Макбет действащи лица

Какви са новините горе, сър?

МАКДЪФ:

Каквито ги познавате и вие.

Разбра ли се накрая кой е сторил

злодейството?
МАКДЪФ:

Двамината, които

МакБет уби.
РОС:

Но за каква облага?

Защо са го направили?
МАКДЪФ:

За злато!

Децата на владетеля ни Малком

и Доналбейн, избягали са тайно –

което хвърля сянка върху тях.
РОС:

И туй срещу природата! Все тези

безумни честолюбия, които

секат самички клона си! Тогава

МакБет навярно ще ни стане крал?
МАКДЪФ:

Избран бе вечи и пое към Скон

за тържеството.
РОС:

А прахът на Дънкан?

Отнесен в Колмкил, гробница свещена

на неговите прадеди, велико

покоище на древните им мощи.

Ще идете ли в Скон?

във своя Файв.

Аз май ще ида.

Сбогом.

дано не спомним вехтата с тъга!

БАНКО:

Което обещаха ти трите

орисници, постигнаха го и май че

по страшен път. Но в тяхната прокоба

се казваше, че то не ще премине

към твоето потомство, а че аз

ще бъда корен и родоначалник

на дълъг кралски ред. Ако чрез тях

говори истината, както сякаш

доказа се със теб, защо и аз

да не повярвам, че са ясновидки,

и в себе си да не стая надежда

за бъдно щастие?…Но млък! Ни дума!
/влизат МакБет и Леди МакБет /
МАКБЕТ:

А ето го и главния ни гост!

Ако на нашия тържествен празник

ний бяхме го забравили, таз липса

би провалила всичко.

Драги мой,

таз вечер давам пир и ще разчитам

на твоето присъствие.

Кралю,

към волята ви моят дълг е вързан

завинаги!
МАКБЕТ:

Пътуваш ли следобед?

Пътувам, господарю….

Съжалявам.

Желаех много днеска на съвета

да чуя думата ти, всеки път

разумна и полезна. Нищо, утре!

Далеч ли ще пътуваш?

Тъй далеч,

че цял следобед трябва да препускам

и ако конят ми се случи бавен,

не е изключено да задлъжнея

със някой тъмен час и към нощта.

Но на пира ще бъдеш с нас, нали?

Ще бъда, господарю!

Довиждане! Със теб ли ще е Флинс?

Със мене, сър, и времето не чака.

Тогаз добри коне и равен път!

Щастливо да се върнеш между нас!

Довиждане!

Да бъдеш нещо, още не е нищо,

ако не си със сигурност… Усещам:

страхът от Банко пуска корен в мен!

Какво ти е, съпруже мой? Защо

все сам беседваш с хрумвания мрачни

и за другари си избрал все мисли,

които трябваше да са измрели

с онези, за които се отнасят?

Невъзвратимото не заслужава

към него да се връщаме.

МАКБЕТ:

Ний с тебе

не я убихме. Тя ще зарасте

и, станала каквато бе, отново

ще застраши безсилната ни злоба

със прежния си зъб. Но по-добре

да се разпадне сглобът на нещата,

небето и земята да се срутят,

ако ще трябва да ядем във страх

и спим сред ужасии! Предпочитам

да бъда в гроба с оня, на когото

дарихме вечен мир, за да смирим

страстта във нас, наместо да се гърча,

разпънат върху одъра за мъки

на мислите си. Дънкан е във гроба.

След жизнената огненица той

спокойно спи. Измяната направи

най-страшното, което би могла,

и вече ни отрова, ни стомана,

ни враг отвън, ни бунт отвътре, нищо

не може го засегна!

Не сме добре, щом трябва да си плакнем

доброто име във реки любезност

и от лицата си да правим маски,

прикриващи сърцата ни!

Е, стига!

Умът ми е гнездо на скорпиони!

Забрави ли, че Банко и синът му

Са още живи?

ЛЕДИ МАКБЕТ:

И на тях животът

не им е даден с грамота за вечност.
МАКБЕТ:

Утеха е, че те са уязвими.

За туй възрадвай се! Преди във здрача

да почне ципестият прилеп своя

летеж под сводовете и преди

по воля на Хеката в тъмнината

да звънне бронзовият зов за сън

на вечерния бръмбар, тук ще бъде

извършено едно зловещо дело!

ЛЕДИ МАКБЕТ:

Кажи ми го!
МАКБЕТ:

По-хубаво е, мила,

за него да не знаеш, докато,

извършено, не те възрадва то!…

Спусни се, нощ, и както на соколче

зашиват клепките, заший и ти

окото жалостиво на деня

и със незрими кървави ръце

унищожи, накъсай тоз велик

контракт с небето, който ми отнима

румянеца! Светликът се сгъстява

и гарванът отлита към гората.

Заспиват, сънни, дневните неща,

а черните убийци на нощта

на лов се вдигат…Не, недей потрепва –

роденото във зло от зло укрепва.

Ела, ела със мен!
/излизат/


ОСМА СЦЕНА

МАКБЕТ:

Тогава е от Банко!

По-добре

Премахна ли го?

Сторих му услуга.

Заклах го както трябва.
МАКБЕТ:

Ти си бил

най-първият от всички главорези!

Но който същото е сторил с Флинс,

не е по-лош от теб. Ако си ти,

то, значи, равен нямаш!

Господарю,

във тъмнината Флинс ни се изплъзна.

МАКБЕТ:

да беше мъртъв той, сега бих бил

единен, цял като парче от мрамор,

непоклатим като скала, свободен

като обгръщащият всичко въздух

а ей ме пак затворен, стегнат, взидан

в съмнения и страх!…Но туй за Банко

е сигурно нали?

И още как!

Осигурен е в трап със двайсет рани

по черепа му, всяка от които –

най-леката дори – е смъртоносна!
МАКБЕТ:

Благодаря ти! Старата змия

е смачкана, а малкото змийче –

макар че щом порасне, ще цеди,

и то отрова – още е беззъбо…

Отивай си! Ще поговорим утре.

МАКБЕТ:

За кръв дошъл бе! Тъй е: кръв за кръв!

А камъни са мърдали; дървета

са проговаряли; и странни знаци

във полета на чавки, свраки, врани

посочвали са скритите убийци!

Как мислиш, жено, колко е часът?
ЛЕДИ МАКБЕТ:

Нощта е в равноборство със зората.

МакДъф не е поискал да присъства

на кралския ни пир. Какво ще кажеш?

ЛЕДИ МАКБЕТ:

Ти прати ли за него?
МАКБЕТ:

Ще изпратя.

Дочух за туй. Тук няма ни един,

във чийто дом да не държа доносчик.

Ще ида при орисниците утре,

и то по ранина. Ще ги накарам

да ми предскажат още. Ще узная

най-страшното, каквото и да става!

Пред мойто благо ще отстъпят всички

съображения. Така далече

нагазил съм в реката кръв, че вече

обратният ми път не е по-кратък

от пътя, който чака ме нататък.

Тъй грозно дело във ума ми зрее,

че много да не мисля по-добре е!
ЛЕДИ МАКБЕТ:

Балсамът – съм ти липсва.

Да, да спим!

Страхът ми е родил тоз призрак мним.

Не сме привикнали на кръв пролята –

все още сме новаци в занаята!
/излизат/


ДЕСЕТА СЦЕНА

1 ВЕЩИЦА:

Трижди котка измяука!
2 ВЕЩИЦА:

Трижди таралеж изписка!

Моят Харпир вика: “Почвай!”

Хайде, бърже, кръг сторете

мърши всякакви хвърлете

да се смесят във котела:

първо жаба мекотела

тридесет и един ден

в сън под камъка студен

своята пъпчива гнус

пълнила с отровна слуз!
ТРИТЕ ВЕЩИЦИ:

Плам, пламти! Котел, бълбукай!

Адска смес, мехури пукай!
2 ВЕЩИЦА:

Рибица от блатен смок,

остро жило на слепок,

мъх на прилеп, клюн на сова,

от усойница отрова,

кълка от дъждовник гаден,

пух от бухал кръвожаден,

рог на охлюв, кост на пес,

в общото вариво влез!

ТРИТЕ ВЕЩИЦИ:

Плам, пламти! Котел, бълбукай!

Адска смес, мехури пукай!

Змейска люспа, вълчи зъб,

пръча жлъчка, свински пъп,

пуздра от търбух акулов,

тъкмо смлял човешки улов,

мумия от дърта врачка,

тисов корен, куча жвачка,

бран по тъмно бучиниш,

от евреин косъм риж,

турски нос, татарска устна;

и – на таз магия гнусна

сокът за да стане гъст –

тигрови черва и пръст

на детенце, в трап родено

и от майка удушено!
ТРИТЕ ВЕЩИЦИ:

Плам, пламти! Котел, бълбукай!

Адска смес, мехури пукай!
2 ВЕЩИЦА:

Охлади я с кръв шебешка –

щом срази, да е без грешка!

Чувствам, палци ме сърбят –

значи, злото е на път!

Гост на праг –

Ключалко: щрак!
/влиза МакБет/
МАКБЕТ:

Сполайте, тайнствени среднощни врачки!

Какво ви е събрало?
ТРИТЕ ВЕЩИЦИ:

Кобно дело!

Заклевам ви във вашето изкуство:

по който начин и да сте узнали

това, което искам да ви питам,

и ако ще, развързани от него,

да се нахвърлят вихрите във бой

с църковните стени, талази пенни

да завъртят и глътнат де що плава,

житата, още остри да полегнат,

дървета да се къртят; ако ще,

да рухват замъци, а пирамиди

надменни върхове да сгромолясват

досам основите си; да, дори

природата да смеси и размаже

зародишите си, така че даже

разрухата да се оригне сита,

отговорете ми! МакБет ви пита!
1 ВЕЩИЦА:

Кажи!
2 ВЕЩИЦА:

Запитвай!
3 ВЕЩИЦА:

Ще ти отговорим!

Дали от нас желаеш да го чуеш,

Или от тез, които са над нас!
МАКБЕТ:

От тях! Извикайте ги, да ги видя!

Кръв сипи от свинка дето,

си е хрупала прасето,

а във пламъка долей

лой от клупа на злодей!
ТРИТЕ ВЕЩИЦИ:

Дух нищожен, дух велик,

покажи ни тайнствен лик!

/появява се 1-во видение: човешка глава с боен шлем/

Отговори!…

Въпроса то ти знай.

Сам мълчи и слух му дай!
1 ВИДЕНИЕ:

МакБет, МакБет, макар над всички пръв,

чуй тоз съвет: пази се от МакДъф!
/1-во видение изчезва/
МАКБЕТ:

Каквото и да си, благодаря то!

Страха ми ти докосна… Спри! Почакай!
1 ВЕЩИЦА:

То заповед не слуша. Иде второ,

по-царствено!

/появява се 2-ро видение: окървавено дете/

МакБет! МакБет! МакБет!

Да бях триух, пак бих напрегнал слух!

Жесток бъди! От нищо се не бой!

Гази, МакБет, по трупове безброй –

неуязвим до сетния си ден

си ти за всеки от жена роден!
/2-ро видение изчезва/
МАКБЕТ:

Тогаз живей, МакДъф! Не си ми страшен!

Не, не, все пак ще взема от съдбата

живота ти в залог, та, викнал “Лъжеш!”

на всеки страх, да хъркам преспокойно

сред гръмотевици.

Във образ на отрок от кралски род,

над чийто детски лоб сияе знакът

на висша власт?

Не говори, а слушай!

По лъвски горд, ти грижа не бери,

че някой мътел мисли недобри –

непобедим ще е МакБет додето

не тръгне Бърнамският лес в полето

към хълма Дънсинейн!

Кога до днес,

изскубнал корени, е тръгвал лес?

Кой набори до днес е сбирал бойни

от дървеса и стволове безбройни?

Да, радостна прокоба е това!

Така да е! Не вдигай, бунт, глава,

Дорде не тръгне Бърнам, и МакБет

ще доживей, над другите въззет,

в покой и мир онуй далечно време,

когато смърт природна ще му вземе

диханието!…Но в гръдта ми бие

една тревога: знаете ли вие

дали потомците на Банко нявга

ще властват над страната ни?
ТРИТЕ ВЕЩИЦИ:

Не питай!

Значи тъй е?

Да, точно тъй е. Но защо

така те помрачава то?

Елате, бродници – сестри

такива юдински игри

пред гостенина да извием,

че със любезния ни прием

за дълги времена подред

да ни запомни крал МакБет!
/Вещиците излизат/
МАКБЕТ:

Изчезнаха! Тоз грозен час да бъде

белязан в календара с черен знак!…

Хей, ти отвън!

Кажете, господарю!

Видя ли вещиците?

Не, кралю!

Край теб не минаха ли?

Не, не са!

Заразен да е въздухът, на който

са отлетели! В пъкъла да иде

тоз, който вярва им!… Чух конски тропот.

Кой беше?
СИТОН:

Наши хора, господарю,

със новината, че МакДъф избяга

във Англия.

Избягал?
СИТОН:

Да, кралю!
МАКБЕТ:

О, време, ти превари мойто дело!

Не свършва нищо бързият кроеж,

щом действието не политне с него!

От днеска първородните чада

на моето сърце ще бъдат също

и първородни рожби на ръката!

Сега, веднага ще го потвърдя!

Без бавене към Файв! Ще завладея

МакДъфовия замък и тозчас

ще дам нареждане под нож да минат

жена му, синовете му и всички

изчадия от неговия род!

Преди да охладея, ще го свърша!

Това не са хвалби! Ще падне мърша!

И стига с тези призраци безплътни!…

Води ме при вестителите, бързо!
/излизат/


ЕДИНАДЕСЕТА СЦЕНА

МАЛКОМ:

и там до сетна капка да изплачем

сърцата си!
МАКДЪФ:

Не, по-добре да грабнем

сразяващ меч и защитим по мъжки

родината си! Всяка нова сутрин

вдовици нови късат дрехи, нови

сираци вият, нови черни жалби

се блъскат о небето и го карат

да им отеква, сякаш чувства болка

и то като Шотландия и стене

на нейния език!

Ще я оплача,

когато го повярвам; но аз вярвам,

когато знам. Узная ли ще гледам

да го поправя. Всичко туй, което

ми казвате, е може би така,

но узурпаторът, чието име

само изприщва нашите езици,

на времето минаваше за честен

и вие го обичахте. Той още

не ви е сторил нищо. Аз съм млад,

но вий за моя сметка бихте могъл

да се поставите добре пред него.

Естествено е да заколим агне,

за да смирим свирепия си бог.

МАКДЪФ:

МакБет обаче е!

А пък и честният превива воля

пред кралска заповед… Но извинете,

каквото и да мисля аз, вий пак

ще си останете какъвто сте.

И днес са светли ангелите божи,

макар най-светлият да е сгрешил.

При все че злите винаги си слагат

добри лица, добрите също трябва

да имат облик на каквито са.
МАКДЪФ:

Загубих вярата си!

Тя навярно

е там, където аз намерих

съмнението си. Как тъй, кажете,

на произвол оставил сте жена си,

децата си, най-ценното в света,

дори без сбогом?…Вярвайте все пак,

че недоверието ми преследва

не вашта чест, а мойта безопасност.

Вий може да сте чист, каквото аз

и да си мисля.

МАКДЪФ:

злочеста моя родино! Тиранство,

пусни във нея корени! Доброто –

не се страхувай – няма да те спре!

Гордей се с кривдата си – твойте титли

са утвърдени!… Сбогом млади момко!

Не бих извършил подлостта, която

приписваш ми, за всичките земи

владени от насилника със всички

съкровища на Изтока в прибавка!

Недейте се обижда – тъй говоря

Не само от неверие към вас.

Знам, нашата страна е под хомот,

Кърви и плаче тя и всеки ден

и носи нова рана; и аз вярвам,

че тя ще вдигне не една десница

в защита на правата ми. А тука

английският владетел ми предлага

със хиляди бойци. Ала когато

аз стъпя на главата на тирана

или издигна я на своя меч,

приемникът му, знам, ще донесе

на нашата страна по-много мъки

и бедствия от тез, които тя

изпитва днес!

Че кой е тоз приемник?

Говоря ви за себе си: у мене –

добре се знам – порокът присъден е

в тъй много разновидности, че щом

разтвори цвят над бедната страна,

то черният МакБет ще и се стори

по-бял от сняг, по-мил от кротко агне

пред моите зверства!

Адските пълчища

не могат да излъчат дявол, който

по злоба да се мери със МакБет!

Признавам, че е зъл и кръвожаден,

коварен, алчен, стръвен, сладострастен,

че де що има грях, и той го има,

хо мойта похотливост е бездънна –

жените ви, сестрите, дъщерите,

бавачките, слугините в дома ви

не ще запълнят лакомото гърло

на мойта сласт; развратният ми дух

не ще се спре пред нищо, щом поиска

засищане! Не, по-добре Макбет,

отколкото един такъв на трона!

Сластта необуздана е тиран

на нашата природа и била е

причина за провала на мнозина

добри крале. Но вий не се плашете

да вземете, което си е ваше.

Ще имате в обилие наслади,

запазвайки си име на въздържан,

ако затваряте добре очите

на хората. Жени у нас не липсват.

Не е възможно ястребът във вас

тъй лаком да е, та да смели всички,

които с радост биха се принесли

във жертва на величеството, щом

снизходи то към тях.
МАЛКОМ:

Освен това

във мен бушува тъй ужасна алчност,

че, станал крал, от жажда за земи

аз ще изтребя своите велможи,

ще пожелая златото на тоз,

дома на друг, и всяка нова хапка

като подправка люта ще ме кара

да диря изводи, за да избивам

най-честните си поданици само

зарад имота им!
МАКДЪФ:

Таз алчна корист

е с корен по-дълбок и по е вредна

от похотта, нетрайна като лято,

и тя е мечът, който е погубвал

кралете ни. Но вие се не бойте –

Шотландия богатства ще намери,

за да насити жаждата ви с туй,

което ще е ваше. Тези страсти

все пак търпят се, уравновесени

със други качества.
МАЛКОМ:

Но аз ги нямам!

Добрият крал е справедлив, умерен,

любезен, честен, мъдър, милосърден,

усърден, мил, добър, набожен, храбър –

а где са тези качества у мен?

От тях ни помен! А пороци имам

от всичките им видове и багри

в огромен избор! Ако пипна власт,

аз млякото на сговора ще плисна

във гърлото на ада, ще сумтя

всемирния покой и ще разбъркам

единството по цялата земя!
МАКДЪФ:

Горко и на Шотландия!

Такъв съм!

Е, бива ли такъв да бъде крал?
МАКДЪФ:

Да бъде крал? Да бъде жив не бива!…

Народе мой злочести, жално стенещ

под кървавия скиптър на тирана

кога ще видиш ведро утро, щом

законният наследник се отказва

от трона си и хули своя род!…

Баща ти, кралят, беше крал светец;

кралицата, която те роди,

стоеше коленичила по-често,

отколкото на крак…Прощавай младо!

Шотландия напуснах аз прогонен

от същите пороци, във които

и ти се обвиняваш. О, сърце

надеждата ти свършва тук!
МАЛКОМ:

МакДъф,

дете на честността, изтри във мене

съмненията и сдобри ума ми

със твойта вярност. Дяволът МакБет

опита толкоз пъти да ме впримчи

с подобни хитри планове, че вече

благоразумието ме предвардва

от сляпо вярване. Но бог, там горе,

да ни посредничи! Защото аз

от днес приемам те за свой наставник

и сам отричам се, като от нещо

на мен дълбоко чуждо, от петната

с които току-що пред теб се черних.

МакДъф, повярвай ми, до днеска аз

жена не знам, не съм се клел лъжливо,

за свой имот дори не съм ламтял,

обет не съм потъпквал ни веднъж

и радвам се на истината, както

на туй, че дишам! Първата лъжа,

която съм изрекъл, беше тази

срещу самия мен. Какъвто съм,

принадлежа на тебе и на моя

нещастен край, към който, преди още

ти тук да дойдеш, доблестният Соуорд

със десет хиляди отбрани войни

се готвеше за поход. Ний сега

ще тръгнем едновременно със него.

Дано сполуката ни бъде равна

на правотата ни!…Защо мълчиш?

МАКДЪФ:

към хлуйналата радост!

Ще говорим за туй по-късно…

Някой иде!

Шотландец е, но аз не го познавам.

Добре пристигнал, драги братовчеде!

Познах го! Рос! О, боже милостиви,

по-бързо премахни това, което

ни прави чужди!

Чул ви господ, сър!

МАКДЪФ:

Все тъй ли е Шотландия?

Уви,

да се познае! Гробница е тя

за своите чада, в която можеш

да зърнеш тук-таме усмивка само

по устните на лудите! Над нея

стон, жалби, писък, въздуха дерат

и всеки вика и не чува никой

и ужасът е всекидневно чувство!

Там рядко някой пита за кого

звъни клисарят. Доблестните хора

са по-нетрайни даже от цветята,

красящи шапките им, и измират,

преди да заболеят!
МАКДЪФ:

Боже мой,

каква ужасна, но правдива повест!

МАЛКОМ:

Бедата там, щом отмине час, освирква

тоз, който я разказва. Всеки миг

там ражда прясна скръб!

Жена ми как е?

Добре.
МАКДЪФ:

Децата ми?
РОС:

И те – добре.

Тиранинът не е ли нарушил

спокойствието им?

РОС:

Съвсем спокойни бяха, като тръгвах.

Недей скъпи слова! Кажи по-точно!

Пътувайки на сам да съобщя

вестта, която носех тук със мъка,

слух тръгна, че мнозина храбреци

са хванали гората, и аз сам,

във потвърждение на таз мълва

видях на крак войската на тирана.

Сега е време да им се помогне!

Един ваш поглед само ще роди

в Шотландия бойци и ще накара

жените да се бият, за да смъкнат

от себе си скръбта!

Вестта, че идем

за тях да е утеха! Добрината

на Англия ни даде взаем Сиуорд

със десетте му хиляди бойци.

По-опитен и смел войник от него

не знае християнството!
РОС:

Да можех

Но мойте думи са от тез, които

би трябвало да се крещят в пустиня,

за да не стигнат до човешки слух!

Кого засягат? Общото ни дело

или са горест за отделна гръд?

РОС:

Но главният и дял е чисто твой.

Тогава дай ми го! Какво се бавиш?

Дано слухът ти не намрази моя

език, за дето го е поразил

с най-злия звук, дочут, откак се помниш!

Предчувствувам!…

Твоят замък бе нападнат,

жена ти и децата ти – изклани!

Да ти опиша точно как, ще значи

да хвърля върху купчината мъртви

и теб, МакДъф!

Небе! Човече, дръж се!

Не, шапка не нахлупвай над очи!

И не мълчи! Нещастие, което

без излаз е, разкъсва ни сърцето!
МАКДЪФ:

Децата ми, и те ли?

Всичко живо

във замъка – жена, деца, прислуга.
МАКДЪФ:

А аз далеч от тях! Жена ми също?

РОС:

Да, казах ти го.

Не, не падай духом!

От страшната разплата ще направим

лекарство за ужасната ти мъка!

МАКДЪФ:

Как каза? Пъклен ястреб! Всички мои?

И пиленца, и квачка – изведнаж,

с едно връхлитане от небесата?

О, кървав клюн!
МАЛКОМ:

Срещни го като мъж!

Ще го направя! Но нима мъжете

без чувства са? Как мога да забравя,

че са живели същества, които

за мен били са всичко? Всичко, всичко!

И бог е гледал без да се намеси?

О, грешнико МакДъф, заради теб

загинали са бедните! Нещастник!

За твоите заслуги, не за техни,

небето е изпратило към тях

тоз кървав свършек! Бог да ги прости!
МАЛКОМ:

От тази болка направи точило

за своя меч! Скръбта си превърни

в убийствен гняв! Недей да притъпяваш

сърцето си, а с ярост го надъхай!
МАКДЪФ:

Бих могъл да играя двойна роля:

жена в очите и херой с езика,

но, о, добро небе, по-бързо свършвай

с това протакане! Докарай този

зъл демон на Шотландия в обсега

на моя меч и ако се измъкне,

да му прости и бог!

Сега си мъж!

Така те искам! Да вървим при краля!

Войската е на крак и чака само

да се сбогуваме. МакБет е вече

узрял за друсане и ний сме точно

върлините на волята небесна.

Вдигни глава, МакДъф, и тръгвай с мен –

не зная нощ да не завършва с ден!
/излизат/