Споразумение за избор на приложимо право

Допустимостта на автономия на волята се урежда от МЧП на държавата на сезирания съд. Поставя се и въпроса за приложимото право към самото споразумение за приложимо право. Макар и свързано с основния договор и нямащо самостоятелно съществуване, то се преценява като самостоятелно споразумение, което се нуждае от самостоятелна уредба.

В МЧП надделява разбирането, че споразумението трябва да се подчинява на lex voluntatis, уреждащ основния договор. Макар и рядко, се среща и становището за обвързване с lex fori.

По lex voluntatis ще се преценява наличието на съгласие и всички свързани евентуални пороци. Ако споразумението е сключено между присъстващи и едната страна е недееспособна по lex personalis, но е дееспособна по lex loci contractus, ще се приложи принципа”Лизарди” с оглед добросъвестността.

Формата на споразумението също ще се преценява с оглед lex voluntatis. Но отново ще влязат в действие общите принципи на МЧП за формата на сделките: при липса на форма по lex voluntatis, който в случая се явява lex causae, ще бъде достатъчно спазване на формата по lex loci contractus.

Съгласно чл. 3 (4) РК – “Съществуването и действителността на постигнатото между страните съгласие относно избора на приложим закон са уредени от разпоредбите на член 8, 9, 11.” Т.е. към споразумението се прилага общия режим на договорите. В този смисъл и чл. 605 (4) ТЗ.

Преобладаващото становище в доктрината и практиката приема, че автономия на волята и препращане са несъвместими. Страните избират право, което познават. Но с основание се приема, че същата позиция не може да се поддържа по отношение чуждите отпращащи норми. Допускайки приложението е възможно да се постигне резултат, който страните са искали да избегнат!

Познато е и противното становище. В този смисъл е чл. 9 ЗМЧП на Чехословакия, както и нашия ЗМТА в чл. 38. Българският законодател не се е произнесъл по този въпрос в ТЗ. Така пред вид на чл. 606е ТЗ въпроса остава открит и ако в “Общата част” на българското МЧП бъде включена разпоредба допускаща препращане при автономия на волята, тя ще се разпростре и в международните търговски правоотношения.

*На последната сесия на PILI е приета резолюция, допускаща приложението на отпращащите норми на lex voluntatis стига това изрично да е предвидено от страните!

Прилагане на обективно приложимо право към договорни задължения е налице в случаите: 1)когато по повод уредбата на даден договор не се допуска автономия на волята; 2)страните не са се възползвали от възможността да направят избор; 3)направен е частичен избор на приложимо право; 4)мълчаливият избор не е зачетен от съда; 5)споразумението за избор е преценено като нищожно.

В тази обстановка субективният критерий за избор на приложимо право отстъпва, или действа кумулативно с обективните признаци за привързване, посочени от законодателя или държавите-съдоговорителки. /В някои случаи приложимото право се определя от съда./ Това се означава като обективен статут на договора.

В исторически план МЧП е започнало със стълкновителни отпращащи норми, в които приложимото право е посочено с твърди критерии, извън автономията на волята: общо гражданство на субектите, местожителство, местосключване и т.н. Тези критерии дълго време са единствено приложими.

В европейското МЧП първият категоричен пробив е направен в ГК на Гърция от 1940г, където се приема, че “при отсъствие на избор се прилага правото, което е присъщо на договора според конкретните обстоятелства в дадения случай.” В по-новите кодификации на МЧП – ЗМЧП на Унгария, Югославия и Полша е създадена отделна уредба на редица договори, за всеки от които се определя отделен приложим закон.

Съществен принос, при определяне обективното приложимо право, има швейцарската юриспруденция. Тя въвежда като обективен статут закона на държавата, с която договора се намира в най-тясна връзка. Определяща е характерната престация – приложимо е правото на държавата, в която е седалището или постоянното местопребиваване на страната по договора, която дължи характерната престация. Като характерна престация се сочи непаричното задължение. Днес този принцип на привързване е възприет в РК и МЧП на почти всички държави.

В държавите на Common law още края на XIX век в доктрината се насочва към подобно решение, което оказва влияние върху развитието на европейското право. В UK се формира т.нар. теория за локализиране на договора, според която като приложимо, въз основа на определени критерии, се определя правото, което е “присъщо” на договора. Правото на държавата, с която договора се намира в действителна връзка..

В българското МЧП договорните правоотношения нямат обща уредба поради отсъствие на кодифициращ акт. Съществува уредба на отделни договори. Може да се приеме, че нашето МЧП първоначално е отдавало значение на lex loci contractus.

До преди 10 години обикновените облигационни отношения са малко и преди всичко в сферата на външноикономическите отношения. При това положение доктрината и практиката изхождат от разбирането, че всеки отделен елемент от правоотношението трябва да се урежда от присъщия за него критерий. /Така дееспособността е подчинена на lex personalis, с корекция от lex loci actus; съгласието се преценява според lex patriae; формата по lex loci actus, lex causae и lex rei sitae./ Налице е разделяне на уредбата, разделяне на облигационния статут.

Днес нуждата от създаване на обща уредба е наложителна. Според Зидарова насоката е кодификация на българското МЧП и унифициране с МЧП на държавите-членки на ЕО и РК специално.

De lege lata у нас съществуват основания да се поддържа, че по отношение договорния статут приложим е lex causae – закона на държавата с която договора се намира в най-тясна връзка. Израз на тази тясна връзка е характерната престация по договора. Но коя е държавата, с която договора се намира в най-тясна връзка?

Прилагането на lex patriae в случая е неуместно. Държавата по местопребиваване /местонахождение на седалището/ е тази, в която лицето извършва преимуществено правни сделки. Този принцип е познат отдавна на АС към БТПП – още 1975г по а.д. 98 са формулирани сходни критерии, приети и в последващата практика на съда. В чл. 122 ОУД/СИВ също се приема, че обективно приложимо е материалното право на държавата на доставчика.

*Всички проекти за кодифициране на нашето МЧП – от 1936 до 1999г, в една или друга степен поставят уредбата на договорите върху принципа за най-тясна връзка. /Включително по отношение договорите за услуги!/

По най-категоричен начин днес този принцип е изразен в чл. 606 (1) ТЗ – “Когато страните не са уговорили приложимото право, прилага се правото на държавата, на чиято територия страната, която дължи характерната за договора престация, извършва основната си стопанска дейност.” Нещо повече, в чл. 606б ТЗ е изразено становището на законодателя, че принципа за най-тесни връзки е основен за българското МЧП – “Разпоредбите на чл. 606 и 606а не се прилагат, ако се установи, че договорът е по-тясно свързан с правото на друга държава. В този случай се прилага правото на държавата, с която договорът е най-тясно свързан.”

Когато се приема, че договора се урежда по закона на държавата, в която е местожителството, постоянното местопребиваване, седалището и т.н. на страната, дължаща характерната престация, възниква въпроса: а какво ще стане, ако по време на действие на договора страната промени местожителството си? Към кой момент се определя приложимото право?

Във всички чуждестранни източници на МЧП се приема, че определящ е момента на сключване на договора. Настъпилите в последствие промени са ирелевантни за обективно приложимото право.

За съжаление в ТЗ този въпрос е пренебрегнат. Необходимостта от посочване на темпоралната привръзка е безспорна. Тя е предпоставка за сигурността на обективната привръзка, на международния оборот и защитата на третите лица. Още повече, че за разлика от автономията на волята, където е възможна последваща промяна на субективната привръзка, обективно приложимото право съпровожда договора от момента на сключване до изпълнението му.

Българският законодател е създал специална уредба за някои видове договори, главно в областта на международният транспорт и търговските правоотношения:

1)В чл. 19 (2) КТМ е уреден договора за превоз на товари /стоки/ - при липса на избор на приложимо право, уредбата е по КТМ. Налице е едностранна отпращаща норма, подчиняваща договора на българското право като lex fori.

2)Договор за превоз на пътници – уреден чрез двустранна отпращаща норма – чл. 21 КТМ – “Спрямо договора за превоз на пътници и багаж се прилага отечественият закон на превозвача.” Когато превозвач е физическо лице, приложим е неговият lex patriae. По-често това е юридическо лице и приложим е съответния lex societatis. В периода на създаване на КТМ това е бил закона на държавата по седалище – решение на АС по а.д. 152-76г. Днес на базата на ТЗ водещ е lex loci registrationis. Но винаги трябва да се съобразява и МЧП на държавата, където е регистрирано съответното юридическо лице, защото там може би е посочен различен закон – например на държавата по седалище!

И в двете хипотези КТМ не посочва темпоралната привръзка, но е редно това да е момента на сключване на договора.

3)Наем на кораб – съгласно чл. 20 КТМ определящ е lex banderae, изразяващ националната принадлежност на кораба. Същевременно притежателят на кораба дължи и характерната престация – да предостави кораба.

4)Договор за влачене – чл. 22 КТМ – отново определящ е lex banderae на влачещият кораб. /Задължението на последния е основно за посочения вид договори./ Темпоралната привръзка е момента на сключване на договора.

5)Договор за превоз на стоки – чл. 606а ТЗ – особен е начинът по който е изразен принципът за най-тесни връзки: “Договорът за превоз на стоки се урежда от правото на държавата, в която е мястото на основна стопанска дейност на превозвача при сключване на договора, при условие че в същата държава се намира:

1. 
   мястото на натоварване; или
   
2. 
   мястото на разтоварване; или
   
3. 
   мястото на основна стопанска дейност на изпращача.”
   

6)Договорите относно вещни права върху недвижими вещи както и наем на такива традиционно се подчиняват на lex rei sitae. Аргумент от чл. 133 (3) СК – “При разпореждане с недвижими имоти на българска територия се прилага законът на Република България.”. Както и чл. 8 б.“в” ГПК, където е установена изключителната подведомственост на българският съд по повод вещни права върху вещи в Р. България. В чл. 606 (3) ТЗ чрез двустранна отпращаща норма се приема, че когато предмет на международен търговски договор е право върху недвижима вещ, приложим е lex rei sitae.

В РК това решение има характер на оборима презумпция. Допуска се в определени случаи, когато съдът установи, че договорът е в по-тесни връзки с друга държава, да приложи нейното право. Приемането на същият текст, допускащ автономия на волята при договори с предмет вещни права върху недвижими вещи, би създало затруднения у нас. Нормите на нашето право, засягащи вещни права върху недвижими вещи, имат характер на особени повелителни норми.

7)Договор за дарение – липсва уредба в българското МЧП. Проф. Кутиков счита, че приложим би трябвало да бъде lex patriae на дарителя, като се отчита и lex rei sitae на даряваната вещ. Проф. Тодоров приема, че единствено приложим би следвало да бъде lex rei sitae. В съвременните кодификации на МЧП се допуска автономия на волята. Ако няма избор се прилага lex patriae на дарителя, пред вид личния характер на договора. /Според Зидарова пред вид характера на договора за дарение de lege ferenda трябва да се допусне автономия на волята и при липса на такава да се приложи lex patriae на дарителя, като се съобразяват особените повелителни норми на lex rei sitae./

Що се отнася до уеднаквената уредба на облигационните отношения в българското МЧП, тя е преди всичко материално правна. В някои случаи е съчетана с отпращащи норми. Материално правна е уредбата по ОУД/СИВ, с изключение на чл. 122. Същият метод е използван в ВК’80.

В двустранните международни договори облигационните отношения са уредени оскъдно. По отношение ДПП изводи се правят от уредбата на правните сделки. А и ДПП разглеждат само някои от елементите на режима на сделките: дееспособност, недействителност, волеизявление и форма. Единствено в ДПП с Полша има уредба на договорните отношения. Тя е дадена в чл. 47 (1) - “По задълженията от договорни отношения между физически или между физическо и юридическо лица, с изключение на задълженията, засягащи недвижими имоти, прилага се правото на Договорящата страна, на чиято територия е възникнало задължението, освен ако страните по Договора са се съгласили да приложат друго право.” Т.е. водеща е автономия на волята, като при липса на избор се прилага lex loci contractus. Но нормата на този ДПП е териториално и персонално ограничена – само за граждани и юридически лица на Р. България и Полша и само за техните територии.

В съвременните кодификации на МЧП е налице стремеж към точно определяне на кръга въпроси, влизащи в предметния обхват на обективно приложимото право. Общоприето е да се включва:

1)Тълкуване на договора – по lex causae. Съществува възможност за намеса на lex fori. Тъй като тълкуването се извършва от сезирания съд, той ще се съобрази с повелителните изисквания на собственото си право по отношение тълкуването на договорите. Ако бъде сезиран български съд, той няма да пренебрегне нормата на чл. 20 ЗЗД независимо кое е обективно приложимото право.

2)Обективно приложимото право ще определя условията за материална действителност на договора и съгласието на страните.

3)Дееспособността на страните се урежда от lex personalis, а не от облигационния статут. Изключение е принципа “Лизарди", изрично приет в чл. 11 РК.

4)Всички въпроси, относно изпълнението на задълженията на страните по договора, също влизат в облигационния статут. Те най-общо се свеждат до три: къде, кога и как трябва да се изпълни задължението. Възможно е отклонение от обективно приложимото право в полза на lex loci solutionis. Изрично се приема в съвременното МЧП, че относно начините на изпълнение и възможностите на кредитора да предприеме мерки в случаи на недостатъци ще се прилага lex loci solutionis.

5)В обхвата на обективно приложимото право влизат последиците от цялостното/частичното неизпълнение. То ще урежда и въпросите относно щетата, когато се преценяват правните норми, а не е просто проблем на фактическо изчисляване.

6)Всички последици от недействителността на договора се преценяват по lex causae.

7)Погасяване на задълженията на страните, включително погасителна давност.

8)Обективно приложимото право урежда и формата, макар това да не е единственото решение. Favor validitatis е принцип в съвременното МЧП и е достатъчно спазване на формата по lex loci contractus. Още повече, че при договори между отсъстващи РК предвижда, че договорът ще бъде действителен ако отговаря на изискванията по lex causae, или закона на една от държавите, в които се намират съконтрахентите.

В Българското МЧП категоричен извод за алтернативното привързване на формата към lex causae и lex loci contractus се прави от ДПП. ТЗ също сочи към това. Законодателят е изразил особено отношение към някои договори, специално по отношение прехвърляне вещни права върху морски кораби и ГВС. В чл. 10 (2) КТМ формата е по lex loci contractus. Такъв извод се прави и от чл. 14 ЗГВ, където договорът всецяло – по форма и съдържание, се подчинява на lex loci contractus с императивното изискване за наличие на писмена форма.

*De lege ferenda Зидарова счита, че формата трябва да се урежда алтернативно от lex causae и lex loci contractus. Но при договорите върху недвижими имоти трябва да се съобразяват изискванията за форма по lex rei sitae. Странно е, че в ТЗ по отношение договорите между отсъстващи не е предвидено съобразяване с lex causae, а само с закона на някоя от държавите, където се намират двамата съконтрахенти!

Тази обективна разделност е резултат от волята на законодателя или съда. Не зависи от волята на съконтрахентите. На практика са познати три хипотези:

1. 
   Независимо от факта, че договора е подчинен на правото на една държава, разделността идва от това, че законодателят е предвидил като обективно приложими и други закони. Например lex domicilii на дължащият характерната престация е определен за водещ, но формата се преценява по lex loci contractus, а при изпълнението се намесва и lex loci solutionis.
   
2. 
   Чл. 4 (1) РК – “Доколкото приложимият по отношение на договорът закон не е бил избран съгласно разпоредбите на член 3, по отношение на договора се прилага закона на страната с която той се намира в най-тясна връзка. Въпреки това, ако една част от договора може да бъде отделена от останалото негово съдържание и се намира в по-тясна връзка с друга страна, може да бъде приложен по отношение на тази част от договора, по изключение, закона на тази друга страна.” При тази хипотеза има истинско разделяне на договорния статут. РК изхожда от принципа за единство на облигационният статут и само по изключение дава възможност на съда да направи това разделяне на приложимото към договора право.
   
3. 
   Разделянето е в резултат решението на законодателя да се зачетат особените повелителни норми на някоя държава. Такова е решението на чл. 7 (1) РК – “При прилагането, по силата на настоящата Конвенция, на закона на някоя определена страна, може да бъде дадена сила на повелителните разпоредби на друга страна с която правната ситуация е в тясна връзка, ако и доколкото, според законодателството на тази последна страна, тези разпоредби са приложими независимо от закона който урежда договора. За да се реши дали трябва да бъде дадена сила на тези повелителни разпоредби, трябва да се вземат под внимание тяхното естество и цел, както и последиците които биха произтекли от тяхното прилагане или от тяхното пренебрегване.” Ако съдът съобрази тези норми, то уредбата на договора ще бъде по lex causae и особените повелителни норми на третата държава. Често срещана е друга хипотеза: след като бъде определено обективно приложимото право, се добавя, че неговите разпоредби в никакъв случай не могат да дерогират особените повелителни норми на lex fori.
   

Свободата на договаряне е резултат от разпоредбите на приложимото право, независимо от начина, по който е определено – чрез автономия на волята или обективно привързване. Така ако обективно приложимо се яви българското право, свободата на договаряне ще бъде резултат от чл. 9 ЗЗД, чл. 2 КТМ, дори по отношение ЗЧИ и ЗК. /Независимо от преобладаващо повелителния характер на последния./ Подобно е положението в ТЗ – чл. 27, 31 (1) и 46 (1) за търговското представителство.

На международно правна основа във ВК’80 също се допуска свободата на договаряне. Съгласно чл. 6 ВК’80 – – “Страните могат да изключат приложението на тази конвенция или с изключение на чл. 12 да се отклонят от или да изменят действието на всяка от нейните разпоредби.” Изключвайки прилагането на ВК отношенията ще се уреждат по пътя на автономия на волята, или на обективно приложимото право. В случая особено е положението на чл. 12 ВК’80, който въвежда задължителна писмена форма , ако договорът за международна продажба се сключва в държава,където такава форма се изисква по вътрешното право.
XLIII. Европейска унификация в областта на договорните задължения

Римската конвенция /РК/ влиза в сила на 1.IV.1991г, а е сключена още 1980г. Значението и за МЧП е в няколко насоки.

РК е послужила за уеднаквяване на международното частно облигационно право на държавите-съдоговорителки. Днес МЧП на тези държави е отменено в тази му част, като се прилагат разпоредбите на конвенцията.

На второ място РК извърши уеднаквяване в една изключително важна област на МЧП – Облигационното право. Силното и въздействие върху развитието на съвременното МЧП се наблюдава не само в рамките на държавите-съдоговорителки.

Важно е значението и за асоциираните към ЕС държави, с оглед степента на присъединяване и задължителното хармонизиране на законодателството.

Приложно поле

РК се прилага към облигационни отношения в МЧП. Т.е. тези отношения, които с някои от своите елементи са свързани с правния ред на повече от една държава. Конвенцията се прилага към гражданските и търговските договори с международен елемент. За разлика от първоначалният проект, окончателният текст изключи от обхвата и извъндоговорните задължения.

Чл. 1 (1) РК очертава нейният обхват, както и изключенията от него: “

Разпоредбите на настоящата Конвенция се прилагат, при ситуации съдържащи колизия между закони, по отношение на договорните задължения.

Те не се прилагат относно:

a) гражданското състояние и дееспособността на физическите лица, при условията на член 11;

b) договорните задължения засягащи:

- завещанията и наследствата;

- брачните договори уреждащи имуществени правоотношения;

- правата и задълженията произтичащи от семейни, родствени, брачни и роднински отношения, в това число и задълженията за издръжка към незаконни деца;

c) задълженията възникнали по менителници, чекове, записи на заповед както и други търгуваеми книжа, доколкото задълженията произтичат от факта, че те са търгуваеми по характер;

d) споразуменията за арбитраж и за предоставяне на компетентност;

e) въпросите отнасящи се до правото на търговските дружества, асоциациите и юридическите лица, като например учредяването, правоспособността, вътрешната уредба и прекратяването на търговските дружества, асоциациите и юридическите лица както и персоналната законна отговорност на съдружниците и органите за дълговете на дружеството, асоциацията или юридическото лице;

f) въпросът дали един посредник може да задължи по отношение на трети лица, лицето за чиято сметка той извършва актове имащи правни последици или дали някой орган на търговско дружество, асоциация или юридическо лице може да задължи по отношение на трети лица това търговско дружество, асоциация или юридическо лице;

g) учредяването на доверителни фондове, правоотношенията които възникват впоследствие между учредители, доверители и бенефициери;

h) правилата за събиране на доказателства и процесуалните правила, при условията на член 14.” Към изключенията се прилага законодателно създаденото МЧП на държавите-съдоговорителки, включително другите международни договори в които участват. Макар да не влиза в предметният и обхват, в чл. 11 РК включва и текст по отношение статута на физическите лица. Текста визира принципа “Лизарди”.

Посоченият от РК закон се прилага независимо дали е закон на държава-съдоговорителка, или не/чл. 2 РК/ Този принцип е в основата на универсалния характер на конвенцията.

РК действа на територията на държава-съдоговорителки. Всяка държава, придобила членство в ЕС, е задължена да се присъедини и към конвенцията.

Основният принцип, възприет от РК за определяне приложимото право е автономия на волята – чл. 3 (1) РК – “По отношение на договора се прилага избрания от страните закон. Този избор трябва да бъде изричен или да произхожда по сигурен начин от разпоредбите на договора или от обстоятелствата по делото. Чрез този избор, страните могат да посочат приложим закон по отношение на целия или само по отношение на една част на техния договор.” Следователно РК урежда преди всичко изричния избор, но допуска и мълчалив.

По смисъла на конвенцията, страните по договора могат да избират само право, което има държавен произход – принадлежи към правният ред на определена държава. Недопустим е избор на “общите правни принципи” например.

РК не поставя условие избраното право де е във връзка с договора. Но ако се прави избор към чисто вътрешни договори, то повелителните норми на тази държава не трябва да се накърняват. РК е първата, която допуска автономия на волята към чисто вътрешни договори!

По смисъла на РК страните могат да изберат право, което да уреди техния договор в цялост, или частично. Т.е. дава се възможност на страните да разделят приложимото право, но не и да изберат няколко закона, за отделните части на договора.

Изрично по чл. 3 (4) РК се допуска последващ избор, дори промяна на вече избрано право. Тази възможност търпи две ограничения с оглед последиците: 1)не се засяга формалната действителност на договора; 2)не може да се накърнят правата, които трети лица са придобили по време на действие на първия избран закон.

Що се отнася до съществуването и валидността на съглашението за избор на приложимо право, това се преценява по lex voluntatis.

При липса на автономия на волята, РК предвижда няколко обективни критерия, като установява един основен принцип. Това е принцип за най-тесните връзки на договора с дадена държава. В чл. 4 (2) РК като израз на тези връзки се приема характерната престация: “При условията на параграф 5, се предполага, че договорът е в най-тясна връзка със държавата в която страната която трябва да изпълни характеризиращото задължение по договора е установила, в момента на сключването на договора, своето обичайно местоживеене или, ако става дума за търговско дружество, асоциация или юридическо лице своята централна администрация. Въпреки това, ако договорът е сключен при изпълнение на професионалната дейност на тази страна, тази държава е държавата в която е разположено нейното главно учреждение или, ако, според договора, задължението трябва да бъде изпълнено от учреждение различно от главното, тази държава е държавата в която е разположено това друго учреждение.”Решението на РК е формулирано като обща презумпция, която е оборима.

*Наблюдава се влиянието на швейцарската и английска юриспруденция. Изрично в доклада на Джулиано и Лагард при внасяне на РК се подчертава, че “характерната престация е непаричната престация, за която плащането се дължи”.

РК въвежда и някои специални презумпции:

1. 
   Когато договорът има за предмет вещни права върху недвижима веща, предполага се, че най-тесните връзки са с държавата, в която вещта се намира. Обективно приложимото право в случая се определя не въз основа характерната престация. Договорът е локализиран според местонахождението на вещта – чл. 4 (3) РК.
   
2. 
   При договорите за превоз на стоки, съгласно чл. 4 (4) РК се презюмира, че най-тесните връзки са с държавата, където се намира основното място на дейност на превозвача. Но се изисква кумулативното наличие на още един от три алтернативно дадени фактора: в същата държава се намира мястото на натоварване или разтоварване или основното учреждение на товародателя.
   
3. 
   Съгласно чл. 4 (5) – “Параграф 2 не се прилага когато характеризиращото задължение по договора не може да бъде определено. Презумпциите на параграф 2, 3 и 4 не се прилагат когато от общата съвкупност от обстоятелствата произтича факта, че договорът е в най-тясна връзка с друга страна.” Т.е. горепосочените презумпции няма да се приложат, ако не може да се установи коя е характерната престация и се докаже, че договорът се намира в най-тесни връзки с друга държава.
   

Легално определение за потребителски договор се съдържа в чл. 5 (1) РК – “Настоящият член се прилага по отношение на договорите чийто предмет е предоставянето на едно лице, потребителя, на движими вещи с корпорален характер или на услуги, за ползване което може да бъде разглеждано като чуждо на неговата професионална дейност, както и по отношение на договори сключени с цел финансирането на такова предоставяне.” Основните решения по повод на тези договори са: 1)субективно привързване съгласно проявена автономия на волята; 2)чрез проявеният избор не трябва да се накърнява закрилата на потребителите, давана от обективно приложимото право. А това за РК е правото на държавата, в която е обичайното местопребиваване на потребителя. /В литературата се сочи, че то не винаги е най-благоприятно за потребителя, но е най-добре познато, а и това е държавата в която ще се търси закрила!/

Що се отнася до индивидуалният трудов договор, прието е той също да се урежда по пътя на автономия на волята. Но избраното право не трябва да лишава работника от закрилата, осигурявана му от повелителните норми на обективно приложимото право. Съгласно чл. 6 (2) РК – “Независимо от разпоредбите на член 4 и при липса на направен съобразно член 3 избор, трудовият договор е уреден:

a) oт закона на страната в която работникът или служителят, в изпълнение на договора, извършва обичайно своята работа, дори ако е временно командирован в друга страна, или

b) aко работникът или служителят не извършва обичайно своята работа в една и съща страна, от закона на страната в която се намира предприятието, което е наело работника или служителя, освен ако от съвкупността от обстоятелствата не произтича, че трудовият договор е в по-тясна връзка с друга страна, в който случай е приложим закона на тази друга страна.”

Т.е. основно приложим е lex loci laboris – законът на държавата по обичайното полагане на труд. Уредена е и една различна хипотеза: когато работникът поради естеството на своята работа не полага обичайно труд в една и съща държава. В този случай приложим е закона на държавата, с която е свързан работодателят. Тези решения нямат повелителен характер и посочените закони няма да се приложат, ако в конкретният случай индивидуалният трудов договор се намира в по-тясна връзка с друга държава.

Текста на чл. 6 РК се отнася само до индивидуалните трудови договори и не може да се приложи за колективните. От друга страна разпоредбата ще намери приложение не само при трудови договори, но и в случаите на фактически трудови отношения.

В чл. 7 РК са уредени няколко хипотези на “намеса” на повелителни норми. В първата хипотеза определеният като приложим закон ще бъде ограничен от повелителните норми на правото на държава, с която договорът се намира в “тясна връзка” в конкретният случай. Преценката за наличието на подобна връзка е предоставена на сезирания съд, като текста на чл. 7 (1) изр. второ РК съдържа няколко указания: “За да се реши дали трябва да бъде дадена сила на тези повелителни разпоредби, трябва да се вземат под внимание тяхното естество и цел, както и последиците които биха произтекли от тяхното прилагане или от тяхното пренебрегване.” /В чл. 22 РК е предвидена възможност за резерви на държавите-съдоговорителки по отношение на този текст./

Чл. 7 (2) РК разглежда намеса на особените повелителни норми на правния ред на държавата на сезирания съд. Те ще имат предимство пред нормите на lex causae – “Разпоредбите на настоящата Конвенция не могат да навредят на прилагането на правилата на закона на страната на сезирания съд, които повелително уреждат правната ситуация независимо от приложимия по отношение на договора закон.”

В РК са уредени въпросите относно наличието на съгласие, действителността и формата на договора. В чл. 8 (1) РК се приема: “Съществуването и действителността на договора или на някоя негова разпоредба са подчинени на закона който би бил приложим по силата на настоящата Конвенция ако договорът или разпоредбата бяха валидни.” Следователно тези въпроси ще се преценяват по lex causae. Все пак в чл. 8 (2) РК се допуска отклонение от горния принцип: “Въпреки това, ако от обстоятелствата произтича че не би било разумно правните последици от поведението на една страна по договора да бъдат определени според закона предвиден в предишния параграф, за да установи че тя не се съгласила, тази страна по договора може да се позове на закона на страната в която се намира нейното постоянно местожителство.”

Чл. 9 РК урежда формата на договора. Когато това е договор между присъстващи, преценката за валидно спазена форма се прави с оглед lex causae и lex loci contractus при равнопоставено алтернативно приложение. Когато договорът се сключва между отсъстващи, преценката се прави с оглед lex causae, или закона на една от държавите, в които са се намирали страните.

Предвидена е уредба на едностранните правни сделки, свързани с един вече сключен договор. Тези сделки ще бъдат действителни от гледна точка на формата, ако отговарят на изискванията на lex causae или на lex loci actus – чл. 9 (4) РК.

Що се отнася до договорите с потребител, тяхната форма се определя по закона на държавата, в която е обичайното местопребиваване на потребителя – чл. 9 (5) РК.

Формата на договори с предмет вещни права върху недвижима вещ ще се съобразява с повелителните норми на lex rei sitae, ако последните сами изискват своето приложение, независимо от това кой закон урежда съответния договор.

В чл. 10 РК е определен предметният обхват на приложимото право. По lex causae ще се преценява тълкуването, изпълнението, неизпълнението, обезщетяване, погасяване на задълженията и последиците от недействителността на договора. Що се отнася до начините на изпълнение и до мерките които кредиторът може да предприеме в случай на несъвършенство при изпълнението, се взима предвид закона на страната в която се изпълнява задължението /lex loci solutionis/.

В следващите чл. 12, 13 и 14 РК са уредени съответно цесия, суброгация, способите за доказване и доказателствена тежест.

Съгласно чл. 15 РК, препращането категорично се изключва при прилагане на конвенцията. Определения от нея приложим закон се разбира само като материално право.

В чл. 16 РК е уредена клаузата за обществен ред: “Прилагането на разпоредба на посочен от настоящата Конвенция закон може да бъде отменено единствено ако това прилагане е явно несъвместимо с понятието за обществен ред на сезираният съд.” Клаузата е насочена не изцяло срещу чуждото право, а към отделно негови разпоредби. Съдът прави преценката за съвместимост според разбирането за обществен ред по lex fori.

Съгласно разпоредбата на чл. 17 РК, уреждаща темпоралното действие, конвенцията няма ретроактивно действие. Конвенцията се прилага в една договаряща държава по отношение на договорите сключени след нейното влизане в сила по отношение на тази държава.

Чл. 18 РК е посветен на тълкуването и има значение по отношение квалификацията: “При тълкуването и прилагането на предходните единни правила се взима предвид техния международен характер и дали е уместно да бъде постигнат единен начин за тяхното тълкуване и прилагане.”

Когато една държава се състои от няколко териториални единици от които всяка има свои правила в областта на договорните отношения, за определянето на приложимия закон по реда на РК всяка териториална единица се разглежда като една страна /чл. 19 РК/. Но и същевременно съответната държава не е задължена да прилага разпоредбите на Конвенцията по отношение на колизионното право засягащо единствено тези териториални единици.

РК по принцип има примат над националното законодателство, но ще отстъпи пред вътрешните актове, които държавите са създали при съгласуване по пътя на институциите на Европейските Общности.

1988г са подписани два протокола, с които държавите-съдоговорителки предоставят на СЕО компетентност относно тълкуване разпоредбите на РК. Съдилищата във всички тези държави трябва да се съобразяват с тълкувателните решения на СЕО.