Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| Normandie сновяха рамо до рамо с колегите си в черно от lie de France. Запроправях си път с рамото напред през тълпата, за да стигна до бюрото на нашата секретарка в дъното на помещението, но шифоненият ми шал се закачи на закопчалката на перлената огърлица на едно очарователно създание. Докато се мъчех да го откача, интеркомът звънеше ли, звънеше, без никой да си направи труда да отговори. Роже. Проврях се още малко навътре и усетих потупване откъм гърба, обърнах се и какво да видя: слоеве плака по зъбите на ухилен курсант. – Хайде всеки да си държи ръцете, където им е мястото – предупредих го на чист френски. Момчето вдигна ръката си над морето от глави и поклати ключа от луксозна каюта на Normandie. Поне не беше от ухажорите, които обикновено привличах – тези над шейсет. Стигнах до бюрото на секретарката, която стоеше, забила поглед в листа, и чаткаше на пишещата машина. – Bonjour, Пия. Братовчедът на Роже, осемнайсетгодишен младеж с бадемови очи, седеше върху бюрото на Пия, кръстосал крак върху крак. С едната си ръка държеше във въздуха цигара, а с другата ровичкаше из кутията шоколадови бонбони – любимата закуска на Пия. Моето отделение на рафта за текуща документация вече беше натъпкано с папки с казуси за разрешаване. – Vraiment? Така ли? Какво му е доброто на този ден? – измърмори тя, без да вдигне глава. Пия беше много повече от секретарка. Всички изпълнявахме какви ли не роли, но в нейните задължения влизаше и регистрирането на новите клиенти и откриването на досие за всеки, освен това трябваше да печата на машина немалкото писма на Роже, 8 Mарта Хол Кели • Люляковите момичета както и да разшифрова ежедневните морзови съобщения – живителните сокове на нашия отдел. – Защо е толкова горещо тук? – попитах. – Пия, телефонът звъни. Тя измъкна един бонбон от кутията. – Да, постоянно. Пия беше като магнит за ухажори, сякаш излъчваше сигнали на честота, която само мъжете улавяха. Имаше нещо диво в привлекателността ѝ, но подозирах, че успехите ѝ сред мъжете се дължаха отчасти на тесните блузи. – Днес ще можеш ли да поемеш някои от моите случаи, Пия? – Роже нареди да не мърдам от този стол. – Тя разчупи с изящния маникюр на палеца си шоколадовата основа на един бонбон и измъкна сиропираната ягодка. – Освен това иска да говори с теб незабавно, но според мен онази жена на дивана е прекарала нощта тук, в чакалнята. – Пия размаха пред лицето ми половинка от стодоларова банкнота. – А дебеланкото с кучетата каза, че ще ти даде другата половина, ако се заемеш първо с неговия проблем. – Тя кимна към двойката до вратата на кабинета ми: възрастни мъж и жена, добре охранени, всеки от тях хванал по чифт дакели със сиви муцуни. Както длъжността на Пия, така и моята включваше разнообразни дейности. Наред с другите си ангажименти се грижех за френските граждани тук в Ню Йорк – повечето от тях семейства, изпаднали в нужда – и отговарях за „Френския фамилен фонд“, благо- творителната инициатива, чрез която изпращах пакети с помощи на сираци във Франция. Тъкмо бях приключила с почти двайсетгодишните си напъни на бродуейска сцена и в сравнение с тях длъжността ми тук беше безгрижно занимание. Или поне не ми се налагаше толкова често да стягам куфари. Шефът ми, Роже Фортие, застана на вратата на кабинета си. – Керълайн, трябваш ми, начаса. Боне е отменил ангажимента. – Не говориш сериозно, Роже. Тази новина ми се стовари като юмрук в корема. Още преди месеци бях осигурила френския външен министър да изнесе официалната реч на нашата галавечеря. – Точно в момента никак не е лесно да си външен министър на Франция – подвикна той през рамо, докато отново се отдръпваше В стаята. Влязох в своя кабинет и прелистих визитника на бюрото си. Дали онзи будистки монах, приятел на майка – Аджан Ча – е свободен довечера? – Керълайн! – извика Роже. Грабнах визитника си и забързах към неговия кабинет, постарах се да се промъкна покрай мъжа и жената с дакелите, които полагаха всички усилия да изглеждат трагично. – Защо закъсня тази сутрин? – попита Роже. – Пия е тук отпреди два часа. Като генерален консул, Роже Фортие ръководеше службата от стаята в ъгъла, която имаше стратегическа гледка към площад „Рокфелер“ и кафене „Променада“. Обикновено този вдлъбнат площад беше зает от Известната ледена пързалка, но през лятото тя не работеше и мястото беше запълнено от масите на кафенето и келнерите в смокинги и престилки до глезените се стрелкаха между масите. Зад тях огромният златен Прометей на Пол Маншип, падащ на земята, държеше откраднатия огън високо над главата си. Зад него сградата Ар Си Ей 2 се издигаше, устремена към сапфиреното 2 Една от централните сгради на Рокфелер Сентър, четиринайсета по височина в Ню Йорк, построена през 1933 г. и оттогава многократно сменяла собствениците си. По времето, когато се развива действието в романа, е собственост на „Radio Corporation of America“. 1. Керълайн 9 небе със седемдесетте си етажа. Доста общи черти имаха Роже и импозантната мъжка фигура на Мъдростта, изсечена над входа на Рокфелер Сентър. Сбърчените вежди. Брадата. Гневния поглед. – Трябваше да спра по пътя да взема букетчето на Боне... – Да, и за това си заслужава да караш половин Франция да те чака. Роже отхапа от поничката си и по брадичката му се посипа лавина от пудра захар. Въпреки телосложението си, което само доброжелател би определил като солидно и набито, Роже никога не страдаше от липса на женско внимание. Бюрото му беше отрупано с всякакви папки, осигурителни полици и досиета на изчезнали френски граждани. Според Наръчника на Консулството на Франция, част от неговите задължения беше „да помага на граждани на Франция в Ню Йорк в случай на кражба, сериозно заболяване или арест, както и при проблеми, свързани с актове за раждане, документи за осиновяване и загубени или откраднати лични документи; да планира визитите на официални лица от Франция, както и на колеги дипломати, а също и да оказва помощ при други политически проблеми и природни бедствия“. Тежкото положение в Европа ни осигуряваше доста работа във всички тези категории, особено ако причислим Хитлер към природните бедствия. – Имам няколко казуса, с които трябва да се заема, Роже... Той плъзна към мен картонена папка по полираната заседателна маса. – Проблемът не е само, че няма кой да държи реч. Будувах до малките часове, за да поправя речта на Боне. Наложи се да намеря начин да избегна споменаването на факта, че Рузвелт е позволил на Франция да купи американски самолети. – Франция би трябвало да може да купи каквито самолети си поиска. – Ние тук събираме пари, Керълайн. Не е подходящо точно сега да дразним изолационистите. Особено богатите. – Те, така или иначе, не подкрепят Франция. – Не ни трябват повече негативни коментари в пресата. „Америка не е ли твърде близка с Франция?“, „Това няма ли да тласне Германия и Русия една към друга?“ Тези въпроси ги чувам постоянно. Репортерите не ме оставят дори да си довърша десерта. А и не можем да споменаваме семейство Рокфелер... не ми се иска Младши пак да се обажда. Но предполагам, че това няма да ми се размине, след като Боне отказа да участва. – Ами то си е истинско бедствие. – Може да се наложи да отменим вечерята. Роже прокара дългите си пръсти през косата си и те оставиха дълбоки бразди в гъстия брилянтин. – И да връщаме четирийсет хиляди долара? А какво ще стане с Френския фамилен фонд? И бездруго отдавна карам на изпарения. А и вече сме платили за пет килограма салата „Уолдорф“... – Те на това салата ли му викат? – Роже се разрови из визитните си картички, повечето бяха нечетливи и изпонадраскани. – C‘est pathitique... Жалка работа! Накълцани ябълки и целина. Пък и с подгизнали орехи! Не какво да е, орехи... Затършувах из визитника си да търся светски особи, които биха ни свършили работа. С майка познавахме Джулия Марлоу, известната актриса, но точно по това време тя беше на турне в Европа. – Какво ще кажеш за Пиер Пету? Хората на майка ми са работили с него. – Архитектът? |