Глава втора - Вратата към общението е Христовият кръст

Глава втора - Вратата към общението е Христовият кръст

Бог беше предупредил човека, че ако яде от плода на дървото за познаване на доброто и злото, ще умре в същия ден. И когато Адам и Ева се разбунтуваха и ядоха, те умряха – и цялата човешка раса умря с тях. Всички хора влязоха под проклятието на смъртта и физически, и духовно. От този момент нататък човешките тела започнаха да умират, запътвайки се безвъзвратно към крайно физическо унищожение и развала. Оттогава насам всички хора са буквално в състояние на смърт от момента на зачеването си. От деня, в който Адам съгреши, човешкото здраве започна да се влошава; човекът стана податлив на твърде разнообразни болести. От момента на греха Адам вече не можеше щастливо да украсява и поддържа градината, която му даваше необходимото снабдяване и трябваше да го получава чрез „потта на челото си”. От тогава човекът не можеше вече да живее в хармония с природата и като че ли целият сътворен от Бога ред беше безмилостно решен да унищожи неговата цивилизация и целия труд на ръцете му. От този момент той не можеше да живее в хармония дори със самия себе си. Скоро след това земята опита и вкуса на кръвта от убийството¹ - първият плод от огромните по мащаби насилие, мъчение, съперничество и войни, които бързо щяха да се разпрострат по целия свят. Тези последствия понесе Адам, когато съгреши. И все пак те не бяха всичко, което той загуби, нито бяха най-голямата му загуба. Човекът загуби нещо далеч по-велико от тези неща. Той загуби Бог.

Отидоха си дните на общение с Бог при вечерния ветрец, когато човекът и Неговият Творец се разхождаха и си говореха. Отиде си общението с неограничения Бог, на което ограниченият човек преди това се наслаждаваше. Сега Адам беше изхвърлен от градината, а херувими пазители и пламенен горящ меч му пречеха да се върне някога отново там.

Нещо повече, отказаният достъп на физическа близост до Бог не беше всичко, в което се състоеше разрухата на тяхното взаимоотношение. В деня, в който Адам яде от плода, умря вътрешно и духовно. Той умря спрямо Бога. Умря спрямо присъствието на Бог. Човекът побягна от него и се скри от това скъпоценно, красиво, сладко присъствие, което преди познаваше и на което прекрасно се наслаждаваше.

Трагедия на трагедиите! Отиде си завинаги това благословено общение. Кулминацията в Божия ред на сътворение – човекът в самия Божи образ - можеше да общува със Своя Създател по един прекрасен начин, който бе приятен не само за него, но и за Твореца. Сега скъпоценното общение го нямаше – то си отиде завинаги!² И както осъществяването на първоначалното взаимоотношение беше взаимно, така сега и прекъсването на това взаимоотношение също стана взаимно. Незабавно човекът загуби способността си да общува с Бога. Развален и покварен от дълбините на своето същество, мъртъв спрямо Бог, отчужден от Бог, човекът вече не търсеше Бога. Всъщност той вече отказа да Го познава и се скри от Него, като пренебрежително Му заповяда: „Махни се от нас; защото не желаем да познаваме Твоите пътища”. Тъй като човекът вече не можеше да обича своя Творец, той стана „враг” и „мразещ” Бога.³

По необходимост и не без нежелание, Бог беше принуден да изведе човека от Своето присъствие. Имайки „твърде чисти очи, за да гледа злото” и по природа неспособен да одобрява беззаконието, Бог изгони човека от Себе Си. Взаимоотношението им беше разрушено.

От човешка страна святостта беше изместена от греха, покорството – от бунта и своеволието. Общението с Бог беше изместено от враждебност спрямо Него, любовта - от страха, мирът - от вината. Преди човекът беше свободен, а сега - поробен. Преди имаше живот, сега вече властваше смъртта.

От Божия страна приемането на човека беше изместено от отхвърляне, приятелството - от враждебност, благоволението - от гняв, одобрението - от осъждение. Преди имаше благословение, сега вече властваше проклятието на смъртта. Човекът повече нямаше достъп до Бог. Херувимите и огненият меч пазеха пътя до градината, докато тя все още беше на земята. И оттогава насам в Писанията Бог се явява с ангели пазители около Себе Си, които държат настрани от Него всичко, което не е свято. Когато пророк Исая видя Бог в Неговата слава, серафимите пазители охраняваха Неговия път около трона, като викаха: „Свят, Свят, Свят”.¹ И в скинията на Мойсей, и в храма на Соломон херувими от ковано злато пазеха трона от нашественици. Крилата на херувимите бяха над умилостивилището, където обитаваше Божието присъствие. Освен това, над самата завеса, която значително ограничаваше дори малкия бърз поглед, с който човек можеше да види Бог, „и то не без кръв”, бяха избродирани херувими – отново като безмълвни пазители на Присъствието на Святия – което показваше, че пътят към Святото присъствие „не е бил открит”.² Всичко това свидетелстваше за едно и също нещо: Бог е свят и несвятият човек НЕ СЕ ДОПУСКА до Неговото Присъствие!

Но, алелуя! Човешкият син беше изпратен в тази изключително жалка ситуация. Оставяйки трона на Бога за определено време, Той се роди на тази окаяна земя като човек, смири Себе Си и стана покорен до смърт, дори смърт на кръст. Целта Му беше напълно да разкъса бродираната с херувими завеса и да направи възможен пътя за възвръщането на Своя възлюбен човек към Себе Си.

За да можеше това да се случи, Бог трябваше да постигне две неща: законното наказание за човешките грехове трябваше да бъде платено и човешката вътрешна природа - да се промени. Чрез проливането на Своята скъпоценна кръв Исус плати безкрайно голяма цена, която далеч надхвърли цялото наказание за всичките грехове на човечеството. След това чрез новорождението, извършено чрез скъпоценния Святи Дух, човешката духовна природа претърпява промяна и се ражда живот там, където преди е имало само смърт, възстановява се и способността на човека да общува с Бог вътре в себе си - викът „Aввa, Отче” се ражда в сърцата ни. Нещо повече, чрез кръщението в Святия Дух самият Бог заживява не само „със” Своите изкупени деца, но всъщност „в” тях, като нашите измити от кръвта тела се превръщат в „храм на живия Бог”, Негово „обиталище ... чрез Духа”, и нашето призвание става „да бъдем изпълнени с цялата пълнота на Бог”.³

Чуйте Христовата невяста: „Царят ме въвежда във вътрешните си стаи”.¹ Царят ни въведе – в Своето най-свято място, в Своите най-вътрешни стаи на общение, в най-дълбокото преживяване на Неговата интимна духовна връзка с нас. Това е, което Той ни предлага.

Исус ни призовава да Го познаваме, както една жена познава своя съпруг; призовава ни да Му се наслаждаваме, както една жена се наслаждава на своя съпруг. Чуйте отново Неговата невяста: „Аз съм на възлюбения си; и неговото желание е към мене ... Левицата му би била под главата ми, и десницата му би ме прегръщала ... Пожелах сянката му и седнах под нея, и плодът му бе сладък в устата ми.”²

А думите на нейния Господар, Младоженеца, са дори по-прекрасни: „Хубава си, любезна моя, ... Ти си все красива, любезна моя; и недостатък няма в тебе ... Пленила си сърцето ми, сестро моя, невясто, пленила си сърцето ми с един поглед от очите си ... Отвърни очите си от мене, защото те ме обладаха ... Колко си хубава и колко приятна, о възлюбена, в очарованията си!”³ Както при човешкия брак, така духовната връзка и удоволствието един от друг и във взаимоотношението между Исус и Неговата невяста са взаимни.⁴

Тогава размислете върху тези думи на невястата: „Аз съм на възлюбения си и възлюбеният ми е мой.”⁵ Разбрахте ли смисъла на това изявление? Ние не само сме поканени да познаваме Бог, да Го обичаме и да гледаме Неговото красиво лице завинаги. Призвани сме и да притежаваме Бог! Във всичко, което Той ни е дал, в големите вечни обещания, които е направил за нас, не пренебрегвай това върховно обещание, този уникален подарък, това съвършено наследство – Бог ни е дал Себе Си.

Съкровище, по-голямо от цялата Вселена, от видимия и невидимия свят: Бог е дал Себе Си на нас!

И с каква мярка Бог е дал Себе Си на нас? Нека чуем и се удивим на думите на Йоан: „Той не му дава Духа с мярка”.⁶ Бог ни е дал Себе Си без мяра! Всичко от Бог е в нас – във всеки един от нас! Всичко от Бог е достъпно за нас – за всеки един от нас! Всичко от Бог е наше!

Тогава нека се възхищаваме на думите на Павел, чиято молитва е: “...чрез вяра да се всели Христос във вашите сърца, тъй че ... да разберете заедно с всичките светии що е широчината и дължината, височината и дълбочината, и да познаете Христовата любов, която никое знание не може да обгърне, за да се изпълните в цялата Божия пълнота.“!⁷

Скъпи братко или сестро, не се задоволявай само с това да гледаш и да се удивляваш. Старай се да го уловиш! Старай се да го преживееш! Всичко от Бога е наше! Всичко от Бога е твое!

Обещание на обещанията! Радост на радостите! Чудо на чудесата! Намерение на намеренията! Неописуема благодат! Несравнимо благоволение! Да Го познаваме; да Го обичаме; да Го притежаваме! Вечността няма да схване дълбочините на славата и чудото на намеренията на Бог, нито ще изчерпи хваленията Му.

Следователно това е Божието намерение и нашето призвание: най-пълното и най-интимното единство между нас и Неговия Син – за да Му се наслаждаваме завинаги.
Нека Му се наслаждаваме!
Завинаги!

В почивката Си ме вземи,

в тишината и мира Ти съм с Твоя глас,

затихнал в скута Ти съм,

толкова възлюбен, толкова близо съм аз.
Духът ми тайнствено от Теб се развълнува,

привличащ, мощен Бог!

Душата ми навеки не гладува,

защото Си мой Бог – Висок!

защото аз видях лицето Ти,

където пред любовта Ти всичко е като залък,

там – в светилището ти.

нека в Теб е моята душа...

Да, Ти разчупи заклинания,

свободен съм сега.

почивам днес аз.

Глад, жажда, търсения безброй -

спират те завчас.

покой намирам аз

и като гледам в Туй Лице,

замлъква моят глас.

сляп съм за света.

Тъй сладък си във дните мои,

във теб съм в пълнота.

(Герхард Терстеген)