Неизбежно като зората Франсис Ривър

23

Когато се върнаха, Теофил вече беше готов да продължи. Атретис нарами товара си и те извървяха още шест мили, след което спряха да лагеруват до друг малък поток. Ризпа се приближи до водата и натопи уморените си крака. След това реши да изкъпе Халев. Водата беше студена, но на детето му харесваше и то шляпаше и бърбореше с удоволствие. Ризпа се радваше заедно с него.

• 
  Стига толкова — каза накрая тя и го дръпна навън.
  

Теофил наблюдаваше как Ризпа следва Халев. Смехът й го накара да се усмихне.

• 
  Тя е добра майка.
  

Слънцето залезе и Теофил накладе огън. Двамата с Ризпа започнаха да се молят и да пеят химни. Атретис се почувства неудобно и стана. Потърси уединение в една отдалечена горичка. Когато по-късно се върна, завари Ризпа да храни Халев от своята овесена каша. Когато се нахрани, детето поиска да си играе. Привлечено от искрящия огън, то тръгна да пълзи към него.

• 
  Не, не — нежно каза Ризпа.
  

Това подразни Атретис и той се изправи и се приближи до огъня.

• 
  Дай го в мене.
  
• 
  Скоро ще се успокои.
  

• 
  Твърде близо е до огъня, Атретис.
  
• 
  Ще се научи да стои далече от него.
  

• 
  Седни!
  
• 
  Ще се изгори!
  
• 
  Трябва да се научи къде са границите — Атретис не направи никакво движение, за да го спре. — Не, Халев — строго каза той, наведе се напред и леко шляпна малката ръчичка, протегната към светещите въглени в края на една съчка.
  

— Не — Атретис го плесна малко по-силно. Устните на детето се разтрепериха, но след кратко колебание изкушението взе превес.

Ризпа скочи към него, но вече беше твърде късно. Учуденото изражение на Халев се смени с израз на изненада от болката. Теофил я хвана за ръката и я дръпна назад. Атретис хвана детето и го вдигна от земята.

• 
  Как можа да го направиш? — извика тя.
  
• 
  От няколко мехурчета няма да му стане нищо — отговори Атретис, — но поне ще се научи на покорство — той намести сина си върху ръката си. — Следващия път да знаеш, ja^*?
  
• 
  Дай ми го, преди да му се е случило нещо по-лошо.
  

• 
  Нищо сериозно.
  

Халев погледна огъня.

• 
  О, Господи! — каза Ризпа, но ръката на Теофил стисна нейната още по-силно и не й позволи да стане. — Атретис недей да. . .
  
• 
  Той е момче, а не глезльо!
  
• 
  Той е дете!
  

Атретис се облегна назад и се загледа в него.

• 
  Твърдоглав е като тебе — каза Ризпа. — Ако го оставиш да се нарани още веднъж, повярвай ми, ще. . .
  

• 
  Не! — каза строго Атретис.
  

Ризпа въздъхна с облекчение, но продължи да наблюдава Халев, в случай че отново му хрумне да върши глупости. Той обаче тръгна към един от вързопите и се заигра с вързалките му.

• 
  Твърдоглав е, да, — повтори думите й Атретис и се ухили самодоволно, — но не е глупав.
  

• 
  Слава Богу, че не беше на някоя скала.
  

• 
  Мислиш, че можеш да гледаш сина ми по-добре от мене, така ли? Едно ще ти кажа: един болезнен урок се учи трудно, но никога не се забравя — той я погледна право в очите. — Болката учи мъжа да не повтаря една грешка два пъти.
  

“Господи, кога ще се науча да държа езика си зад зъбите?”

Тя го погледна и усети стените, които беше издигнал около себе си. След цялото това време, прекарано заедно, той все още я смяташе за подобие на Рим и на Юлия Валериян. Би се радвал да я притежава като своя наложница, но опазил я Господ от близостта дори на едно приятелство!

“О, Татко небесни. . .”

Ризпа обърна глава с надежда той да не разбере колко лесно може да премине през стените, които тя самата бе издигнала. Почти се беше успокоила, когато Теофил сложи ръце върху нейните. Този внимателен жест напълно стопи желанието й за отбрана.

• 
  Извини ме — сподавено му каза тя и стана.
  

• 
  Седни, Атретис.
  
• 
  Стой настрани от това.
  
• 
  Победата е твоя. Наслаждавай й се, щом искаш, но я остави да се оттегли с чест.
  
• 
  Гледай си своята работа, римлянино.
  
• 
  Така да бъде, но ако ще ходиш да я гониш, вземи и Халев със себе си — той се опъна удобно на одеялото си. — Аз смятам да поспя.
  

Той се стовари на земята и грабна един дебел клон. Счупи го на две и го запрати в огъня. Хиляди искри се пръснаха и се разлетяха навсякъде.

• 
  Утре ще се опитаме да стигнем до Сивита Кастелана, а след това ще се отправим на запад към Тиринейско море — промърмори Теофил, без да отваря очи.
  

Ризпа седна на брега на реката и притисна колене към гърдите си.

• 
  О, Господи, имам нужда от тебе — прошепна тя съкрушена. — Нима ще се боря с този човек до края на живота си? Липсва ми Шимей. Липсва ми сигурността, която усещах, докато бях с него. Защо не може да продължа по същия начин?
  

• 
  Ти си Богът на сътворението, който ни даде Исус Христос. Как мога да седя тука и да роптая, че не разбираш? Кой друг би ме разбрал по-добре от тебе, Господи? — тя стана и протегна ръце с обърнати към небето длани. — Татко, благодаря ти за благословенията, които си излял върху мене. Ти ме измъкна от тъмнината, в която живях, и ми даде Шимей. Той беше толкова чист и добър човек! Никога не допускаше грешките, които аз правя. Заслужаваше жена, по-добра от мене. Някои хора се раждат покорни на волята ти, Господи, и Шимей беше един от тях — гласът й се сподави от сълзи. — Помогни ми да помня, че си ме създал такава, каквато съм, с определена цел. Не искам да знам защо трябваше да загубя Шимей или защо Рахил трябваше да умре. Знам, че ти си с мене, Господи, и ме подкрепяш. В моята скръб ти ми даде Халев и много радост с него.
  

А сега в живота й дойде Атретис.

Тя поклати глава, затвори очи и вдигна лицето си към нощното небе.

• 
  Толкова е тихо и красиво тук, Господи — промълви Ризпа. — Когато съм сама, както сега, си мисля, че ще ме подкрепяш през каквото и да мина, но, татко, не мога да се преборя с чувствата си към него. Знаеш що за жена съм. Познаваш ме твърде добре. Да можеше да ме създадеш малко по-различна! Не ми позволявай да изпадам в изкушения. Боже, знам, че съм слаба. Атретис казва нещо и аз го вземам присърце. Поглежда ме и аз цялата се разтапям. Докосва ме и аз изгарям за него.
  

• 
  Господи, нека словото ти се всели в сърцето ми и твоята любов да бъде мой копнеж. Отвори ума ми и сърцето ми да приема словото, което Теофил всяка сутрин ми говори. Дай ми сили за твоите цели. Помогни ми да забравя за всички мисли като “само ако” или “какво би било ако”, когато Атретис ме погледне. Спомням си какво е да си обичана от мъж и понякога копнея и жадувам за такава любов. Помогни ми да го погледна с твоите очи, Господи, а не с очите на жена от плът и кръв. Освободи го, Отче. Измъкни го от тази кална яма и постави краката му на канара.”
  

“Музика, Господи. Навсякъде около себе си чувам музиката на твоето творение.”

Тя се заслуша в шума и звуците около нея, които се вплитаха в чудна хармония, и се замисли за многото пъти, когато Господ я бе подкрепял и й беше помагал. Сърцето й запрелива от радост и вълнение.

“О, Боже, ти си винаги с мене. Наистина мога да си почивам в твоите обещания. Ще оставя моята увереност да бъде изцяло в тебе.”

Необезпокоявана от никого, тя дръпна туниката си нагоре, върза я и нагази във водата. Обърна се бавно нагоре с протегнати ръце и погледна към луната. След това се наведе, гребна от водата и я разпръсна нагоре към небето като жертва от искрящи скъпоценни камъчета към онзи, който беше утолил жаждата й с жива вода.

Душата й запя щастливо.

*

Атретис седеше навъсен край огъня и чакаше. Сякаш бяха минали безкрайни часове, преди Ризпа да се върне от потока. Той наведе глава, за да не може тя да разбере, че се е взирал в тъмнината и я е чакал да се върне. Когато Ризпа приближи, той забеляза мокрите кичури, които се спускаха около лицето й. Да не би да се беше къпала в този студен поток? Тя погледна първо към Халев, който още играеше край вързопите с багажа, а след това и към Теофил, който пък хъркаше на тревата. Усмихна се и нещо в гърдите на Атретис се сви.

• 
  Мама — каза Халев и запълзя към нея. Ризпа го сложи в скута си и той разтърка очички с юмручетата си. Тя го целуна по челото и погали косичката му. Детето потърка лицето си в гърдите й. Клепачите му бяха натежали. Тя го сложи да легне по-удобно и го притисна до себе си, за да го стопли. Наметна шала си, за да се покрие, преди да се разкопчее и да го накърми.
  

• 
  Лека нощ, Атретис — каза му Ризпа и затвори клепачи.
  

Атретис погледна Халев.

Как можеше този бог да има такава власт, а в същото време да позволи синът му..., собственият му син, да умре от ръцете на своите врагове?

Той отново погледна лицето на Ризпа и стисна юмруци. Искаше му се да я събуди. . . И после какво? Да признае собствените си съмнения, въпросите си или интереса си към нейния проклет бог? Да й сподели за копнежа си и за прояждащата празнота, която го пробождаше всеки път, когато видеше мира и спокойствието у нея или у Теофил?

Глупак! Глупак! Утре щяха да пропътуват мили наред, а вместо да си почине и да се подготви за дългия път, той седеше и зяпаше през огъня една жена и на всичко отгоре в главата му не минаваше никаква умна мисъл.

Той дълго остана така. Наблюдаваше я как спи. Вгледа се във всяка гънка и линия на тялото й. Как беше възможно една жена да става все по-красива всеки ден? Простря се на земята и впери поглед в мастиленосиньото небе.

Затвори насила очи и се опита да заспи. Дори и когато се унасяше, думите й звучаха в главата му: “Колкото и да се опитваш да предпазиш сърцето си, вече е твърде късно, нали?”