Microsoft Word Torvald Detlefsen Bolestta kato pat doc

76
може да възрази, че околната среда може би не съществува във формата, в каквато я възприемаме, но все пак външният свят, като такъв, съществува и се състои именно от частици.
Това също е заблуда, защото на равнището на частиците не може да се намери границата между аз и не-аз, между вътре и вън. На частицата не ѝ личи дали принадлежи към мен или към околната среда. Тук няма граница. Тук всичко е едно.
Точно това има предвид старото езотерично учение като твърди, че „микрокосмос = макрокосмос".
Това „равно на" важи с математическа точност. Аз (его) е илюзията, която съществува като изкуствена граница само в съзнанието, докато човек се научи да жертва този аз, за да открие за своя изненада, че опасението „да си сам" всъщност е „да си едно с всичко". Пътят към това единение - пътят към обричане в единение - е дълъг и труден. На първо място чрез петте си сетива ние сме обвързани с този привиден свят на материята, както Христос е бил прикован към кръста на материалния свят с пет рани. Този кръст може да бъде превъзмогнат само когато човек го поеме върху себе си и го превърне във возило към „прераждане на духа".
В началото на тази глава казахме, че сетивните органи са прозорците на душата ни, през които наблюдаваме самите себе си. Това, което наричаме околна среда или външен свят, са отражения на нашата душа. Едно огледало ни дава възможност да разглеждаме самите себе си и да се опознаваме по-добре, защото ни показва също и онези сфери от нас, които без околния път на отражението изобщо не бихме могли да съзрем. Тази наша „околна среда" е най- грандиозното помощно средство по пътя на самоопознаването. Тъй като гледката в това ог- ледало не винаги е твърде радваща - понеже в него става видима и нашата сянка, - ние много държим да отделим от себе си външното и да подчертаем, че „в случая определено нямаме нищо общо с това". Само че тук ни дебне опасност. Ние проектираме своето специфично битие навън и вярваме в автономността на своята проекция. След това пропускаме да си вземем обратно проекцията и така започва периодът на социалната дейност, при която всеки помага на другия, но никой на себе си. По пътя на осъзнаването ние се нуждаем от отражението през външното. Не бива обаче да пропускаме да вземем обратно в себе си проекциите, ако искаме да останем здрави. Еврейската митология ни предава тази взаимозависимост образно със сътворението на жената. От съвършения, андрогинен човек Адам се взема една страна (в превода на Лутер „ребро") и на тази страна се придава формална самостоятелност. По този начин Адам се лишава от едната си половина, която открива в проекцията като човека отсреща.
Той вече не е здрав и може да се излекува отново само ако се съедини с онова, което му липсва.
Но това може да стане само по околния път на външното. Пропусне ли човек постепенно отново да интегрира в своя жизнен път онова, което възприема отвън, поддавайки се на привлекателната илюзия да вярва, че външното няма нищо общо с него, тогава съдбата започва постепенно да възпрепятства възприемането.
Възприятие означава да се взема под внимание истината. Това става само когато във всичко, което възприема човек, опознава и самия себе си. Забрави ли това, прозорците на душата, сетивните органи, постепенно се замъгляват, стават непроницаеми, и така принуждават човека окончателно да насочи възприятието си навътре. Според това колко от сетивните органи вече не функционират правилно, човек се приучва да се взира навътре, да вниква навътре, да се вслушва в себе си, да се опомня. Човекът е принуден да се обърне към самия себе си.
Има медитационни техники, с които това вникване в себе си става доброволно.
Медитиращият затваря с пръстите на двете си ръце вратите на своите сетива: ушите, очите и устата и медитира чрез съответните вътрешни сетивни възприятия, които с известни упражнения се проявяват като вкус, цвят и тон.
Очите
Очите пропускат впечатления навътре, но и излъчват нещо навън. В тях се оглеждат чувствата и настроенията на хората. Затова човек следи погледа на другия и се опитва да се взре дълбоко в очите му или да прочете по очите му. Очите са огледалото на душата. В очите близват сълзи и издават навън някоя вътрешна психична ситуация. Наистина ирисовата диагностика и до ден днешен използва окото само като огледало на тялото, но по очите не по- зле може да се разбере характерът и личностната структура на човека. Лошият поглед или

77
магнетичният поглед ни показват също, че окото не е само орган, който пропуска навътре, но може да пропуска навън и нещо вътрешно. Очите стават активни и когато човек хвърли око някому. (Дето сърцето лежи, там окото лети.) Според народа процесът на влюбването се характеризира със заслепяване - формулировка, която подсказва, че влюбеният вече не може ясно да вижда реалността и в това състояние много често е заслепен, защото любовта е сляпа
(... дано само не му избоде очите!).
Най-честите смущения в областта на зрението са късогледството и далекогледството.
Късогледството се проявява преди всичко през юношеството, а далекогледството - на старини.
Това разпределение е близко до ума, защото младежта най-често вижда само собственото си тясно обкръжение и затова ѝ липсва общият и широк поглед. Старостта е по-отдалечена и дистанцирана от нещата. Аналогично и паметта на възрастния човек забравя близки събития, за сметка на което притежава отличната способност да си спомня със завидна точност отдавна отминалото.

Изтегляне 2.03 Mb.

Сподели с приятели: