Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| Mарта Хол Кели • Люляковите момичета – Не – отвърна майка. Никога досега не бях я виждала да лъже. – Сигурно сте чули, че укриването на вещи и провизии, които принадлежат на Райха, се наказва със смърт. – Разбирам – каза майка. – Бих искала да посетя съпруга си... Тръгнахме, след двамата мъже, които се отправиха към задния ни двор. Когато високите германци излязоха навън, градината ни, оградена от всички страни, ми се стори съвсем мъничка. На пръв поглед там нямаше нищо подозрително, освен пръстта, с която бяхме заринали ценностите си предната седмица, мястото все още изглеждаше твърде заравнено. Съвсем очевидно беше, че там има нещо заровено. Броях крачките на офицера, който ходеше из двора. Пет... шест... седем... Дали виждаха как ми треперят коленете? Нашата кокошка Псина приближи до мястото, където бяхме копали, и заровичка наоколо да търси буболечки. Господи, и лопатата беше още там, опряна на стената на къщата, по острието ѝ още имаше засъхнала пръст. Дали ще ни затворят в замъка, или ще ни разстрелят още тук и ще оставят телата ни, та татко да ги намери, като се върне? – За глупак ли ме вземате? – попита високият и продължи към петното заравнена пръст. Осем... девет... Дъхът ми секна. – Разбира се, че не – отвърна майка. – Дай лопатата – каза високият на подчинения си. – Наистина ли си мислехте, че това ще ви се размине? – Не, моля ви – каза майка. Стисна медальона с Богородица, който носеше на синджирче на врата си. – Аз всъщност съм от Оснабрюк. Знаете ли го? Високият хвана лопатата. – Разбира се, че го знам. Кой не е ходил там на коледния базар? Регистрирана ли сте като фолксдойче? „Фолксдойче“ немците наричаха етническите германци, които живеят в други държави. Нацистите принуждаваха полски граждани с немска кръв като майка да се регистрират като фолксдойче. Регистрираните получаваха повече храна, по-добра работа, както и вещи, конфискувани от евреите и други поляци, които не са етнически германци. Майка никога не би приела статут на фолксдойче, защото това означаваше, че е на страната на Германия, но пък това беше опасно за нея, защото така се опълчваше срещу Райха. – Не, но съм почти германка. Баща ми беше само наполовина поляк. Псина продължаваше да чопли пръстта покрай загладеното петно, беше си намерила нещо там. – Ако бяхте германка, не бихте нарушавали правилата, нали? Нито щяхте да укривате собственост на Райха. Майка докосна ръката му. – Трудно ни е да се справим с всичко това. Не разбирате ли? Представете си вашето семейство в тази ситуация. – Моето семейство би предало всичко дължимо на Райха. Есесовецът, хванал лопатата, продължи към петното заравнена пръст. Десет... единайсет... – Ужасно съжалявам – каза майка, като вървеше по петите му. 2. Каша 29 Мъжът не ѝ обърна внимание, направи още една крачка. Дванайсет. Колко ли щеше да копае, докато удари някоя от кутиите ? – Молим ви, дайте ни още една възможност – каза майка, – тези правила са съвсем нови за нас. Офицерът се обърна, облегна се на лопатата и огледа внимателно майка. Усмихна се така, че се видяха белите му равни, подредени зъби. Той се приведе към нея и каза тихо. – Вероятно знаете правилата за вечерния час. – Да – каза майка. Между веждите ѝ се появи малка бръчица. Размърда ходила, сякаш обувките ѝ стягаха. – Е, това правило може да нарушите – каза той, пое медальона ѝ с палеца и показалеца си и леко го разтърка. През цялото време не откъсваше очи от нея. – За нарушаването на вечерния час трябва розов пропуск – каза майка. – Имам няколко в джоба си. Той пусна медальона и сложи ръка на гърдите си. – Не ви разбирам – побърза да отговори майка. – Мисля, че разбирате. – Нима ми казвате, че ще си затворите очите за това, ако ви посетя? – Ако това сте чули... – Германците, които познавам, са културни хора. Не мога да си представя, че бихте поискали такова нещо от майка на две деца. Есесовецът наведе глава на една страна, прехапа устна и отново вдигна лопатата. – Съжалявам, ако съм ви обидил. – Чакайте – каза майка. Мъжът вдигна лопатата високо над главата си. – Господи, не! – извика майка. Тя посегна да хване ръката му, но беше твърде късно. Лопатата вече беше във въздуха, нищо не можеше да я спре. |