Макбет действащи лица

ЛЕКАР:

ПРИДВОРНА ДАМА:

След като Негово величество замина на война. Видях я как стана от леглото, облече си домашната дреха, отключи шкафчето си, извади оттам хартия, разгъна я, написа нещо

на нея, прочете го, после го запечата и се върна пак в леглото си. Всичко това в дълбок

сън.
ЛЕКАР:

Голямо смущение на организма – да получава благото на съня и същевременно да

действа, сякаш е будна. Освен дето броди и върши тези действия, чули ли сте я да

казва нещо в сънната си възбуда?

Да, сър, но не мога да го повторя!

Пред мен можете и дори сте длъжна да го сторите.

Ни пред вас, ни пред когото и да било, докато нямам свидетел да потвърди, което

Казвам!
/влиза Леди МакБет със свещ в ръка/
Ето я, иде! Също, както друг път! И спи дълбоко, кълна се в живота си! Наблюдавайте

я! Скрийте се тук!

Отде е взела свещта?

Тя гори цяла нощ до леглото й! Сама ни заповяда да я държим запалена.

Очите й са отворени, виждате ли?

Но зрението им е затворено!

Какво прави? Гледайте, търка си ръцете!

Това й е отдавна навик. Сякаш ги мие. Виждала съм я да ги търка четвърт

час по ред.

ЛЕДИ МАКБЕТ:

И тук има петно!
ЛЕКАР:

Тихо! Говори! Ще си запиша, какво казва, за да подкрепя паметта си.

Излизай, проклето петно! Измивай се, казвам ти!… Веднаж… Два пъти… Хайде,

време е да го направим!… Адът е мрачен!…Как не те е срам, съпруже! Войник, а се

плаши! Какво, че щели да узнаят, като никой не смее да подири сметка от нашата власт!…

Но кой да помисли, че старикът имал толкоз кръв във себе си!
ЛЕКАР:

Чухте ли?

Къде си, МакДъф? Жена ти е в кръв!… Тези ръце няма ли да се измият някога?…

Престани с тези глупости! И стига си се стряскал – ще ни издадеш!
ЛЕКАР:

Хайде, хайде! Узнали сте неща, които не трябваше да знаете!

Тя казва неща, които не трябваше да казва! Един господ знае, какво и е известно!

Още мирише на кръв! Всички благовония на Арабия не могат да убият дъха на тази малка

ръчица! О! О! О!
ЛЕКАР:

Каква въздишка! Сърцето й едва понася товара си!

Не бих искала да има това, което я мъчи отвътре, срещу всичко, което я радва отвън!

Добре, добре!…

Дай боже да свърши добре, сър!

Тази болест надхвърля границите на моя опит. Но виждал съм някои, които са бродили

на сън да умират все пак благочестиво в леглата си.

ЛЕДИ МАКБЕТ:

Измий си ръцете! Облечи си халата! И стига си се бледнял! Колко пъти ще ти

казвам: Банко е в гроба и не може да излезе от него!

А, и това ли?

Бързо в леглото! Хлопат на вратата! Хайде, хайде, дай ръка! Стореното – сторено!

Не можем го върна. В леглото, в леглото!
/Леди МакБет излиза/
ЛЕКАР:

Ще си легне ли?

Веднага.
ЛЕКАР:

На около се носят зли мълви.

Такива неестествени разстройства

са плод на неестествени дела –

измъчваните умове разкриват

на глухите възглавки своите тайни.

Тук е нужен не лекар, а духовник.

Прости ни, боже! Бдете върху нея!

И дръжте я далеч от всяко нещо

с което може да си навреди!

Умът ми в страх е, взорът ми смутен е,

ала каква догадка никне в мене,

не смея да изкажа. Лека нощ!

ПРИДВОРНА ДАМА:

До утре, докторе!

МАКБЕТ:

Додето Бърнамският лес не тръгне

към Дънсинейн, не ме е страх от нищо!

Какво е толкоз този мухльо Малком?

Или не го е майка му родила?

На мене духове, които знаят

човешките съдби ми предвещаха:

“Не може никой, от жена роден,

да ти направи зло. Не се страхувай!”

Велможи подли, бягайте, дружете

Със своите изнежени британци!

Не ще усетя никога пред тях

в ума съмнение, в сърцето страх!…
/влиза Слуга/
Да те направи дяволът на въглен,

страхливецо белосан! Откъде

взе този цвят на гъска?
СЛУГА:

Господарю…

Там има…Десет хиляди…
МАКБЕТ:

Гъсоци?
СЛУГА:

Войници, сър!
МАКБЕТ:

Набоцкай си страните,

да зачервиш уплахата си, пъзльо!

Какви войници, а, брашнен палячо?

На мен ли страх ще вдъхваш с туй лице

от ленено платно? Какви войници,

а, муцуно от цвик?
СЛУГА:

Английски, сър!

Изчезвай!

Ситон!…Нещо тук ме стяга,

когато гледам… Ситон!…Тази битка

ще ме издигне или ще ме свърши!

Живях достатъчно и моят друм

навлиза в сухата и жълта шума,

а всичко туй, което облекчава

нерадостната старост, обич, почит,

признателност, другарски кръг, туй всичко

ми е отказано. На место него

аз чувам клетви, тихи, но дълбоки,

и хладно, раболепно шумолене

на устните, не топлещо за мене,

което плахото сърце със радост

ми би отказало, но се бои…

Хей, Ситон!

Господарю?

Нещо ново?

Известията са напълно верни.

Ще водя бой, дордето ми накълцат

последните меса по тези кости!

Дай бронята ми!

Има време, сър.

Ще я надяна още отсега.

Кажи да пратят конници навън,

страната да кръстосват и да бесят,

когото заловят, че сее страх!

Дай бронята!… Твойта болна как е,

А, докторе?
ЛЕКАР:

По-малко болна, сър,

отколкото преследвана безспирно

от зли кошмари, пъдещи съня й.

Лекувай я от тях! Навярно знаеш

на болен разум да предписваш цяр,

от памет лоши мисли да изскубваш,

смут, вписан в мозъка да извличаш

и със целебна противоотрова

гръдта да облекчаваш от онуй,

което стяга я.

При тез недъзи

болникът трябва сам да си е лекар!

МАКБЕТ:

аптеката! Не искам цяр от теб!…

Я помогни ми да си я нахлузя!

Подайте жезъла ми!…Ситон, казах –

прати разезди!… Моите велможи

разбягаха се, докторе… По-бързо!…

Да можеш да изследваш пикочта

на таз страна и да и върнеш някак

загубеното здраве, аз на тебе

бих ръкопляскал тъй, че ековете

да се откликнат с плясък!…Не, махни я!…

Какъв рицин, какъв ревен разслабващ

ще облекчи страната ми от тези

английски гости? Чул ли си за тях?

Да, господарю. Чувствам близостта им

във височайшата ви подготовка.
МАКБЕТ:

Махни я! Аз от смърт съм защитен!

Напълно безразлично е за мен

дали ще тръгна с броня или без,

дорде не тръгне Бърнамският лес

към Дънсинейн!

От Дънсинейн пък аз,

да бих могъл, побягнал бих завчас!

/излизат/

МАЛКОМ:

когато стаите, в които спим,

не ще таят опасност!
МАКДЪФ:

Той настава!

Кой лес е този?

Бърнамският, сър.

Кажете, всеки да отреже клон

и тръгне, скрит зад неговата шума!

Така врагът по-трудно ще узнае

кои и колко сме.

РОС:

Тиранинът е тъй самонадеян,

че, както съгледвачите ни казват,

спокойно чакал да го обсадим

във Дънсинейн.
МАЛКОМ:

Понеже няма избор.

При първа сгода малки и големи

го изоставят. Само по принуда

му служат някои, но и при тях

сърцата пак отсъстват.

Да оставим

успехът да реши дали е тъй,

а ний да вложим ревност и изкуство

във битката!
МАЛКОМ:

Да, близък е часът,

когато сигурно ще се узнае

кое в ръка е и кое мечта е.

Догадките са израз на надежда,

а с бъдещето боят разпорежда.

Към него да вървим!
/излизат/


ПЕТНАДЕСЕТА СЦЕНА

МАКБЕТ:

И нека викат “Идат!”. Дънсинейн

не се бои от ничия обсада!

Ще киснат вън дорде изпукат всички

от глад и треска! Ако с тях не бяха

тез, дето трябваше да бъдат с мен,

ний щяхме да ги срещнем в дързък излаз

брада срещу брада, и да ги върнем,

отдето са дошли!
/чува се писък/
Кой вика?
СИТОН:

Изглежда женски писък, господарю?

Забравил съм, какво е страх. Не помня

дори вкуса му. А пък беше време,

когато крясъкът на нощна птица

ми смръзваше кръвта и като жива

косата ми се мърдаше при всеки

по-страшен разказ. Вече съм преял

от страхотии. Ужасът – придружник

на всички мои кръвожадни мисли –

не ми въздейства вече.

Говори!

Господарю,

кралицата е мъртва!
МАКБЕТ:

Могла би да умре и по-нататък;

бих имал време за такава вест…

Туй наше вечно “утре”,”утре”,”утре”

пълзи от ден на ден с крачета ситни,

дорде изригне сетната частица

на срока ни. А всички наши “вчера”

са светели по пътя на глупци

към мухъла на гроба. Пф, угасвай

свещице кратка! Тоз живот е само

една нещастна движеща се сянка,

актьор бездарен, който се явява,

измъчва и изпъчва своя час

на сцената и след това изчезва.

История, разказана от луд,

със много шум и бяс, в която няма

ни капка смисъл…
/влиза Слуга/
Е? Дошъл си тук

да упражниш езика си. Започвай!

Мой дълг е, господарю, да го кажа,

защото го видях, но как да почна,

като не знам…

Ще кажеш ли най-сетне?

Като стоях на пост, погледнах, сър,

към Бърнамският лес и изведнаж

той сякаш тръгна!

Лъжеш, долен раб!

Да ме срази гневът ви ако лъжа!

Най-много на три мили!…Вие сам

ще видите как иде той насам!

Гора, а пък върви!
МАКБЕТ:

Ако ме мамиш,

На първия и клон ще виснеш жив,

дорде от глад изсъхнеш; ако не,

не ме е грижа няма ли ти с мене

да сториш същото! Ах, губя твърдост!

Съмнявам се във сатаната, който

С двусмислици ни лъже като казва

Уж истини: “МакБет, не се страхувай,

додето Бърнамският лес не тръгне

към Дънсинейн!” И ето, че е тръгнал

към Дънсинейн! Звънете за тревога!

На крак! На излаз! Ако този тук

не лъже със известието свое,

да бягам или чакам все едно е!

Започва слънцето да ми дотяга

и, ако би могла сега, веднага

да рухне сградата на този свят,

аз бих се радвал… Удряйте в набат!

Вий ветре! Смей се, гибел! Идвай, смърт!

МакБет във броня, ще те срещне твърд!

/излизат/

МАЛКОМ:

закритията си от свежа шума

и покажете се каквито сте!
МАКДЪФ:

Тръбачи, с пълен дъх надуйте първи

тръби – вестителки на смърт и кърви!

/излизат. Шум на битка/

МАКБЕТ:

глупаци римски, дето се нанизват

на мечовете си. Дордето имам

насреща живи, раните по тях

ми по харесват!
/влиза МакДъф/
МАКДЪФ:

Спри се адско куче!

От всички тук единствен теб избягвах!

Махни се! На душата ми тежи

премного твоя кръв!

МАКДЪФ:

Аз нямам реч!

отколкото със думи се изказва!

Хабиш напразно труд! Еднакво лесно

е да раниш невидимия въздух

и да накараш мен да лея кръв!

Размахвай меч над уязвими брони –

животът ми е пазен от вълшебство,

което никой раждан от жена

не може да надвие!

Щом е тъй

на своето вълшебство не разчитай!

Тоз демон, на когото служиш, питай

да ти разкаже, че МакДъф е бил

не раждан, а от майчина утроба

изрязан преждевременно!
МАКБЕТ:

Проклет да е езикът ти изрекъл

тез черни думи, от които в миг

омекна цялото ми мъжество!

И никой да не вярва на тез хитри

жонгльори адски, дето ни подмятат

двусмислици, така че хем не лъжат,

хем лъжат ни! Не влизам в бой със теб!

Предавай се тогава, страхопъзльо,

и остани за чудо на века!

Ще те затворим в клетка под върлина

с портрета ти и панаирски надпис:

“Тук може да се види жив тиран!”

Кой? Аз да се предам? Праха да ближа

под шпорите на Малком? Да търпя

тълпата да се гаври с мене? Не!

Макар и Бърнамският лес да тръгна

към Дънсинейн и да стоиш пред мен

ти, който от жена не си роден,

ела насам, МакДъф, на смъртен бой!

И срам, за който пръв извика “Стой!”

/Излизат, биейки се/

МАЛКОМ:

Ще има и убити. Но по тези,

които виждам тука, аз бих казал,

че евтино сме купили успеха.

МАЛКОМ:

МакДъф го няма.

Привет, кралю! Защото вече крал си!

Погледай сам проклетата глава

на узурпатора! Светът въздъхва

със облекчение и аз те виждам

монарх – брилянт, когото обкръжава

най-ценното от нашата държава!

То вече те възславя в мисълта си,

а подир миг и с думи звънкогласи

ще те възслави тука и навред:

“Шотландски повелителю, привет!”
МАЛКОМ:

Ний няма да оставим дни да минат,

преди да наградим със кралска щедрост

проявите на преданост към нас.

Роднини, танове, от този ден

сте графове – сан, днес за пръв път даван

в Шотландия. Останалите мерки

във връзка със голямата промяна –

като възвръщането от чужбина

на нашите приятели, които

избягали са там, за да не паднат

в тиранските засади; а тъй също

и примерния съд на зверовете

обслужвали убития касапин

и неговата дяволска кралица,

която, казват, си била отнела

сама живота пъклен – туй и всичко

останало, което надлежи

да се извърши, сторено ще бъде

от нас, когато, както и където

е редно и желано от небето.

Признателни към мало и голямо

последно нещо искаме ви само:

да видим всички вас край своя трон,