Глава четвърта - Всеобхватното общение

Глава четвърта - Всеобхватното общение

Каква мотивация може да накара тези хора да издържат трудности, преследвания, побой, убиване с камъни, затваряния, пътувания, опасности, корабокрушения, неразбирания, предателства, физическо изтощение, болки, неспане, глад и жажда, постене, студ и голота? Каква е тази страст, та погълнатите от нея да забравят всичкото земно богатство, удоволствие и стремежи в желанието си да занесат евангелието до останалите хора? Навярно тяхната загриженост за човешкото избавление от вечния ад? Сигурно никаква друга цел не би оправдала подобни страдания, каквито истинските слуги на Бога са преживяли през историята? Но не, това не беше тяхната главна мотивация.

В Първо послание на Йоан е посочена причината, поради която тези хора прогласиха евангелието на нас; и по-точно, за да имаме общение „с тях”, тоест да можем да имаме същото общение, което те имаха, a то „е с Отца, и с Неговия Син Исус Христос”.¹ Това беше страстта им, всепоглъщащата им мания и най-силното желание на истинските Божии служители дори в нашето съвремие: да доведат хора до лично познаване на Исус Христос и Отец.

Нещо повече, моля ви, забележете какво е общението, което Йоан иска ние да преживеем. Дали това е чисто теоретично знание за Бог, което трябва да придобием? Дали е просто висока академична оценка на библейските доктрини за Божия Син, към която трябва да стремим, или едно правилно разбиране на законните и юридически изводи от ученията на Новия Завет, до което трябва да достигнем? Да не бъде! Йоан каза, че ние трябва да преследваме същото общение с Бог, каквото той имаше. А колко качествено беше това общение? Чуйте внимателно какво ни казва самият апостол за взаимоотношението си с Бог - какво ниво на взаимоотношение той желае всички ние да преживеем: „Това, което беше отначало (тоест вечният Бог), което ЧУХМЕ, което ВИДЯХМЕ с очите си, което ИЗГЛЕДАХМЕ и РЪЦЕТЕ НИ ПОПИПАХА, за Словото на Живота”. Това беше реалността на Йоановото преживяване на Бог: той Го чуваше, той Го гледаше и дори Го докосваше! Това беше Йоановото общение с неговия Господ. То беше реално. То беше осезаемо. То беше интимно общение с неговия Учител.¹

Йоан се докосна до вечния Бог, неговите ръце Го попипаха! Той облегна главата си на Божиите гърди. Очевидно Йоан нямаше физически контакт с вечен, необятен, трансцедентен Дух, а все пак той НАИСТИНА докосна Бог. Велика е славата и тайната на благочестието: Бог бе изявен в плът и обитаваше между хората. Вечният Бог, Когото никой човек не можеше да види и да остане жив; великият необятен Дух, Който обитава в непристъпна светлина; непроменимият, всемогъщ, всезнаещ, всеприсъстващ Творец на Вселената се роди от жена и живееше сред нас. Това е величието и чудото на въплъщението. Невидимият Бог сега вече има Образ. Отец, Когото никой досега не беше виждал, сега е открит за всички.² Емануел е между хората.³ Човекът отново има лично общение със своя Бог.

Именно с тази цел Йоан проповядваше евангелието: за да можем да бъдем възстановени в общение с Бог; и не само в законно, теоретично взаимоотношение с Него, а в общение трайно и „осезаемо” като интимното приятелство със Спасителя, на което се наслаждаваше самият Йоан.

Всъщност ние сме призвани към дори по-дълбоко вътрешно общение с Бог от това, на което се наслаждаваха учениците на Исус, докато Той беше на земята:
Обаче Аз ви казвам истината, за вас е по-добре да отида Аз, защото, ако не отида, Утешителят няма да дойде на вас; но ако отида, ще ви го изпратя. (Йоан 16:7)
Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас. (Йоан 14:18)
Можем да се изкушим да поревнуваме за приятелството, което учениците имаха с нашия Господ, но на нас не се предлага нещо по-малко от това, което те имаха. Духовната връзка, която ние можем да преживеем с Исус чрез Неговия обитаващ в нас Дух, е по-трайна и далеч по-интимна от обикновената физическа близост. Това е нашето призвание. Великият Вечен Цар ни призовава да Го познаваме, да Го преживяваме, да Му се наслаждаваме и да Го притежаваме.
Верен е Бог, чрез Когото сте били призовани в общението на Сина Му Исуса Христа нашия Господ. (1 Коринтяни 1:9)
Това представлява християнският живот: възвръщане към общение с Бог. Преживяването на това възстановяване трябва да бъде нашето най-голямо стремление.
Християнският живот е в Исус

За нещастие църквата днес е пълна с цели, които са далеч по-ниски от тази велика цел. Но ако решим да преследваме единствено личното познаване на Исус, ще открием, че този стремеж включва всичко.

Нашето превъзходно призвание е спрямо Бога. Той е най-високото и най-всеобхватно призвание на християнина. Той е нашето спасение. Той е нашият живот.¹ Да Го познаваме е наша цел, нашата крайна цел. И когато имаме Него, ние имаме всичко, което е Той. Когато имaме Него, ние имаме всичко. Вечното спасение, изцеление, освобождение, вечна сигурност, мир, радост, святост, правда, вяра, плодовете на Духа, духовна мощ и сила – всички те са в Него. Не търси нищо извън Него. В Него сме завършени и можем всичко – а без Него сме празни и не можем нищо.²

Нека първо стигнем до познаване на Него и всичко останало ще последва. Без да достигнем първо до познаване на Него, нашият живот няма да дава истинския плод на Духа; вместо това ще произвеждаме само фалшиви, религиозни на външен вид дела на плътта. Освен това животът ни няма да удовлетворява нито нас, нито Бог.

За да илюстрираме това, нека за момент да разгледаме някои от целите, които са високо ценени в християнските кръгове.

Например святостта и покорството. Сега ще проверим доколко е вярно, че истинските святост, праведност и служението на покорство спрямо Бога могат да произлязат единствено като следствие от личното възвръщане към Бог и преживяването на общение с Него.

Всеки знае, че християнинът трябва да бъде свят и праведен. За много хора святостта е превъзходната цел в християнския живот. Но какво представлява святостта? Състои ли се святостта само от външни дела? Ами тези наши неспасени съседи от квартала, които външно живеят чист, праведен, морален живот – те „святи” ли са? Угоден ли е на Бога животът на човек, който само външно се придържа към дълъг списък от религиозни норми от типа: „Не прави това, а това”?

Всеки, който е прочел Проповедта на планината, знае, че святостта се състои в нещо повече от обикновени външни дела и че истинската святост трябва да започне с отношението и мотивацията на сърцето ни. Нещо повече, думите на Исус към книжниците и фарисеите в двадесет и третата глава на евангелието от Матей представляват най-сериозните упреци към онези, които, като пренебрегват истинското състояние на сърцето си, мислят себе си за святи и праведни въз основа само на външни дела. Затова очевидно първото място, където ще потърсим истинската святост и праведност, не трябва да са външните дела, а сърцето.

Така че въпросът не е толкова свързан с външните действия, а по скоро: променено ли е сърцето в сравнение с това на падналия Адам? Участва ли човешкият дух в живота на Бога? Дали сега святостта е желанието и любовта на сърцето ти? Единственото свидетелство, угодно на Бог, е: „Драго ми е, Боже мой, да изпълнявам Твоята воля; Да! Законът Ти е дълбоко в сърцето ми.”³ Истинската святост и праведност е това, което спонтанно извира от едно променено сърце. За такова сърце святостта не е задължение, а радост. Праведността не е ограничение, а удоволствие. Служението на Бога не е трудност, а привилегия. Отношението на такова сърце към Божията воля не е „аз трябва”, но „аз искам” и то се намира само в тези, които истински са възстановени в Бог, чиято религия няма за цел да угажда на хора, но да угажда и да се наслаждава на Бога.

Ключът към истинската святост е да преживяваме и да познаваме Бог. Ключът към богоугодната праведност и покорство е единство с Божествения живот. Когато сърцата ни притежават живота и движенията на Духа, ние ще победим плътта. Нашият единствен източник на духовна победа е истинското вътрешно познаване на Исус. Нашият единствен източник на истинска сила е пребъдващото влияние и Присъствие на Бог. Както Уилям Ло е написал: „Нищо божествено не може да бъде живо в нас, освен това, което има целия си живот от Духа на Бога, Който живее и диша в нас.” Или да го кажем с думите на Исус: „Както пръчката не може да даде плод от само себе си, ако не остане на лозата, така и вие не можете, ако не пребъдете в Мене.”¹

Всичко, родено от Бога, побеждава света. Това е реалността на вътрешната работа на Бога в християнското сърце, която ще му даде насоката, мотивацията и силата, необходими за неговия християнски живот. Исус каза, че Божието царство е като семе, скрито в земята. Органичният живот вътре в семето е силата, която прави дървото да расте. С други думи Божието царство е като малко квас (мая) в тестото, която, въпреки че е малко, в крайна сметка заквасва цялото тесто. Жизнената енергия на вътрешния живот на Святия Дух в новороденото сърце е това, което изпълва и променя целия живот на християнина.²

Християнството е възстановяването на човека в общение и единство с неговия Бог. Християнският живот расте в резултат на това вътрешно единство. Поради участието ни в живота на самия Христос, същият този живот се създава във вярващия:

Истинската святост и праведност са плодове и не могат да произлязат отделно от единството и общението с Бог. Нека отново да подчертаем: истинската святост и праведност не могат да бъдат произведени без промяна в сърцето, която от своя страна не може да се случи, без то да има среща и общение с Бог. Усилията на тези, които се опитват да наложат святостта, а никога истински не са имали среща с Исус, са обречени на провал.¹

Истинската святост и праведност са „органични”. Те не са маска, която може да се слага и маха, но са по-скоро като телесна кожа, която расте поради вътрешния живот и материя и не се отстранява лесно.

Ние никога няма да сме способни да постигнем святост в живота си, без първо да влезем в лично любовно взаимоотношение със Святия. Дори да опитаме, това ще изглежда безполезно, като да зашием част от нова дреха върху стара или да налеем ново вино в стари мехове.

Освен това, подобно усилие няма да угажда на Бог така, както би било неугодно за един съпруг, когато съпругата му служи от морално задължение, без първо да се е влюбила в него и да го познава интимно. Тя върши работата си по принуда и инерция, възмущавайки си от нея всяка минута. Но се е посветила на този брак, като знае, че е за цял живот, и затова трябва носи товара на своите съпружески задължения, оплаквайки се и мърморейки през цялото време, напълно огорчена от своята съдба. Би било и още по-зле, ако тя тайно копнее за своя собствена кариера – тогава трудът към съпруга ù въобще няма да е поради нейно желание, а ще е само нещо, което тя е научена, че трябва да прави.

Служението без покорство и любов е робство и то не удовлетворява нито роба, нито господаря. Това не е християнският живот! Бог не приема роби, а само робите на любовта. Той не се нуждае, нито пък иска покорство от хора, чийто единствен мотив е виновната религиозна принуда. На първо място Той желае нашите любов и общение и чак след това истинското покорство и святост в живота ни ще последват по естествен начин.

Нашето служение към Бог не трябва да бъде извършвано „неохотно или по необходимост”. Само „копнеещото сърце” е „съвършеното сърце” пред Господа.¹ И само сърцето, което гледа Исус в Неговата слава и в „красотата на Неговата святост”, ще желае да Му се покори и копнее за Неговия живот, за Неговата святост и за Неговите добродетели. Само когато копнеем да имаме Неговите качества, ние ще изпразним себе си, за да може Неговия съвършен живот да дойде и обитава в нас, така че „благоволението на Господа нашия Бог да бъде върху нас”.²

И така виждаме, че срещата с Бог ражда желанието за Него, което от своя страна трябва да предхожда всяко дело на служение за Него. Служението, което ще последва, няма да е порoдeно от егоистична нужда от мъртви религиозни дела, но ще произлезе от едно живо общение с Бог в Неговите качества.

Само „... с открито лице, като в огледало, гледайки Господната слава, (тогава) се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, както от Духа Господен.”³ Той е нашата пътека към святостта. Общението с Него е най-главният източник на всички християнски добродетели. Гледайки Него, ние черпим от източника на целия ни християнски характер.

Така е и с всеки един от „очакваните” плодове на християнския живот. Вярата, например, въобще не е истинска вяра, ако не е спонтанно следствие от личното взаимоотношение с Този, Който е пълен с вяра; и то не поради вина, принуда или осъзнато религиозно задължение, а като един нормален, естествен резултат от искреното любовно общение с Бог.

Склонни сме винаги да се доверяваме само на тези, които познаваме. Тези, които познават Бога, поставят вярата си в Него.⁴ Ние ще можем да поставим доверието си в Господа, само ако първо сме се приближили към Него.⁵ Ако религията ни преди всичко е теоретична и ни липсва лично преживяване с Исус, тогава никога няма да можем да Му се доверим, независимо колко често се увещаваме един друг, че вярата в Бог е наше задължение и отговорност. Истинският християнски живот не се състои в това да се опитваме да Му се доверим, а в това, че чрез Неговото изпълнено с благодат себеоткровение и обитаващия в нас Негов живот, ние можем да Му се доверим; така ни се дава способност да Му се доверяваме.

Игото на Исус е благо и товарът Му е лек.⁶ Както са перата за птицата, така святостта не трябва да бъде товар за нас, а благословение. Както крилата за пеперудата, така вярата не трябва да ни бъде тежест, а помощ.

Нека го кажем по друг начин, да перифразираме и разширим думите на апостол Павел в първите няколко стиха на Римляни осма глава: Тези, които са получили дара на вечния живот и към които Бог няма юридическо осъждение, не са под закона. И все пак справедливите изисквания на закона все още ще се изпълняват в тях и ще се отразят в живота им. Тъй като те са в Христос – просто защото са истински в Христос и Той в тях – те няма да ходят в плътта, но ще ходят в Духа.¹

Тази истина също е представена и в Евангелията. Когато Исус опрости греховете на хората, дошли при Него, Той също така и промени тяхната природа и ги освободи от греха:

Мой братко или сестро, ако знаеш, че в живота ти липсват плодовете на Духа, тогава разрешението не е в това „да се опиташ да ги накараш да пораснат”. Лекът не е в по-голямата дисциплина, по-твърдите решения, повече самоконтрол или в по-усърдните опити. Отговорът е в идването при Бог. Плодовете на Духа спонтанно ще произлязат от сърце, което е променено и възстановено в общение с Бога.⁵ ЕЛА ПРИ БОГ! Дай Му сърцето си! Това всъщност е твоята истинска нужда.

Отнасяме се крайно несправедливо към новоповярвалите християни, като ги учим как да „играят ролята” на християни, без да им дадем вътрешната реалност на преживяването на Исус Христос. Учим ги как да действат „свято”, как да живеят „праведно” и как да говорят с „вяра” и след това изискваме от тях да практикуват всичко това. Но освен ако наистина не сме ги повели към Исус Христос, Който да стане техният единствен действителен вътрешен източник на всички тези плодове, ние сме успели само да ги научим да имитират християнския живот и по никакъв начин не сме им помогнали да станат пълноценни християни. Научили сме ги да показват външните форми на благочестието, като междувременно сме пренебрегвали неговата вътрешна сила. Тях сме успели да заведем не по-далеч от религиозното робство.

Така произлизат няколко вида християни. От една страна това са тези, които играят играта, изричат бомбастично всичките правилни неща и се научават да се катерят по религиозната стълбица на църковното приемане и порядъчност – „професионалните християни”. Те стават експерти в предприемането на правилните ходове и всичките им духовни упражнения са стереотипни и основани на възприети обичайни практики, вместо просто да извират от неподправеното общение с Бог. Имат претенции за духовност, но притежават много малко от нея. Хората ще видят и чуят техния християнски живот, но никой няма да го почувства.¹ Сърцата им са празни, животът им – безплоден; външно те се усмихват и играят своята роля. За нещастие тези себемотивирали се души често, в крайна сметка, стават водачи в сферата на организираната религия.

От друга страна тези, които не се задоволяват с имитацията, и които са достатъчно честни да признаят, че със собствена сила са неспособни да живеят живота си, в крайна сметка се обезкуражават и обезверяват. Някои от тях възприемат един нещастен живот на посредственост и бедна християнска опитност. В сърцата си знаят, че съществува нещо повече от това, но не знаят какво е то, нито как да преодолеят поражението си, за да го получат.

Един по-малък брой хора, които не могат да понесат този хладък живот и над които по-силно тегнат изкушенията на света, трагично отпадат за свое вечно осъждение.

Има и още една, последна група, която всъщност е част от предната група. При тях неудовлетворението с товара от „играта на християнин” и „играта на църква” ги кара да не приемат поражението, нито да отпаднат, но поради разочарованието в тях, се появява нуждата да продължат напред в познаването на Бог и да открият това, което сърцето им казва, че липсва. Каквато е степента на тяхното разочарование, такива ще са агонията им, дълбочината и искреността в търсенето им на Бога.

Ако християнският живот се състои преди всичко във възстановяването на човека във вътрешно общение с Бог и съединяване с Неговия живот, тогава не трябва ли нашата най-голяма загриженост за новоповярвалите да бъде, те да достигнат до тази опитност? Нещо повече, тогава ще открием, че те по естествен начин и на времето си ще достигнат до всеки аспект на християнския живот. Нашата най-голяма страст относно младите християни трябва да бъде да ги доведем при Исус!

Моля, разберете, ние не намекваме, че не трябва да поучаваме новите християни или да ги насърчаваме към святост и вяра. Поучението на Писанията и богоугодното съветване са от голяма важност за техния растеж.² Но това, на което наблягаме тук, е, че поради непълнотата на собственото ни ходене с Исус, твърде често това, което предаваме на духовните бебета, не е нищо повече от „умствено знание” на доктриналните и исторически факти и набор от убеждения и етически норми, с които те трябва да се съгласят и към които да се придържат.³

Но ако очакваме от младите християни истински да пораснат и да принасят плод, ние трябва да им дадем Исус. Това няма само да се изпълни чрез поучение и съвети, но самият ни живот трябва да стане посланието на Христос, написано чрез Духа на живия Бог; така че, когато публично разгласяваме и разкриваме разпнатия Христос, другите да Го видят и да бъдат привлечени към Него. Това няма да бъде едно обикновено „казване” на другите за Исус. Той ще бъде изявен в Своите хора.⁴

Това е функцията на истинската църква на Бога. Исусовата църква не е религиозно събрание веднъж или два пъти на седмица в определена сграда, на което присъства група хора, но е едно живо обединено общение, в което човек се ражда чрез Святия Дух. Двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата, живот и общение на светиите един с друг – в Него – в Неговия живот и общение. Това е истинската църква и в нея е истинското откровение за Господа на църквата. По този начин Исус ще бъде изявен на хората: живеещ и пребъдващ в Своята църква. И когато Го видят, те ще бъдат привлечени към Него – не към деноминация, нито към кредо, нито към доктрина, нито към система от морални и етични изисквания, но към Него. Ние трябва да им дадем Исус!

Ако решим да обичаме Исус Христос с цялото си сърце, душа (ум) и сила; ако решим да се доверяваме на Исус за всичко; ако решим да ядем, пием, работим, играем, да се покланяме, да се молим, да пеем, да преподаваме, да спим, да дишаме Исус; и ако решим „да слезем в прахта” с новоповярвалите, и заедно да ги измолим в една лична среща с Исус;¹ тогава те ще бъдат променени от Него и ще започнат да Го познават, ще започнат да Го обичат, ще започнат да Му се доверяват, ще започнат да Му се покоряват и животът им ще носи траен плод за вечността.

Ако можем да ги доведем при Исус Христос, тогава те ще достигнат до истинско познание на святостта. Ако ги доведем при Исус, тогава те ще повярват в Този, за Когото са разбрали, че е верен. Ако можем да им помогнем, да преживеят любовно взаимоотношение с Бога, Който е любов, тогава ще придобият истински товар за изгубения и умиращ свят, а също и дълбока любов и търпение към светиите. Това е нашето призвание към света: ние трябва да помагаме на хората да НАМЕРЯТ примирение с Бога, а не просто да ги научим да се държат, сякаш това вече е факт.

Истинските плодове на Духа не са просто механично „научени” отговори, които християнинът да използва в определени моменти, но са естественото спонтанно следствие от единството и духовната връзка с Бог. Те не са „поучавани” умствени състояния, но по скоро божествено вложени качества на сърцето.

Трябва да спрем да поучаваме несвятите хора как да действат свято, а вместо това да ги хванем за ръка и да ги преведем през олтара на изоставянето и предаването до Светая Светих – до самото присъствие на Всемогъщия, около Чийто трон серафими вечно викат: „Свят, Свят, Свят”. Личният сблъсък с Този, който Е свят, ще посади свято семе в тях, което само по себе си ще разцъфне и порасне в святи дела и плодоносен живот, който е угоден на Бог.

Святото поведение и думи въобще не угаждат на Бог, когато сърцата ни са пълни с бунт и своеволие. Той иска Истината да присъства във вътрешните ни части – а вътрешните ни части ще претърпят промяна само когато се срещнем с Бог и приемем от Неговия живот.

Същото е и с вярата. Както казахме, човек уповава само на хората, които познава. Силно се доверяваме само на тези, които познаваме от близо. Ако никога преди това не си срещал даден човек, няма да му се довериш много. Може да споделиш с него дребни, маловажни за теб неща, но очевидно няма да му повериш нещо съществено.² Нещо повече, източникът на доверието ти в него няма да бъде някоя трета личност, която да ти каже колко достоен за доверие в действителност е човекът – въпреки че това може да помогне – но, преди всичко, това ще е твоят личен опит с него, когато го опознаеш и той се утвърди в сърцето ти като човек, наистина предан и достоен за твоето доверие. „Тази вяра”, както Чарлз Прайс написа, „не е рожба на усилието, нито е плод на напрегната борба.” Тази вяра е просто естественият и неизбежен резултат от личното общение с Бог.

Така че не „повечето вяра” в Бог е това, от което се нуждаеш – ти се нуждаеш повече от Него. И когато имаш повече от Него, ще имаш повече вяра – тя идва заедно с Него.


И тъй, вярването е от слушане, а слушането - от Христовото слово. (Римляни 10:17)
„Слушането”, за което Павел говори тук, не е слушането на гордия религиозен интелект,¹ а слушането на едно предадено сърце, напълно обърнато към Бога. Само чрез приемането на Божието слово в предаденото си сърце ние можем да достигнем до познаване на Исус; и доколкото Го познаваме, дотолкова ще Му се доверим. Казано просто: вярата идва от познаването на Бог, а то от своя страна - от чуването и приемането на Неговото слово и Неговото откровение за Себе Си.

Неговото слово ще бъде истински прието само от сърце, което Му се е предало. Тези, които никога сериозно не са оставили всичко, за да придобият Исус, все още не са започнали да Го познават, независимо от религиозната им показност. Така че би било пагубно за тях, ако ги поучаваме да постъпват така, като че имат вяра в Бог, и да говорят така, като че имат вяра в Бог, без междувременно да са предали искрено живота си в Неговите сигурни ръце и да са започнали да развиват значимо лично преживяване с Този, Който ще бъде обект на тяхната вяра.

Само чрез личното ни единство и духовна връзка с Исус може да се произведе християнският плод. Като растем в познание на Него, ще расте и плодът в живота ни.¹ Само плодът, който е роден в нашето общение с Бог, ще е траен.² Само делата, градени на основата на нашето лично познание на Исус Христос, ще устоят. Всичко друго е дърво, сено и слама.³ От всички възможни въпроси Бог ще ни зададе следния: „Кой е поискал това от теб?”

Някои от тези, които обичат човешката религия и чиято основна задача в живота е да принуждават чрез вина и страх новоповярвалите⁴ да приемат външните изисквания, може да спорят, че това очевидно дава позволение за грях и живот в неверие спрямо Бог.⁵ На тях ние отговаряме, че истинският грях и неверие е да се продължава размножаването на християните-имитация, които не са предали живота си на Исус, които не са имали среща с Бог, които никога истински не са „опитали” Господа и чието християнство се състои само от религиозни задължения и външно отъждествяване с църква и набор от правила, етика и доктрини.

Господ не ни е изпратил да обезкуражаваме новите християни и да мамим света с това лъжехристиянство, но да възвестим евангелието на Истината. А евангелието е Божията сила за възстановяването ни в Него – нито повече (какво повече може да има?), нито по-малко от това.

Бог ни е казал, че християнският живот се намира само в самия Христос. „Без Мен не можете да сторите нищо.” Защо не Му вярваме? Кога ще спрем нашите напразни религиозни усилия, като вместо това насочим цялата си енергия към Него? Истинският християнски характер ще бъде изграден само в едно живо, жизнено, вътрешно единство с неговия Източник: Самият Исус Христос.
Исус е истинският източник на всичко

Всичко е в Исус. Не търси каквото и да е извън Исус. Той умря на кръста, за да те възстанови при Себе Си. Той не умря да те освободи от ада; Той умря, за да те възстанови при Себе Си и в Него да не стигнеш до ада. Той не умря, за да бъдеш изцелен; Той умря да те възстанови при Себе Си и в Него да намериш най-способния, най-състрадателния и безпогрешен Изцелител. Той не умря, за да ти даде живот на преуспяване и защита; Той умря, за да те възстанови за общение със Себе Си и в Него да бъдеш славно защитен и снабден.⁶

Исус не умря, за да можеш да имаш един праведен, етичен живот; той умря, за да те възстанови при Себе Си, и в единството с Него сърцето ти ще бъде уловено от красотата и укрепено чрез силата на Божествено вложената в теб святост. Той не умря, за да бъдеш окован в живот на религиозна заетост и задължения; Той умря, за да те доведе при Себе Си, така че да познаваш прекрасната привилегия да живееш всеки момент в Неговото благодатно общение и приятно служение.

Затова нека Той да бъде твоето желание; да гледаш Него и да Го познаваш да бъде твоя копнеж. Бъди завладян от Него; и то не само, за да получиш нещо от Него или за да направиш нещо за Него. Но търси общението с Него, само защото Той е скъпоценен. Покланяй Му се само защото Той е Бог, а ти си човек. Нека Той да стане твоята песен, само защото е достоен. Копней за Него заради самия Него. Жадувай за Него с мотив, който да не е друг, освен Самият Той. Жадувай за Него, защото единствено Той може да те задоволи.

И когато достигнеш до това място – да търсиш Него и само Него с мотив, който да не е различен от това да Го гледаш, да Го познаваш, да Го обичаш и да Му се покланяш – тогава ще откриеш, че всичко останало е изобилно снабдено. Това е Божият ред на нещата. Това е истинската религия.

Не се нуждаем от нищо, освен от Исус. „Без Него не е ставало нищо от това, което е станало.” Той е Източникът на всичко, Този, Който държи всичко, и Неговата слава – целта на всичко. Каква е нуждата ни, че Той да не я снабди? Какво друго разрешение за всичко може да има, освен Него? Каква друга причина за всичко може да има, освен Него? Колко глупаво е да търсим нещо или някой друг, освен Него!

Както Елдър Брукс е писала към Джон Г. Лейк: „Бих желала само да издигна Исус и да те накарам да Го погледнеш от всеки ъгъл, и да видиш колко опияняващо красив е Той – колко вседостатъчен е Той – как изпълва всичко – отговаря на всички изисквания – задоволява всеки копнеж – самият Той е екипировката за всяко служение. O, Джон Лейк, не съществува друга нужда за нас в този свят или в бъдещия, освен Исус... O, братко мой Джон, преди търсех сила – исках екипиране, стараех се да бъда полезна – видях дарбите в далечината – знаех, че властта е някъде в бъдещето, но слава на Бог! Едно след друго тези неща избледняха и като избледняха, остана един силует, една фигура се появи от сенките и стана по-ясна и по-различима, докато всички други неща избледняваха, и когато всички те преминаха, аз видях ‘само Исус’.”

Исус е нашият Славен, нашият Свят, нашият Съвършено Красив, нашият Величествен Бог, Който е облечен в сила, почест и блясък, нашият Възлюбен, нашият Най-главен измежду десет хиляди, нашият Най-превъзходен, нашият Напълно Очарователен, Този, Който сам е нашата Слава, чието величие е неизследимо, чието Име единствено е издигнато, чиято слава е над небесата и земята, Първият, Последният, Единственият достоен за цялото ни сърце и ум.

Той е Главният източник на цялата слава и красота; Хранилището на всичкия аромат и чистота. Постави погледа си върху Него. Ти си Негов и Той е твой. Нека твоят вик да бъде за най-близка интимност и духовна връзка с Него: „Нека ме целуне с целувките на устата си”. Позволи Му Той да бъде твоята мания, очарование, твоето главно занимание. Потопи се в Него. Бъди унесен в Него. Бъди погълнат от Него. Единствено поради Него.

Цар Давид каза това по следния начин:

Ти бе създаден от Него и за Него. Той е твоята цел, твоето ЕДИНСТВЕНО предназначение. Той създаде сърцето ти да желае, обича, да се наслаждава и да се покланя на Него. Само Той може да задоволи твоята най-дълбока нужда. Независимо какво липсва в живота ти, твоята истинска липса, твоята истинска нужда е Исус. Истината е, че Той е единствената ти нужда. Всичко е в Него. Търси Го! Останалото ще последва. И, скъпи приятелю, дори и да не последва, защо да се безпокоиш? Сърцето ти ще се чувства пълноценно и удовлетворено в Него.

Причината за трудностите ни е, че ние търсим Неговите дарби, Неговите дела и Неговите пътища, а пренебрегваме самия Него. Но какъв е смисълът в това да търсим светлината или топлината, а да пренебрегваме слънцето! Къде е разума в това да търсим водата, а да пренебрегнем океана?

Въздържай се да търсиш Неговото и вместо това търси Него! Спри да търсиш друго, освен Него. Той е началото и краят. Нямаше нищо преди Него и няма да има нищо след Него. Независимо от какво се нуждаеш, ти трябва да търсиш Неговото лице. Никъде другаде не можеш да намериш своя отговор. Той е твоят Безкраен, Неограничен, Вечен Източник на всичко. В Него ти си напълно завършен.

Затова, ако сме търсили „святост”, „вяра”, „плодовете на Духа” и всичките други отличителни белези на християнския живот, нека започнем сега да търсим Христос. Нека да Го открием и просто да ходим с Него. Тогава един ден ще погледнем живота си и за наша вечна радост ще видим истинска святост, истинска вяра и истински плодове на Духа. Тези неща повече няма да ни убягват, но ще ги притежаваме – просто защото всички те са в Него, а ние имаме Него.

Търсиш ли освобождение от демонична опресия? Чувстваш ли се неспособен да го откриеш? Търси Исус и в Него ще откриеш мощен Освободител, който наистина ще те освободи! „...неприятелите ми ... падат и гинат пред Твоето присъствие.” Божието наставление е първо да покоряваме себе си на Него и след това да се съпротивяваме на дявола в Неговата сила, мощ и авторитет.³

Търсиш ли изцеление за твоето тяло? Скъпи приятелю, изключително по-важно и несравнимо по-полезно е да се стараеш да се свържеш с Изцелителя, отколкото да търсиш изцелението. В Него е изцелението. Всички, които погледнат към Него, ще живеят. „И колкото се допряха (до Него), се изцелиха.” Не разчитай на „формули на вярата”, нито на „силата на твоя ум”, нито на други духовни методи или средства за приемане на изцеление извън живата връзка с Него. Разчитай само на Него. Исус е твоят Изцелител. Исус е твоето Изцеление. Докосни Го и Той ще те изцели! Приеми Го и Неговият живот ще бъде твоето здраве! Ти се нуждаеш единствено от Него.

Търсиш ли Божествено водителство за живота си? Исус поучаваше, че овцете, които познават Добрия Овчар, ще разпознаят гласа Му.¹ Стреми се да Го познаваш, първо и преди всичко търси Него и волята Му ще ти бъде изяснена с течение на времето. Самият Той ще бъде светлина на твоята пътека.

Опитваш ли се да останеш верен на Бога докрай? Ела до познание на Исус и в Неговото общение, и чрез Неговата сила ще бъдеш пазен до Деня, в който ще бъдеш представен непорочен в радост пред Неговата слава. Самият Той ще ти бъде „канара за прибежище, към която винаги да се обръщаш”. Той подкрепя тези, които усърдно Го следват.²

Търсиш ли радост? Не я търси повече. Исус е помазан „с миро на ликуваща радост” повече от всички други. Търси Исус и в Него ще бъдеш изпълнен с неизговорима радост и пълнота от слава. „Пред Твоето присъствие има пълнота от радост, отдясно на Тебе - всякога веселие.”³

Търсиш ли мир в този свят на скръб и объркване? Насочи привързаността си, вниманието, доверието и цялото си сърце напълно към Исус и трайният „съвършен мир” ще бъде твой.⁴

Търсиш ли знание и разбиране? Исус е Истината. Никога няма да дойдеш до познание на Истината, без да познаваш Исус. В Него „[са скрити] всичките съкровища на премъдростта и на знанието”.⁵ Само когато опознаем Исус тези съкровища ще бъдат разкрити за нас.

Желаеш ли духовна светлина и свобода от заблуда? Тогава погледни към Него. Неговият живот е „светлината на човеците”, която не може да бъде победена от тъмнината.⁶

„Истината е в Исус”. Истинското разбиране се намира само в Неговото Присъствие.⁷ Исус е Истината. Ти не „притежаваш “ Истината само защото в ума си имаш някои идеи за християнската доктрина или „юдео-християнски ценности”. Ще познаеш Истината само когато си изоставил всичко, за да дойдеш до познание на Него.⁸ Ще имаш Истината само когато сърцето ти пулсира с живота и Присъствието на Исус. Търси Него и ще познаеш Истината, а Истината ще те освободи.

Истинската духовна зрялост не е зрялост от религиозна научна дейност, а зрялост на интимност с Бога.⁹

Да, ти трябва да имаш здравата доктрина, но не и без да Го притежаваш – не отделно от познанието за Него – не и отстранен от единството и духовната връзка с Него. „Бог... краят на тия дни говори нам чрез Сина”.¹ Исус е Откровението. Самият Той е Истината. Той е Словото, Логосът, Откровението и Изразът на Бог. Не се стреми да притежаваш някаква система от „истината”, без да притежаваш Него. Той – Неговата Личност – е Истината. Не можеш да познаваш Истината, без да имаш живото Му преживяване – едно реално единство с Него.

Търсиш ли благословенията, които са твои чрез делото Му на кръста? Вместо това търси „Бога, Който ни дава всичко изобилно, за да се наслаждаваме”. „Но ония, които търсят Господа, няма да бъдат в оскъдност за никое добро.” „Весели се, тъй също, в Господа; И Той ще ти даде попросеното от сърцето ти.” „Но първо търсете Неговото царство и Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави.”²

Не търсете благословенията без Него! Ако ги получите, те ще донесат само страдание и раздразнение в Духа; докато с Него дори най-големите страдания и лишения ще бъдат сладки.

Търсиш ли дарбите на Духа? Покорявай се на Неговото слово и желай най-добрите дарби, но не като цел сама по себе си и не преди да притежаваш Него. Търси Исус и в богатството на Неговото общение Той ти е обещал изобилие от дарби според това, което е необходимо. „Чрез Него” ще бъдеш обогатен „във всичко, в пълна сила да говорите за Него, ... така щото вие не оставате назад в никоя дарба”.³

Стремиш ли се да навлизаш в живот на ходатайство за останалите в църквата и в света? Търси Исус и в общението с нашия велик Първосвещеник ще преживееш благословената привилегия да участваш в дълбочините на Неговото ходатайство. В единството с Христос Неговият товар ще стане твой товар, Неговите родилни мъки - твои родилни мъки, Неговите стенания – твои стенания. Така не със собствената си сила ще си в родилни болки и агония, но по скоро чрез Неговата мощна работа вътре в теб, водейки ефективно воюване чрез силата на Неговия Дух.⁴ Това единство с Христос в Неговите родилни болки и ходатайство е една от най-високите привилегии на общението с Него, които ти се предлагат в Неговото Присъствие.

Търсиш ли единство в тялото Христово? Чуй думите на Исус: „Аз в тях…, за да бъдат съвършени в единство”. И отново, когато Той се молеше на Своя Отец, „да бъдат всички едно... тъй и те да бъдат в Нас”.⁵ Единственият източник на истинско единство в църквата е обитаващият живот на Христос вътре в Своя народ.⁶ Без реалността на този живот всички опити за постигане на единство на каквато и да е основа – любов, евангелизиране, доктрина,⁷ липса на доктрина, чиста сила на волята и т.н. – ще бъдат пълен провал.

Всъщност без реалността на Христовия живот в нас самото съществуване на църквата губи своя смисъл и духовна стойност. Църквата, която Святият Дух роди, е жив, дишащ организъм, отразяващ живота на Христос, който пулсира и се движи из нейните духовни вени. И както тялото без духа е мъртво, така и целият свят е пълен с „църкви”, които, за съжаление, лишени от живота на Христос, са само едни безплодни религиозни организации. Те отразяват в себе си единствено талантите, способностите и характера на техните водачи, не прославят нищо повече от амбициите и домогванията на своите основатели и изпълняват една почти безполезна за вечността функция в обществото.

Само едно нещо е необходимо, за да се промени това трагично състояние на нещата: възстановяването на всеки християнин във Бога и връщането на живота на Христос в сърцето на вярващия. Търсиш ли живот в църквата? Той може да бъде намерен само в Исус.¹

Търсиш ли служение в тези последни дни? Стреми се да познаваш Бог и ще бъдеш използван в чудесната жетва и движение на Бог в последните дни на тази земя, но направи Него свой първи и единствен копнеж. „Но людете, които познават своя Бог, ще се укрепят и ще вършат подвизи.”²

Разбираш ли това, което се опитваме да кажем? Бог „възнаграждава тия, които Го търсят.” Извън Него не търси каквото и да е, принадлежащо на християнския живот. Не се опитвай да живееш християнския живот извън Него. „И тъй, както сте приели Христа Исуса, Господа, така и се обхождайте в Него”. Християнският живот не може да бъде намерен извън Христос. Той не съществува отделно от Него. Ако нямаш Него, нямаш нищо стойностно. А когато имаш Него, ти имаш всичко.

Както елен жадува вода,

В захлас от мощен бяг,

така и моята душа

жадува Твоята благодат.
За Тебе, живият ми Бог,

душата ми е в блян,

Мечтая за лицето Ти,

в образа Твой желан.

(Наум Тейт и Никълъс Брейди)