Неизбежно като зората Франсис Ривър

16

Александрийският товарен кораб продължи пътуването си охраняван от двете римски галери, докато стигна до южните части на Италия. След това ескортът обърна на изток, а техният кораб продължи покрай Сицилия към Тиренийско море.

Когато се отправиха на север, Атретис забеляза опустошенията по бреговете.

• 
  Везувий изригна миналата година — каза един моряк от екипажа на кораба. — Заля Хераклия и Помпей. Дори не можеш да кажеш, че са съществували. Евреите вярват, че това е осъждението на техния Бог върху Тит за това, че е разрушил Ерусалим.
  

Колкото по-нагоре по брега се придвижваха, толкова повече кораби срещаха. Ветроходи или кораби с гребци идваха от всяка част на Империята и носеха стоки за огромния пазар на Вечния град.

Атретис стоеше до перилата и гледаше с отвращение как отново се връща в Рим. Мрачни спомени измъчваха съзнанието му. Спеше малко, тормозен от предчувствието, че ще го хванат и отново ще го накарат насила да се бие за римската тълпа.

• 
  Какво е това, което държиш, Атретис? — попита Петър и седна на едно буре наблизо.
  

• 
  Доказателството за моята свобода — тъжно отвърна той. Единственото му доказателство.
  
• 
  Ами ако някой ти го открадне? Това ще значи ли, че вече не си свободен?
  
• 
  Не знам, момче.
  
• 
  Какво ще правиш, ако се опитат да те хванат отново?
  
• 
  Няма да им се дам без бой.
  

Ризпа почти не видя Атретис, защото предпочете да остане в палатката с Рода. Беше притеснена за нея.

Тя не беше проронила нито дума, откакто пуснаха тялото на мъжа й в морето. Стоеше смълчана, пребледняла и измъчена. Камела, която също тъжеше за загубата на брат си, остана навън, докато не падна нощта, и избягваше да се срещне с етърва си, колкото бе възможно по-дълго. Горката Лидия разкъсваше любовта си между майка си и леля си и непрекъснато сновеше между тях.

Накрая Камела влезе вътре и седна. Стрелна поглед към Рода, а след това се усмихна на Ризпа.

• 
  Един от офицерите току-що ми каза, че ако ветровете се задържат, ще бъдем в Осия до мартенския Ides^*. Това е вдругиден.
  
• 
  Аз малко се плаша при мисълта за Рим — каза Ризпа. Халев спеше на гърдите й. Тя го остави долу и го покри с едно меко одеяло. Той движеше устните си, сякаш все още сучеше.
  
• 
  Красив е — тихо каза Рода и това изненада и двете жени. Тя започна да плаче. Наведе се напред и сложи пръста си в ръката на детето. Пръстите му инстинктивно се затвориха. — Винаги съм искала да имам дете. Откакто се помня, това е било най-голямото желание на сърцето ми. Прокорус каза, че Господ ще ни благослови с дете на времето си. Аз постоянно се молех да имаме. Сега никога няма да бъда майка.
  

• 
  Когато дойде да живееш с нас, имах чувството, че Бог ми се подиграва. От дете вярвам в Господ и му служа. Никога не съм се отклонявала... — гласът й замлъкна и тя погледна отново към Халев.
  
• 
  По начина, по който аз го направих, имаш предвид — каза Камела с хаплива нотка. — Не е ли това, което искаш да кажеш?
  
• 
  Камела — каза натъжена Ризпа.
  
• 
  Не. Така е. Нека да си го кажем открито сега. Тя загуби съпруга си. Може би е забравила, че аз загубих брат си! — тя се обърна към Рода със сълзи на очи. — Какво ще кажеш сега, Рода? Че аз съм виновна за смъртта му?
  
• 
  Не — каза Рода съкрушена.
  
• 
  Не? Ти стоиш тук дни наред, не ми проговаряш нито дума и само мислиш и мислиш някакъв начин да ме обвиниш. Давай. Обвини ме — тя пристегна шала около себе си и отвърна лицето си.
  
• 
  Мислех. Настройвах се срещу тебе и те обвинявах. Не можех да мисля за нищо друго — тя заплака още по-силно и сведе поглед към силно стиснатите си една в друга ръце.
  

• 
  Не бях ядосана толкова на тебе, колкото на Бог. Мислех, че ме е изоставил — тя отново вдигна глава. — Той ти беше дал това, което най-много исках — дете! Ти дойде с едно красиво бебе в ръце и аз плаках в сърцето си. Защо Бог беше благословил тебе, а мене — не? Мислех, че заслужавам. Но не. Изобщо не заслужавах — тя поклати глава в разкаянието си. — През цялото време, през което съм си мислила, че съм угодна на Бог, аз не съм била — тя скърши пръсти и се насили да продължи. — Когато Прокорус умря, осъзнах, че винаги съм слагала желанието си за дете пред него. Не съм правила нищо друго, освен да мисля за миналото. Вършила съм всичко с грешни мотиви. Всички добри неща, които хората ми приписват, не струват нищо, защото съм ги правила с очакването Господ да ми плати за това. Мислех, че ако влагам достатъчно усилия, Бог ще трябва да ми даде, каквото съм му поискала. Истината е, че аз никога не съм му служила. Винаги съм служила на самата себе си — с подпухнали бузи тя се обърна към Камела. — Била съм груба с тебе толкова много пъти. Моля те, прости ми.
  

• 
  Прощавам ти — каза след това безизразно тя. Стана бързо и излезе навън.
  

• 
  Какво има? — попита внимателно тя.
  
• 
  Винаги съм искала да ме помоли да й простя. Молила съм се за този момент, просто да може и тя да усети какво съм чувствала. А сега се чувствам толкова засрамена.
  

• 
  Рода и аз толкова много си приличаме. Тя искаше дете. Аз исках съпруг, който да ме обича по начина, по който брат ми я обичаше.
  
• 
  А сега имате една друга.
  
• 
  Може би. Ако можем да се научим да носим взаимно товарите си, вместо да добавяме върху тях.
  
• 
  Сега е много подходящо време да започнете — каза Ризпа. Камела се вгледа в лицето й за момент, а след това кимна. Двете се върнаха в палатката. Лидия взе Халев да поиграе с него, а майка й седна близо до Рода.
  
• 
  Рода — каза тя малко колебливо. — Искам да поговорим за миналото.
  
• 
  Няма нужда да ми казваш каквото и да било.
  
• 
  Моля те, Рода. Само този път ми позволи да ти го кажа, а след това никога няма да го спомена отново — тя изчака Рода да кимне, преди да продължи. — Когато Калист ме напусна, бях много наранена. Нямаш представа колко много го обичах и как бях загубила ума си по него. Когато напуснах семейството си и отидох при него, разбрах, че това, което върша е грешно, но изобщо не ме беше грижа за това. Нямах къде да отида, нямаше кой да се грижи за мене. Дори ми мина мисълта да удавя Лидия и да се самоубия.
  

Камела сведе глава.

• 
  Ти не знаеше колко страдах, Рода. Прокорус знаеше, но не ми предложи помощ. Накрая преглътнах гордостта си и го помолих да ми помогне, а той каза, че ще говори първо с тебе, преди да ми отговори — тя замълча за известно време. По бузите й се стичаха сълзи и тя преглъщаше на пресекулки. — Знаех, че сама бях създала проблемите си, но всичко, за което можех да мисля, беше това, че брат ми се грижеше повече за твоите чувства, отколкото за моя живот — тя въздъхна разтреперана. — Ревнувах от тебе. Дойдох във вашия дом пълна с наранени чувства и неприязън. Обиждах се от всяка твоя дума и правех всичко възможно, за да застана между тебе и брат ми. Навредих на всички през последните няколко години и сега те моля да ми простиш.
  

• 
  Той те обичаше. Знаеш, че е така. А и обожаваше Лидия също толкова, колкото и аз. Казваш, че никога няма да имаш дете, Рода, но Лидия е твоя дъщеря толкова, колкото е и моя. Тя те обича. И аз също те обичам.
  

Той стоеше облегнат на перилата, а русата му коса се развяваше от вятъра и удряше лицето му. Изглеждаше толкова тъжен и обезсърчен. Какво щеше да бъде бъдещето й и това на Халев, когато стигнеха тъмните гори на Германия?