Microsoft Word Torvald Detlefsen Bolestta kato pat doc
Изтегляне 2.03 Mb. Pdf просмотр
|
| 12. Злополуки МНОГО ХОРА РЕАГИРАТ С УЧУДВАНЕ, когато злополуките се тълкуват по същия начин както другите заболявания. Смята се, че те са нещо съвсем отделно - та нали в края на краищата злополуките ни връхлитат отвън и не можем да носим вина за тях. Такава аргументация винаги показва колко объркано и неточно е мисленето ни като цяло, т. е. до каква степен нагаждаме мисленето и теориите си към своите неосъзнати желания. На всички ни е крайно неприятно да поемаме пълна отговорност за съществуването си и за всички събития, които протичат в него. Постоянно търсим възможности да проектираме вината навън. И непрекъснато се ядосваме, когато бъдем разобличени в тези си опити. По- вечето научни усилия служат на целта проекциите да се подкрепят и легализират теоретично. „Човешки" погледнато, всичко това е напълно разбираемо. Но тъй като тази книга е написана за хора, които търсят истината и знаят, че тази цел може да бъде постигната само чрез откровено и честно себепознание, не бива да се спираме уплашено и пред такава тема като „злополуките". Трябва да ни стане ясно, че винаги има нещо, което на пръв поглед се приближава към нас отвън и че винаги можем да изтълкуваме това нещо като „причина". Тази причинна интерпретация, все пак, е само една възможност да се разглеждат взаимовръзките и в тази книга ние сме решили да заменяме една привична гледна точка с друга, също възможна, или да я допълваме. Когато поглеждаме в огледалото, отразеният в него образ привидно също идва отвън, но всъщност той не е причина за външния ни вид. При грип вирусите ни атакуват отвън, и в тях ние съзираме причината. При пътно произшествие пияният шофьор е онзи, който е прекъснал пътуването ни, и вече виждаме в негово лице причината за катастрофата. На функционално равнище винаги има обяснение. Но то не пречи да тълкуваме случката и на друга съдържателна плоскост. Законът за резонанса се грижи за това никога да не можем да влезем в контакт с нещо, с което нямаме нищо общо. Все пак функционалните взаимовръзки са вещественият посредник, необходим за една проява на корпорално, телесно равнище. За да нарисуваме картина, се нуждаем от платно и бои -но те не са причина, а само веществени посредници, с чиято помощ художникът придава съответна форма на вътрешната картина. Би било глупаво да се откажем да тълкуваме изказа на картината с аргумента, че боите, платното и четката са действителните причини за нея. Ние си търсим злополуките така, както си търсим „болестите" и при това не се стряскаме от нищо, което би могло да ни послужи като причина. Но отговорността за всичко, с което се сблъскваме в живота винаги, носим самите ние. Тук няма изключения - ето защо можем да престанем да ги търсим. Когато някой страда, винаги страда само от себе си (независимо от тежестта на страданието!). Всеки е едновременно и извършител, и жертва. Докато човек не открие и двете в себе си, е невъзможно да бъде излекуван. По силата, с която хората ругаят проектирания навън „виновник", може лесно да се отсъди колко много ненавиждате виновниците в себе си. Тук липсва разбирането, което позволява да бъдат обединени в едно образите на извършителя и на жертвата. Прозрението, че злополуките са несъзнателно мотивирани, не е ново. Още Фройд в книгата си „Психотерапия на всекидневието" е представил нещастните случаи като резултат от неосъзнато намерение, наред със забравянето, губенето на предмети и други подобни дребни неудачи. Оттогава психосоматичните изследвания са успели да докажат и в статистически смисъл съществуването на т. нар. „личност, предизвикваща злополуки". Под това се разбира една специфична структура на личността, която е предразположена да разработва конфликтите си под формата на нещастни случаи. Още през 1926 г. немският психолог К. Марбе е издал книга със заглавие „Практическа психология на катастрофите и трудовите злополуки", в която 112 е изложил наблюденията си, че човек, претърпял една злополука, ще претърпи с по-голяма вероятност и нови, в сравнение с онзи, който никога не е бил жертва на нещастен случай. В основополагащия труд на Александър върху психосоматичната медицина, публикуван през 1950 г., откриваме следните бележки по темата: „Едно проучване на пътно-транспортните произшествия в Кънектикът показало, че в продължение на шест години една малка група (само 3,9 на сто от замесените в пътни произшествия) шофьори са предизвикали 36,4 на сто от всички катастрофи. Едно голямо предприятие, в което работели много водачи на камиони, се разтревожило от високите цени, заплащани за ремонт на катастрофиралите коли, и направило проучване за причините за злополуките, за да намали тяхната честота. Между другото, били проучени трудовите характеристики на отделните шофьори и в резултат на това претърпелите най-много катастрофи били назначени на други места. С тази проста мярка предприятието успяло да намали броя на катастрофите до една пета от първоначалния им брой. Но най- интересното в това проучване било, че шофьорите с висок коефициент на катастрофи запазили склонността си да ги предизвикват и на новата си работа. Това недвусмислено показва, че съществува нещо като предразположени към злополуки хора и че въпросните индивиди запазват това си качество при всякакъв вид дейност, включително и във всекидневния живот" (Александър, „Психосоматична медицина"). По-нататък: Александър стига до извода, че „в повечето нещастни случаи се съдържа елемент на преднамереност, макар това намерение едва ли е осъзнато. С други думи: повечето злополуки са несъзнателно мотивирани". Този поглед към по-старата литература по психоанализа, между другото, показва, че наблюдението ни върху злополуките в никакъв случай не е ново и че е необходимо много дълго време, докато определени (неприятни) истини проникват (ако изобщо това стане!) до съзнанието на обществото. В по-нататъшните ни разсъждения ни интересува не толкова описанието на определена „личност, предизвикваща злополуки", колкото, преди всичко, значението на самата злополука, когато тя се случва в живота ни. Дори и даден човек да не е типична личност, предизвикваща злополуки, в станалия нещастен случай все пак е скрито някакво послание -целта ни е да ви научим да го разбирате. Ако в живота на един човек инцидентите следват един след друг, това само показва, че този човек не е решил съзнателно проблемите си и така поуките, които си вади по принуда, ескалират. Това че някой осъществява корекциите си най-напред в злополуките, съответства на т. нар. „locus minoris resistentiae” при други хора. Една злополука директно и драстично поставя под въпрос начина на действие, постъпките и поетия житейски път на човека. Тя е цезура 5 в живота и от тази гледна точка трябва да се анализира. При това цялото протичане на злополуката би трябвало да се разглежда като театрална пиеса и да се направи опит за разбиране на точната ѝ структура, като се свърже с обстоятелствата, при които човек живее. Злополуката е карикатура на собствената проблематика - точно толкова сполучлива и толкова болезнена, колкото всяка карикатура. Изтегляне 2.03 Mb. Сподели с приятели:
|