Мещанинов 1940: 21



Дата04.01.2018
Размер230.35 Kb.
 

Въпросът за книжовния език, за неговото естество, за неговото право на съществуване, предназначение и обхват освен чисто научен е и обществено-политически, и културно-национален въпрос. Факт е, че няма европейска държава, в която да не съществува грижа за опазване на националния/националните език/езици. Разнообразните географски и социални говорни единства, подложени на силни политически и икономически влияния, с времето развиват свои особености, които създадават пречки за непосредствено общуване и разбиране. Особеностите на езика на държавата са в правопропорционална зависимост от особеностите на езика на задругата, на селото, на професионалните общности, на идеолектите. Това обаче не означава, че речта на отделната личност представлява отделна самостойна езикова система, която да е самодостатъчна. Идеолектът е в пряка зависимост от езика на общността, задругата, селото, колектива, гилдията.

Езикът е вечно повтаряща се дейност на духа, която прави членоразделния звук изразител на мисълта. Езикът не е нещо готово и обозримо като цяло, той не е творение, а се създава непрекъснато, той е творчество (Мещанинов 1940:21). Според идеалистичното езикознание "тъй наречените литературни езици имат фиктивно съществуване сиреч в действителност нигде на земята няма индивиди, които да говорят абсолютно правилно чистия "литературен" език на съответната област, а съществуват само човеци, говорещи своя индивидуален език, който повече или по-малко се приближава до идеално съществуващия литературен език." (Ст. Младенов 1927:236). Според F. N. Fink (Fink 1905:231), "езиците са само репрезантации, те не представяват никаква конкретна действителност. Би било илюзия да се изучават като реалности. Изучавайки езика, нужно е да се прилага чисто субективният метод, да се излиза не от езика, т.е. от резултата, а от творящата го мисъл".

Човешката реч е едновременно и установена система, и променлива система. Тя е едновременно и съвременно състояние, и продукт на миналото. "Истинската същина, казва Н. Dempe, не лежи нито в едното, нито в другото, а в двата момента заедно, т.е. в една правилно схваната синтеза на двата фактора, в която те образуват примирено единство" (Dempe 1930: 23). "…езикът е необходим, за да бъде речта разбираема и действена; а речта е необходима, за да се установи езикът" (Сосюр 1992: 50). Това отношение между език и реч (говорене), има своя паралел в друга една лингвистична антиномия - езиковата дейност на околните спрямо езиковата дейност на индивида. Безспорно идеолектът е немислим вън от обществото. Той просто би бил безсмислен в уникалността си. Но неговото изработване е наличност, наследена от предходното поколение. В съзнанието на говорещия тая наличност се определя посредством понятието език. Езикът е проява на социална дейност и като такъв той задоволява потребността за общуване между индивидите. Езикът е психологически акт, защото представлява съзнателна работа на човешкия ум; езикът е физиологически акт - защото се осъществява чрез говорните органи на човека; езикът е историческа даденост, бидейки засвидетелстван в най-разнообразни форми, в различни епохи и по цялото пространство на земното кълбо (Вандриес 1940:15).

Не подлежи на съмнение, че системата на езика в своята многообразност, сложност и противоречивост се разкрива само пред погледа на специалиста. Пред говорещия индивид езикът се представя като оформен организъм, който изглежда цялостен и постоянен. Индивидът се ползва от езика, за да осъществява постоянна връзка със света. (Ж. Вандриес 1940:219). С други думи в съзнанието на говорещия езикът е състояние, наследено от предходното поколение, което говорещият усвоява през детството си и продължава да го изучава през целия си живот, за да го предаде на следходното поколение пак като състояние. Езикът като състояние представлява система от словесни белези, с които се назовават различните същини, техните качества и нормите за тяхното изменение и подреждане. Езикът като действие представлява съчетание на представа и звуков образ, при което връзката между означаваното и означаемото се характеризира със своята немотивираност. Тъкмо в тая немотивираност на езиковия знак се крие променливостта му - в плана на съдържание и в плана на изразяване. Тая особеност се проявява много ясно в лексиката и фонетиката. Например стб. "rąka" се е променила в план на изразяване (звуково) в "ръка", но значението е останало същото. Обратният пример: думата остава звуково същата, но в плана на съдържание се развиват вторични занчения: напр. думата хайдутин е разширила първоначалното си значение крадец, изгубила го е и е придобила значението борец за свобода.

В рамките на еднакви по време и място езикови общности думите имат постоянно значение. Не само отделната личност не би била в състояние да промени тяхната семантика, но и общността като цяло трудно упражнява някакво целенасочено господство върху дадена дума. Общността е привързана към езика в оня му вид, в който го е възприела, към който е привикнала. В това отношение езикът изпъква със способността си да бъде най-здрав идентификационен темел.

"Ако можехме да обхванеме сбора от словесни образи, натрупани у всички индивиди, бихме докоснали социалната връзка, която съставя езика. Езикът е достояние, натрупано в процеса на говорната практика у принадлежащите към същата общност; граматична система, въображаемо съществуваща във всеки мозък или по-точно в мозъците на една съвкупност от индивиди, защото езикът не е в пълен вид у никого, той съществува изцяло само в масата" (Сосюр 1992:45). Казано с други думи - езикът като система се крие в речника и граматиката (без задължително да е необходимо тяхното физическо наличие под формата на книги и справочници), а езикът като състояние съществува само под формата на реч. Говорният акт е привеждане в употреба на оня социален продукт, който наричаме език. Но речта никога не може да обхване изцяло наличния социален продукт, това отложено в умовете на индивидите съкровище. Следователно двете величини - език и реч - не са равнозначни: те влизат в отношение на надредна и подредна величина. Надредната е езикът, а подредната е говорният акт.

Ако езикът като психична даденост има реално съществуване в съзнанието на определени обществени групи и е средство за общуване между тях под формата на реч, тогава езикът като графична система също има реално съществуване и това е писменият език. Въпросът е кога речта придобива своя относителна установеност върху относително голяма обществена прослойка под формата на стабилна езикова система, кога тая установеност получава писмена форма, и как получената писмена форма от писан диалект се разпростира върху все по-широки социални слоеве и се превръща в национален книжовен език. Изграждането на един книжовен език е дълготраен процес, който протича през много и различни етапи. В най-общия случай могат да се разграничат три основни фази. Първата обхваща периода, в който бъдещият книжовен език представлява нехомогенна смес от близкостоящи родствени говори, които не прехвърлят границите на тясна географска област (напр. Тоскана при създаването на италианския книжовен език).

Втората фаза настъпва, когато към териториалните говори, станали престижни за общността, се прибавят особености на говори от други области. Така образувалият се вече общ език се разпростира върху по-далечностоящи области и започва да се възприема като общонароден.

В първата, а особено във втората фаза, се наблюдава постоянно вливане на говорни елементи (думи, форми и синтактични обрати), които допринасят за обогатяването на книжовния език и за подсилване на неговата образност и емоционалност.

Третата фаза най-добре се представя от латинския език или гръцкото койне. Това е моментът, в който езикът получава установена писмена норма и се превръща в официална форма на общуване. Книжовният език е продукт на дадена култура, различно представена в отделните социални слоеве. Той е нещо по-широко, по-обхватно от онова езиково състояние, което намираме в ежедневната реч на общността и в някои от произведенията на поетите и писателите. Книжовният език се ползва в научната литература, в радиото и телевизията; на него се списват сериозните вестници и списания. Книжовният език представлява официалната комуникационна форма за дадена териториално-национална общност. На книжовен език се осъществяват обществени прояви, публични речи и събирания, ползва се за обучението в училищата и тн. Многофункционалността на езиковия стандарт обединява членовете на нацията и се превръща в една от нейните отличителни черти.

