Microsoft Word Torvald Detlefsen Bolestta kato pat doc

74
Категоричният отказ да хапнат нещо междувременно се обръща в своята противоположност: Когато са сами и не ги наблюдават или няма кой да ги види, те започват да се тъпчат с огромни количества храна. Нощем опразват хладилника и излапват всичко, каквото намерят в него. Само че те не искат да задържат храната в себе си и полагат грижи да повърнат всичко. Измислят всевъзможни трикове да заблудят околните, загрижени за техните навици на хранене. Обикновено е изключително трудно да се добие ясна представа какво наистина яде и какво не яде болната от неврогенна анорексия, кога задоволява жестокия си глад и кога не.
Дори когато тези пациентки понякога ядат, те предпочитат неща, които едва ли заслужават да се наричат „храна": лимони, зелени ябълки, кисели салати, следователно нещо с ниска хранителна стойност и калоричност. Обикновено допълнително използват слабителни средства, за да се отърват възможно най-бързо и сигурно от малкото или нищото, което са поели. Те настояват също за много движение. Правят дълги разходки, за да стопят сланината, каквато никога не са наслоявали. Това наистина е учудващо при общото състояние на пациентките, често загубили твърде много сили. Прави впечатление и свръхголемият алтруизъм на тези пациентки, който често дори достига връхната си точка в удоволствието и големите грижи, които влагат, за да готвят за други хора. Те нямат нищо против да готвят за околните, да ги гощават и да ги наблюдават по време на яденето, стига само да не трябва да ядат заедно с тях. Иначе имат подчертана склонност към самота и на драго сърце се оттеглят.
Често пъти пациентки с неврогенна анорексия нямат менструация, но почти непременно имат проблеми и смущения в тази област.
Обобщим ли тази симптоматична картина, виждаме свръхвъздигнат аскетичен идеал.
Скритата причина е старият конфликт между дух и материя, горе и долу, чистота и нагон.
Храната поддържа тялото и с това подхранва царството на формите.
„Не" на яденето у болните от неврогенна анорексия е „не" на телесното и на всички изисквания, които произхождат от тялото. Истинският идеал на страдащите от неврогенна анорексия далеч надхвърля сферата на яденето. Целта е чистота и одухотвореност. На болната
ѝ се иска да се освободи от всичко тежко и телесно, иска ѝ се да избяга от сексуалността и от нагона. Целта се нарича сексуално целомъдрие и безполовост. Заради това човек трябвало да бъде слаб, иначе по тялото щели да се образуват заоблени форми, които биха легитимирали болната от неврогенна анорексия като жена, а тя не иска това.
Страхът е не само от закръглените, женските форми, но пълният корем напомня и за възможността да се забременява. Съпротивата срещу собствената женственост и срещу сексуалността се отразява и в липсата на менструация. Най-високият идеал за болните от неврогенна анорексия гласи: дема-териализиране, далеч от всичко, което има нещо общо с низката телесност.
На фона на такъв аскетичен идеал страдащата от неврогенна анорексия не се смята за болна и не проявява никакво разбиране за някакви терапевтични мерки - всички те служат на тялото, от което тя иска да избяга. Тя умело .заобикаля всяко принудително хранене в клиники, като с все по-рафинирани трикове осигурява възможност за незабележимото изчезване на всякаква храна. Тя отказва всякаква помощ и упорито преследва своя идеал чрез одухотво- ряване да обърне гръб на всички корпорални сфери. Смъртта не се възприема като заплаха, тъй като именно жизнеността навява толкова много страх. Човекът се страхува от всичко, което е кръгло, аморфно, женствено, плодовито, инстинктивно и сексуално - страх от близост и топлина. По тази причина болните от неврогенна анорексия не искат да ядат заедно с други хора. Във всички култури прастар ритуал е хората да седнат заедно на масата и заедно да се хранят, при което се създава човешка близост и топлина. Тъкмо тази близост всява страх у страдащите от неврогенна анорексия.
Този страх се подхранва от сферата на сенките на тези пациентки, където темите, тъй грижливо избягвани в съзнателния живот, настървено очакват своето осъществяване. Тези болни копнеят за жизненото, което те - от страх да не би напълно да ги премаже - се опитват да изкоренят със своето симптоматично поведение. От време на време обаче ги нападат потисканият и атакуван вълчи глад и лакомията. Така се стига до тайното плюскане. Тази
„забежка" гузно се анулира с повръщане. Така болната от неврогенна анорексия не намира златната среда в своя конфликт, между ламтеж и аскетизъм, между глад и лишение, между

75
егоцентризъм и отдаване. Зад алтруистичното поведение винаги намираме грижливо прикриван егоцентризъм, който много бързо се усеща при общуване с тези пациентки. Човек тайно копнее за подкрепа и упорито я извоюва по заобиколния път на болестта. Който отказва да яде, държи в ръцете си неподозирана власт над хората, които в отчаян страх вярват, че трябва да го принудят да яде и да оцелее. С този трик дори малки деца здраво държат в шах семействата си.
На страдащите от неврогенна анорексия можем да помогнем с принудително хранене, а в най-добрия случай, като ги накараме да бъдат честни към самите себе си. Пациентката трябва да открие себе си и да се научи да възприема своята жажда и страстно желание за любов и секс, своя егоцентризъм и своята женственост с цялата ѝ инстинктивност и телесност. Тя трябва да разбере, че земните сфери не се надрастват нито с атакуване, нито с потискане, а едва когато човек ги интегрира в себе си, като ги изживява и по този начин ги трансформира. В този смисъл от описаната картина на заболяването много хора могат да извлекат поука и себе си. Не само пациентките с неврогенна анорексия проявяват склонност да потискат изискванията на своята физиология, които им навяват страхове с претенциозно звучаща философия, за да бъде животът им чист и одухотворен. Те пропускат да забележат, че аскетизмът обикновено хвърля сянка - и тази сянка се нарича страстен ламтеж.

Изтегляне 2.03 Mb.

Сподели с приятели: