Нередактиран превод

Още по времето, когато Хегел беше още жив и скоро след неговата смърт отделни личности чувстваха, как неговата картина на света показва нейната слабост именно в това, в което се състои нейното величие. Светогледът води до мисълта, но в замяна на това той принуждава също душата да вижда, че нейната същност се изчерпва в мисълта. Ако мисълта би била доведена в гореописания смисъл да един присъщ на нея живот, това би могло да стане само в индивидуалния душевен живот; чрез това душата би намерила своето отношение като индивидуално същество към целия Космос. Това чувстваше например Трокслер; но при него това не стигна по-далече от едно смътно чувство. Той се изказва в 1835 година в лекции, които е изнесъл във висшето Училище в Берн, по следния начин: "Но едвам сега, а още преди 20 години ние живеем с най-дълбокото убеждение и се стремяхме да изразим в научни писания и чрез словото, че една философия и Антропология, която би трябвало да обхване единия и целия човек и Бога и света, би могла да бъде основана само върху идеята и действителността на индивидуалността и безсмъртието на човека. Не опровержимо доказателство за това е цялото излязло през 1911 година съчинение: "Погледи в същността на човека" и нашата многократна разпространена в тетрадки Антропология под заглавието "Абсолютната личност". Съобразно с това позволяваме си да цитираме началните редове от споменатия раздел на "Антропологията": "Цялата природа на човека е изградена в нейната вътрешност върху божествени несъразмерности, които се разрешават във величието на една свръхземно определение, като всички двигател ни пружини се намират в духа, а само теглата си в света. Ние проследихме тези несъразмерности с техните явления от тъмния, земен корен и вървяхме по следите на спиралите на небесното растение, които ни изглеждаха, че обвиват от всички страни и във всички посоки само едно голямо, благородно стебло; ние стигнахме сега до върха на дървото, но там то се издига неизкачимо и необрозимо в по-горните, по-светли пространства на един друг свят, чиято светлина леко зазорява за нас, чийто въздух ние можем да подушим.

Такива думи звучат за съвременния човек сантиментално и малко научно. Но необходимо е само да вземем под внимание целта, към която Трокслер се стреми. Той иска да знае същността на човека разрешена не в един идеен свят, а се стреми да схване "човека в човека", като "индивидуална и безсмъртна личност". Трокслер иска за знае човешката природа закотвена в един свят, който не е само мисъл; ето защо той обръща вниманието на това, че може да се говори за нещо в човека, което свързва човека с един свят намиращ се над сетивния свят и който не е само мисъл. "Още по-рано философите са различавали едно тънко, възвишено душевно тяло, различно от физическото, или са приемали в този смисъл една обвивка на духа, една душа, която има на себе си един образ на тялото и която за тях беше вътрешният по-висш човек". Самият Трокслер раздели човека на тяло, живот, душа и дух. С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на мисълта. Само че Трокслер не стига до там, да схване мисълта като жив зародиш на познанието и оставяйки този зародиш на познанието да живее в душата да може да оправдае индивидуалните душевни членове душа и дух по един действителен начин чрез познанието. Той не предчувстваше, че в нейния живот мисълта може да израсне до това, което може да бъде наречено индивидуален живот на душата; а може да говори върху тази индивидуална същност на душата само от едно предчувствие. Трокслер не можеше да стигне до нещо друга освен до едно предчувствие за тези отношения, защото той беше зависим от твърде положително-догматически религиозни предпоставки. Но понеже имаше един широк поглед върху науката на неговото време и едно дълбоко проникновение в хода на развитието на светогледния живот, неговото отхвърляне на философията на Хегел може да се счита като произхождащо нещо повече от една лична антипатия. То може да се счита като израз на това, което може да се изнесе срещу Хегел от настроението на самата Хегелова епоха. Така трябва да разбираме нещата, когато Трокслер казва: "Хегел доведе спекулацията до най-висока степен на нейното развитие и именно чрез това той я унищожи. Неговата система е тази: дотук, и по-нататък не! Това е станала тя в това направление на духа". В тази форма поставя Трокслер въпроса, който доведен от предчувствието до ясната идея би трябвало да гласи: Как светогледът може да се издигне над простото изживяване на мисълта на смисъла на Хегел до едно причастие в оживяването на мисълта?

За положението на Хегеловия светоглед спрямо построението на епохата е характерно една съчинение, което К. Х. Вайсе издаде в 1834 година и което носи заглавието""Философската тайна наука за безсмъртието на човешкия индивид". В него се казва: "Който е изучавал философията на Хегел в цялата нейна съвкупност, на него му е известно, как тя е обоснована по един логичен начин в нейния диалектически метод, как тя издига субективния дух на органичния индивид първо в обективния дух на правото, на държавата и на нравите и прави той да се влее като второстепенен, същевременно като утвърден и отречен, накратко като несамостоятелен момент в този по-висш дух. Чрез това ограниченият индивид, както отдавна е било забелязано във и вън от школата на Хегел, се превръща в едно преходно явление... Каква цел, какво значение би могла да има трайността на един такъв индивид, след като през него е преминал мировия Дух...." По отношение на тази лишеност от значение на индивидуалната душа Вайсе търси да обясни по свой начин нейната непреходност. Че и той също не може да стигне до някакъв напредък на Хегеловото изложение, това става разбираемо от следваните от него ходове на мисълта, които бяха скицирани в една предидуща глава на настоящата книга.

Както можеше да се чувствува безсилието на Хегеловото построение от мисли по отношение на индивидуалната същност на душата, това безсилие можа да бъде забелязано и по отношение на изискването да се проникне действително по-нататък в дълбочините на природата, да се проникне до по-големи дълбочини от тези, които са явни и за сетивния свят. Че всичко, което се предлага на сетивата, е в действителност мисъл и като такава е дух, това беше ясно за Хегел; обаче дали с този "дух на природата" е проникнат с погледа целият дух на природата, това можеше да се чувства като един нов въпрос. Щом душата не обхваща с мисълта своята собствена същина, не би ли искало тогава при едно друго изживяване на нейната същина да бъдат познати в природата по-дълбоки сили и същества? Дали хората си задават такива въпроси с цялата яснота или не, това не е важно, а важното е, дали те могат да бъдат зададени по отношение на един светоглед. Щом те могат да бъдат зададени, тогава поради тази възможност светогледът прави впечатлението на нещо незадоволяващо. Понеже такъв е случаят при светогледа на Хегел, а това хората чувстваха по отношение на този светоглед, че той не дава истинския образ на света, към който се отнасят най-висшите загадъчни въпроси на съществуването. Това трябва да се има предвид, ако искаме да видим в неговата светлина образа, картината, в която се представя развитието на светогледа в средата на 19-тото столетие. В това време по отношение картината на външната природа бяха направени нови прогреси. Още повече отколкото по-рано тегнеше тази картина върху общия човешки светоглед. За нас трябва да бъде разбираемо, че в това време философските представи бяха заплетени в една остра борба, тъй като в описания смисъл те бяха стигнали до една критична точка... От значение е първо, как последователите на Хегел се опитваха да защитят неговата философия.

В същия предговор Мишеле изказва също една надежда: "Така Гьоте и Хегел са двама гении, които, според моето мнение са определени да отворят в бъдеще пътя на една спекулативна физика, като са подготви ли примиряването на спекулацията с опита... А именно може би тези лекции на Хегел първи ще успеят, да си създадат признание в това отношение; защото тъй като те свидетелствуват за обширни емпирически познания, в тях Хегел е имал на ръка най-сигурната проба на неговата спекулация".

Следващото време не е произвело едно такова примиряване. Известна враждебност срещу Хегел обхвана все по-широки кръгове. Ние виждаме, как това настроение по отношение на него се разпространява все по вече през 50-те години от думите, които Фришдрир Алберт Ланге употребява в своята "История на материализма" /1865 г./: Цялата негова /Хегелова/ система се движи сред нашите мисли и фантазии върху нещата, на които се дават високозвучащи имена, без да се размисли върху това, каква валидност се полага въобще на явленията и на извлечените от тях понятия.... Чрез Шелинг и Хегел пантеизмът стана господстващ начин на мислене в натурфилософията, един светоглед, който при определена дълбочина съдържа същевременно почти още в принцип опасността от фантастични блуждаения. Вместо да отдели опита и сетивния свят от отделното по един строг начин и след това да търси примирението на тези области в природата на човека, пантеистът извършва примирението на духа с природата чрез едно безапелационно решение на поетизиращия разум без всякакво критическо посредничество".

Вярно е, че това мнение върху Хегеловия начин на мислене отговаря възможно най-малко на неговия светоглед /виж изложението на този светоглед в главната "Класиците на светогледа"/, обаче по средата на столетието то беше завладяно вече множество духове и спечели все по-широка почва. Един човек, който от 1833 до 1872 година имаше като професор по философия в Берлин едно много влиятелно положение сред германския духовен живот, Тренделенбург, можа да привлече върху себе си големи аплодисменти, кога то разсъждаваше върху Хегел: този /философ/ искаше чрез своя метод "да учи другите, без сам да се учи", защото, "въобразявайки си, че притежава божественото понятие, възпрепятства уморителното изследване в неговото сигурно притежание". Напразно Мишеле се стараеше да поправи това със собствените думи на Хегел, като тези: "Развитието на философията се дължи на опита. Емпирическите науки подготвят съдържанието на особеното, за да бъде то прието във философията. От друга страна с това те съдържат необходимостта за самото мислене, да отиде по-нататък към тези конкретни определения".

Характерно за хода на развитието на светогледа в средните десетилетия на 19-ия век е изказването на един знаменит, обаче за съжаление малко оценен мислител: К. Х. Планк. От него излезе през 1850 година едно забележително съчинение: "ерата" в предговора на което той казва: "- Едновременно да доведе до съзнанието чисто природната закономерност и обусловеност на всяко битие и отново да установи пълната себе съзнателна свобода на духа, самостоятелния вътрешен закон на неговата същност, тази двойна тенденция, която е отличителната основна черта на по-новата история, съставлява в нейната най-изразена и най-чиста форма също задачата на предстоящото съчинение. Първата тенденция лежи от възкръсването на науките насам в пробуденото самостоятелно и обширно изследване на природата и в нейното освобождение от господството на чисто религиозното, в произведеното от него /от изследването на природата/ преобразуване на целия физически светоглед и на все по-трезвото разглеждане на нещата въобще; тя се крие също и в най-висша форма във философския стремеж, природните закони да бъдат разбрани според тяхната вътрешна необходимост на всички страни; но тази тенденция се показва практически и във все по-пълното развитие на този непосредствено съвременен живот според неговите естествени /природни/ условия". В такива изречения се изразява растящото влияние на естествените науки. Доверието в тези науки стана все по-голямо. Меродавно стана вярата, че от средствата и резултатите на естествените науки може да се добие един светоглед, който не съдържа в себе си незадоволяващия елемент на Хегеловия светоглед.

Една представа за поврата, който стана в това направление, ни дава една книга, която може да се счита като представителна за това време в най-пълния смисъл: Книгата на Александер фон Хумболдт "Космос, скица на едно физическо описание на света". Този човек, който стоеше на висотата на естествонаучното образование на своето време, говори за своето доверие в едно естественонаучно разглеждане на света: "Моята увереност се основава на блестящото състояние на самите естествени науки: Богатството на които не е вече пълнотата, а верижното свързване на наблюдаваното. Общите резултати, които вдъхват интерес на всеки образован ум, са се умножили по един чудесен начин от края на 18-то столетие насам. Фактите са вече налице по-малко изолирано; пропастите между съществата се запълват. Това, което в един по-тесен кръг, в нашата близост, оставаше дълго време необяснимо за изследователския дух, се запълва с наблюдения, които са били направени в изследването на най-отдалечените области. Растителни и животински форми, които дълго време се явяваха изолирани, се подреждат едни до други чрез новооткрити средни звена или чрез преходни форми. Едно общо верижно свързване: Не в проста линейна посока, а в преплетена като мрежа тъкан, след по-висше развитие или атрофиране на определени органи, след многостранна колебание в надмощието на частите, се представя постепенно на изследващото разбиране на природата... Изучаването на общото природознание събужда някакси органи в нас, които дълго време са дрямали. Ние влизаме в едно вътрешно общение с външния свят". Самият Хумболдт довежда в "Космос" описанието на природата само до вратата, която отваря достъпа до светогледа. Той не се стреми да свърже изобилието от явление чрез общи идеи за природата; той подрежда нещата и фактите едни до други по един естественосъобразен начин, както това "отговаря на изцяло обективната насока на неговия начин на мислене и чувстване".

Скоро обаче в духовното развитие се намесиха други мислители, които бяха смели в свързването на фактите, които се стараеха изхождайки от почвата на естествената наука да проникнат в същността на нещата. Това, което те искаха да произведат, не беше нищо по-малко от едно решително преобразуване на всеки досегашен възглед на природата и за живота въз основа на модерната наука и природознание. За тях природопознанието на 19-то столетие беше работило предварително по-най-мощен начин. Фойербах сочи по радикален начин на това, което те искаха: "Да бъде поставен Бог по-рано от природата е също така много както да бъде поставена църквата по-рано от камъните, от които тя е изградена, или да бъде поставена архитектурата, изкуството, което е сглобило камъните в една сграда, по-рано от свързването на химическите вещества в един камък, накратко казано, по-рано от естественото възникване и образуване на камъка". Първата половина на столетието създаде многобройни естественонаучни камъни за архитектурата на една нова светогледна сграда. Без съмнение правилно е, че една сграда не може да бъде издигната, ако за това не съществуват никакви камъни. Но не по-малко вярно е, че с камъните не може да се направи нищо, ако нямаме независимо от тях един образ за сградата, която трябва да издигнем. Както от безплановото натрупване един върху други и едни до други и свързване на камъните не може да се роди никаква сграда, така от познатите истини на изследването на природата не може да се роди никакъв светоглед, ако независимо от това, което изследването на природата може да даде, ако в човешката душа не съществува силата за образуване на светогледа. Това оставиха съвсем невзето под внимание онези, които се бореха за една самостоятелна философия.

Когато разгледаме личностите, които през 50-те години участвуваха в изграждането на една светогледна постройка, особено ярко изпъкват физиономиите на трима мислители: Лудвиг Бюхнер /роден през 1824 г. и починал през 1899 г./, Карл Фогт /1817-1895 г./ и Якоб Молешот /1822-1893 г./. Ако искаме да охарактеризираме основното чувство, което е одушевлявало тези трима мъже, ние можем да направим това с думите на последния от тях: "Щом човек е изследвал всички свойства на веществата, които могат да направят впечатление върху неговите развити сетива, тогава той е схванал също и същността на нещата. С това той постига своето абсолютно знание, т.е. абсолютното знание на човечеството. Едно друго знание няма за човека никаква трайност". Според мнението на тези мислители, цялата досегашна философия е предала на човека едно такова несъстоятелно знание. Идеалистичните философи вярват, според мнението на Бюхнер и на неговите съмишленици, че черпят от разума; но чрез един такъв подход, твърди Бюхнер, не може да се роди никаква пълносъдържателна сграда от представи. "Истината може да бъде доловена от природата и от нейното царуване", казва Молешот. В тяхното и в следващото време борците за един подслушан от природата светоглед са били наречени с общото име материалисти. И подчертавало се е, че този техен материализъм е един прадревен светоглед, за който видни духове отдавна са познавали, колко незадоволителен е той за едно по-висше мислене. Бюхнер се е обърнал срещу едно такова мнение. Той изтъква: "Първо материализмът или цялото направление въобще никога не е било опровергано и то е само най-старото философско разглеждане на света, а също е възникнало отново при всяка оживяване на философията с нови сили в историята; и второ днешният материализъм не е вече някогашният материализъм на Епикур или на енциклопедистите, а е едно съвършено ново, носено от постиженията на положителните науки направление или метод, което освен това се различава така съществено от своите предшественици, че то не е вече, както някогашният материализъм, система, а едно просто реалистично разглеждане на съществуването, което преди всичко търси единните принципи в света на природата и на духа и се стреми навсякъде към обяснението на една естествена и закономерна връзка на всички явления на този свят".

От поведението на един дух, който в превъзходния смисъл се е стремил към едно природосъобразно мислене, а именно от поведението на Гьоте спрямо един от най-изпъкващите френски материалисти, енциклопедистите на миналото столетие Холбах, ние можем да покажем, как един дух, който отдава пълното право на едно естественонаучно мислене, може да заеме становище спрямо материализма. Паул Хайн Рих Дитрих фон Холбах /роден в 1723 г. / издаде в 1770 година своята книга "Система на природата". Гьоте, в ръцете на когото книгата падна в Щрасбург, описва в "Поезия и Истина" отблъскващото впечатление, което е получил от нея: "Трябвало да съществува някаква материя от вечността, която от вечността се движи и тези движения наляво и надясно и на всички страни произвеждали направо безкрайни явления на съществуването. Ние бихме били доволни от всичко това, ако авторът би искал действително да изгради пред очите от тези движеща се материя света. Обаче авторът знае за природата толкова колкото и ние; защото установявайки няколко общи понятия, той ги изоставя веднага, за да превърне това, което е по-висше от природата или което се явява като по-висша природа в природата, в материална, тежка, наистина движеща се, обаче все пак лишена от посока и форма природа. И с това той вярва, че е добил твърде много нещо" Гьоте беше проникнат от убеждението: "По себе си и за себе си теорията не ползува нищо, освен това, че ни кара да вярваме във връзката на явленията". /Сентенции в проза". Германска национална литература, Гьотените съчинения, том 36, 2 стр. 357./

Резултатите на естествените науки от първата половина на 19-тото столетие като фактически познания бяха без съмнение пригодни да доставят на материалистите от 50-те години основите за техния светоглед. Защото естествениците бяха проникнали все по-дълбоко във връзките на материалните процеси, доколкото тези връзки се разкриват за сетивното наблюдение и за онова мислене, което иска да се опира само на тези наблюдения. Обаче ако и при едно такова проникване човек да отрече пред себе си и пред другите, че в материята действа дух, въпреки това той несъзнателно открива този дух. В известен смисъл съвсем вярно е това, което Ф. Т. Вишер казва в том 3 на своята книга "Старо и Ново", на стр. 97: "Че така наречената материя може да произведе нещо, чиято функция е дух, това именно е пълно доказателство против материализма". И в този смисъл Бюхнер несъзнателно опровергава материализма, като се опитва да докаже, че духовните процеси произлизат за сетивното наблюдение от дълбочините на материалните факти.

Един пример, как резултатите на естествените науки приеха такива форми, които можаха да имат дълбоко влияние върху светогледа, ни дава откритието на Вьолер от 1828 година. Вьолер успя да създаде едно вещество, което се образува в организма, по изкуствен начин вън от този организъм. С това изглеждаше, че дадено доказателство, че е неправилно съществуващото до тогава вярване, което приемаше, че определени съединения на веществата могат да се образуват само под влиянието на една особена жизнена сила, която съществува в организма. Щом такива съединения на веществата могат да бъдат изготвени вън от живото тяло и без жизнена сила, можа да бъде направен извода, че организмът също работи със сили, с които има работа и химията. За материалистите беше много близко до ума, да кажат, че щом живият организъм не се нуждае от никаква особена жизнена сила, за да произведе това, което по-рано се приписваше на една такава жизнена сила: Защо тогава би се нуждаел той от особени духовни сили, за да се родят в него процесите, с които са свързани духовно-душевните изживявания? Отсега нататък материята с нейните свойства стана за материалистите това, което създава от своето майчино лоно всички неща и процеси. От факта, че въглеродът, водородът, кислородът и азотът се свързват в едно органическо съединение, не беше далече до твърдението на Бюхнер: "Думите душа, дух, мисъл, чувство, воля, живот не означават никакви същности, никакви действителни неща, а само свойства, способности, действия на живата материя или резултати от същности, които са основани в материалните форми на съществуване". Отсега нататък Бюхнер нарече безсмъртно не едно божествено същество, не човешката душа, а материята с нейната сила. И Молешот облича същото убеждение в думите: "Силата не е никакъв творящ бог, никаква отделна от материалната основа същност на нещата, тя е неделимо свойство на материята, нейното присъщо от вечността свойство. Въглената киселина, водородът и кислородът са сили, които разлагат и най-твърдата скала и я превръщат в течност, чието течение създава живота. Смяна на материя и форма в отделните части, докато основната форма остава същата, тази е тайната на животинския живот".

Изследователската работа на естествените науки от първата половина на 19-тото столетие даде на Лудвиг Бюхнер възможността да изкаже възгледи като тези: "По същия начин, както парната машина произвежда движение, заплетена органическа сложност на надарената със сила материя произвежда в животинското тяло един общ сбор от определени ефекти, които свързани в единство са наречени от нас дух, душа, мисъл". А Карл Густав Ройшле обяснява в своята книга "Философия и естествена наука. В памет на Давид Фридрих Щраус"/1874 г./, че резултатите на естествените науки включват даже в себе си един философски момент. Сродството, което бе открито между природните сили, беше считано като ръководител в тайните на съществуването.

Едно такова важно средство откри в 1819 година Фридед в Копенхаген. Той констатира, че магнитната стрелка се отклонява от електрическия ток. В 1831 година Фарадей откри допълнително към това, че чрез доближаването на едни магнит в една навита на спирала медна жица може да се произведе електричество. С това електричеството и магнетизмът бяха познати като сродни помежду си природни явления. Двете сили не стояха вече изолирани една от друга; обърнато бе вниманието на това, че в материалното съществуване на тяхната основа стои нещо общо. Един дълбок поглед в същността на материята и силата хвърли Юлиус Роберт Майер в 40-те години, когато му стана ясно, че между механически произведената работа и топлина царува една съвсем определено, изразимо чрез число отношение. Чрез налягане, удар, триене и т.н., т.е. от работа се ражда топлина. В парната машина топлината отново се превръща в производство на работа. Количеството топлина, което се ражда от работата, може да се изчисли от количеството на тази работа. Когато превръщаме в работа количеството топлина, което е необходимо да затоплим един килограм вода с един градус, с тази работа можем да повдигнем 424 килограма на един метър височина. Нищо чудно, че в такива факти хората видяха един нечуван напредък в сравнение с обясненията върху материята, каквито даде Хегел: "Преходът от идейното съдържание към реалното съдържание, от абстракцията към конкретното съществуване, тук от пространството и време към реалността, която се явява като материя, е неразбираем за ума и става за него винаги нещо външно и нещо дадено". Значението на една такава забележка се познава тогава, когато човек може да вижда в мисълта като такава нещо пълноценно. Но това беше съвсем далече от посочените тук мислители.

Към такива открития върху единния характер на неорганичните природни сили се прибавиха други, които изясняваха състава на света на организмите. В 1838 година ботаникът Шлайден откри значението на простата клетка за тялото на растението. Той показа, как тъканите на растението и самото растение са изградени от тези "елементарни организми". Шлайден беше познал този "елементарен организъм" като едно топче течна растителна слуз, която е обвита с една обвивка /клетъчна мембрана/ и съдържа една по-твърда ядка. Тези клетки се размножават и се нареждат една до друга така, че изграждат растителни същества. Скоро след това Шван откри същото и за животинския свят. В 1827 година гениалният Карл Ернст Баер откри човешкото яйце. Той проследи също процесите на развитие на по-висшите животни и на човека от яйцето.

По този начин навсякъде хората се отдалечаваха от това, да търсят идеите, които стоят на основата на природните неща. В замяна на това бяха наблюдавани фактите, които показват, как по-висшите, по-сложните природни процеси и природни същества се изграждат от прости и нисши. Все по-редки ставаха хората, които се стремяха към едно идеалистично тълкуване на мировите явления. Това беше духът на идеалистичния светоглед, който в 1837 година вдъхна на антрополога Бурдах възгледа, че животът има своята основа не в материята, а напротив той дава форма на материята от една по-висша сила, за да може да я използва. Молешот можа вече да каже: "Жизнената сила, както и животът, не е нещо друго освен резултат на сложно действащите задружно и една в друга намесващи се физически и химически сили".

Съзнанието на епохата напираше към това, вселената да не се обяснява чрез някакви други явления, освен тези, които стават пред очите на хората. Публикуването в 1830 година произведения на Чарлз Лайъл "Принципи на Геологията" събори с този принцип на обяснението цялата стара геология. Преди делото на Лайъл, което създаде епоха, се вярваше, че развитието на Земята е станало на скокове. Всичко, което е било създадено на Земята, е било няколкократно унищожено чрез тотални катастрофи и върху гроба на минали същества се е родило едно ново творение. С това са обяснявали съществуването на растителни и животински остатъци в земните пластове. Кювие беше главният представител на такива повтарящи се епохи на сътворение. Лайъл стигна до възгледа, че не е нужно никакво подобно прекъсване на постоянния ход на земното развитие. Когато само предположим достатъчно дълги периоди от време, тогава можем да кажем, че силите, които днес още действат на Земята, са произвели цялото това развитие. В Германия Гьоте и Карл фон Хоф още по-рано бяха приели едно такова мнение. Последният застъпи този възглед в неговата излязла през 1822 година книга "История на доказаните чрез предание природни изменения на земната повърхност".

Че съществува една гледна точка, от която и моралният ред на света на материалистичния възглед може да бъде в съгласие, това се опита да покаже Хайнрих Чолбе /1819-1873 г./. В своята излязла през 1865 година книга "Граници и произход на човешкото познание противоположно на Кант и Хегел" той обяснява, че всяко богословие произлиза от незадоволяването с този свят. "За изключване на свръхсетивното или на всички неразбираемо, което води до приемането на един втори свят, с една реч, за натурализма съвсем не е нужна силата на естественонаучните факти, първо не и искащата да разбере всичко философия, а в най-дълбокия смисъл моралът, а именно онова нравствено поведение на човека спрямо мировия ред, което може да се нарече доволство с природния свят". Чолбе вижда в желанието за един свръхестествен свят именно един израз на неблагодарността към естествения. Основите на философията на отвъдния свят са за него морални грешки, грехове против духа на природния ред на света. Защото те отклоняват "от стремежа към възможното щастие на всеки един отделен човек" и от изпълнението на дълга, който следва от един такъв стремеж "към самите нас и към другите, без оглед на свръхсетивната награда или наказание". Според неговото мнение човек трябва да бъде изпълнен от "благодарното приемане на това, което му се дава, може би и малкото земно щастие, наред с доволството от намиращото се в природния свят оскърбление в неговите граници, наред с необходимото страдание в този свят". Тук ние срещаме едно отхвърляне на свръхсетивния морален ред на света поради морални причини.

Грешката, която Чолбе направи със своето кръгово движение, се явява в увеличен размер при гениалния Карл Кристиян Планк /1819-1880 г./. Съчиненията на този мислител са били изцяло забравени, въпреки, че те са едни от най-интересните, които по-новата философия е произвела. Също така живо както материализмът Планк се стремеше към едно обяснение на възприемаемата действителност. Той укорява германския идеализъм на Фихте, Шелинг и Хегел, че този идеализъм търсеше същността на нещата едностранно в идеята. "Да обясняваме нещата действително независимо изхождайки от самите тях, това значи да ги познаем в тяхната първична обусловеност и крайност"/виж Планк, Ерата, стр. 103/ "Това е само една и истински чиста природа, така щото чистата природа в по-тесен смисъл и духът са в по-висш и широк сми съл само противоположности в единната природа". /на др. м. стр. 101/. Но сега странното, което се явява при Планк е, че той обявява действителното, пространственото като онова, което трябва да търси обяснението на света, към наблюдението на фактите, за да стегне до реалното, до пространственото /триизмерното/. Защото той вярва, че човешкият разум може да проникне чрез самия себе си до реалното. Според него Хегел е направил грешката, че направи разумът да разглежда, да съзерцава самия себе си; а той иска да не оставя разума да постоянства в самия себе си, а да го изведе навън при пространственото, което е истински действителното. Планк укорява Хегел, че той прави разума да изпрежда от себе си своята собствена прежда; той самият е достатъчно решителен да направи разума да изпреде обективното съществуване. Хегел казваше, че духът може да разбере същността на нещата, защото разумът е същността на нещата и разумът се ражда в човешкия дух; Планк обявява: Същността на нещата не е разумът; въпреки това той използува само разума, за да опише тази същност. Едно смело построение на света, остроумно измислено, обаче измислено далече от действителното наблюдение, далече от действителните неща и въпреки това начертано с вярата, че е напълно пропито от истинска действителност, това е идейното построение на Планк. Той схваща мировите процеси като една постоянна смяна, като една жива смяна на разширение и свиване. Топлината и светлината са стремежът на едно тяло да приведе в действие своята свита материя в далечината, следователно стремеж към разширение.

Четейки съчиненията на Планк ние виждаме как от тях се излъчва като обезпокояващ го до най-висока степен сила чувството, че вярата в два действащи един в друг реда на света, единият природосъобразен и другият духовен, е нещо непоносимо.

Но още в минали времена е имало мислители, които са се стремели към един чисто естественонаучен начин на мислене. Като оставим настрана повече или по-малко ясните опити на други, Ламарк е начертал през 1809 година една кратка картина на раждането и развитието на живите същества, която, според състоянието на тогавашните познания, би трябвало да има нещо много привлекателно за един тогавашен светоглед. Той си представяше, че най-простите живи същества са се родили чрез неорганически процеси при определени условия. Щом веднъж се е образувало едно същество по този път, тогава чрез приспособяване към дадените условия то развива от себе си нови форми, които служат на неговия живот. То развива от себе си нови органи, понеже се нуждае от тях за себе си. Следователно съществата могат да се изменят и чрез това изменение също да се усъвършенстват. Ламарк си представя изменението например така.

Съществува едно животно, което е заставено да си доставя храната от високите дървета. За тази цел то трябва да протяга своята шия на дължина. Тогава в течение на времето неговата шия се удължава под влиянието на нуждата. От едно животно с къса шия се ражда един жерав с дългата шия. Следователно живите същества не са се родили в това разнообразие, в което днес ги познаваме, а това разнообразие се е развило природосъобразно с течение на времето чрез царуващите условия. Ламарк е на мнение, че човекът е включен в това развитие. Той се е развил в течение на времето от подобни нему маймуноподобни животни до форми, които му позволяват, да задоволи по-висши телесни и духовни потребности. Следователно Ламарк е свързал света на организмите, включително и човека, с царството на неорганичното.

Съвременността на Ламарк обърна малко внимание на неговия опит да обясни разнообразието на живота. Две десетилетия след това във френската Академия възникна един спор между Жьофроай дьо Сент Илер и Кюние. Жьофроай дьо Сент Илер вярваше, че въпреки разнообразието на животинските организми, и в него има един общ строителен план. Такъв един план беше предварителното условие за обяснение на тяхното развитие едни от други. Щом те са се развили едни от други, тогава на основата на тяхното разнообразие трябва да съществува нещо общо. В най-нисшите животни трябва да може да бъде познато нещо, което е нужно само да се усъвършенства, за да се превърне в течение на времето във формата на по-висшите животни. Кювие се обърна енергично против логическите изводи на този възглед. Той беше предвидливият човек, който обърна вниманието на това, че фактите не дават никакъв повод да се стигне да такива далече простиращи се заключения. Щом Гьоте научи за този спор, за него избледня интересът към едно едновременно политическо събитие, каквото беше френската революция от месец юли. Той изказа ясно това в един разговор със Соре /през август 1830 г./. На него му беше ясно, че с този спорен въпрос беше свързано схващането на органическия свят по един естествен начин. В статията, която написа, той се застъпи силно за Жьофроай дьо Сент Илер /виж Гьотевите Съчинения върху Естествените науки в т. 36 на Гьотевите издания на германската национална литература./. Той каза на Йоханес фон Мюлер, че Жьофроай дьо Сент Илер върви по един път, по който той е вървял още преди 50 години. От това става ясно, какво е искал Гьоте, когато скоро след неговото идване във Ваймар той започна да изучава животинските и растителните същества. Пред неговото съзнание още тогава стоеше едно природосъобразно обяснение на разнообразието на живите организми; но също и той беше предпазлив. Той никога не твърди освен това, за което самите факти му даваха право. И в своя увод към "Метаморфоза на растенията" той казва, че тогавашното време беше доста в неясност по отношение на тези факти. Вярваше се, така се изразява той, че достатъчно е само маймуната да се изправи и да започне да върви на задните си крайници и тя може да стане човек.

Мислещите съобразно резултатите на естествените науки хора живееха в едни начин на мисленето съвършено различен от този на хегелианците. Тези последните можеха да останат в техния идеен свят. Те можеха да развият тяхната идея за човека от идеята на маймуната, без да се грижат за това, как природата извършва това, да направи защото в действителния свят човекът да се роди наред с маймуната. Още Мишеле беше казал /виж по-горе/, че не е работа на идеята тя да се изкаже върху въпроса "как" на процесите в действителния свят. Изграждащият един идеалистичен светоглед се намира в това отношение в положението на математиката, който е достатъчно само да каже, чрез каква операция на мисълта един кръг се превръща в една елипса или тази последната в една парабола или хипербола. Обаче който се стреми към едно обяснение изхождайки от фактите, би трябвало да покаже действителните процеси, чрез които би искало да стане едно такова превръщане. В този случай той е създател на един реалистичен светоглед. Той не ще застане на становището, което Хегел загатва с думите: "Това е една несръчна представа на по-старата и на по-новата натурфилософия, да счита превръщането и преминаването на една природна форма и сфера в една по-висша за едно външно действително произведение, която обаче, за да бъде направена по-ясна, бива поставена в тъмата на далечното минало. На природата е присъща именно външността, да прави тази външност да се разпадне на различни форми и да ги направи да се явят като безразлични съществувания; идеята, която ръководи напред степените, е вътрешността на тези степени. Мислителното разглеждане на нещата трябва да се освободи от такива мъгливи и всъщност сетивни представи, каквито е например така нареченото произхождане например на растенията и животните от водата и след това произлизането на по-развитите животински организми от по-нисшите и т.н.". /Хегелови съчинения, 1847 г., т.7, стр. 33./. Срещу такова изказване на един идеалистичен мислител стои реалистичното изказване на Ламарк: "В самото начало са се родили само най-простите и най-нисши животни и растения и едва накрая онези с най-сложно съставена организация. Ходът на развитието на Земята и на нейното органическо население е бил напълно непрекъснат, той не е бил прекъсван от мощни революции. Най-простите животни и най-простите растения, които стоят на най-долното стъпало на стълбата на организацията, са се родили и се раждат още и днес чрез самозараждане"

Въпреки такива завладяващи ходове на мислите именно при мислителите, които по един предпазлив начин никога не са искали да напускат ръководната нишка на познанието на фактите, трябваше да се яви съмнение по отношение на природосъобразния начин на мислене и на разглеждане на нещата, докато оставаше необяснена целесъобразността на оживените същества. Също и един такъв разкриващ пътища и даващ насоки мислител и изследовател като Йоханес Мюлер се натъкна при разглеждане на целесъобразността на идеята: "Органическите тела се различават от неорганическите не само според формата на техния състав от елементи, но постоянната дейност, която се развива в живата органическа материя твори също по законите на един разумен план с целесъобразност, като частите са подредени за целта на едно цяло и тук е именно онова, което отличава организмите"/ Й. Мюлер, Ръководство по Физиология на Човека, 3-то издание, 1838 г., І, стр. 19/. При един човек като Йоханес Мюлер, който се придържа строго в границите на едно изследване на природата и при когото възгледът за целесъобразността оставаше като частна мисъл на заден план на изследването на фактите, този възглед не можеше във всеки случай да произведе никакви особени последствия. Той изследваше строго обективно законите на организмите въпреки тяхната целесъобразна връзка и чрез своето широко разбиране, което знаеше да си служи в неограничен размер с физическото, химическото, анатомическото, зоологическото, микроскопическото и ембриологическо знание, той стана един реформатор на учението за природата. Неговият възглед не му пречеше да основава познанието на душевните свойства на съществата върху телесните особености. Един от неговите основни възгледи беше този, че човек не може да бъде психолог, без да бъде физиолог. Обаче този, който от пределите на природоизследването идваше в областта на общия светоглед, той не се намираше в щастливото положение да може да постави направо на заден план идеята за целесъобразността. Ето защо понятно е, когато един такъв знаменит мислител Густав Теодор Фехнер /роден в 1801 г./ изразява в своята издадена в 1852 година книга "Зенд-Авеста или за природата на Небето и на отвъдния свят" мисълта, че във всеки случай е странно да се вярва, какво не е необходимо никакво съзнание за да бъдат създадени съзнателни същества, каквито са хората, тъй като несъзнателните машини могат да бъдат създадени само чрез съзнателни хора.

Също така и Карл Ернст фон Баер, който беше проследил развитието на животинското същество нагоре чак до неговите начални състояния, не можа да се откаже от мисълта, че процесите в живото тяло са насочени към определени цели, даже че пълното понятие за целта може да се приложи към цялостната природа. /К.Е.Ф. Баер, Проучвания из областта на Естествената наука, 1876 г. стр. 72 и 82/.

Такива трудности, които възникват за някои мислители по отношение на един образ на света, който иска да вземе своите елементи само от сетивно възприемаемата природа, не забелязваха материалистично настроените мислители. Те се стремяха към това, да противопоставят на идеалистическия образ на света от първата половина на столетието един такъв, който получава цялата светлина за обяснението на света от факти на природата. Те имаха доверие само в познанията, които се добиват на основата на тези факти.

Нищо не ни позволява да вникнем по-добре в сърцата на материалистите както това доверие. Те бяха упрекнати, че отнемат на нещата душата и с това им отнемат онова, което говори на сърцето, на чувствата на човека. И не изглежда ли, че те отнемат на природата всички възвишаващи чувствата качества и я свеждат до една мъртва вещ, при която техният ум задоволява само стремежа да търсят за всичко причините, които остават безучастно човешкото сърце? Не изглежда ли, като че те подкопават морала, който се издига над чистите природни духовни мотиви и искат да разгърнат знамето на животинските инстинкти, които се казват: - Да ядем и да пием, да задоволим инстинктите на нашето тяло, защото утре ще умрем? Лотце /1817-1881 г./ казва именно за времето, за което става дума тук, че хората принадлежащи на това време ценят истината на трезвото познание на опита според степента на враждебност, с която то оскърбяваше всичко, сърцето считаше за неприкосновено.

Обаче в лицето на Карл Фогт ние се научаваме да познаваме един човек, който имаше дълбоко разбиране за красотата на природата и се стараеше да нарисува тези красоти като дилетант в живописта. Той беше човек, който не беше тъп за творенията на човешката фантазия, а се чувстваше добре в обществото на художниците и поетите. Ни най-малко не изглеждаше, че естетическата наслада от чудесното устройство на органическите същества е тази, която е увлякла във въодушевление материалистите при мисълта, че величествените явления на тялото могат да бъдат също източник и на душите. Не трябваше ли те да си кажат: - Колко повече право за причина на духа има величественото устройство на човешкия мозък в сравнение с абстрактните понятия, с които философията се занимава?

Също и упрекът за едно понижение на моралното не засяга безусловно материалистите. С тяхното природопознание при тях се свързваха дълбоките етически мотиви. Това, което Чолбе особено подчертава, че натурализмът има една морална основа, са го чувствали и други материалисти. Те искаха да всадят в човека радостта идваща от природното съществуване; искаха да събудят в него чувството, че той трябва да търси на Земята задължения и задачи. Те считаха за едно повишение на човешкото достойнство, когато в човека действа съзнанието, че той се е развил от по-нисши от него същества до неговото настоящо съвършенство. И те си обещаваха правилното обсъждане на човешките деяния само от този, който познава природосъобразните необходимости, от които действа личността. Те си казваха, че само онзи може да познае един човек по неговата стойност, който знае, че с материята животът кръжи през света, през вселената, че с живота е свързана мисълта, с мисълта добрата или зла воля по един природосъобразен начин. На онези, които вярват, че материализмът поставя в опасност моралната свобода, Цоленат отговаря: "Че всеки един е свободен, който с радост осъзнава, необходимостта на своето съществуване, на своите отношения, на своите нужди, права и изисквания, когато знае границите и значението на кръга на своите действия. Който е разбрал тази природна необходимост, той знае също да се бори за своето право, за изискванията, които произлизат от потребността на рода. Даже, нещо повече, понеже само свободата е в съзвучие с истински човешкото, понеже тя се запалва с природна необходимост от рода, затова във всяка борба за свобода, за човешките блага е гаранцията за крайната победа над потисниците".

С такива чувства, с такава отдайност към чудесата на природните процеси, с такива морални чувства можеха да очакват материалистите човека, който според тяхното мнение трябваше да дойде рано или късно, човек, който да преодолее голямата пречка към един природосъобразен светоглед. За тях този човек се яви в лицето на Чарлз Дарвин, и неговото съчинение, благодарение на което и идеята за целесъобразност бе поставена на почвата на природопознанието, излезе в 1859 година под заглавието: "За произхода на видовете в животинското и растително царство чрез естествения подбор или запазването на по-съвършените породи в борбата за съществуване".

За познаване на импулсите, които действат във философското развитие на светогледите, не са от значение споменатите като примери прогреси на естествените науки /към които биха могли да се прибавят още и други/ като такива, а фактът, че прогреси от този род съвпадаха с раждането на Хегеловия образ на света. Изложението на хода на развитието на философията, направено в предидущите глави, показва, как от времето на Коперник, Галилей и т.н. насам по-новия образ на света стоеше под влиянието на естественонаучния начин на мислене. Обаче това влияние не можеше да бъде от такова голямо значение както онова от страна на постиженията на естествените науки в 19-тото столетие. На прехода от 18-тото към 19-тото столетие бяха направени също значителни прогреси в естествените науки. Нека помислим за откритието на кислорода от Лавоазие, и за онези в областта на електричеството от волта и за много други. Въпреки това, признавайки напълно тези прогреси, духове като Фихте, Шелинг, Гьоте можаха да стигнат до един образ на света, който изхождаше от духа. Естественонаучният начин на мислене не можеше още да действа с такава сила върху тях както върху материалистично настроените мислители от средата на 19-тото столетие. Все още беше възможно на едната страна на образа на светогледа да бъдат поставени представите на естествената наука, а за другата страна хората имаха представи, които съдържаха нещо повече от "чисти мисли". Една такава представа беше например тази за "жизнената сила" или тази за "целесъобразното устройство" на живите същества. Такива представи даваха възможност да се каже: В света действа нещо, което не попада под обикновената природна закономерност, което е от духовно естество. Това даваше една представа на духа, която имаше някакси едно "фактическо съдържание". Но Хегел изгони от духа всичко "фактическо". Той го беше изтънил до "чиста мисъл". За онези, за които "чистите мисли" не могат да бъдат нищо друго освен образи на фактическото, с това чрез самата философия беше показан духът в неговата нищожност. Те трябваше да поставят на мястото на "чисто мисловите неща" на Хегел нещо, което имаше за тях едно действително съдържание. Затова те потърсиха произхода на "духовните явления" в материалните процеси, които могат да бъдат сетивно наблюдавани "като факти". Чрез това, което Хегел беше направил от духа, светогледът бе принуден да се насочи към мисълта за материалния произход на духа.

Който разбира, че в историческия ход на развитието на човечеството съдействат сили по-дълбоки от тези, които се явяват на повърхността, той ще открие за развитието на светогледите нещо знаменателно в начина, как материализмът на 19-тото столетие стои по отношение на раждането на хегеловата философия. В мислите на Гьоте се намираха зародишите за едно напредване на философията, които бяха използвани само твърде недостатъчно от Хегел. Когато Гьоте се стремеше да добие от "прарастението" една такава представа, че можеше да живее вътрешно с тази представа и да направи да произлязат от нея мислено такива специални растителни форми, които са жизнено възможни, той показа, че се стреми към едно оживяване на мислите в душата. Той стоеше пред навлизането на мисълта в едно живо развитие на тази мисъл, докато Хегел спря при мисълта. В душевното съжителство с оживялата мисъл, към което се стремеше Гьоте, хората биха имали едно духовно изживяване, което би искало да познае духа и в материята; те нямаха едно такова изживяване в "чистата мисъл". Така развитието на света беше поставено пред едно сурово изпитание. Според по-дълбоките исторически импулси новото време се стремеше към това, не само да изживява мисли, а да намери за себесъзнателния Аз една такава представа, чрез която човек може да си каже: Този Аз стои здраво в сградата на света. Благодарение на това, че хората си го представяха като резултат на материалните процеси, те биха постигнали това разбираем за епохата начин. Също и в отричането на духовната същност на себесъзнателния Аз от материализма на 19-тото столетие още се крие им пулса на търсенето на същността на Аза. Ето защо тласъкът на естествените науки, който бе упражнен върху светогледа, принадлежащ в напълно друг смисъл към историята отколкото влиянието на естествено научния начин на мислене върху предидущите материалистични течения. Тези последните не бяха още принудени от една Хегелова философия на мисълта да търсят сигурност от страна на естествените науки. Това принуждаване става обаче така, че то се осъзнава с пълна яснота от ръководещите личности; обаче то действа като импулс на епохата в подсъзнателните основи на душите.