Нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев – препис от копие

От разцъфтяването на естествените науки насам, пътят, който те са поели, е предизвикал у много хора чувството, че от образа, който мисленето си създава за природата, трябва да бъде отстранено всичко, което не но си характера на строга необходимост. Кант също е имал това чувство. В своята "Естествена история на небето" той даже беше начертал един такъв образ на определена област на природата, който отговаря на това чувство. В такъв един образ няма никакво място представата на себесъзнателния Аз, която трябваше да си състави човекът на 18-тото столетие. Платоновата, а също и Аристотеловата мисъл можеше да бъде взета като откровение както на природата, така както тази природа трябваше да бъде взета в епохата на нейната действителност, така и като откровението на човешката душа. В живота на мислите се срещаха природата и другата. От образа на природата, така както изследването на новото време изглежда да го изисква, нищо не води до представата за себесъзнателната душа. Кант имаше чувството: В образа на природата не му се предлага нищо, върху което да може да основе сигурността на себесъзнанието. Тази сигурност трябваше да бъде създадена. Защото новото време постави пред човека себесъзнателния Аз като факт. Трябваше да бъде създадена възможността за признаването на този факт. Обаче всичко, което умът може да признае като знание, поглъща образа на природата. Така Кант се почувства заставен да създаде за себесъзнателния Аз, а също и за свързания с това духовен свят нещо, което не е никакво знание и въпреки това дава сигурност.

Кант направи от безкористното отдаване на гласа на духа основата на морала. В областта на добродетелното действане едно такова отдаване не се понася с това на сетивния свят. Съществува обаче едно поле, на което сетивното е така възвисено, че то се явява като непосредствен израз на духовното. Това е областта на красотата и на изкуството. Във всекидневния живот ние желаем сетивното, защото то събужда нашето желание, нашия егоистичен интерес. Ние проявяваме желание към това, което ни доставя удоволствието. Но ние можем да имаме също и един безкористен интерес по отношение на един предмет. Ние можем да стоим с удивление пред него, изпълнени с блажено удоволствие и това удоволствие може да бъде съвършено независимо от притежанието на вещта. Дали аз искам да притежавам една красива къща, покрай която минавам, това няма нищо общо с безкористния интерес към нейната красота. Когато отделя всяко желание от моето чувство, остава още нещо, едно удоволствие, което е свързано чисто с красивото произведение на изкуството. Красивото се различава от приятното и доброто. Приятното възбужда моя интерес, защото събужда моето желание; доброто ме интересува, защото то трябва да бъде осъществено от мене. Срещу красивото аз стоя без някакъв интерес, който е свързан с моята личност. С какво красивото може да привлече към себе си моето безкористно удоволствие? Дадена вещ може да ми хареса, когато тя е така устроена, че служи на своята цел. Следователно при красивото аз мога да доловя една цел. Целесъобразността се харесва; нецелесъобразното не се харесва. Но тъй като аз нямам никакъв интерес към действителността на красивия предмет, а ми прави удоволствие само неговото гледане, то и красивото не е нужно да служи на една цел. Целта ми е безразлична, аз желая само целесъобразността. Ето защо Кант нарича "красиво" онова, при което долавяме целесъобразност, без при това да мислим за определена цел.

Различни стават нещата, когато намираме в природните същества, които носят в себе си целта не само случайно, а действително. А според Кант съществуват също и такива. Това са органическите същества. За тяхното обяснение не са достатъчни необходимите, закономерни връзки, в които се изчерпва светогледът на Спиноза и които Кант счита като такива на човешкия дух. Защото един организъм е едно произведение на природата, в което всяка цел и взаимообразно също средство, причина и взаимообразно следствие". Следователно организмът не може както неорганичната природа да бъде обяснен чрез просто необходимо действащи железни закони. Ето защо Кант, който в своята "Обща история на природата и теория на небето" сам беше предприел "да разгледа устройството и механическия произход на цялата мирова сграда според Нютоновите принципи", счита, че един подобен опит за органическите същества трябва да се провали. В своята "Критика на разсъдъчната способност" той твърди: "Напълно сигурно е именно, че ние не можем да познаем достатъчно органическите същества и тяхната вътрешна възможност според чисто механически те принципи на природата, а още по-малко можем да си ги обясним; и това е толкова сигурно, че можем смело да кажем: - За човека е безсмислено даже да замисли едно такова намерение или да се надява, че ще се роди някога още един Нютон, който ще обясни даже създаването на един стрък трева според законите на природата, която не е вложила никакво намерение; ние направо трябва да отречем това разбиране за човека". С Кантовия възглед, че човешкият дух сам първо е вложил законите, които той намира в природата, не може да се съедини и едно друго мнение върху едно целесъобразно изградено същество. Защото целта сочи към онзи, който я е вложил в съществата, към интелигентната Първопричина на света. Ако човешкият дух би могъл да обясни едно целесъобразно същество също така, както едно такова чисто природно необходимо, тогава той би трябвало да влага в нещата и целесъобразните закони от себе си. Следователно той би трябвало да дава на нещата не само закони, които са валидни за тях, доколкото те са явления на неговия вътрешен свят; той би трябвало да може да им предписва и тяхното собствено, напълно независимо от него определение. Следователно той би трябвало да бъде не само един познаващ, но и един творящ дух; неговият разум би трябвало, както божественият, да твори нещата.

Който си представя структурите на Кантовото схващане на света, както то бе скицирано тук, той ще разбере силното въздействие на това схващане върху неговите съвременници, а също и върху следващите поколения. Защото то не докосва никоя от представите, които се бяха отпечатали в човешката душа в течение на развитието на западната култура. То оставя на религиозния дух: Бога, свободата и безсмъртието. То задоволява потребността от познание, като му разграничава една област, вътре в която признава безусловно определени истини. Даже то остава валидно и мнението, че човешкият разум има право да си служи за обяснението на живите същества не само с вечните, железни природни закони, но и с понятията за целесъобразност, което сочи към един преследван ред в мировата същност.

Но на каква цена постигна Кант всичко това! Той пренесе цялата природа вътре в човешкия дух и направи нейните закони такива на самия този дух. Той изгони по-висшия ред на света напълно от природата и го постави върху една чиста морална основа. Кант постави една рязка разграничаваща линия между неорганичното и органичното царство; и обясни първото според чисто механически, строго необходими закони, а второто според пълноценни идеи. Най-после той откъсна царството на красотата и на изкуството от неговата връзка с останалата действителност. Защото целесъобразността, която се наблюдава в красивото, няма нищо общо с действителни цели. Как един красив предмет се включва във връзката на света, това е безразлично; достатъчно е той да възбуди в нас представата за целесъобразното и с това да предизвика нашето удоволствие, нашата приятност.

Кант не само застъпва възгледа, че знанието на човека е възможно дотолкова, доколкото закономерността на това знание произхожда от самата себесъзнателна душа, и че сигурността върху тази душа иде от други източници, а не от природознанието; той показва също, че човешкото знание трябва да спре пред природата там, където както в живия организъм мисълта изглежда да царува в самите природни същества. С това Кант изразява, че той не може да си представи мисли, които човек може да си представи действащи в самите същества на природата. Признаването на такива мисли предполага, че човешката душа не само мисли, но и мислейки съизживява живота на природата. Ако някой би намерил, че човек може да приеме мисли не само като възприятие, какъвто и случаят при идеите на Платон и на Аристотел, но че той може да изживее мисли, като се потопява в съществата на природата, тогава отново би бил намерен един елемент, който би искал да бъде приет както в образа на природата така и в представата на себесъзнателния Аз. Себесъзнателният Аз не намира за себе си някакво място в образа на природата на по-ново време. Ако себесъзнателният Аз се изпълва с мисълта не само така, да знае: Аз обрисувах тази мисъл, а така, че познава в нея един живот, за който може да знае: Той може да се осъществи също и вън от мене, тогава той може да се каже: Аз нося нещо в себе си, което мога да намеря и вън от мене. Следователно по-новото развитие на светогледите напира към стъпката: да бъде намерена в себесъзнателния Аз мисълта, която да бъде чувствана като жива. Кант не направи тази стъпка; Гьоте я направи.
* * *

Една противоположност на Кантовото схващане на света съставляваше във всички важни неща Гьотевото. Приблизително към същото време, когато Кант издаде своята книга "Критика на чистия разум", Гьоте положи своето вероизповедание в химна в проза "Природата", в който поставяше човека изцяло в природата и направи от нея, царуващата независимо от него, нейна собствена и същевременно негова законодателна. Кант приемаше цялата природа в човешкия дух, Гьоте считаше всичко човешко като един член на природата; той включи човешкия дух в природния миров ред. "Природа! ние сме заобиколени и обгърнати от нея не можейки да излезем вън от нея и не можейки да стигнем по-дълбоко в нея. Без да бъде молена и без предупреждение тя ни взема в кръговрата на своя танц и продължава да ни движи по-нататък, докато се изморим и паднем от нейните обятия... Всички човеци са в нея и те в тях всички... Даже и най-неприродното е природа, даже и най-недодяланото еснафство има нещо от нейния гений... Ние се подчиняваме на нейните закони, даже когато им се противим; ние действаме с нея, даже когато искаме да действаме против нея... Тя е всичко. Тя сама се възнаграждава и сама се наказва, радва и се измъчва сама... Тя ме е поставила вътре, тя също ще ме изведе. Аз и се доверявам. Тя може да се разпорежда с мене; тя не ще мрази своето произведение. Аз не говорих за нея; не, това, което е вярно и което е погрешно, всичко говори тя. Всичко е неин грях, всичко е нейна заслуга".

В изкуството и в красивото Гьоте не виждаше едно царство откъснато от действителната връзка, а една по-висока степен на природната закономерност. При съзерцаването на художествените творения, които особено го интересуваха, той написва през време на пътуването в Италия следните думи: "Висшите произведения на изкуството са същевременно най-висшите произведения на природата създадени от човека според истински и природни закони. Тук всеки произвол, всяко въображение отпада; тук има необходимост, тук е Бог". Когато художникът постъпва в смисъла на гърците, а именно "според законите, по които самата природа постъпва", тогава в неговите творения се намира божественото, което може да се намери в самата природа. За Гьоте изкуството е "едно проявление на тайни природни закони", това, което художникът създава, са произведения на природата на една по-висока степен на съвършенство. Изкуството е продължение и човешко завършване на природата, защото "бидейки поставен на върха на природата човекът вижда себе си отново като една цяла природа, която трябва да произведе в себе си още веднъж един връх. До това той се издига, като се прониква с всички съвършенства и добродетели, извиква подбор, ред, хармония и значение и накрая се издига до произведението на изкуството". Всичко е природа, от неорганичния камък до най-висшето произведение на изкуството от човека, и всичко в тази природа се владее от същите "вечни, необходими, следователно божествени закони", по такъв начин, че "самият Бог не може да измени нищо в това". /Поезия и Истина. 16. книга. /

Когато в 1811 година Гьоте прочете книгата на Якоби "За божествените неща", той не стори това "с удоволствие". Как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя проведена тезата, че природата скрива Бога! Не трябваше ли при моя чист, дълбок, вроден и упражнен начин на мислене, който не беше научил нерушимо да вижда Бога в природата и природата в Бога, така че този начин на мислене съставляваше основата на цялото ми съществуване, не трябваше ли едно толкова странно, едностранчиво ограничено изказване да ме отдалечи за винаги по дух от най-благородния човек, чието сърце от обожание обичах? Въпреки това аз не се подадох на моето болезнено огорчение, а се спасих напротив в моя стар приют и намерих в Спинозовата етика за няколко седмици моето ежедневно занимание и понеже през това време моето образование се повиши, аз отново изпитах удивление в познати вече за мене неща, които ми разкриха нещо, което сега изглеждаше ново и различно".

Царството на необходимостта в смисъл на Спиноза е за Кант едно царство на вътрешна човешка закономерност; за Гьоте то е самата вселена и човекът, с цялото негово мислене чувстване и воление и действие е едно звено в тази верига от необходимости. Вътре в това царство съществуваха само една закономерност, а природната и моралната закономерност са двете страни на същността на тази закономерност. "Слънцето грее над злото и доброто; и на престъпника и на най-добрия светят луната и звездите". Гьоте оставя всичко да произхожда от един корен, от вечните движещи сили на природата: Неорганичните, органичните същеста, човека с всички резултати на неговия дух: С неговото познание, с неговата моралност, с неговото изкуство.

Би правил в кръг вселената да се върти на пръст!

На него подобава да движи той света отвътре,

Да таи себе си в природата и нея в себе си,

Така че туй, което в него е, живее и тъче,

Навеки силата му да не губи, ни духа му.

О, ти еснафин! -

"Не прониква никой дух създаден".

На мене и на мойте братя

Не смейте думи като тези

Да припомняте;

Ний мислим, че на всяко място

Намираме се вътре в нея.

"Блажен комуто тя показва само
Външната черупка",

Това аз чувам шестдесет години да повтарят,

Проклинам за тези думи, но прикрито;

Аз хиляди си пъти казвам:

Всичко тя дава щедро, драговолно;

Природа, няма тя ни ядка

Ни черупка.

Тя всичко е и наведнъж;

По-скоро себе си изпитай ти,

Дали си ядка или черупка.

Друг път той се изказва върху това първично растение: То "става най-чудното създание на света, за което самата природа трябва да ми завиди. С този модел и ключа за него можем тогава да измислим още растения до безкрайност, които трябва да бъдат логически, т.е., които, макар и да не съществуват, въпреки това биха могли да съществуват и не само нещо като художествени или поетически сенки и схеми, а имат една вътрешна истинност и необходимост". Извиква: "дайте ми материя; от нея аз ще ви изградя един свят", защото съзира закономерната връзка на този свят, така и Гьоте казва тук: - С помощта на първичното растение /прарастението/ можем да измислим способни да съществуват растения до безкрайност, защото сме разбрали закона на раждането и развитието на същите. Това, което Кант искаше да счита валидно само за неорганичната природа, че можем да разберем нейните явления според необходими закони, това Гьоте разпростря за своето откритие на прарастението, той прибавя: "Същият закон може да бъде приложен върху всичко останало живо". И Гьоте действително го приложи. Неговите усърдни проучвания върху животинския свят го доведоха в 1795 година дотам, "да може без колебание да твърди, че всички съвършени органически същества, между които виждаме рибите, земноводните, птиците, бозайниците и на върха на тези последните човека, всички са образувани според един първообраз, който само в неговите постоянни части клони повече или по-малко насам и нататък и ежедневно се развива и преобразява чрез размножение". Следователно и в схващането на природата Гьоте стои в пълна противоположност на Кант. Този последният нарече една рискована "авантюра на разума", ако този разум би искал да предприеме да обясни живите същества според тяхното раждане. Той счита човешката познавателна способност за негодна за една такова обяснение. "Разумът държи безкрайно много на това, да не остави да отпадне механизмът на природата в нейните произведения и в обясненията на тези произведения да не отмине незабелязано този механизъм; защото без него не може да бъде постигнато никакво схващане, никакво вникване в природата на нещата. Когато някой веднага ни признава: Че един най-висш Архитект е създал непосредствено формите на природата такива, каквито те са от край време, или който ги е предопределил да се образуват непрестанно според същия образец, с това нашето познание на природата ни най-малко не е подпомогнато; понеже ние никак не познаваме начина по който работи онова същество и неговите идеи, които трябва да съдържат принципите на възможността на природните същества, и не можем изхождайки отгоре от него да обясним природата".