Microsoft Word 3 mihail iliev doc

29 част от тях не се нуждае от вътрешнодържавна трансформация, тъй като те са приети за да уреждат пряко международните отношения, като например международните принципи и обичаи. Други обаче, за да произведат правно действие е необходимо да бъдат имплементирани (трансформирани) в националните законодателства. В този смисъл говорим за самоизпълними норми, които непосредствено след ратификацията им произвеждат правно действие, без да се нуждаят от трансформация, и несамоизпълними, които се нуждаят от въвеждането им във вътрешнодържавен акт, т.е. международните норми да се преобразуват във вътрешнодържавни.
Подобно е положението и със съотношението на правото на ЕС с националните законодателства на държавите членки. При конфликт между двата правопорядъка
, проблемът се решава на базата на два основни принципа – предимство на правото на ЕС и директният му ефект. Тези принципи не се съдържат в
първичните източници на еропейското право, но голямо знчение за тяхното извеждане има практиката на Съда на ЕО (вече Съда на ЕС). Емблематично в това отношение е Решение на Съда от 15 юли 1964 г. по дело Flaminio Costa срещу
E.N.E.L. (
C-6/64
), в което се закрепя и принципът за примата на правото на ЕС над националните законодателства.
В
решението се подчертава ясно функцията на Съда на ЕС по тълкуване на актовете на правото на ЕС. Съдът възприема, че съществува ясно разделение на функциите между националните юрисдикции и Съда, което не позволява на последния нито да проучва факти по делото, нито да обсъжда мотивите и целите на искането за тълкуване. Ясно се подчертава и обособяването на отделен правов ред, създаден с Договорът за ЕИО, който е интегриран в правните системи на държавите
-членки с влизане в сила на Договора и който националните юрисдикции са длъжни да прилагат.
Съдът на ЕС засяга и въпросът за ограничаване на суверенитета на държавите членки, като приема, че „като са създали за неограничен период от време общност, която има свои собствени институции, правосубектност, правоспособност
, способност за международно представителство, и по-специално реални правомощия, произтичащи от ограничаване на компетентност или прехвърляне на правомощия от държавите към Общността, държавите са ограничили суверенните си права, макар и в ограничен брой области, и по този начин са създали корпус от правни норми, приложими по отношение на техните

30 граждани и самите тях”. Всичко това води до невъзможност за държавите да налагат с
предимство пред правен ред, приет от тях на основа на взаимност, последваща едностранно приета мярка, която не може да бъде противопоставена на този правен ред
. Извършеното от държавите прехвърляне, от техния вътрешен правен ред към общностния правопорядък, на правата и задълженията, съответстващи на разпоредбите на Договора, води до окончателно ограничаване на техните суверенни права, което не може да бъде преодоляно чрез последващ едностранен акт
, несъвместим с понятието за общност.
В
подчертаване на примата на правото на ЕС, Съдът на ЕС приема, че
„задълженията, поети с Договора за създаване на Общността, биха били не
безусловни, а само евентуални, ако можеха да бъдат поставяни под въпрос от
последващи законодателни актове на страните по Договора. И от друга страна,
исканията на дерогации от страна на държавите са предмет на процедури по
даване на разрешение, които биха били безпредметни, ако държавите можеха да
избегнат изпълнението на задълженията си посредством обикновен закон”.
6
С
оглед на посоченото ясно и безспорно се приема, че правото на ЕС има предимство пред националните законодателства, включително и над конституциите на държавите членки, като задължава последните да се съобразяват с този правопорядък и да изграждат вътрешното си законодателство в съответствие с възприетото и установеното в Общностното право.
Интерес поставя въпросът за съотношението между правото на ЕС и международното право. Безспорно, както установихме по-горе, и двете имат примат над националните законодателства на държавите членки в съюза или съответната международна организация. Но когато разглеждаме въпросът за съотношението между тях като наднационални норми, следва да се изхожда от отделните източници на международното право – международни споразумения, сключени от
Общността или Съюза, международни договори, сключени между държавите членки или между тях и трети държави, както и смесените договори.
Както бе изяснено по-горе ( точка I. Източници (актове) на Европейския съюз и международните организации), първичните източници на международното право са на първо място в йерархията на източниците, поради което международните споразумения са по-низши от тях и не могат да им противоречат. Това принципно
6
Вж.
Решение на Съда от 15 юли 1964 г. по дело Flaminio Costa срещу E.N.E.L. (
C-
6/64
)

31 положение е закрепено в член 300, параграф 6 от ДЕО, който гласи, че ако конкретно международно споразумение е несъвместимо с разпоредбите на ДЕО, то споразумението може да влезе в сила само след изменение на учредителния договор
. Освен това съдът има правомощията да отмени съответното споразумение
, ако последното противоречи на договора.
От друга страна, в член 300, параграф 7 от ДЕО е подчертан примата на тези споразумения над източниците на вторичното право, като е казано, че споразуменията са задължителни за институциите и държавите членки на
Общността
, от момента на влизането им в сила.
Проблеми възникват при определяне на съотношението на международните договори
, сключени между държавите членки помежду си, или с трети страни и общностното право, сключени преди създаването на Общностите или за присъединяващи се държави преди датата на присъединяването им, тъй като член
307 от ДЕО гласи, че първичното право има предимство само пред последващи международни споразумения. Що се отнася до предхождащите учредяването на
Общността или датата на присъединяване на дадена държава, съгласно член 307 от
ДЕО правата и задълженията, произтичащи от тях не се засягат, но за държавите възниква задължение да отстранят тези несъответствия.
Проблемът за съотношението между общностното и международното право се поставя главно с оглед на поетите от държавите членки задължения по силата на
Устава на ООН, който представлява международно споразумение, сключено преди
Договора за ЕО, поради което и по силата на член 307 от ДЕО правата и задълженията по него следва да се запазват.
С
оглед на мироопазващата функция на ООН и борбата с тероризма, от
Съвета за сигурност на ООН са приети редица резолюции като приетата на 16 януари
2002 г. Резолюция 1390 (2002), определяща мерките, които държавите следва да предприемат по отношение на Осама бен Ладен, членовете на организацията
Ал Кайда и талибаните и други свързани с тях физически лица, групи, предприятия и образувания, посочени в списъка, изготвен на основание Резолюции
1267 (1999) и 1333 (2000) на Съвета за сигурност. Въз основа на посочените резолюции е приет Регламент (ЕО) № 881/2002 на Съвета от 27 май 2002 година за налагане на някои специфични ограничителни мерки, насочени срещу определени физически лица и образувания, свързани с Осама бен Ладен, мрежата на Ал Кайда и
талибаните. Освен него съществува и Регламент (ЕО) № 467/2001 на Съвета за

32 забрана на износа на някои стоки и услуги за Афганистан, за засилване на забраната на полети и удължаване на замразяването на средства и други финансови ресурси по отношение на талибаните в Афганистан.
По тях, в различни дела, Съдът на ЕС, действащ като втора, последна инстанция е имал възможност да се произнесе. Различията, които се появяват в мотивите на Първоинстанционните съдилища ба държавите членки и Съдът на ЕС по отношение на примата на източниците се дължат на това
, че
Първоинстанционните съдилища на държавите членки черпят своите аргументи от международното право, а Съдът на ЕС от общностното право, като самостоятелен правов ред. Така и в едно от решенията по делото Кади Т-315/01,
Първоинстанционния съд приема, че Договорът за ЕО не променя задължението на държавите членки да спазват принципа на предимство на задълженията, поети по силата на Устава на ООН, след като той попада в хипотезата на член 307 от ДЕО. В същото решение се стига до извода, че резолюциите и решенията на Съвета за сигурност на ООН по гл. VII от устава са задължителни за държавите членки, които са длъжни да вземат всички мерки за прилагането им, като дори не могат, а са длъжни да не прилагат всяка норма на общностното право, която създава пречки за доброволното изпълнение на задълженията по Устава. В същото решение
Първоинстанционният съд приема, че Общността също е задължена по резолюциите на Съвета за сигурност и Устава на ООН, тъй като тя е правоприемник на държавите членки и е поела техните задължения по Устава на ООН, което положение произтича от самия Договор за ЕО. По конкретното дело Съдът на ЕС приема
, че „международното споразумение не би могло да засегне определените
с Договора правомощия и следователно – самостоятелността на общностната
правна система.
...” . В точка 285 от решение по съединени дела С-402/05 и С-
415/05, Съдът на ЕС приема, че „задълженията, наложени от международно
споразумение, не биха могли да доведат до засягане на конституционните
принципи на Договора за ЕО, сред които фигурира и принципът, че всички
общностни актове трябва да спазват основните права, като спазването им е
условие за законосъобразността на актовете, за която Съдът трябва да
упражнява контрол в рамките на установената от този договор завършена
система от способи за защита
. ”
С
оглед гореизложеното следва, че актовете, съставляващи правото на ЕС, се поставят от съдът на ЕС на първо място сред източниците, като никои други

33 международни споразумения не могат да им противоречат, а ако се стигне до такова противоречие
, държавите членки са длъжни да предприемат мерки за неговото отстраняване
. На практика можем да приемем, че в много редки случай може да се стигне до евентуални стълкновения между международните източници, тъй като държавите
, които членуват в ЕС, ООН и други международни организации в повечето случай са идентични, напреднали, цивилизовани държави, а именно те са тези
, които, чрез делегиране на част от своя имунитет и чрез своите представители в
съответните организации създават нормите на международното право и правото на
ЕС. Затова и върху тях лежи тежестта, да обединяват своите политики в различните области, които регулират международните организации, в които членуват
, с оглед създаването на един общ, хармонизиран и единен правопорядък в международното общуване.

Изтегляне 178.96 Kb.

Сподели с приятели: