Митът за нормалното



страница52/98
Дата11.02.2024
Размер1.24 Mb.
#120289
1   ...   48   49   50   51   52   53   54   55   ...   98
Митът за нормалното - Габор Мате, Даниел Мате - 4eti.me
Свързани:
Методът на ледения човек - Вим Хоф - 4eti.me
Резултатите сочат консистентна връзка между травмата от детството и по-тежките клинични характеристики на биполярното разстройство – пишат авторите на изследване от 2013 г., обхващащо близо 600 пациенти с биполярно разстройство от франция и Норвегия. – Освен това показват колко важно е да се вземат под внимание както по-често отчитаните случаи на сексуална злоупотреба, така и тези на емоционално насилие390. Нека още веднъж да отбележим, че по-невидимите форми на емоционална травма, покриващи се с тези на Катерина, се откриват по-трудно, но са не по-малко вредни за чувствителното дете.
– Е, смятате ли, че хората трябва да се фокусират върху емоционалното съдържание на делюзиите си и да се опитат да ги проумеят? – попита ме тя в края на нашия разговор. – Мислите ли, че това е пътят към изцелението, вместо да ги медикират?
– Не непременно вместо – отвърнах аз. – Ако не ви бяха дали лекарства, сега нямаше да сте тук и да водим този разговор. Проблемът ми с обичайния поход не е, че лекарите предписват медикаменти, а че в повечето случаи не правят друго.
Посъветвах семейството да се обърне към терапевт, за да разрешат индивидуалните си травми и отношенията помежду си.

* * *

Днес разполагаме с обширна научна литература и за връзката на хранителните разстройства с ранната травма и стреса в семейството. Спомнете си, че идеята за основополагащото Изследване на неблагоприятните преживявания в детството се ражда, когато д-р Винсент Фелити започва да обръща внимание на житейските истории на пациентите в поверената му Клиника за лечение на затлъстяването.
– Можехме да им помогнем да отслабнат, но не и да останат слаби – сподели с мен. – Все се питах защо, докато накрая схванах. Не разбирате ли, казваха те, ние затискаме болката с храна.
Идентично с други случаи на генетични психични проблеми, за какъвто често се смята и анорексията, индивидуалната история винаги крие смисъл. Колега медик например, която е страдала от анорексия в тийнейджърска възраст, се описва като перфекционист – качество, с което никой не се ражда. То възниква с цел адаптация за вписване в среда, в която човек не се чувства добре приет такъв, какъвто е, с всичките си несъвършенства.
Подобно на зависимостта, самонараняването и състояния от типа на обсесивно-компулсивно разстройство, хранителните нарушения също винаги носят някаква отплата. Когато е на 17, Андреа (днес на 27) става супер, супер придирчива към храната си:
– Готвех за другите, но никога не ядях. Претеглях всичко, което слагах в уста. Помня, че в университета старателно отмервах с мерителни чашки цеденото кисело мляко с гранола или мюсли за закуска. Вписвах всичко в таблици, за да следя какво ям. Това беше върховната форма на контрол.

При ръст 170 сантиметра теглото на Андреа спада до 48 килограма. Менструацията ѝ спира за 7 години. Запитана какво ѝ носи това самоизтезание, тя каза:


– Чувство за контрол и себеприемане. Чувствах се по-добре в собствената си кожа, защото държах нещата под контрол.
Макар да си спомня детството като нелошо, майка ѝ Кати, която също участва в интервюто, внася корекции по въпроса. Двамата със съпруга ѝ се развели, когато Андреа била на 6, след години на силно обтегнати отношения. В условията на емоционално нестабилна среда детето е склонно да спре да приема себе си и да копнее за повече контрол над ситуацията.
Отчаяното желание да управляват поне тялото си, е почти универсално за хората с анорексия и булимия. Много точен е коментарът на Жули Т. Ане – психолог и специалист по хранителни разстройства. По нейни думи клиентите ѝ страдат типично от три липси: на контрол, на самоличност и на самочувствие, както и от нужда да заглушат болката.
– В свят, в който всичко се върти около взаимоотношенията... човешката психика изнамира гениално средство за емоционално оцеляване – каза ми тя. – В нашата култура това води до преследване на съвършен образ за тялото и собствения Аз. Известно още като анорексия.
Въпреки всичко тези дълбоко наранени индивиди, носители на тежко психично и емоционално бреме, твърде рядко чуват въпросите: Откъде дойде това? Какъв проблем се опитвате да решите?

* * *

Едно от великолепните изпълнения на Робин Уилямс, за което печели и Оскар, е във филма Добрият Уил Хънтинг, където играе ролята на добросърдечен психолог, натоварен със задачата да помогне на гневен портиер от Бостън след нападение срещу полицай. Клиентът (Мат Деймън) е талантлив мъж и необработен интелектуален диамант, криещ уязвимостта си под маската на закоравял гняв и предизвикателно поведение. В култовата сцена от лентата Уилямс стои пред героя на Деймън и повтаря простичка, но силна реплика: Ти не си виновен, докато последният се разридава и пада в прегръдките му. В нея се чете не само безусловното състрадание, за което копнее младият мъж, но и дълбока мъдрост. Защото и в поведенческите проблеми, и в психичните заболявания няма виновни. Нито пък увредени мозъци и гени. Те са просто изражения на незараснали рани, при това наситени със смисъл.
Смисълът се простира отвъд индивидуалния живот, семейството и детството. Искаме ли да облекчим безбройните страдания, на които е посветена тази книга, трябва да гледаме през по-широк обектив. Ако можех да дестилирам посланието си и да го вмъкна в онзи красив кинематографски момент, бих помолил Робин Уилямс да погледне всички ни в очите – включително самия себе си – и да ни увери: Не сте виновни... и проблемът не е във вас. А в света, който ни наранява; в илюзиите и митовете на една култура, отчуждена от човешката ни същност.
Именно натам ще отправим поглед в следващата част.



Сподели с приятели:
1   ...   48   49   50   51   52   53   54   55   ...   98




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница