Митът за нормалното
Изтегляне 1.24 Mb.
|
Свързани:
Методът на ледения човек - Вим Хоф - 4eti.me
| От време на време от тях блясва истината, светлина на човешката душа.
ВИКТОР ЮГО, Клетниците619 Какво е нужно, за да развенчаем мита за нормалното? Има ли надежда да победим тази агломерация от културно изфабрикувани заблуди, предразсъдъци, заслепения и опасни измислици особено когато обслужват интересите на световен ред, твърдо решен да не се предава, дори с цента на самоунищожението? Истината е, че не знам. В известен смисъл се чувствам по-уверен в очертаването на проблема, отколкото на пътищата за решаването му. Аз имам своите схващания и интуитивни усещания, най-вече за препятствията пред един по-добър свят, но това не може да се нарече проект за нещо ново. А и макар да храня някои твърди убеждения, не намирам за уместно да раздавам надменни поучения в последната глава от книгата си за травмата и изцелението. В същото време чувствам отговорност да предложа някаква визия за алтернатива на токсичната култура, която описах до момента. Ако мога да кажа нещо с увереност като лекар и лечител, то е, че за да се поправи обществото ни и да открие път към максималното здраве, трябва да се изпълнят определени условия. А за целта ще бъдат нужни ключови промени. Всички те произтичат от фундаменталните принципи, представени дотук: биопсихосоциална медицина, болестта като учител, приоритет на привързаността и автентичността, и най-вече неустрашимо вглеждане в себе си, в случая в обществен мащаб. Нито една от тези промени не би била достатъчна сама по себе си, но смятам, че всички са необходими. Няма как да бъдат осъществени без значителна социално-политическа трансформация, но са лесно разбираеми и е напълно по силите ни да работим за тях. Преди няколко години, докато правех проучванията си за книгата, разговарях с Ноам Чомски – бащата на съвременната лингвистика, философ, активист и културен критик. Попитах този интелектуален колос, наричащ себе си тактически песимист и стратегически оптимист, дали още храни позитивни очаквания към бъдещето. Той се усмихна: – Човек трябва да бъде оптимист, иначе може да се самоубие. Така че – да, естествено, че съм оптимист. Правим, каквото можем, за да оправим нещата, а дали е възможно – незнаем. Грамши популяризира този девиз: Песимизъм на разума, оптимизъм на волята620. Няма друг начин. Бих го нарекъл също оптимизъм на сърцето и душата, където се ражда волята. Тези нерационални части от човешкото същество знаят повече за човешкия потенциал и същината на живот от най-развития разсъдък. Преди да се впуснем в големи реформи, водещи към по-осъзнато и здраво общество, трябва да се вгледаме в собствените си сърца и умове, за да сме сигурни, че можем да се справим. Проблемите, пред които е изправен днешният свят, са достатъчно сложни и без да добавяме личния си стрес, породен от привичните ни механизми. Умеем ли да виждаме творчески и креативно, или реагираме първосигнално? Автоматичните реакции са специалност на травмираната личност, която, подобно на чука, навсякъде вижда пирони. Креативността – от друга страна, е свързана с много по-фундаментални неща: тя вижда какво можем да създадем и чувства кое иска да бъде създадено. Тя е едно от лицата на автентичността, близък родственик на авторското начало. Съзиданието е възможно единствено в перспективата: Тук нещо е възможно, независимо как изглежда. Съдейки по това, което знаем за човешката природа и потребности, за устойчивостта и тайнствените лечебни сили на тялото и ума, има много основания за подобен оптимизъм. Намираме опора и в съзнанието, че всеки от нас принадлежи на нарастваща общност от хора, които виждат отвъд статуквото и търсят негови алтернативи. Подобна нагласа неминуемо изисква търпение и визия, както и здравословен толеранс към реалното и идеалното. Ако сме твърдо решени да виждаме нещата такива, каквито са, би следвало да сме готови – дори жадни – да се избавим от илюзиите си. Да посрещнем загубата им с отворени обятия, дори с благодарност, както пее Аланис Морисет621. Обикновено говорим за разбитите илюзии с жал, сравнявайки преживяването с разочарование и предателство. Те безспорно имат своята цена: понякога се налага да се откажем от неща, които сме ценили, от перспективи и нагласи, в които сме намирали спасение. По-трудно обаче виждаме цената на отказа да го направим. Често питам хората кое предпочитат: разбити илюзии или подхранени илюзии. Да виждат света такъв, какъвто е, или само такъв, какъвто им се иска да бъде? Кой подход носи повече страдание в действителност? Израснах по време на сталинистката диктатура в родната си Унгария, макар като малък идеалист, вярващ в комунизма, да не разбирах за какво всъщност става въпрос. Помня колко горд бях да живея в система, основана на свобода, равенство и братство между хората. На училищните сборове скачахме на крака и ентусиазирано ръкопляскахме и скандирахме при всяко споменаване на думите Партия и Водач. Родителите и учителите ми внимаваха да не пукнат идеологическия ми балон: една небрежна дума от устата на дете за тях можеше да означава тормоз, загуба на работа и дори затвор. Но ето че една сутрин, в края на октомври 1956 г., блокът ни беше разтърсен от артилерийски гърмежи. Мимолетният триумф на Унгарската революция срещу диктатурата беше удавен в кръв. Това отвори очите ми. Съветската армия, която боготворях, защото бе спасила живота ми като бебе, се беше превърнала във враг. Скоро след това заедно с брат ми и родителите ми прекосихме калната граница с Австрия и завинаги се разделихме с живота в Унгария. Това беше първата ми разбита илюзия, но след нея имаше и други. Ужасите на Виетнамската война и безскрупулните лъжи, с които се мъчеха да я оправдаят, показаха, че американската империя, която бе заела светлото място на съветската в юношеското ми съзнание, беше също толкова жестока и егоцентрична като нея. Някогашната мечта за национално възраждане на еврейския народ в библейската родина на предните ми беше постигната с цената на свирепа вражда с палестинците – кошмар, който продължава и до днес622. Когато осъзнах истината, за пореден път останах стъписан от разминаването между моята въображаема вселена и реалната. Когато отидох на Западния бряг и Газа, плаках всеки ден в продължение на две седмици. Пиша всичко това не за да ви приобщя към собствените си политически възгледи, а само за да покажа, че всеки от нас таи чувства и представи, определящи неговото нормално, включително възгледи за собствената си същност и общество, с които не иска да се раздели. Безспорно разочарованията ми бяха болезнени; трябваше да загърбя доскоро тачени неща, на които отчасти се крепеше светът ми. Ала не бих заменил свободата, дошла с отърсването от илюзията, за комфорта, вървящ с нея. След всяка развенчана заблуда, щом утихне болката от загубата и усещането, че съм останал без котва, нещо в мен се отпуска. Избавям се от нуждата да решавам невъзможни задачи и да съвместявам противоречия. Невежеството понякога носи блажено спокойствие, но то е измамно, а в колективен план води до все по-голямо и ширещо се страдание. Правим голяма услуга на себе си и на света, когато разсейваме илюзиите си и отваряме очи за истините, скрити зад тях. Не всичко, което виждаме, може да бъде променено – пише Джеймс Болдуин, – но нищо не може да се промени, докато не го видим623. Готовността за загуба на илюзиите е свързана и с надмогване на отрицанието: един от стълбовете на статуквото и трудно преодолима бариера пред способността да си представим и опитите да преобразим света. Все пак, ако можехме да променим достатъчно мирогледа си, за да видим реалното състояние на нещата и какво ни струва то, вече няма да се примиряваме така лесно с него. Живеем в страна, в която думите са предназначени да загърнат спящия, нежели да го събудят – отбелязва Болдуин, а проницателното му наблюдение важи за почти всяка точка на Земята624. Светът твърде лесно забравя, каквото не иска да помни – пише Якоб Рийс преди близо сто години в книгата си Как живее другата половина, обрисуваща мизерията на квартирния живот в Ню Йорк в края на XIX в. Нашата култура умее майсторски да забравя миналото си и да засенчва отблъскващите аспекти на настоящето си. Всеки, който се надява един ден глобалната корпоративна капиталистическа система да види истината за себе си и да се преобрази из основи, има да чака дълго. Академичните ѝ институции и медиите също нямат желание да се откажат от ролята си на идеологически крепители. Както отбелязва Джоан Дидиън, за журналистите правдата често става синоним на скрупульозна пасивност, съгласие да отразят историята не такава, каквато е, а такава, каквато им се представя, иначе казано – изфабрикувана625. Ето защо остава на всеки от нас като индивид или група да търсим и подкрепяме алтернативните източници на информация и знание; да приемаме несигурността; да се опитваме да виждаме нещата от други гледни точки, независимо дали сме съгласни с тях; да се вслушваме в активистите, които работят на терен; да бъдем нащрек за множеството пипала, които митът за нормалното протяга навсякъде, за да гарантира съхранението си. Това би било нов тип гражданско общество, възникнало от потребностите и изискванията на времето. Изтегляне 1.24 Mb. Сподели с приятели:
|