Мария меранзова смешно отделение



страница1/9
Дата17.10.2017
Размер1.28 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9
МАРИЯ МЕРАНЗОВА

СМЕШНО ОТДЕЛЕНИЕ

ИЛИ

МОМЧЕ С ПЛИТКА



роман

нанизи от масали и майтапи

Роден съм толкова отдавна, в първата половина на двадесетия век и по-точно през 1920 година в Сливен, градът на ветровете, хайдутите и поетите. Хайдутин обаче не станах, защото се родих твърде късно, а поет, защото се родих твърде рано – поетите още не бяха излезли на мода. Родителите ми бяха интелигенти, а аз бих желал да е обратното – аз да съм интелигентът. Но какво да се прави, не винаги човек може сам да избира съдбата си… На четиригодишна възраст се преселих в морския град Бургас, където за свое най-голямо съжаление взех и родителите си. Там те се проявиха в най-неблагоприятна светлина: непрекъснато изискваха от мен да се прибирам рано и да си лягам с кокошките, караха ме да пия мляко и да взимам рибено масло за физическа и умствено засилване, забраняваха ми да се събирам с лоши другари, не ми даваха да ходя сам на морето, да се къпя и плувам без надзор и особено ме пазеха да не припаря до пристанището. А то беше най-интересното място, което можеше да си представи едно момче на моята възраст. Резултатът от забраната беше, че аз прекарах цялото си най-ранно детство именно на пристанището и то беше моята първа житейска школа. Тъкмо тогава обаче на родителите ми хрумна да ме запишат в първоначалното училище и това силно забави духовния ми растеж…”

Петър Незнакомов

И след всичките тези първолашки забавени растежи следва още една максима, дълбоко ценена и от мен самата:


СВЕТЪТ Е ОЦЕЛЯЛ, ЗАЩОТО СЕ Е СМЯЛ!!!
и още
НЕ ПРАВЕТЕ КАТО ТЯХ

ДА НЕ СТАНЕТЕ ЗА СМЯХ!!!

(това пък от кого беше?)


И движена от тези две максими и обръгнала от тяхната житейска школа, ето до какъв правилен извод стигнах: единственото вечно нещо на този свят е – смехът. И сега най-големият спор е: кое е по-първо: смехът или светът, както въпросът за първичността на яйцето и кокошката – но там, според мен, основният проблем е кое от тия две неща ще влезе по-първо в… тенджерата.

Така че тия две световни рожби вече са ги сготвили и остава да се глумим над първичността на смеха и света.

И сега ще разнищим този въпрос. Въпросният въпрос ще го осмиват, пардон, разнищват четиримата, то ест групата, дето ще разтяга… масали:
МАРИО НАРОВ

КАРО КАРОВ

ВЛАДО ДАРОВ

НИКО ВИКОВ

ВАНЧО РОБОВ
И тая тъй наречена група: групата юнаци – световни изтърсаци или още - отбор юнаци – смешни изтърсаци – се събира всяка събота и неделя да играе файтонджийски балет, не бе, белот, и да си разказват смешни истории. И през цялото това време се шегуват с Марио Наров, който не играе, защото е петият излишен, а подгрява настроението им с масали. Като на края на вечерта четиримата юнаци винаги избират чия шегичка е най-смешна.. И, разбира се, че винаги печели тази, казана от Марио Наров.

А също така четиримата се подгаврят с него, че приличал на момиче, защото имал дълга коса, сплетена на плитка.



В действителност Марио Наров е жена, облечена като момче, с много дълга коса, хваната отзад на опашка.
И така, нашата група – отбор юнаци, смешни изтърсаци – се събира на първата файтонджийска (само не си мислете, че това име на четиримата иде от файтонджийската пиаца, къде им на тях до такова благородство като коня) вечер. Четиримата сядат около квадратната маса, а Марио възсяда по-висок стол (къде им е на тях да възседнат кон) до тях, после непрекъснато се мести и така гледа картите на всички. Когато види, че някой печели, започва да разказва смешна история, за да го разсмее и той, отклонил вниманието си, да загуби играта.
ПЪРВИ МАСАЛ
Марио Наров започва:

- И мен така като ме записаха насила в първо отделение, ми се случи ето това: беше ми пораснала много дълга до кръста коса и майка ми, сигурно заради туй, че не съм момиче, ми плетеше косата на една плитка. И момчетата от все същото това отделение ме дърпаха за плитката, гъделичкаха ме и ми се смееха. И тогава учителката ми, ух, каква беше строга, им се скара: “Оставете момичето намира. Стига сте си играли с плитката му!” А те в един глас отговориха: “Но, госпожо, ама това не е момиче, а момче. И не се казва Мария, а Марио!”

И веднага от групата на файтонджийския белот се чува дружен файтонджийски смях. А Марио Наров веднага:

- Заслужих си най-дългата луканка и най-дългия рахат-локум.

А Каро Каров:

- Така е, като само разтягаш локуми. Загубих заради тебе, веднага започвай да го ядеш този рахат-локум, дано си запушиш устата, та и ние да рахатясаме от тебе.

И тогава Владо Даров скочи от стола и викна:

- А, бе, Наров, ти що се казваш така? Ти това име от нара на дядо ти в казармата ли го наследи? А, бе, и ние що нарове през живота си сме видели, но такъв нар като теб за първи път срещам.

А и Марио Наров също скочи от стола си, ама щото неговият стол беше по-висок, за малко не се преби и също викна:

- Ако ти си търкал наровете в казармата, в никакъв случай не искам да кажа в затовра, моето име – Наров – е , както казват, пей сърце, и да ти е сладко. Името Наров идва от плода нар.

Но Владо Даров не се усмиряваше:

- И к’ви ги е дъвчил дядо ти по наровите градини, а? В България нарови дървета не растат. А де, бе, що не се казваш ХаджиНаров? ХаджиНаров, ХаджиБаров, все тая… а бе, к’во беше там…

Марио Наров се вкисна:

- Я не обиждай! Много си чул ти за хубостите на майката природа, нарове ми дай, нарове, и каква песен ще ти запея… Айде стига почивки, че дойде реда и на втория масал.

Четиримата отново се захващат с файтонджийския си белот. Марио Наров отново е възкачен на стола си, изчаква някой да започне да печели и започва
ВТОРИ МАСАЛ
НАРЪТ ЕВТИНДЖОС

Пенка обикаляше пазарите и оглеждаше южните плодове. Отдавна имаше мерак да си купи един два нара, ама де де, един нар струваше 1,50 – един и петдесет лева Ама как щеше да даде толкова много пари за някакви си зрънца. Тя отдавна вече беше забравила какво е да ходиш на работа, цепеше стотинката на две, само мъжът й работеше. А тя жената си е за това, да си стои вкъщи. Ама де де. Мина покрай наровете, мина и замина, а вкъщи я чакаше сюрприз.

Мъжът й бил събрал малко пари и сега за четири дена щели да ходят до Истанбул. И Пенка се застяга. Заминаваха с рейс с група, после обикаляха из Истанбул четири дена, най-вече обикаляха пазарите. И ето там Пенка съзря сергия с нарове. Ох, колко много плодове има на тази сергия, купчини, купчини, и колко евтини, килото левче. И тя веднага си купи два нара. После си купи и едно лимонче. И това всичко за левче.

На връщане Пенка си мислеше колко евтино й беше излязло това пазаруване. Къде е един лев за наровете в Инстанбул, къде е лев и петдесет за един нар в София.

А за пътуването за стотиците левове мъжът й да му мислеше. Бре, че нар евтинджос!

Тогава Ванчо Робов се вкисна:

- А, бе, Наров, какво ти разбира на тебе главата от световните хубости, нарове та нарове, хората Истанбул обиколили, той отново, виж, какви ги дъвче.

Тогава Наров прави балон с дъвката си и казва важно:

- Ето к’ви ги дъвча. Обикалям аз из световните намерения – айде стига почивка, че файтонът не чака, к’ви сте ги свършили досега, нещо кяр да имате, ник’ви ви няма, вятър ви вее на бяла кобила, и вижте к’во световно намерение открих вчера, докато вие спрягахте глагола – мотам се, и, разбира се, че ще ви кажа

ТРЕТИ МАСАЛ

НЕЩО ФРЕНСКО

Личко беше много ядосан. Тия негови вити столове напоследък не вървяха много добре на пазара. И особено има една много претенциозна дама, вече няколко пъти идва и с часове се върти насам натам, не че кой знае какво избира, е, така, вие се около столовете, кърши китки, извива очи, говори с едно вито гласче такова:


  • Само дето не е проговорила още на френски – вайкаше се Личко по телефона на приятеля си Петър, - Петре, така е, но в края на краищата тази французойка или трябва да купи столове, или да престане вече да идва. Заради мен да идва? Не съм чак толкова вит като столовете си. Ай, стига навивки, че ми писна… (мълчание), а не мога ли да ти кажа нещо такова по-френско – ядосано викна Лишко и после се засмя, - ай, чао, че може някой да ме потърси.

И наистина наскоро след това телефонът иззвъня.

- Ало, о, мадам, колко съм доволен да ви чуя. Слушам ви.

Мълчание… и след това сякаш изригна вулкан, такъв смях последва – гърлен, гъргорещ, кикотен, задавен, Ниагара просто бледнееше пред разкатите на този, пощурен кой знае от каква фраза, смях… - мълчание почти задавено… мълчание…

И после:


- О, мадам, извинете ме заради радостта от вашата поднесена с такъв кръшен и вит смях, фраза – “искам да ви кажа нещо френско”… - този път смехът на Лишко изразяваше дори доволство, - мадам, за в бъдеще повтаряйте по-често тази ваша фраза... през смях, “искам да ви кажа нещо френско”… ха, ха, ха, ха…

И тогава Нико Виков направи стоп с ръка и викна:

- Я вземи да спреш с твоите френски проучвания. Тебе на тия приказчици в първо отделение ли те научиха? И да не би да си завършил първо смешно отделение? Я ни остави и нас и ние да разтегляме масали. Това, че играем файтонджийски белот, не означава, че не можем да си вдигнем главата от зоба, и да разкажем и ние някоя и друга пикантерийка. Ти за гениален ли се мислиш, да не би да си нашенският Наполеон…

И при тази реплика Марио Наров отново пада от стола:

- Ами да, я чуй четвъртия масал за княжевския Наполеон и тогава ще видим кой брат, кой сват и кой какви на цвят патки пасе и къде… - и Марио Наров така се залива от смях, че отново пада от високия си стол.

А Нико Виков го поглежда тъжно:

- Ти по-добре да беше си седял на земята, по-надолу от нея няма къде да паднеш, вместо да ни замъгляваш съзнанието с тия твои гениални шегички.

И Марио Наров леко подсмихнат каза:

- Ама, моля ти се, чуй к’во чух за

ЧЕТВЪРТИ МАСАЛ

КНЯЖЕВСКИЯТ НАПОЛЕОН

Седнали сме четиримата приятелчета на вътрешната веранда на къщата ни и обядваме. Хем проветриво, хем вкусно, хем лакардийка. И тя също толкова сладка. Що бе, август месец, морно време. И тишина, тишина…

И изведнъж на отсрещната тераса се появява Милчо, вдига тържествено ръка нагоре и изрича гръмогласно:

- Аз съм Наполеон. Вчера бях при психиатъра и му казах: аз не съм луд, аз съм Наполеон, луда е жена ми, която казва, че не била Жозефина, а Стоянка Петрова. Ето, тя е луда, че си е втълпила, че е Стоянка Петрова…

Гледаме ние, втренчили нагоре към Милчо очи, дивиме се, чак се тюхкаме и не смеем дори да се обадим. Голям резил пада, си мислим, с този наш Милчо.

После той се изкикотва злорадо, махва ни с насмешка и отново гръмогласно изрича:

- Това беше вица от Труда, от вестника, а вие се хванахте. Още едни луди!

И тогава Марио Наров рече:

- Така е, така е, няма измама, няма измяна и няма промяна. Айде, стига съм римувал. Но сега ще ви докажа, че в нашия еди къв си живот има и промяна. И в тази промяна и стотинката на две се цепи и капката.

А Ванчо Робов:

- Я стига си ни баламосвал, я ни остави и ние да спечелим някоя стотинка. А, бе, ти що не ги продадеш някъде тия твои масали или май само за сало, е, това значи сланина, стават, да си ги наложиш в качето…

Марио Наров го изгледа презрително:

- Ама ти още ли не си спечелил… един хубав бой…

Ванчо Робов не спира:

- Ти ще видиш една капка, ама то е капка по капка: вир, левче по левче: язовир.

Марио Наров възкликва:

- О, ти, Ванчо Робов, ти за онази ли робия говориш, дето беше преди толкоз време, я чуй сега в днешното, двехилядното време, хората как разбират кое е първото: капката, левчето или за това, как беше:



ПЕТИ МАСАЛ

КАПКИ ЗА НОС

И вие можете ли да си представите какво ми се случи? Моля ви се, хванах алергичен ринит. Хремица, моля ви се! И то само да знаете от каква дяволия я хванах! Моля ви се, ама как ще се досетите, за нищо на света! И от какво – познайте, де! От сладолед!

Боже, хората от сладоледа си докарват само удоволствие, а аз да взема да си докарам хрема! Срам и резил!

Но то цялата галиматия не излезе в източника на хремата на носа. И, разбира се, че отидох на лекар! Не, на лекарка. Ние, жените, сме по-атрактивни. И кой е казал, че често говорим глупости? Казал го е и е сбъркал. То, ако почна да ви разказвам за хорските патила, ама нейсе, с него почнахме, с носа. С него и ще свършим.

Изписаха ми капки за нос. И какво пишеше на шишенцето? По три капки в носа. И сега? И сега го загазихме! Значи става по капка и половина в ноздра. И кой ще е тоя факир дето ще разделя една капка на две. Та на мен ли ми беше гласувано това доверие? Боже, как само умея да обайвам хората. С едни нищо и никакви капки за нос и вече съм нещо като световен лидер. Ще попитате с какво? Ами с това да деля баницата само на две. Едно парче за мен, а останалото за света. Той, светът, не е като мен – винаги успява да се оправя и само с една капка за нас. А, бе, исках да кажа – за нос. И, както казват, без да броим гилзите. Боже, то проблемът е как да разделим капката на две. Е, колко му е, като да цепиш стотинката на две. А, бе, това носът ни да не е банка! Но за банката после. Нали го знаете това от едно време – капка по капка вир, левче по левче – беше язовир, но сега е банка. Беше юруш на маслините, а сега е юруш на банките. Но само да не ми излязат тия капки за нос през носа, а?

Последва гробна тишина. По едно време Каро Каров погледна през прозореца, не вижда яркото слънце и започва да се тюхка:

- То слънце няма, тоя за банки ще ми говори. Де ги тия твои банки, бе, ланколу, тях за левче ли ги продават? Светът бил оцелял, защото се бил смял – не, както казват, другой раз, друг път, защото банките са растели като гъби на слънце и там е въпросът, че на другите и банките им банки, и слънцето им пак слънце, а ние де да идем да се оплачем… от нашата скъцана работа. Живот ли бе да го опишеш, я по-добре да го отпишеш… А то и слънцето ни или е много силно, ще ни умори, или ич го нема… също като банките ни.

На кого да се оплачем, по-рано беше на арменския поп, а сега, при новия, къв му викаха и на тоя, - век, бе, век – на кого да се оплакваме…

Марио Наров този път не пада от стола си, а се захилва:

- Брей, брей, че ти цяла съвременна реч дръпна, къде да се оплачел, ей сега ще ти кажа какво да направиш:

ШЕСТИ МАСАЛ

ОТИДИ НА СЛЪНЦЕ ДА СЕ ОПЛАЧЕШ

И аз все отивам на слънце! Ама то от време на време залязва! А де! И как да му се оплача! А Ивко, все като му се жалвам от Денка, съседката, че с тая нейна нова къща ми засенчва слънцето в стаите, все ми вика – отиди на слънце да се оплачеш! И аз тогава трябва все навънка да излизам, да ходя на слънце, ама там освен мене няма никой, на кого да се оплача тогава?! А вкъщи нямам слънце, защото Денка ми го засенчва!

Този път вече надълго и нашироко ще му обясня на тоя мой син, че Денка, с тая нейна нова къща, ми засенчва слънцето, и че колкото и да ми казваш да ходя на слънце да се оплача, работата не се получава, ту, джанъм! И сега к’во, седя си аз вкъщи без слънце, навън като ида, се скрива, и к’во да правя, к’во да правя, наистина ще отида на слънце да се оплача от Ивко, че вечно ме праща на слънце да се оплача!

И най-накрая реших: първо ще го питам тоя мой Ивко на кое това слънце да ида да се оплача, а той знаете ли какво ми обясни: е на онова слънце, дето е от спирката на Овча Купел на трамвай петицата (5), и после малко назад, е там е това Слънце, учицата де, дето е съветът! Е, сега разбра ли, майко мила, ама тя, майка ми, си мислела, че я пращам на истинското слънце! Ту бре! Майко мила!

След което четиримата гласуваха кой е победителят в масалите и, разбира се, то пък кой ли друг досега разтягаше масали, за да е пръв той; спечели пак Марио Наров и моменталически му беше извадена най-дългата луканка и най-дългият рахат-локум. К’во ли ги правеше тоя ми ти Марио Наров толкоз много от тия, ама то да броим… вече шест масала, луканки и локуми, сигурно ги продаваше изпод тезгяха. Ама де тезгях в тяхната хралупа, само един висок стол и то Наров вечно се изтрисаше от него. И отново за смях на компанията. Ама к’во ядяха тия четиримата отбор юнаци – смешни изтърсаци това Марио Наров изобщо не го интересуваше. Да не би да им беше бавачка? И си мислеше: все някой и друг залък ще да са скътали в джобовете си, дето бяха като цигански торби. Не че искам да обидя някого, сигурно така си мислеше Марио Наров, загледан в следващия вкусен масал.

А то, че следващият, вече седми, масал хич не беше и вкусен, ами направо си беше гол-голеничък, и тогава Марио Наров посвети този, тъй наречен кой знае от кога, масал, нещо май ми намирисва на мухъл, ама нейсе, два пъти режи, един път мери… кое?… ами, че гледката си, разбира се, рече Наров и отсече:

- Ванчо Робов, слушай моя глас: ГОЛ, и си спомни случайната случка, дето ти се случи. И така:



СЕДМИ МАСАЛ

ГОЛ


И та един най-накрая решил да отиде на работа. Станал сутринта, изкъпал се, разбира се, не се ли разбира? Добре, изтъркал се с кисе, пак ли не се разбира? Е, това вече не е добре, чакайте да стигнем до края на масала, че така до никъде няма да стигнем, е, та се изкъпал – някакви въпроси? Няма, добре е засега да си траете по въпроса за кисето.

Та той се изкъпал, изтрил се добре? с кисето, е, добре, преди това се накиснал във ваната две минути, е, стига де, избръснал се, някакви въпроси или допълнения? да бе, да, не е викал теляк, сам се изтъркал с кисето, после, кой ли каза, разбира се? се изплакнал, не бе, не душата, а тялото с душа, избръснал се тъйнаката хубаво до синьо и се облякъл с ризата също синята на карета, да бе, и панталонът му бил на карета, не бе, на раета. Излязъл после на същата негова улица, откачил от катинара колелото си, точно така! Никой не му го бил дотогава задигнал, стига подробности ли? добре, и стигнал до работата си.

Дотук всичко беше нормално и в реда на нещата, слезнал от колелото си, още си било на мястото и… ризата му не била на мястото си, то ест защипана на задната седалка на колелото, и к’во? к’во странно има? човекът по пътя до работата се охлаждал на воля, … сега?

Ами сега е… гол… абе не във вратата, ами във врата му и бил гол, гол до скъсване, не бе, не на ризата, а на хала му – и сега как гол ще се яви пред Незабравка, а бе, шевката му, и сега к’во? к’ви щял да ги дъвче гол пред нея и цялата му работата, срам и резил, да станеш гол пред нея, ама тя май само това и чака, ама нейсе – върнал се назад по пътя, който води все назад при него, така май излизало, и… к’во да види: ама тя, ризата демек, си била паднала спокойно на пътя и си чакала стопанина, е, добре, че се сетил да се върне, че инак бре що резил, бре що мераци на Незабравка, ами ако е сгрешил като се е върнал? ама нейсе, явил се пред Незабравка, ама как така? е, разбира се, че си разкопчал горното копче, ама как така усукан пред питащите очи на Незабравка, е, това е, е, що бе, малко ли беше загубата? е, другия път ще го накарам да си загуби и панталона…

На края на масала Ванчо Робов не издържа и замери Марио Наров с рахат-локума, който, не само че се омота около захилената му мутричка, ами взе, че го събори от трона му. И Марио Наров пльосна на така обикналата го в последно време земя. И той замята гневни погледи към появилия се изневиделица негов опонент. Марио Наров стана, отлепи рахата, някой да ви е казал, че в живота всичко е рахат, от главата си, изгледа четиримата победоносно и с премрежени от смях очи каза:

- Разбира ви на вас, четиримата отбор юнаци – смешни изтърсаци, главата от майсторлък. Седят тука, дъвчат едни и същи попове и дами, особено за дамите да не говорим, видели сте вие дами, ама май само на картинка, в картите си на белот, файтонджийска му работа. Ако не съм аз да ви вкарам в правия път, кой знае докъде щяхте да стигнете, най-много до



ОСМИ МАСАЛ

КНЯЖЕВСКИЯТ ТЕНЕКЕДЖИЯ

В китното село Княжево, Софийско, живееше богатичкият тенекеджия Бруско Вилиса. Кръстен на съответната марка кола. Много му идеше отръки да изчуква колите и затова много му се беше прочуло името. Изчукваше само руски номенклатурни коли. Една такава кола доста загази в прочутия Лос Анжелис и той на бърза ръка беше командирован там. Поради липса на добри местни изчуквачи. Толкова надалече се разнасяше звукът на чука му, че се чу чак в Холивуд. Разбраха по звука що за човек е и ето го в първия му филм «Последният скаут», преведен на български

“Първият изчуквач». Но вече под подобаващо име на местен актьор - Брус Изчуквача. Той сам си беше избрал това име. Беше се оказало, че Бруско Вилиса е по-голям шегаджия, отколкото тенекеджия.

Призоваваме всички обслужвани господа и другари от Бруско Вилиса да се стекат масово пред Княжевското кино в ремонт.
ПРЕДИ ДЕВЕТИЯ МАСАЛ
Марио Наров започва отново:

- Че да не си мислите, че всичките, тия дето ходят по земята, са все начетени и интелигентни като вас. Има и много неграмотни, като Пепи Джарата, например.



ДЕВЕТИ МАСАЛ

БОС


А Владо Даров:

-Ти за нашия Пепи недей така. Той не е неграмотен, той е само бос.

А Марио Наров отново:

- Ами именно. Аз какво казвам. Колко добре казано. Бос, така е, неграмотните хора са боси.

Владо Даров:

- Не бе. Казах, че е бос, защото ходи на бос крак по земята, това му е странността.

Отново Марио Наров:

- Я виж какъв готин каламбур стана. Хем бос, хем неграмотен. Да не си той.

А Каро Каров подвикна:

- Да не си ти. А той си е той.

Марио Наров:

- Бос също като гол. Я чуйте за Айвън Плюс-Минос, нещо като гръцкия цар, нещо като тука ли си, сама ли си, нещо като сам си…

Каро Каров:

- А бе, нали беше гол, а не сам на поле воин…

А Марио Наров:

- Гол, бос, нещо като преоблекъл се Илия, огледал се, пак в тия… се същото, пак си е гол и бос… нещо като босия голтак… и кой беше той…

Каро Каров не издържа:

- Марио, я стига фукни… се той знае, а той кой е, а, Марийо такава… фукни, фусти, се тая Миносова позиция… на Айвъна…

А Ванчо Робов гледа щастлив и се ухилва зарадван:

- Цар съм, я, сега ли го разбрахте, фасулковци такива…

А Каро Каров:

- А бе, я да мълчиш ти там, Маслинката… а бе, я да играем, залагам пет дни и пет нощи кискане и мърморене за още пет готини масала от Марио Наров, и кой е следващия, а, Марийо, сладък, сладък нар на пазар при Маслинката…

Марио Наров този път поглежда сериозно:

- Я вие играйте, аз да ходя да го напиша… масала, де – и Марио Наров този път скоква на земята, нарочно, за да не се изтърси като зряла круша след град.

Отнякъде се появява Рожо Анжов, оглежда се и заключава:

- А бе, вие, още ли разтягате локуми?

Марио Наров го поглежда подозрително, започва да хънка и му отвръща замечтано:

- Как пък не, разтягали сме локуми, в пълна грешка си, ние никога не сме разтягали локуми, а само… рахат-локуми. Един вид разтягаме локуми за кеф. Я виж само как кефски изглеждаме.

Нико Виков се обръща към Рожо Анжов с насмешка:

- Тебе какво, яд те е, че не сме те почерпили с рахат-локум ли? Та най-накрая и ти да рахатясаш. Я постой още малко, за да чуеш ние какви масали разтягаме, той си мисли локуми. Марио, айде, бе, готов ли си със следващия, к’во беше бе, месал ли беше, о, не – масал, то се тая, на ядене отива. На рахат-локум.

Марио Наров забелязва:

-Този път без предисловие к’во що било, е, това е…

А Каро Каров пак започва:

- А, бе, Наров, а, бе, ти откъде ги къдриш тия небивалици, ти ли ги измисляш? Я кажи нещо по-така, по-по-Шекспир. Нещо така по-разтърсващо, нещо така по Хамлетовски...

Тогава Марио Наров хлъцва:

- Ама мойте са смешни разкази, а не трагични, рано ми е още за трагизъм... а, а, а... ето и нещо по Шекспир:



ДЕСЕТИ МАСАЛ

ПРЪКНАТ ДВА РЕДА И ОГЪРМЯТ СВЕТА

  1   2   3   4   5   6   7   8   9


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница