Глава шеста - Същността на общението – дълбочините на Божията любов

Глава шеста - Същността на общението – дълбочините на Божията любов

Да преживяваме Божията любов към нас е най-голямата близост, която можем да имаме с Него, а да откликнем на тази любов - най-великата привилегия, давана на хората. Нашият дял с Него, едновременно в тази близост и в тази привилегия, ни прави християни.

Християнството е участие в живота, а от там и в любовта на Бога. Това е, към което сме призовани: да приемем Божията любов и да Го обичаме. Освен това, скъпи християнино, това е ВСИЧКО, което ние сме призовани да извършим. А когато обичаме Бог, когато наистина обичаме Бог, като следствие от това ние ще Му угаждаме и ще Му носим наслада по всякакъв начин. „Любовта изпълнява закона.”

Силата, да, същността на нашия християнски живот е любовта ни към Бог. Това е любовта, която се роди в нас при новорождението ни. Това е любовта, която ще узрее и расте през целия ни живот и която ще ни въведе във вечното царство на Бог. Това е любовта, която ще ни държи, когато нищо друго не е в състояние да направи това. Това е любовта, която единствена ще изпълни всичките Божии изисквания и очаквания спрямо нас.

Източникът на нашата любов към Бог е, разбира се, Неговата любов към нас. „Ние любим [Него], защото първо Той възлюби нас.” „Привлечи ме; ние ще тичаме след тебе”.¹ Преди да се новородим, ние ни най-малко не обичахме Бога, напротив – ние Го мразехме. Но Той ни възлюби и Исус умря за нас, за да можем да бъдем възстановени във взаимоотношение с Него. След новорождението и кръщението в Святия Дух любовта на Бог беше излята в сърцата ни.² Бяхме възстановени в общение с Бог и в един нов живот на любов към Него. От тогава нататък мотивът за всичко, което правим, трябва да е само един: силата на любовта ни към Бога.

След спасението ни любовта на Бог е в зачатък и доколкото тя се развива и расте у нас, дотолкова ще растем и носим плод в Христос.

Във всяко действие ние имаме избор на любов: да изберем или любовта към себе си, или любовта към Бог. Можем да изберем и само едната от тях; и когато обичаме единия вид, се подразбира, че сме намразили и отхвърлили другия. Бог не може и няма да общува с „его”-то, което е враждебно към Него; затова нашето общение с Него ще расте само когато се откажем от „его”-то си и вместо това изберем да обичаме Бога.

Когато обичаме и се покоряваме на Исус, Той все повече и повече ще ни се разкрива.³ Това развиващо се общение е красиво описано в книгата Езекийл.⁴ Пророкът видя река, извираща от Божието присъствие, и Бог го преведе през водата, която ставаше по-дълбока и по-дълбока, докато беше вече „вода за плуване”.

Така е и с нашето взаимоотношение с Господа. Като ходим с Исус и Му се доверяваме, и покоряваме, защото Го обичаме, като избираме любовта към Бога пред любовта към себе си, тогава Той все повече ще разкрива Себе Си и Своята любов към нас. Колкото по-дълбоко навлизаме в преживяването на Неговата любов към нас, толкова по-голяма ще става нашата способност да откликваме на любовта Му. Пламъкът на любовта, поставен в сърцата ни, се подхранва и разпалва, като обитаваме в Неговото присъствие. Това е продължителен процес: в общението с Бог ние израстваме, както в способността си да Го обичаме, така и да приемаме любов от Него. Любовта на Бог ни поглъща, като става водещото правило на целия ни живот.
Любовта изпълнява закона

Когато растем в опитността си на общение с Бог, Неговата любов все повече ще ни ръководи и ще стане самата същност и естество на живота ни.

Любовта на Бог ще предизвика действия на покорство спрямо Него. „И любовта е това: да ходим по Неговите заповеди.” Да казваме, че обичаме Бог, но да не Му се покоряваме, значи да направим себе си лъжци. Тези, които обичат Бог, ще се въздържат дори от показване на неуважение и непокорство към своя Възлюбен.

Исус каза: „Ако Ме обичате, ще пазите Моите заповеди.”¹ Следователно покорството към Бога неизбежно ще извира от сърце, което е поставило любовта си в Него доброволно, а не от задължение.

Любовта на Бог ще ни мотивира да се отделим от света и неговите пътища. „Не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога? И тъй, който иска да бъде приятел на света, става враг на Бога.”² Небесното царство и царството на този свят са от две различни естества и едното противоречи на другото. Да обичаш едното, неизбежно води до изоставяне на другото. Не можем да имаме съкровище, раздвоено между две царства.³ Високо почитаното от едното е отвращение за другото; ценното за едното е презряно от другото; това, което е съкровище за едното, е боклук за другото. Можем да имаме само едно сърце; само една обич; можем да служим само на един Господар. Да обичаш и служиш на този Господар означава да изоставиш другия. „Защото един ден в Твоите дворове е по-желателен от хиляди други дни; предпочел бих да стоя на прага в дома на моя Бог, отколкото да живея в шатрите на нечестието.”⁴

Да обичаш Бог, означава с радост и от все сърце да изоставиш пътищата на света: привързаността към позиция и уважението на хората; алчността; гордостта и суетата на дрехите и модата; стремежът към удоволствията, развлеченията и глупостите на този век; себелюбието и угаждането; незначителните приятелства; неоснователните борби и разделения; безсмислените приказки; безполезното прекарване на времето и харчене на парите; и всичко друго, което характеризира този свят и неговите завинаги отмиращи страсти. Любовта ти към Бог ще те отведе в тази посока на живота ти. Не се опитвай да изоставиш света, без първо да се привържеш към Исус, защото в противен случай тези опити ще се превърнат в един мъртъв религиозен легализъм. Обичай Бога с цялото си същество и раздялата със света и неговите пътища неизбежно и естествено ще се случи в твоето сърце, а след това – в твоето ежедневие.

Божията любов ще те освободи от оплитането в нещата от този свят. „Ако люби някой света, в него няма любов към Отца”. Викът на Христовата невяста ще бъде: „Защото любовта ти е по-желателна от виното.” Всичките удоволствия и наслади на хиляда живота са само капка в морето, прашинка, в сравнение с един миг на любов и духовна връзка с Всемогъщия. „Понеже Твоето милосърдие е по-желателно от живота”. „И на земята не желая другиго освен Тебе.” Всичките царства на тази земя не струват и един пропуснат момент на блаженство в поклонение и служение на Господа нашия Бог. Тези, които истински Го обичат, ще прекарат живота си на земята като „пътници” и „странници”, като не търсят тук постоянно място за живеене, а очакват единствено града, чийто Архитект и Строител е Бог.¹

Божията любов ще бъде страстта зад нашeтo непоклатимо доверие в Него за всяко нещо.² Да обичаме Бог означава, сърцата ни да бъдат толкова напълно обърнати към Него, животът ни – толкова изцяло погълнат от Него, че да е немислимо да не се доверим на Неговите изобилни обещания. Да обичаме Бог означава, да поверим всичко, което сме, и всичко, което имаме, на Неговата и само на Неговата грижа. Като не се доверяваме на Бог, ние доказваме, че не Го познаваме, защото всъщност Той е достоен за доверие; а щом не Го познаваме, можем ли да твърдим, че Го обичаме?

Божията любов ще бъде изворът на всяко действие на любов и милост към нашите братя и към всички хора. „Ако се обичаме един другиго, Бог пребъдва в нас и любовта (ни) към Него е съвършена в нас.”³ Апостол Йоан постоянно е поучавал за любовта толкова много, че хората, които е поучавал, са се отегчавали от непрестанното ù повторение. Постоянното му увещание е било: „Дечица, обичайте се един друг.” Когато са го попитали: „Учителю, защо винаги казваш това?”, отговорът му е бил: „Защото това е Господната заповед и ако само тя се изпълнява, това ще е достатъчно.”

Божията любов ще мотивира живот на вярност във всичките „малки” неща от живота - както брат Лоренс е писал: „Бог не зачита величието на делото ни, но любовта (към Него), с която то е извършено.” Погледнат от тази действителна перспектива, целият ни живот става пълен с дейности, чрез които можем да изразим любовта си към Него. Изгубва се разликата между религиозния и светския начин на оползотворяване на времето ни и всичките ни усилия – независимо дали са духовни или физически – стават възможности за посвещение към Него и моменти на вечно и славно изразяване на покорството и верността ни.⁴

Божията любов ще изгради у нас един живот на щедрост и саможертва както към Бога, така и към хората.⁵ В Своята голяма любов към нас Исус даде всичко, което имаше. Какво би било твърде скъпо за нас, та да не го дадем в любовта си към Него? „Възлюбени, понеже така ни е възлюбил Бог, то и ние сме длъжни да се обичаме един другиго.”⁶

Божията любов ще бъде нашето насърчение, за да издържаме с радост изпитанията, страданията и преследванията, които са толкова необходима и жизненоважна част от нашето единство с Христос.⁷ Ако копнеем за Него, ние ще покорим себе си на общението с Неговия кръст, който е единствената някога предлагана ни пътека по пътя към истинското познание на Бог.

Божията любов ще ни провокира към живот на святост и праведност.¹ Да обичаме Бог, означава да обичаме всичко, което е Той. Бог е свят. Ако наистина обичаме Бог и гледаме красотата на Неговата святост, участието ни в това най-превъзходно Негово качество няма да е товар за нас, а по скоро копнеж - и то пламенен копнеж. Без святостта „никой няма да види Бога”. Само „чистите по сърце... ще видят Бога”.² Любовта ни към Бог няма да ни позволи да се отнесем лекомислено към всяко нещо, което по някакъв начин би ни разделило от Него. Както Смит Уигълсуърт е казал: „Светщината е това, което охлажда привързаността ми към Бога”. Тези, които обичат Святия, пламенно ще се борят със силите на този свят, плътта и дявола, които безмилостно преследват целта си - да смутят и накрая да разрушат общението ни с Исус.

Божията любов ще подсили желанието ни да проповядваме евангелието до краищата на земята. Същността на християнството е възвръщането на човека към преживяване на лично общение със своя Създател и това е евангелието, което трябва да представяме на другите. Ако самите ние истински сме преживели това възстановяване, нашето искрено желание ще бъде и другите хора да го преживеят.

Когато погледнем на евангелизирането от тази светлина, цялото му естество се променя в сравнение с това, което сме виждали исторически да се предприема в името на „световните мисии”. Евангелизирането трябва да извира спонтанно от реалността на нашето общение с Исус и любовта ни към Него. В резултат на това никога няма да се опитваме да изнeсeм своята религиозна култура и начин на живот на други хора и народи, а ще желаем да вземем с нас само Него. Нещо повече, тъй като няма да поощряваме определена доктрина, верую или деноминация, няма да сме доволни, когато тези, на които служим, достигнат до умствено съгласие с нашето учение или изкажат повърхностна изповед на спасение, но ще търсим първо и най-вече да ги доведем до откритата реалност на едно истинско преживяване на лично общение с Исус Христос.³

Освен това Божията любов ще изработи в нас копнеж да видим новоповярвалите в Христос, представени пред Бога в слава в последния ден.⁴

Интересна история за апостол Йоан е разказана от един ранен християнски писател. Веднъж Йоан посетил град Смирна, където открил един як и енергичен младеж. „Поверявам това момче на твоята грижа”- казал той на местния старей, „с цялата сериозност, като считам църквата и Христос за свидетели.” Стареят приел повереното и когато Йоан се върнал в Ефес, той завел момчето у дома си, нахранил го и го кръстил. Мислейки, че е направил достатъчно за него, той го оставил сам и момчето попаднало на лоша компания. То извършило престъпление, избягало в планината и станало шеф на банда крадци.

След време Йоан отново посетил града и след като приключил работата, за която бил дошъл, казал на старея: „Сега възстанови ни повереното, което аз и Спасителят ти дадохме”. Стареят се стреснал, защото предположил, че е обвинен във финансова злоупотреба. „Душата на момчето е това, което искам”, обяснил Йоан, „душата на брата.” Стареят простенал и заплакал: „Той е мъртъв!” „Как? Кога? И как е умрял?” „Той е мъртъв спрямо Бог” - казал стареят и разказал какво се случило. Апостолът разкъсал дрехата си и със силен вик започнал да се ударя по главата. „Какъв прекрасен пазител на душата на брата беше ти! Веднага ми дайте кон и някой нека ми покаже пътя.” Той потеглил и намерил изгубения младеж, с настойчиви молби го довел до покаяние и го върнал отново при светиите и при Бога.

Любовта на Бог ще ни дава сили да издържим докрай.¹ Никакво изкушение, изпитание и страдание няма да могат да отклонят уловеното сърце от неговата крайна цел: да гледа лицето на Този, Когото толкова силно обича.

Царството е обещано само на тези, които обичат Исус.² Избери сега кой цар и кое царство наистина желаеш. Ако Го обичаш, ти ще издържиш всичко! „Защото любовта е силна като смъртта. Ревността е остра като преизподнята, чието святкане е святкане огнено, пламък най-буен. Много води не могат угаси любовта, нито реките могат я потопи”.³

Божията любов ще създаде в сърцата ни глад да познаваме Истината на Божието Слово и желание да я приемем.⁴ Човешките заблуди и лъжливите доктрини на дявола не са нито привлекателни, нито носят удовлетворение на тези, които обичат Самата Истина.

Библията ни показва Христос. Затова обичаме тази скъпоценна Книга – защото тя разкрива Този, Когото обичаме и жадуваме да познаваме повече.⁵

Тази любов ще разпали в сърцата ни истинско поклонение на Бог в дух и истина, а също и искрено хваление и благодарение към Него не само за Неговото велико спасение, но най-вече за Неговата велика личност.⁶ „Такива иска Отец да бъдат поклонниците Му”. Това поклонение – истинското поклонение – е всъщност нашата цел. Ние бяхме създадени, за да Му се покланяме. Той е Бог и ние сме Негово творение. По какъв друг начин можем да откликнем на Него, освен чрез безусловно предаване и поклонение? „Дойдете да се поклоним и да припаднем, да коленичим пред Господа нашия Създател; защото Той е наш Бог и ние сме люде на пасбището Му”.⁷

Животните не могат да се покланят на Бог, защото не бяха направени по Неговия образ. Само човекът може да предложи поклонение, което да е приемливо и угодно в Божиите очи. За нещастие той рядко прави това. Независимо от широкоразпространените съвременни поучения на тази тема, истинското поклонение не е нещо, което правим само за да освободим Божията сила за изцеление, освобождение и посрещане на нуждите в нашите църковни служби. Всъщност истина е, че Божията сила често ще се изявява спонтанно посред поклонението на Неговите хора, но все пак това не бива да е причината за нашето поклонение. Ние трябва да се покланяме на Бог просто защото Го обичаме и сме Го видели със сърцата си – Него - скъпоценния, чудесния, достойния, Всемогъщия наш Бог. Всичко друго не е истинско поклонение, а егоистично усилие да Го ласкаем.

Не е истинско поклонението към Бог, когато целта му е само да подготви сърцата на хората за останалата част от събранието - например проповядването на Словото. Да, със сигурност резултатът от поклонението ще е обработване на земята на нашите сърца, за да приемем Словото, но все пак това ще е въпрос на някакъв далечен от правилния мотив.

Наистина ли мислим, че безграничният Бог, Който познава сърцата ни далеч по-добре от самите нас, е доволен, когато Му се усмихваме и сладко пеем песни на любов и възхищение към Него, а в действителност само използваме и Него, и самото усилие, за собствените си цели и намерения?

Не е истинско поклонението на Бог, когато се пеят само научени наизуст песни, за да се запълни определения период от време. Но поклонението в дух и истина е цел само по себе си. Истинските поклонници се покланят на Бог „в дух”, а не чрез традиционни външни форми и ритуали – не, дори не и чрез традиционни харизматични или петдесятни форми и ритуали. А истинските поклонници се покланят на Бог „в истина” и в действителност, а не от неискрено, непочтено или манипулиращо сърце. Поклонението е нашият чист, искрен, непресторен и спонтанен отклик на предаване, любов и обожаване на нашия Създател, нашия Изкупител, нашия Цар и нашия Господ. Всяко друго отношение или всеки друг мотив не са по-различни от „чужд огън” пред нашия Бог.

Божията любов ще роди в нас едно свято неудовлетворение от човешките религиозни системи и копнеж да видим възстановяването на Божия дом – който е истинската църква на живия Бог – органичното, естествено присъщото изражение на живота на Святия Дух вътре в Своите хора – без ритуална или еклесиастична йерархия – един жив, дишащ организъм, който изразява живота и общението на Исус Христос. „Господи, любя местопребиванието на Твоя дом и мястото на скинията на славата Ти.”¹

Любовта на Бог ще оправдае изоставянето на всичко - дори на баща, майка, съпруга, деца, братя, сестри и собствения ни живот, само за да спечелим Него. Нашият Възлюбен говори: „и казва ми: Стани, любезна моя, прекрасна моя и дойди”. За да се прилепим към Него и да бъдем едно с Него, първо трябва да оставим зад себе си всичко и всеки. За да стане Бог изцяло наш, ние трябва да предадем себе си изцяло на Него. „Предай се на Господа с просто сърце; всичко, което имаш и всичко, което си”. Трябва да дадем всичко за Всичко. Но за тези, които наистина Го обичат, всяка цена да Го притежават, ще е незначителна.²

Божията любов ще бъде нашата цел. Божията любов ще бъде нашето единствено усилие, нашата единствена радост и наслада – цялостната грижа и удовлетворение на сърцата ни. Божията любов ще бъде нашият живот.

Всяка друга причина, всеки друг мотив, стоящи зад всяка мисъл или действие в живота ни, няма да са приемливи. Любовта на Исус е единственият наш закон, единственото изискване към нас, единственото ни задължение, единствената ни отговорност и единственият ни живот в Бога.

„Благодат да бъде с всички, които искрено любят нашия Господ Исус Христос. [Амин].”