Мотивационно Интервюиране (МИ) дух, принципи и техники Георги Василев, md, M. P. H



Дата11.01.2018
Размер77.13 Kb.

Мотивационно Интервюиране (МИ) – дух, принципи и техники

Георги Василев, MD, M.P.H.




Мотивационното интервюиране (МИ) се е появило, когато Бил Милър – психолог от Университета на Ню Мексико в Албукърки се е опитал да обясни на група норвежки психолози, какво точно прави в лечението на хора с алкохолни проблеми. То за първи път е описано и назовано като МИ от Бил Милър в статия, публикувана в списанието „Поведенческа психотерапия” (Behavioral Psychotherapy) през 1983 година. Основните понятия и подходи по-късно са разработени в едно забележително сътрудничество от Бил Милър и Стивън Ролник – психолог от Университета в Кардиф, Уелс, Великобритания (1991, 2002) с по-подробно описание на клиничните процедури и теория.

Сегашната дефиниция на МИ е следната: Мотивационно интервюиране е клиент-центриран, директивен метод за подпомагане на вътрешната мотивация за промяна на клиента чрез изучаване и подпомагане на разрешаването на вътрешната амбивалентност. Мотивационното интервюиране в голяма степен стъпва върху и представлява развитие на Клиент-центрираната терапия на Карл Роджърс. Това, което отличава МИ в сравнение с клиент-центрираната и други недирективни методи на консултиране, е че в МИ има повече целенасоченост и ориентиране към промяна и резултати, като разглеждането и решаването на амбивалентността е централната цел, а терапевта е съзнателно директивен в преследването и.



Жизнено важно да се прави разлика между духа на мотивационното интервюиране и техниките на неговото прилагане, като проявяването на този дух е фундаментално. Клиницисти и преподаватели, които са твърде фокусирани върху въпросите на техниката може да загубят усещането на духа и стила на МИ, които са в центъра на подхода. Духът на метода може да се характеризира с няколко основни точки:

  1. Мотивация за промяна се извлича от клиента, а не се налага отвън. Други мотивационни подходи подчертават важността на принудата, убеждаването, конструктивната конфронтация, както и използването на външни обстоятелства (например, заплахата от загуба на работа или на семейството си). Тези стратегии могат да имат своето място в пораждане на ситуацията за промяна, но те са твърде различни по дух от мотивационно интервюиране, което разчита на идентифицирането и мобилизирането на същностно важните за клиента ценности и цели за стимулиране на промяната.

  2. Формулирането и разрешаването на неговата или нейната Амбивалентност е задача на клиента, а не на терапевта. Амбивалентността е под формата на конфликт между две посоки на действие (например, риск срещу обезопасяване), всяка от които има осезаеми ползи и негативни последици, свързани с нея. Много клиенти никога не са имали възможност да изразят често объркващите, противоречиви и много лични елементи на този конфликт, като например "Ако спра да пуша ще се чувствам по-добре, но от друга страна мога също така да кача тегло, което ще ме направи да се чувствам нещастна и непривлекателна." Задачата на терапевтите е да улесняват израза на двете страни на задънената улица на амбивалентността и да водят клиента към едно приемливо решение за промяна.

  3. Директното убеждение не е ефективен метод за решаване на Амбивалентност. Много изкушаващо е за терапевта да се опита от гледна точка на здравия разум и "полезното" за клиента да се опита да го убеди за спешността на проблема и за ползите от промяната. Също обаче е доста ясно, че тази тактика като цяло ще засили съпротивата на клиента и ще намали вероятността за промяна (Милър, Benefield и Tonigan, 1993, Милър и Rollnick, 1991).

  4. Стилът на консултиране обикновено е тих и извличащ от клиента. Директното убеждаване, агресивно противопоставяне, и аргументация са концептуални обратни на мотивационното интервюиране и са изрично забранени в този подход. За терапевти свикнали да се конфронтират да дават съвети и консултации, мотивационното интервюиране може да изглежда да е безнадеждно бавен и пасивен процес. Доказателството за неговата ефективност е в постигнатите резултати. По-агресивните стратегии, понякога се ръководят от желанието да се "конфронтира отричащия клиент (denial)" и лесно се увличат да бутат клиентите да правят промени, за които те не са готови.

  5. Терапевтът е директивен в подпомагането на клиента да разглежда и решава своята Амбивалентност. Мотивационно интервюиране не включва обучение на клиентите в поведенчески умения за справяне, въпреки че двата подхода не са несъвместими. Основното предположение в мотивационното интервюиране е, че амбивалентността или липсата на решение са основните пречки, които трябва да бъдат преодолени за задействане на промяната. След като това веднъж е било постигнато, може и да не се наложи да има по-нататъшна намеса като например обучение на специфични умения. Специфичните стратегии на мотивационното интервюиране са предназначени да предизвикат, да изяснят, и подпомогнат решаването на Амбивалентноста в атмосферата на центрирано върху клиента и емпатично консултиране.

  6. Готовността за промяна не е трайна личностова черта на клиента, а променлив продукт на междуличностните взаимодействия. Ето защо Терапевтът трябва да бъде много внимателен и отзивчив към появите на мотивация от клиента. Съпротивата и "отричането" се разглеждат не като личностови черти на клиента, а като обратна връзка на поведението на терапевта. Резистентността на клиента често е сигнал, че терапевтът приема, че е налице по-голяма готовност за промяна в клиента, отколкото е в реалността, и това е знак, че терапевтът трябва да промени мотивационните стратегии.

  7. Терапевтичната връзка е на партньорство и общуване, а не на експерт / получателя . Терапевтът зачита автономността на клиента и свободата му на избор (и последствия) по отношение на собственото си поведение.

Видяно по този начин, не е уместно да се мисли за мотивационното интервюиране като техника или набор от техники, които се прилагат върху хора. Напротив, то е междуличностен стил, тънък баланс между компонентите на директивност и на фокусиране върху клиента, оформен от ръководната философия и разбиране на това, което предизвиква промяна. Ако това се превърне в трик или в манипулативна техника, неговата същност вече е загубена (Miller, 1994).

Четирите основни терапевтични принципи на МИ са:



  1. Изразяване на емпатия – във всички многобройни изследвания върху това, какво прави психотерапията ефективна, емпатията винаги е била елемента, който най-тясно е свързан с успеха. Правилното изразяване на емпатия по Роджърс е основно умение в МИ и хората, които не могат да я изразяват не са в състояние да работят МИ.

  2. Развиване на противоречие между проблемното поведение и важни за клиента ценности и/или цели – основния стил на деликатната ефективна директивност на МИ е в промотирането на промяната чрез конфронтация на клиента със самия себе си в рамките на терапевтичната сесия с понякога драматичното преживяване на вътрешната си амбивалентност.

  3. Вървейки с резистентността – разбирането за резистентността като динамичен феномен от интеракцията между терапевта и клиента и неконфронтационния стил на МИ водят до това, че резистентноста на клиента не се атакува директно, а се търсят начини тя да бъде заобиколена и разсеяна и клиента отново да се върне на пътя на промяната.

  4. Подкрепа на личната ефикасност на клиента – ако клиента няма увереност, че може да извърши положителната промяна в своето проблемно поведение, той/тя никога няма да е извърши, колкото и да го иска и колкото и наложителна тази промяна да изглежда. Ето защо, работата на терапевта върху подпомагането на клиента искрено и реалистично да повярва в способността си да се промени е от особено значение.

Въпреки основния фокус върху духа, има обаче и основни терапевтични умения, които са също фундаментални за МИ, макар и не уникални за него:

  1. Задаването на Отворени Въпроси – това базисно умение от една страна дава възможност на терапевта да изрази своята емпатия и уважение към автономността на клиента давайки му възможност да избере сам това, за което иска да се говори. От друга страна, това е средство за ефективно и бързо набиране на необходимата ни информация, както и дава възможност за елегантна директивност в посоката на разговора ни.

  2. Рефлексивното Слушане - наследено от клиент-центрираната терапия на Роджърс, то е основното оръжие на терапевта да покаже своята емпатия, но също така е и техниката, която в най-голяма степен способства да се поддържа говоренето от страна на клиента.

  3. Даването на Подкрепа/Утвърждаването – емпатично подпомагане на собствената ефективност на клиента, а от друга страна селективното подкрепяне на разговора за промяна е важно средство в директивността на терапевта.

  4. Правенето на Обобщения – още една възможност за проявяване на емпатия, показвайки на клиента, че го слушаме внимателно и давайки възможност да ни коригира, ако сметне за нужно. Заедно с това, това е важна техника в това да можем директивно да направляваме посоката на разговора и фокуса му върху промяната, а и добрите обощения са средство за установяване и подобряване на терапевтичния контакт и за ускоряване на терапевтичния процес.

Започнало като лечебен подход при работа с хора с алкохолни проблеми, МИ бързо разширява сферата на своето приложение първо сред целия спектър на лечение на зависимости, а след това и в редица други сфери като: пробация и изтърпяване на наказания, работата на общо практикуващите лекари, в рехабилитацията на редица соматични заболявания свързани с промяна на човешкото поведение, спазване на режим на вземане на лекарства и други подобни, до работа на терен с носители на ХИВ и остри случаи на склонни към травма или психотични пациенти.

Друг забележителен факт е, че МИ е показало крос-културална ефективност, като е прилагано с успех в страни от Западна Европа до Япония и от Норвегия до Австралия и Нова Зеландия. Ето защо, МИ е един от съвременните подходи в психотерапията, който се развива особено динамично и се налага като основен елемент в

Библиография:

Miller, W. R., & Rollnick, S. (1991). Motivational interviewing: Preparing people to change addictive behavior. New York: Guilford Press

Miller, W. R., & Rollnick, S. (2nd ed.) (2002) Motivational interviewing: Preparing people for change. New York: Guilford Press.

Miller, W. R., Rollnick, S.and Butler, C.C. (2008) Motivational Interviewing in Health Care: Helping Patients Change Behavior. New York: Guilford Press

Arkowitz, H., Westra, H.A., Miller, W.R. & Rollnick, S. (2008) Motivational Interviewing in the Treatment of Psychological Problems. New York: Guilford Press

Rosengren, D.B. (2009) Building motivational interviewing skills: a practitioner workbook. New York: Guilford Press.


Допълнителна информация за МИ: georgi63vasilev@gmail.com , 0885 000 533,

www.motivationalinterview.org




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница