Мисленето
Изтегляне 3.52 Mb.
|
Свързани:
Групова динамика
Илюзиите на ерудититеПредставата, че бъдещето е непредсказуемо, се подрива всеки ден от лекотата, с която се обяснява миналото. Както посочва Насим Талеб в „Черният лебед“, нашата склонност да изграждаме свързани наративи за миналото и да им вярваме ни затруднява да приемем границите на своята способност за предвиждане. В знаенето постфактум всичко има смисъл, факт, който финансовите ерудити експлоатират всяка сутрин, когато предлагат убедителни обяснения на събитията от деня. И ние не можем да потиснем силната си интуиция, че онова, което има смисъл днес, в знаенето постфактум, е било предсказуемо вчера. Илюзията, че разбираме миналото, подхранва прекалената ни увереност в способността ни да предсказваме бъдещето. Често използваната метафора за „хода на историята“ внушава идеята за ред и посока. Ние мислим, че би трябвало да сме способни да обясним миналото, като се фокусираме или върху големи социални процеси и културни и технологични развития, или върху намеренията и способностите на няколко велики човека. Идеята, че големите исторически събития са детерминирани от шанса, е дълбоко шокираща, макар да е доказуемо вярна. Трудно е да мислим за историята на двадесети век, включително за големите социални процеси в нея, без да включим ролята на Хитлер, Сталин и Мао Дзъдун. Имало е обаче един момент, точно преди оплождането на яйцеклетката, когато е съществувал шанс петдесет на петдесет ембрионът, който е станал Хитлер, да е бил от женски пол. Като съберем трите събития, е съществувала вероятност една осма за един двадесети век без нито един от тримата велики злодеи и е невъзможно да твърдим, че ако те не съществуваха, историята би била горе-долу същата. Оплождането на тези три яйцеклетки е имало последици от голямо значение и опровергава идеята, че дългосрочните развития са предсказуеми. И все пак илюзията за вярно предсказване си остава: факт, който се експлоатира от хората, чийто бизнес е да предсказват – не само финансовите експерти, но и ерудитите в бизнеса и политиката. Телевизиите, радиостанциите и вестниците имат свои групи от експерти, чиято работа е да коментират скорошното минало и да предсказват бъдещето. Зрителите и читателите имат впечатлението, че получават информация, която е някак привилегирована или поне изключително проникновена. И няма съмнение, че ерудитите и хората, които ги популяризират, искрено вярват, че те предлагат такава информация. Филип Тетлок, психолог в Пенсилванския университет, обяснява тези т.нар. експертни прогнози в едно забележително двадесетгодишно изследване, което той публикува в своята издадена през 2005 г. книга „Експертната политическа оценка: колко е вярна? До каква степен можем да знаем?“ Тетлок установява понятията за всяка бъдеща дискусия на тази тема. Тетлок интервюира 284 души, които си изкарват хляба с „коментиране или консултиране по въпроси, касаещи политическите и икономическите тенденции“. Той ги моли да оценят вероятностите, че определени събития ще се случат в не твърде далечно бъдеще както в сферата, в която са специализирани, така и в области, за които имат по-малко знание. Ще бъде ли свален Горбачов в преврат? Ще започнат ли Съединените щати война в Персийския залив? Коя държава ще стане следващият голям нов пазар? Като цяло Тетлок събира повече от 80 000 предсказания. Освен това той пита експертите как стигат до своите изводи, как реагират, когато те излизат грешни, и как оценяват данните, които не подкрепят техните становища. Респондентите са помолени да класират вероятностите за три алтернативни резултата във всеки случай: запазване на статуквото, повече от нещо като политическа свобода или икономически растеж или по-малко от същото нещо. Резултатите са смайващи. Експертите се справят по-зле, отколкото ако просто бяха приписали еднакви вероятности на всеки един от трите потенциални резултата. С други думи, хората, които посвещават живота си и си печелят прехраната с изучаване на определени теми, правят по-лоши прогнози от хвърлящи стрелички маймуни, които разпределят изборите си поравно сред всички възможности. Дори в областта, която познават най-добре, експертите не са значително по-добри от неспециалистите. Онези, които знаят повече, предсказват малко по-добре от онези, които знаят по-малко. Но хората с най-много знание често са по-малко надеждни. Причината е, че човекът, който добива повече знание, развива по-силна илюзия за уменията си и става нереалистично прекалено самоуверен. „Смущаващо бързо стигаме до точката, при която малката прогностична печалба от знанието намалява – пише Тетлок. – В настоящата епоха на академична свръхспециализация216 няма причина да се предполага, че авторите в топсписанията – изтъкнати политолози, специалисти от отделни области на знанието, икономисти и така нататък – са по-добри от журналистите или внимателните читатели на „Ню Йорк Таймс“ в „разчитането“ на възникващи ситуации.“ Колкото по-прочут е предсказващият, открива Тетлок, толкова по-претенциозни са неговите предсказания. „Търсените експерти – пише той – са по-прекалено самоуверени от колегите си, които едва свързват двата края.“ Тетлок открива още, че експертите се въздържат да признаят, че са сбъркали, а когато са принудени да си признаят някоя грешка, разполагат с голям набор от извинения: сбъркали са само с времето, ако се е случило непредвидено събитие, или са сбъркали, но поради основателни причини. Експертите са просто хора в края на краищата. Те са заслепени от собствения си блясък и мразят да грешат. Експертите се заблуждават не от това, в което вярват, а от начина, по който мислят, казва Тетлок. Той използва терминологията от есето на Айзая Върлин за Толстой „Таралежът и лисицата“. Таралежите „знаят едно голямо нещо“ и си имат теория за света; те обясняват определени събития в свързана рамка, настръхват от нетърпение срещу онези, които не виждат нещата по техния начин, и са самоуверени в предсказанията си. Освен това изпитват особена неохота да си признаят грешките. За таралежите една сбъркана прогноза е винаги „само неточна във времето“ или „много близко до истината“. Те са упорити и ясни, точно като хората, каквито обичат да виждат в телевизионните си програми продуцентите. Два таралежа на различни позиции по един проблем, всеки атакуващ идиотските идеи на противника си, са добро шоу. За разлика от тях лисиците са комплексни мислители. Те не вярват, че едно голямо нещо е двигател на хода на историята (например за тях е невероятно да приемат възгледа, че Роналд Рейгън сам е сложил край на Студената война, изправяйки се срещу Съветския съюз). Вместо това лисиците разбират, че реалността възниква от взаимодействията на множество различни агенти и сили, включително слепия шанс, често произвеждащ огромни и непредсказуеми резултати. Лисиците се класират най-добре в изследването на Тетлок, макар че техните постижения пак са много слаби. По-вероятно е те, отколкото таралежите, да бъдат поканени да участват в дебати по телевизията. Изтегляне 3.52 Mb. Сподели с приятели:
|