5. Каша
53
На другата сутрин тръгнах към дома на Надя – много хубаво жилище на втория етаж на двуетажна къща, на пет минути пеш от нашата. Исках да изпълня първата мисия от
Петрик добре. Спрях по пътя при каменната стена до тяхната къща, където си оставяхме тайни бележки и любимите ни книги. Измъкнах специалния ни квадратен камък с изгладени
ръбове от хилядите пъти, когато сме го вадили и вкарвали обратно.
Последната книга, която ѝ бях оставила – „Сатаната от седми клас“ на Корнел
Макушински, любимата ни, толкова пъти си я бяхме разменяли, – все още стоеше там.
Дали щеше да може да дойде да си я вземе? Оставих книгата и пъхнах камъка на мястото му. Продължих, без изобщо да почувствам каквато и да е нервност, е, поне докато стигнах до сградата. В момента,
когато видях оранжевата врата, коленете ми се разтрепериха. Вдишай дълбоко! Издишай издълбоко!
Заобиколих къщата и отидох до малкия заграден заден двор, Погледнах през процепите между дъските и видях Фелка, сгушена На топка на задните стъпала.
Ребрата ѝ ясно се брояха, дори през гъстата козина. Дворът на Надя беше по-малък дори от нашия, празен, само един болнав розов храст и една ръждясала детска количка се мъдреха в единия край.
Поизмъчих се, докато прескоча оградата, а след това пристъпих бавно към Фелка.
Дали чакаше Надя? Погалих я по гърба, Щом усети докосването ми, тя се опита да размаха опашка, но нямаше сили да помръдне. Беше топла, но дишаше плитко на пресекулки. Горката, умираше от глад.
Прескочих Фелка, бутнах задната врата. Тя се отвори и се промъкнах до кухнята им.
Ако се съди по вида на еврейския ябълков сладкиш на масата, беше минала поне седмица от заминаването на Надя и майка ѝ. Млякото в чашите им се беше пресякло, а мухите бяха нападнали сливите. Минах през кухнята до стаята на Надя. Леглото ѝ беше оправено, както винаги.
Промъквах се от стая в стая до спалнята на майка ѝ. Там почти нямаше следи от заминаване – нито прибързано, нито планирано.
Железният креват, боядисан в бяло, покрит с пухен юрган, Заемаше почти цялата площ на стаята, а в единия му край имаше сгънато плетено одеяло. На пухения юрган все още се виждаше вдлъбнатина от куфара, а на нощното шкафче беше оставена „Отнесени от вихъра“ на полски. На стената имаше два гоблена със селски пейзажи, малко разпятие и един календар. Картината на календара изобразяваше красива жена, застанала пред локомотив с
букет жълти цветя в ръка, отгоре имаше надпис: „ГЕРМАНИЯ ТЕ ЧАКА“, виждаше се и името на туристическата агенция на пани Ватроба: „ВАТРОБА – ТУРИСТИЧЕСКА АГЕНЦИЯ.
ПОЗВОЛЕТЕ НИ ДА ВИ ЗАВЕДЕМ“.
Отворих чекмеджето на нощното шкафче, видях указателя и го разлистих, за да намеря дебелия плик. Беше запечатан, на него с разкрачен почерк пишеше „Жегота“, а през хартията се забелязваха шарките на банкноти. Взех указателя, грабнах одеялото от леглото и се върнах по същия път през кухнята, на минаване задигнах един лъскав яйчен хляб, заплетен на плитка.
Беше твърд като камък, но всяка троха беше ценна. Излязох обратно на двора и с мъка напъхах Фелка в детската количка. Почти не гъкна, милата.
Сложих указателя до нея, покрих всичко с одеялото и забутах количката към улица
„Липова“, минавах по малките улички, за да не срещам нацистките патрули. Когато наближих, ускорих ход и количката заподскача по паважа.
– Я, какво имаме тук?