащите, поставили милиционер пред дома й. Не забравили да се погрижат и за държавните интереси - определили такса за посещението при ясновидката.

Някои мои познати вече бяха ходили при Ванга и разправяха наистина фантастични истории. Но, както казват китайците, по-добре един път да се види, отколкото сто пъти да се чуе. Такава възможност - да се видя с нея – ми се удаде през юли седемдесет и девета година.

4.

Трябва да кажа, че нашите срещи с Ванга имаха особен, строго конфиденциален характер. Първо, те не ставаха в Петрич - в този град така и не можах да попадна, а в София, където Ванга идваше специално, прекъсвайки приемането на безкрайната върволица от хора. Разговаряхме с нея сякаш в условията на някаква конспирация, напълно изолирани от външния свят. Никой не пречеше на разговора ни. Нищо не ни ограничаваше във времето.

Второ, задължителен участник в нашите беседи беше Людмила Живкова, която изпълняваше ролята на преводач. Да, да, именно тя - дъщерята на Тодор Живков. Председателката на Комитета за култура, с други думи, министър на културата, член на политбюро на ЦК на БКП. Това, естествено, беше добре известно на мнозина. Но малцина бяха тези, които тогава знаеха, че Людмила Живкова беше последователка на духовното учение Агни Йога^⁵ и смяташе за своя главна задача утвърждаването на принципите му в живота.

5.

Според думите на Людмила Живкова всичко при нея започнало - тук може да се забележи определено сходство с Ванга - от нещастен случай. Тя катастрофирала. В началото имало опасност за живота й, а след това – да загуби зрението си. Като дошла в съзнание, забелязала, че вижда всичко обратно. Усилията на лекарите - а това, естествено, били най-добрите лекари - не довели до никакъв резултат. Тогава Людмила се заела със самолечение. С помощта на специални йога упражнения за очи тя възстановила нормалното си зрение. Наистина, били необходими няколко месеца и се изисквала колосална концентрация на волята и търпението. Но това били не само дни на физическо възстановяване, а и на духовно възраждане. От кризата, която я изправила на границата между живота и смъртта, Людмила излязла друг човек.

Оттогава нейната строга вътрешна дисциплина, напомняща с нещо военната, изцяло определя стила й на поведение. Виждайки я на официалните приеми – елегантно облечена, ухаеща на френски парфюми, - едва ли някой би заподозрял на какви аскетични правила е подчинен нейният живот. Никой освен близките й не знаеше на какъв строг режим се беше обрекла. Вегетарианска диета, варено мляко, постоянно редуващи се със задължителни дни на глад, без никаква храна. Такъв режим е изпитание за човек, който се намира в уединение и много или малко е отстранил външните дразнители. Но от само себе си серазбира, че е двойно по-голямо изпитание за този, който по необходимост се намира сред изобилие от храна, в центъра на събитията, във втренчения фокус на средствата за масова информация.
Людмила смяташе, че след физическия сблъсък и съпътстващите го вътрешни вълнения в нея са се събудили онези невидими центрове, които в Индия наричат чакри^⁶. Но тя си даваше сметка, че събуждането им е само половината от предстоящата задача, а втората не по-малко важна половина е освобождаването на центровете. От езотеричните^⁷ духовни източници, които изучаваше подробно, Людмила не можеше да не знае колко опасно е това. По същество означава да си имаш работа с огъня, който всеки момент може да стане неуправляем и дори смъртоносен. Но тя беше фанатично уверена в силите си. Спомням си как ми говореше: „Та нали съм родена под съзвездието на Лъва. Моят знак е огънят. Затова може да се каже, че огънят е моята стихия."

6.

Естествено, Людмила смяташе за свой дълг да използва всички възможности, които й даваха нейното положение и високите й постове, за да реализира своята духовна свръхзадача. Но те не бяха безкрайни. Догматичните принципи сковаваха всяка инициатива и дори тя беше принудена да действа с известна предпазливост и на етапи (уви, невинаги успяваше). Людмила смяташе, и то напълно справедливо, че културната програма - ако й се даде съответното духовно съдържание - ще бъде Архимедовият лост, способен да преобърне съзнанието на хората.

Тя разработи такава програма - за онези времена твърде смела и уникална. Същността на експеримента се заключаваше в следното: оттогава и до края на столетието културният живот на България трябваше да мине под знака на някоя велика личност. Цялата страна - от малко до голямо - сякаш беше поканена да участва в целогодишни курсове за всестранно изучаване на живота, творчеството и дейността на една или друга известна личност от историята. Подборът на имената за дългосрочната програма не бе случаен, а внимателно обмислен: 1978 година бе обявена за Година на Рьорих. 1979-а - на Леонардо да Винчи, 1980-а - на Ленин.
Предизвикателен беше дори само фактът, че списъкът с имената започваше с Рьорих. Според официалното мнение той беше съмнителна личност, тъй като имаше стабилна, репутация на идеалист и мистик. Наистина ситуацията бе малко улеснена от обстоятелството, че наскоро у нас, в СССР, беше отбелязан стогодишният юбилей на художника, а тогава всичко се съобразяваше със събитията в нашата страна. В крайна сметка позоваването на този факт отклонява възраженията на опонентите и предопределя благополучното решаване на въпроса.
По официален път бяха направени постъпки пред музеите у нас и в САЩ, в резултат на което в София пристигнаха картини на Николай и Святослав Рьорих. Състоя се тържествено откриване на съвместната им изложба. По покана на правителството в България пристигна Святослав Николаевич Рьорих. Той бе избран за почетен академик на Националната художествена академия, което подтикна и нашата академия към подобен ход. Дотогава съветските академици като безкомпромисни защитници на принципите на социалистическия реализъм не приемаха нито Святослав Рьорих, нито баща му. Но след България и съответните инструкции, получени отгоре, бяха принудени да преразгледат своето мнение.
В България масово издаваха Рьорих: дублираха съветските издания на неговите книги, отпечатаха албуми с негови репродукции и монографии, посветени на творчеството му. Телевизията, радиото, пресата - всичко беше включено в широкомащабната акция, обявена като Година на Рьорих. Нищо чудно, че за кратко време страната откри художника, когото по-рано не познаваше.
Въпреки че не всичко вървеше гладко, имаше и усложнения, резултатите от Годината на Рьорих бяха обнадеждаващи. Людмила Живкова ги коментираше така:
- Информационното поле на хората сега значително се разшири. Духовните семена на бъдещето са посети и все някога ще покълнат. Ще покълнат.

7.

Не участвах в официалните мероприятия в Годината на Рьорих. Бяха ми изпратили покана, но тя не стигна до мен. Такива покани тогава някой внимателно сортираше и цензурираше.

Но стана така, че през есента на 1978 г. заминах на почивка в България. Там ме откриха пратениците на Людмила Живкова - в навечерието на моето завръщане в Москва. И ето ме в сградата на Комитета за култура, в нейния кабинет.
Людмила Живкова се оказа стройна жена, със спортна фигура. Силно изпънати и прибрани назад коси. Високо чело. Когато свали очилата си, а тя правеше това често, за да си починат очите - и за да потърка стъклата им, стори ми се, че видях нещо източно, по-скоро японско в лицето й.
Людмила ме смая със своята прямота и искреност. Веднага - едва-що се бяхме запознали - тя започна да цитира учението Агни Йога, което беше полузабравено и конспиративно по онова време: „Както знаете от книгите на Учението; както ни препоръчва нашето Учение." Това беше знак, който ме приканваше към точно такава откровеност.
Забелязах, че Людмила ме разглежда и леко се усмихва.
-Знаете ли - рече тя, - бяха ми казали, че имате голяма бяла брада и че живеете в Тян-Шан.
- Както виждате - отговорих аз, - трябва да ви разочаровам. Нямам брада и не живея в планините, а в Москва.
- Още по-добре - заключи тя, - значи ще имаме повече възможности за контакти и съвместна работа.
Но плановете за нашата съвместна работа не бяха направени веднага, а след половин година, когато Людмила Живкова пристигна на поредната си официална визита в Москва. Тя се свърза с мен по телефона и без да спазва обичайния ход на планираните протоколни срещи, се отправи към мен. Половин ден продължи нашият разговор - „Чайка"-та с шофьора и охраната търпеливо чакаше пред входа - и мога да кажа, че след този разговор между нас нямаше вече никакви тайни.
Людмила донесе със себе си някои от своите книги, издадени от София прес в твърде ограничен, почти символичен тираж на руски език. Достатъчен беше само бегъл поглед, за да се убеди човек каква експлозивна сила се крие в тях. Та на места беше самото Агни Йога, само леко завоалирано със съвременна научна терминология. Веднага ми дойде мисълта, че бързо можем да издадем малка книжка на Людмила Живкова. Колкото и да бе странно, реална възможност имаше. Работата бе в това, че сред привържениците на идеите на Рьорих, които помагаха според силите си за тяхното разпространение, беше и главният редактор на списанието „Огоньок" Анатолий Владимирович Софронов. Като седмично приложение към списанието излизаха брошури с поезия и проза със специален надпис „Библиотека „Огоньок", Издателство „Правда". Сигурен бях, че Анатолий Владимирович ще откликне на моята молба. Наистина, той не само одобри идеята ми, но и ме изпрати в България, за да съставя и редактирам бъдещата книга на Людмила Живкова. След няколко месеца със заглавие „По законите на красотата" тя се появи по вестникарските павилиони. Стохилядният тираж беше изчерпан моментално.

8.

Когато пристигнах в България, там вървеше в пълен ход подготовката за Международната детска асамблея. Рьориховото Знаме на мира - минало, настояще и бъдеще, свързани в единния пръстен на Вечността - сякаш озари асамблеята. То й даде названието и девиза „Единство, Творчество, Красота".

Според замисъла на Людмила Живкова - тя беше председател на инициативния комитет - детската асамблея „Знаме на мира" трябваше да символизира порива към бъдещето. На фестивала в България трябваше да се срещнат, да се опознаят творците на XXI век: млади художници, поети, композитори, певци, артисти.
Призивът на Людмила Живкова получи широк отзвук. Пристигнаха детски рисунки от цял свят. Някои от тях бяха върху откъснат лист от обикновена ученическа тетрадка, но имаше и професионално изпълнени гравюри, офорти, малки платна.
- Надяваме се - казваха ми, - че след време тези колекции ще поставят началото на своеобразен детски „Лувър". Показаха ми и детска проза (предимно приказки). Видях стихотворения, кратки, но затова пък изразителни:
Имало едно мишленце, тлъстичко като прасенце.
Специално за участниците в асамблеята бяха издадени книги с репродукции на детски рисунки, стихотворения и песни. И до днес ги пазя като някаква библиографска рядкост.
През десетте августовски дни на 1979 г. София и нейните изложбени зали, театри и телевизия бяха в ръцете на световната детска република. Необичаен беше този фестивал. Необичаен бе и основният му принцип - никакви конкурси, никаква борба за призови места. Така беше прогонен духът на съперничеството и сензацията. Нищо не трябваше да нарани душата на детето. Присъстваше само радостта от взаимното опознаване, участието в игрите и карнавалите.
За по-сериозно настроените имаше други прояви. Заседаваше детският парламент, където не по детски се държаха речи. Той прие обръщение, адресирано към възрастните:
„Ние вярваме, че гълъбът, направен от лист от ученическа тетрадка, може да полети по-далече от космически кораб. Ние сме убедени, че нарисуваното от нас слънце може да озари цялата планета... Това, което не могат и не знаят възрастните, може да бъде постигнато от нашия млад свят."
Кулминационна точка на тържествата беше откриването на монумента „Знаме на мира". Той бе единствен по рода си дори само защото можеше да звъни. В долната част бяха наредени камбани от различни страни по света (включително и от Съветския съюз - в нашата атеистична страна бяха необходими големи усилия, за да отлеят камбана, тъй като отдавна никой у нас не се занимаваше с това). Човек можеше да се приближи до тях и да изпробва звука им.
В горната част на обелиска имаше седем огромни камбани. Людмила не криеше (във всеки случай не и от мен), че те олицетворяват седемте главни принципа на Махатма и Учителя. В това, казваше тя, е съкровеният смисъл на монумента, всъщност той не е монумент, а стрела, устремена в Космоса.
Речта на Людмила Живкова към участниците в асамблеята („Мили деца, творци на новия свят") беше както никога предизвикателно откровена. Беше забравила дори и малката предпазливост, необходима за публични изяви. Ето какво каза тя:
Дръзновени герои, помнете истината, млади строители, помнете - чувството за красота ще отвори вратите на бъдещето... Чист нека да бъде символът на камбаните.
Всеки ден, всеки час, всеки миг нека вашето братство, единството, солидарността преграждат пътя на войната. Непримирими, дръзновени, облечени в подвига на героизма, кажете НЕ на антихуманността, разрушенията, несправедливостта, махнете бремето на егоизма, невежеството и страха. Посрещайте красиво и достойно безбройните вълни в живота. Нека вашият ход бъде непобедим, духът - неразрушим...
Създатели на новия свят,
Не се страхувайте да пишете думата ТВОРЕЦ с главна буква, пазете чисти свещените слова ЕДИНСТВО, ТВОРЧЕСТВО, КРАСОТА.
Днес сте хиляда, а утре под знамето на мира ще тръгнат милиони.

9.

Удивително празнична атмосфера цареше през онези дни в България. Това, което ставаше там, излизаше извън рамките на общоприетите традиционни прояви и се издигаше над делниците. За никого не беше тайна - тази необичайна изява изцяло се дължеше на Людмила Живкова и нейното влияние върху баща й, който, както е известно, тогава изцяло определяше политиката на страната.

За първи път от създаването си българската държава отделяше не жалки трохи от основния си бюджет, а влагаше значителни средства в сферата на културата, при това в духовната култура. Откриваха се широки перспективи. Разработваха се планове наистина от планетарен мащаб. Български учени посетиха долината Кулу и донесоха конкретна концепция за възстановяването на хималайския Рьорихов институт „Урусвати", придружена от справка за необходимите средства. Концепцията беше одобрена. В етап на реализация бе проектът в София да се създаде Международен Рьорихов център (беше предоставена дори сграда). Осъществени бяха директни контакти с ашрам^⁸ Понтичери и Аоровил в Индия и започна подготовка за издаване трудовете на Аоробиндо Гхоша (който, както навремето Рьорих, бе под негласна забрана).
Малката страна дръзваше да се захване с големи неща. Тя изпреварваше всички, дори Съветския съюз, който послушно трябваше да я следва. „Вие превръщате България в преден пост на Бялото братство - казах веднъж на Людмила. - Дори ако остане само като опит, вече никога няма да се забрави."
Впечатлен от видяното, написах стихотворение, което й посветих. Написах го в самолета, когато за пореден път летях за София във връзка със съвместната ни работа.

Разчели най-важния смисъл

на звездната шир в необята,
съдбовен обрат ни ориса
да дойдем със вас на земята.
Съдбовен.
И несъмнено
в браздата от огън сме вречени,
щом странният зов на Вселената
за нас разбираем е вече.
И даже познатата лира
загадъчни звуци дарява.
Камбана на Майка Всемирна
над София свята звъни и възпява.

10.

Но начинанията на Людмила Живкова - необичайни и глобални - срещаха не само одобрение, не само подкрепа. Срещаха и противодействие - по-рядко явно, по-често прикрито, мълчаливо, настойчиво. За хората със стандартен начин на мислене духовните реформи на Людмила Живкова изглежда подкопаваха основите на марксистко-ленинския мироглед. При това избутваха на втори план някои хора, лишаваха ги от завидни длъжности и привилегии, а сред тях имаше и важни личности. Да се оплачат? Но на кого, щом лидерът на партията и държавата Тодор Живков подкрепя позицията на дъщеря си?

Оставаше само един начин, който често използваха тогава благонадеждните граждани, без да си дават сметка, че така уронват достойнството си и достойнството на страната си. Върволица от недоволни се отправи към съветското посолство.
Съдейки по всичко, те не се стесняваха в изразите си. Какви само клюки и слухове не се разпространяваха за Людмила! Говореше се, че изцяло била попаднала под влиянието на Запада, тогава, когато тя се увличаше от Рьорих и Аоробиндо Гхош, а би трябвало да я упрекват (щом се налагаше) точно в противоположното че е под влиянието на Изтока. Без да познават личните страни на нейния живот, описваха с ярки краски стремежа й към разкош, модни дрехи, приеми, изискани вина и ястия. И накрая, обвиняваха я, че едва ли не със съгласието на баща си провежда линия на скъсване на отношенията със Съветския съюз. Всичко това бяха глупости. За Людмила Русия на Рьорих беше символ на вярата, от която тя при никакви обстоятелства не би се отрекла. А баща й бе толкова предан на нашата страна, че дори поставяше въпроса за интеграция на България в рамките на Съветския съюз. По-късно, когато той бе свален от власт, именно тази безрезервна преданост към Русия и Съветския съюз му бе вменена като негова главна вина.
Съветското посолство тогава изпълняваше функциите на контролен орган. Тук не само приемаха жалващите се, но и ги утешаваха, вдъхваха им надежда, обещаваха им помощ. После, подходящо обработена, информацията се изпращаше в Москва, а оттам вече по заобиколни пътища се оказваше натиск върху българското ръководство. Естествено, това пораждаше взаимни търкания, обиди, сблъсъци. Стигна се дотам, че в София пристигна Черненко, за да намали напрежението между българското правителство и съветското посолство. (За това научих от Людмила.) Като опитен апаратчик той смекчи общата атмосфера, но по същество нещата не се промениха, защото не се промени недоверчиво подозрителното отношение към Людмила.
Но как можеше да се промени, щом то адекватно отразяваше настроението, което битуваше в горните етажи на властта? Там неочакваното появяване на Людмила Живкова на българската политическа сцена се възприемаше като стихийно бедствие. Знаеше се, че брежневското обкръжение се ръководи от знаменития лозунг: „В никакъв случай да не се разклаща лодката." А тук на практика се появява непредсказуем фактор, който, дай му свобода - не само ще я разклати, но - почакай! - и ще я обърне.
Враждебните действия можеха леко да забавят процеса, но не и да го спрат. Разбира се, те не можеха да окажат влияние върху непреклонната воля на Людмила Живкова. Тя принадлежеше към онази група хора, които заради убежденията си са готови, ако потрябва, да отидат на кладата. Людмила изобщо не забелязваше своята храброст доколкото тя беше естественото състояние на духа й, а когато изразявах възхищението си от нейната често безразсъдна смелост, тя само махваше с ръка. Но веднъж ми каза:
- Вие ме наричате смел човек. Но ако се замислим, истински смел сте вие. Ето, вие наистина рискувате, защото сте сам и нямате сигурна материална опора. Аз съм друго нещо. Имам защита. Това е баща ми.
Не спорех, въпреки че вътрешно не бях съгласен. Работата бе в това, че мен ме бяха учили повече да се осланям на невидимата защита (която мислех, че имам), отколкото на веществено-осезаемата и видима (която, за разлика от Людмила, нямах).

11.

Може някому да се стори странно, но Людмила, която беше заобиколена от хора и постоянно внимание, остро чувстваше своята самота. Да, тя успя да издигне вълната на небивало духовно движение. Да, в орбитата на това движение бяха въвлечени мнозина: едни - искрено, други - по силата на служебните си задължения, трети, имаше и такива, преследваха лични интереси. (В скоби ще отбележа, че в България се създаде парадоксална ситуация: тук стана изгодно да се смяташ за окултист, да блеснеш при случай не с цитат от Маркс и Ленин, а от Рьорих и Блаватска^⁹.) Разбира се, Людмила не беше толкова наивен човек, че да не забелязва негативните аспекти на започващия процес. Господи, колко пъти са я подвеждали тези, на които тя се осланяше, доверяваше! Но чудно – доброжелателното й отношение към тях не се променяше и в поведението й имаше нещо майчинско. „Та той е съвсем дете" - казваше например тя за провинилия се беловлас сътрудник, който можеше да й бъде баща. Изглеждаше, че гигантският фронт за работа, разгърнал се по нейна инициатива, би трябвало да я погълне изцяло. Но не беше така. Като въздуха не й достигаше онова, без което не можеше да си представи сега своя живот - духовният кръг на общуване. Такъв духовен кръг в България или нямаше, или тя не можеше да го намери.

Затова, когато аз или някой от Индия идваше (оттам често пристигаха по нейна покана), тя отпускаше душата си в беседи с нас. Знаейки колко е заета, отначало не разчитах на толкова срещи (ние се виждахме почти всеки ден, понякога и два-три пъти на ден). Постепенно свикнах и по този начин планирах своето време. От време на време ми изпращаха кола. Друг път Людмила сама идваше да ме вземе от хотела. Понякога късно вечер отивах да я взема от сградата на ЦК на партията, където работата я задържаше (от политбюро й бяха дали най-големия сектор, който включваше наука, култура, образование). Обикновено тя вече стоеше пред един от входовете на масивната сграда с големи тъмни прозорци и ни очакваше.
Най-често се отправяхме към извънградската вила на Живкови близо до София. От прозорците на малката уютна гостна - традиционно място за нашите разговори – се откриваше успокояваща, малко идилична гледка към ниска гориста местност, по чиито склонове пасяха овце и кози. Людмила палеше индийски ароматни пръчици. Съобразявайки се с вкусовете ни, донасяха напитки: за Людмила - варено мляко, а за мен запарваха чай без захар. Увлечени в разговор, не забелязвахме как лети времето и често оставахме до полунощ.
Трябва да кажа, че Людмила беше убеден езотерик. Тя, която беше вече била зад невидимата преграда на битието, се интересуваше не от външната страна на живота, а от вътрешната, съкровената. Оплакваше се, че няма достатъчно време за духовни занимания. Людмила най-сериозно обмисляше възможността да захвърли всички постове и обществена дейност и дори беше споделила плановете си със Святослав Николаевич. Но той я бе разубедил. Казал й, че такова осъществяване като при нея е изключително рядко, а положение като нейното се среща може би веднъж на сто години.
Между другото, Святослав Николаевич направи за Людмила това, което на мен някога категорично отказа - заведе я при Сай Баба. Според думите й разговорът със Сай Баба имал твърде банален характер, но когато се сбогували, той, както винаги, демонстрирал своите способности: сътворил от нищото платинен пръстен с вграден голям тъмносив на цвят топаз.
- Той отгатна – каза после Людмила. – Моят камък е топаз.
Людмила ми показа пръстена. Държах го в ръце, гледах как топазът оцветява пръстите ми в лилаво. Изглежда, пръстенът притежаваше някакви магнетични свойства, защото пръстите ми също започнаха да излъчват лилава светлина. Забелязахме това, когато го върнах обратно на Людмила. Наистина явлението не продължи дълго, не повече от две-три минути.

12.
Имах намерение да се запозная с Ванга. Но като се съобразявах със служебното положение на Людмила Живкова, не споделих плановете си с нея. Обърнах се към мой стар познат да ме заведе в Петрич – той често посещаваше Ванга и разчиташе на нейното приятелско отношение. Обеща и аз започнах да се приготвям за пътуването. Но по някакъв начин Людмила разбра. Тя ме попита:
-Вярно ли е, че искате да се срещнете с ясновидката?
Потвърдих и казах, че се готвя да пътувам за Петрич.

Няма нужда да ходите – каза Людмила.
Защо? – попитах.
В другиден, в петък, Ванга ще дойде в София. Ако искате, ще ви помогна да се срещнете с нея. Ние с Ванга – добави тя – сме големи приятелки.

13.
Спрях пред къщата – стандартен съвременен блок, както се уговорихме, към пет часа. Качих се на третия етаж. Вратата на апартамента беше предвидливо открехната.
Влязох в стаята и видях две жени с еднакви черни дрехи. Едната – на мястото на очите й зееха два празни кръга и лицето й имаше добродушно-лукаво изражение (досетих се, че това е Ванга). Втората беше нейната сестра Любка.
Там бе и Людмила Живкова. Дошла бе по-рано, за да съобщи за неочаквания гост. Но Ванга не й дала възможност. Едва Людмила прекрачила прага и чула:
- Къде е писателя от Москва?
Ванга ме посрещна с шумни възгласи, твърде ласкателни и лични, за да ги споменавам. Веднага – не бях успял още да седна – тя ме озадачи със странния въпрос дали ходя в Ленинград. Отговорих, че отдавна не съм бил там.
- Трябва да ходиш в Ленинград – каза Ванга – не по-рядко от три-четири пъти в годината.
Гласът й бе рязък, отсечен. Тя не признаваше друг начин на обръщение освен на ти. Твърденията й бяха категорични, редуваха се с най-различни въпроси. А ако в отговор имаше несъответствия или неточности, усмихваше се и веднага те поправяше. По този начин като че ли предварително предупреждаваше: не хитрувай и не премълчавай нищо, безполезно е.
Ванга вече знаеше, че съм писател, но уточни какво пиша.
- Стихотворения
- А песни?
- Не.

Трябва да пишеш стихотворения – решително възкликна Ванга, - цял живот ще пишеш стихотворения.

И предрече:

Имаш много знания, но ще имаш още повече и трябва да ги предаваш на хората.

Попита ме къде работя, в стаята или навън?

И така и иначе.
По-добре работи навън, в гората, в градината, около реката. И задължително бъди с леки обувки.

Тя обясни защо именно с леки.
- Тежките пречат на мисълта.
Даде ми ред препоръки (между другото, много практични от професионална гледна точка). Съжалявам само, че не винаги мога да ги следвам. Например тя казваше:
- Твоето най-добро време за работа е до десет сутринта. Започвай на гладно. Ставай от бюрото само когато почувстваш глад. Продължавай работа след закуска, но най-много до дванайсет. След това няма смисъл да упорстваш и да продължаваш. По изключение може да се работи и след дванайсет, но само през деня, никога вечер!
Според думите й силите свише не помагат вечер или помагат много малко, а без тяхната помощ нищо свястно няма да излезе. Ванга ме посъветва да оставям нощем отворен ръкописа, върху който работя. Защо? За да поеме небесното излъчване и небесните сили. На другия ден това може да се превърне в неочаквана сполука;
Каза ми и някои неща за самия мен.
- Твоят мозък е устроен така - рече тя, - че веднага и непосредствено възприема и отразява Учението.
Поинтересувах се какво има предвид.
- Учението на Бялото братство - каза Людмила, но зададе въпроса ми на Ванга. Тя отговори, дословно думите й бяха, че става дума за древно индийско учение. Напечатано в новите книги, то ще завоюва целия свят.
- Ти - кимна тя към мен - в трудовете си утвърждаваш това учение. И добави:
- След две години ще се създадат условия, които ще ти помогнат по-свободно да изразяваш мислите си. След две години ще настъпи обрат.
И отново за Ленинград:
- Щом имаш възможност, веднага тръгвай за Ленинград. Там те чакат не само живите, но и мъртвите.
Трябва да кажа, че за Ванга нашият разговор - във всеки случай в началото - беше малко необичаен. Той не протичаше по обичайния сценарий. Не задавах въпроси. Не се интересувах нито от моето бъдеще, нито от съдбата на моите близки. Не се безпокоях за здравето си. Затова тя сама трябваше да проявява инициатива, да налучква, да пита и получава отговори, невинаги ясни за нея. Нищо чудно, че се умори. Тя прекъсна разговора. Каза, че й трябва почивка. Отиде в кухнята, за да се подкрепи с мляко и да остане насаме. Людмила предположи, че сме я изненадали - вероятно бе неподготвена да възприеме новите вибрации, дошли с нас. Но и така да беше, тя ги овладя бързо. След пет-шест минути се върна, отдъхнала, поосвежена и без да показва никакви признаци на умора. А когато се сбогувахме, както винаги ясно и категорично каза:

Нека този човек да идва колкото може по-често. Искам да разговарям с него.

14.

Признавам, изградих си хипотеза, която, струва ми се, даваше ключ към загадката на феномена Ванга. Същността й е в следното. Подсъзнанието на човека съдържа всеобхватна информация за неговия живот до най-малките подробности. За съществуването на по-голямата част от нея ние дори не подозираме, тъй като тя не се задържа на повърхността на съзнанието. Но има хора, които притежават способности (Ванга е от тях) „да сверяват" тази информация. Разбира се, това е феномен, но все пак е разбираем и в някаква степен обясним.

Затова не се учудих, когато Ванга назова имената на моите близки, ефектно позна някои случки в миналото, беше точна - това винаги поразява въображението – до най-незначителните подробности. Каза например, че живея на шестия етаж (което действително е така); описа болестта на майка ми - натрупване на соли в костите на краката - и препоръча твърде нетрадиционни методи на лечение, като изпревари въпроса, който мислех да задам.
Смайващият момент дойде по-късно, когато моята стройна и последователна концепция се разби на пух и прах. Ето как стана.
Ванга попита:
- Къде живеят родителите ти? Къде са сега? Отговорих, че живеят във Воронеж и сега са там.
За няколко минути Ванга като че ли се изключи от разговора и изведнъж рязко и категорично възкликна:
- Не, не. Сега не са във Воронеж, при тебе са, в Москва.
Не ме домързя и на другия ден позвъних вкъщи. На телефона беше майка ми - пристигнали с баща ми в Москва по някаква работа. Пътуването не бе планирано предварително, не знаех нищо за него и затова нямах никаква информация нито в съзнанието, нито в подсъзнанието си.

15.

С Ванга се видях отново няколко месеца по-късно, през декември 1979 г. Людмила отново ме представи. Ванга чистосърдечно си призна, че ме е изтрила от паметта си. Отново попита за професията ми. Къде живея? „В Москва." И пак, сякаш спомнила си нещо много важно, ме попита както и миналия път ходя ли в Ленинград.

Тя обясни защо с такава настойчивост повтаря един и същи въпрос.
- Там има много загинали. Душите им се молят и пречистват пространството и в това чисто пространство ще се явят изключителни духове. В духовно отношение - каза Ванга - Ленинград днес е по-високо от Москва.
Неочакван въпрос към мен:
-Защо смениха името на града?
Като изслуша обяснението, тя каза:
- Справедлива промяна. Цар Петър се радва на промяната.
Този път съветите й сякаш имаха характер на заповед.
Изреченията бяха ясни, резки, кратки.
- Никога и от нищо не трябва да се боиш. При никакви обстоятелства не бива да изпадаш в униние. Ти си защитен и имаш покровител. Никакви суеверия и предразсъдъци не трябва да има по твоя път. Върви направо. Ставай рано сутрин. Пиши. Преди работа и по време на работа мий лицето си със студена вода. Твоят ден е вторник. В този ден ще ти върви във всичко, ако положиш усилия, ако прогониш съмненията.
Накрая дълго разпитваше за жена ми.
- Как се казва?
- Лариса.
Ванга хареса името. В превод от гръцки то означава чайка, но тя, кой знае защо, му даде друго тълкуване:
- Лара - каза ми - е име на красиво цвете, което живее във водата. Също като лотоса - каза тя. - Тя много ще ти помага, на теб и на Учението.
Строго ме запита защо не е дошла с мен - отговорих, че е много сложно.
- Нека да дойде. Ще й кажа няколко думи и тя всичко ще разбере.
Тя ги каза по-късно, когато успях да организирам съвместното ни пътуване. Смисълът им беше в това, че в далечното минало Лариса е била българка, жена на вожд. Това е толкова важно превъплъщение, че тя трябва периодично да посещава България.
- Твоят път нагоре - казваше Ванга, обръщайки се към Лариса - минава през България. Тук, както никъде другаде, ти ще можеш с лекота да възприемаш гласовете и думите, които идват от небето.
16.
Обикновено с Ванга се срещахме в извънградската вила на Людмила Живкова. Но веднъж пътищата ни събраха в бившия царски дворец^¹⁰ край София. Духовете от миналото веднага наобиколиха Ванга и тя с усмивка започна да описва онова, което виждаше вътрешният си поглед: ръката с пръстен, която чука по прозореца; циганския хор и танцуващите циганки; високия, мургав брат на царя -Кирил, според думите на Людмила - безделник (негов е бил дворецът). Ванга разреши да запишем един от разговорите на магнетофон. После едва ли не цял ден се занимавахме с разшифроването на записа.
Естествено, стараех се - при тази благоприятна ситуация - колкото може по-внимателно да вникна в тайнствения механизъм на „чуването" и „виждането" при ясновидството. Не беше трудно например да забележа, че за Ванга миналото, настоящето и бъдещето съществуват като един миг. Но забелязах и друго, че понякога се затрудняваше да ги разграничи. Някак си стана дума за института, в който работя. Това е бившият дом на Херцен на Тверски булевард. Ванга каза: „Виждам до него манастир." Но там наоколо няма никакъв манастир. Изглежда, Ванга се бе объркала. После си спомних, че преди революцията близо до института действително е бил Страстният манастир. По време на съветската власт го бяха разрушили. Във всеки случай можех да направя извода, че е станало някакво отклонение на вътрешното зрение, при което контурът на миналото се е вписал в панорамата на настоящето.
Понякога Ванга задаваше гатанки и се налагаше да си блъскаме главата, за да изясним от какво е предизвикан един или друг обрат в мислите й. Помня какво недоразумение възникна при срещата й с жена ми. Изведнъж ни в клин, ни в ръкав Ванга заговори нещо, което изглежда нямаше никаква връзка с нея.
- Виждам онзи, който се намира в Индия. Виждам жена с черни коси и червено цвете в косите.
Отначало решихме, че нещо е объркала. Людмила каза, имайки предвид Лариса:
- Тя не идва от Индия, тя е от Съветския съюз.
Но Ванга продължаваше своето:
- Дошли са много духове от Индия. Жената не е бяла, но е красива и винаги носи в косите си цвете.
Не знам колко щеше да продължи недоумението ни, ако не се бях сетил: върху раменете на Лариса беше наметнат ръчно изработеният шал, който й бях донесъл от долината Кулу - подарък от Святослав Николаевич Рьорих. Изглежда е „проработило" информационното поле на хималайския шал и пред Ванга са оживели образите на Святослав Николаевич и Девика Рани. А трябва да кажа, че винаги в прическата на Девика имаше червен карамфил или някакво друго ярко цвете.
Предположението ми се оказа вярно. Ванга кимна, когато споменах името на Святослав Рьорих. И приключи:
- Духовете казват, че тази жена трябва да носи цвете в косите си не само в Индия, но и когато дойде у нас или от де другаде. За нея то е много важно.
Колко пъти стигах до убеждението, че за Ванга не съществува ограничение в пространството и времето. Помня с каква точност описа моя роден край Воронеж, където често ходя и където сред познатия пейзаж работя над моите стихове.
Но както винаги в началото тя питаше:
- Какво значи „Дон"? Чувам думата „Дон". Отговарям - Дон е река.
- Виждам хълм. Виждам река. Виждам те на хълма. Реката е много бърза.
Потвърдих. Реката тук тече толкова бързо, че е невъзможно да се плува срещу течението.
- Реката широка ли е? - пита Ванга. - Колко метра?
- Около сто - разсеяно отговарям.
Но тя веднага ме поправя.
- Повече. Казват, че е двеста - двеста и петдесет метра. Съгласявам се, защото може би повече отговаря на действителността.
- Чий е паметникът на хълма?
- На военните летци.
- А защо виждам около него космонавти?
- На откриването му присъства космонавтът Береговой.
С неочаквана категоричност тя казва:
- Трябва често да идваш тук. Този хълм е особен. За да почувстваш въздействието му, трябва да ходиш бос. Тук растат лековити треви, има и лечебен извор. Мисли постоянно за реката, хълма, паметника.
След малка пауза продължава:
- В Русия има много свети места. Този хълм също е свят. Тук три пъти е бил Свети Сергии и три пъти го е благославял. На това място той е издигнал кръст. Затова трябва да се чувстваш тук като в църква. Трябва да идваш тук, за да получаваш сила от Свети Сергии.
Ще минат пет години и тези (позабравени вече) думи на Ванга ще оживеят в паметта ми. На съседния хълм започнаха разкопки. Почти веднага експедицията се натъкна на останки от древноруска крепост. Възникна хипотезата, че това е описаният в летописите Воронеж, чиито следи се смятаха за безвъзвратно загубени. Ръководителят на експедицията професор Пряхин сподели с мен плановете си за бъдещето. Оказа се, че имат намерение да продължат разкопките и на хълма, който дълги години ми служеше за кабинет. Според предположенията им там се намираше княжески гроб. Предварителните проучвания вече бяха завършени. Долу в подножието на хълма откриха малък извор, за чието съществуване изобщо не подозирах. Заедно с Пряхин слязох до него и пих от ледената му вода. Мислех си: дали не е онзи лечебен извор, за който ми говореше Ванга?

17.
За Ванга контактите с извънземния свят бяха нещо естествено. Тя не ги криеше, пък и как можеше да го направи, когато всичките си сведения - понякога малко известни, друг път съвсем неизвестни - според собствените си признания получаваше оттам.
Оплакваше се:
- Понякога спя само по един час в денонощието. Духовете не ми дават покой. Не ми дават мира, будят ме. Казват: „Ставай. Време е за работа."
Ванга отдавна е вегетарианка. Случва се обаче по цели дни да не изпитва нужда от храна. Задоволява се само с вода, непреварена и студена - друга не обича. И което е невероятно, изобщо не чувства ни най-малка умора. Изпитва прилив на енергия. Кой знае дали не е резултат от общуването с извънземния свят, който при определени условия може би я зарежда с невидима енергия.
Според описанието на Ванга духовете са прозрачни и безцветни (като вода в чаша). Но в същото време те светят (като жарава в печката). Държат се като хора. Седят. Ходят. Смеят се. Плачат. В последно време повтарят все едно и също: „Не се страхувайте. Светът не отива към гибел."
Ванга ми обясни защо обича да се среща с мен.
- С теб идват духовете. Много-много духове. Повечето не ги познавам. Това са онези, които са живели още преди Ленин и които са по-високо от Ленин.
Веднъж ми каза, че чувства присъствието на Николай Рьорих. Не се стърпях и за кой ли път реших да проверя ясновидството на Ванга. Попитах я:
- Какъв цвят са очите на Рьорих?
Работата бе в това, че мнозина, кой знае защо, мислят, че очите му са кафяви или черни. Но Ванга веднага и безгрешно отговори:
- Сини-сини.
След малка пауза добави:
- По-точно небесносини. Като на Христос...
Ванга разказа как научава за предстоящата смърт на някого.
- Виждам до него висок мъж с необикновено хубаво лице. Но от него лъха студ като от леден връх. Когато човек дойде при мен заедно с този свой спътник - той не го вижда, но аз го виждам,— разбирам, че дните му са преброени. Но нямам право да му кажа.

18.

Това, което привличаше и подкупваше в пророчествата на Ванга - а тя не ги скъпеше - бе липсата на мъглявина и двусмислени фрази, повод за разнопосочни, а понякога и диаметрално противоположни тълкувания. За щастие, тя не приличаше на Делфийските оракули. Нейните предсказания (ако не всички, повечето) бяха точни, ясни и най-важното - често можеха да се проверят в най-близко време. Ето един пример.

По време на първата ни среща - през лятото на 1969 г., Ванга заговори за Индира Ганди. „Ти си приятел с Неру и Индира Ганди" - каза тя с присъщата си категоричност.
И веднага съобщи - забележете, че за това говори, когато Индира Ганди е в опозиция и неотдавна е излязла от затвора, - че скоро тя ще дойде отново на власт. Тогава още не се предвиждаха предсрочни парламентарни избори - щеше да стане по-късно - и никакъв компютър не би могъл с такава точност да прогнозира хода на събитията, както ги предвиди обикновената и слабо грамотна българска селянка. Във всеки случай, когато обявиха предсрочните избори, доколкото ми е известно, в посолството ни в Индия смятаха, че шансовете на Индира Ганди за победа са равни на нула.
Наистина Ванга допълни - и това също е отразено в българския ми дневник, - че тя няма да се задържи дълго и смъртта ще прекъсне властта й, Както знаете, така и стана.
Разбира се, далеч не всички предсказания на Ванга можеха да се възприемат без предварителна подготовка. Понякога бяха необходими определени усилия, за да проникнеш в смисъла на думите й. Често той се изясняваше едва когато се сбъднеше предсказанието.
- След две години - каза Ванга при първата ни среща -ще ти бъде по-лесно да предаваш мислите си на хората, след две години ще настъпи обрат.
Той беше вече започнал - само че тогава още не го разбирах, - когато през есента на 1981 г. се заех с повестта „Седем дни в Хималаите". Съзнателно рискувах, тъй като пишех забранена от цензурата книга - върху духовно-религиозна тема, а тя беше ключова в ръкописа, имаше официална забрана. Но въпреки трудностите и въпреки консервативния и затворен характер на времето се роди това, което заради замисъла си не би трябвало да се появи. Повестта „Седем дни в Хималаите" беше отпечатана, и то в масов тираж, в списание „Москва". Тогава това бе своего рода знамение.
Малък епизод от онова време. Докато работех над ръкописа, периодично давах отделни части и откъси на жена ми - строг и взискателен редактор на всички мои работи. Четях й поредната глава - в нея ставаше дума за вегетарианството и основната мисъл бе, че отказът от месо не бива да се превръща в самоцел, както правят някои.
Неочаквано тя ме прекъсна:
- Спомняш ли си какво ти каза Ванга?
Какво ми каза? Спомням си:
- Пишеш ли за ядене? - беше ме попитала тя.
- Не, не пиша и нямам намерение да пиша.
- Сега е рано - категорично каза Ванга. - Но след две години ще пишеш.
Така и стана: не съм и забелязал как, изпълнявайки предсказанието на Ванга, наистина започнах да пиша за това.
Трябва да кажа, че глобалните прогнози на Ванга вдъхваха надежда. „Няма да има война" - твърдеше тя тогава, когато ядрената конфронтация достигна критичната си точка, когато мирът висеше на косъм и можеше да бъде прекъснат от всяка случайност или небрежност, да не говорим за зла умисъл. Между другото, когато се случваше по време на авторските си срещи да разказвам за Ванга (но само в общи линии), аз давах за пример нейното предсказание - „Война няма да има", - тогава залата избухваше в аплодисменти.
„След шест години светът ще започне коренно да се променя." Не забравяйте, че за това се говореше в разгара на брежневската епоха, през 1979 година. „Старите вождове ще си отидат. Ще дойдат нови."
И накрая - с известна тържественост - Ванга често казваше: „Новият човек под знака на Новото учение ще се яви в Русия."

19.

Ванга се чувстваше като своеобразен резонатор, който действа не по своя воля. Това, което минаваше през съзнанието й, беше по-силно от нея и тя невинаги го разбираше. Затова понякога се случваше да се обръща към нас за разяснение. Помня поредния й неочакван въпрос:

- Кой е Горки?
- Писател. Какво има, Ванга? - питам аз.
- Той е тук. Той ти помага. Той е пророк. Пишеш ли за него?
-Не.
Категорично:
- Ще пишеш за него.
Друг път:
- Чувам: Рама, Рама. Виждам: навсякъде му се кланят. Кой е Рама?
- Индийски бог.
- Предайте на Индира Ганди - неочаквано казва Ванга, - нека да не плаче за сина си (наскоро той беше катастрофирал със спортен самолет). Този, когото в Индия наричат Рама, го е взел при себе си. Той е до него.
Но заради едно име настъпи объркване. Отначало то ми се стори непознато.
- Яви ми се дух - рече веднъж Ванга. - Казвал се Томас. Кой е той?
- Нямам представа - отговорих.
Едва в Москва се сетих, че „Томас" всъщност е Тома. Тъкмо тогава се занимавах с апокрифното Евангелие на Тома. Дори взех за мото на моя поема едно изречение от него: „Някога сте били едно цяло, но сте станали двама."
Когато по време на следващата ни среща отново се появи „Томас", аз казах на Ванга, че по всяка вероятност става дума за апостол Тома.
- А! - радостно възкликна тя. - Тома Неверни.
И възхитена продължи:
- О, какъв голям дух!
После веднага - аз дори трепнах, толкова неочаквано беше - тя премина на езика на гностичното Евангелие.
- Аз - Той. Ние - Той. Ние това е Той, който отново се връща при нас, както беше обещал. Всички апостоли сега са в движение, всички апостоли са на Земята, тъй като времето на Свети Дух настъпи. Но най-голямата мисия се падна на апостол Андрей. Той подготвя пътя Христов, както му е повелил.

20.

Ванга беше силно вярващ човек. Безусловно спазваше всички православни обреди. Дори порица българското духовенство за това, че за разлика от руското премина към новия календарен стил, нарушавайки обичайния ред на църковните празници^¹¹. Независимо от верските й предпочитания - това обикновено ставаше след кратковременните й състояния на транс - тя заявяваше:

- Всички религии ще изчезнат. Ще остане само учението на Бялото братство. Като бял цвят то ще покрие Земята и благодарение на него хората ще се спасят.
Учението, във връзка с което се споменаваха имената на Рьорихови и Блаватска, твърде много занимаваше въображението на Ванга. Тя го наричаше огнена Библия.
- Това е ново Учение - казваше тя, - но е изградено върху основата на старото. Старото можем да го сравним с корените, а новото - с цвета, който се разтваря на слънцето.
Според нейните думи тайната работа над Учението е приключила. То не може повече да се крие. Като огнена лава ще се отприщи към хората.
- Новото Учение ще дойде от Русия – предсказваше Ванга. - Русия ще се пречисти, Бялото братство ще се разпростре в Русия. Оттук Учението ще започне своето шествие по целия свят.
- Твоето вдъхновение - кимване към Людмила – също е от Русия. Много са важни детските ти асамблеи. Правилно си разбрала, че семената на Учението ще се разпространят чрез децата навсякъде.
Към мен:
- Малко работиш за Бялото братство. Двайсет години - отсега нататък трябва така да работиш, че то да стане известно по цялата планета. След двайсет години – по - рано няма да стане - ще събирате първия голям урожай.

21.

При всичкия й оптимизъм за света в пророчествата на Ванга от време на време се прокрадваха и апокалиптични нотки. Тя казваше, че всеки народ си има звезда, която го зарежда със светлинна енергия. Но има и изключения. Някои народи, казваше тя, нямат звезда, а планета. Новото Учение (според думите й - „бяло-бяло като сняг") създава нови условия („всичко ще стане бяло-бяло като мляко"), в които тези народи няма да могат да оцелеят, във всеки случай, духовно. В необикновената за тях атмосфера те, както изглежда, ще се задушат. Народ, който има планета вместо звезда или - което е същото – угаснала звезда, също ще угасне като свещ при силен вятър, твъреше Ванга.

22.

Както вече отбелязах, Ванга бързо навлезе в нашия кръг от проблеми. Например тя се обръщаше към мен така:

„А, това е онзи, който обича Свети Сергии!" Според нея всеки път, когато се срещам с нея, той ясно застава пред вътрешния й поглед.
Започва с въпрос:
- Почитат ли в Русия Свети Сергии?
- Малко - отговарям, - предимно в църквата.
Ванга:
- Виждам манастир. (Потвърждавам, че в Троицко-Сергиевската Лавра се намират мощите на Преподобния Сергии.) Това е сърцето на Русия, той е голям пророк. Не е обикновен светия, а най-големият руски светия. С неочаквана енергия добавя:
- Няма такава сила, която би могла да сломи Русия. Русия ще се развива, ще расте, ще крепне.
И добавя, че това не са нейни думи, а на Свети Сергии.
- Виждам - продължава Ванга, - той държи Русия като на длан. Виждам църква, издигната високо. Виждам хора с копия и шлемове
- Ванга - прекъсвам я, - ти описваш картина на Рьорих.
- Каква е картината? - пита Ванга.
- Тя не е много известна, защото не я показват. На нея е изобразен Свети Сергии, който държи в ръката си патриаршеската църква, символизираща Русия. Той благославя воините, участващи в Куликовската битка – виждат се в дъното на картината. Надписът под картината е: „Съдено било Преподобният Свети Сергии три пъти да спаси Руската земя. Първия път при княз Дмитрий, втория път при Минин^¹². Третия..." - следва многоточие.
- Защо не я показват?
- Заради пророческия надпис.
Ванга сякаш се взира в далечината и продължава:
- Картината е рисувана от четирима, които са дошли от друг свят. Малко хора знаят за картината. Трябва повече да научат за нея, всички трябва да знаят. Пазете картината като зениците на очите си. Тя е важен документ, най-голямото богатство на Русия. Не я изпращайте в други страни. Тя е предназначена само за Русия.
Сякаш обобщавайки казаното, тя възкликва:
-Този, който е бил Свети Сергии, сега е най-големият светия. Той е вожд на цялото човечество. О, колко помага на хората! Той се е превърнал в светлина, тялото му е светлина.

23.

Съществува портрет на Учителя на Блаватска, станал по-късно Учител и на Рьорих, който е възпроизведен в едно от първите издания на книгата й „Из пещерите и дебрите на Индустан". Според нея портретът е направен не по обичайния начин. Необикновено лице, което привлича като магнит, но най-вече - очите. Мнозина са изпитали силата им върху себе си. Аз - също.

Людмила разказваше, че за първи път видяла портрета след катастрофата. „Лицето ми се стори до болка познато. Веднага почувствах, че това е Учителят, че е моят Учител."
Решихме да направим своеобразен експеримент и да покажем на Ванга снимка на портрета. Това, че не вижда, в случая нямаше никакво значение. Често сме наблюдавали как използва снимка за опорна точка. Тя слагаше ръце върху лицето на човека от фотографията и сякаш влизаше в контакт с неговите мисли. В крайна сметка Ванга описваше не само външните му белези, но и подробности от неговата биография, особеностите на характера му и т. н.
Така и направихме. Боже! Какво стана с Ванга? Тя трепна, сякаш беше докоснала оголен електрически проводник. Никога не я бях виждал в такова състояние.
- Защо по-рано не даде снимката? - възкликна развълнувано тя. - Той е тук. Той е с вас. Кой знае защо виждам Сибир. Руснак ли е, бил ли е в Русия?
- Не. Индус. Това е Махатма Мория.
Ванга:
- Той е покровител на Москва, по-точно на Русия. Виждала съм го и по-рано, само че не знаех кой е.
За да я зарадвам, аз й предложих:
- Вземи снимката.
- Не - изплашено отговори тя. Дори я отмести настрана. - Той ще ми пречи.
Когато малко се поуспокои, каза:
- При мен идват духове, много, много духове. Но този дух - най-силният от всички, които съм виждала – никога не влиза в стаята. Винаги остава зад вратата. Опасно е да го гледаш, защото свети силно като слънцето. Понякога го виждам на бял кон и с такива очи, от които тръпки те побиват.
Тя отказа да вземе снимката, но нас посъветва винаги да я носим със себе си.
- Непременно я дръжте в левия си джоб. Той трябва да си взаимодейства с импулсите на вашето сърце, особено когато сте замислили или правите нещо важно.

24.

Но ето кое беше най-любопитното. Със снимката на Махатма Мория в ръка Ванга, кой знае защо, попита:

- Снимката на Свети Сергии ли е?
- Не - отговорих.
Замислена, Ванга продължи:
- Да, на снимката не е Свети Сергии. Но виждам две лица, две тела, а една душа.
Разбира се, Ванга и не подозираше колко точно е схванала същността на Рьориховата концепция, според която Свети Сергии е едно от превъплъщенията на Учителя Мория.
Казах й го, но подобна трактовка ни най-малко не я смути. Само добави:
- Нека да знаят, че е имал две тела.
И отново:
- Този дух винаги е бил покровител на Русия.
Според думите й той винаги е стимулирал и вдъхновявал най-известните държавни ръководители на Русия, включително Петър Велики и Ленин.
Между другото, според концепцията на Рьорих духът на Петър Първи след това се е вселил в Ленин, така че тези две исторически личности са едно цяло. Ето защо името на града на Нева (Петербург, Ленинград) няма принципно значение. И в единия, и в другия случай то има един и същи източник, призван два пъти да преобрази Русия.

25.

Ванга имаше особено отношение към нашите космонавти. Твърдеше, че те изпълняват изключително важна мисия. Пилотираните от тях космически кораби пречистват пространството над Русия и го освещават. Тя смяташе Юрий Гагарин за светец.

- След като прие огнената смърт, той стана посветен - казваше тя. - Сега той е в своето небесно тяло. Душата му е жива и като звезда свети над Русия.

26.

Ванга рисуваше бъдещето така:

- Всичко ще се разтопи като лед, само едно ще остане незасегнато - славата на Владимир (имаше предвид княза, покръстил някога Русия), славата на Русия. Твърде много жертви са принесени - казваше тя. - Никой не може вече да спре Русия. Всичко ще помете по пътя си и не само ще се съхрани, но и ще стане господар на света.
Разбира се, в думата „господар" Ванга влагаше не политически, а духовен смисъл. Несъмнено с изострената си чувствителност тя възприемаше многозначния и противоречив характер на предстоящия процес. „Да, казваше тя малко преди нахлуването на съветските войски в Афганистан, скоро червени знамена ще се веят в много страни по света." Но твърдеше и друго: „Ще се върне ста-рата Русия."
Наистина, под думата „стара" Ванга не разбираше старите порядки и предишния строй с неговата ненарушима цялост. Когато стана дума за последния руски цар, за Николай Втори, тя се изказа неласкаво и категорично.
- Лош човек.
-Защо?
- Убивал е хора, заради него са избити много хора.
Понятието „стара Русия" означаваше за нея връщане към съкровеното духовно начало („Само едно ще остане незасегнато - славата на Владимир.") „Сега – казваше тя - вие се наричате Съюз, а след това ще се казвате както при Свети Сергии, Рус."
Тази Русия, старата и новата, на която е съдено да премине през горнилото на новото огнено кръщение, трябва да стане според Ванга „господар на целия свят". „Като орел Русия ще се рее високо над земята - предавам дословно думите на Ванга - и ще осени с крилата си цялата земя." Нейното духовно превъзходство ще признаят всички, включително и Америка.
Но това няма да стане веднага. Според Ванга – след шейсет години. Доколкото си спомням, три пъти се връщахме към тази тема и три пъти тя определяше един и същи срок - след шейсет години.
Според нейните думи, ще го предшества сближаването на три страни. В една точка, казваше тя, ще се сближат Китай, Индия и Москва.
- А България? - заинтересува се Людмила.
- България също, но ако бъде заедно с Русия и като част от Русия - отговори Ванга. - Без Русия за България няма бъдеще.
- Христос отново ще дойде в бели дрехи - пророкуваше Ванга. И обръщайки се към мен: - А ти си длъжен да го опишеш в книгите си. Настъпва времето, когато определени хора ще почувстват със сърцето си завръщането на Христа. В началото той ще ще се появи в Русия, а после - по целия свят.

27.

- Когато пишеш за България - препоръчваше ми Ванга, - мисли за Людмила.

(Старах се да изпълнявам съвета й, когато работех над този очерк.)
- В миналото сте били свързани - каза ми Ванга. - Живели сте по едно и също време при Свети Сергии. В един манастир.
Обладана от миналото, тя възкликна:
- Ох! Виждам те - за Людмила. - Ти си офицер. Имаш руска душа. Войската се надига като огън, а войниците са като огнени езици. Олеле, руската душа върви напред и от нищо не се страхува.
И отново към Людмила:
- Винаги ще си с Русия. За тебе Русия е всичко. Трябва да се появят и други жени като тебе. Те още не са слезли от небето. Но скоро ще дойдат и ще помагат на земята.
Този разговор се състоя в бившия царски дворец край София година след първата ни среща. Тъкмо него, без да подозираме, че ще бъде последен, записахме на магнетофона.

28.

Всеки път, когато пътувах за България, се сблъсквах с непредвидени препятствия. Всеки път ми правеха спънки. Ту по неизвестни причини се забавяше визата, ту, кой знае защо, се ограничаваше престоят ми в България. Мисля, че не беше случайно. Тогава за нас, писателите, пък и изобщо за всяка необичайна крачка на който и да е човек се следеше най-внимателно.

Моите трудности не убягнаха от вниманието на Людмила Живкова. Тя дори каза: „Винаги се радваме да ви видим у нас, но уредете въпроса с пътуванията си."
Но да се уреди този въпрос съвсем не се оказа лесно. Последното ми пътуване (в края на краищата то така и не се състоя) срещна вече не замаскирана, а явна съпротива. Но, изглежда, бяхме допуснали грешка. Лично от свое име Людмила Живкова изпрати покана за мен и моето семейство. Предполагаше, че по този начин ще улесни заминаването ни - все пак ни кани не кой да е, а член на политбюро, председател на Комитета за култура. Но стана обратното. Това предизвика коренно противоположна реакция. Категорично и, както бе прието, без всяко обяснение ми беше отказана виза.
Естествено, аз отидох на Стария площад, в ЦК на КПСС. Тогава всички знаеха този адрес - и партийните членове, и безпартийните. Но там, когато трябваше, умееха да се преструват на невинни агънца. „Какво общо имаме ние? - учудиха се сътрудниците, които ме приеха. Работата бе в това, че поканата на Людмила Живкова не бе официална, а частна и трябваше да се изпрати по каналния ред в ОВИР^¹³. - Ние нямаме право да се месим в прерогативите на ОВИР."
Разбира се, това беше игра. Още повече че чрез посредници до мен достигна мнението на високопоставен мой доброжелател от ЦК: „Защо Сидоров се е свързал с такава съмнителна личност като Людмила Живкова? Нека да отиде в Крим. Ако трябва, ще му намерим карта за почивка в който и да е санаториум или почивна станция там."
Но аз нямах намерение да отстъпвам. Какво пък, като искат ОВИР, така да бъде. Информирах Людмила Живкова за станалото. Спешно от България изпратиха частна покана, заради конспирацията тя не беше от името на Людмила Живкова, а от подставено лице.
Сега от ОВИР започнаха да ми късат нервите, като донемайкъде бавеха оформянето на документите. Но аз се бях запасил не с търпение, а с безкрайно търпение, тъй като бях решил - имах особени причини - да постигна своето. И изведнъж като гръм от ясно небе: позвъниха ми от българското посолство. Внезапно починала Людмила Живкова. Беше починала в същия ден, когато според първата покана трябваше да пристигна в София.

29.

Смъртта на Людмила Живкова - внезапна, пък и на такава възраст: тя нямаше още трийсет и девет - предизвика, естествено, много слухове и измислици. Те се появиха неслучайно. Нищо - нито болест, нито леко неразположение - не предвещаваше това, което се случи. Вестниците публикуваха медицинското заключение, в което се казваше, че смъртта е настъпила поради инсулт. Но тогава малцина вярваха на официалните съобщения, още повече че обстоятелствата около смъртта на Людмила от самото начало бяха забулени в тайна.

А те, обстоятелствата, когато оскъдната информация за тях все пак достигаше до хората, не можеха да не предизвикат недоумение.
Странно бе това, че когато Людмила загубила съзнание - а то станало в банята, - никой, буквално никой не е имало в огромната резиденция. Около два часа тя е била съвсем сама. Странно бе и това, че когато се свързали с „Бърза помощ", тя дошла с голямо закъснение.
И на последно място, странно беше, че линейката на „Бърза помощ" се оказала неизправна. По пътя изхвръкнало едно от колелата й и цял час го оправяли.
Разбира се, всичко можеше да се обясни и със случайно съвпадение, но естествено бе самото стечение на обстоятелствата да се стори на някого подозрително, особено при липса на пълна и точна информация.
Съществуват различни версии за загадъчната смърт на Людмила Живкова (включително и детективски). Но една от тях - версията за самоубийство, ако не се лъжа, лансирана от един от помощниците на Тодор Живков - трябва да бъде отхвърлена веднага и безусловно. За Людмила Живкова с нейния духовен мироглед такъв вариант беше абсолютно невъзможен. Между другото, точно през последния месец от живота й поддържах постоянна връзка с нея (заради перипетиите ми около заплануваното пътуване в България) и бях в течение на много от плановете й. Знаех, че подготвяше някакви нови предложения и проекти за мен. Знаех, че е огорчена от моето закъснение. Секретарят на Людмила Живкова Кирил Аврамов ми каза, че в петък вечерта - преди неочакваната трагедия – тя му позвънила от резиденцията. Попитала: „Сидоров ще дойде ли и ако да, кога най-сетне?" Той я успокоил, че въпросът със заминаването ми е вече решен и тия дни ще пристигна в София. Според неговите думи това е била последната й връзка с външния свят.

30.

Не присъствах на погребението на Людмила Живкова, тъй като нямах официален статут. А то, според очевидци, се е превърнало в грандиозна манифестация, защото хиляди хора излезли по улиците на София. Уви, както знаем, често едва след смъртта на човека оценяваме по достойнство значението на неговия живот за нас.

Официални съболезнования бяха изпратени от много страни. Естествено, и от нашата също. Но най-много съболезнователни телеграми пристигнали от Индия. Людмила често ходеше там, общуваше с духовно близки й хора. По предложение на Индира Ганди факултетът за славянски езици и литература в университета в Делхи беше наречен „Людмила Живкова". Той и сега носи нейното име, докато в родината й всичко е преименувано, буквално всичко, което по някакъв начин напомня за Тодор Живков.
И, разбира се, едва ли не още на другия ден след погребението беше прекъснат прогресивният ход на духовно-културните реформи. Комплексната програма на Людмила Живкова остана неосъществена. След годините, посветени на Рьорих и Ленин, трябваше да се продължи с Рабиндранат Тагор, Св. Константин-Кирил философ, Ломоносов, Гьоте, патриарх Евтимий, Ян Коменски. Предпочетоха веднага да забравят за тях. Беше сложен край на проектите за създаване на Международен Рьорихов център в София и за възстановяване на Рьориховия институт в Хималаите (спомниха си веднага, че липсват необходимите средства). Прекъснаха се и детските асамблеи. С една дума, след кратката буря и нейния пречистващ вятър всичко си дойде на мястото. Животът навлезе в обичайното си русло.

31.

...А пръстенът на Сай Баба, който някога ми показа Людмила Живкова, малко преди смъртта й, някъде се загуби. Тя самата ми каза за тайнственото му изчезване, когато дойде за кратко в Москва и имах възможност да се видя набързо с нея. Може би беше знамение, може би просто съвпадение, но, така или иначе, това ме наведе на мисълта, че предметите, които притежаваме от астралния свят, живеят по свои закони. Разбрах, че с тях непременно нещо се случва. Или изчезват в пространството, или, както златните монети на Басаврюк^¹⁴, се превръщат в чиреп.

32.

„Ами Ванга? - ще попитате. - Нима не е видяла близката смърт на Людмила? Нима не е предчувствала? Нима не е била предупредена?"

Същите въпроси си задавах и аз. Не само това. Внимателно проучих записките от разговорите ми с Ванга, опитвах се да намеря поне някакъв намек за бъдещата трагедия, но нищо не открих.
Тук, струва ми се, са възможни два варианта. Ванга може би е знаела за това, което ще се случи, но е крила от нас и Людмила, тъй като не е имала право да говори. Защо тогава тя толкова подробно ще навлиза в съвместната ни работа, ще ни дава препоръки не само за близкото, но и за далечното бъдеще?
Или пък Ванга не е знаела какво ще се случи - по някакви причини то е било скрито от нея. Казват, че когато й съобщили за смъртта на Людмила, изплашено и в недоумение възкликнала: „Как така? Не я виждам умряла. Виждам я жива."
Разбира се, най-добре е да се попита самата Ванга. Стана обаче така, че повече нямах възможност да се срещна с нея. Но отзвука от случилото се - за Ванга, както и за мен загубата на Людмила беше лична мъка – почувствах в думите, дори в тона на казаното от нея на Бъдни вечер в края на отиващата си злокобна година:
„1981-ва не даде нищо на хората, но много взе от всички, от всеки от нас..." Тези думи са цитирани в книгата „Българската пророчица Ванга", написана от нейната племенница (дъщерята на Любка). Пак там е и оптимистичното предсказание: „Очаквайте промени към по-добро."
Но за близкото бъдеще - времето, в което ние с вас сега живеем, прогнозата на Ванга е доста неутешителна. Според нея „градове и села ще бъдат разрушени от земетресения и наводнения, природни катаклизми ще разтърсват земята, лоши хора ще вземат връх над всичко, а крадците, доносниците и блудниците няма да имат брой. Между хората ще се създават нетрайни, съмнителни връзки и ще се разпадат още в началото. Чувствата силно ще се обезценят и само лъжливата страст, по-точно амбицията и егоизмът ще станат стимули за човешките отношения.

33.

Блок причислява Куликовската битка към символичните събития в руската история. „На такива събития е съдено да се повтарят - казваше той. - Обяснението им предстои."

Както е известно, сражението - според неписаните правила по онова време - се предшествало от двубой. На полето на предстоящата битка излезли двама. От татарите – в тежки доспехи, широкоплещестият и дебел, всяващ страх богатир Челубей. От руска - по юношески крехък, в схимнически^¹⁵ дрехи, монахът воин Пересвет. В боя те се ранили смъртоносно. Но Челубей се сгромолясал веднага и изплашеният кон повлякъл по земята омотаното му в поводите тяло. А Пересвет, макар и мъртъв, се задържал на седлото и прав като свещ се носел пред редиците на нашата войска, сякаш ознаменувал и предвещавал победата.
Вероятно в подсъзнанието ми картината се беше сляла с видението на Ванга, което тя някога така красноречиво описа: войнството на Свети Сергии, наподобяващо пламък, и Людмила сред това войнство.
Неочаквано, както винаги става по време на медитация, прозвуча отговорът на моя безмълвен въпрос и се оформи в кратък стих:

Войната е война.

И в Куликовското сражение
Людмила беше онзи Пересвет.
И както някога, на общия ни враг
смъртта й пророкува поражение.

Изтегляне 214 Kb.

Сподели с приятели:

1 2