Люпчо Куртелов:
Македония и денес остава свежа кръв на българщината
147 представители на наши общности участваха в Третата сесия на Световния парламент на българите по света във Варна
Д-р Радко ХАНДЖИЕВ
Люпчо Куртелов е роден в Охрид през 1959 г. Родее се с Миладиновците - баба му Катерина от Струга е правнучка на Димитър Миладинов, а един от дядовците му - Стефан Куртелов - загива в Илинденското въстание. Люпчо Куртелов завършва Военновъздушна академия в Сараево, служи в Югославската армия. През 1991 г. напуска военната служба и оттогава живее в Охрид. Издържа се от малка книжарница, към която през 2006 г. създава читалище "Искра". Председател е на сдружение "Хоризонти", което организира гастроли на български фолклорни групи в Охрид, срещи на български читалища с Охридската библиотека и др. Мечтае за откриване на неформален Български културен център в Охрид, но засега усилията му са без резултат.
На 20 и 21 ноември във Варна се проведе Третата сесия на Световния парламент на българите по света. В разискванията участваха 147 представители на български общности от Украйна, Молдова, Грузия, Румъния, Западните покрайнини, Вардарска Македония, Егейска Македония, Албания, Косово, Кипър, Унгария, Швеция, Германия, Финландия, Полша. Обсъдиха се следните по-важни въпроси:
- необходимост от засилване използването на средствата за масова информация за поддържане българщината сред българската диаспора;
- взаимоотношенията с държавната власт в страните с компактни български общности;
- помощта за образование и науката, която се очаква от българската държава;
- оказване помощ на репресирани българи заради отстояването на своята етническа принадлежност;
- асимилационният натиск върху българските общности зад граница и др.
Като непосредствени задачи за следващата година почетният председател проф. Григор Велев подчерта защита правата на българските общности и откриването на 15 училища - лицеи в областите, компактно населени с българи.
Световният парламент е най-представителната неправителствена организация на българите по света. Учреден е през 2008 г. във Варна.
Ето словото на един от участниците в сесията Люпчо Куртелов.
"Събрахме се пак във Варна да се видиме, да си кажеме какво сме направили и какво не, малко да се оплачеме и най-важно - да направиме план за действие в бъдещето.
Проблематиката на българските общности в разни държави е различна. Секоя си има своя специфика. Една е на българите в Западна Европа, кои са економически емигранти от последното поколение, друга на бесарабските и таврийските българи, кои са населени в тези земи от почти 200 години, трета на македонските българи. Аз се считам компетентен да кажам неколко думи за българите, кои денес живеят в Република Македония. Те, по-точно ние, имаме некои предимства и, разбира се, некои недостатоци по отношение на другите групи българи.
Едно предимство е, че сме мнозинско население в Македония. Второ, че сме автохтонни, коренно население. Третото е, че сме компактно населени. И четвърто - че географски сме прилепени към България или по-точно дели ни една изкуствена граница.
Нашият недостаток е, че огромен процент от това население под влияние на разни исторически обстоятелства е денационализирано. Първият македонски председател Киро Глигоров, в едно свое изявление преди 15 години каза: "Процесот на дебугаризация во Македония е завършен". Ако вярвах, че е прав, денес немаше да бъда с вас. Да бъдам по-ясен, считам че още не е късно ние, македонците, да се разбудиме и разбереме, че сме с български корени.
Има една поговорка коя вели: "Помогни си сам, да ти помогне и Господ". От Господ не чакаме помощ, но от матицата България - да. Която ще признам, не е достаточна и не е качествена. България не е изградила стратегия по однос на македонските българи. От кои причини - не ми е ясно! Всички активности кои тя превзема са ад-хок инициативи.
Добре е да се посещават български гробища в Македония от политици и генерали, но това не е достаточно. Подкрепата на репресираните българи като Спаска, Ризински е за поздравление, но не бива да се застане дотук.
Не е продуктивно да се маха с пърст към македонските управници, въпреки техните провокации и да ги плашат с опструкции в евроинтегративните процеси, защото с това им прават услуга. Политическата елита в Македония е най-сърбоманска досега и тя всушност не иска влизане в Европската уния.
Също така неприемчиво е българската дипломация да единодейства с Гърция и застава на нейна страна в конфликтът за името между Македония и Гърция, колку и Македония да не е права с форсирането на антиквизацията. Позволете ми да се послужам с една аналогия. Ако не сте в добри отношения с вашия син, означава ли това, че треба да застанете на страната на неговия душман, колкото и голем грешник да е синот към вас?
Кои са моите размислувания по отношение на активностите на България към Македония?
- стимулиране на културна размена и соработка;
- активности, кои ще резултират с по-голема застапеност на българските тв канали; в момента гледаме само "Планета" и "ФЕН-ТВ";
- помощ при издаване на нови весници и списания, в които България ще бъде третирана като приятелска земя;
- помощ за откриване на тв-къща, чиято програма да е с пробългарска ориентация. Тези дни сърбската "ТВ-Линк" купи македонската "Алфа-ТВ";
- отворане на неформални, но съществени културни центрове; те могат да бъдат под формата на библиотеки, читалища, клубове и т.н.;
- инвестиции на български капитал в македонската економика. Некой ще каже - капиталът е частен и сам избира. Но как гърците заляха Македония со стратегически инвестиции? Българщината треба да приемаме чрез разума, чрез сърцето, а за широките маси - чрез стомаха!
- и най-важно - коридор № 8!
След всичко казано може би ще ме укорите, че ние не сме държавни глави и всичко това не е в нашите възможности. Ако нашето здружение иска да продължи да живее, треба да намери сили и като влиятелна лоби група да въздейства на държавата за по-активна политика към Македония. Щото Македония и денес, и утре остава свежа кърв на българщината.
В противен случай остава с горчина в душата да се съгласим с Киро Глигоров, че дебългаризацията в Македония е завършена прикаска."
|
Мирен договор във век на войни
|
|
|
70 години от връщането на Южна Добруджа на България
Богомил Колев
Проблемите на Добруджа след Освобождението през 1878 г. за дълги години остават на по-заден план в сравнение с проблемите на други краища на България. Съгласно клаузите на Санстефанския мирен договор,
Северна Добруджа се отстъпва на Румъния
а на Сърбия - Нишкия край. Загубата на Северна Добруджа дълбоко разтърсва българското население още с превземането на Тулча, Мангалия и Кюстенджа от 14 до 26 ноември 1878 г., когато войските на румънския крал Карол навлизат в Добруджа. На 28 ноември 1878 г. властта е предадена на румънското правителство от временното руско правителство.
В началото на декември 1912 г. Румъния настоява да бъде компенсирана и с Южна Добруджа по жп линията Русе-Варна под претекст, че след подписването на примирието с Портата в Бахчекьой при Чаталджа България получила голямо разширение, а това нарушавало равновесието на Балканския полуостров.
През януари 1913 г. българската и румънската дипломация под наблюдението на Англия правят пазарлъци за Южна Добруджа. Румънският княз Гика настоява за 3300 кв. км. След това с помощта на Русия през април България предава на Румъния Силистра и 3 км около града, но с това проблемът не приключва. На 28 юни 1913 г. Румъния обявява война на България и до 11 юли превзема Добрич, Варна и Балчик, а до 15 юли достига до Златица и Пирдоп. Съгласно сключения в Букурещ мирен договор на 28 юли по искане на Австро-Унгария Румъния получава 7695 кв.км площ. Попадналите в румънска територия българи започват да се организират за постигане на национално освобождение. Същата година
през септември се създава дружество "Добруджа"
след него - братство "Добруджа", които през януари следващата година се обединяват. С влизането на румънския закон за устройство на Нова Добруджа на 1 април 1914 г., се засилват емигрантски вълни. С Царски указ България обявява война на Румъния на 1 септември 1915 г. В отговор на 16/29/ октомври същата година Англия и Франция обявяват война на България, която по този начин се включва в Първата световна война. Надеждите за възвръщане на Южна Добруджа се увеличават. Необходимо е да се припомнят
героичните Тутраканска и Добричка епопея
където при Тутракан Българската армия, командвана от генерал Стефан Тошев и помощника му генерал Киселов, постига бляскава победа над румънските войски и австрийската Дунавска флотилия и овладява крепостта. Българската войска разбива румънските и руските войски и овладява Северна Добруджа. Създават се около 300 добруджански народни комитети. В Бабадаг е основан обединителен добруджански централен народен съвет, ръководен от д-р Иван Огнянов, който се обявява за присъединявеане на цяла Добруджа към България.
На 24 ноември 1918 г. главното командване на Антантата нарежда на българската армия да опразни Добруджа. Южната част се заема от британски и италиански войски, а Северната част - от френски. През март 1919 г. в текето на Демир Баба, край с. Свещари, Исперихско, е основан
Добруджанският централен революционен комитет
под ръководството на д-р Петър Вичев, който поема ръководството на местните комитети. На конференция в София през май 1919 г. се издига идеята за автономия на Добруджа, с цел следващо присъединяване към България.
Достига се до подписването на Ньойския мирен договор на 27 ноември 1919 г, ратифициран в началото на 1920 г., а през лятото на същата година и от Антантата. Съгласно него
България губи Западна Тракия, Южна Добруджа и Западните покрайнини
и получава тежки репарационни и военни ограничения. Подписва се спогодба за изселване на населението в Добруджа. Българите добруджанци подават искане до румънското правителство за пълни политически права, за спиране конфискацията на поземлената собственост, за връщане на отнетите църковни и училищни имоти и за отваряне на границите с България, което е програмата на българското националноосвободително движение до 1940 г. След подписването на договора това нелегално движение се разраства. На 30 март 1922 г. румънската полиция арестува неговия ръководител Александър Рашенов. Нелегалната мрежа е разкрита, арестувани са 400 души и през септември 1923 г. съдът в Кюстенджа осъжда 72 българи за заговор срещу държавата. На 8 юни 1940 г. казионният румънски фронт, заедно с някои български политически дейци, подписва декларация в Кюстенджа за гарантиране на териториалната цялост на Румъния и против връщането на Южна Добруджа на България. След едномесечни преговори се достига до историческата дата 7 септември 1940 г., когато
Румъния и България подписват Крайовския мирен договор
и България си възвръща Южна Добруджа, а територията на страната се увеличава от 103 146 на 110 911 кв. км. Този акт се извършва по мирен начин в разгара на най- кръвопролитната война в историята на човечеството - Втората световна. Съгласно клаузите на договора България заплаща стойността на румънските имоти. По искане на Румъния коренното българско население е разменено срещу румънски колонисти от Южна Добруджа.
На 11 септември 1940 г. в Добрич
е изграден Централен Добруджански комитет за подпомагане установяването на българската власт в Южна Добруджа. На 17 септември 1940 г. се създава смесената румънско-българска комисия със седалище в Гюргево, а на 21 септември (1 октомври) българските войски навлизат в опразнената от Румъния Южна Добруджа. Българското население ги посреща като освободители. В договора има клауза за задължителна размяна на населението, съгласно което българите от Тулчански и Кюстендженски окръг, на брой около 67 000 души, се преселват в Южна Добруджа на мястото на румънските колонисти в къзите Силистра и Калиакра. Изселването на българите започва на 1 ноември 1940 г.
Крайовският договор получил одобрението на Великите сили Англия, Германия, СССР. Това се оценява като
голям външнополитически успех за България
която успява чрез пряко мирно споразумение да си върне несправедливо отнетата част от нейната територия. Поправена е несправедливостта на Ньойския договор от 1919 г., а България и Румъния заявяват, че се отказват за вечни времена от каквито и да било териториални претенции помежду си.
|
155 години от рождението на Константин Величков
|
|
|
Голям оратор, общественик и революционер, бележитият родолюбец умира разочарован от следосвобожденска България
Богомил Колев
Бележитият книжовник, революционер, общественик, държавник, писател, публицист, майстор на ораторското изкуство Константин Величков е роден в Пазарджик през 1855 г. Произхожда от семейство на буден занаятчия. Учи в родния си град при известния педагог и книжовник Йордан Ненов. Още като ученик той проявява своите дарби, произнася реч на тържество по случай завършването на учебните занятия, активно с голямо желание рисува и бива поощраван от възрастните. С подкрепата на известния пазарджишки общественик и книжовник Стефан Захариев Константин Величков постъпва в наскоро създадения Галатарейски лицей в Цариград. Тук изучава френски език, чете френска и руска литература и публикува първите си творби и преводи.
През 1872 г. голяма част от българската колония в Цариград за първи път присъства на българско представление в театър "Османие" с български актьори и българска публика. Българските ученици от лицея представят драмата в пет действия "Невенка и Светослав" от К. Величков, който играе и ролята на главната героиня. Сюжетът на драмата, взет от българската история, завладява зрителите,
повдига националното самочуствие
и достойнство. Твърди се, че присъстващият на представлението потурчен паша от Ловеч на име Джевдет паша, макар че схванал добре сюжета, похвалил автора. Заедно със свой съученик от лицея през есента на 1872 г. К. Величков превежда драмата "Лукреция Борджия" от Виктор Юго, следва превод на "Русалката" от А. С. Пушкин. С преводаческа дейност той не престава да се занимава през целия си живот. В една книжарница се среща и сприятелява с Иван Вазов, а дружбата им продължила до смъртта на К. Величков. Критиката оценява тази дружба между двама творци като "рядка по своята трайност и историческо значение в нашата литература".
В източниците се съобщава, че през лятото на 1874 г. К. Величков се връща в Пазарджик, става учител и завежда читалищната дейност, става член на революционния комитет, образуван от Г. Бенковски. После участва в организирането на паметното Априлско въстание в Пазарджишко. Той
става един от апостолите на въстанието
през април 1876 г., посещава Панагюрище и Брацигово, организира революционни комитети в някои села, грижи се за въоръжението на въстаниците. Васил Петлешков на път от Панагюрище към Брацигово пръв съобщава на К. Величков за кървавото писмо на Т. Каблешков и за преждевременното избухване на въстанието в Копривщица и Панагюрище. По-късно сам той описва този момент: "И най-вълшебният сън бледнее пред очарованието, с което ни се вестяваше България, ликующа с изпълнения блян на петвековни въжделения. Мислехме да я виждаме жива пред нас, осенена от знамето, което беше дигнала. Светът я приветстваше, трогнат от новото тържество на свободата над тиранията." След потушаването на въстанието той лежи в турски затвори в Пазарджик, Пловдив и Одрин. По щастлива случайност обаче неговата дейност не е разкрита и остава остава жив.
След Освобождението К. Величков работи в българската екзархия в Цариград, откъдето сътрудничи на вестник "Стара планина", издаван в Букурещ. Там той е заедно с Методий Кусевич, с когото начертали на изработената карта от руския топограф Теплов кои места в Турската империя са населени с българи. Именно тази карта става основа за граф Игнатиев - тогавашен руски посланик в Цариград, за да се очертаят
границите на Санстефанска България
К. Величков посреща с радост и надежда обявяването на Руско-турската война. Напуска екзархията и заминава за Триест, откъдето през Румъния се връща в родния си град в освободеното отечество. Избран е за депутат в Областното събрание на Източна Румелия и се премества в Пловдив. Съобщава се, че именно тук се проявяват дарбите му на общественик и оратор. Иван Вазов пише, че той е един от най-добрите оратори в Областното събрание. "Величков обайваше винаги с възторжената си и пламенна реч, която се лееше от устата му плавна, убеждена, чарующа. Когато поискваше думата, в камарата се възцаряваше тишина и гласът му ехтеше, пленяваше слушателите и почти винаги ги присъединяваше към неговото мнение", казва за него Вазов. Но неговите смели идеи и демократични убеждения не се харесват на много депутати и граждани, потомци на старите чорбаджийски родове и новозараждаща се българска буржоазия. Големият и талантлив оратор води борба срещу княз Батенберг. Според Велчков за България би било по-дборе, ако й "се даде още от началото републиканско управление".
През 1884 г. К. Величков заема поста директор на просвещението в Източна Румелия. Тук подпомага развитието на някои културни институти като пловдивската театрална трупа. Допринася немалко за разцвета на българската литература и култура през 80-те години на XIX век. Става редактор на вестник "Народен глас", сътрудничи на списание "Наука". Заедно с Иван Вазов редактират "Народен глас", започват издаването на списание "Зора", което представа да излиза след Съединението през септември 1885 г. Двамата пишат лекия фарс "Мортагон", представен в театър "Люксембург", през 1884 г. издават "Българска христоматия..." в два тома, която е оценена като "първата антология на българската и световнса литература у нас". В тази христоматоматия К. Величков помества поетични произведения и откъси от драматургични творби на Пушкин, Некрасов, Хайне, Шекспир, Юго, Шилер, Молиер и др. Публикува голям брой литературни статии, портрети, очерци, рецензии.
Според неговите съвременници К. Величков
остава непоколебим и ревностен русофил
и славянофил през целия си живот. Затова по времето на управлението на Стефан Стамболов се принуждава да емигрира - най-напред в Унгария, после в Италия и Турция. През този тежък за него период той се отдава на самообразоване и творческа работа. Тук поставя началото на лирическото си творчество с "Писма от Рим", "Цариградски сонети", превежда "Ад" на Данте Алигиери, публикува литературнокритични и литературноисторически статии и студии. През 1891 г. обнародва книгата си "Всеобща история на литературата", една година е учител в българската гимназия в Солун, където съставя две христоматии за средните училища, работи и в Българската екзархия в Цариград.
В средата на 1894 г. К. Величков се завръща отново в родината и е избран за народен представител и за министър - първо на обществените сгради и съобщенията, после на народното просвещение и накрая на земеделието в правителството на Константин Стоилов. В този период той подпомага създаването на Рисувалното училище, създава Висш учебен съвет, основава списание "Училищен преглед", прокарва Закона за задължителен депозит на всяко печатно произведение в народните библиотеки. В София и Пловдив започва дейност за повсеместно създаване на ученически библиотеки и читалища. Помага за отпускане на стипендии за талантливи млади актьори като Кръстю Сарафов, Адриана Будевска, Вера Игнатиева.
Разочарован от тогавашната политическа действителност и от недостатъчно активните връзки с Русия, недоволен от користолюбието на депутати и министри, К. Величков напуска правителството на Константин Стоилов през 1899 г. Той става пълномощен министър в Белград (1902-1904 г.). Въпреки непрекъснато влошаващото му се здраве той участва в литературния живот на България. Публикува статии, разкази, стихотворения, рецензии, спомени, политически статии. Основава и ръководи
списанията "Летописи" и "Ученическа беседа"
в които публикуват свои творби Елин Пелин и Димитър Бояджиев. Със стихосбирката си "Детска гусла", излязла през 1894 г., според критиците той се нарежда между първите създатели на българската следосвобожденска литература за деца и юноши.
През 1899 г. неуморният творец публикува своите "Цариградски сонети", които създава по време на престоя си в Италия. Твърди се, че у нас той е създателят на тази поетическа форма под влияние на майстори като Петрарка, Кардучи, Ередиа, Стекети.
През много плодотворната за него 1899 г. е обнародвана най-значимата му творба - "В тъмница", която отразява преживявания за период около три месеца, прекарани от твореца в Одринската тъмница. Тук описва спомените си от паметните дни на април 1876 г. Той разказва за народа "от попа и учителя до последния събуден селянин, сиромаси, млади и стари", за тяхната твърдост при преодоляване на мъки, страдания и всякави трудности. Сам той пише; "В затвора се научих да ценя нашите селяни. Те показаха в страданията си толкова твърдост и доблест, които заслужават най-високо удивление. Видях ги да ги мъчат, видях ги да ги водят на смърт и всякога ме учудваха с мъжеството и резигнацията, с които изтърпяваха всичко." В тази значима и за историята творба К. Величков представя образите на някои герои мъченици като Васил Соколски - храбър и величав пред смъртта български патриот с прям и открит характер, запазил присъствие на духа и в последните минути на живота си. Той рисува и образа на своя прител и другар Тодор Каблешков като "най-светлата личност, която ни даде въстанието от 1876 г".
През последните няколко години от живота си К. Величков създава редица художествени, литературнокритически и публицистични творби, обнародвани в периодичния печат. Отдава се и на преводаческа дейност. Ето какво пише за неговите невероятни преводачески качества и способности Иван Вазов: "Оня, който познава мъчнотиите и тъмнотите на италианския народен диалект преди шест века, по който е списвал Данте поемата си, ще си представи какви грамадни усилия, търпение, възторжена упоритост, умение, ерудиция е трябвало да тури в дело г-н Величков, за да ни даде приблизително вярно представление за творческата самобитност, за духа и техниката на Данте. Заедно с това той ни е предал и оня оригинален аромат и свежест на поезията му, които могат да се предадат на границите на възможността на един чужд език от един майстор преводач."
Независимо от огромната му творческа продуктивност, здравето на К. Величков започва все повече да се влошава. По време на едно представление на "Доходно място" от Н. Островски, вече болен, К. Величков се провиква на висок глас в залата: "Браво!", при изпълнението на някои реплики
против подкупничеството и своеволията
в Русия, което, съгласно източниците, се приема като демонстрация срещу присъствието в тетралната залата на министри и депутати. Въпреки предупрежденията, забележките и заплахите на градоначалника, разгорещен и развълнуван К. Величков се обръща със сълзи на очи към зрителите, викайки: "Господа, ръкопляскайте, ръкопляскаите! Това там на сцената е нашият днешен политически живот!"
К. Величков умира на 16 ноември 1907 г. в Гренобъл, Франция, където отива на лечение. Месец преди това пише прочувствена статия във вестник "Ден". Тук, в доброволна емиграция, големият творец и кристално чист патриот се прощава с родината с последната си изповед: "Живее се в поробена страна. Не се живее в опозорена страна, особено когато си се родил в нея и си носил вериги за нея. България обаче навсякъде ще я нося в сърцето си и ней ще бъдат всички мои мисли и чувства."
Независимо че е недолюбван от властимащите, той остава в нашата история като бележит родолюбец, революционер, общественик, държавник, русофили, писател, поет, публицист и голям оратор.
|
Ние потеглихме да дирим свободата
|
|
|
175 г. от рождението и 134 години от обесването на учителя и войводата
Богомил Колев
Самобитният възрожденски деец, учител, поет, революционер и въстаник от Бяла черква Бачо Киро е добре известен на българите. Народната памет му е отредила видно място във възрожденската ни летопис.
Киро Занев Петров е роден на 7 юли 1835 г. в с. Горни Турчета (днес - Бяла черква) в семейство на бедни селяни. Останал сирак, той е принуден сам да си изкарва прехраната и работи като пастир. На 12 г. майка му го дава послушник в Батошевския манатир с надеждата, че ще избави сина си от незавидната ратайска съдба. Посещава манастирското килийно училище, и се самообразова. Едва 14-годишен става учител и в продължение на 27 години учителства в села от Търновския край, а през 1865 г. се установява в родното си село Бяла черква. Киро Петков изцяло се отдава на повишаване на културата и образованието на своя поробен народ. От този период са неговите мисли: "Нашият народ живее в нищета и робски страдания, защото е имал злочестина да остане без учение" и "Много неща са нам братя потребни, но едно ни е най-потребно, то не е друго, освен учение", както и "Да нахраниш гладен е добре, но да го научиш да си изкарва хляба сам е още по-добре".
Превъзходен педагог и оратор
той има силно въздействие върху своите ученици и слушатели, ограмотява не само децата, но и техните родители. В сказките с пламенното си слово Киро Петров разпалва патриотизма, основната му цел е да събуди българското у българите и да ги подготви за голямата борба, която им предстои. Той говори за великото дело на славянските просветители и първоучители Кирил и Методий, за Софроний Врачански, за братя Миладинови и събужда в техните сърца и души величието на техните предци, на тяхното славно минало.
Все по това време се пробужда и разгръща и неговият самороден поетичен талант. Именно в този учителски период от неговия кратък живот, обграден с всенародна любов, уважение и признателност на млади и стари, той получава прозвището "Бачо" Киро като своеобразно народно признание към учеността и културата на този народен просветител и родолюбец.
От началото на 60-те години на XIX век Бачо Киро се включва активно в национално-черковната борба за самостоятелна Българска църква. За тази дейност е преследван от Търновския гръцки владика и два пъти е затварян - през 1861 и 1864 г. От 1869 г. живее предимно в Бяла черква, където разгръща разностранна обществена, културно просветна, творческа и политическа дейност. Инициатор е на основаването през 1869 г. на
читалище "Селска любов" (днес - "Бачо Киро")
което превръща в средище на обществен и културен живот и става пример за селата от този район. Установява връзки с читалищата в Търново, Русе, Цариград, с обществени и просветни дейци, набавя вестници и списания за читалището, включително и емигрантски списания, разменя книги. Благодарение на приятелските връзки на Бачо Киро със сина на Баба Тонка - Никола Обретенов, с Матей Преображенски и други революционни дейци, читалището получава и забранена революционна литература.
На Коледа, 25 декември 1870 г., под негово ръководство и режисура в читалището на Бяла черква е поставена забранената от властите пиеса "Стоян войвода". Подобна инициатива е осъществена за пръв път в този край. С прекрасно изиграната роля на войводата Стоян Бачо Киро "запалва" зрителите до краен предел. Накрая ръководената от него тетрална трупа изпълнява възторжено пред смаяните присъстващи бунтовни песни, завършвайки с "Да живее България".
Бачо Киро израства и като деен и плодовит книжовник, публицист и поет, издава стихотворения, драмата "Сиромах Танчо" по повестта на Любен Каравелов "На чужд гроб без сълзи плачат". Автор е и на стихотворни пътеписи, драми, религиозни поучителни слова, записки за исторически събития, свързани с национално-революционните борби. През 1866-1872 г. сътрудничи на вестник "Македония". Той се среща с видни наши революционери, които изиграват огромна и рещаваща роля за изграждането и укрепването на революционното му чувство и идеи, определящи категоричната му готовност за борба и саможертва пред олтара на отечеството.
На 28 февруари 1872 г. първият помощник на В. Левски - Ангел Кънчев, заедно с Матей Преображенски-Миткалото, пристига в Бяла черква и още същата нощ в дома на Дончо Петров организира
революционен комитет
в състав от 9 души. За негов председател е избран Бачо Киро. В този период от време революционни комитети се образуват и в околните на Бяла черква села. Но подготовката за въоръжена борба са прекъснати след обира на турската хазна в Арабаконашкия проход и провалите във вътрешната революционна организация и особено след залавянето на Васил Левски. "Софийската случка", както пише в бележките си от това време Бачо Киро, оказва въздействие и върху революционната работа в Търновския край.
Заедно с Матей Преображенски, учителят революционер има заслуги за съживяването на местните комитети в търновските села. След гибелта на Левски участва много активно в подготовката на въстанието през есента на 1875 г. През пролетта на 1876 г. Бачо Киро е един от главните организатори на революционните приготовления в селата от западния район на Търновския революционен окръг. Почти цялото българско население - млади, стари, дори и деца от селата Бяла черква, Михалци, Мусина, Дичин, Вишовград, Голямо Яларе, Сухиндол, Лесичери, Ресен и др., участват в подготовката на въстанието.
На 20 април въстанието избухва
Препис от кървавото писмо пристига и незабавно се взема решение да бъде последван примерът на панагюрци. Но турската власт взема бързи мерки и по подозрение и доноси арестува някои от ръководните дейци в окръга. На 28 април вечерта, когато Бачо Киро получава заповедта да се яви на определеното място (ливадите на Мусина), той незабавно пише до войводата; "Утре с дружината съм в Мусина". Вечерта всички въстаници се прощават с близките си. Бачо Киро се прощава с жена си и петте си деца. Сякаш предчувствайки какво го очаква, той написва следните прощални слова към тях и към българския народ; "Сбогом мило Отечество, сбогом, милий народе. Аз днес
отивам за твоята свобода да се боря
с неприятеля, че или победя или падна мъртъв - за мен е все едно. Мисля, че си изпълнявам длъжността, като отивам за твоята свобода да умра. Стига моите потомци да знаят да оценяват, че кръвта на предните мъченици ще ги избави от тежкото робство".
Учителят-революционер повежда 101 юначни въстаници от Бяла черква, които образуват ядрото на четата на поп Харитон. Заедно тръгват към Габровския Балкан след знаме с извезаните свещени думи "Свобода или смърт". Бачо Киро е избран за член на военния съвет на четата и оказва морална подкрепа на младите въстаници по време на деветдневните ожесточени сражения в Дряновския манастир. Там четата е обградена от въоръжена до зъби турска армия и башибозуци. Заели кръгова отбрана в манастира, въстаниците и техните ръководители решават да се бият докрай. На 1 май чрез дряновските чорбаджии въстаниците получават писмо от името на турците, които им предлагат да се предадат. Отговорът на въстаниците е написан от Бачо Киро: "Ние потеглихме за в Балкана да дирим свободата и човешкия живот, оръжията ни ще ги сложим, когато умрем..."
Следва поредната неравна, чутовна и епична битка. Шепа въстаници, по малко от две сотни, са решени да се бият до последен куршум.
Историята познава много редки подобни събития. Оръдията почти срутват манастира. Много от въстаниците са избити. Нощта слага край на трагедията. Оцелелите се събират в мрака и решават да се опитат да излязат от манастира и да пробият турските вериги. Прощават се със загубилия зрението си поп Харитон и с ранените си другари. Няколко часа по-късно, предвождани от П. Пармаков и Бачо Киро, излизат през отворените врати на манастира и се хвърлят към турските позиции. Започва отчаян, страшен и неравен бой на живот и смърт с двадесет пъти превъзхождащия ги противник. Падат въстаниците начело с войводата П. Пармаков. Останалите живи се разпръскват на групи. Пада едър сняг, който до известна степен в тази страховита нощ им помага. От турския обръч успяват да се измъкнат и спасят 42 души.
След разбиването на четата и опожаряването на манастира от турците Бачо Киро се укрива известно време, но е заловен и
съден от извънреден турски съд в Търново
Пред съда той се държи твърдо и достойно и поема цялата отговорност на организацията и избухването на въстанието върху себе си. Не разкрива никого от своите другари. Отстоява с ярки и пламенни думи правотата на българския народ да се бори за своята потъпкана свобода. Турските съдии са стъписани от смелостта му, от острите му обвинения и гневните слова срещу тяхната държава и ред. За да смекчи съдбата му, неговият защитник Джовани Николов заявява, че подсъдимият не е със здрав разсъдък и затова не знае какво говори. При тези думи Бачо Киро скача от мястото си и гневно възкликва: "Вземете си думите назад! Аз не съм луд!"
За да защити честта на българското освободително дело, без колебание отхвърля възможността да бъде спасен. Тогава той произнася пред изумения съд вдъхновено на чист турски език съчиненото от него стихотворение;
Аз един Бачо Киро съм,
без страх от турчин комита съм.
Пушка на рамо турих,
Дряновският манастир намерих,
правдата си да диря излязох,
въжето сам на врата си метнах!"
Пръсъдата е: смърт чрез обесване.
На 28 май 1876 г., преди да бъде отведен на бесилката в Търново, Бачо Киро декламира свои стихове и изпява народна песен, която звучи като
прощален зов към отечеството и семейството
Сам се изкачва на бурето, после събира сили, ритва го и увисва, горд до последния си дъх, като истински голям българин и кристално чист патриот. С живота и героичния си подвиг той превърна в дело онези свои прекрасни думи, казани двадесет години по-рано: "Смъртта за отечеството е най-сладка и най-славна" и загина с величавата мисъл, че отдава живота си за "милото и бедно наше отечество".
|
"Човекът със звезда" Борис Сарафов
|
|
|
Той е предопределен от Бога да бъде водач и да въздейства магнетично върху хората в името на святата идея - свободата на Македония
Димитър Копривленски
Животът и делото на Борис Сарафов винаги ще вълнуват спомените на идните поколения българи. "Човек със звезда", казват за него всички, които са го зърнали макар и за миг. Човек предопределен от Бога да бъде водач. И според Симеон Радев това е най-вярното определение за популярността на Борис Сарафов - популярност изключителна, която превръща смъртта му заедно с Иван Гарванов на 28.ХI.1907 г. от ръката на физическия убиец Тодор Паница, във всенароден траур. И събира подир ковчега му цяла София.
Поразително красив, духовит, смел, словоохотлив, храбър, изобретателен, неуморим, Борис Сарафов запалва всеки за делото. За него безизходно положение няма. И съвсем скоро става легенда за македонските българи, които изоставят домовете и семействата си и тръгват след него.
"Споменът за Борис Сарафов е толкова жив, продължава Симеон Радев, че за него няма нужда от много думи. Неговата личност беше и сега е легендарна. Не само в Македония, но и във всички български земи, в цяла Европа, дори и в Америка, името му се носеше приживе с громка гласност, а след смъртта му остана като героично олицетворение на македонската революция. Сарафов имаше всичко, което представлява с блясък едно народно уважение. Беше човек с могъщ темперамент, беше създаден, за да води хора и маси. Беше освен това надарен с тая рядка Божия дарба да се нрави с пленителната си общителност, с жизнерадостта на своя дух, с този вид смела и красива храброст, която личеше в него и неотразимо действаше на другите..."
Борис Петров Сарафов е роден на 12.VI.1872 г. в с. Либяхово (дн. Илинден), Неврокопско (дн. Гоце-Делчевско), в семейството на будни и родолюбиви българи. И дядото по майчина линия поп Кръстьо Карпузов, и бащата на Борис Сарафов са учители и видни участници в борбите за независимостта на Българската църква. По-късно като архимандрит Харитон дядо му е избран за митрополит на Сярско, Драмско и Неврокопско (Мелнишка околия), а баща му е основател на българската мъжка гимназия "Св. Кирил и Методий" в Солун и набира ученици за първите два випуска. И двамата са осъдени от турски военен съд за просветната и патриотичната им дейност на 16 години затвор със стандартното обвинение за "шпионаж в полза на Руската империя". И съвсем естествено е
Солунската гимназия "Св. Кирил и Методий"
да бъде първата духовна кърмилница за младия Борис Сарафов, станал свидетел на жестоките унижения на баща му и дядо му при отвеждането им на заточение. Такава е закваската в душата на едва 13-годишния Борис Сарафов. И тя оформя целия му съзнателен живот - борби за достойнство, за свобода, за национална чест.
Като ученик Борис Сарафов ръководи ученически революционен кръжок в гимназията, поет по-сетне от другия голям и светъл земляк на Борис - Гоце Делчев. В кръжока участват Даме Груев, Борис Дрангов, Димитър Думбалаков, Иван Пожарлиев, Константин Кондов, Христо Саракинов, Лазар Симидчиев... Това е другарската среда, в която се оформя и укрепва юношата от Либяхово. И както се вижда, тя е особено благодатна. В кръжока се изучават произведенията на Любен Каравелов, Васил Друмев, Макгахан...
За младия Борис Сарафов са кумири Г.Ст. Раковски, Васил Левски, Христо Ботев. В тези години и в такава среда се оформя светогледът на младежа. И за да бъде най-подготвен за изпълнение на мечтите си, той иска да има военна подготовка, да стане дори професионален военен от младата българска армия. А пътят е един -
Военното училище в София
Като юнкер Борис Сарафов постъпва през есента на 1890 г. А тук като че ли се е преместила цялата Солунска гимназия. Във Военното училище постъпват още Христо Саракинов, Иван Пожарлиев, Димитър Думбалаков. През следващите години пристигат и Гоце Делчев, Борис Дрангов, Петър Дървингов, Димитър Пажев, Константин Кондов.
Във Военното училище Борис Сарафов е един от най-добрите юнкери на випуска си, който в продължение на три години старателно изучава военното дело. Естествено, организиран е и революционен кръжок - той по сведенията на Константин Кондов включва около 50 юнкери. В ръководството му са избрани най-влиятелните и най-дейните - Гоце Делчев, Борис Сарафов и Борис Дрангов. Една от първите задачи на кръжока е да се свърже със студентската дружба във Висшето училище "Св. Климент Охридски", ръководена от Даме Груев. Организират се общи сбирки, обсъждат се важни проблеми от политически и революционен характер. И някъде все в центъра на дискусиите за бъдещата революционна дейност е Борис Сарафов.
Неусетно, но не и безметежно, се изтъркалят трите години на юнкерството. И на 2.VIII.1893 г. подпоручик Борис Сарафов е изпратен на служба в 15-и пехотен Ломски полк, дислоциран в Белоградчик. Една от първите грижи на младия подпоручик е да организира унтерофицерско братство, в което се включват по-сетнешните видни войводи и дейци на Българските македоно-одрински революционни комитети (БМОРК) Христо Чернопеев, Иван Савов, Димо Янков... А службата на младия офицер в армията и местенето му от гарнизон в гарнизон му дава благоприятна възможност бързо да стане център на военните братства в София и в страната. Първият му връх става
Мелнишката акция от 1895 г.
Тя е организирана в началото на т.нар. Четническа акция. Решението за провеждането й е взето на Първия конгрес на македонските дружества с цел да се изпълни чл.23 от Берлинския договор за вътрешноадминистративна автономия на Македония и Одринско. За осъществяване на акцията са привлечени действащи и запасни офицери от Българската армия за войводи на чети, заедно със старите войводи К. Лютов, К. Мустурков, Д. Дядов и др. Според списъците четниците са около 900 души, участват и около 40 офицери.
Отрядът начело с Борис Сарафов преминава границата на 17 юни и действа в Неврокопско и Мелнишко. След близо месец проучване и организиране на действията си на 12 юли четниците на Борис Сарафов предприемат една особено добре пресметната и бърза акция, като изолират града и атакуват гарнизона и полицейската стража. След овладяването на Мелник Борис Сарафов произнася на площада пламенна реч, като разяснява на хората задачите на акцията и какво ще се прави занапред. След това, постигнали напълно целта си, четниците на Борис Сарафов имат още три акции, все успешни.
Неочаквано силен се оказва ефектът от направеното. Ръководителят на германската военна мисия в Турция генерал-лейтенант фон дер Голц, изпратен да инспектира турския Трети армейски корпус с щаб в Битоля, съвсем лаконично докладва на султана, че "ако българската армия премине границата, то тя ще бъде за 10 дни в Солун, без да има кой да я спре". Ето как Мелнишката акция на Борис Сарафов и четата му хвърлят в паника Турция и довеждат до мобилизирането на 60-70 хиляди войници и въоръжаването им с модерната магазинна пушка "Маузер". Независимо от всичко, с демагогска цел, за да прикрие поддръжката си за четничеството, Фердинанд уволнява Борис Сарафов от армията. И му дава възможност да застане
начело на Илинденското въстание
Когато е само на 23 години. При създалата се обстановка той решава да постъпи в Николаевската военна академия в Санкт Петербург. Но е преследван и стои в Русия само около половин година. Заминава за Турция, в Солун се среща с Даме Груев, Пере Тошев, Гоце Делчев, Гьорче Петров... С получените сведения от тях Борис Сарафов се явява на доклад пред военния министър Рачо Петров, който не много отдавна го е уволнил. Представя на полковник Рачо Петров секретар-касиера на ЦК на БМОРК Даме Груев. Съгласува дейността на организацията с министъра и успява да издейства от него около 2000 пушки. С министър-председателя К. Стоилов пък договаря още 5-10 хиляди пушки. А през 1896 г. отново постъпва на военна служба и е изпратен в 5-и Дунавски полк в Русе.
Трудно е да се обхване цялостния принос на Борис Сарафов за разрастване и организиране на освободителното дело. Той е навсякъде. Разгръща и активна дейност в Западна Европа, среща се с бъдещия цивилен агент на Австро-Унгария в Македония фон Мюлер, приет е и от външния министър граф Голуховски, посещава претендента за албанския престол граф Кастриоти, отива във военните заводи в Лиеж в Белгия... Все в опити да постигне лобиране за каузата.
Забележителна е срещата на Борис Сарафов в Женева с Г. Плеханов, пред когото настоява предстоящия международен социалистически конгрес в Щутгарт да разгледа и македонския въпрос. И Плеханов внася молбата му в Международното социалистическо бюро. Къде ли още не отива "Човекът със звезда"! Стига и до Америка, и до Англия. Но не може да избяга от съдбата си и от фаталната си среща с българина Тодор Паница...
|
НАЦИОНАЛНА КАМПАНИЯ „ДЕ Е БЪЛГАРИЯ?”
|
|
|
Сподели с приятели: |