 

По основните си свойства всеки национален книжовен език е повече или по-малко свързан с едни или други народни говори. Според проф. Ст. Младенов същината на книжовния език е функция на съответните географски говори, които "еднички реално съществуват" (Ст. Младенов 1939:3). Книжовният език може да бъде разглеждан като съвкупност от фонетичните, лексикалните и граматичните особености на всички подредни диалекти. В по-честият случай обаче книжовният език съдържа в себе си особеностите само на определени диалекти или дори само на един диалект. Диалектите (наречията, говорите) представляват автономни езикови форми, служещи за общуване на определена общност, ограничена териториално или социално. Диалектът спрямо книжовния език се отнася както видово към родово понятие. Отношенията между книжовния стандарт и неговите диалекти са разнопосочни. Както книжовният език променя облика на подредните му диалекти, така и териториалните диалекти, бидейки пълноценно средство за общуване, оказват влияние на книжовния език. Понякога, при определени социално-икономически и политически обстоятелства, част от диалектите, имащи видими различия от съответния им книжовен език, могат да се развият в отделен, самостоятелен книжовен стандарт. Тоя процес на дивергенция може да се наблюдава при образуването на определени политически или национално-териториални формации. Променянето на посоките на развитие на икономическите и политическите взаимоотношения между дадени общности, ползващи родствени териториални диалекти, може да промени отношенията между тия диалекти. От равноспоставени, тия отношения могат да се превърнат в надредни, каквото е отношението език-диалект. На базата на откъсващия се диалект може да се развие самостоятелен национален език. Тоя език ще бъде родствен на националния език (ако вече има такъв) на съседната общност, но различен от него. (Стойков 2002)



 

Книжовният език е най-висшата форма на организация на общуването между представителите на дадено държавно-политическо обединение. За разлика от “езика на народа”, всеки книжовен езиков стандарт има свой личен създател. Дали това е едно лице или група от лица, не е от значение. От значение е общественият престиж, който нормативният орган притежава. Кодификаторът държи облика на книжовната норма под контрол благодарение на собствения си престиж и в зависимост от управляемостта и предсказуемостта на развитието на книжовната норма. От момента обаче, когато книжовната норма влезе в широка употреба, ролята на кодификатора се ограничава до пазител на развойните рамки на нормата. Нормата е подвластна на настроенията на обществото, което я ползва.

В науката се предполага, че създаденият през IX век славянски книжовен език не само графично, но и като установена лексикална система, е дело на византийските учени и духовни сановници Константин-Кирил и Методий за нуждите първоначално на славянското богослужение във Велика Моравия, а в последствие за държавен език на Първото българско царство. Първият въпрос, който възниква във връзка с факта на създаването на новата книжовна норма, е какъв е принципът на нейното изграждане. От днешна гледна точка, изхождайки от подобни случаи на създаване на книжовно-езиков стандарт, могат да бъдат представени следните възможности:

1. създава се собствена писменост, нормира се и се кодифицира книжовен език на базата на особеностите на един или няколко териториални диалекта - латинският език в древността, славянският през IX век;

2. без да се създава собствена писменост, се кодифицира книжовен език на базата на особеностите на един или няколко териториални диалекта – италианският, френският, немският, българският;

3. кодифицира се книжовен език на базата на особеностите на един или няколко териториални диалекта на съседен книжовен език - езикът на Лихтенщайн, чиято основа е германски диалект; езикът в Р. Македония, чиято основа е от македонските български диалекти;

4. възприема се писмеността и нормата на съществуващ книжовен език, чиято диалектна основа е родствена - немският в Австрия и Швейцария;

5. възприема се обща книжовна писменост, без оглед на националните различия, но без общ правоговор - арабският с единен правопис във всички арабски държави; английският в Малта и Индия;

6. възприема се чужда писменост при кодификацията на собствен книжовен език - латиницата в турски, кирилицата в Монголия, Казахстан, Молдова и др.; някои български текстове от XIX в., писани с гръцки букви1[2];

7. възприема се книжовната норма на престижен чужд книжовен език - латинският език в Западна и Средна Европа през Средновековието, гръцкият, употребяван от тюркобългарите2[3] VII-IX век, старобългарският в Румъния до XIX век; испански, португалски, холандски, английски, немски, френски - в колониите на съответните държави-завоевателки;



 

През IX в. върху фонетико-морфологичната основа на един, погледнато от днешна гледна точка - стар южнославянски диалект, се създава първия славянски литературен език. Предполага се, че византийският книжовник Константин-Кирил Философ е авторът на неговата писменост - глаголицата, която става графемната основа за кодифицирането на славянския диалект от областта около гр. Солун. Буквените начертания в глаголическата азбука имат свой специфичен облик, по който рязко се различават от почти всички познати писмености (известно подобие има между глаголическите буквени фигури и знаковете от етиопското писмо). Глаголицата, съставена от Константин-Кирил, не получава достатъчна популярност в държавната формация, обединяваща славяни и тюркобългари, оглавявана от цар Борис-Михаил. Това налага писмеността на държавния език да се преработи на основата на графичните знаци на гръцкото унициално писмо, което е било ползвано от боилите в предходните два века. Предполага се, че изработването на кирилицата, която заменя глаголицата като писмо за славянския език, е извършено от учениците на светите братя. Новата азбука в по-голямата си част е напълно идентична със съответните знаци от византийския маюскулен унциал. (Граматика 1993:49)



Друга важна задача, която е стояла пред кодификаторите на новия езиков стандарт, е била свързана с обработката на лексикалния състав на славянския диалект. Константин-Кирил е трябвало да изгради системата от изразни средства, чрез които да се предават всички особености и тънкости на високоразвития гръцки литературен език. Византийският учен въвежда голям брой думи за изразяване на нови, непознати дотогава в славянския език понятия, придава нови значения или отсенки на съществуващи лексеми, изработва нови синтактични модели.

Книжовният език, създаден от Константин-Кирил през IXв., не е "национален език", какъвто е днешният български книжовен език . Въпреки това книжовният език на т. нар. Първо българско царство се нарича от българските, а и от някои чужди учени, старобългарски език. Неправилно е съвременната концепция за българска нация и език да се приписва на епоха, когато етническите характеристики на българския етнос са били напълно различни от днешните.3[4] През IX век етнонимът българи не е имал това съдържание, което има днес. (Димитров 1995) В периода IX - X век етносът, който се е самоназовавал под етнонима "българи", е говорел на език от тюркското езиково семейство. Славянският език, кодифициран от Константин-Кирил Философ не е имал нищо общо с езика на прабългарите (тюркобългарите). Важно е да се отбележи също така, че до времето на цар Самуил няма данни някой от писалите на тоя нов книжовно-езиков стандарт, създаден и развит от Светите седмочисленици, да го е наричал български. Определението старобългарски език е изковано за научни цели през XIX в., но неговото значение се преекспонира неправилно и с патриотична цел.4[5] Няма как през IX в. езикът на Кирил и Методий да има български характер по смисъла на сегашния етноним българи. Както намерените в Добруджа тюркобългарски надписи с гръцки букви от VI-VII в. не означават писмена проява на (старо)гръцки език, така и книгите на Кирил и Методий и техните ученици, писани на кирилица не означават писмена проява на (старо)български език. Защото първите са се наричали болгари или булгари, а вторите словени или славяни. Чувствайки явното противоречие между термина старобългарски език и епохата IX-X в., Любомир Андрейчин нарича езика на Кирил и Методий "най-старият книжовен славянски език". Това определение изразява много точно както функцията, така и характера на тоя език - общославянски по замисъл, с норма, основана на югоизточнославянските говорни особености, послужил в последсвие за държавен език на славяно-прабългарското царство. "По времето, когато е възникнал този книжовен език, славянските говори в югоизточната и отчасти в южната част на Балканския полуостров са образували един цялостен езиков тип, към който безспорно е принадлежал (както принадлежи и днес) и говорът на славянското население в Солунско, легнал в основата на най-стария книжовен славянски език. Тогава този език се е наричал от народните маси "словенски език” (ęзыкъ словĕнскъ), а по-късно е получил названието "български” (ęзыкъ блъгарскъ) във връзка с установилото се ново народностно название "българи”. (Андрейчин 1986:10)" Това определение изглежда по-точно предвид намерението да се създаде обща езикова норма за всички славяноговорещи в Европа. От значение е и взаимовръзката, която се прави през IX век между името на етноса и името на езика, създаден от Константин-Кирил - "словени" и "словенски език".

За старобългарски език следва да се говори едва след установяването на етнонима "българи" през втората половина на X - началото на XI век - по време на царуването на царете Самуил и Иван Владислав. Много повече от два века са били потребни за изглаждането на езиково-народностното различие между тюркобългари и славяни в т. нар. Първо българско царство, съответно за оформянето на българска (по смисъла на славянска) редакция на кирило-методиевия език. (Димитров 1995) Важно е да се отбележи, че за пръв път "българи" не в значение на “тюркобългари” а в значение на "славянобългари" се среща именно в писмените паметници от земите на днешна Македония по времето на цар Иван Владислав (Битолската плоча от 1015 г.). Оттогава следва да се говори и за старобългарски период в развитието на българския книжовен език.

 

Книжовният език е културен продукт. Неговата функционалност предполага навлизнето на чуждоговорни и чуждоезични елементи в състава му (напр. многобройните непреведени гръцки думи в стария славянски език), които се внaсят от писателите и книжовниците със съзнанието за необходимостта от преодоляване на несъвършенствата в изразността на създаващия се книжовен език.



Веднъж установила се, книжовната норма се превръща в стожер на традицията, когато всяко поколение възприема езика като състояние, заварено от предходното поколение. Затова стабилната книжовна норма съдържа в себе си по-старинни елементи, отколкото живата ежедневна реч. Книжовната норма е подложена на влиянието на уличния език, на сленга, тарикатския език. Тия две основни явления, които характеризират езика като процес (диахрония) и езика като състояние (синхрония), си взаимодействат по следния начин:
 

т _______________съвременно състояние (1900 г.)

р

а



д

и

ц



и

я _______________съврeменно състояние (900 г.)

 

Отвестната линия представя развитието на книжовната норма като процес. Всъщност традицията е процес, защото подлежи на промени. Хоризонталната линия представя отделните моменти от развитието на даден книжовен език. Тия моменти изглеждат на съвременниците им статични. Това графично съотнасяне на езика като развитие и езика като състояние обяснява защо е необходимо да се правят правописни реформи. Съотнасянето на синхронията и диахронията илюстрира нагледно скокообразността при отразяването на промените в даден книжовен език. Когато традициите са все още силни, те се явяват като задържащ фактор, защото поддържат впечатлението, че реформите могат да засегнат дълбоко книжовния език. Срещу традицията се изправя нуждата от правописно уреждане на новите развойни посоки на говоримия език. Да се реформира книжовният език означава да се примирят двете начала: традицията и съвременното езиково състояние, т. е. книжовният език да се постави поне отчасти във функционална зависимост от диалектните му формации. Тоя конфликт между традиционалисти и реформатори често води до остри спорове. Пример за това са дискусиите около правописа на книжовните стандарти във Франция и Англия.



Книжовният език се отличава от народните говори по неограничената си способност да описва разнообразните аспекти на света. Според учените от Пражкия лингвистичен кръжок особеният характер на книжовния език се проявява в по-висшите му функции. Това е причината при създаването на книжовния език да се отделя внимание предимно на развитието на словарния фонд на използваните за основа народни говори. Процесът се нарича интелектуализация и е свързан с обществената необходимост от назоваването на редица непознати за селския бит абстрактни понятия. Тия нови изразни средства се изковават посредством словообразувателните модели на народните говори, послужили за основа на книжовния език.

Пражките лингвисти определят езика като норма (план на съдържание) и като узус (план на изразяване). Б. Хавранек определя нормата като "комплекс от редовно употребявани граматични и лексикални средства". Нормата на книжовния език се характеризира с по-голямата си сложност, осъзнатост и стабилност, отколкото при диалектите, където нормата е по-подвижна, неосъзната и изцяло зависи от узуса." (Гавранек 1967:339, Виденов 2003)

Книжовната норма се отличава от нормата на народния език и по една друга много важна особеност - възможността за намеса на съзнателния фактор в създаването и развитието й. Ако белезите на диалекта са само обект на изследване, то белезите на книжовния език освен да бъдат изследвани, могат да бъдат насочвани в определени развойни насоки. "Нормите на книжовните езици се създават в резултат на уравновесяване на различни тенденции, отчасти противоположни, при съзнателна теоретична намеса, произтичаща ... не само от езиковедската теория, но и от нелингвистичните теории и усилия."

В историческото си развитие българският книжовен език не може да се определи в нито едно свое състояние като функция на всички съществуващи в даден момент географски говори. Винаги неговите звукови, формални, акцентни, лексикални и синтактични особености са се намирали в такава комбинация, която във вида си не се среща само в една единствена географска или социална област. Затова при неговото кодифициране под внимание са взети и част от особеностите на западните български говори, каквато е например липсата на редукция на гласните в слаба позиция.

Трудно е да се прокара ясна граница между книжовния език и неговите диалекти. Също така няма и точен лингвистичен критерий за разграничаване на диалектите от родствените им езици. За разграничителен белег между език А и диалектите на език Б може да се определи възможността за взаимно разбиране. Ако представителите на език А и носителите на диалект Б могат да се разбират взаимно, то тия две системи могат да се определят като два диалекта на един и същ език. Ако не могат да се разбират при наличие на редица еднакви, общи езикови черти, говориме за два родствени езика. На практика обаче се оказва, че тоя разграничителен белег е ненадежден. При славянските езици от една и съща група - източната, западната или южната - има относително малки разлики в граматичния строеж и в основния речников фонд, и взаимното разбиране е по-достъпно. От своя страна между диалектите на немския или италианския език има значителни разлики и нулева комуникативност. Въпреки това се говори за отделни славянски езици (руски, украински, белоруски; чешки, полски, словашки; сръбски, хърватски, словенски, български, македонски), но за един немски или за един италиански език. Има случаи, когато много близки диалекти, дори един и същ диалект, се причисляват към два различни езика само на базата на политически фактори като на чия държавна земя попада населението, което общува на съответния диалект. Например т. нар. преходни говори от двете страни на сегашната българско-сръбска граница са напълно еднакви, но преходните говори в България се отнасят към българския език и носителите им принадлежат към българската нация, а преходните говори в Сърбия се отнасят към сръбския език и носителите им принадлежат към сръбската нация. (Стойков 2002) Разбира се, това разделение никога не може да бъде определено категорично, защото преходните говори притежават четрти на два родствени езика.

Книжовните езици се различават помежду си според своето отношение към диалектната база и книжовната традиция. В. Караджич поставя в основата на сърбохърватската книжовна норма съвременния за него народен език. Нормализацията на един език е траен процес. Тя преминава през няколко фази, едва финалната от които е кодификацията. До кодификацията (в случай, че се следва еволюционен, а не революционен развой), се стига след като са изпълнени следните условия:

1. осъзната е обществената необходимост от книжовен език;

2. постигнато е съгласие сред широките обществени кръгове кой да е центърът и коя да е периферията на книжовния език;

3. проведено е обсъждане сред интелекуалния елит на нацията/общността за граматичните и функционални особености на бъдещия книжовен език.

4. взето е решение от езикова комисия, съставена от писатели и езиковеди, за вида на писмото, словарния фонд и граматичните норми на новия книжовен език;

 

 

Съвременните европейски книжовни езици се създават в резултат на осъзнатата необходимост сред дадения етнос или група етноси от употребата на устойчива книжовна норма. Обикновено колкото по-силно е съзнанието за принадлежност към дадена етнонационална група, толкова по-ясно е изразена необходимостта индивидите от тая общност да имат собствен книжовен стандарт. Съвременният италиански език се е оформил в средата на XIX век на основата на флорентинското наречие. През епохата тоя диалект е бил разбираем за по-малко от 5% от италианците. В оная епоха, чувайки възклицанието Viva l'Italia!, южните италианци се питали:



- Коя е тая Литалия?

- Кой знае... Ще да е жената на Краля...

Обединената политически италианска държава не е имала общ език, но е била етнически хомогенна, което е било предпоставка да се намери общ езиков код, около който да се обединят всички хора, осъзнаващи се като италианци, независимо че диалектите, които са говорели, са били некомуникативни помежду си. Превръщането на италианския език в национален е бил дълготраен процес. Книжовният език се е разпространявал много по-бавно от утвърждаването на италианското национално съзнание. Изборът на тосканския диалект е бил обусловен от господстващото място на Флоренция като културна зона (което от своя страна е следствие на икономическа мощ от средата на XIII век). Макар през XIX век новите икономически центрове на Италия да са били Пиемонт и Ломбардия, големият италиански писател Алесандро Мандзони пише романа си "I promessi sposi" не на родното си ломбардийско наречие, а на тосканското. Съзнанието за престижност на диалекта, на който са писали великите имена от времето на Италианския ренесанс - Данте, Петрарка и Бокачо - е причината тоя диалект да има водеща роля в италианския стандарт.

В България идеята за общобългарски език също върви ръка за ръка със социалното напредване на народа и с неговото оформяне в нация. За пръв път нуждата от ползването на разбираем за народа език е ясно заявена в "История славяноболгарска" на македонския монах Паисий Хилендарски. В думите "простим болгаром просто и написах”, се съдържа една вече узряла в съзнанието на светогорския монах идея на новото време - езикът е средство за общуване и е фактор за икономическо и просветно-културно развитие.

Българското възраждане започва в населената с българи, турци, гърци и албанци област Македония. Оттам са родом първите български търговци, които донасят духа на Просвещението по тогавашните български земи. Европейските модели на обществено развитие се заключават в просвещенската идея за развитието на образованието, за обединението на нацията около общото минало и общия език. От Македония са съответно и първите книжовници, заели се с разпространението на тия просветителски идеи. Липсата на независима българска държава, която да поддържа и създава значима културна традиция, прави трудно установяването на българските културни центрове, които да бъдат носители на мощна културна традиция, какъвто е Константинопол за гърците например. Икономическата изостаналост на българските земи по времето на османското владичество е причина етносъбирателните процеси, започнали в Македония, през втората и третата четвърт на XIX в. да се съсредоточават в Североизточна България. Стремежите за просвета сред населението са в пряка връзка с материалното състояние на различните български покрайнини.

Езиковата нормализация обикновено е следствие на центросъбирателните сили, които дадена етнолингвистична общност изпитва, както това се случва в Италия с говора на Тоскана. Общността съзира силата на традицията там, откъдето може да черпи заряд за развитието си, затова и съответно там полага съвременните духовни устои на държавността. След Освобождението на България (1878 г.) окончателното изграждане на българския книжовен език следва традицията на оформилите се две икономически средища - Македония и Източна България. Резултатът на това взаимодействие е изграждането на единния български книжовен език на принципа на съчетаване на особености както от западните, така и от източните говорни области. Разликите в двете диалектни зони съвсем не означават, че българският етнос се е делял на западен и източен. Въпреки тия диалектни различия, които са били незначителни на фона на различията между отделните немски или италиански диалекти, оформящата се българска нация е била единна в народностно и езиково отношение.

Развитието на езика на сърби и хървати е пример как два различни етноса са вървели целенасочено към установяване на общ книжовен стандарт. Както и днес, през XIX век сърби и хървати са две отделни етнически общности. Те обаче в огромното си мнозинство са говорели на толкова близки диалекти, че на основата на източнохерцеговския диалект се кодифицира общ езиков стандарт, без да се накърняват комуникационните му възможности по цялата сръбска и почти цялата хърватска езикова територия. Въпреки известната съпротива поради опасения от хърватска страна, че посредством обща книжовно-езикова норма сърбите целят посърбяването на хърватите, общата езикова норма на илирийците и Вук Караджич бива кодифицирана през 1850 г. под името сърбохърватски/хърватскосръбски език с т.нар. Виенски договор.

Възможно е и обратното явление - въпреки наличието на обща територия, съвместен икономически и политически живот, да не се стигне до създаването на общ национален език. В Швейцарската конфедерация отделните кантони проявяват принадлежността си към френската, италианската, немската и романската езикова общност,5[6] без липсата на общ швейцарски национален език да пречи на швейцарското национално съзнание и на функционирането на общата държава.

Утвърждаването на националната идентичност на балканските народи е пряко свързано с процесите на на оформяне на общи книжовно-езикови стандарти. През епохата на Просвещението и Романтизма живите народни говори играят важна роля за самоопределянето на общността и постановяването на представите за свое, родно. Езикът на народа се разбира като основен белег на общността. "Художествената литература на XIX в. у българи, сърби, хървати и словенци е също в значителна степен обхваната от общия стремеж към национално освобождение на славянските народи. ... Подтиквайки националното самосъзнание и патриотичните чувства, новите литератури носят светски харакер и се обръщат към парещите въпроси на съвременността. Поради това те изпълняват не само естетически, но и национално-обединителни функции. Писателите, просветителите и филолозите изиграват рашаваща роля при образуването и установяването на националните литературни езици на южнославянските народи, което се явява необходимо условие за развитие на буржоазното общество и нацията. Самото формиране на литературните езици неизбежно протича в борба, приемаща различна форма.

В Хърватия разработката на (...) общонационалния литературен език, основан на щокавския диалект протича в ожесточена борба на писателите от илиризма със съществуващите традиции и с вътрешната опозиция в Хърватия и отвъд пределите й.

Едва в средата на века поддръжниците на езиковата реформа на Вук Караджич удържат победа, което без съмнение помага за сближаването на сърбите населяващи разните области - в Австро-Унгария и Османската империя.

В България националният език се развива в противоборство с елинистичните тенденции, налагани от гръцкото духовенство." (Злыднев... 1973:335)

Процесът на развитие на националното самосъзнание у южните славяни се изразява в нарастналия интереса към събирането и публикуването на произведения от народното творчество. Те се появяват в периодичния печат, влизат в народните календарчета, съставляват самостоятелни сборници. Към най-значителните публикации спадат излезлите във Виена през 1814 и 1815 г. "Славяно-сербские песенники" на Вук Караджич, които полагат началото на широкото разпространение на сръбския героичен епос. "За българите много важна роля изиграва сборника на братята Димитър и Константин Миладинови 'Български народни песни', издаден през 1861 в Загреб." (Злыднев... 1973)

 

До кодификацията съвременния български книжовен език се стига през втората половина на XIX век. Това е време на бързо развитие на публицистиката и художествената литература. По-интензивният културен живот способства обработката и обогатяването на българския писмен език. Тъй като по време на османското иго българският народ не е имал свой административен и културен център, очертават се няколко различни книжовно-езикови школи - Пловдивска, Търновска, Каравелова и Дринова. Тия школи предлагат различни варианти за кодификация на книжовна норма. Въпреки че зад тях стоят основните черти на една не особено обширна територия около Централния Балкан и Средногорието, те се различават помежду си по редица особености. Към това се прибавят и някои различия в отношението към старото книжовно наследство, от което всички са се ползвали по един или друг начин, в една или друга степен, въпреки че по начало всички тези школи са се изграждали върху съвременна народна основа.



Ако нормализацията на българския книжовен език е била дълготраен процес, то кодификацията на официалния стандарт е моментно решение, което се е установявало с декрет. Първите кодификационни документи в областта на българския правопис са Проекта за правописание от 1893 г. на първата правописна комисия, в която са влизали видните наши учени-филолози - Б. Цонев, Л. Милетич, А. Т. Балан, Ив. Шишманов и др., и "Упътване за общо правописание” от министър Т. Иванчев от 1899. Последната значима промяна на българския правопис е реформата от 1945. (Виденов 2003) Що се отнася до кодификационни промени на синтактично и морфологично равнище, може да се каже, че за последните 100 години те са незначителни.

 

В заключение може да се обобщи, че книжовният език е обективна реалност, която служи за общуване на всички представители на една нация. Но книжовният език притежава и нещо в повече: той дава реален израз на онова структурно-функционално единство, което наричаме изобщо език. Ето защо книжовният език е езиково състояние, което обединява езиковите форми, изразени в диалектите, и се явява като израз на идеята за народностно и държавно единство. На книжовния език е присъща цялостност и установеност, а промените, които стават в него, са бавни, в духа на времето и в тях взимат участие всички образовани люде, участващи в изграждането на съответната национална култура.




1


2


3


4


5






База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница