Национално освободително движение на македонските и тракийските българи в края на ХІХ и началото на ХХ век. Илинденско-Преображенско въстание



Дата05.10.2017
Размер323.18 Kb.
Национално освободително движение на македонските и тракийските българи в края на ХІХ и началото на ХХ век. Илинденско-Преображенско въстание.
В българската следосвобожденска история най-болезнен е общонародния въпрос, който оформя българската държавна доктрина във външнополитическата сфера до 20-те години на ХХ век. Общонародния въпрос е не само вътрешен за България. Той е част от общобалканската политика и от големият Източен въпрос, а това го прави част от политическите отношения в региона и в Европа като цяло. Затова в този ред на мисли изследователите по проблема могат да бъдат групирани с оглед на общоевропейската политика, балканската политика и българската в частност.

От гледна точка на европейската история изследователи са.

. Наталия Нарочицкая -

. Чубинский -

. Водовозовский -

Сказкин -

Яникова -

- Сборник "Российские самодержцы"

. Андрей Пантев -

. Радослав Попов - "Австро-Унгария и реформите в Европейска Турция"

. Симеон Дамянов - "Френската политика на Балканите"

От гледна точка на балканската история.

. Садулов -

. Иналджък -

. Кръстю Манчев -

. Петросян -

. Фадеева

Мариана Йовевска - "История на Сърбия"

От гледна точка на българската история

- Туше Влахов - "Криза в българо-турските отношения - 1895 - 1908"

. Радослав Попов - "Балканската политика на България 1894-1898"

. Елена Стателова - "Дипломатическата история на Княжество България"

- Кирил Крачунов - "Дипломатическа история на България"

. Димитър Токушев - "История на българската държава и право"

. Мария Манолова - "Парламентарното управление в България 1894-1912" и "Третата българска държава"

. Саздов - "Третата българска държава"

. Саздов, Стоянов и Петкова - "По някои проблеми на стопанската история на България"

Жак Натан - "Стопанска история на България"

. Любен Беров - "Икономическото развития на България през вековете"

. Константин Пандев - "Националноосвободителното движение в Македония и Одринско"

Йоно Митев - "Българското въстание в Източна Тракия"

Крумка Шарова - "Революционното движение в Македония и Одринско"

- патриарх Кирил Български - "Граф Н.П. Игнатиев и българския църковен въпрос", "Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война", "Принос към униатството в Македония"

- Димитър Спространов - "Самообречените"

Мерсия Магдермот - "Свобода или смърт. Биография на Гоце Делчев"

- Милюков - "Европейската дипломация и Македонския въпрос"

Мемоарна и документална литература.

- Христо Силянов - "Освободителните борби в Македония" и "Спомени от Странджа"

- Павел Шатев - "Македония под робство"

- д-р Христо Татарчев - "Спомени"

- Иван Салабашев - "Спомени"

- Пейо Крачолов Яворов - "Хайдушки копнения"

- Симеон Радев - "Строителите на съвременна България" и "Ранни спомени"

- Илия Чонов - "Спомени за Гоце Делчев"

По силата на член 34 от Берлинския договор Македония и Одринско остават в границите на Османската империя и тяхното положение е сравнимо с това на останалите вилаети в империята. След като в 1875 Турция обявява частичен банкрут, а на 6 окт. 1881 великия везир подписва Мухаремския декрет, тя се оказва неспособна да продължи плащанията по външния дълг и наложеният финансов контрол от страна на Великите сили фактически само подсилва режима на капитулации. На практика това довежда до по-остро проникване на чуждия капитал в османското стопанство. Проф. Хайнрих Бьок и книгата си "Икономиката на Европа" публикувана в България в 1932 година отбелязва, че през 20-те-30-те години на ХХ век отлелязва, че Османската империя за собственото си финансово и стопанско оцеляване може да разчита само на външните заеми. Тази политика продължава и при зулума на султан Абдул Хамид ІІ (1876-1909). Основен рентиер на империята е Франция, чиrто капитали имат и значително политическо присъствие върху Портата почти до края на 80те години на ХІХ век.

Друга форма за проникване на европейския капитал са европейските дружества. Именно в тази сфера протичат големите борби между Великите сили. До 80-те години на ХІХ век водещи в акционерните дружества са френските и английски капитали, след което те са изместени от германските и австроунгарски.

Третата форма на проникване на чуждия капитал е чрез режима на капитулации. Проф. Мария Манолова отбелязва, че това е сложна система от права и имунитети даващи икономически привилегии да чуждите граждани на османския пазар. Те засягат не само икономическата, но и правната област, а от тук и сферата на вътрешната и външната политика. За първи път тази система се появява под формата на дарение направено от султан Сюлейман І Кануни, за да даде външен израз на съюза с Франция срещу Австрийската империя. В тази сфера през ХІХ век се включва и Русия, която няма икономическа мощ, но чрез една система от унизителни мирни договори , получава същите права, както и останалите Велики сили върху режима на капитулации.

В създалата се обстановка, проблемът за съдбата на българското население в Македония и Одринско от гледна точка на стопанското му развитие e изключително сложен. В хода на Възраждането българските територии се развиват неравномерно. Значително увеличение на производството имаме в Мизия, в балканските селища и в Тракия. Именно те оформят славата на българите като производители, докато Македония и Одринско си остават чисто аграрни райони и занаятчийското производство в тях е доста по-слабо развито, а именно то е носител на новите отношения. Това изоставане в производствената сфера е изоставане и в обществените отношения и се отразява върху хода на възрожденските процеси върху двете области, които изостават в сравнение с останалите български райони. Липсата на сериозна стоково-парична циркулация предизвиква една сериозна изостаналост, затова и активността на революционното движение там до 1877-1878 е слаба и се касае преди всичко за развитие на харамийството. Именно тази особеност на изоставане в Одринско и Македония прави селячеството движеща сила на освободителната борба и поради липсата на добре оформени слоеве на буржоазията подобно на Априлското въстание на преден план излиза интелигенцията. В това отношение безспорно проф. Иван Хаджийски е много прав като разглежда не само Априлското въстание, но и третира българските земи като цяло.



Тежкото икономическо положение на двете области пораждат и сериозни национални противоречи, които са разгледани от патриарх Кирил Български. След Освободителната война големите маси от мохаджири са настанявани в Одринско и Македония, а това засилва социалните, верски и национални противоречия. Част от тези мохаджири са избягалите черкези и татари, които са превърнали разбойничеството в поминък. От друга страна зулумът на султан Абдул Хамид ІІ декларира, че продължава ерата на Танзимата и запазва младотурската конституция от 1876. Но тъй като имперята е децентрализирана всички тези реформи засягат ройоните около столицата, докато в периферните райони продължава да действа шериата. Създава се един нечуван правен хаос и произвол, който дестабилизира цялата империя. Нарастването на националните противоречия в Македония неизбежно води до разрастване на харамийството, чийто обект за нападения са богатите турски чифликчии, а в районите граничещи с Албанските планини се развива и разбойничеството. Наличието на харамийство и разбойничество едновременно размива разликата между тях пред официалните турски власти.

След Освободителната война единствената призната народностна институция на българите в Османската империя е Екзархията, но нейното положение е крайно нестабилно в хода на войната. След като екзарх Антим І отказва да подпише махзара и защитава българите след Априлското въстание той е изпратен на заточение, а на негово място е издигнат екзарх Йосиф І Български. Първоначално седалището на екзарха е преместено в хода на войната в Пловдив, а след това отново се връща в Цариград. Именно в този период султанът създава известните си отряди хамидие за тероризиране на християнското население, които са сериозно изследвани от проф. Садулов. От друга страна официалната турска власт създава редица пречки пред Екзархията, стараейки се да спъне нейната дейност главно в Македония и до 1887 Екзархията е оставена сама срещу Портата, без подкрепата на официалната българска власт. Нещата се променят, когато в Княжеството на власт идва кабинетът на Стефан Стамболов, който налага доктрината за еволюция на Македония Точно тази доктрина създава условия за единодействие на българското правителство и Екзархията. В 1890 българското правителство и Екзархията успяват да издействат берати за български владици за Охрид и Скопие, а в 1894 за Велес и Неврокоп. Единодействието между българския мин-пред. и екзарха продължава и при кабинета на Стоилов, който със своя неутралитет в гръцко-турската война от 1897 получава берати за Битоля, Дебър и Струмица. Сближаването на действията на българското правителство и Екзархията много силно подронва авторитета на Цариградската патриаршия и прокарваната от нея политика на елинизъм. Българското присъствие в Македония в 1897 може да се нарече определящо и Портата започва да се безпокой че това ще подсили българските настроения за национално обединение. Затова Портата, използвайки стария римски принцип Divide et impera, решава да толерира сръбската пропаганда използвайки старите българо-сръбски противоречия от войната 1885 година и желанието на Белград за реванш. Тази турска реакция срещаме веднага след Съединението и тя е резултат от засилването на Княжеството и превръщането му на хегемон на Балканите. Турция в този момент не е в състояние по военен път да утвърди сюзеренитета си и да защити своите граници. Чрез толерирането на сръбската пропаганда тя избягва създаването на балкански съюз срещу себе си и основното оръжие на Портата, за да поддържа сръбско-българския конфликт стават бератите за владици в Македония. След сръбско-българската война идеята за разширение на Сърбия на изток отпада. От друга страна тя е притисната от север и запад от Австро-Унгария, която е мандатьор на Босна и Херцеговина за 30-години. И единствения шанс за разширение на Сърбия остава на юг-югозапад като се развива идеята за излаз на Адриатика. Тази идея не е нова. Тя за първи път е формулирана от Илия Гарашанин в „Начертание” от 60те години на ХІХ век, но осъществяването и не минава през Босна и Херцеговина, което означава война с Австро-Унгария, а през Новопазарския санджак, като голямата цел е град Шкодра и от там излаза на Адриатика. За да се осъществи това обаче Сърбия трябва да притежава Северна Македония и това предполага нейния засилен интерес към получаването на берати в този район.

За първи път Христо Силянов говори за македонски тенденции в сръбската политика. В периода 1890-1893 година Сърбия се опитва да се споразумее с Гърция, за да поделят Македония на сфери на влияние и войнствената Атина, която е възприела идеята за еносис счита, че подобна подялба е напълно възможна. България в този момент е игнорирана. Професор Радослав Попов счита, че спогодбата Симич-Стоилов от 3 март 1897 на практика цели да бъде запазена българщината в Македония. В тази връзка се оказва ангажирана не само сръбската изпълнителна власт, но и сръбският крал Александър Обренович, който два пъти посещава Истанбул, а това е част от дипломатическите ходове на Белград, за да получи берати. В 1901 Белград получава берат за Скопие и по този начин той поставя граници на своите териториални претенции спрямо Македония.

През разглеждания период в Македония и Одринско продължава своята дейност и Римската курия изразена в т.нар. униатство. Основни разпространители на католицизма са познатите ни от Възраждането монаси от ордена Свети Лазар –лазаристите . Център за разпространение на униатството в Македония е католическата мисия в Солун и католицизма е само в по-големите градове на областта.

През 70-80-те години в Македония прониква и протенстанството и то може да се разглежда като своеобразна мода главно сред младежите завършили в Англия. Католицизмът и протестантството, които са поддържани от западните държави разцепват българското общество в Македония по верски признак в условия на „ Великата схизма” и патриарх Кирил Български прави извода, че те влияят негативно върху българското революционно дело и върху реализирането на българския национален въпрос.

Много важна роля в освободителните бобри на Македония и Одринско играе политиката на Великите сили по отношение на Портата и това прави Македония част от глобалната политика след Берлинския договор. Австро-Унгария получава Босна и Херцеговина с мандат от 30 години и това събужда старите и апетити за Солун и идеята и за триализъм.

Втората половина на 90те години на ХІХ век Русия пренася своето внимание към Далечния Изток и това я кара да се придържа към запазване на статуквото на Балканите и тя се явява един пасивен наблюдател по Македонския въпрос. Франция, който е изправена срещу Тройния съюз и е съюзничка на Русия, предпочита да разглежда Балканите като второстепенен фактор и поддържа руската позиция.

Италия, която през 90тe години на ХІХ век е излязла на световната сцена предпочита да изчака австроунгарската агресия на юг, за да постави своите териториални претенции за компенсация на Балканите. Рим винаги e имал особен афинитет към района на Албания.

Англия, която е традиционно поддържаща Гърция, стимулира по всякакъв начин гръцките претенции за Солун, за да попречи на Австро-Унгария. От друга страна тя поддържа Гърция срещу България, особено за излаза на Средиземно море, за да не би чрез България Русия да се настани в Средиземноморието. Германия има значителни колебания в собствената си политика. До 1891 канцлера Бисмарк се придържа към руската позиция по Източния въпрос, но след френско-руското съглашение позицията рязко се променя, с оглед на настъпилото блоково разделение (интродукция за блоковото разделение).

По силата на член 23 от Берлинския договор, Турция трябва да проведе реформи в християнските си области и в 1880 е свикана европейската комисия, която трябва да изработи проект за реформите и нейното седалище и в Белград. Македонските българи съставят изложения със своите искания към комисията. Те настояват българския език да е втори официален език в областта и Македония да бъде самостоятелен вилает. Инициатори на тази кампания са Кузман Шапкарев и митрополит Натанаил Охридски (интродукция за Кресненско-Разложкото въстание). Съдбата на българите в Македония и Одринско вълнува и българското население в Княжеството и Източна Румелия (инт. за комитети Единство, за в-к "Целокупна България", за Учредителното събрание и за идеята на Тодор Икономов).

Точно в този момент в Русе, където има значителна македонска емиграция и комитет „Единство”, ръководен от капитан Коста Паница започва издаването на в-к "Македонец", а в 1880 се създава Македонска лига, която претендира да бъде временно правителство на Македония в емиграция. През Август 1880 в Пловдив е създадена Македонска дружина за нравствено и умствено развитие на Македония. Това е нормално, тъй като в Източна Румелия революционните комитети са трансформиране в гимнастически дружества или благотворителни, но на практика запазват дейността си и зад Македонската дружина трябва да видим също революционен комитет.

През септември 1880 в София се създава Славянско благотворително дружество, което по програма и устав е близо до руските славянски комитети. Но вече в 1881 година същото дружество се преименува в Българо-македонско благотворително дружество, а това е показателно, че е станала промяна в посоката на дейността му.

Съединението рязко активизира македонската емиграция в Княжеството и дори се издига идеята българската армия да продължи на югозапад и заедно със Съединението да осъществи и националното обединение. Това налага лидерите на БТЦРК Димитър Ризов и Захари Стоянов да наредят по телеграфа да спре изпращането на чети за Македония, а готовите да бъдат изпратени към Пловдив, за да бъде защитена турската граница.

В хода на Сръбско-българската война на страната на българската армия се бие Македонски отряд, командван от капитан Коста Паница.

При управлението на Стамболов 1887-1894 основната цел да бъде утвърден непризнатия княз изисква внимателна политика на правителството спрямо Портата и Македонския въпрос като революционни изяви не се е считал за своевременен. Доктрината за еволюция включва подпомагане на църковното и просветно движение в Македония, но определено не толерира революционните изяви. В 1889 в София е създадено Македонско читалище, към което впоследствие се създава взаимоспомагателна каса. Вече през Февруари 1889 пак в София се създава дружество "Татковина", което подпомага бедните училища и църкви в Македония Особено важно за македонското движение е издаването на в-к "Македония", който до 1881 се издава в Русе, а след това в София. Негов главен редактор е Коста Шахов. Освен това започва издаването на в-к "Югозападна България". Двата македонски вестника се придържат не към Санстефанския договор, който считат за българския идеал, а към Берлинския договор, който е утвърден от Великите сили и това не ги противопоставя на голямата европейска политика. Вестниците са неутрални към събитията в България, а това им придава ореола на надпартийност. Целта на тази преса е да обедини македонската емиграция в страната с исканията реформите предвидени по член 23 от Берлинския договор да дадат статут на Македония подобен на Източна Румелия, т.е. автономия. Искането за автономия от една страна е стъпка към националното и освобождение, а от друга така се обезсмислят чуждите пропаганди в областта.

Още в 1888/1889 Пере Тошев заедно с Никола Генадиев и Андрей Ляпчев (инт. за Съединението) правят опит да създадат революционна организация в Македония и Пере Тошев организира революционен кръжок в Солунската мъжка гимназия, в който участва и Гоце Делчев. Но този опит е неуспешен и формирането на революционни комитети е забавено. Проблемът е, че в Македония комитетската дейност няма традиции, а харамийството има.

Когато в 1893 в Солун пристига Дамян Груев (Даме Груев) се поставя началото на организирана комитетска дейност и на революционна организация.

На 23 Октомври 1893 в Солун в квартирата на Иван Хаджиниколов се провежда заседание, на което присъстват Дамян Груев като представител на град Смилево (Битолско), д-р Христо Татарчев като представител на град Ресен, Иван Хаджиниколов като представител на Кукуш, Павел Попарсов като представител на град Велес, Андон Димитров като представител на Солунско и Христо Батанджиев като представител на Солун. Идеята е била, да се започне обществена дейност и така е оформено ръководното ядро на бъдещата революционна организация.

През Януари 1894 се провежда втора среща в квартирата на Андон Димитров, където са положени основите на организацията. Определени са нейната цел и името и като Павел Попарсов получава задачата да напише устава и.

Професор Константин Пандев, проф. Йоно Митев и проф. Крумка Шарова въвеждат като работно име на организацията ВРО (Вътрешна революционна организация) или ВМРО. ВРО е създадена като реакция срещу чуждите пропаганди в Македония, най-вече сръбската и гръцката. Това придава известен националистически облик на организацията в самото начало, тъй като в нея могат да членуват само българи. Този национализъм е отбелязан в доклана на д-р Христо Татарчев пред Х конгрес на ВМК. На този начален етап от ВРО нейните членове се наричат антиекзархисти. Този проблем възниква от политиката на екзарх Йосиф І Български свързана със силен централизъм в Екзархията. Като резултат той посяга върху правата на училищните и църковни настоятелства в Македония. Това не е учудващо. Единодействието на кабинета на Стамболов и Екзарията изисква силен централизъм. Стига се дотам, че са закрити 14 училища и църкви под предлог, че са нерентабилни. По този повод Павел Попарсов написва брошурата "Стамболовщината в Македония", в която се обявява против подкрепата на българското правителство за самоволните действия на екзарха.

Лятото на 1894 в Ресен се провежда среща-конгрес на лидерите на организацията. Разминаването в термините "среща" и "конгрес" става в мемоарите на д-р Христо Татарчев и на Гьорче Петров. Първият нарича събранието конгрес, а втория среща. На нея се взема решение организацията да се включи в ръководството на общинските, училищни и църковни настоятелства. Това е настъпателна тактика на организацията. Чрез овладяване на ръководствата тя има възможност да управлява цялото население по места и да стане масова.

Екзархисти и антиекзархисти оформят две крила в българското общество в Македония и дори д-р Христо Татарчев ги нарича партии. На Х конгрес на ВМК тя обвинява и двете партии, че са допуснали партизанство и сектантство и са разцепили българското общество, в резултат на което са намалили силата на революционния процес.

ВРО в Македония до голяма степен напомня на ВРО на Левски. В нея няма идеино единство и истински облик на революционна организация в самото начало. Фактически брошурата на Павел Попарсов е първата програма, но не на организацията, а за реорганизиране на Екзархията. По този начин движещата сила в самото начало на ВРО е омразата към Екзархията, а не общонационалния въпрос.

По проблема за бъдещето на Македония във ВРО няма идейно единство. Съществуват две мнения. Първото иска автономия на областта и впоследствие присъединяването и към България, а второто мнение иска директно присъединяване към Княжеството. Тъй като вторият път е невъзможен остава идеята за автономия. В този начален етап ареалът на организацията обхваща само Македония. Одринско е включено по-късно. Това е обяснимо, тъй като Македония е обект на чуждите пропаганди, докато българският характер на Одринско не подлежи на съмнение.

Според устава изготвен от Павел Попарсов в организацията могат да членуват само българи. На втората среща в квартирата на Андон Димитров д-р Христо Татарчев пише, че е прието името на организацията да бъде "Македонска революционна организация" (МРО), а ръководният орган да бъде Централен македонски революционен комитет (ЦМРК). Гьорче Петров обаче въобще не ползва термина организация и заявява че името и е било Македонски революционни комитети (МРК), а ръководството ЦМРК. Изготвен е печат на ЦМРК с надпис "Свобода или смърт" и лъвче с корона (голяма интродукция). Искането МРК за автономия на Македония фигурира и в програмата на организацията, където е записано, че борбата следва да се води чрез революционни средства. Следва да се отбележи, че до този момент основен враг на организацията е Екзархията, където до този момент борбата е преди всички с мирни средства. С приемането на новата програма МРК осъществява еволюция в тактическо отношение към въоръжените средстваи постепенно противопоставянето с екзархистите остава на заден план и почти е прекратено. Пръв председател на ЦМРК става д-р Христо Татарчев, а секретар и касиер е Дамян Груев. В 1895 ЦМРК изработва Правилник за ръководството на местните комитети, с който се поставя началото на комитетската мрежа в Македония. Правилникът предвижда при посвещаване в делото (покръстване) да се полага клетва и да се събира членски внос в размер на 10% от стойността на имота (интродукция). Организацията спешно се нуждае от средства за водене на кореспонденция и за закупуване на оръжие. Ето защо в 1896 година тя започва да изпраща заплашителни писма към заможните българи (интродукция).

Най-активен член на ЦМРК е Дамян Груев. Той успява да създаде в Солунската мъжка гимназия отново революционен кръжок. Освен това той посещава редица селища в Македония и създава комитети там. Дори д-р Христо Татарчев го нарича Македонският Апостол. В този ранен стадии целта е преди всичко да бъдат привлечени към организацията обществено значими личности, а такива са учителите. Затова и на този етап от създаване на комитетската мрежа комитетите включват един тесен кръг от просветени, който е и почти професионален от учители. При посещението на Дамян Груев в град Щип в делото е покръстен и Гоце Делчев. Благодарение на учителството вече започва създаването на комитети и в околните на градовете села. Въведена е много строга конспирация като се ползва чуждия революционен опит. Посветените се включват в групи по 10 души като само отговорникът на групата поддържа връзка с ръководителите на останалите групи. По този начин се намалява опасността от провал. Организационната дейност често се свързва и с културно-просветна дейност. Групите често подготвят представления, заедно обсъждат вестници, книги, революционна литература, строят се планове за бъдещето на Македония.

Пръв Гоце Делчев издига идеята, че комитетската мрежа трябва да е свързана с Княжеството и създава първите канали, по които преминава кореспорденцията със страната. Така е поставено началото на куриерската служба на организацията. Много широко се употребява химическо мастило, шифри, пароли, псевдоними, лозинки. Особено активен в района на Битоля е Гьорче Петров, който успява по неговите думи да създаде 9 комитета. Но към лятото на 1895 поради липса на пари кореспонденцията на ЦМРК постепенно намалява и дори дейността замира, а това нарушава цялостния ход на организацията. Едва есента-зимата на 1895/1896 след като Дамян Груев се завръща в Солун средства са набавени и дори организацията започва издаването на нелегален вестник "На оръжие", от който излизат три броя.

Поставя се началото и на организацията и в Одринско. През август 1895 в Битоля Дамян Груев посвещата в делото учителят Христо Коцев, който преподава в четирикласното училище в Одрин и му постява за задача да организира комитети в Одрин и Вилаета. Именно Христо Коцев създава през Септември 1895 първият комитет в град Одрин, от който впоследствия започва създаването на комитетската мрежа в Одринско. В този етап разширяването на организацията, не само като численост, но и като ареал изисква нови форми на дейност и по тесен контакт между ЦМРК и новите комитети. Това подсказва, че организацията трябва да премине от централизъм към децентрализация, която окончателно е наложен като решение на Солунския конгрес от 1896.

