Люляковите момичета

14

Mарта Хол Кели • Люляковите момичета помогне да не допуснем Хитлер да се разхожда по улиците на Париж. Америка, която няма да се поколебае отново да застане до нас, ако този ужасен момент настъпи...
Не откъсвах очи от сцената, само на няколко пъти хвърлях по някой бърз поглед към публиката. Всички бяха запленени и със сигурност изобщо не ги интересуваха обувките му. Трийсетте минути излетяха като миг и накрая, затаила дъх, гледах финалния поклон на господин Родиер. Аплодисментите започнаха плахо, но скоро се надигнаха и заляха цялата зала, като че пороен дъжд плющеше по покрива под напора на силна буря.
Самата Елза Максуел взе хотелска салфетка, за да подсуши насълзените си очи, и когато публиката стана на крака и запя Марсилезата с пълно гърло, вече се радвах, че на господин Боне няма да му се наложи да излезе на сцената след това изпълнение. Дори и хората от персонала пригласяха с ръка на сърцето.
Когато осветиха залата, Роже, видимо доволен, поздрави тълпата от доброжелатели, които се въртяха край основната маса. Щом емоциите започнаха да се уталожват след официалната част, Роже се оттегли към зала „Рейнбоу“, следван от шумна групичка от най-изявените ни дарители, а сред тях бяха и няколко танцьорки от „Рокетс“ – единствените жени в Ню Йорк, сред които изглеждах ниска.
На излизане от залата господин Родиер докосна рамото ми.
– Знам едно място край брега на Хъдсън, където има превъзходно вино.
– Трябва да се прибирам – отвърнах, макар че не бях хапвала нищо. – Мисълта за топъл хляб и охлюви с масло ме изкуши, но не беше прието сама жена да се появи с женен мъж на публично място. – Не тази вечер, Monsieur, но благодаря за поканата.
След няколко минути можех да съм си у дома, в усойното си жилище, с остатъците от салатата „Уолдорф“.
– Нима ще ме оставите да вечерям сам след този наш триумф? – попита господин
Родиер.
Защо пък да не отида? Познатите ми вечеряха само в определени ресторанти, които можеше да се изброят на пръстите на едната ръка, и всички бяха в радиус на не повече от четири пресечки от „Уолдорф“, Хъдсън беше твърде далече. Просто вечеря, какво толкова?
Взехме такси до „Льо Грение“, чудесно бистро в Уест Сайд. Френски презокеански кораби плаваха нагоре по река Хъдсън и стигаха до Петдесет и първа улица, затова в района бяха изникнали като гъби след дъжд няколко чудесни малки ресторантчета, които Скоро се оказаха сред най-добрите в града. „Аьо Грение“ се криеше в сянката на лайнера Normandie, на таванския етаж на бивша Пристанищна сграда. Щом слязохме от таксито, корабът изпъчи Огромното си туловище над нас с осветената си палуба и четирите реда светещи фенестрини. На носа един заварчик разпръскваше яркооранжеви искри като фойерверки на фона на нощното небе, а няколко моряци насочваха прожектор надолу по корпуса към бояджиите на скелето. Почувствах се съвсем малка до този кораб, изправена пред високия черен нос и трите комина, всеки от които се извисяваше над най-високите сгради край пристанището. На това място водите на океана се сливаха със сладката вода на реката и из въздуха на късното лято се носеше дъх на сол.
Ресторантът беше пълен, по масите бяха насядали доста прилично изглеждащи клиенти, основно от средната класа, сред които беше и репортерът от галавечерята, както и пасажери от презокеанските кораби, явно доволни, че са на terra firma
6
6
Обичаен латински израз от мореплаването: твърда земя.

1. Керълайн
15
Избрахме едно сепаре, оградено от полиран с шеллак параван, направено сякаш да наподобява корабна каюта, където всеки сантиметър е ценен. Оберкелнерът на „Льо
Грение“, господин Бернар, се заусуква около Пол Родиер, три пъти му повтори, че го е гледал в „Улиците на Париж“, и му разясни в подробности особеностите на своята театрална кариера в аматьорския театър на Хоубоукън.
Господин Бернар се обърна към мен.
– А вас, Mademoiselle, не съм ли ви виждал на сцената с мис Хелън Хейнс?
– Нима сте актриса? – усмихна се Родиер.
Тази усмивка никак не беше безопасна в толкова ограничен периметър. Не трябваше нито за миг да си губя ума, защото французите и без това бяха ахилесовата ми пета.
Всъщност, ако Ахил беше французин, вероятно бих го носила на ръце из целия свят, ако трябва, за да излекувам пронизаното му сухожилие.
Господин Бернар продължи:
– Според мен отзивите бяха несправедливи...
– Ще поръчаме – казах аз.
– В една рецензия бяха използвали думите „леко скована", доколкото помня...
– Ескарго
7
, ако обичате, и моля ви, не прекалявайте със сметаната...
– А какво пишеше в „Таймс“ за „Дванайсета нощ“? „Мис Феридей се справя добре в ролята на Оливия“! Доста хапливо според мен...
– И без чесън. Не ги варете много, за да не станат жилави.
– Ще желае ли дамата охлювите сами да допълзят до масата?
Господин Бернар надраска поръчката ни и се отправи към кухнята.
Господин Родиер разучаваше менюто с шампанизираните вина и особено много се задълбочаваше в описанията.
– Актриса, значи. Хм. Не бих се досетил.
Небрежният му външен вид имаше особена притегателна сила, като английски двор, който плаче за плевене.
– В Консулството ми е по-добре. Майка познава Роже от години и когато той ми предложи да му помагам, не можах да устоя.
Господин Бернар донесе кошничка с хляб и се засуети около масата, взираше се в господин Родиер, сякаш за да го запечата в съзнанието си.
– Надявам се, че не съм ви отнел от приятеля ви за вечеря – каза Пол.
Той посегна към хляба, аз също и ръката ми леко докосна неговата – топла и мека.
Бързо я отдръпнах и я скрих в скута си.
– Твърде заета съм за това. Знаете как е в Ню Йорк, да се организират събития и всякакви други ангажименти... Наистина е изтощително.
– Не съм ви виждал в „Сарди“
8
Той разчупи едно хлебче и към лампата се вдигна топла пара.
– О, работя много.
– Защо имам чувството, че не работите заради парите.
– Тази длъжност е доброволческа, ако това питате, но такъв въпрос не е много учтив,

Изтегляне 2.11 Mb.

Сподели с приятели: