Неизбежно като зората Франсис Ривър

15

Натовариха кораба, още преди да се е развиделило. Този път имаше повече пътници — общо сто петдесет и девет и мястото на палубата беше скъпоценно. Няколко богати пасажери бяха изпратили слугите си напред и те им бяха приготвили доста големи места за спане и почивка, като бяха оставили малко място за онези, които пътуваха със семейства и деца.

Малки лодки, с по шест гребци всяка, хвърлиха въжета и изтеглиха кораба в по-дълбоките води на Коринтския залив. Стояха там два часа, след което излезе вятър. Платната заплющяха и се изпълниха. Корабът тръгна към широкия проход към Средиземно море.

Камела тихо наблюдаваше как дъщеря й разговаря с Рода.

• 
  Много се обичат — каза Ризпа, която също ги беше забелязала.
  
• 
  Рода никога не е правила нещо, с което да нарани Лидия. Всичките и атаки са отправени само към мене.
  
• 
  Както и твоите към нея.
  

• 
  Тя обаче успява да ме нарани.
  
• 
  Ти също. И двете сте много способни в това отношение. Болезнено е да ви слуша човек, а още повече да ви гледа.
  

• 
  Не знам защо казваме нещата, които казваме — продума тя с тревожен поглед. — Дори не помня как се започна. Понякога само заради начина, по който ме гледа, ми се иска да й ударя една плесница — тя погледна към Ризпа. — Направих грешка. Знам го. Нямам нужда да ми се напомня постоянно. Тя постоянно ме наблюдава и чака да направя поредната грешка.
  
• 
  Както и ти чакаш тя да направи грешка.
  
• 
  Не е честно!
  
• 
  Така е — внимателно каза Ризпа. — Една от вас трябва да спре.
  

• 
  Ако знаех как, щях да го направя.
  
• 
  Ти си слушала Божието слово и си го чула толкова ясно, колкото и аз, Камела. Моли се за нея.
  
• 
  По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — каза тя изпълнена с толкова голямо възмущение, че нямаше място за нищо друго.
  
• 
  Освободи се, Камела. Покорството към Бог никога не е било лесно, но винаги е носило благословение — тя вдигна Халев от дрямката му и стана да се разходи из палубата. Беше студено. Определено предпочиташе топлината и завета на палатката, но в момента Камела имаше нужда да остане сама с мислите си.
  
• 
  Ела при нас, Ризпа — каза Рода, когато я видя. Ризпа забеляза как погледът й се стрелна към мястото, където беше снаха й.
  
• 
  Имам нужда от малко разходка — отвърна Ризпа. Реши да се съобрази с чувствата на Камела и не искаше нито тя, нито Рода да си мислят, че застава на нечия страна.
  

Ризпа забеляза Атретис да седи опрял гръб на фалшборта и скръстил ръце пред себе си. Беше вперил поглед в южните хълмове и сякаш изобщо не чуваше и дума от това, което Петър му говореше. Тя се поколеба дали да отиде при тях или не, но накрая реши, че не е добра идея.

Имаше и други, които се разхождаха. Един мургав македонец мина покрай нея и начинът, по който я премери с поглед, я изпълни с безпокойство.

Вятърът постоянно духаше, но тук в Коринтския залив той беше още доста слаб. Слънцето изгря и залезе няколко пъти, докато стигнат до Патре и Аракс, които лежаха на гръцките брегове. Когато излязоха от залива, те се отправиха на запад, минавайки покрай южните предели на Каталония. По-нататък се простираше Йонийско море.

Ден след ден се точеха мъчително бавно, докато изведнъж не срещнаха кораб.

• 
  Това е хемиолия! — извика един от офицерите на капитана и предизвика силно безпокойство у всички, които знаеха, че това са кораби, притежавани от пирати. — Идва право към нас!
  

• 
  Илирийски е, капитане, и се приближава доста бързо!
  

• 
  Няма място!
  
• 
  Направете тогава!
  
• 
  На мене ми казаха, че римската флота патрулирала из тези води — обади се един от по-богатите пасажери. — Къде е тя? Защо не е тук да ни защити?
  
• 
  Има един ескадрон от Брундизия, но той не може да е навсякъде. А сега се размърдайте!
  

• 
  Пригответе катапултите! — извика Теофил, докато гледаше как греблата на хемиолията се надигаха и се спускаха прецизно и бързо, като застрашително придвижваха кораба към тях.
  

• 
  Петре! Къде е Петър? — проплака Патриция, докато Тимон я буташе заедно с децата си към входа на товарните помещения.
  

• 
  Бягай при баща си! — каза му той.
  
• 
  Искам да остана с тебе!
  

• 
  Влез вътре и залости вратата! — каза той с нисък и настървен глас.
  

• 
  Атретис! — извика Теофил и му подхвърли едно копие.
  

Греблата от едната страна на хемиолията изведнъж се вдигнаха и се прибраха. Корабът рязко се завъртя настрани.

Сърцето на Атретис се сви при това, което видя.

• 
  Те имат въжени куки, центурионе! — извика един от войниците.
  

• 
  Огън! — извика той. Катапултите бяха освободени и моряците захвърлиха множество гюлета, пълни с масло. Те се пръснаха по палубата на пиратския кораб и в същото време войниците изпратиха снопове стрели с подпалени глави.
  

Вместо да хвърли копието, Атретис го използва като прът за борба. Той скочи със своя боен вик и силно заби единия край на копието в главата на един от илирийците, след което се завъртя и преряза гърлото на още един. Отбягна удара на един меч и заби рамо в нападателя си — той отхвръкна назад като с това помете и тези, които бяха зад него.

Ударите на остриетата звъняха по цялата палуба. Викове на умиращи мъже пронизваха въздуха. Атретис скочи на горната палуба и в същия момент усети силно пробождане в дясното си рамо. Беше стрела. Той хвърли гневно копието си, промуши стрелеца, който го беше улучил, и го забоде за бурето зад него.

Веднага щом копието излетя от ръката му, той разбра, че направи грешка. Стоеше там открит и незащитен. Някой го бутна назад, докато трима илирийци се качваха по стълбите.

Теофил нанесе удар по рамото на първия, а след това ритна падналия на земята меч към Атретис, докато отбиваше ударите на втория. Ритна мъжа пред него и той се свлече по стълбите, като повлече със себе си и другите двама.

Атретис грабна меча и понечи да го използва срещу човека, който току-що беше спасил живота му. Стисна зъби и се изправи. Когато Теофил се обърна, той вече беше стъпил здраво на крака. При вида на бойната му стойка, Теофил се усмихна тъжно.

• 
  Предизвикателно, нали? — той свали меча си.
  

*

Ризпа чуваше рева на битката от кабината. По вратата се чуха два тъпи удара. Някой извика и след това се чу още един удар, този път по-силен. Гредата се пропука. Ризпа отвори една ракла и изкара половината дрехи от там. Сложи Халев вътре и бързо затвори капака.

• 
  Искам наградата — каза мъжът и очите му светнаха. — Добра цена ще вземем за нея — той отстъпи встрани и вътре влязоха други двама. — Отведете я — с тази заповед мъжът излезе.
  

*

Атретис видя македонеца да влиза в кабината, но беше в центъра на ожесточен бой и не можеше да направи нищо. Промуши в корема мъжа пред себе си, а друг, който беше зад него, ритна силно назад. Заби рамо в трети, докато си проправяше път през бъркотията. Видя двамата илирийци да влизат в кабината, когато македонецът излезе оттам и поведе други към плячката долу.

• 
  Римски галери!
  

• 
  Атретис, — викна Теофил, — остави ги да минат!
  

Теофил видя от палубата на кораба всичко, което се случва. Захвърли шлема и ризницата си, извика някаква заповед към войниците и скочи във водата. Гмурна се и бързо стигна до Атретис, който потъваше към дъното. Грабна германеца за дългата му коса и го издърпа на повърхността. Тогава бързо се хвана за въжето, което вече бяха спуснали. Атретис беше в безсъзнание. Челото му беше пукнато и кървеше. Теофил го завърза за въжето, докато се опитваше сам той да стои на повърхността.

• 
  Вдигайте го!
  
• 
  Внимавай това да не те удари — хвърлиха му второ въже и той го грабна. Опря крака си на корпуса на кораба и се заизкачва, докато войниците го дърпаха от горе.
  

• 
  Затиснете го, в случай че дойде в съзнание — каза Теофил, след което застана на едно коляно и хвана стрелата. Със силно и рязко дръпване той я извади от тялото му. Атретис изрева и надигна глава, след което се успокои отново. — Раната трябва да се обгори — каза Теофил и изпрати един от хората си да види дали има запален мангал, и ако няма, да запали.
  

Пронизващата болка извади Атретис от тъмнината, която го беше обгърнала. Той се опита да се изправи и да избяга от огъня, но една силна ръка го върна отново на земята.

• 
  Обгорихме рамото ти, за да спрем кървенето и да те предпазим от инфекции.
  

• 
  Махни ръцете си е от мене — той успя да се изправи, но не беше стабилен от загубата на кръв. Един войник го хвана за ръката да не падне, а Атретис го блъсна. — Само ме докосни, римлянино, и си мъртъв — войникът смирено дръпна ръката си и сви рамене към Теофил, преди да се обърне.
  

• 
  Къде е Ризпа?
  
• 
  Тя е добре — отвърна Теофил. — В кабината е със сина ти.
  

Теофил стоеше умълчан и тъжно наблюдаваше сцената. Втората галера се приближи от другата страна на химиолията в готовност да помогне на другарите си в случай, че има нужда.

Но нужда нямаше.

Стотникът се обърна назад и огледа мъртвите тела по палубата. Стисна очи, коленичи и наведе глава.

• 
  Господи, слава тебе за нашето освобождение — гласът му беше изпълнен с мъка. Каква отговорност трябваше да носи като войник! И каква беше цената на човешката алчност!
  

• 
  Атретис — нежно каза тя, а по лицето й се изписа и успокоение, и загриженост. Кръвта течеше от отворената рана на челото му. Тя бързо стана и остави Халев в раклата, преди да се приближи до него. — Ти кървиш. Седни.
  

• 
  Няма страшно. И преди са ме ранявали.
  
• 
  Сядай!
  

• 
  Чудя се какво ли би казал собственикът за това, че късаш такава фина роба.
  
• 
  Изобщо не ме интересува. Да казва каквото ще — Ризпа отвори една амфора с вино и плисна върху друга скъпа на вид дреха.
  

• 
  Спри да плачеш, Ризпа. Ще оживея.
  
• 
  Още една дума и ще стегна това около врата ти, вместо да превържа главата ти!
  

Близостта на Ризпа събуди и други инстинкти, дълго подхранвани от старателно обучение чрез системата от наказания и награди. Той я грабна за бедрата и я притисна силно към себе си.

• 
  Винаги, когато се справях добре на арената, знаех, че ще има красиво момиче, което да ме чака в килията при завръщането ми в лудуса.
  
• 
  Пусни ме, Атретис...
  
• 
  Не искам да те пускам. Искам да... о-ох! —Ризпа го плесна по раната с винената превръзка и Атретис рязко я пусна. Той изруга диво на германски и едва се сдържа да не я удари.
  
• 
  Само защото са се отнасяли с тебе като с животно, не значи, че си се превърнал в такова.
  

• 
  Трябваше да оставя илирийците да те вземат!
  

• 
  Радвам се, че не ги остави.
  

• 
  Рамото ти!
  
• 
  Дори не си помисляй! Ще намеря по-нежна ръка от твоята да се погрижи за него — без да й обръща внимание, той сложи Халев на леглото. Махна дрешките му и прокара ръката си по телцето му. — Изглежда не е наранен.
  
• 
  Беше скрит тук в раклата. Дори не го докоснаха.
  

• 
  Измий го — дрезгаво каза той и излезе.
  

Ранени и умиращи лежаха сред мъртвите тела, докато онези от екипажа и пътниците, които бяха добре, вдигаха трупове и ги хвърляха през борда без внимание, почит или някаква церемония. Недалеч, римската галера се отдръпваше от победения враг. Илирийският кораб бавно потъваше и пламъците облизваха мачтите и платната. Мъжете скачаха през перилата и се изгубваха във водите.

Един остър женски вик накара Ризпа рязко да се обърне. Рода беше паднала на колене и държеше Прокорус в ръцете си. Тя люлееше напред-назад безжизненото му тяло с изкривено от болка лице. Камела стоеше безпомощно наблизо и плачеше прегърнала Лидия.

Някакъв мъж лежеше недалеч и тихо плачеше за майка си. Ризпа се приближи до него със сълзи на очи, коленичи и го хвана за ръката. Мъжът я стисна толкова силно, че тя си помисли, че ще счупи костите й. Зеещата рана в корема му беше смъртоносна и малкото успокоителни думи, които Ризпа успя да каже, преди той да отпусне ръката й, не успяха да стигнат до него.

*

Атретис прекрачваше телата по палубата и оглеждаше неподвижните им лица. Откри Агаба сред тях. Коленичи и се вгледа в мъртвия младеж. Той лежеше с широко отворени очи, сякаш бе вгледан в небето. Изражението му беше напълно спокойно. За разлика от много други, по него нямаше следи от битка, от болка или страх. Ако не беше смъртоносната рана в гърдите му, човек би го помислил за жив.

С някакво неразбираемо вълнение Атретис промърмори:

— Може би има нещо в това, което говореше — той протегна ръка и внимателно затвори очите на момчето. Вдигна тялото на християнина и го отнесе до перилата, далеч от презрените илирийци. — Твоят Христос те приема — каза той с уважение и пусна тялото тихо да падне във водата. То се понесе по вълните с разперени встрани ръце, полюля се нагоре и надолу по вълните, а след това бавно започна да потъва в синята бездна.

• 
  Добре, че стотникът те спаси от удавяне, че иначе и ти щеше да станеш храна за рибите заедно с всички останали — каза едни моряк, докато примъкваше някакво тяло, за да го изхвърли.
  

• 
  Какво каза?
  
• 
  Когато падна от въжения мост, — продължи морякът, а след това се освободи от тялото в морето и изпъшка. — Едно гребло те удари. Той хвърли шлема и бронята си и скочи след тебе.
  

На Атретис му призля при мисълта, че дължи живота си на проклетия римлянин. И то не веднъж, а два пъти! Ако стотникът не беше ритнал оръжието към него, той щеше да бъде посечен доста преди да е започнала самата битка. А сега осъзна, че изобщо нямаше да се върне в съзнание във водата. Това го ядоса много, но все пак разумът надделя.

Какво щеше да стане със сина му и с Ризпа, ако беше умрял? Благодарение на каквито и да бяха там богове, съдбата му не беше да оцелее десет години на арената, само за да умре в ръцете на илирийски пирати на борда на някакъв александрийски кораб, който носи ценни товари за Рим! Каква жестока ирония щеше да бъде това! Смъртта му щеше да дойде, но когато и да се случеше това, той възнамеряваше тя да има смисъл и цел. Беше голяма чест да умреш в битка, но поне да беше битка с Рим! Ако беше умрял днес, това щеше да е смърт в защита на търговски кораб, служещ на императора. О, богове, каква гротескна шега! Дори не му беше хрумвало до сега.

Сякаш почувствал погледа му, Теофил обърна лице в неговата посока. Погледите им се срещнаха и се задържаха. Атретис стисна зъби, гордост схвана врата му. Стотникът беше спасил живота му и честта изискваше той да признае това и да му отдаде дължимото. Теофил стоеше неподвижен и тайнствен, и без съмнение очакваше възможност за злорадство. Атретис преглътна гордостта си и кимна бавно.

Теофил се усмихна, но това не беше усмивка на триумф или подигравка, а само тъжно разбиране.