Microsoft Word Torvald Detlefsen Bolestta kato pat doc
Изтегляне 2.03 Mb. Pdf просмотр
|
| Късогледството е придружено с изявена субективност. Късогледият наблюдава всичко през собствените си очила и при всяка тема се чувства лично засегнат. Той не вижда по-далече от носа си, но въпреки това този тесен кръгозор не води до себепознание. Проблемът е, че човек би трябвало да отнася към себе си онова, което вижда, за да се научи да вижда и самия себе си. Този процес обаче се превръща в своята противоположност, когато затъне в субективността. Конкретно това означава, че човекът наистина отнася всичко към себе си, но отказва да вижда и опознава самия себе си. Тогава субективността води само до нацупена обидчивост или други защитни реакции, без да се разгадава проекцията. Късогледството разкрива това недоразумение. То принуждава човека да оглежда по- отблизо собствения си свят и да приближава точката на най-ясното виждане до собствените си очи, до собствения си нос. Така на физическо равнище късогледството показва силна субективност - но на нея ѝ липсва себепознание. Истинското себепознание непременно излиза от рамките на собствената субективност. Ако някой не може да вижда (или вижда лошо), уточняващият въпрос е: „Какво не иска да види той?" Отговорът винаги гласи; „Себе си." Колко силна е съпротивата на човек да се види такъв, какъвто е, може лесно да се отчете по диоптрите на очилата му. Очилата са протеза и съответно измама. Те са целесъобразна корекция, която изкуствено компенсира състоянието на зрението и като че ли всичко вече е наред. Тази измама в значителна степен се засилва при контактните лещи, защото фактът „лошо зрение" допълнително се замазва. Да си представим, че за една нощ могат да се отнемат очилата и контактните лещи на всички хора. Какво ще се случи тогава? Изведнъж животът би станал много по-правдив. Веднага би се разбрало как някой вижда света и себе си и - което е много по-важно, - засегнатите сами щяха да изпитат резултата от своята неспособност да виждат нещата такива, каквито са. Някаква полза може да има единствено от онзи недъг, който човек изпита на свой гръб. Така някой би могъл изведнъж да осъзнае колко „неясна" е представата му за света, колко „мъгляво" вижда околните и колко е тесен неговият кръгозор. Може би очите на някои ще се отворят и те ще погледнат по-правилно на нещата, иначе как човек с нарушено зрение ще стигне някога до прозрение? Въз основа на жизнения опит възрастният човек би трябвало да е придобил мъдрост и да е разширил своя хоризонт. За съжаление мнозина постигат широк поглед само на физическо равнище: далекогледство. Далтонизмът издава слепота за многообразието и пъстротата на живота. От него страдат хора, които виждат света черно-бял и обичат уравниловките; с една дума - безцветни хора. Възпалението на съединителната тъкан (конюнктивит), както всяко възпалително заболяване, свидетелства за конфликт. Конюнктивитът причинява болки в очите. Болният чувства известно облекчение само когато ги затвори. Така човек си затваря очите за даден конфликт, защото не иска да го погледне в очите. Кривогледство. За гледане са ни необходими две изображения, за да можем да видим нещата във всичките измерения. Кой не би разпознал тук закона за полярността? Винаги са ни нужни два начина на виждане, ако искаме да схванем единството. Ако двете оптични оси обаче не са координирани, човек е кривоглед, т. е. върху ретината на двете очи се получават две не изцяло покриващи се изображения (двоен образ). Само че преди да видим два разсеяни образа, 78 мозъкът решава, че е по-добре напълно да отстрани единия от двата (а именно образа на кривогледото око). Така в действителност човек става едноок, тъй като образът на другото око не се предава по-нататък. Човек вижда всичко плоско и губи представа за измеренията. Точно така стои въпросът с полярността. Човека трябва да умее да вижда двата полюса като един образ (например вълна и частица - свобода и детер-минизъм - добро и зло). Ако не успее и между двата образа зейне пропаст, той изключва единия начин на виждане (потиска го) и става едноок. Кривогледият човек в действителност е едноок, тъй като образът от другото око се потиска от мозъка, което води до загуба на представата за измеренията и до едностранчив светоглед. Перде. При „сивото перде" помътнява лещата, а също и погледът. Нещата вече не се виждат ясно, с остри очертания. Докато човек вижда ясно, остро нещата, те също притежават острота, т. е. те са способни да нараняват. Заглади ли се тази нараняваща острота с неяснота, светът загубва своята плашеща способност да наранява. Неясното виждане съответства на успокояващо дистанциране от окръжаващата среда, а и от самия себе си „Сивото перде" е като жалузи, които човек спуска за да не трябва да вижда, каквото не иска да вижда. „Сивото перде" е като люспи пред очите и може да доведе до ослепяване. При „зеленото перде" (глаукома) поради повишено налягане на очните дъна се стига до нарастваше ограничаване на зрителното поле, до тунелно виждане. Светът се наблюдава като с конски наочници Обзорът се губи и човек възприема само произволен отрязък. Зад това се крие психическото притеснение от неизплаканите сълзи (налягане на очни дъна). Най-екстремната форма на не искам да виждам е слепотата. Мнозинството от хората смятат слепотата като най-тежката загуба на физическо равнище. Слепият окончателно е лишен от външна та проекционна плоскост и е принуден да гледа навътре. Физическата слепота е само последната проява на същинската слепота, за която става дума: слепотата на съзнанието. Преди няколко години в САЩ на млади слепи хора беше възстановено зрението, благодарение на нова оперативна техника. Резултатът в никакъв случай не беше щастлив; повечето оперирани не свикнаха с промяната и не можаха да се справят в този нов за тях свят. Този опит, естествено, може да бъде анализиран и обясняван от най-различни гледни точки. За нашия начин на разсъждение е важно единствено разбирането, че с функционални мерки могат наистина да се изменят функции, но не и да се премахват проблеми, които се проявяват само в симптомите. Като се абстрахираме от мисълта, че всеки вид недъг е неприятно смущение, което трябва да се отстрани или компенсира колкото може по-бързо и по-незабележимо, можем да извлечем и полза от него. Първо трябва да се оставим да бъдем смутени от смущението, настъпило в обичайния рутинен живот, трябва да се оставим да бъдем възпрепятствани от препятствието да живеем и занапред така, както сме свикнали. Тогава болестта става път и води към изцеление. Тогава, например, и слепотата може да ни научи да виждаме истински и да ни отведе до по-висше прозрение. Ушите Да се вслушаме най-напред отново в някои словосъчетания и формулировки, в които използваме образно думите уши и слушам: Мед ми капе от устата, мед му влиза в ухото; По- малко говори, повече слушай - за това имаш две уши и една уста; отваряй си ушите, нямаш ли уши? изслушвам го; той се вслуша в молбата ми; послушен съм; послушание. Всички тези формулировки ни показват ясното отношение на ушите към темата: допускам до себе си, „пасивен съм" (слушам) и към послушанието. В сравнение със слушането, виждането е много по-активен начин на възприемане. По-лесно е активно да погледнем настрани или да си затворим очите, отколкото да си запушим ушите. Способността да се слуша е физически израз на послушанието и на покорството. Дете, което не е послушно, питаме: „Не чуваш ли какво ти се казва?" Който уж не чува добре, не иска да бъде послушен. Такива хора просто се правят, че не дочуват онова, което не искат да чуят. Проява на известен егоцентризъм е да не изслушваш другиго, да не допускаш нищо повече в себе си. Не достигат смирение и готовност човек да е послушен. Точно така стои въпросът и с така наречената шумова глухота, т.е. увреждане на слуха под въздействието на високи децибели. Сама по себе си силата на звука не вреди, вреди психическата съпротива срещу шума; „Не искам да допусна до себе си" води до „Не мога да 79 допусна до себе си". Честите възпаления и болките в ушите при децата се проявяват във възрастта, през която децата трябва да се учат на послушание. От глухота, в известна степен, са засегнати повечето стари хора. Старческата глухота, също както отслабеното зрение, сковаването и неподвижността спадат към соматичните възрастови симптоми и всички те са прояви на тенденцията човек да става все по-непреклонен и по-неотстъпчив на старини. Старият човек губи най-често способността за приспособяване и гъвкавост и все по-малко е готов да слуша. Скицираното развитие наистина е типично за старостта, но не е наложително. Възрастта само изостря още нерешените проблеми и прави човека честен в същата степен, както и болестта. Срив на слуха наричат внезапно настъпваща, обикновено едностранна загуба на слух във вътрешното ухо: частична до пълна глухота (по-късно е възможно оглушаване и с второто ухо). За да може да се анализира сривът на слуха, важно е да се разгледа точно актуалната жизнена ситуация, при която е настъпил. Сривът на слуха е призив да се вслушваме навътре и да следваме вътрешния си глас. Оглушава само онзи, който отдавна вече е глух за своя вътрешен глас. Изтегляне 2.03 Mb. Сподели с приятели:
|