Наръчник за междукултурно сътрудничество: опитът в България
Теми и динамика на обученията (работните семинари)
Изтегляне 0.7 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Общност и културна идентичност
- Междуобщностният конфликт и неговото управление
- Визия
- 3.2.5. Регулиране на междугруповите отношения
- Заключителната конференция
- Оторизиране на младежкото лидерство
- От намерения към действия
- 4. Предизвикателства и поуки
- 4.1. Преодоляване празната политическа реторика
- 4.2. Семейните връзки и доверието в общността
- 4.3. Стеснен възглед за политическото участие
- 4.4. Развиване на критична рефлексия
- 4.5. Преодоляване на предразсъдъците и травматичния опит
- 4.6. Методологически препоръки
Теми и динамика на обученията (работните семинари) Следващата фаза на проекта, условно наречена обучителна, имаше за цел да представи пред участниците изводите от изследването в контекста на съществуващото теоретично и практическо познание в съответната област. В обучителните събития участниците се срещнаха със собствените си възгледи и идеи, споделени във фокусните групи, но обогатени и осмислени от позициите на систематично знание за човешките отношения. Това направи въможно те да се свържат с новото знание не като с нещо външно и чуждо, а като с продължение на техните мисли и отговор на зададените им и незададени въпроси – въпросите пред които техните общности са изправени на този етап от развитието си. Тук представяме в резюме основните тези, около които бяха организирани обучитиелните семинира и последващата формираща работа с младите лидери. (Пълният обучителен курс е представен в Обучителни Материали, раздаден по време на семинарите)
Идентичността е сравнително стабилна категория на ума, която определя границите на нашата представа за себе си. Тя включва нашите желания, очаквания и версии за себе си, както и представите, които важни в живота ни хора ни предлагат за нас самите. Идентичността има както лични, така и социални измерения – тя описва богатството от преживявания, вярвания и поведениия на членовете на общността, чрез които те се себеопределят като принадлежащи към една или друга обособена група. Основен механизъм за конструиране и възпроизвеждане на идентичността е избирателното открояване на приликите и отликите между общностите. Чрез механизма на предоговаряне на общото и различното вътре в човешките групи се обособяват и поддържат границите на общностите и се управляват процесите на междугрупов обмен. Себеопределянета в категориите на групова идентичност предполага процес на обмен на хората от общността със средата, в която живеят, и вътреобщностен обмен за осмисляне на опита от това взаимодействие. Поради динамиката на живота и нарасналата териториална, социална и културна подвижност в днешния свят хората все повече започват да принадлежат към много и различни по характер общности, което води до разколебаване на устойчивата, монолитна идентичност. Същевременно натискът върху идентичността на индивидите и групите поражда тревожност и несигурност, които на свой ред водят до засилено търсене на познати, дадени наготово модели за групова идентификация, каквито са етноса, нацията и религията. Анализът на данните от фокусните групи очерта редица области на различие, тревога и напрежение свъзани с идентичността:
Този вид напрежения отключват драматични тревоги в обществото и очаквания към членовете на отделните групи и общности да реагират гъвкаво на новите социални процеси, като се адаптират и същевременно запазят идентичността си. Като всяка жива система общностите имат ограничен капацитет да генерират и интегрират промени, и когато външният натиск стане твърде силен и застрашителен, те реагират със затваряне и втърдяване на традиционните идентичности, което от гледна точка на междукултурния диалог води до съпротиви и регрес. Резултатите от изследването демонстрират, че тенденцията към затваряне и тенденцията към отваряне и интеграция често пъти съжителстват в една и съща общност, пораждайки вътрешни напрежения. Например в групата от Гоце Делчев се сблъскаха две гледни точки за това какво означава да си помак или българин мюсюлманин, и стана ясно, че по този въпрос далеч няма консенсус в самата общност. Всички са съгласни, че като български граждани трябва да се интегрират в обществото и да напуснат традиционната затвореност и изолация, но мненията се разделят по въпроса как трябва да се случи това. Едни поддржат, че интеграцията означава туширане на културните разлики, и затова са запазили българските си имена. Тази гледна точка гласи: ние нямаме друг път освен максимално интегриране. Другата позиция е: да, трябва да се интегрираме, но за да получим необходимото уважение и респект от страна на мнозинството първо трябва да постигнем яснота по собствената си идентичност. Според тази гледна точка сполучливата интеграция е възможна едва след като групите бъдат ясно обособени и културните разлики бъдат признати и зачетени. Тоест можем да се интегрираме като различни, не като еднакви. Всъщност, това е големият дебат за това къде са границите между интеграция и асимилация. Става ясно, че по въпросите на идентичността в общностите протичат динамични процеси на промяна и въникват втрешногрупови фронтове, които имат пряко отношение към властта и лидерството. Изследването недвусмислено показва, че политическото лидерството е склонно да налага и да поддържа малцинствена идентичност, защото през нея контролира членовете на общността и ги държи в зависимост. Когато член на затворена общност си позволи да се отклони от тази предписана идентичност и откаже да следва покорно груповата норма, е много вероятно той да бъде дефиниран като отстъпник и да бъде наказан чрез изключване от групата. Тези феномени отдавна са предмет на философска и политическа рефлексия. На езика на човешките права това е конфликтът между правото на съхранение и поддържане на колективната културна идентичност и правото на индивдуално самоопределяне. На езика на политическата философия това е конфликът между доктрините на мултикултурализма и на либерализма. В дискусиите по време на обученията участниците бяха въвлечени в тази тематика през личните им и семейни истории, през уникалния им опит като индивиди и членове на специфични общности. Така стана възможно въпросите за идентичността и междукултурния диалог да станат предмет на публичен дебат по един интимен и емоционално ангажиращ начин, като така беше избегната опасността тези понятия да бъдат възприети просто като философски конструкции или политически мантри. В дебата участниците откриха, че идентичността е доста относително и контекстуално явление. Различните контексти правят релевантни различни линии на разделение или на сближаване, извеждат напред различни аспекти на комплексната идентичност на съвременния човек. Например, когато са в чужбина, определящата идентичност за хората най-често е тази на български граждани, назависимо че в страната се определят като турци или помаци. Картината допълнително се усложнява от европейската политика за развитие на регионите, която се проектира в полето на идентичността, като проблематизира националната идентичност и предлага като алтернатива локални и регионални иднетичности, които по сложен и често пъти ночакван начин се съотнасят с възникващата общоевропейска идентичност.
Както става ясно, променящата се и все по-комплексна идентичност усложнява отношенията вътре в общността и между отделните общности и подлага на изпитание установените в културата механизими за тяхната регулация. Това на свой ред води да нарастване на риска от културни конфликти и налага тяхното изследване и познаване. В тази връзка управлението на конфликтите е пряко свързано с идентичността и нейната еволюция. Тук излагаме в резюме основните тези, около които бе организирано обучението по темата за междуобщностните конфликти. Конфликтът е присъщ на живите системи и е проява на ситемна криза. При криза системата напуска установеното равновесие, преминава през период на безпорядък и се преподрежда в нова точка на равновесие. Новото равновесие може да бъде постигнато на по-високо или на по-ниско ниво на функциониране. По-високо ниво на функциониране означава по-висока степен на интеграция и диференциация в системата, което в човешките системи (семейства, общности и организации) се проявява като по-добро качество на живот, по-висока степен на себепознание и познание за социалните процеси и съответно по-голяма предсказуемост на променящата се среда и по-малка зависимост от обстоятелствата. Разрушителният конфликтът може да бъде разглеждан като регресивен изход от кризата – системата се реорганизира на по-ниско ниво на функциониране, което води до социален и културен упадък и човешко страдание. Междуобщностните напрежения имат собствена динамика и проявяват тенденция към ескалация (схизмогенеза), която може да доведе до разрушителен сблъсък. Съвпадането на социални и/или политически неравенства с етническо разделение в обществото предсказуемо поражда междуобщностен конфликт. Изключената група преживява своето положение като несправедливо и се стреми към промяна с различни средства. Ако доминиращата група е отзивчива и склонна към сътрудничество и преразглеждане на статуквото, промяната може да стане по пътя на включването. В противен случай напрежението по границата между общностите нараства до точката на избухване и промяната отново се случва, но на много по-висока цена, тъй като преминала през конфликт. Полтическото лидерство играе ключова роля за зараждането, развитието и разрешаването на междуобщностните конфликти. То може да тласне конфликта както към разрешаване, така и към радикализация. Икономическите и властови конфликти често се етнизират вторично. При този процес преследването на конкретни интереси на индивиди и организации се представя като защита на общностната идентичност и борба за утвърждаване на ценности. Често изострянето на конфликта е резулта от борбата за лидерство вътре в общността. Обикновено най-заинтересовани от изостряне на латентните етнически конфликти са кандидатите за лидери в общностите, които се опитват да делегитимират установеното лидерство, кото го обвиняват в съглашателство и поддържане на несправедливото статукво. В този смисъл смяната на поколенията в общностното лидерство далеч не винаги води до цивилизоване на отношенията. Полтическата злоупотреба с етническите конфликти е типична за изостанали и разединени общества със слаба гражданска култура и демократична традиция. Най-лошият сценарий за развитие на междуобщностният конфликт е неговото уваковечаване. Конфликтът се увековечава, когато неговото поддържане се превърне във въпрос на идентичност за значителна част от членовете на общността. Той се интегрира в културата и се възпроизвежда в емоционалния живот на общността, като се превръща в обяснителен модел за социалните феномени на индивидуално, семейно и общностно ниво. В случаи на нескончаем конфликт всички участници са еднакво въвлечени в подържането на конфликта. Не е възможно да се посочи единично явление като причина. При нескончаемия конфликт всяко събитие е част от дълга причинна верига (Bowen). Понякога нескончаемият конфликт бива потиснат или замразен чрез външна намеса. Замразените конфликти са временно потушени със средствата на властта, но не са намерили задоволително решение и могат лесно да се възпламенят. Съществуват различни технологии за управление на конфилкта: ранно предупреждение, превенция, посредничество (медиация), арбитраж и пр., които се различават по спепента на ангажиране и овластяване на противоборстващите страни. Най-цивилизованата форма на управление на конфликта е посредничеството. Ключово условие за успешно посредничество е готовността на двете страни да участват в процеса. В ролята на посредник може да встъпи неутрална трета страна, чийто авторитет е признат и от двете страни в конфликта. Необходимо е излъчване на легитимни представители на общностите, които получават мандат да водят преговори с участието на посредника. Процесът на посредничество преминава през няколко етапа: извеждане на представителите от конфликтната ситуация и осигуряване на условия за договаряне; редефиниране на конфликта от езика на ценностите на езика на интересите; формиране на референтна група и изграждане на култура на договаряне; постигане на приемлив за двете страни компромис; ангажиране на общностите с постигнатите договорености. По време на процеса трябва да се полага постоянна грижа за съхраняване на легитимността на преговарящите пред техните общности.
Ключовата роля, която лидерството в общността играе в процеса на културната промяна и свързаните с нея конфликти, наложи тази проблематика да бъде изведна като отделна тема. Централният възглед в системната теория за лидерството е, че то не може да бъде разбрано и обяснено извън контекста на групата, организацията или общността, в която се практикува. Съгласно системният възглед можем да дефинираме лидерството като персонализиране на груповата функция по осигуряване на благополучие и развитие на организацията или общността в режим на промяна. Лидерството може да бъде определено като добро или лошо в зависимост от това в каква степен обслужва потребностите на организацията или общността и в каква – на хората в лидерски роли. Доброто (работно) лидерство е функция на общността и организацията, която се инициира когато промените в обкръжението подлагат на натиск общоприетите правила, ценности и роли. То постига развитие, когато общността и организацията остават в обсега на собствения си контрол като осмислят и приемат новата ситуация и произтичащитe от нея задачи и се приспособяват, инициирайки структурни промени. Доброто лидерство позволява на хората да изследват и преосмислят възможността си за участие в общността в променения контекст. Лошо лидерство по думите на Фройд е главатарството на разгулния патриарх, който съблазнява с обещания за лесно постигане на успех срещу отказ от амбиция за авторство над собствения житейски проект и идентификация с лидера, който по този начин остава единственият “автор” и самоволно декретира истината за реалността. В подобна среда лидерът поощрява към него да няма високи очаквания от страна на групата срещу отказ от високи изисквания спрямо участието на груповите членове. При лошото лидерство условията подчиняват организацията или общността, тя остава в режим на откликване и под натиск на обстоятелствата възприема поведения, които са в дисонанс с нейните ценности и принципи, но за това не се говори. Хората стават заложници на статуквото. Трансформационното лидерство е функция на потенциала на групата или организацията по повод на различни предизвикателства да излъчи в лидерска роля най-компетентния и подходящ индивид за осъществяване на процеса на промяна. За да се практикува трансформационно лидерство е необходимо да бъдат налице няколко характеристики описващи взаимоотношенията на групата с лидера: пораждане на удържаща среда за участие на груповите членове; интелектуално предизвикателство пред хората и възможност за осмисляне на новите предизвикателства. Важна предпоставка за добро лидерство е наличието на култура на участие (партиципативност). Нейното отсъствие автоматично извиква злоупотреба с лидерската функция от узурпатор на властта. Партиципативност в контекста на общност означава участие на гражданите както в процеса на взимане на решения, касаещи общността, така и в тяхното изпълнение и осмисляне. Партиципативността е характеристика на общностната култура и се проявява като способност за избор в условията на свобода на действие (discretion) от страна на голям брой участници. При силен натиск за промяна от външната среда тъкмо партиципативността позволява на общността да остане във връзка с реалността (в работен режим) и да направи успешни стъпки по посока на своето развитие. Как се проявяват доброто и лошото лидерство в контекста на общността и междукултурния диалог? Лошото лидерство се изразява в контрол върху членовете на групата и техните избори и блокиране на диалога в общността и между общностите. То интерпретира културното различие като заплаха и го използва за да поддържа затворени границите на общността. Лошото лидерство изисква персонална лоялност към себе си и атакува връзките между членовете на общността. Типични прояви на лошото лидерство са политиките на изключване и подържане на малцинственост, за които ще стане дума по-надолу. Доброто лидерство, напротив, интерпретира културното различие като възможност за себепознание и за обогатяване, а не като заплаха, и насърчава контактите и обмена през границите на общността. Доброто лидерство настоява за лоялност към ценностите на общността и насърчава ученето от вътрешногруповия и междугрупов опит, като създава среда за рефлексия върху идентичността. Трансформационното лидерство улеснява групата да посрещне предизивкателствата на промяната и да премине през периоди на турбулентност без да загуби идентичността си. Трансформационният лидер помага на всеки от членовете на общността да намери своя път през промяната като го поставя пред интелектуални предизвикателства, съобразени с неговия капацитет, предлага му възможности за индивидуално развитие и му осигурява необходимата подкрепа. На национално и международно ниво трансформацинното лидерство провежда последователна политика на включване по пътя на междукултурен диалог. От всичко казано до тук става ясно, че лидерството се проявява най-напред в полето на смисъла, и едва след това в полето на управленските технологии. Инструментализирането на лидерската роля в общността или организацията (свеждането и до набор от заучени похвати) е по същество абдикиране от лидерската функция и покана тя да бъде поета от някой друг. Затова добрите лидери се стремят да държат стратегическата визя за развитие на общността във фокуса на своята работа и да я комуникират към останалите членове по всеки подходящ повод.
Както бе посочено, доброто лидерство в конетекста на междугрупови отношения се реализира чрез политики на включване и развитие на общността. Съгласно този възглед политиката е инструмент на социалната промяна, насочена както към повишване на благополучието на инивидите и общностите, така и към хармонизиране на техните интереси. За да служи на целите на промяната, конкретната политика се организира около пет основни компонента: Мисия, която формулира ценностите, на които се основава възгледът за социалната промяна (напр. ценноста, около която е организиран този проект, е постигането на диалог и разбирателство между отделните етнически групи в България). Визия, която описва конкретната картина на желаното бъдеще, когато заложената в политиката ценност ще бъде реализирана. Анализ на актуалното състояние. Тъй като политиката цели решаването на конкретен социален проблем, тя трябва да се опре на надеждно знание, като изследва проблема с валиден научен метод, събере нобходимите данни и ги анализира в контекст. Анализират се също рисковете, които могат да се появят пред политиката в хода на промяната и ресурсите, които са на разположение за реализирането й. Приоритети: Тъй като ресурсите по правило не достигат за разрешавне на всички проблеми, се налага те да се приоритизират по значимост и да се вземе информирано решение откъде да започне промяната. План за действие: Той организира в систематизирано описание конкретните стъпки, чрез които ще се достигне от настоящото състояние до картината на бъдещето (етапи, дейности, участници, отговорности, ресурси, резултати). Най-общо могат да бъдат обособени два типа модели на правене на публични политики: линейни и циклични. Линейните модели се основават на властнически възглед за смисъла на политиката, известен като социално инженерство. Този възглед възпроизвежда попечителския, патерналистки модел на държавната бюрокрация – всички решения се взимат от овластените институции и се спускат надолу за изпълнение. Политиките се изграждат върху идеологии, а не върху оценка на потребностите, и затова пренебрегват индивидуалните отлики и залагат на груповата идентичност. Този подход се задоволява с наивни обяснения, основани върху вярвания, а не върху доказателства. Социалното инженерство се отличава с арогантна увереност, че съществува единствено правилно решение, което трябва да бъде наложено от позиция на властта, без да се отчита гледната точка на засегнатите. Социално-инженерният подход в управлението често има разрушителен ефект, защото предоставя възможност за съзнавана или несъзнавана злоупотреба с властта. Типична форма на социално инженерния подход е институционализмът – на уязвимите индивиди (сираци, инвалиди, психично болни, възрастни, бедни хора) се предписва съществуване в тотални институции които се опитват да задоволят всичките им потребности (такива, каквито са дефинирани от институцията). Цената е ограничаване на изборите на хората и поставянето им в позиция на зависимост. По този начин се обезвластяват цели групи и се възпроизвеждат отношения на изключване и малцинственост. Цикличните модели в правенето на политики се основават на системния (екологичен) възглед за смисъла на политиката, известен като социална екология. От гледна точка на социалната екология жизнената общност е онази човешка група, която поддържа богатство от връзки и отношения вътре в себе си и с други групи. Здравата общност насърчава развитието на всеки от своите членове, като предоставя многообразие от възможности на индивидите да реализират себе си чрез приноси към благополучието на групата. Жизнената общност се стреми да постигне баланс между съревнователност и сътрудничество, като хармонизира целите на индивидите и целите на общността чрез етичен дебат. Жизнената общност управлява социалните неравенства и напрежения чрез поддържане на публичен дебат по въпросите на справедливостта, свободата и солидарността. Здравата общност толерира различията между хората и ги оползотворява за целите на развитието. Жизнената общност практикува социално творчество, като се самоорганизира под различна форма за да посрещне предизвикателствата на живота. В този смисъл каквато и да е етническа общност, ако отговаря на условията и характеристиките за жизнена общност има голям шанс да разрешава позитивно въпросите със собствената си идентичност и същевременно да има зряло и проактивно поведение по отношение на междукултуралния диалог с другите общности. Реализирането на политиките следва определен цикъл: избор на проиритет и планиране на конкретно действие – приложение на плана за действие и текущо оценяване – оценка на резултата – планиране на следващия приоритет за действие. Това е идеалният вариант, тъй като приложението на политиката е изложено на различни непредвидени обстоятелства и често приоритетите или плана за действие се променят. 3.2.5. Регулиране на междугруповите отношения Съществуват различни възгледи за регулиране на междуобщностните отношения, които експлицитно или имплицитно присъстват в публичните политики и стратегии за управление на конфликти и развитие на общността. Тук представяме накратко двата най-влиятелните възгледа: либерализмът и мутликутурализмът. Традиционно либерализмът се смята за най-добрата философска и политическа рамка за удържане и превенция на конфликти между общностите. Либералната икономика и политика организират съревнованието в обществото не между групи, а между автономни индивиди. В либералните общества социалното израстване е на принципа на меритокрацията (качества и заслуги), а не на патронажа (принадлежност към клан). Ето защо либералните общества са толерантни към различията и ги използват като ресурс за развитие, а не като повод за изключване и дискриминация. Мултикултурализмът от своя страна е направление в моралната и политическа философия, което се стреми да съчетае съобразяването с общностните норми и стандарти със зачитането на универсалните либерални ценности на свободата и самоопределянето. Стремежът на мултикултурализма е да преодолее ограниченията на либерализма, и по-точно универсалистката нечувствителност към културната специфика на човешката идентичност. Докато либерализмът разглежда хората като уникални индивиди, които са носители на универсални права, мултикултурализмът настоява, че те са и „носители на култура”, която е групово специфична. Следователно либералната политика на признаване на „равното достойнство”, която предполага универсална еднаквост (по силата на принадлежността на всички хора към един и същи вид) не е достатъчна. Либералното разбиране за правата се основава върху идеята за равенство между гражданите независимо от техните различия по отношение на пол, раса, религия, социална и културна принадлежност. Съобразяването с тези особености се приема за основание за дискриминация или привилегии. Мултикултурализмът преобръща тази логика с твърдението, че тъкмо незачитането на особените идентичности е дискриминиращо и привилегироващо. Мултикултурализмът настоява, че пълноценното включване предполага политика на различието, която признава уникалната идентичност както на индивида, така и на групата. Индивидуалността се разбира като плод на взаимодействие с другите, следователно признаването на индивдуалната идентичност предполага и признаване на условията за нейното съществуване, тоест на общностната идентичност. Философията на мултикултурализма е сполучлива за разрешаване на дилемите на глобализиращия се свят, който поставя различни културни традиции в непосредствена близост и потенциален конфликт. Основната критика към него е, че отдава твърде голямо значение на културните различия, с което стимулира мисленето на езика на различия, а не не общите принципи и диалога. Мощните вълни на миграция в Европа през последните 20 години поддържат напрежение между универсализма на либералния възглед с неговото очакване за равни права и свободи и партикуларизма на националните държави, който предвиждат определни права и привилегии само за своите граждани.
Заключителната конференция бе от ключово значение за успеха на проекта. На този етап от работата с групата екипът се изправи пред няколко предизвикателства. Първото от тях бе свързано с капацитета на младите лидери да представят по ясен и ангажиран начин тезите си и да успеят да ги защитят пред собствената си общност. Второто бе свързано с капацитета на самата общност да толерира и подкрепя позициите на младите си членове дори тогава, когато те се различават от традиционните или най-разпространени възгледи в общността. Третото предизвикателство бе необходимостта да се премине от режима на намерения и заявления към планиране реализиране на конкретни действия след края на проекта.
Една от ключовите задачи на конференцията беше да се чуят гласовете на младите и техните гледни точки към проблемите в общността и в отношенията с другите общности. И четирите групи, структурирани около темите на презентациите, успяха в една ли друга степен да се самоорганизират, да излъчат лидерство и да заявят в презентациите си собствени позици. За да се случи това, членовете на екипа подкрепяха със съвети и въпроси мисленето на младежите, така че то да изкристализира в ясни и аргументирани тези. Не се насърчаваше цитирането на текстове и позоваването на авторитети, а разказването на лични истории и примери от собствения опит. Всички групи успяха да се свържат с темите по автентичен и силно емоционален начин. Презентациите бяха ярки, аргументирани и премерени. Групите по различните теми бяха успели да намерят място за участие на всеки член в зависимост от компетентностите и уменията му. Екипът отчита това като добър знак за лидерски умения и толерантност вътре в групата. По всяка от темите участниците изказаха смели и оригинални тези и дадоха конкретни предложения за промяна, които станаха предмет на оживена дискусия сред участниците на конференцията. Аудиторията откликна на презентациите чрез активно и задълбочено обсъждане, която открои сложния характер на изучаваните феномени на лидерството, политиките, конфликтите и идентичността. Стана ясно, че е необходимо повече знание и информираност на обществото по тези въпроси и някои от участниците заявиха готовност да се ангажират с просветителска работа и да подкрепят бъдещи проекти на маладежите. Така необходимостта от образование, информираност и непрекъснат дебат в общностите по проблемите на идентичността и толерантност бе разпозната като важно поле за работа на организацията. Самите млади лидери демонстрираха, че ако бъдат съоръжени с ново знание и насърчавани за самостоятелно и критично мислене, имат капацитета сравнително лесно да развият умения да заявяват себе си, да търсят истината, да анализират сложни социални проблеми, да защитават по аргументиран начин позициите си и да работят в сътрудничество с други хора и да пораждат творчески решения.
Националната конференция предостави чудесна възможност младите лидери да получат подкрепа и одобрение, както и критика и напътствия, от най-авторитетните и активни членове на общността, които присъстваха в аудиторията. Ключова роля в това отношение изигра лидерството на сдружение „ЕВЕТ”, което през цялото време подкрепяше младите и подчертаваше важността на тяхната задача. Ветераните на организацията благословиха младите активисти, някои от които техни деца, в новите им лидерски роли и по този начин дадоха публична легитимация на техните идеи и проекти. Вълнението и от двете страни беше голямо. Този тип вътрешна оторизация от стари към млади беше важна част от ритуала на представянето, което се превърна в своеобразна инициация на младите като пълноправни членове в политическия живот на организацията. Общността в лицето на свои изтъкнати представители заяви готовност да подкрепя развитието на следващото поколение лидери като стартира дългосрочна програма за тяхната подготовка в лидерски умения. Това решение беше практическа стъпка в развитието на профила на самата организация. Друго важно решение на конференцията бе да се разшири обхвата на участие, като в следващи обучения и публични събития се включат по-голям брой представители от други малцинства, както и от мнозинството, дори и да не са членове на организацията. Това предложение показа готовността на „ЕВЕТ” да даде практически пример за политика на включване чрез собственото си отваряне към междукултурен диалог.
Конференцията беше проверката на готовността на младите лидери и на цялата организацията да преминат от констатиране на проблемите към предлагане на работещи решения. Докато в първоначалните срещи и фокусни групи преобладаваше пасивното очакване на централизирани решения на проблемите от държавните или партийни структури, по време на конфенцията интересът се насочи към възможностите за промяна чрез лично ангажиране с конкретни действия в общността. Това отместване в перспективата бе постигнато чрез работа по казуси, по повод на които бяха изследвани капацитета и ресурсите на участниците да направят принос, както и готовността им да се ангажират лично с промяната. Всяка от дискутираните на конференцията теми приключваше със серия от конкетни ангажименти и стъпки за действие. (Приложение 4 – Протокол от предложения на младите лидери от конференцията по панели) За да бъдат придвижени тези предложения в реалността, стана важно в края на конференцията да се събере работна група, която да обобщи идеите и да разработи официална публична позиция (Приложение 5 - Декларация) по темата за междукултурното сътрудничество в България. Принос към този документ направиха като младите лидери, така и всички заинтересовани участници. Работният текст беше разгледан и приет в края на конференцията и стана отправна точка за следващите дейности на „ЕВЕТ”. Така бе направена публична заявка за устойчивост на сратегическата визия на организацията и за преминаване от говорене към действие, която е важно да не се формализира и да остане на книга. Гаранция за това е ангажирането на лидерството на организацията, което обяви ясно намеренията си да работи по този стратегически документ и да му даде широка публичност. 4. Предизвикателства и поуки В третата част на този наръчник ще обобщим основните предизвикателства, които срещнахме в съвместната ни работа по темата за междукултурния диалог, и поуките, които извлякохме като екип от прилагането на подхода на изследване чрез действие. 4.1. Преодоляване празната политическа реторика Една от характеристиките на неукрепналата демокрация в България е неразвитата политическа публичност, която се изразява в недоверие към институциите на държавното управление, политическите партии и дори гражданските сдружения като гарант на демокрацията. Тази нагласа се въплъщава в заучения език на политическо говорене, който вместо да приобщава, отдалечава гражданите от прокламираните идеи и ценности. Този вид реторика, която не е осмислена през личните преживявания на говорещия, звучи абстрактно и неубедително и наместо да сближава и свързва, отблъсква и отчуждава членовете на общността. В този смисъл официозното публично говорене е крайно неподходящо и противопоказно за целите на меджукултурния диалог. В хода на работата с групите от млади лидери стана ясно, че част от тях са заразени с вредните навици на декларативно и идеологизирано политическо говорене, което замъглява смисъла на противоречията, наместо да ги проясни и осветли. Една от задачите на екипа в работата по презентациите бе да въведе личния опит и преживявания на авторите като елемент от автентичното лидерство. Така освен да цитират утвърдени авторитети и статистически данни, младите лидери усвоиха умението да свързват абстрактните теории с ежедневния си живот с неговите противоречия и предизвикателства, и на базата на тези теории да разбират в по-голяма дъбочина смисъла на случващото се с тях и около тях. Валидизирането на личния опит и знание позволи на участниците да развият самочувствие и да укрепят собствения си авторитет, да се себеовластят да заявяват публично позициите си. Свързването със собствените преживявания им помогна да развият автентичен интерес към сродния опит на представители на други общности, или с други думи да се включат пъноценно и зряло в междукултурния диалог. Младите хора усвоиха отчасти умението да се аргументирт политически през социалния си опит, и при презентирането пред конференцията оцениха силата и ефекта от автентичното мислене и говорене. Въз основа на този опит можем да формулираме няколко извода: а. Преодоляването на възгледа за политиката и публичното лидерство като поле за манипулация, фалшиво говорене и постигане на лична изгода може да се постигне чрез въвличането на участниците в работа със собствените преживявания и знание по повод на конкретени социален проблем. б. Свързването между научните теории и политическото и социално действие се постига чрез осмислянето им на базата на конкретни ситуации, в които участникът е бил въвлечен емоционално, и техният системен анализ в група. в. Темите за идентичността, различието, изключването, и толерантността са силно емоционално натоварени, поради което отчитането на преживяванията на участниците и разбирането на техния смисъл е от ключово значение за успешното участие в диалога между културите и за политическото участие изобщо. 4.2. Семейните връзки и доверието в общността Малцинствеността е понятие, което има не просто количествени, но и качествени измерения – то подсказва властова неравнопоставеност между общностите въз основа на съществуващите различия. По този начин отношенията на малцинствеността ограничават силно възможността за социално свързване и свиват социалния капитал до границите на природните отношения. Преживяването на участниците за малцинственост в този смисъл беше ярко изразено и подкрепено с редица лични истории. Този травматичен опит е в основата на недоверието между общностите и стесняването на кръга на взаимоотношенията на подкрепа, солидарност и разбиране. В ситуацията на малцинственост семейството и тясната общност от членовете на етноса остава единственият периметър на автентични взаимоотношения. Екипът ни през цялото време отчиташе това предизвикателство в работата си с участниците, чието ангажиране с проекта минаваше повече през семействеността, отколкото през гражданската им роля на автономни индивиди. Във всички събития хората участваха през семейните си роли на бащи и майки, синове и дъщери и т.н. Тези връзки на първична свързаност бяха особено ценни и грижливо поддържани от организацията. При дадените условия този фамилистки модел на организационна култура е разбираем и доста жизнен, но представлява предизвикателството при работата с младите лидери. Силната връзка със семействата, които присъстват през повечето време и опосредстват взаимоотношенията на младите с външния свят (какъвто е експертния екип например) може да възпрепятства тяхното овластяване и автономизиране. Наложи се екипът да оползотвори семейните отношения и силата, която те притежават, като осигури подкрепата на родителския авторитет за постепенното автономизиране на младите членове на общността и тяхното оторизиране в ролята на зрели индивиди със собствени мнения, позиции и проекти. В този смисъл междупоколенческата еманципация минава през двойно зачитане и работа, както с младите от общността, така и с удържане и осмисляне порива на възрастните да патронират устойчиво на поколенията след тях. Оновният извод е, че в ситуация на малцинственост, когато тревогата от изолация и маргинализация е силна и основателна, семейните отношения стават особено важни. Те трябва да се приемат позитивно и да се канализират в посока на обща загриженост за бъдещето на младото поколение. Важно е да се запази баланс между тревогата на възрастните от отделянето на техните деца и стремежа на младите за самостоятелност и автономност. Необходимо е тези преживявания да бъдат разпознати, обсъждани и валидизирани като част от развитието на общността. Добър модел е това да става в различни публични формати, като работни групи, обучителни или конферентни събития, където природната връзка се преосмисля в контекста на публично дефинирани категории. Изследвайки своя опит, участниците в проекта установиха пряка връзка между политиката на толерантност и социализацията на младите в семейството и образованието. Отчетена бе необходимостта от подготовка на младите родители за диалог с децата си; ключовата роля на възпитанието в детските градини, училищата и университетите, които да формират граждани, познаващи и приемащи демократичните ценности в отношенията си с другите хора. В този смисъл инициирането на спокоен и задълбочен диалог между поколенията е важно условие за успешен диалог между общностите. 4.3. Стеснен възглед за политическото участие Изходната представа на групата за политическо участие се свеждаше до принадлежност към партийни структури и представителства във властта, които да гарантират правата и да защитят интересите на малцинството. Този възглед оставя малко възможности за принос в процеса на изработване и прилагане на политики извън участието в избори. Такъв тип мислене прави гражданите зависими от решенията на една или друга партия и ги освобождава от отговорността за решаването на важните за общността въпроси. В хода на работата постепенно бе осъзнато, че за осъществяването на междукултурен диалог не е достатъчно ангажирането на отделна политическа партия със законодателни промени, а е необходимо активно и информирано участие на самите граждани в техните общности. Стана ясна също така колко е крехка и неуверена нагласата за гражданско участие в страната, въпреки масивните инвестиции в гражданския сектор в годините на прехода. При работата с младите лидери по подготовка на конференцията екипът въведе по-широка рамка за разбиране на политическото участие. Участниците бяха насърчени да експериментират с различни демократични форми, които улесняват комуникацията между общностите и да мислят как всеки от тях може да започне да въвежда ценностите на толерантността и междукултурния диалог в семейството, училището и университета, на работното си място, в квартала си и т.н. Осъзната бе неоходимоста „ЕВЕТ” да възприеме като част от своята задача създаването на поводи за културни срещи и обмен между млади хора от различни общности под формата на граждански и младежки инициативи. Това е естествено развитие на основната мисия на организацята да насърчава толерантността и диалога между културите и да възпитава младите поколения в ценностите на европейската демокрация. Основният извод е, че ограниченото разбиране за политическата власт като единствено отговорна за сътоянието на междуобщностните отношения води до изключване на гражданите от активно участие и възпроизвежда култура на зависимост и заучена безпомощност. Ето защо е важно да се създаде възможност за обсъждане на алтернативни и креативни решения на нивото на конкретните житейски роли и ситуации на всеки от участниците. По този начин политиката се демистифицира като висока и загадъчна материя, дотъпна за избрани професионалисти и експерти, и се връща на гражданите, които от обект на политиките се превръщат в активни субекти и в агенти на промяна. За участниците бе важно да изследват през опита си политическите механизми за обезвластяване на гражданите, сред които изолацията, разделението и поддържането на малцинствен статус играят централна роля. Те си дадоха сметка как пасивността, оттеглянето от гражданско участие и затварянето в частния свят правят въможна злоупотебата с властта и подмяната на дневния ред на политиката – от изразител на обществения интерес тя се превръща в инструмент за прокарване на частни и корпоративни интереси, често пъти в разрез с тези на общността. 4.4. Развиване на критична рефлексия Важна част от работата по проекта беше да се напуснат опростените, клиширани и идеологизирани тези по въпросите на дискримнацията, толерантността и културния диалог, и да се насърчи критично мислене и експлоративна нагласа към тези феномени. Това бе постигнато чрез изучаването на конкретни ситуации на нетолерантност и изключване и непрекъснат дебат върху различните ценностни позиции и интереси на участниците, при което лесните и удобни обяснения бяха проблематизирани от позициите на съвременното знание за човешките отношения. Ученето на самостоятелно мислене започна в групата на младите лидери с личния избор на тема, която да изследват и върху която да изработят презентация. Те бяха оставени сравнително свободно и без натиск от екипа да се информират по темата и да развият личната си теза за важните аспекти на проблема и възможните решения. Консултантите само подпомагаха процеса на извеждане на собствена гледна точка по темата. На националната конференция след представянето на тезата си, всяка от групите беше въвлечена в дебат с аудиторията и получи допълнителни идеи. Дебатът се водеше от консултант от екипа, който се грижеше дискусията да протече конструктивно и презентаторите да разгърнат и аргументират успешно своите тези пред многобройната и критична публика. Основният извод е, че в процеса на подготовка на младите лидери е необходимо да се насърчава изразяването на възможно най-голям брой различни гледни точки, които да влязат в продуктивен диалог помежду си. Дискусията трябва да се води от опитен модератор, който да умее а/ да насърчава изказването на различни и дори крайни за определена група гледни точки; б/ да удържа тревогата от откриването на различия в групата и да поддържа правила на добър тон и уважение между страните в дебата; в/ да извежда основните тези в дебата и да търси възможности за тяхното сближаване през намиране на съвместни интереси. 4.5. Преодоляване на предразсъдъците и травматичния опит Горчивият опит на много от участниците от конфронтация по границите между общностите направи говоренето за толерантността особено голямо предизвикателство. Тежката сянка на преживяванията на отхвърляне, обезценяване, злоупотреба и културно заличаване затруднява свързването с личния опит и рефлексията върху него в контекста на междукултурния диалог. Както във фокусните групи, така и в работните срещи бяха представени множество ситуации на културна среща, които издават дълбока неинформираност и заблуда по отношение на стила на живот и смисъла на ценностите, които изповядват различните културни групи в страната. Стана ясно, че затвореността на общностите се дължи на поддържането на предразсъдъчни версии за другия, които се основават на предишен опит и вярвания. Преодоляването им става чрез метода на учене от собствения опит. Въвличането на участниците в конкретни ситуации на срещи с различието и рефлектирането върху собствените преживявания и нагласи помага да се експлицират, изследват и опровергаят тези предпоставени версии за другия и да се развие информирано и критично отношение към заварените в културата. Представянето чрез метода на ролеви игри или драматургизиране на конкретни случки, преживени от участниците като ситуации на неразбиране и обезценяване на техните навици и начин на мислене, им позволи да си дадат сметка за собствените им предразсъдъци и за тези на околните. Стана ясно, че част от ситуациите се преживяват болезнено от участниците и че това им пречи да реагират по зрял начин. Изследвайки тези ситуации и собственото си поведение в тях, те преосмислиха травматичната им интерпретация от позицията на жертва. Някои от участниците успяха да се конфортират с пасивното приемане на символното насилие в резултат на интернализирана репресия. Чрез разиграване на алтернативни варианти на болезнени ситуации от миналото те обогатиха поведенческия си репетоар и откриха различни неагресивни подходи, чрез които да помогнат на хората с предразсъдъци да започнат да си дават сметка за тях и да ги коригират. Изводът е, че методът на играта (психодрама техники) и на споделянето в група (група за личен опит по темата) позволява по сравнително безболезнен и щадящ начин участниците да се свържат с травмативните измерения на срещата между културите, да ги преосмислят и превъзмогнат. За всеки от участниците е важно по време на работата да има усещането, че е чут, че неговите преживявания са важни, че мнението му е ценно и приносите му са желани. Когато бъдат разказани и изслушани по емпатичен начин, личните истории на хората стават част от колективния опит и обогатяват споделената версия на групата за себе си, което помага за преодоляване на чувствата за изолация и маргинализация. Чрез тези истории самите участници се опознават по един по-различен от обичайния начин и техните отношения придобиват по-голяма дълбочина и устойчивост. В рамките на проекта бе изградено защитено пространство за споделяне и преработване на особено тежките моменти от живота на участниците и за изказване на чувствата на гняв и безпомощност, свързани с преживяното културно насилие. Налице са убедителни доказателства, че ако в българското общество не бъде насърчено говореното и слушането на тези лични истории, емоционалният живот на цели поколения ще остане в плен на травматичния опит от миналото, което възпрепятства освбождаването на гражданска енергия и креативност, така необходими за изграждане на по-добро бъдеще. 4.6. Методологически препоръки Генералният извод от този проект е, че методът на изследване чрез действие работи в български условия, въпреки ограниченията, свързани със заварените в културата модели на власт и и авторитет. При цялата неокончателност на знанието, постигнато с този метод, ще си позволим да формулираме няколко препоръки по отношение на неговото прилагане, които се основат на нашия опит. Те са особено релевантни за онези, които са готови да се заемат с благородната и предизвикателна задача да развиват междукултурния диалог в общества с история на разделение и политическо насилие, каквото е българското. 4.6.1. Въвличане на общността Темата за междукултурния диалог вълнува всички, но представителите на малцинствените общности са по-чувствителни към нея и непосредствено зантересовани от промяна поради опита си от изключване и предразсъдъчно отношение. Развиването на междукултурния диалог изисква партньорско отношение от страна на водещите процеса, които да действат съвместно с активни лидери от общността. Най-добре е поканените представители на граждански и политически организации да са с добро име в общноста и да бъдат насърчени да поемат лидерството, като инциират публичен дебат по важните за тях въпроси. Минимален критери за включване в процеса тябва да бъде заявеният личен интерес и познаване на основните принципи, около които е организирано обществото и държавата (гражданска компетентност). След като активното участието на представителите на малцинствените общности е насърчено и договорено, те не трябва да бъдат оставяни сами в това начинание, особено в началото, когато са по-неопитни и уязвими. Насърчете ги да представят културната си идентичност по начин, който намират за подходящ, и да дадат израз на тервогите, свързани с промяната на тази идентичност в степента, в която се чувстват подготвени. За целта създайте сигурна и подкрепяща среда за себерефлексия по тези деликатни теми, в която представителите на доминиращата група да присъстват по добронамерен, любознателен и откликващ начин. 4.6.2. Отчитане на емоционалната динамика Съобразете вашия ритъм с този на хората от общността, реагирайте разбиращо и откликващо на техните теми. Ще разпознаета значимите за общността теми по това, че пораждат силна емоционална въвлеченост и генерират енергия и динамичен дебат в групата, но имайте предвид, че е възможно да отключват негативни преживявания. Затова работете в групов формат, като успоредно с въвеждането на нови знания управлявайте процеса на взаимоотношения. Така участниците ще имат въможност да развият съдържателната си компетентност и същевременно да работят по лидерските си практики (комуникативни умения, публична реч, работа с екип и др.) Акцентирайте не толкова върху позициите (ценностни схващания) на отделните групи в общността или самите общности, а върху техните интереси (цели и очаквания за промяна). Следвайте тематична последователност, например: идентичност (кои сме ние), лидерство (как се управлява различието ни); конфликти (как се справяме с напреженията), политики (какво да променим в обществения живот и с какви средства). Дайте възможност на групата (мрежата) да продължи да работи по темата чрез свързване с добре позиционирани заинтересовани организации, както и чрез застъпничество пред институции, работещи за качеството на междуетническите отношения. 4.6.3. Хармонизиране на процес и съдържание Във всички етапи на проекта, но особено в обученията, се стремете да хармонизирате процеса и сържанието, което ще рече да практикувате и практически да упражните онова, което преподавате. Когато темата на проекта е междукултурния диалог е препоръчително представители на отделните общности да бъдат поканени в експертния екип в роли на изследователи и обучители. По този начин динамиката на меджуобщностните отношения ще присъства в самия експертен екип, което ще позволи тя да бъде непосредствено изучена и ще направи възможно екипът да демонстрира пред участниците сполучлива версия на междукултурния диалог в действие. Например в нашия случай от осбена важност за успеха се оказа решението да включим в екипа представител на общността на българските турци – човек със сложна идентичност и задълбочена, софистицирана себерефлексия върху нея, който бе интегрирал културните конфликти и противоречия в достатъчна степен, за да е в състояние да предложи себе си като модел на групата. 4.6.4. Овластяване на младите Идентифцирайте млади хора, които са емоционално ангажирани с темите на междукултурния диалог и заявяват критична позиция, да встъват в лидерски роли. Бъдете обаче предпазливи с овластявенто на младежите, съобразявайте го с културния контекст, семейната култура и индивидуалния им капацитет за развитие. Насърчавайте младите, склонни да инвестират във важни за общността теми чрез развиване на своите знания, но не забравяйте да ги подкрепяте емоционално. Помогнете им да оповестят собствените си открития чрез свръзване с медии и други форми на публична комуникация. Насърчете младите лидери да академизират интереса си като ги насочите към подходящи образователни програми, по въможност в мултикултурна университетска среда. 4.6.5. Себеизследване Преди да се заемете с тази тема, изследвайте и развийте собствената си готовност и капацитет за участие в междукултурен диалог. Това означава да се въвлечете в ситуации на общуване с представители на различни общности и да изследвате собствените си реакции и преживявания, включително да следите за неосъзнатите предразсъдъци и задръжки в общуването. Само чрез задълбочено и честно себеизследване в режим на културна среща ще можете да постигнете пълноценно разбиране на другата култура, за да изградите модел за хармоничи отношения, който да предложите на останалите участници в процеса. Не забравяйте, че общуването не е окончателно постижение, а процес на постоянно откриване и преоткриване на другия и на себе си в диалога. Когато решите да ангажирате други хора в този процес, не им предлагайте готови решения, а ги поканете да споделят с вас това пътешествие към себепознание чрез изучаване на собствената и чуждата култура. 5. Заключение Накрая си струва да поставим въпроса какво научаваме от този проект за начина, по който функционират дезинтегрираните и разделени общества като българското. Ако анализираме натрупания опит през въведената в началото обяснителна рамка на социалния конструктивизъм, можем да откроим някои от основните механизми, чрез които се поражда и поддържа малцинственост и социално изключване. Каталог: sites -> default -> files -> images files -> Семинар на тема „Техники за управление на делата" 18 19 юни 2010 г. Хисар, Хотел „Аугуста спа" Приложение files -> Чинция Бруно Елица Ненчева Директор Изпълнителен директор иче софия бкдмп приложения: програма files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България images -> Хотел Условия images -> Започва първият етап от нашето състезание. На Вашето внимание е представен тест в две части images -> Програма 09. 30 10. 00 Регистрация 10. 00 10. 30 Откриване д-р Марко Арнд Фондация „Конрад Аденауер, София Изтегляне 0.7 Mb. Сподели с приятели:
|