Нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев – сканиран от копие

НЕРЕДАКТИРАН ПРЕВОД

Изготвил: ПЕТЪР ИВАНОВ РАЙЧЕВ – сканиран от копие

Името на Леонардо да Винчи сти­га до без­б­рой чо­веш­ки ду­ши чрез ши­ро­ко­то раз­п­рос­т­ра­не­ние на мо­же би все­из­вес­т­на­та картина: знаменитата Тайна Вечеря. Кой не поз­на­ва та­зи Тайна Вечеря на Леонардо да Вин- чи? И кой, ко­га­то я познава, не се е удив­ля­вал на мощ­на­та идея, коя­то е из­ра­зе­на имен­но в та­зи картина?! Ние виж­да­ме въп­лъ­тен в та­зи кар­ти­на един пъ­лен със зна­че­ние момент, един момент, кой­то без­б­рой души чув­с­т­ву­ват ка­то на­й-­важ­но­то съ­би­тие на Земята: Образа на Христос в средата, а от две­те стра­ни на­ре­де­ни уче­ни­ци­те на Христа Исуса. Ние виж­да­ме те­зи два­на­де­сет уче­ни­ци в дъл­бо­ко из­ра­зи­тел­ни дви­же­ния и положения; виж­да­ме те­зи жестове, те­зи дър­жа­ния при вся­ка ед­на от те­зи два­на­де­сет фи­гу­ри та­ка индивидуализирани, че мо­жем на­ис­ти­на да по­лу­чим впечатлението: в те­зи два­на­де­сет об­ра­за е из­ра­зен всеки род от чо­веш­кия характер, все­ки начин, по кой­то мо­же да се дър­жи ня­коя ду­ша спо­ред тем­пе­ра­мент и ха­рак­тер по от­но­ше­ние на това, ко­ето е из­ра­зе­но в картината. В сво­ята ди­сер­та­ция вър­ху "Тайна­та Вечеря на Леонардо Да Винчи" ГЬОТЕ е по­со­чил на­й-­из­ра­зи­тел­но он­зи момент, ко­га­то имен­но Христос е из­ре­къл думите: "Един меж­ду вас ще ме преда- де!" Какво ста­ва във вся­ка ед­на от два­на­де­сет­те души, ко­ито са та­ка вът­реш­но свър­за­ни с го­во­ре­щия и та­ка бла­го­го­вей­но гле­дат към не­го­, след ка­то са би­ли из­ка­за­ни те­зи думи: всич­ко то­ва ние го виж­да­ме в мно­гоб­рой­ни­те ко­пия на та­зи картина, ко­ито са раз­не­се­ни по света, виж­да­ме го кол­ко дъл­бо­ко то е изразено.

Има изоб­ра­же­ния на "Тайна­та Вечеря", ко­ито са от по­-с­та­ро време; ние мо­жем да прос­ле­дим изоб­ра­же­ния на Тайната Вечеря, например, - без да оти­ва­ме по­-да­ле­че в миналото, - на­ри­су­ва­ни от Джото до Леонардо. Тогава ще открием, че в изоб­ра­же­ни­ето на Тайната Вечеря Леонардо е вне­съл това, ко­ето мо­жем да на­ре­чем драматичния елемент. Защото в не­го­ва­та кар­ти­на ние виж­да­ме из­ра­зен един чу­де­сен дра­ма­ти­чен моме- нт. Картините ри­су­ва­ни пре­ди Леонардо из­г­леж­дат спокойни, те из­ра­зя­ват ня­как­си са­мо факта, че Христос се на­ми­ра за­ед­но със сво­ите учени- ци. В ней­ни­те об­ра­зи Тайната Вечеря на Леонардо да Винчи ни се явя­ва ка­то съз­да­ва­ща по чу­до един из­раз на на­й-­важ­но­то би­тие на ду­ша­та с пъл­на дра­ма­ти­чес­ка сила. Но ко­га­то чо­век е при­ел в ду­ша­та си, в сър­це­то то­ва впе­чат­ле­ние от иде­ята на кар­ти­на­та от све­тов­но из­вес­т­ни­те ко­пия - и след то­ва оти­де в Милано в она­зи ста­ра до­ми­ни­кан­с­ка цър­к­ва "Сан­та Мария дел­ле Грацие" и ви­ди там на стената, - не мо­жем да ги на­ре­чем ина­че - раз­ли­ва­щи­те се ед­ни в дру­ги не­яс­ни влаж­ни пет­на от бои, пос­лед­но­то нещо, ко­ето съ­щес­т­ву­ва от оригинала, той се за­ла­вя мо­же
би да про­уч­ва не­ща­та об­рат­но и чрез про­уч­ва­не­то сти­га до впечатление- то, че всъщ­ност поч­ти от­дав­на на она­зи сте­на на ста­ра­та до­ми­ни­кан­с­ка цър­к­ва не мо­же­ше ве­че да се ви­ди мно­го не­що от та­зи картина, за ко­ято ня­ко­га хората, ко­ито са я видели, след ка­то е би­ла на­ри­су­ва­на от Леона- рдо, са го­во­ри­ли с та­ки­ва ентусиазирани, с та­ки­ва пре­ли­ва­щи от удив­ле­ние думи. Това, ко­ето ня­ко­га е го­во­ри­ло от та­зи сте­на ка­то ед­на чу­до на из­кус­т­во­то не са­мо чрез идеята, ко­ято се­га то­ку що из­ра­зих­ме сричайки, но ко­ето е го­во­ри­ло на ду­ши­те чрез пъл­ни­те с из­раз чуд­ни цве­то­ве на Леонардо така, че в те­зи цве­то­ве е би­ла из­ра­зе­на на­й-­ин­тим­на­та стра­на на ду­ши­те - да­же пул­сът на два­на­де­сет­те фигури, - то­ва ве­че от­дав­на не е мог­ло да бъ­де виж­да­но вър­ху та­зи стена. Какво ли не е пре­тър­пя­ла та­зи кар­ти­на в те­че­ние на времената!

Леонардо се е чув­с­т­ву­вал зас­та­вен да не след­ва техниката, ко­ято пре­ди не­го се е из­пол­зу­ва­ла при ри­су­ва­не­то вър­ху та­ки­ва стени; той е счи­тал че цветовете, боите, ко­ито са би­ли из­пол­зу­ва­ни по-рано, не са би­ли дос­та­тъч­но изразителни. Той е ис­кал да пре­да­де там на сте­на­та на­й-­тън­ки­те въл­не­ния на ду­ши­те и се с опи­тал да из­пол­зу­ва мас­ле­ни бои, нещо, ко­ето по­-ра­но не се е правело. Тогава са въз­ник­на­ли мно­жес­т­во пречки. Положението на стената, по­ло­же­ни­ето на ця­ло­то мяс­то е би­ло такова, че от­но­си­тел­но ско­ро те­зи бои тряб­ва­ло да бъ­дат по- вредени; от са­ма­та сте­на е из­ляз­ла влага; ця­ла­та стая, ко­ято е пред­с­тав­ля­ва­ла ед­на тра­пе­за­рия на доминиканците, е би­ла ня­кол­ко пъ­ти на­пъл­не­на с во­да чрез наво- днения; мно­го дру­ги не­ща са се прибавили, раз­к­вар­ти­ру­ва­не­то на вой­ни­ци през вре­ме на вой­ни­те и др. Всички те­зи не­ща са се от­ра­зи­ли ло­шо на картината. Имало е време, ко­га­то ка­лу­ге­ри­те на ма­нас­ти­ра не са се от­на­ся­ли с осо­бе­но ува­же­ние към картината: та­ка те са намерили, че вратата, ко­ято во­де­ла от кух­ня­та в тра­пе­за­ри­ята на манастира, би­ла мно­го нис­ка и един ден на­ре­ди­ли вра­та­та да бъ­де нап­ра­ве­на по-висока. Чрез то­ва го­ля­ма част от кар­ти­на­та е би­ла унищожена. След то­ва един гер­бов щит е бил пос­та­вен точ­но над гла­ва­та на Христа; нак­рат­ко казано, от­на­ся­ли са се вар­вар­с­ки към картината. След то­ва са се на­ме­ри­ли - тряб­ва да го ка­жем - "ху­дож­ни­ци шарлатани", ко­ито са я регулирали, та­ка що­то ед­ва ли мо­же ве­че да се ви­ди мно­го не­що от боите, ко­ито Леонардо е бил нанесъл. Въпреки това, ко­га­то сто­им пред картината, от нея се из­лъч­ва един не­опи­су­ем чар. Цялото варварство, ця­ло­то ретуширане, ця­ло­то раз­мек­ва­не не са мог­ли да уни­що­жат на­пъл­но чара, кой­то се из­лъч­ва от картината. Днес тя ве­че е са­мо ед­на сянка, ко­ято стои на стената, но от та­зи кар­ти­на се из­лъч­ва един чар; в по­-го­ля­ма­та си част това, ко­ето дейс­т­ву­ва вър­ху душите, е са­мо на­по­ло­ви­на художественото, живо- писното, а по­ве­че идеята; но тя дейс­т­ву­ва мощно.

Който се е за­поз­нал се­га от мал­ко с дру­ги ра­бо­ти на Леонардо, кой­то се е опи­тал да се за­дъл­бо­чи в ко­пи­ята или съ­що в това, ко­ето е раз­п­рос­т­ра­не­но в раз­лич­ни­те ху­до­жес­т­ве­ни га­ле­рии на Европа ка­то творения, ко­ито се при­пис­ват на Леонардо да Винчи, ко­ито са по­-мал­ко или по­ве­че за­па­зе­ни така, как­то той са­ми­ят ги е нарисувал, кой­то сле­до­ва­тел­но се е за­поз­нал и се е за­дъл­бо­чил в това, ко­ето Леонардо е на­пи­сал в те­че­ние на времето; кой­то се е за­поз­нал с не­го­вия живот, как­то той е про­те­къл от 1452 до 1519 година, той още стои с твър­де осо­бе­ни чув­с­т­ва пред та­зи кар­ти­на в тра­пе­за­ри­ята на до­ми­ни­кан­ци­те в Милано, в ма­нас­ти­ра Санта Мария дел­ле Грацие. Защото всъщ­ност толкова, кол­ко­то е още за­па­зе­но от ча­ров­но­то творчество, ко­ето ня­ко­га Леонардо е на­ри­су­вал на та­зи стена, тол­ко­ва мно­го - чув­с­т­ву­ва чо­век - съ­щес­т­ву­ва още за чо­ве­чес­т­во­то от мощ­но­то величие, от мо­гъ­щес­т­во­то и съ­дър­жа­ни­ето на все­об­х­ват­на­та лич­ност на са­мия Леонардо. Това, ко­ето днес мо­жем да нап­ра­вим да по­дейс­т­ву­ва от Леонардо вър­ху на­ша­та душа, то ед­ва ли се от­на­ся дру­го­яче към това, ко­ето ня­ко­га е зас­та­на­ло в раз­ви­ти­ето на све­та ка­то лич­ност на то­зи Леонардо, от­как­то те­зи пре­ли­ва­щи ед­ни в дру­ги пет­на от бои се от­на­сят към това, ко­ето ня­ко­га Леонардо е на­ри­су­вал на стената. И как­то с бол­ка сто­им пред та­зи кар­ти­на в Милано, та­ка съ­що сто­им с бол­ка пред це­лия об­раз на Леонардо.

Гьоте все още об­ръ­ща вни­ма­ни­ето вър­ху това, как, ко­га­то ос­та­вим да дейс­т­ву­ват вър­ху нас жи­во­то­пи­си­те на ста­ри­те биографи, ние по­лу­ча­ва­ме впечатлението, че в ли­це­то на Леонардо в чо­ве­чес­т­во­то се е яви­ла ед­на лич­ност дейс­т­ву­ва­ща със све­жа жиз­не­на си­ла навсякъде, ко­ято раз­г­леж­да с ра­дост жи­во­та и с ра­дост дейс­т­ву­ва вър­ху живота, об­г­ръ­щай­ки всич­ко с любов, ис­кай­ки да схва­не всич­ко с из­вън­ред­но го­лям стре­меж за познание, све­жа в ду­ша­та и све­жо в тялото. Тогава мо­же би ние об­ръ­ща­ме пог­лед съ­що и към она­зи картина, ко­ято се счи­та ка­то един "авто- портрет" и е за­па­зе­на в Торино, и гле­да­ме то­га­ва то­зи ав­то­порт­рет на ста­рия Леонардо, то­ва ли­це с твър­де из­ра­зи­тел­ни браз­ди - но бра- з­ди ста­на­ли из­ра­зи­тел­ни чрез страданието, с огор­че­на­та ус­та и с черти, ко­ито из­да­ват тол­ко­ва мно­го от това, ко­ето Леонардо е тряб­ва­ло да по­чув­с­т­ву­ва ка­то про­ти­во­по­лож­ност меж­ду не­го и све­та и всичко, ко­ето той е тряб­ва­ло да изживее. Така фак­ти­чес­ки стои чуд­но та­зи лич­ност пред нас на пов­ра­та на но­во­то време. И ко­га­то още вед­нъж се обър­нем към та­зи кар­ти­на в ма­нас­ти­ра Санта Мария дел­ле Грацие и с та­зи сян­ка вър­ху сте­на­та на тра­пе­за­ри­ята се опи­та­ме да пог­лед­нем в на­й-с­та­ри­те копия, на­й-с­та­ри­те гравюри, ко­ито са за­па­зе­ни от та­зи картина, и ко­га­то та­ка да се ка­же се опи­та­ме мал­ко да въз­с­та­но­вим в нас та­зи кар­ти­на с "око­то на духа" за да упот­ре­бя те­зи ду­ми на Гьоте то­га­ва в нас мо­же би ще из­ник­не ед­но чувство, ед­но усещане: Този, кой­то ня­ко­га е на­ри­су­вал та­зи

Струва ми се, че мо­жем да стиг­нем до то­ва чув­с­т­во по един на­пъл­но ес­тес­т­вен начин. Защо?

Когато раз­г­ле­да­ме це­лия жи­вот на Леонардо, ние тряб­ва да си кажем: то­зи жи­вот ни вдъх­ва имен­но то­ва оха­рак­те­ри­зи­ра­но чувство. Когато за­поч­нем да ос­та­вя­ме Леонардо да дейс­т­ву­ва вър­ху нас, как той е ро­ден ка­то не­за­кон­но дете, ка­то син на един пос­ред­с­т­вен човек, на Сер Пиетро във Винчи, и ед­на селянка, ко­ято след то­ва из­чез­ва от на­шия поглед, до­ка­то ба­ща­та се ожен­ва съ­об­раз­но об­щес­т­ве­но­то си по­ло­же­ние и да­ва си­на си да го от­г­леж­дат други. Когато виж­да­ме след това, как де­те­то рас­те самотно, об­щу­вай­ки са­мо с при­ро­да­та и със соб­с­т­ве­на­та си душа, ние си каз­ва­ме първо: в то­зи чо­век тряб­ва да е има­ло из­вън­ред­но мно­го жиз­не­на сила, за да ос­та­не той та­ка свеж! И от­на­ча­ло той ос­та­ва свеж. След това, по­не­же от­ра­но про­явя­ва та­лант в рисуването, той оти­ва в шко­ла­та на Верокио. Баща му го да­ва там, за­що­то вярва, че не­го­ви­ят та­лант по ри­су­ва­не­то мо­же да бъ­де използуван. Тук Леонардо е из­пол­зу­ван да ри­су­ва за­ед­но кар­ти­ни­те на своя учител. От то­ва вре­ме се раз­каз­ва ка­то един анекдот, че вед­нъж Леонардо тряб­ва­ло да на­ри­су­ва ед­на фи­гу­ра и че ко­га­то учи­те­лят му ви­дял та­зи фигура, той ре­шил ве­че въ­об­ще де се от­ка­же от живописта, за­що­то се ви­дял над­ми­нат от своя ученик. Това е един анекдот, кой­то за нас е по­ве­че от анекдот, ко­га­то раз­г­леж­да­ме це­лия Леонардо.

След то­ва на­ми­ра­ме Леонардо из­рас­т­ващ във Флоренция, къ­де­то все по­ве­че и по­ве­че из­ви­ся­ва своя жи­во­пи­сен талант. Но ние намираме, още не­що друго. Когото прос­ле­дя­ва­ме жи­во­пис­ния талант, ние до­би­ва­ме впечатлението: От го­ди­на на го­ди­на той хо­ди с на­й-­го­ле­ми­те пла­но­ве на художник, с пос­то­ян­но но­ви планове. По по­ръч­ка на хора, ко­ито са поз­на­ли не­го­ва­та ве­ли­ка дар­ба и ко­ито ис­ка­ха да имат не­що от него, той им ри­су­ва раз­лич­ни картини. След то­ва в не­го се раж­да­ше иде­ята да прис­тъ­пи към това, ко­ето ис­ка­ше да създаде, и за­поч­ва­ше с изучаването. Но как­во бе­ше то­ва "изучаване"? Това изу­ча­ва­не се раз­п­рос­т­ря по един из­вън­ред­но ха­рак­те­рен на­чин вър­ху всич­ки подробности, ко­ито се явява- ха. Ако нап­ри­мер тряб­ва­ше да на­ри­су­ва ед­на картина, в ко­ято тряб­ва­ше да има три до че­ти­ри образа, той пос­тъп­ва­ше така, че не изу­ча­ва­ше са­мо при един един­с­т­вен модел, а хо­де­ше из гра­да и раз­г­леж­да­ше сто­ти­ци и сто­ти­ци хора. Често пъ­ти мо­же­ше да вър­ви по цял ден след ед­ни лице, ко­га­то го ин­те­ре­су­ва­ше ня­коя не­го­ва черта; и по­ня­ко­га мо­же­ше да по­кан­ва при се­бе си все­въз­мож­ни хо­ра от на­й-­раз­лич­ни със­ло­вия и мо­же­ше да им раз­каз­ва все­въз­мож­ни неща, ко­ито ги раз­ве­се­ля­ва­ха или ги

Когато ос­та­вим то­ва да ни действува, ние до­би­ва­ме впечатлението, че с не­го чес­то пъ­ти се е случ­ва­ло по след­ния начин. Той по­лу­ча­ва по­ръч­ка за ед­на картина; тряб­ва да пред­с­та­ви то­ва или онова. Тогава той изу­ча­ва имен­но по опи­са­ния на­чин подробностите. След то­ва за­поч­ва да го ин­те­ре­су­ва не­що осо­бе­но и то­га­ва изу­ча­ва не с ог­лед на картината, ко­ято тряб­ва да нарисува, а за да се за­поз­нае с под­роб­нос­ти­те на ед­но жи­вот­но или на човека. Когато тряб­ва да на­ри­су­ва ед­на битка, за да про­учи под­роб­нос­ти­те той оти­ва в ед­но яз­дит­но учи­ли­ще или ня­къ­де другаде, къ­де­то ко­не­те са ос­та­ве­ни на са­ми­те се­бе си и чрез то­ва той дос­ти­га пос­ле до съ­щин­с­ка­та идея, а се от­к­ло­ня­ва от та­зи идея, за­ра­ди ко­ято ис­ка­ше да нап­ра­ви проучването. Така се нат­руп­ват про­уч­ва­ния над про­уч­ва­ния и нак­рая той съв­сем не се ин­те­ре­су­ва да се вър­не от­но­во към картината. - Така от пъл­ни със зна­че­ние кар­ти­ни в не­го­ва­та Флорентин- ска епо­ха /въп­ре­ки че днес всич­ки те­зи кар­ти­ни са ре­ту­ши­ра­ни и не мо­же да се поз­нае ори­ги­нал­на­та фор­ма/ има­ме та­зи на "све­ти Йеронимус" и "Пок­ло­не­ни­ето на влъхвите", към ко­ито има без­б­рой проучвания, та- кива, как­ви­то то­ку що оха­рак­те­ри­зи­рах­ме и ние има­ме чувството: Този чо­век е жи­вял в изо­би­ли­ето на ми­ро­ви­те тайни; той се е ста­ра­ел да про­ник­не ми­ро­ви­те тайни, стре­мил се е да ри­су­ва та­ка да се ка­же по ори­ги­на­лен на­чин те­зи ми­ро­ви тай­ни - и всъщ­ност ни­ко­га не е стиг­нал до ед­но та­ко­ва творение, за ко­ето би мо­гъл да си каже, че то е ня­как­си завър- шено. Трябва да се пре­не­сем в ду­ша­та на един та­къв човек, ко­ято е твър­де богата, за да мо­же да за­вър­ши по ня­ка­къв начин, ед­на та­ка­ва душа, вър­ху ко­ято ми­ро­ви­те тай­ни дейс­т­ву­ват така, че ко­га­то за­поч­не

След то­ва ние прос­ле­дя­ва­ме Леонардо по-нататък, как хер­цо­гът Лудо- вико ил Моро от Милано му въз­ла­га две задачи, от ко­ито ед­на­та е Тай- ната Вечеря, а дру­га­та ед­на ста­туя на конник, ко­ято тряб­ва­ше да бъ­де нап­ра­ве­на за ба­ща­та на херцога, кой­то го бе­ше до­вел в Милано. Насоч- вайки пог­лед към та­зи работа, ние узнаваме, че Леонардо е ра­бо­тил 15 - 16 го­ди­ни над те­зи две творби. Обаче, на­ред с то­ва той е вър­шил и мно­го дру­ги работи. Защото, ако ис­ка­ме да го охарактеризираме, как­то то­ку що сто­рих­ме това, ние трябва, за да го раз­бе­рем напълно, да добавим, че хер­цо­гът го бе­ше по­ви­кал не са­мо ка­то художник. Херцогът бе­ше на­ре­дил да го повикат, за­що­то Леонардо бе­ше не са­мо един "от­ли­чен музи- кант", а мо­же би един от най-забележителните му­зи­кан­ти на не­го­во­то време, и имен­но по­ра­ди та­зи не­го­ва му­зи­кал­на дар­ба той е бил по­ви­кан при дво­ре­ца на херцога. Но не са­мо за това, а съ­що и за­що­то той е бил един от на­й-з­на­чи­тел­ни­те во­ен­ни ин­же­не­ри на не­го­во­то време, един от на­й-з­на­чи­тел­ни­те ин­же­не­ри по во­дос­т­ро­ител­с­т­во и един от на­й-з­на­чи­тел­ни­те ме­ха­ни­ци на не­го­во­то време. Той бе­ше по­ви­кан и затова, за­що­то мо­жа да обе­щае на хер­цо­га да му дос­та­ви во­ен­ни машини, ко­ито бя­ха не­що съ­вър­ше­но ново, ко­ито мо­же­ха да из­пол­зу­ват пар­на­та си­ла и за­що­то ис­ка­ше да му пос­т­рои ле­тя­щи мостове, ко­ито би­ха мог­ли да бъ­дат лес­но пос­т­ро­ени и от­но­во бър­зо да бъ­дат разглобени. Същевременно той ра­бо­те­ше за пос­т­ро­ява­не­то на ле­тя­щи машини. За да пос­т­рои те­зи последните, той наблюдаваше, как ле­тят птиците; и това, ко­ето е ос­та­на­ло от съ­чи­не­ни­ята на Леонардо вър­ху същ­нос­т­та на ле­те­жа на пти- ците, при­над­ле­жи към най-оригиналното, ко­ето съ­щес­т­ву­ва вър­ху то­зи въп­рос в света. При това, ко­га­то днес по­лу­ча­ва­ме в ръ­це­те си съ­чи­не­ния на Леонардо, ние ви­на­ги тряб­ва да има­ме предвид, че то­ва са са­мо пре- писи, ко­ито пре­да­ват не­точ­но мно­го не­ща и в тях­на­та фор­ма от­го­ва­рят съ­що на това, ко­ето днес имаме пред нас ка­то "Тай­на Вечеря". Но нав­ся­къ­де проличава, ка­къв об­х­ва­тен дух има­ме ние пред нас в ли­це­то на Леонардо.

А се­га ние виждаме, как в Миланския дво­рец Леонардо взе­ма учас­тие не са­мо при всич­ки случаи, как той про­из­веж­да кар­ти­ни или те­ат­рал­ни по- становки, но ние го виж­да­ме също, как той раз­ра­бот­ва все­въз­мож­ни во­ен­ни и дру­ги пла­но­ве и взе­ма съ­що учас­тие със съ­ве­ти и де­ла в пос­т­ро­ява­не­то на църквата. Наред с то­ва ние знаем, че той е фор­ми­рал без­б­рой ученици, ко­ито след то­ва са ра­бо­ти­ли при на­й-­раз­лич­ни­те про­из­ве­де­ния в Милано, та­ка що­то днес ед­ва ли предчувствуваме, кол­ко мно­го ра­бо-

та се е раз­ля­ла от Леонардо в це­лия със­тав на град Милано и не­го­ви­те околности.

Наред със всич­ко то­ва Леонардо из­вър­ш­ва без­к­рай­ни про­уч­ва­ния за ста­ту­ята с ез­да­ча на ба­ща­та на херцога, Франческо Офорца. Можем да ка- жем: за не­го не съ­щес­т­ву­ва­ше ни­то ед­на част на коня, ко­ято той да не е про­учил сто­ти­ци пъти, в сто­ти­ци по­ло­же­ния и той из­гот­ви мо­де­ла на ко­ня в те­че­ние на мно­го години. След това, ко­га­то бе из­ло­жен на ед­но праз­нич­но представление, то­зи мо­дел бе раз­ру­шен чрез един не­щас­тен слу­чай и Леонардо тряб­ва­ше да го нап­ра­ви още веднъж. Този вто­ри мо­дел бе разрушен, ко­га­то в 1499 го­ди­на фран­цу­зи­те нав­ля­зо­ха в Милано, ко­га­то вой­ни­ци­те го из­пол­зу­ва­ха ка­то ми­ше­на и стре­ля­ха в него. Така той бе на­дуп­чен от куршумите. Нищо от то­ва не е би­ло запазено, ни­що от та­зи ти­та­но­ва ра­бо­та на ед­на личност, ко­ято - бих­ме мог­ли до ка­жем - се стремеше, да из­с­лед­ва ми­ро­ва тай­на след ми­ро­ва тайна, за да съз­да­де ед­но произведение, в мър­т­вия ма­те­ри­ал на ко­ето се изя­вя­ва­ше жи- вот, как­то жи­во­тът се изя­вя­ва съ­об­раз­но не­го­ви­те тай­ни в са­ма­та при- рода.

Ние мо­жем да зна­ем за "Тайна­та Вечеря", как Леонардо е ра­бо­тил на нея. Той чес­то пъ­ти е оти­вал там, ся­дал е на ске­ле­то и ча­со­ве на­ред е раз­миш­ля­вал пред стената; след то­ва взе­мал четката, на­на­сял ня­кол­ко щри­ха и от­но­во си отивал. Понякога оти­вал там, взи­рал в кар­ти­на­та - и от­но­во си отивал. Когато ис­кал да ри­су­ва об­ра­за на Христос, ръ­ка­та му треперела. И ко­га­то взе­мем всичко, ко­ето мо­жем да зна­ем вър­ху това, то­га­ва ние тряб­ва да си кажем: Леонардо не се е за­рад­вал външ­но и вътрешно, ко­га­то е ри­су­вал та­зи днес све­тов­но­из­вес­т­на картина. Не само, че то­га­ва в Милано е има­ло хора, на ко­ито ни­как не се ха­рес­ва­ло бав­но­то ри­су­ва­не на картината; нап­ри­мер в ма­нас­ти­ра до­шъл един игу- мен, кой­то не мо­жел да разбере, за­що ху­дож­ни­кът не тряб­ва­ло да на­ри­су­ва по­-бър­зо ед­на та­ка­ва кар­ти­на и се оп­ла­кал то­га­ва и на херцога. На хер­цо­га съ­що му се струвало, че ра­бо­та­та про­дъл­жа­ва из­вън­ред­но мно- го. Тогава Леонардо отговорил: На кар­ти­на­та тряб­ва да бъ­дат изоб­ра­зе­ни Христос Исус и Юда, две­те на­й-­го­ле­ми противоположности; те­зи два об­ра­за не мо­гат да бъ­дат на­ри­су­ва­ни за ед­на го­ди­на и за тях не мо­же да съ­щес­т­ву­ват ни­как­ви мо­де­ли в све­та - ни­ка­къв мо­дел за Юда и ни­ка­къв мо­дел за Христа Исуса. Аз съ­що не зная - ка­зал Леонардо, след ка­то го­ди­ни на­ред ра­бо­тил над кар­ти­на­та - да­ли въобще, ще мо­га да я завър- ша. Накрая си помислил: ако в край­на смет­ка не се на­ме­ри ни­ка­къв мо­дел за Юда, то за та­къв той мо­же да взе­ме игумена. - Така сле­до­ва­тел­но кар­ти­на­та мо­же­ше да бъ­де за­вър­ше­на мно­го трудно. Но Леонардо не бил ра­дос­тен и вътрешно. Защото имен­но при та­зи кар­ти­на проличало, как­во е жи­ве­ело в не­го­ва­та ду­ша в срав­не­ние с това, ко­ето мо­же­ше да

Тази хи­по­те­за въз­ник­на в мене, ко­га­то аз се опи­тах да по­лу­ча от­го­вор на го­ре­пос­та­ве­ния въпрос. Когато прос­ле­дим жи­во­та на Леонардо имен­но така, ние си казваме: В то­зи чо­век е жи­ве­ело тол­ко­ва мно­го нещо, ко­ето той не е мо­жал да от­к­рие външ­но на човечеството, за ко­ето сред­с­т­ва­та са би­ли тол­ко­ва безсилни, за да мо­же да бъ­де представено; в ед­но та­ко­ва тво­ре­ние ка­то Тайната Вечеря той е ис­кал дейс­т­ви­тел­но да на­ри­су­ва не­що мно­го велико, за да ос­та­не на­ис­ти­на доволен. Този въп­рос въз­ник­ва твър­де самопонятно. Когато виждаме, как Леонардо пос­то­ян­но и пос­то­ян­но се е ста­рал да из­с­лед­ва ед­на тай­на след дру­га за сво­ите про- учвания, за да про­из­ве­де нещо, - и нак­рая все пак не го е про­из­вел - ние сти­га­ме до един та­къв въпрос. И то­га­ва от­го­во­рът се по­лу­ча­ва от са­мо се­бе си: Ако Леонардо е стиг­нал от ед­на стра­на са­мо до из­ра­бот­ва­не на мо­де­ла на ед­на та­ка­ва ста­туя ка­то та­зи на конника, от ко­ято е ис­кал да нап­ра­ви ед­но про­из­ве­де­ние чу­до на плас­тич­но­то изкуство, и ни­ко­га не е за­поч­нал да ра­бо­ти над са­ма­та ста­туя на конника, ко­га­то сле­до­ва­тел­но след шес­т­на­де­сет­го­диш­на ра­бо­та тряб­ва­ше нак­рая да се сбо­гу­ва на­пъл­но от та­зи неп­ро­из­ве­де­на ста­туя на конника, как се с сбо­гу­вал той то­га­ва с на­ри­су­ва­на­та кар­ти­на "Тайна­та Вечеря"? Ние има­ме чувството: той си е оти­шъл НЕДОВОЛЕН от та­зи Тайна Вечеря! Когато днес от та­зи кар­ти­на има­ме пред нас са­мо ед­на раз­ва­ли­на от пре­ли­ва­щи ед­ни в дру­ги пет­на от бои и ко­га­то ве­че от­дав­на от нея не се е виж­да­ло ни­що от това, ко­ето Леонардо е на­ри­су­вал там на стената, ние тряб­ва мо­же би съ­що да твърдим: Това, ко­ето той е на­ри­су­вал на стената, не е мог­ло ни на­й-­мал­ко да пред­с­тав­ля­ва това, ко­ето е жи­ве­ело от не­го в ду­ша­та на художни- ка.

За да по­лу­чим ед­но та­ко­ва впечатление, ние тряб­ва да съ­пос­та­вим на­й-­раз­лич­ни неща, да съ­пос­та­вим раз­лич­ни­те впечатления, ко­ито мо­жем да по­лу­чим от са­ма­та картина. Но съ­щес­т­ву­ват съ­що и ня­кои външ­ни при- чини, ня­кои външ­ни основания. Между всич­ки съчинения, ко­ито са за­па­зе­ни от Леонардо, съ­щес­т­ву­ва съ­що един чу­де­сен трак­тат вър­ху ЖИ- ВОПИСТА. Живописта е пред­с­та­ве­на спо­ред ней­на­та същ­ност ка­то изкуство, как то тряб­ва да ра­бо­ти съ­от­вет­но на пер­с­пек­ти­ва­та и от на­на­ся­не­то на боите; в то­зи трак­тат е показано, как жи­во­пис­та тряб­ва да ра­бо­ти спо­ред схващането. Тази кни­га на Леонардо вър­ху живописта, въп­ре­ки че я има­ме пред нас са­мо ка­то ед­но тор­со /ста­туя без глава, ръ­це и кра­ка/, е ед­но чу­дес­но творение, как­во­то не е би­ло съз­да­де­но ни­ко­га в света. Най-вис­ши­те прин­ци­пи на жи­во­пис­но­то из­кус­т­во са пред­с­та­ве­ни така, как­то мо­же да ги пред­с­та­ви са­мо на­й-­вис­ши­ят гений; та­ка е пред­с­
та­ве­но всич­ко в та­зи книга. Чудесно е нап­ри­мер да се прочете, как Лео- нардо показва, че при ед­на бит­ка ко­не­те тряб­ва да бъ­дат изоб­ра­зе­ни със съ­от­вет­ни­те ракурсита, за­що­то чрез то­ва се из­ра­зя­ва "гру­бо­то жи­во­тин­с­ко и въп­ре­ки то­ва величествено", ко­ето тряб­ва да се по­чув­с­т­ву­ва при ед­на битка. Накратко ка­за­но то­ва съ­чине­ние е не­що чудесно. То ни по­каз­ва ця­ло­то ве­ли­чие на Леонардо и - мо­жем да ка­жем - без­си­ли­ето на Леонардо. 3а то­ва ще го­во­рим още. Но пре­ди всич­ко то издава, как нав­ся­къ­де той се е стре­мил да про­учи за сво­ето жи­во­пис­но изоб­ра­зя­ва­не начина, по кой­то дейс­т­ви­тел­нос­т­та се пред­с­та­вя на чо­веш­ко­то око. Све- тло-тъмното, на­на­ся­не­то на боите, всич­ко то­ва е пред­с­та­ве­но ге­ни­ал­но в то­ва съ­чи­не­ние на Леонардо вър­ху живописта, как то тряб­ва да бъ­де опол­зот­во­ре­но в живописта. И ако бих­ме има­ли пот­вър­де­но в ду­ша­та на Леонардо коп­не­жът на съвестта, да не из­не­ве­ря­ва ни­ко­га и в дреб­ни­те не­ща на това, ко­ето той /как­то ще ви­дим още и на дру­го мяс­то/ та­ка ви­со­ко це­ни ка­то ИСТИНА, ако то­ва би мог­ло да жи­вее в не­го­ва­та душа, то­га­ва бих­ме мог­ли да кажем: Навсякъде из­пък­ва това: да не из­не­ве­ря­ва на ис­ти­на­та на впечатлението, но та­ка да не из­не­ве­ря­ва никога, че то­ва впе­чат­ле­ние да бъ­де нав­ся­къ­де оп­рав­да­но по от­но­ше­ние на вът­реш­ни­те тай­ни на природата.

Когато ос­та­вим да дейс­т­ву­ва вър­ху нас Тайната Вечеря, има две неща, по от­но­ше­ние на ко­ито ние си казваме, че с тях не мо­жем да се спра­вим по от­но­ше­ние изис­к­ва­ни­ята на Леонардо спря­мо живописта. Едното е об­ра­зът на Юда. При копията, а съ­що и при при­ли­ча­ща­та ве­че на сян­ка кар­ти­на на жи­во­пис­та в Милано ние има­ме впечатлението: Юда е из­ця­ло пок­рит със сянка, той е из­ця­ло тъмен. Нека проучим, как свет­ли­на­та па­да от раз­лич­ни­те стра­ни и как нав­ся­къ­де при дру­ги­те еди­на­де­сет уче­ни­ци от­но­ше­ни­ята на ос­вет­ле­ни­ето са изоб­ра­зе­ни по на­й-­чу­де­сен на­чин съ­об­раз­но истината. Нищо не ни обяс­ня­ва тъм­ни­на­та на ли­це­то на Юда! Ние не по­лу­ча­ва­ме ни­ка­къв ху­до­жес­т­вен от­го­вор на въп­ро­са "защо" по от­но­ше­ние на та­зи тъмнина. И ко­га­то се­га пре­ми­нем към об­ра­за на Христа-Исуса, ако чо­век не пос­тъп­ва духовнонаучно, за външ­ния пог­лед мо­же да се по­лу­чи са­мо ка­то ед­но предчувствие. Както черното, тъм­но­то не е оп­рав­да­но при об­ра­за на Юда, съ­що та­ка из­г­леж­да не­оп­рав­да­на слън­че­вос­т­та на об­ра­за на Христа, из­пък­ва­не­то на дру­ги­те об­ра­зи в по­со­че­ния смисъл. Ние раз­би­ра­ме всич­ки­те дру­ги об­ра­зи от осветленията; но не раз­би­ра­ме об­ра­за на Юда, ни­то образа, ли­це­то на Христа-Исуса. И то­га­ва в на­ша­та ду­ша ка­то от са­мо се­бе си се офор­мя­ва мисълта: Художникът дейс­т­ви­тел­но се е стре­мил да по­ка­же истината, че в те­зи две про­ти­во­по­лож­нос­ти "Исус" и "Юда" СВЕТЛИНАТА И ТЪМНИ- НАТА не ид­ват сре­щу нас отвън, а те са вът­реш­но мотивирани. Той е ис­кал мо­же би да покаже, че то­ва ли­це на Христа-Исуса стои та­ка пред

Както казах, то­ва е ед­на ду­хов­но­на­уч­на хипотеза, но ед­на та­ка­ва хипо- теза, ко­ято се из­ра­бо­ти в ме­не в те­че­ние на мно­го години, ед­на хипоте- за, за ко­ято мо­жем да вярваме, че тя ще се пот­вър­ди тол­ко­ва повече, колко­то по­ве­че се вжи­ве­ем в це­лия проблем. Съгласно та­зи хи­по­те­за мо­жем да разберем, как Леонардо, кой­то нав­ся­къ­де в сво­ите тво­ре­ния се е стре­мял към при­род­на­та истина, стре­мил се е към та­зи при­род­на ис­ти­на съ­що и в сво­ите проучвания, е ра­бо­тил с тре­пе­ре­ща четка, за да пред­с­та­ви един проблем, кой­то мо­же­ше да бъ­де оп­рав­дан само при та­зи от­дел­на фигура. И то­га­ва ние мо­жем да разберем, че Леонардо е мо­гъл да бъ­де гор­чи­во разочарован, - без ни­как­во съм­не­ние - за­що­то със сред­с­т­ва­та на изоб­ра­зи­тел­но­то из­кус­т­во то­га­ва е би­ло не­въз­мож­но то­зи проб­лем да бъ­де из­ра­зен с пъл­на ис­тин­ност и вероятност, - за­що­то не е мо­жал да нап­ра­ви това, ко­ето е ис­кал и нак­рая се е от­ча­ял за въз­мож­нос­т­та на из­пъл­не­ни­ето и та­ка е тряб­ва­ло да ос­та­ви ед­на картина, ко­ято въп­ре­ки всич­ко не го е задоволявала. Тогава пов­диг­на­ти­ят въп­рос на чув­с­т­ва­та на­ми­ра своя от­го­вор в пъл­но съз­ву­чие с це­лия об­раз и с ця­ло­то ду­хов­но ве­ли­чие на Леонардо да Винчи: Да, Леонардо се е от­да­ле­чил с ед­но гор­чи­во чувство, с ед­но чув­с­т­во на гор­чи­ви­на от та­зи кар­ти­на по­ра­ди това, че с то­ва свое на­й-­за­бе­ле­жи­тел­но тво­ре­ние си бе­ше пос­та­вил ед­на задача, ко­ято не мо­же­ше да бъ­де из­пъл­не­на за­до­во­ли­тел­но със сред­с­т­ва­та дос­тъп­ни за хо­ра­та по не­го­во време. И ако в по­-къс­ни­те сто­ле­тия ни­кое око не ще ви­ди ве­че това, ко­ето Леонардо е на­ри­су­вал на сте­на­та на ма­нас­ти­ра в Милано, съв­сем си­гур­но е, че тя не е би­ла това, ко­ето е жи­ве­ело в не­го­ва­та душа. Да, ко­га­то раз­г­леж­да­ме Леонардо та­ка по от­но­ше­ние на не­го­во­то на­й-­за­бе­ле­жи­тел­но творение, ние сме съб­лаз­не­ни да се запитаме: как­ва тай­на се крие всъщ­ност зад то­зи образ?

Когато пре­ди 14 де­на тук бе раз­г­ле­да­на лич­нос­т­та на Рафаел, бе нап­ра­вен опит да се покаже, как ние мо­жем да раз­бе­рем съ­вър­ше­но раз­лич­но ед­на та­ка­ва личност, ко­га­то се опи­ра­ме на ос­но­ви­те на Духовната наука, ко­га­то сме на­яс­но вър­ху въпроса, че чо­веш­ка­та ду­ша е нещо, ко­ето се връ­ща от­но­во в множество зем­ни съществувания; та­ка що­то ед­на ду- ша, ко­ято се е ро­ди­ла в оп­ре­де­ле­на епоха, не жи­вее са­мо то­зи един­с­т­вен живот, а в ця­ла­та си за­лож­ба и в це­лия на­чин на раз­ви­ти­ето до­на­ся със
се­бе си за­лож­би­те от ми­на­ли зем­ни съ­щес­т­ву­ва­ния и се­га с това, ко­ето вна­ся ка­то за­лож­би от ми­на­ли зем­ни съ­щес­т­ву­ва­ния в се­гаш­ния си зе­мен жи­вот тя се виж­да из­п­ра­ве­на пред това, ко­ето ду­хов­на­та окол­на сре­да дава. Когато раз­г­леж­да­ме ду­ша­та така, знаейки, че тя нав­ли­за в съ­щес­т­ву­ва­не­то с ед­но вът­реш­но ду­хов­но благо, ко­ето про­из­хож­да от пов­та­ря­щи се зем­ни съществувания, и ко­га­то при­емем ос­вен това, че ця­ло­то раз­ви­тие до­би­ва сми­съл и е из­пъл­не­но с мъдрост, - ко­га­то предпо- ложим, че не слу­чай­но не­що се явя­ва в оп­ре­де­ле­ни епохи, а се явя­ва ре­дов­но и закономерно, как­то цве­тът на рас­те­ни­ето се явя­ва след зе­ле­ни­те листа, ко­га­то сле­до­ва­тел­но приемем, че в ис­то­ри­чес­ко­то раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­во­то ца­ру­ва ед­но пъл­но с мъд­рост из­г­раж­да­не и след то­ва виж­да­ме ду­ша­та да се връ­ща пос­то­ян­на и пос­то­ян­но от ду­хов­ни­те области, ед­ва то­га­ва от­дел­ни­те об­ра­зи ста­ват обясними. Обаче това, ко­ето тряб­ва да изу­ча­ва­ме при от­дел­ния чо­веш­ки живот, се раз­к­ри­ва осо­бе­но добре, ко­га­то об­г­ръ­ща­ме с пог­лед та­ки­ва чо­веш­ки души, ко­ито из­ли­ват вън от мяр­ка­та на посредствеността. Когато раз­г­леж­да­ме Леонардо така, как­то се опи­тах­ме да об­х­ва­нем са­мо ски­ци­ра­но от­дел­ни­те мо­мен­ти на не­го­вия живот, то­гава ние ви­на­ги мо­жем да бъ­дем до она­зи основа, до он­зи за­ден фон, от кой­то ду­ша­та се издига. И то­зи за­ден фон е времето, в ко­ето е пос­та­ве­на та­зи душа, от 1452 до 1519 година.

Какво е то­ва време?

Това е вре­ме­то ПРЕДИ раз­цъф­тя­ва­не­то на но­во­то ес­тес­т­ве­но­на­уч­но раз­г­леж­да­не на света. Това е вре­ме­то пре­ди ид­ва­не­то на све­тог­ле­да на Копе- рник, пре­ди да са дейс­т­ву­ва­ли Джордано Бруно, Кеплер, Галилей. Как раз­г­леж­да­ме ние ду­хов­но­на­уч­но то­ва време?

Ние мно­гок­рат­но сме об­ръ­ща­ли вни­ма­ни­ето на това, че кол­ко­то по­-да­ле­че оти­ва­ме в ми­на­ло­то на раз­ви­ти­ето на човечеството, тол­ко­ва по­-раз­лич­ни ста­ват це­ли­ят чо­веш­ки въз­г­лед и чо­веш­кия съв­мес­тен жи­вот със за­оби­ка­ля­щия свят. В прад­рев­ни вре­ме­на на раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то ние на­ми­ра­ме във вся­ка ду­ша един вид ясновидство, чрез ко­ето в оп­ре­де­ле­ни меж­дин­ни със­то­яния меж­ду буд­нос­т­та и съ­ня ду­ши­те са виж­да­ли в ду­хов­ния свят. Това пър­вич­но яс­но­вид­с­т­во се из­губ­ва в те­че­ние на времето. Но от ста­ри­те вре­ме­на ос­та­ва все пак един ос­та­тък на то­ва яс­но­вид­с­т­во чак до вре­ме­на­та на пет­на­де­се­то­то столетие, ос­та­ва не са­мо­то ясновидство, - ко­ето от­дав­на бе­ше изчезнало, - но това, ко­ето бе­ше останало, бе­ше ед­но чув­с­т­во за връз­ка­та на чо­веш­ка­та ду­ша с ду­хов­на­та пър­во­ос­но­ва на света. Това, ко­ето ня­ко­га ду­ши­те са виждали, то­ва чув­с­т­ву­ват те по-нататък; и въп­ре­ки че то­ва чув­с­т­во бе­ше ве­че отслабнало, все пак ду­ши­те чувствуваха, че в тех­ния цен­тър те са свър­за­ни с духов- ното, ко­ето про­ник­ва със своя жи­вот и със сво­ето тъ­ка­не в света, как­то това, ко­ето са фи­зи­чес­ки­те про­це­си в чо­веш­ко­то тяло, е свър­за­но фи­зи­-

Само бла­го­да­ре­ние на то­ва бе­ше въз­мо­жен он­зи ес­тес­т­ве­но­на­учен све- тоглед, кой­то се раз­ви от вре­ме­на­та на Леонардо да Винчи до днес, че ста­ро­то ду­хов­но виж­да­не на чо­ве­чес­т­во­то се из­гу­би и че чо­ве­кът се нак­ло­ни към външ­но­то се­тив­но виж­да­не "обективно" - как­то се каз­ва - "предметно" и се обър­на към онова, ко­ето умът мо­же да схва­не в се­тив­но­то виждане.

И днес ние от­но­во се на­ми­ра­ме на ед­на пов­рат­на точка, на пов­рат­на­та точ­ка на оно­ва време, в ко­ято чрез мо­дер­на­та Духовна на­ука на чо­ве­ка ще бъ­де от­но­во въз­мож­но да стиг­не до ед­но ду­хов­но виж­да­не на не- щата. Защото ес­тес­т­ве­но­на­уч­но­то раз­ви­тие има ед­но дво­яко значение: Първо то тряб­ва­ше да пре­да­де на чо­ве­чес­т­во­то оп­ре­де­ле­но ес­тес­т­ве­но­на­уч­но благо. Това бла­го се вжи­вя по един чу­де­сен на­чин в прак­ти­чес­кия и те­оре­ти­чес­ки жи­вот в те­че­ние на столетията, от явя­ва­не­то на Ко- перник, Кеплер и т.н. насам, ко­га­то ес­тес­т­ве­на­та на­ука пре­ми­на от три­умф на триумф. Това е едното, ко­ето е би­ло из­во­юва­но чрез ес­тес­т­ве­на­та на­ука в пос­лед­ни­те сто­ле­тия от вре­ме­то на Леонардо насам. Другото е това, ко­ето не мо­же­ше да дой­де изведнъж, а ко­ето е ста­на­ло въз­мож­но ед­ва в на­ше­то време. Защото ние не дъл­жим на ес­тес­т­ве­на­та на­ука са­мо това, ко­ето сме познали чрез све­тог­ле­да на Коперник, чрез наб­лю­де­ни­ята и из­с­лед­ва­ни­ята на Кеплер и Галилей, чрез мо­дер­ния спек­т­ра­лен анализ, а ние и дъл­жим съ­що оп­ре­де­ле­но възпитание на човешката душа. Първо чо­веш­ка­та ду­ша на­со­чи своя пог­лед на­вън в све­та на се- тивата. Чрез то­ва се раз­ви ес­тес­т­ве­на­та наука. Обаче чрез ес­тес­т­ве­на­та на­ука се раз­ви­ха нови идеи, нови понятия. И там, къ­де­то ес­тес­т­ве­на­та на­ука про­из­ве­де на­й-­ве­ли­ки­те неща, там тя е ста­на­ла ве­ли­ка не чрез се­тив­но­то виж­да­не - , а чрез не­що съ­вър­ше­но друго.

На то­ва бе­ше ве­че обър­на­то вниманието. През вре­ме­то пре­ди Коперник хо­ра­та са се изос­та­ва­ли на се­тив­но­то виж­да­не имен­но в ед­на оп­ре­де­ле­на област. Какъв бе­ше резултатът? По-ра­но хо­ра­та вярваха, че Земята стои на ед­но мяс­то в ми­ро­во­то прос­т­ран­с­т­во и че Слънцето и ос­та­на­лите пла­не­ти се дви­жат око­ло нея. След то­ва дой­де Коперник, кой­то има­ше сме­лос­т­та да не се до­ве­ря­ва са­мо на се­тив­но­то виждане. Той има­ше сме­лос­т­та да каже, че ко­га­то чо­век се изос­та­ви на се­тив­но­то виждане, той не

А се­га да раз­г­ле­да­ме Леонардо. Той ид­ва в сво­ето вре­ме с ед­на душа, ко­ято в ми­на­ло­то си зем­но съ­щес­т­ву­ва­не е при­над­ле­жа­ла към оне­зи по- светени, ко­ито се бя­ха из­диг­на­ли по ста­рия на­чин до тай­ни­те на свето- гледа. Той не мо­же­ше да про­яви то­ва в епохата, ко­га­то бе ро­ден в пет­на­де­се­то­то столетие. Защото чо­век мо­же да се е из­диг­нал до поз­на­ва­не­то на ми­ро­ви­те тай­ни по един величествен, мо­щен на­чин в сво­ите ми­на­ли въплъщения, та­ка как­то са поз­во­ля­ва­ли те­зи ми­на­ли зем­ни съществува- ния; но как той ще вне­се то­ва поз­на­ние в сво­ето съз­на­ние в ед­но но­во съществуване, то­ва за­ви­си от тялото, ко­ето той ще има. Едно тя­ло на 15-­то сто­ле­тие не мо­же­ше да из­ра­зи това, ко­ето Леонардо бе­ше при­ел в се­бе си ка­то вът­реш­ни мисли, ка­то вът­реш­ни чув­с­т­ва и ка­то вът­реш­на твор­чес­ка си­ла в ми­на­ли сте­пе­ни на съществуването. Това, ко­ето той има­ше от по­-ра­но в се­бе си, то дейс­т­ву­ва­ше са­мо ка­то сила; но не­пос­ред­с­т­ве­но във вре­ме­то пре­ди раз­цъф­тя­ва­не­то на ес­тес­т­ве­ни­те на­уки той се ро­ди в ед­но тяло, в ко­ето се чув­с­т­ву­ва­ше нав­ся­къ­де улеснен. Беше дош­ло ве­че вре­ме­то - не­го­ва­та зо­ра бе­ше ве­че на­ли­це - , ко­га­то хо­ра­та ис­ка­ха да гле­дат са­мо със се­ти­ва­та на­вън в све­та на се­тив­но­то съ­щес­т­ву­ва­не и ис­ка­ха да мис­лят са­мо с ума, кой­то е свър­зан с ин­с­т­ру­мен­та на мозъка. В Леонардо нав­ся­къ­де не­що на­пи­ра­ше към Духа; за­що­то той си бе­ше до­не­съл то­ва от ми­на­ли зем­ни съществувания. И то­ва на­пи­ра­не към ду­ха се про­явя­ва­ше по един ве­ли­чес­т­вен начин.

Нека се­га го раз­г­ле­да­ме пър­во ка­то художник. През времето, ко­га­то Леонардо живееше, из­кус­т­во­то бе­ше ста­на­ло не­що съ­вър­ше­но раз­лич­но от това, ко­ето то е би­ло през гръц­ка­та епоха. Нека се опи­та­ме да се пре­не­сем и твор­чес­т­во­то нап­ри­мер на един гръц­ки художник, ко­га­то той
съз­да­ва ед­на плас­тич­на форма, ед­на статуя. Какво чув­с­т­во по­лу­ча­ва­ме ние, да­же тогава, ко­га­то гле­да­ме ста­ту­ята на "Марк Аврелий"? Тези, ко­ито са съз­да­ли не­що подобно, ни­ко­га не са пра­ви­ли та­ки­ва про­уч­ва­ния на подробностите, не са след­ва­ли един вън­шен мо­дел за съз­да­ва­на на от­дел­ни­те форми, как­то са пра­ви­ли то­ва Микеланджело или Леонардо да Винчи. Без ни­как­во съм­не­ние чу­дес­ни­ят кон на ста­ту­ята на Марк Аврелий не е бил изу­ча­ван така, как­то Леонардо е изу­ча­вал своя кон при ста­ту­ята на Конника за Франческо Офорца. И въп­ре­ки това, кол­ко жи­во сто­ят пред нас древ­ни­те статуи. От къ­де ид­ва това? То ид­ва от там, че в гръц­ка­та епо­ха чо­веш­ки­те ду­ши са се чув­с­т­ву­ва­ли не­пос­ред­с­т­ве­но ка­то твор­ци на тях­но­то тяло, че те са се чув­с­т­ву­ва­ли ед­но с ду­шев­ни­те си­ли на це­лия свят. В оне­зи вре­ме­на на гръц­ко­то из­кус­т­во хо­ра­та са чув­с­т­ву­ва­ли нап­ри­мер при ед­на ръ­ка всич­ки сили, ко­ито са фор­ми­ра­ли ръката. Те се чув­с­т­ву­ва­ли вът­ре в са­мос­то­ятел­но­то вът­реш­но би­тие на соб­с­т­ве­но­то форма. Тогавашните хо­ра на из­кус­т­во­то не са гле­да­ли фор­ми­те от вън, а са тво­ре­ли от вътре, "със знание", ка­то още са има­ли съз­на­ние за си­ли­те съз­да­ва­щи формите. Това мо­же да се до­ка­же да­же още и по външността. Нека раз­г­ле­да­ме гръц­ки­те фор­ми на жени: всич­ки те са не­пос­ред­с­т­ве­но чувствувани. Ето за­що всич­ки те са пред­с­та­ве­ни в она­зи възраст, ко­га­то съ­щес­т­ву­ва един рас­теж нагоре. При тях ние нав­ся­къ­де чувствуваме, че ху­дож­ни­кът е съз­да­вал след­вай­ки природата, за­що­то е сто­ял вът­ре в ду­ха на природата, чув­с­т­ву­вал се е в сво­ята ду­ша съ­еди­нен с ду­ха на природата. - Това се­бе­чув­с­т­ву­ва­не на свър­за­ност с духа, кой­то тъ­че и жи­вее през нещата, тряб­ва­ше да се из­гу­би във вре­ме­то на Леонардо; и то тряб­ва­ше да се изгуби, за­що­то ина­че ця­ло­то но­во вре­ме не би мог­ло да дойде. Това не е ед­на кри­ти­ка на епохата, а ед­но из­ло­же­ние на сми­съ­ла на фактите.

Нека са­мо погледнем, как Леонардо прис­тъп­ва към работа, ко­га­то той изу­ча­ва дви­же­ни­ята на ръката, на от­дел­ни­те час­ти на ед­но жи­вот­но или чо­веш­ка­та физиономия! Той пос­тъп­ва така, че в ду­ша­та си има ед­но вът­реш­но знание, ед­но вът­реш­но изживяване, но то­ва не сти­га до не­го­во­то съзнание. Това е нещо, което тво­ри жи­во на те­зи форми; но Леона- рдо не мо­же да го до­ло­ви отвътре. Той се чув­с­т­ву­ва ка­то от­де­лен от не­го - от­де­лен от то­ва "до­ла­вя­не отвътре". И по­ра­ди то­ва ни­що за не­го не е достатъчно. Той стои там - за­що­то но­ви­ят ес­тес­т­ве­но­на­учен све­тог­лед не съ­щес­т­ву­ва още - очак­вай­ки то­зи ес­тес­т­ве­но­на­учен свето- глед; но не мо­же още да го има сам. Нека взе­мем не­го­ви­те съчинения: на вся­ка стра­ни­ца из­пък­ват неща, ко­ито хо­ра­та на­ми­рат от­но­во ед­ва в след­ва­щи­те три сто­ле­тия - а ня­кои от тях не са на­ме­ре­ни и до днес. Леонардо е имал на­й-чуд­ни­те идеи, ко­ито чес­то пъ­ти при не­го не са има­ли ни­как­во действие. Ние ги на­ми­ра­ме в не­го­ви­те съчинения, съ­що и в не­го­ви­те ху­

Това ние са­ми­те мо­жем да видим, ко­га­то раз­г­ле­да­ме това, ко­ето Леонар- до е съз­дал по-нататък. Той е до­вел на­й-­важ­ни­те не­ща са­мо до ед­на оп­ре­де­ле­на точка; след то­ва са ра­бо­ти­ли не­го­ви­те ученици. И да­же при та­ки­ва тво­ре­ния ка­то "ЙОАН", на­ми­ра­ща се в Лувъра в Париж, и при "Мо­на Лиза" ние виждаме, как те та­ка са из­ра­бо­те­ни чрез тех­ни­чес­кия на­чин на рисуване, че ско­ро е тряб­ва­ло да из­гу­бят от своя блясък. След то­ва оба­че ние виж­да­ме съ­що навсякъде, как всъщ­ност Леонардо не мо­же­ше да бъ­де ни­къ­де задоволен. - Не е въз­мож­но да го­во­рим вър­ху под­роб­нос­ти­те на Леонардовите картини, без да има­ме под ръ­ка са­ми­те картини. Когато се за­дъл­бо­чим в тях, ние виж­да­ме навсякъде, как ка­то ху­дож­ник Леонардо е сти­гал до граници, от­въд ко­ито не е мо­гъл да пре- мине, и как нав­ся­къ­де това, ко­ето е жи­ве­ело в не­го­ва­та душа, не е мог­ло въ­об­ще да стиг­не до она­зи точка, къ­де­то от ду­шев­но­то из­жи­вя­ва­не про- б­ляс­ва в съзнанието, как във все­ки ста­дий на ду­шев­но­то из­жи­вя­ва­не то проб­ляс­ва в да­ден мо­мент така, че чо­век въз­к­лик­ва от ра­дост и то­ва от­но­во тряб­ва да по­тъ­не в скър­би - за­що­то не е сти­га­ло до ед­но яс­но съз- нание. Това ни­ко­га не се е случ­ва­ло на Леонардо.

Ние прос­ле­дя­ва­ме Леонардо всъщ­ност с твър­де гор­чи­ви чувства, как нак­рай той е бил по­ви­кан от френ­с­кия крал Франциск І през не­го­ви­те пос­лед­ни три го­ди­ни и в жилището, ко­ето му да­ва Франциск І пре­кар­ва те­зи го­ди­ни в ду­хов­но съ­зер­ца­ние но тай­ни­те на съществуването. Но той ни се явя­ва там ка­то уеди­не­ни­ят човек, кой­то всъщ­ност не мо­же да има ни­що об­що със света, кой­то го за­оби­ка­ля и кой­то тряб­ва­ше да чув­с­т­ву­ва един из­вън­ред­но го­лям кон­т­раст меж­ду това, ко­ето е чув­с­т­ву­вал ка­то пър­вич­ни ос­но­ви на съществуването, ко­ито мо­гат да по­лу­чат об­раз

чрез изкуството, и онова, ко­ето той е мо­гъл да да­де на све­та - са­мо от- къслечно.

Когато взе­ма­ме не­ща­та така, то­га­ва ние гле­да­ме към Леонардо и си казваме: Тук ние има­ме ед­на душа, в ко­ято ста­ват мно­го неща: много, без­к­рай­но мно­го не­ща ста­ват в нея. Потресающо е впечатлението, ко­ето тя пра­ви вър­ху наблюдателя, ко­га­то си представим, как­во та­зи ду­ша е пре­да­ла на про­це­са на човечеството. Каквото и да се изя­вя­ва външ­но от та­зи ду­ша за про­це­са на човечеството, - да­же и при смър­т­та на Леона- рдо - кол­ко ни­щож­но е то в срав­не­ние с това, ко­ето е жи­ве­ело в та­зи душа! Как сто­им ние тук пред ико­но­ми­ята на съществуването, ако би тряб­ва­ло да под­дър­жа­ме гледището, че съ­щес­т­ву­ва­не­то на чо­ве­ка се из­чер­п­ва в онова, ко­ето се явя­ва са­мо външ­но в съществуването? Колко без­с­мис­лен и без­це­лен се явя­ва жи­во­тът на ед­на та­ка­ва ду­ша ка­то та­зи на Леонардо,- ко­га­то виждаме, как­во е ста­ва­ло в нея и как­во е тряб­ва­ло тя да стра­да и по­на­ся по­ра­ди това, ко­ето е ста­ва­ло в нея, - ко­га­то го сра- в­ним с това, ко­ето тя е мог­ла да да­де на света? Какъв кон­т­раст би се получил, ако бих­ме ис­ка­ли да кажем: Тази ду­ша тряб­ва да бъ­де раз­г­леж­да­на са­мо спо­ред това, как тя се е про­яви­ла във външ­ния живот? Не, ние не мо­жем да я раз­г­леж­да­ме така! Ние тряб­ва да зас­та­нем на ед­на дру­га глед­на точ­ка и тряб­ва да си кажем: Каквото и да е да­ла тя на света, това, ко­ето тя е изживяла, ко­ето е из­пи­та­ла вътрешно, то при­над­ле­жи на един друг свят, кой­то по от­но­ше­ние на то­зи свят е един свръх­се­ти­вен свят! И та­ки­ва хо­ра са пре­ди всич­ко ед­но до­ка­за­тел­с­т­во за това, че със сво­ята ду­ша чо­ве­кът стои в свръх­се­тив­но­то съ­щес­т­ву­ва­не и че та­ки­ва ду­ши имат да уреж­дат не­що със свръх­се­тив­ния свят, че това, ко­ето те пре­да­ват на външ­ния свят от всичко, ко­ето тряб­ва да из­пи­тат цялостно, е са­мо един вън­шен "от­па­дъ­чен продукт".

Ние сти­га­ме до ед­но пра­вил­но впе­чат­ле­ние ед­ва тогава, ко­га­то към те- чението, ко­ето ста­ва във външ­ни­те съ­би­тия на човечеството, при­ба­вим ед­но свръх­се­тив­но течение, един свръх­се­ти­вен по­ток и кажем: ус­по­ред­но със се­тив­но­то те­че­ние ста­ва не­що и та­ки­ва ду­ши са по­то­пе­ни в свръхсетивното; те тряб­ва да жи­ве­ят в него, за да бъ­дат свър­з­ва­щи­те зве­на меж­ду се­тив­но­то и свръхсетивното. Съществуването на та­ки­ва ду­ши се явя­ва пъл­но със сми­съл ед­ва тогава, ко­га­то мо­жем да при­емем съ­щес­т­ву­ва­не­то на един свръх­се­ти­вен живот, в ко­ето те са потопени. Така ние виж­да­ме мал­ко от Леонардо, ко­га­то на­со­чим пог­лед вър­ху не­го­во­то външ­но творчество; ние по­лу­ча­ва­ме един въз­г­лед за това, че та­зи ду­ша има още да вър­ши не­що в свръх­се­тив­но­то съ­щес­т­ву­ва­не и то­га­ва си ка- зваме: О, ние разбираме! За да мо­же та­зи ду­ша в нейния цялостен жи- вот кой­то про­ти­ча през мно­жес­т­во зем­ни съществувания, за да мо­же да изя­ви пос­то­ян­но на чо­ве­чес­т­во­то то­ва или онова, тя тряб­ва­ше да из­пи­та

Това, ко­ето ис­ках да из­ло­жа днес, не тряб­ва­ше да бъ­де пред­с­та­ве­но в ряз­ко очер­та­ни понятия, а то тряб­ва­ше да да­де ед­но ука­за­ние за това, как мо­жем да се приб­ли­жим до та­ки­ва души. Защото на­ис­ти­на Духовна- та Наука не тряб­ва да да­ва теории! Чрез всичко, ко­ето може, Духовната Наука тряб­ва да об­х­ва­не живо­та на чув­с­т­ва­та и усе­ща­ни­ята на чо­ве­ка и тряб­ва тя са­ма­та да ста­не еликсир на живота, тряб­ва да ста­не елик­сир на жи­во­та така, че чрез нея да до­би­ем ед­но но­во от­но­ше­ние към све­та и към живота; и ду­хо­ве ка­то Леонардо са твър­де под­хо­дя­щи да ни на­ве­дат към това, що­то то­ва но­во от­но­ше­ние към све­та и към живота, ко­ето мо­жем да до­би­ем чрез Духовната Наука, да се роди. Когато гле­да­ме към ду­хо­ве ка­то Леонардо, ние мо­жем да си кажем: Те се явя­ват за­га­дъч­но в живота, за­що­то имат да про­явят не­що по­-ве­ли­ко от това, ко­ето тях­на­та епо­ха мо­же да им даде. Понеже но­сят не­що от сво­ите ми­на­ли зем­ни съществувания, ду­ши ка­то Леонардо се явя­ват не са­мо в нез­на­чи­тел­но със­то­яние в съществуването, а да­же така, как­то се е явил Леонардо в живота. Роден от един пос­ред­с­т­вен ба­ща и от ед­на майка, ко­ято въ­об­ще на­пъл­но от кръгозора, след ка­то е ро­ди­ла не­за­кон­но­то дете, той е бил въз­пи­тан при нез­на­чи­тел­ни хора. Така ние го виж­да­ме пос­та­вен на соб­с­т­ве­ни­те му си­ли и из­ра­зя­вай­ки това, ко­ето е до­не­съл със се­бе си от ми­на­ли зем­ни съществувания. Именно ко­га­то на­со­чим пог­лед вър­ху неб­ла­гоп­ри­ят­ни­те ус­ло­вия на не­го­во­то раждане, ние познаваме, че те не са му поп­ре­чи­ли да изя­ви на­й-­ве­ли­ко­то ду­шев­но съдържание. Така ние виж­да­ме ду­ша­та на Леонардо тол­ко­ва здрава, тол­ко­ва обхватна, че мо­жем да съчувствуваме, ко­га­то Гьоте каз­ва от сво­ята ве­ли­ка душа: "Правил- но, доб­ре устроен, той е сто­ял ка­то един об­раз­цов чо­век пред чо­ве­чес­т­во­то и как­то спо­соб­нос­т­та на око­то да схва­ща не­ща и не­го­ва­та яс­но­та при­над­ле­жат всъщ­ност на ума, та­ка яс­но­та­та и съ­вър­шен­с­т­во­то са би­ли из­ця­ло при­съ­щи на на­шия художник." Когато ис­ка­ме да при­ло­жим те­зи ду­ми към Леонардо, - а те са при­ло­жи­ми към не­го -, ние мо­жем да ги при­ло­жим към младия Леонардо, кой­то зас­та­ва пред нас ду­хов­но свеж, съвършен, из­пит­ващ ра­дост в творчеството, ра­дост за света, коп­не­ещ за све­та същевременно, един съ­вър­шен човек, един об­раз­цов човек, ро­ден да бъ­де покорител, един човек, кой­то е ро­ден съ­що и за хумор, за­що­то то­ва той е по­ка­зал при на­й-­раз­лич­ни­те слу­чаи в жи­во­та си. А след то­ва не­ка на­со­чим пог­лед към она­зи картина, ко­ято се счи­та ка­то един "авто- портрет" и тряб­ва да се счи­та ка­то такъв, да на­со­чим пог­лед към стария човек, в ли­це­то на ко­го­то мно­го преживявания, мно­го тежки, бо­лез­не­ни

Така ни се явя­ва то­ва ве­ли­чие на духа, ко­ето ми­на­ва през мно­го стра- дания, то зас­та­ва осо­бе­но мно­го пред нас в ли­це­то на Леонардо, как се въп­лъ­тя­ва в то­ва тяло, из­г­раж­дай­ки го пър­во съ­вър­ше­но - и след то­ва на­пус­кай­ки го огорчено. Тогава ние се вглеж­да­ме в то­ва ли­це и чув­с­т­ву­ва­ме как от не­го ни гле­да са­ми­ят ге­ний на човечеството, гле­да ни от то­ва чо­веш­ко лице. Да ние за­поч­ва­ме да раз­би­ра­ме времето: вре­ме­то на ве­чер­на­та заря, в ко­ето е жи­вял Леонардо, и времето, в ко­ето са жи­ве­ли Коперник, Кеплер, Джордано Бруно, Галилей, с ко­ито за­поч­ва ед­на но­ва ут­рин­на заря; и ние виж­да­ме всич­ки ог­ра­ни­че­нос­ти и утеснения, ко­ито тряб­ва­ше да из­жи­вее ве­ли­ка­та ду­ша на Леонардо. Ние раз­би­ра­ме епо­ха­та и ве­ли­кия художник, кой­то стои зад всич­ки чо­веш­ки сред­с­т­ва и в край­на смет­ка тряб­ва да ра­бо­ти съ­що са­мо с чо­веш­ки средства. Ние тря- б­ва да до­не­сем ця­ло­то на­ше чо­веш­ко раз­би­ра­не и да пог­лед­нем в ли­це­то на Леонардо, след ка­то за цел­та сме се за­дъл­бо­чи­ли с по­мощ­та на Духо- вната Наука, и ця­ла­та при­ро­да на епо­ха­та ни гле­да от то­ва лице. Да, от те­зи огор­че­ни чер­ти на ли­це­то ни гле­да чо­веш­ки­ят дух, кой­то кло­ни ве­че надолу. Ние тряб­ва да се на­учим да го поз­на­ва­ме така, за да поз­на­ем от­но­во ве­ли­чи­ето на силата, ко­ято тряб­ва­ше да съществува, за да мо­гат да се ро­дят един Коперник, един Кеплер, един Галилей, един Джордано Бруно. Действително са­мо то­га­ва ние до­би­ва­ме ис­тин­с­ка по­чит пред хо­да и раз­ви­ти­ето на чо­веш­кия дух, ко­ято чув­с­т­ву­ва­ме пред кла­да­та на Джордано Бруно, на­уча­ва­ме се съ­що да я за­дъл­бо­чим на­соч­вай­ки пог­лед към пре­ди душата, упа­да­ща епоха, в ко­ято е жи­вял Леонардо, кой­то се е чув­с­т­ву­вал без­си­лен пред то­зи упадък. Величието на Леонардо ни ста­ва яс­но ед­ва тогава, ко­га­то до­би­ем ед­но пред­чув­с­т­вие за това, ко­ето той не е мо­гъл да направи. А то­ва е свър­за­но с нещо, с ко­ето ис­ка­ме в зак­лю­че­ние да ре­зю­ми­ра­ме днеш­ни­те съзерцания; то е свър­за­но с това, че все пак чо­веш­ка­та ду­ша мо­же да бъ­де задоволена, мо­же да бъ­де оща- с­т­ли­ве­на при гле­да­не­то на несъвършеното, - ма­кар и тя да бъ­де на­й-щас­т­ли­ва не при гле­да­не­то на малкото, а при то­ва на ВЕЛИКОТО несъвъ- ршенство, - при гле­да­не­то на оно­ва творчество, ко­ето по­ра­ди не­го­во­то ве­ли­чие уми­ра в са­мо­то изпълнение, за­що­то в уми­ра­щи­те си­ли ние предчувствуваме, да­же виж­да­ме нак­рая под­гот­вя­щи­те се за бъ­де­ще­то сили, и във ве­чер­на­та за­ря за нас из­г­ря­ва пред­чув­с­т­ви­ето и на­деж­да­та

на ут­рин­на­та заря. По от­но­ше­ние на раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то на­ша­та ду­ша тряб­ва ви­на­ги да чув­с­т­ву­ва така, че да кажем:

Всяко развитие, вся­ко ставане про­ти­ча така, че ние виждаме: Там, къ­де­то съз­да­де­но­то се прев­ръ­ща в развалина, там ние знаем, че ви­на­ги от раз­ва­ли­ни­те ще се раз­цъф­ти един нов живот!