Митът за нормалното
Изтегляне 1.24 Mb.
|
Свързани:
Методът на ледения човек - Вим Хоф - 4eti.me
| принадлежност, връзка, или свързаност;
автономия: усещане за контрол над собствения живот; вещина, или компетентност; автентично самочувствие, независещо от постижения, успехи и придобивки, нито от чужди оценки; вяра: чувството, че разполагаме с необходимите лични и социални ресурси, за да преживяваме; цел, смисъл, трансцендентност: съзнанието, че сме част от нещо по-голямо от изолираните ни егоцентрични грижи – духовна същност, универсална/общочовешка мисия, или Природа. Обстоятелството, че физическият и духовният живот на човека е взаимосвързан с природата, не означава нищо друго, освен че природата е взаимосвързана със самата себе си, защото човекът е част от природата – пише 26-годишният Карл Маркс през 1844 г.426 Не ви казвам нищо, което бездруго не знаете или долавяте с интуицията си. Сверете с личния си опит. Как се чувствате, когато споменатите нужди са задоволени? Какво се случва в тялото и съзнанието ви, когато някоя от тях бъде отречена, потисната, незадоволена? * * *
Брус Александър е автор на изключителната книга Глобализация на зависимостта: изследване за нищетата на духа и професор емеритус по психология към Университета Саймън Фрейзър. И двамата сме работили с отхвърлените от обществото наркомани в Даунтаун ийстсайт във Ванкувър в началото на XXI в. По собствените му думи, този кариерен избор би противоречил на схващанията на младия Брус, обладан от идеологията на материалистичния егоизъм. – Тогава си мислех, че няма значение дали шепа хора ще оцелеят – споделя той. – Ние, силните, щяхме да преуспеем за себе си и за всички останали. Вижданията ми се промениха. Тези идеи са безкрайно токсични. Те просто не позволяват на хората да бъдат хора. Аналогично на моята теза за автентичността и привързаността като фундаментални потребности Брус посочва жизненоважната необходимост от социална принадлежност и също толкова важна потребност от индивидуална автономия и постижения, като нарича обединението им психосоциална интеграция427. И двамата сме съгласни, че последната би била цел и норма в една душевно здрава култура. Тогава между автентичността и привързаността не би имало конфликт; не би съществувало напрежение между принадлежността и стремежа да бъдем себе си. Дислокацията, по думите на Брус, описва загуба на връзка със себе си, с другите и с чувството за смисъл и цел – все фундаментални потребности, споменати в списъка по-горе. И за да не се отнесем в мъгляви представи като объркване, веднага предлага живописна метафора: – Представете си дислокация на става, например на рамото. Ръката ви не е отрязана, но виси безжизнено и не можете да си служите с нея. Непотребна е. Така се чувстват дислоцираните хора. И е мъчително болезнено. Освен на лично същата силна болка често се проявява и на социално ниво, когато големи групи от хора се окажат лишени от автономия, взаимовръзка, вяра и смисъл. Нарича се социална дислокация, която заедно с личната травма е сериозен източник на нарушени психични функции, отчаяние, зависимости и физически заболявания428. Отклонение от гледна точка на човешките потребности, днес тя е утвърден аспект на нормалността в нашата култура. Екстремни примери са физическата и психическа дислокация на коренното население на Северна Америка, наложена от колониалните сили, както и по-новото икономическо изтърбушване на цели региони в САЩ – от Ръждивия пояс429 до миньорските градчета в Апалачите, довело до неимоверно нарастване на самоубийствата и смъртта от свръхдоза сред работническата класа. Икономистите от Принстън Ан Кейс и съпругът ѝ Ангъс Дийтън, носител на Нобелова награда, го наричат смърт от отчаяние430. Дислокацията не подминава никоя класа, макар да се проявява различно в различните прослойки на обществото. Социалната привилегированост може да ни предпази външно от нейните урагани, но не и да ни спаси от вътрешните последствия от незадоволените потребности от взаимовръзка, смисъл и автентично самочувствие. Нито постиженията, нито атрибутите или външните оценки могат да компенсират подобна липса. * * *
Спомняте си, че шотландският синдикален лидер Джими Рейд дефинира отчуждението като отблъскване на хората от общество, което не им позволява да формират и определят собствената си съдба. Думата има и други тълкувания, включително отчуждение от същността, от себе си, от другите. Още в средата на XIX в. те са разпознати от Карл Маркс, който добавя още един вид: отчуждение от собствения труд като смислена дейност, над която имаме власт и контрол. В това отношение немският философ проявява особена далновидност. Според проучване на Галъп от 2013 г. едва 30% от служителите в Съединените щати се чувстват ангажирани с работата си, а средният им дял в 142 страни е само 13%. За повечето от нас работата е изцеждащо, обезсърчително занятие, като положението очевидно се влошава – пишат двама водещи икономически консултанти в Ню Йорк Таймс431. Отчуждението е неизбежно, когато вътрешното усещане за собствената ни стойност започне да се определя от общественото положение и да зависи от външно наложени стандарти като конкурентни постижения и придобивки, както и от твърде условното приемане – или по-скоро приемливост – в очите на околните. С ерозията на средната класа през последните десетилетия хората, които преценяваха себе си според успеха си пред другите, претърпяха значителна загуба на самочувствие. Мечтата за живот в средната класа до голяма степен се изпари, което породи страдание и дълбок гняв у мнозина. Но дори онези, на върха на икономическата пирамида, често преживяват девалвация на Аза по простата причина, че материалистичните ценности противоречат на копнежа за цел и смисъл отвъд себичното облагодетелстване. Тук не става въпрос за морализаторско размахване на пръст. Обективно погледнато, фокусирането върху мимолетните желания за сметка на общите потребности води до накърняване на връзката с дълбоката ни същност, с онези наши аспекти, които генерират и поддържат истинското благоденствие. Колкото и победи да натрупаме, колкото моменти на сигурност да постигаме с различните си лица, колкото и да лъскаме образа си с материални богатства, няма да компенсираме възнаграждението (и предизвикателството) на живата връзка със сърцевината на човешкото. – Имам чувството, че пропилявам живота си – споделя инвеститор, къпещ се в милиони, пред журналиста Чарлс Дюиг, носител на награда Пулицър. – Когато умра, нима на някого ще му пука, че съм спечелил още някой пункт доходност? Работата ми се струва абсолютно безсмислена. Тази загуба на смисъл, пише Дюиг, засяга дори утвърдени специалисти с високо самочувствие като лекари и адвокати. Защо става така? И си отговаря: Непоносимото работно време, межуособиците, засилената конкуренция, разпалвана от глобализацията, очакването да бъдеш винаги на линия, диктувано от интернет – но и нещо още, което тези хора мъчно могат да определят; дълбоко усещане, че работата им не си струва мъчителните усилия, които влагат в нея432. Проста икономика: изкуствената инфлация (на самомнението, самочувствието, материалната амбиция) неминуемо води към спад и даже срив, когато балонът най-сетне се спука. Подобно на други потребности, смисълът е едно от вродените ни очаквания, а отнемането му влачи тягостни последствия. Той далеч не е чисто психологична нужда, а присъствието или отсъствието му се отчита от хормоналния апарат и нервната система. Наличието и стремежът към смисъл в живота са важни фактори за здравето и благополучието – четем в медицинско проучване от 2020 г.433 Казано с прости думи, колкото повече смисъл намирате в живота си, толкова по-вероятно е да се радвате на добро психично и физическо здраве. Фактът, че са ни нужни изследвания, потвърждаващи подобни житейски истини, е доста показателен за времената, в които живеем. Кога се чувствате по-щастливи, по-удовлетворени, по-спокойни: когато общувате и помагате на другите или когато се фокусирате върху задоволяването на дребното си себично его? Всички знаем отговора, но някак успяваме да го забравим. Корпорациите притежават забележителния талант да експлоатират нуждите на потребителите, без да ги удовлетворяват. В книгата си Без лого Наоми Клайн пределно ясно показва как през 80-те години на миналия век големият бизнес започва да се възползва от естественото желание на хората да принадлежат на нещо по-значимо от самите себе си. Компании като Nike, Lululemon и Body Shop продават не просто продукти, а смисъл, идентификация и почти религиозно чувство на принадлежност, осъществено чрез връзката с техния бранд. – Това предполага някаква празнота и копнеж у хората – казах аз по време на разговора си с енергичната писателка активист. – Да – съгласи се тя, – те използват стремежа и нуждата от принадлежност с ясното съзнание, че не е достатъчно просто да продават маратонки. Човекът иска да бъде част от трансцендентен проект. Каквото и да се каже за корпоративната, социалната и екологичната етика на компании като Ford и General Motors, благодарение на тях (и на синдикатите) цели поколения са имали доходна и нерядко смислена работа. Бързата деиндустриализация на работническата класа в Северна Америка доведе до загуба не само на сигурни приходи, но и на смисъл, което задълбочи епидемията от дислокация. Множенето на нискоквалифицирани, често почасови работни места, не може да замени чувството на принадлежност. Ограбването на усещането за цел и взаимосвързаност беше красноречиво изразено от франк Соботка – героя от телевизионния сериал Жицата (The Wire) преди 20 години, който жално казваше: – Знаеш ли какъв е проблемът, Бруси? Едно време в тази страна правехме някакви скапани неща, строяхме някакви скапани неща. Сега просто бъркаме в джоба на съседа. * * *
Взаимовръзката помежду ни е решаващ фактор не само за душевното, но и за физическото ни здраве в индивидуален и в обществен план. Човекът е биопсихосоциално същество и разрастващата се епидемия от самота в западната култура е нещо много повече от психологично явление. Става въпрос за здравна криза.
Вече знаем без сянка от съмнение, че хроничната самота е свързана с повишен риск от заболяване и ранна смърт, както и с увеличена смъртност от рак и други заболявания. Сравнима е с вредата от пушенето на 15 цигари дневно. Според изследване, представено на годишния конгрес на Американската психологична асоциация през 2015 г., епидемията от самота представлява не по-малък риск за общественото здраве от нарастващата честота на затлъстяването435. Според учения Стивън Коул самотата може да увреди генетичното функциониране. Нищо чудно: дори при папагалите изолацията пречи на възстановяването на ДНК, като скъсява защитните теломери на хромозомите436. Социалната изолация потиска имунната система, насърчава възпалителните процеси, активира стресовия апарат и увеличава риска от смърт в резултат на сърдечни заболявания и инсулт437. Говоря за социалната изолация от времето преди COVID-19, въпреки че пандемията сериозно утежни проблема и се отрази зле на здравето на мнозина. Нарастващата роля на самотата като рисков фактор за здравето следва възприемането на ценности и практики в духа на индивидуалния избор. Съкращават се социални програми, намаляват общите пространства като библиотеките, ограничават се услугите за слабите и възрастните хора, увеличава се стресът, бедността и неумолимата монополизация на стопанския живот, раздробяваща местните общности. Ето един познат сценарий: голяма търговска верига взема решение да отвори хипермаркет в дадена община. Предприемачите са щастливи, политиците приветстват свежите инвестиции, потребителите са доволни, че ще купуват разнообразни стоки на ниски цени. Но какво да кажем за социалните последици? Местните малки бизнеси не са в състояние да се конкурират с великаните и един по един затварят. Собствениците и служителите им остават без прехрана и са принудени да търсят друга, по-нископлатена работа. Кварталът остава без железарията, аптеката, месарницата, хлебарницата и сладкарницата, в която всички са се познавали и поздравявали; наместо това хората пътуват сами в колите си и пазаруват в грамадно неестетично хале без прозорци на километри от дома. А може и изобщо да не излизат от къщи: защо да си правят труда, щом могат да поръчат всичко онлайн? Нищо чудно, че международните проучвания говорят за все по-ширеща се самота. Процентът на американците, които се определят като самотни, е нараснал двойно – от 20 до 40% от 80-те години на XX в., според материал на Ню Йорк Таймс от 2016 г.438 Разтревожени от здравните последствия, британските власти сметнаха за нужно да назначат министър на самотата. Изтегляне 1.24 Mb. Сподели с приятели:
|