На 19 Март 1895 в София е свикан конгрес на македонските дружества в Княжество България. Той обединява в една легална организация всички македонски емигрантски дружества и братства. За ръководен орган на организацията е решено да бъде Върховен македонски комитет (ВМК) с председател Трайко Китанчев. Съставът на ВМК е от десет души, които са избрани на конгреса с мандат от 1 година. От състава на ВМК се излъчва Изпълнително бюро в състав от 5 души, което е постоянно действащото ръководно ядро на организацията.

Като първа своя задача ВМК открива свои представителства в големите градове на Княжеството и Румъния. Откриването на представителства в Румъния е поради наличието на голяма българска емиграция там, а от друга страна това е и намек, че организацията ще бъде до известна степен суверена от властта в Княжеството.

Усилията на ВМК са насочени към организиране на въстания в Македония или въстанически акции и дори кабинета на д-р Константин Стоилов дава съгласието си български офицери да поведат формираните чети в Македония. Точно затова проф. Туше Влахов пише, че това е първият български кабинет поставил си за дългосрочна цел присъединяването на Македония към България, било чрез еволюция или революция. В Македония са изпратени четири големи отряда и няколко малки чети, които през лятото-есента на 1895 правят опит да вдигнат въстание в Македония, но без успех. Неуспехът показва, че ВМК и българското правитлество търсят бързия ефект, а той не може да се постигне само чрез еднократен акт и изпращане на чети отвън. Кабинетът и князът са разочаровани и оттеглят поддръжката си към ВМК. Настъпва разочарование във ВМК и дори някои от лидерите призовават да бъде спряна революционната борба.

През декември 1895 се провежда извънреден конгрес на македонската емиграция, на който трябва да бъде изслушан отчета на ВМК и Бюрото (Изпълнителното бюро). Отчета на Бюрото е представен от секретаря на Трайко Китанчев - Андрей Ляпчев. Съставена е комисия, която да направи ревизия на сметките на ВМК, защото има обвинения, че са извършени финансови нарушения. Подпредседател на тази комисия е Алеко Константинов (интродукция за творчеството му). На този конгрес емиграцията се нахвърля върху българските офицери водили отрядите и четите и се издигат гласове да се премине към мирна пропаганда, т.е. организацията да следва доктрината на еволюция. Разярени офицерите напускат конгреса и създава свои ВМК.

Това е вече прекалено и кабинета, който иска да установи контрол върху македонското революционно движение не може да допусне разцепление в него и със заповед на княза офицерите са пръснати из провинциалните гарнизони и техния ВМК се разпада.

На 16 Декември 1895 е избран нов състав на ВМК с председател ген-майор о.з. (от запаса) Данайл Николаев (интродукция за ролята му при Съединението). На самия конгрес обаче, в резултат на споровете между делегатите се разгласяват редица тайни, нарушена е конспирацията стават явни пароли, явки (място на тайна среща) и сериозно е засегнат имиджа на организацията. Тъй като все още има гласове и за мирна пропаганта явно че е станало и идеино отстъпление.

В началото на Януари 1896 правителството успява да се споразумее с новия ВМК и е съставен щаб, който трябва да подготви план за бъдещи въстанически действия. Успоредно с тази дейност ВМК изработва и проек за реформи в Македония, който предоставя на кабинета като база за бъдещи искания на България към Турция да приложи член 23 от Берлинския договор. Когато мин.пред. е на посещение в Цариград, за да връчи поканите на султана и екзарха за кръщенето той предоставя този проект на Портата. От своя страна Портата предлага свои проект, който обаче ВМК счита за елементарен и нищо не значещ.

През март 1896 Петербург, който не желае напрежението на Балканите да расте заради Македонския въпрос предлага седалището на екзарха да бъде преместено от Цариград в София, но срещу това се обявява и българското правителство и ВМК и ВРО, защото считат че това ще намали българското присъствие в областта, тъй като това вече няма да е вътрешен проблем на Османската империя, при който Екзархията е народностна институция в нея, а ще стане проблем на международните отношения. Освен това 3/4 от диоцеза на Екзархията е на български земи извън Княжеството.

Между ВРО и ВМК връзки се създават още в първия месец след македонския конгрес в София. Различията между двете организации избухват по-късно след като ВМК предявява претенции за върховенство.

Според ВМК бъдещата обща организация трябва да бъде средство за дипломатически натиск от страна на Великите сили върху Портата. Докато ВРО се обляга изцяло на вътрешните сили и не е склонна да превръща Македония в играчка в ръцете на Великите сили, което може да доведе до разцепването и. Това различие в тактическата концепция на двете организации довежда до прекъсване на преговорите помежду им. Не съществува единство между тях и по проблема за заплашителните писма. ВМК не одобрява широката им употреба, тъй като се отблъсква най-заможната част от населението.

Точно в тази обстановка се провежда Солунският конгрес на ВРО, който има изключителна роля и значение за развитието на организацията. Конгресът е свикан през пролетта на 1896 и за него сведения получаваме от д-р Христо Татарчев, Гьорче Петров, Борис Сарафов и Пейо Крачолов Яворов. На конгреса присъстват 15-16 души от ръководството, не се избира ръководство и председател на конгреса, не се водят и протоколи (сравнение с Гюргевския БРЦК). На него организацията става истински революционна, затова и Гьорче Петров твърди, че това е Учредителен конгрес. Взето е решение да бъде открито задгранично представителство на организацията в София. Явно в това ВРО ползва опита на ВМК. Решено е да бъде изработен нов устав и правилник и за изготвянето им са натоварени Павел Попарсов, Гьорче Петров и Борис Сарафов.

Уставът и правилникът са отпечатани в 1897. На Солунския конгрес, в качеството си на представител на ВМК, присъства Андрей Ляпчев, но опитът му да се наложи над организацията е неудачен. В отпечатания в 1897 устав организацията е вече с ново име - ТМОРО (Тайна македоно-одринска революционна организация). Но в 1961 в Македония е намерен оригиналът на устава приет на Солунския конгрес, където организацията е наречена БМОРК (Български македоно-одрински революционни комитети), а ръководния орган ЦБМОРК (Централен български македоно-одрински революционен комитет).

На конгреса става и разделение на Македония и Одринско на революционни окръзи. Общия им брой е 7 с центрове Солун, Битоля, Щип, Скопие, Велес, Одрин, Струмица (в този окръг влиза и Горна Джумая). Безспорно с най-голяма територия е Одринския революционен окръг, в който се включва и Цариград. За ръководители на отделните окръзи са назначени лица, които вече са се утвърдили като ръководни дейци по места и по този начин се избягва грешката на Левски с външни лица да се управлява организацията. Формирането на революционни окръзи е показателно, че БМОРК изоставя принципа на силния централизъм и го заменя с децентрализация. В ЦБМОРК участват д-р Христо Татарчев, Андон Димитров, Гьорче Петров, Иван Хаджиниколов и Дамян Груев. Възниква и въпросът за набавянето на оръжие. Решено е това да стане по два начина - чрез закупуването му в Османската империя или отвън. Но и в двата случая от организацията се изискват пари, а тъй като проблемът с паричните средства се превръща в основен, веднага след конгреса рязко е увеличен броя на заплашителните писма и естествено отношенията с ВМК се обтягат.

Много модерен в този период се оказва динамита при извършването на терористични акции и атентати и за късо време той се превръща в основно оръжие и своеобразен почерк на БМОРК. Разкриват се така наречените бомбаджийски работилници, които най-често са в пещери и извън населените места. Започва отвличането на чужденци с цел откуп, грабежи. Явно е дадена пълна свобода на комитетите за набиране на средства. Това обтяга отношенията между Портата и Великите сили, тъй като тероризмът вече касае и техни граждани и съответно режимът на капитулации се затяга. Портата е принудена да усили полицеиския контрол над населението. Тероризма има и обратна страна. Той рязко увеличава опасността от провали и те стават известни като афери. Първата от тези афери е в хода на гръцко-турската война от 1897 (интродукция със Стоилов и арменските кланета). Намесата на българското правителство в защита на арестуваните вече показва, че между БМОРК и кабинета съществува връзка. Втората голяма афера е в 1902, която също е свързана с големи арести.

Тъй като БМОРК има вече облик на революционна организация, за да засили своето влияние тя прави опит да се сближи с екзархистите, но не постига успех. Масовизирането на БМОРК рязко отслабва позициите на Екзархията, която предпочита да се развива само в мирна посока (еволюция). Но точно това вече не задоволява населението и екзархистите решават в 1896 да създадат ЕРБ (Екзархийско революционно братство). ЕРБ възлага всички надежди на княза и ВМК. То поддържа контакти с българското правителство и може да се разглежда като протежирано от тях. След Солунския конгрес отношенията БМОРК - ЕРБ са силно влошени и ЕРБ дори започва да готви планове за убийството на лидери на БМОРК. Такива са подготвени за Гьорче Петров, Иван Хаджиниколов и Дамян Груев. Създава се реалната опасност осъществяването на покушенията да предизвика война между двете организации и цялата българска национална кауза в Македония да бъде срината. Под натиска на българския кабинет в началото на 1899 БМОРК и ЕРБ се сливат и ЕРБ фактически прекратява съществуването си.

Между 14-16 Октомври 1896 в София се провежда ІІІ конгрес на македонската емиграция. На него е избран нов състав на ВМК като председател остава ген.майор о.з. Данаил Николаев, но членския състав на ВМК и Бюрото е променен. Приети са редица решения за оживяване на революционната дейност в Македония. Предвидено е изпращането на големи отряди и чети в областта, за да се поддържа революционно напражение.

Това е нормално с оглед предстоящия гръцко-турски конфликт. Но след конгреса действията са крайно мудни. Причината е, че председателят на ВМК е в крайно лошо здравословно състояние и само два месеца след конгреса той подава оставка. От 9-членния състав на ВМК като временен председател е издигнат Йордан Ковачев, но през пролетта на 1897 последва убийството на писателя Алеко Константинов, който е член на Бюрото и от състава на ВМК остават 8 души, но вече няма кворум (не могат да се вземат решения). Това налага свикването на извънреден конгрес през Юни 1897, чиято задача е да избере нов ВМК.

В този период се издига идеята да бъде създадена обща организация с единно ръководство между ВМК и ЦБМОРК. Като първа стъпка към сближението в ръководството на ВМК са поканени да участват Гоце Делчев, Христо Станишев и Адндрей Ляпчев, но те отказват. Този конгрес се свиква в една напрегната обстановка на тежки междуличностни конфликти и не успява да вземе решение, затова и се саморазтуря. Няколко месеца по-късно Христо Станишев, който не е легитимно избран приема поста председател на ВМК само за да не се разпадне организацията.

През юни 1898 в София се провежда V конгрес на ВМК. Разглеждания основен въпрос са отношенията с БМОРК. Без да се говори за единна организация е възприет курс на сближение между двете. Решено е да започне издаването на в-к "Реформи" с главен редактор Андрей Ляпчев. По този начин ВМК допуска и еволюционен курс, още повече че Турция е победителка във войната с Гърция и фактически се следва курса на кабинета. За председател на ВМК е издигнат Александър Радев. Той е роден в Неврокоп, участник е в 12 чети и е много близък приятел на Яворов.

В този момент отношенията между ЦБМОРК и ВМК се спъват не само от борбата за надмощие, но и от самото правителство. Д-р Константин Стоилов, който желае да подчини революционното движение обещава 4000 пушки, но при условие, че въстание се готви само в Македония, не в Одринско. Явно той е привърженик на етапност в решаването на националния въпрос по революционен път.

Падането на кабинета на Стоилов на 14 Януари 1899 и идването на радославистите на власт създават условия за тясно сътрудничество между ВМК и ЦБМОРК. Проф. Йоно Митев и проф. Константин Пандев отбелязват, че се създават такива условия, при който македонското революционно движение навлиза в качествено нов етап от развитието си, който обхваща периода от лятото-есента на 1899 до 1903.

В началото на своето съществуване БМОРК няма четнически институт, т.е. организирана четническа сила, която да провежда пропаганда сред населението, а и да бъде ядро на революционните сили. Тя разполага с комитетска мрежа, но в Македония харамийството е традиционното. Освен това комитетите не са мобилни и могат да обхванат само ограничен район. Първоначално БМОРК създада куриерските си служби и тайната наказателна полиция, която да извършва терористични акции и изпълнява смъртни присъди. Нейното създаване можем да отнесем към пролетта-лятото на 1897 във връзка с рязкото повишаване броя на заплашителните писма. Съставът на тайната полиция е от местните комитети и с изпълнението на смъртни присъди нейните членове са познати на местното население, а това повишава опасността от афери.

Тъй като македонските харамии, които грабят и убиват богати турци не са на БМОРК, а от четите на ВМК те се ползват много често с откритата подкрепа на българското население, в това число и на заможните българи, защото не посягат на българския национален елемент и в това отношение ВМК за известен период се ползва със значително по-голям авторитет от БМОРК.

По идея на Гоце Делчев БМОРК започва създаването на малки по численост, но много подвижди чети, които изпълняват революционно пропагандни задачи. Те са гръбнакът на постоянните чети на БМОРК. Харамийството не е сезонно явление, тъй като тези чети са от самата област и комитетите в нея. Те познават терена, разполагат със значителни възможности за укриване и бързо избягват преки сблъсъци с турската полиция и аскер. Тази идея е заимвстана от ВМК и тя също започва да създава свои постоянни чети в Македония.

В 1899, след като е погълнала ЕРБ, БМОРК се обръща към революционните окръзи с предложение да създадат свои постоянни чети във всяка околия и през пролетта-лятото на 1900 броят на тези чети е вече значителен. Четите дават възможност да се получи военна закалка на бъдещите командири на въстанието. Освен това обикновеният четнически редови състав също получава боен опит, дисциплине и издържливост. Четите са в постоянно движение и покриват големи райони като особена заслуга за тяхното създаване има Гоце Делчев. Не случайно проф. Мерсия Магдермот пише, че той е издигнал революционното движение на качествено ново ниво.

В 1900 Гоце Делчев е назначен от ЦБМОРК за главен ревизор на всички чети в Македония и Одринско. От пролетта на 1900 той е на обиколко в Одринско, а от началото на 1901 до март 1902 той е на обиколка из окръзите в Македония. Точно тогава той формулира основните задачи пред четите.

1)Те са длъжни да изпълняват смъртни присъди над предатели, над неплатилите по заплашителните писма, над извършилите престъпления. С тази първа задача той превръща четите в правно-наказателен институт.

2)Втората задача е набирането на оръжие като той счита, че голямата цел оправдада средствата и дава пълна свобода на четите.

3)Третата задача е събирането на средства най-вече пари, което също трябва да бъде по всякакъв начин. Единственото условие е да не се посяга на бедни българи.

4)Най-важна е четвъртата задача. Тя предвижда четите да участват в управлението на селищата. Така те получават организационно-управленски функции с оглед бъдещата им роля във въстанието. Изрично е условието четите да избягват открити сблъсъци с аскер и полиция, защото евентуалното им разбиване може да срине психическата нагласа на населението към въстанието.

Четите довеждат до масовизиране на борбата и до покръстването на цели села. В този аспект те се оказват много по-действени от комитетите. Постепенно турското правораздаване е заменено с четническо по места, четническото подменя и познатото традиционно българско право. Въведена и изключително строга дисциплина. Със смърт се наказва пиянството и моралното мърсуване. Точно с четите принципът на децентрализма в БМОРК е вече категорично утвърден. Той е само решение на Солунския конгрес със седемте окръга, но същинското му оформяне става през 1899 с четите.

В 1901 година между ВМК и ЦБМОРК започват много сериозни търкания. Причината за поредния сблъсък е новия устав на БМОРК, който предвижда в организацията да се членува без значение на националната принадлежност, но задължително да е християнин. Фактически отпада националната преграда, но остава верска.. Именно в 1901 отпада абревиатурата БМОРК (ЦБМОРК) и се въвежда ТМОРО (ТМОРК). Това е свързано и с промяната на устава. В устава не е предвидено обединение с ВМК, а само споразумение за единодействие.

Колкото повече нараства броя на четите, толкова повече нараства и опасността от афери. Нарастват и сблъсъците с аскер, полиция, отряди хамидие и потери. Това създава напрежение в редица райони и се засилва натиска на официалните турски власти върху населението. Това неизбежно ускорява вземането на решение за въстание, както от страна на ВМК така и от страна на ТМОРО.

Пролетта на 1902 чета на ВМК командвана от полк. Янков навлиза в Южна Македония и стига района на Костур, където обявява въстание. С много големи усилия ТМОРО успява да предотврати неговото избухване, но населението се обърква и не знае кого да слуша. Проблемът е, че населението много трудно различава четите на ТМОРО от тези на ВМК.

Сутринта на 23 Септември 1902 ВМК обявява въстание в Горна Джумая. То е инспирирано от Княжеството с идеята да се постигне едновременно решаване на националния въпрос и обявяването на независимостта. Въстанието няма нито, въоръжение, нито размах нито подкрепата на ТМОРО и бързо е смазано. Последват голям брой арести, а тъй като в района само ТМОРО има комитетска мрежа, тя е засегната от аферата. В района се разполагат значителни турски военни части и напрежението в цялата област рязко се покачва.

През Ноември 1902 ВМК обявява начало на подготовка за въстание насрочено за пролетта на 1903 и официално уведомява ТМОРО за решението си. Създава се реалната опасност ТМОРО да бъде елиминирана като лидер на революционното дело и да загуби инициативата и авторитета си сред населението.

Между 2-4 Януари 1903 в Солун е свикан конгрес на ТМОРО, който взема решение за въстание насрочено също за пролетта на 1903. Но вътре в ТМОРО съществуват значителни разногласия. На Солунския конгрес не присъстват голяма част от ръководителите на организацията и фактически ТМОРК взема в непълен състав решението за въстание. ТМОРО не е готова и като организация, и като военна подготовка за толкова кратък период да осъществи въстание и завърналите се от Княжеството лидери настояват датата да бъде отложена за по-късно.

Отношенията между ВМК и ТМОРК в периода 1901-1902 са на приливи и на отливи. В 1901 между юни и юли те са почти прекъснати и са пред пълен разрив и проблемът е не в борбата за надмощие, колкото в започналият терор от страна на ВМК, който се изродява в чист тероризъм. В своите спомени Борис Сарафов отбелязва, че терорът е наложен поради липсата на пари. Но докато терорът на ТМОРО обхваща само Македония и цели да дестабилизира Османската империя, ВМК започва терор и политически убийства във всички европейски държави и дори в 1903 нейна жертва става сръбския крал Алексъндър Обренович. Това дискредитира македонското революционно движение и кауза пред цялата европейска общественост и на всички македонски революционери се гледа като на терористи-садисти.

Зимата на 1902 европейската дипломация се активизира с искането за реформи в християнските области на империята по силата на член 23 от Берлинския договор и дори руската дипломация настоява в трите македонски вилаета - Солунски, Косовски и Битолски спешно да се осъществят реформи. Това е нормална реакция на Русия, още повече че значителна част от нейните държавни лидери са ангажирани с участие в тържествата в България по повод годишнината от Освобождението. Най-представителното лице на Петербург, водещо руската делегация в България за празненствата е външния министър граф. Ламздорф. Кабинета на д-р Стоян Данев предлага на ВМК и ТМОРК да се срещнат с него и да уточнят проекта, за който настоява руската дипломация за реформи. Освен това правителството иска те да сондират мнението на Русия относно предстоящото въстание за 1903. Петербург и Виена подготвят съвместен проект за реформи в Македония, който на 8 Февруари 1903 предлагат на Портата, като в този проект са включени част от предложенията на ВМК и ТМОРК. Но при срещата с ръководствата на двете организации граф Ламздорф е категоричен, че Русия няма да воюва за промяна на балканското статукво. Кабинета на д-р Стоян Данев, следвайки руската политика настоява въстанието да бъде отложено, тъй като Княжеството не може да го подкрепи. Но това разваля отношенията между кабинет и княз и на 3 Май 1903 правителството подава оставка.

В началото на Март 1903 чета водена от Гоце Делчев прекъсва жп линията Цариград-Солун и почти за три дни трафика на стоки и пътници е прекъснат. Това е показателно, че ТМОРО вече търси крупни акции, целящи да увеличат напрежението и да осигурят революционна ситуация, която да направи въстанието неизбежно.

Точно в този момент във ВМК се появяват крайни индивидуалисти, който не признават вътрешната дисциплина, устана на организацията и нейното ръководство, но това са пламенни патриоти готови да умрат за българщината в Македония. Те искат да постигнат освобождение на областта чрез сензационни терористични акции и по този начин да накарат Европа да се намеси. Особено активна сред тях е групата на солунските гемиджии (лодкари) водена от Орце Попйорданов. В групата влизат 10 души. На 28 април 1903 групата взривява бомба на кораба "Гуадалкивир", който е френска собственост и той е потопен в Солунското пристанище. Следва поредица от бомбени атентати по жп линията Солун-Цариград. Взривена е "Банк Отоман" в Солун. Разярена мюсюлманска тълпа прави страшно клане в българските махали на Солун и започват невероятни насилия и терор в цялата област. Още през Януари 1903 Яне Сандански казва "По-добре един край с ужаси, отколкото ужаси безкрай!". Обстановката е такава, че въстанието е неизбежно.

В навечерието на въстанието на 3 май 1903 при село Баница (Битолско) пада убит Гоце Делчев. Сериозен изследовател на този проблем е акад. Христо Христов с книгата му "Гибелта на Гоце Делчев".

В навечериета на въстанието Битолския революционен окръг провежда конгрес в град Смилево, на който трябва да се вземе решение да избухне въстание или не (интродукция). На този конгрес е избран въстанически щаб, в който влизат Дамян Груев, Борис Сарафов и Георги Лозанчев. Прието е въстанието да избухне на 2 август 1903 (денят на свети Илия - Илинден).

На 11 Юли 1903 47 делегати от Одринския революционен окръг се събират в местността Петрова нива в Странджа и вземат решение за въстание (интродукция за Оборище). Решено е то да избухне на 19 август (Свето Преображение).

На 2 август избухва Илинденското въстание в Македония. То е най-масово в Битолско. Превзети са Крушево, Смилево и други селища. Но срещу въстаналите турската власт изпраща огромни военни сили. В този период кореспондент на в-к "Новое время" пише, че гръцкото правителство дало нареждане на своето население в Македония да оказва помощ на турския аскер. Според руския консул в Солун Гирс с тоталните си кланета турските власти целят не да потушат въстанието, а да унищожат българския национален елемент въобще.

На 19 август 1903 избухва въстание в Одринско. Участниците в Преображенското въстание атакуват град Василико, превземат Ахтопол, като навсякъде проявяват толерантност към мирното турско население.

Общия брой на въстаналите в Илинденско-Преображенското въстание е 14-16 хиляди въстаници и в това като участие то превъзхожда Априлското въстание. Срещу тях обаче турската власт изпраща 200-300 хилядна армия и този път не се включват башибозуци, а това предполага броят на жертвите да е сравнително по-малък. Само в районите на Битолско и Странджанско въстанието е по-масово. В останалите райони то е ограничено. В хода на сраженията четите на ВМК се бият заедно с тези на ТМОРО.



На 22 Септември 1903, когато положението на въстаналите е вече безнадеждно щабът на Битолския революционен окръг се събира, за да обсъди обстановката. Те изготвят изложение до българското правителство, в което описват ужасите в Македония и призовават България да обяви война. В хода на въстанието загиват 1000 въстаници, а 5000 души мирно българско население е изклано. 200 села опожарени, а 30 000 бежанци напускат родните си места и търсят закрила в Княжеството. Кореспондентът на в-к "Таймс" Джон Ръскин описва потресаващи картини и затова често е наричан Макгахан на Македония.
Каталог: files -> files
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см
files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София
files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо
files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България
files -> Георги Димитров – Kreston BulMar
files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт


Поделитесь с Вашими друзьями:


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница