XLIV. Правна уредба на търговските договори с международен елемент

С приемането на измененията в ТЗ от 1996г и новата глава XXXVII, нашето МЧП в значителна степен е приведено в съответствие с РК. Предмет на уреждане в глава XXXVII ТЗ са търговските договори с международен елемент. /В съвременното МЧП се използва и терминът “международни търговски договори”./

Уредбата в ТЗ с оглед предметния и персонален обхват е по-широка от тази в ВК’80. Нормите на ТЗ ще се прилагат за всички международни търговски договори, включително тези за международна продажба на стоки, когато страните са изключили приложението на ВК, или договорът се намира извън нейният обхват на действие.

От друга страна предметният и персонален обхват на ТЗ е по-тесен от този на РК, която се отнася и до граждански договори. Извън глава XXXVII остава личният статус на търговците и договорът за търговско представителство.

В ТЗ източник на международен елемент може да бъде всеки елемент от правоотношението. /А не само различието в държавите на съконтрахентите, както е по ВК’80./ Т.е. международният елемент може да произтича от местоизпълнението, страните, местосключването и т.н. на договора.

Уредбата на международните търговски договори в глава XXXVII ТЗ се основава на отпращащи норми – използван е стълкновителният метод. Приложени са и субективен и обективни критерии за привързване.

Субективният принцип, изразяващ се в автономия на волята, е възприет като основен от българският законодател. Приетата уредба на автономия на волята се доближава до РК, но все пак се различава. Принципът е формулиран в чл. 605 (1) ТЗ. За разлика от РК, нашият законодател не урежда изричния, мълчаливия, частичния и последващ избор. Все пак мълчаливият избор не се изключва – в чл. 605 (2) ТЗ е включена разпоредбата на чл. 9 (2) ВК’80, като се допуска мълчалив избор на международен обичай.

По примера на РК българският законодател допуска възможност за избор на чисто вътрешни търговски договори – чл. 605 (3) ТЗ. Уреден е избор на приложимо право към чисто вътрешни договори, независимо с коя държава са свързани! Поради липсата на международен елемент, всички повелителни норми на правния ред на тази държава са въздигнати като ограничител на автономията на волята.

Чл. 605 (4) ТЗ урежда споразумението за избор на приложимо право. Налице е вътрешно отпращане, което води до подчиняване на lex voluntatis, явяващ се в случая lex causae.

Когато страните не са осъществили правото си на избор, или последният е недействителен, приложимото право се определя въз основа обективни стълкновителни критерии. ТЗ следва принципа на РК и предвижда договорът да се урежда от правото на тази държава, с която се намира в най-тясна връзка – чл. 606 (1) ТЗ. За разлика от РК обаче, ТЗ не сочи темпоралната привръзка. Според Зидарова това трябва да бъде момента на сключване на договора.

В чл. 606 (2) ТЗ са уредени няколко особени хипотези: 1)Когато е уговорено страната, дължаща характерната престация, да изпълни в държава, различна от тази, в която се намира мястото и на основна стопанска дейност, приложим е lex loci solutionis. Но тази втора държава също трябва да има връзка със стопанската дейност на длъжника, макар и не основна.

2)В случай, че дължащият характерната престация по договора няма място на стопанска дейност въобще, приложим е нейният lex domicilii. В случаят е необходимо разширено тълкуване на разпоредбата: по отношение на юридическите лица в тази хипотеза приложим ще бъде закона на държавата, където се намира седалището на дължащия характерната престация.

Чл. 606 (3) ТЗ урежда приложимият закон по отношение международните търговски договори с предмет вещни права върху недвижима вещ. Законодателят допуска и при тези договори /но само когато са търговски/ автономия на волята, като при липса на избор приложим ще бъде lex rei sitae.

Уредбата на договорите за превоз на стоки в чл. 606а ТЗ следва изцяло РК – приложим ще бъде закона на държавата, в която е мястото на основна стопанска дейност на превозвача, при кумулативното наличие на още един от три алтернативно дадени елемента: в същата държава да се намира мястото на натоварване, на разтоварване, или на основна стопанска дейност на изпращача.

За разлика от РК, разрешенията на ТЗ не са формулирани като презумпции. Но те безусловно имат такъв характер. Ако в конкретния случай се установи, че договорът се намира в по-тясна връзка с друга държава /различна от посочената чрез обективно привързване/ ще се приложи нейното право – чл. 606б ТЗ.

Съгласно чл. 606в ТЗ – “Действителността на договора се урежда от правото на държавата, което би се прилагало, ако договорът би бил действителен.” Преценката се прави с оглед lex causae.

Българският законодател не урежда изрично възможността за разделяне на договорния статут. Но подобна възможност не е изключена, имайки пред вид формата на договора. Прието е формата да се урежда по lex causae, като се допуска приложение на lex loci contractus. В хипотезата на договор между отсъстващи чл. 606г ТЗ необяснимо защо подчинява формата само на закона на една от двете държави, в които се намират съконтрахентите. Доктрината приема за действителен и договор, при който е спазена формата по lex causae.

В чл. 606д ТЗ при уредбата на международните търговски договори са намесени и повелителните норми – “Разпоредбите на тази глава не се прилагат за отношения, уредени от повелителни разпоредби на българското право.”. Буквалното тълкуване на текста би могло да обезсмисли цялата уредба в глава XXXVII! Логично е визираните в текста повелителни норми да са тези на българското МЧП. Но не всички повелителни норми би трябвало да могат да дерогират уредбата по глава XXXVII на ТЗ! Редно е дерогираща функция да се признае само на особените повелителни норми, както е в РК и други международни договори.

Накрая чл. 606е ТЗ предвижда една субсидиарна хипотеза, препращаща към общото МЧП за неуредените хипотези. Под израза “Общо българско МЧП” се разбират разпоредбите, създадени от нашия законодател /не и по международен път!/ за уреждане на облигационните отношения с търговските договори с международен елемент. Така например при липса на изрична уредба на препращането в глава XXXVII въпроса е предоставен на преценката на съда.
XLV. Правна уредба на международната продажба на стоки

Понятието “международна продажба” е общоприето в националните правни системи, в международни договори и други актове с международен произход. Международният характер на продажбата може да произтича от различни елементи на правоотношението. Израз на такава връзка може да бъде различното гражданство на купувач и продавач; различия в мястото на стопанска дейност; различия в мястото на сключване на договора и мястото на изпълнение, местонахождението на вещите, уговорената валута и т.н.

В позитивното МЧП, дори в уеднаквената уредба на международната продажба, определящи за международният характер на продажбата са не винаги едни и същи елементи. Възприети са различни критерии, въз основа на които в различните актове една продажба се определя като международна.

В българското МЧП до преди 10 години международният характер на продажбата произтича единствено от различията в националната принадлежност на субектите. Действащият по това време чл. 2 на Закона за външната търговия ограничава субектите, които могат да сключват външно-търговски сделки. От българска страна това са само определени юридически лица. Сега при отпадане на монопола във външната търговия и физическите лица могат да бъдат субекти на международна продажба.

По ЗМЧП на ФРГ за международни частни правоотношения се определят тези, които съдържат международен елемент. В ЗМЧП на Румъния се говори за чуждестранен елемент.

В ХК от 1955 /относно международната продажба/ и двете от 1958г /относно продажбата с международен характер на телесни движими вещи/ липсва позитивно определение. Но и трите конвенции съдържат негативно определение, свеждащо се до това, че наличието на автономия на волята /избор на чуждо приложимо право/ само по себе си не определя международният характер на продажбата.

1974г ХК относно еднообразният закон за международната продажба на телесни движими вещи определя за международна продажбата при която: 1)страните имат място на дейност в различни държави; 2)стоката преминава през граница; 3)предложението за сключване и приемането са извършени в различни държави; 4)местосключването и местоизпълнението на договора са в различни държави.

1980г е приета Виенска конвенция за международната продажба на стоки /ВК’80/. В нея международният характер на продажбата произтича от един единствен критерий. За международна се определя продажбата, когато договорът е сключен между страни, имащи място на стопанска дейност в различни държави-съдоговорителки.

РК също може да се приложи за уреждане договори за международна продажба, като при нея няма ограничения с оглед международния елемент.

1986г е приета ХК за приложимия закон към договорите за международна продажба на стоки. В нея се комбинират решенията от всички гореизброени конвенции! За основа се взема разрешението на ВК’80 /спрямо която ХК’86 трябва да се прилага субсидиарно/, но дефиницията е допълнена, като се приема, че Конвенцията ще се прилага и към всички продажби, имащи някакъв международен елемент.

1994г от UNIDROIT са изработени т.нар. “Принципи относно договорите за международна търговия"” В тях също липсва определение за договор с международен елемент. Но това не е случайно! В коментара към акта се сочи, че на понятието “международен търговски договор” трябва да се даде възможно най-широко тълкуване, като бъдат изключени само договорите, при които няма никакъв международен елемент. /Т.е. не са международни търговски договори само чисто вътрешните търговски договори?!?/

Може да се каже, че института на международната продажба има най-много и най-разнообразни източници. Сред националните могат да се посочат различни ТК, Кодексът за международна търговия на Чехия, Uniform Commercial Code /UCC/ на САЩ, ЗМЧП и други. Сред българските източници на първо място са глави XXXIII и XXXVII на ТЗ; чл. 8 т. 1 ЗДДС, където международната продажба се разглежда като сделка за износ; други закони и поднормативни актове.

Обсегът на приложното поле на ВК е очертан в нейният чл. 1 където съгласно т. 1: “Тази конвенция се прилага за договори за продажба на стоки между страни, чиито места на дейност са в различни държави:

Основното приложно поле на Конвенцията включва договори между субекти в различни държави-съдоговорителки. В тази хипотеза нормите на ВК действат като преки материалноправни норми.

На второ място ВК ще намери приложение, когато според правилата на МЧП трябва да се приложи правото на държава-съдоговорителка – т.е. страни по договор за международна продажба са избрали за приложимо правото на държава-съдоговорителка или обективно приложимото право е посочило нейният закон за приложим в конкретният случай. В тази хипотеза нормите на ВК могат да бъдат определени като материалноправни норми с несамостоятелно действие.

Персонален обхват – всички физически и юридически лица могат да се явят субекти на договор за международна продажба по ВК, стига да имат място на дейност в държава-съдоговорителка или са избрали за приложимо нейното право.

Важно е да се определи мястото на дейност, което съгласно ВК е мястото, където физическото или юридическо лице осъществява стопанска или професионална дейност като лекар, адвокат и т.н. Ако страна по договора има повече от едно място на дейност /осъществява дейността си на няколко места/, с оглед прилагането на ВК се взема пред вид това, което е в най-тясна връзка с договора и неговото изпълнение /чл. 10 т.1/. Ако страна няма място на дейност, взема се предвид нейното постоянно местопребиваване – чл. 10 т.2 ВК.

В чл. 2 ВК са посочени договорите, към които Конвенцията не се прилага: “Тази конвенция не се прилага за продажби:

а) на стоки, купени за лична, семейна и домашна употреба, освен ако продавачът преди или при сключване на договора не е знаел, нито би трябвало да знае, че стоките са били купени за такава употреба;

b) на търг;

с) извършени въз основа на принудително изпълнение или по друг начин по силата на закон;

d) на акции, дружествени дялове, обезпечителни книги, ценни книжа и пари;

е) на параходи, кораби, превозни средства на въздушна възглавница или самолети;

f) на електричество.”

Съгласно определението на проф. Сталев, “предметният обхват на ВК е международната продажба на родово и индивидуално определени движими вещи за търговски, производствени и професионални нужди” с изключение на гореизброените случаи.

ВК урежда само сключването на договора за международна продажба и породените от него права и задължения за продавач и купувач – чл. 4 ВК. Ако друго не е изрично предвидено, тя не се прилага за действителността на договора или която и да е от неговите клаузи или на който и да е обичай. Не се прилага и за действието, което договорът може да породи относно собствеността върху продадената стока, отговорността на продавача за смърт и телесни повреди, причинени от стоката на което и да е лице.

Разпоредбите на ВК имат диспозитивен характер и макар даден договор да попада в нейната сфера на действие, страните могат изцяло или отчасти да изключат нейното прилагане /чл. 6/ с изключение на чл. 12. В такъв случай договорът ще бъде подчинен на избрания закон при автономия на волята, или по пътя на обективно приложимото право според lex fori.

Чл. 7 ВК урежда тълкуването на нейните текстове: “При тълкуване на тази конвенция трябва да се държи сметка за нейния международен характер и за нуждата да се съдейства за еднаквото й прилагане и за спазване на добросъвестността в международната търговия.” Чл. 7 т.2 предвижда въпросите, засягащи материя, за която ВК се отнася, но които не са изрично уредени от нея, да бъдат уредени съобразно общите принципи, на които тя се основава, а при липса на такива принципи - в съответствие с приложимия закон, посочен от отпращащи норми на МЧП.
XLVI. Сключване на договор за международна продажба на стоки

Чл. 11 до чл. 13 ВК уреждат формата на договора за международна продажба на стоки. Конвенцията е либерална – съгласно чл. 11 не е необходима писмена форма за действителност или доказване. Т.е. по смисъла на ВК, договорът за международна продажба на стоки е неформален.

В чл. 12 и 96 ВК е дадена възможност за резерви на държави-съдоговорителки – например защото в своето ВП предвиждат изискване за писмена форма. В последния случай, ако страна по договора има място на дейност в държава, направила резерва, ще е необходимо спазване на писмена форма. Още повече, че ВК приема за писмена форма изявата на воля чрез телеграма и телекс. /Р. България не е правила резерва по чл. 12, но има много държави, които са депозирали резерви./

Чл. 14 до чл. 24 ВК уреждат сключването на договора. За предложение /оферта/ ВК счита всяко отправено предложение до едно или повече конкретни лица. Необходимо е офертата да е достатъчно определено и изразява намерението на предлагащия да бъде обвързан при приемане. “Предлагането е достатъчно определено, ако в него е посочена стоката и изрично или мълчаливо се определят количеството и цената или се предвижда редът, по който те да бъдат определени.” – чл. 14 т.1 in fine ВК.

Предлагане, което не е отправено до едно или няколко конкретни лица, се счита само като покана да бъдат отправени предложения, освен ако обратното е ясно указано от лицето, което предлага.

Съгласно чл. 15 ВК, предложението се е осъществило в момента, в който е достигнало до адресата. “Предложението, дори да е отменимо, може да бъде оттеглено, ако оттеглянето стигне до адресата преди или едновременно с предложението.” – чл. 15 т.2 ВК. Не може да бъде оттеглено предложение, което оказва чрез определен срок за приемане или по друг начин, че е неотменимо. ВК приема за неоттегляемо и предложение, което адресатът разумно е могъл да приеме за неотменимо и е действал съответно с него.

За приемане /акцепт/ се счита волеизявление или друго поведение на адресата, указващо съгласие с предложението. Мълчанието или бездействието сами по себе си не могат да бъдат преценени като израз на съгласие. Приемането е действително, когато достигне до предложителя. /Т.е. ВК се придържа към теорията на получаването./ “Приемането няма действие, ако указанието за съгласие не стигне до предложителя в определения от него срок или, ако такъв не е определен, в разумен срок, като се държи сметка за обстоятелствата на сделката, включително бързината на средствата за съобщение, използвани от предложителя.” – чл. 18 т.2 изр. второ ВК. Устно предложение трябва да бъде прието веднага, освен ако обстоятелствата предполагат нещо друго.

Необходимо е акцепта да не съдържа добавки, ограничения или изменения на офертата. В противен случай се счита за контраоферта или отхвърляне на предложението. Ако отговорът е съпроводен с допълнителни условия, които не променят съществено условията на предложението, се смята, че е постигнато съгласие, освен ако оферентът не възрази своевременно – устно или писмено. Съгласно чл. 19 т.3 ВК – “Допълнителни или различни условия, отнасящи се между другото до цената, плащането, качеството и количеството на стоката, мястото и времето на доставянето, размера на отговорността на едната страна спрямо другата или уреждането на споровете, се считат, че изменят съществено условията на предложението.”

Адресата на предложението може да оттегли приемането само ако оттеглянето стигне до оферента преди или едновременно с акцепта – чл. 22 ВК.

Договорът се смята за сключен в момента, когато приемането е станало действително.

ВК не е изразила становище по отношение мястото на сключване. Според проф. Сталев отговор може да се даде при съчетано тълкуване на чл. 18 и чл. 24 ВК. Така за местосключване може да се приеме мястото, където акцепта е получен от предложителя, или мястото, където е извършено действието, изразяващо съгласието на адресата.

Общите правила относно международната продажба се съдържат в чл. 25 до чл. 30 ВК. В чл. 25 ВК е дадено определение за съществено нарушение на договора: “Нарушение на договор от една от страните е съществено, ако то причинява вреди на другата страна по такъв начин, че я лишава в значителна степен от това, на което е имала право да разчита въз основа на договора, освен ако нарушаващата страна не е предвиждала и едно разумно лице, действащо в същото качество и при същите обстоятелства не би предвидило този резултат.”

При наличието на съществено нарушение изправната страна може да поиска разваляне на договора чрез волеизявление отправено до страната-нарушител.

Интересна е разпоредбата на чл. 28 ВК – “Ако в съответствие с разпоредбите на тази конвенция една от страните има право да иска изпълнение на задължение от другата страна, съдът не е длъжен да постанови решение за изпълнение в натура, освен ако би трябвало съобразно своя закон да постанови такова решение при подобни договори за продажба, неуредени от тази конвенция.” Т.е. основният принцип според ВК е компенсаторно обезщетение в парична равностойност на задължението. Реално изпълнение може да се иска от съда само доколкото то е признато и задължително в lex fori.

Във всички случаи договорът може да бъде изменен или прекратен чрез просто съгласие на страните. Изключение има в случай, че договорът е в писмена форма и съдържа клауза, изискваща всяко изменение и допълнение да бъде направено също в писмена форма.

Основните задължения на продавача са уредени в чл. 30 до чл. 44 ВК.

На първо място, съгласно чл. 30 ВК – “Продавачът трябва да достави стоката, да връчи всички отнасящи се до нея документи и да прехвърли собствеността върху нея в съответствие с изискванията на договора и на тази конвенция.”

Ако мястото на доставка не е определено в договора и се налага превоз на стоката., продавачът е длъжен да я предаде на първият превозвач за предаване на купувача. В случаите, когато не се налага превоз, ако предмет на договора е индивидуално или родовоопределена стока, която трябва да се вземе от определен запас, да бъде изработена или произведена, продавачът ще изпълни задълженията си като я предостави на разположение на купувача в мястото където се намира.

Във всички останали случай /т.е. когато превоз не е обходим и стоката не се намира в склад/ местоизпълнението съвпада с мястото на дейност на продавача при сключване на договора и там последният трябва да предостави стоката на разположение на купувача.

Когато в договора е определена дата за изпълнение, продавачът е длъжен да достави стоката на купувача на тази дата. В случай, че липсва уговорен срок, продавачът ще изпълни задължението си ако достави стоката “в разумен срок след сключване на договора” – чл. 33 ВК.

На второ място,съгласно чл. 34 ВК, продавачът е длъжен да предаде на купувача документите относно стоката /товарителници, фактури и т.н./, стига това да е предвидено в договора. Предаването трябва да стане на датата, мястото и в формата, предвидена в договора.

На трето място продавачът е длъжен да достави стоката според изискванията в договора относно количество, качество, описание, разположение и опаковка и която е разположена или опакована в съответствие с изискванията на договора. ВК си служи с понятието съобразност на стоката, което трябва да се разбира като съответствие на последната с изискванията по договора – чл. 35 ВК.

За да се ангажира отговорността на продавача, купувачът има насрещни задължения. На първо място той трябва да провери, или да предизвика проверка на стоката “в най-кратък срок, който обстоятелствата позволяват” /чл. 38 ВК/. Купувачът изгубва правото да се позовава на несъобразността на стоката, ако не уведоми продавача, посочвайки естеството на несъобразността, в разумен срок, след като я е открил или е трябвало да я открие /чл. 39 ВК/. Този срок не може да бъде по-дълъг от 2 години, освен ако в договора не е предвиден по-продължителен гаранционен срок.

Продавачът е длъжен да достави стоката свободна от каквото и да е право или претенция на трето лице, освен ако купувачът изрично е изразил съгласие за това. Отговорността на продавача ще отпадне, ако купувачът не му е съобщил за естеството на правото /претенцията/ на третото лице в разумен срок, след като е узнал или е трябвало да узнае за правото /претенцията/.

Задължения на купувача

Първото задължение на купувача е да плати цената на стоката – чл. 53 ВК. Когато цена не е определена в договора /изрично или мълчаливо/, нито е предвиден начин за нейното определяне, ВК счита в чл. 55, че “страните мълчаливо са се позовали на цената, която обикновено се плаща по време на сключване на договора за същия вид стока при подобни обстоятелства в съответната област на търговия.”

Ако в договора не е определено друго, плащането трябва да стане в мястото на дейност на продавача. Ако плащането трябва да се извърши срещу предаване на стоката или документите за нея, определящо е мястото на доставка /предаване на документите/.

Купувачът трябва да плати цената в деня, който е определен или може да бъде определен в съответствие с договора или с ВК, без да е необходимо каквото и да е искане или спазване на каквито и да са формалности от страна на продавача.

На второ място купувачът е длъжен да приеме доставката в съответствие изискванията на договора и самата Конвенция. Купувачът е длъжен да предприеме всички действия, които могат разумно да се очакват от него, за да даде възможност на продавача да достави. В този смисъл купувачът е длъжен да вдигне стоката, поставена в негово разположение.