КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА

КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА

Духът на Шелинг има­ше осо­бе­ни за­лож­би за та­ко­ва създаване. При не­го всич­ки ду­хов­ни си­ли се стре­мят към фантазия. Той е един изоб­ре­та­те­лен ум ня­мащ по­до­бен на се­бе си. Обаче не­го­ва­та фан­та­зия не про­извеж­да образи, как­то художествената, а по­ня­тия и идеи. Чрез та­зи не­го­ва ду­хов­на осо­бе­ност той бе­ше приз ван да про­дъл­жи Фихтевите хо­до­ве на мислите. С не­го­ва­та взис­ка­тел­ност към ис­ти­на­та той бе­ше стиг­нал до ду­шев­ния цен­тър на човека, до "Аза". Ако то­зи "Аз" тряб­ва да бъ­де точката, от ко­ято из­ви­ра све­тог­ледът, то­га­ва онзи, кой­то стои на то­ва становище, тряб­ва да бъ­де съ­що та­ка в състояние, из­хож­дай­ки от Аза да стиг­не до пъл­но­съ­дър­жа­тел­ни­те мис­ли вър­ху све­та и живота. Това мо­же да ста­не са­мо с по­мощ­та на фантазията. Фихте не раз­по­ла­га­ше с та­зи фантазия. Ето за­що той ос­та­на през це­лия си жи­вот на по­ло­же­нието, да со­чи към Аза и да казва, как то­зи Аз тряб­ва да до­бие ед­но съ­дър­жа­ние от мисли; оба­че са­ми­ят той не мо­же­ше да му да­де ед­но та­ко­ва съдържание. Ние яс­но виж­да­ме то­ва от лекциите, ко­ито той е дър­жал в 1813 го­ди­на в Берлинския Университет. /Посмъртни съчинения. Том 1/. Там той изис­к­ва за онзи, кой­то иска да стиг­не до един светоглед, "един съ­вър­ше­но нов вът­ре­шен се­ти­вен орган, чрез кой­то се да­ва един нов свят, съв­сем не­съ­щес­т­ву­ващ за обик­но­ве­ния човек". Обаче Фихте не сти­га по­-да­ле­че от то­ва изис­к­ва­не за ед­но но­во сетиво. Той не раз­ви­ва това, ко­ето един та­къв се­ти­вен ор­ган тряб­ва да възприема. Шелинг вижда и мислите, ко­ито не­го­ва­та фан­та­зия пос­та­вя пред ду­ша­та му, ре­зул­та­ти­те на то­ва по­-вис­ше сетиво, ко­ето той на­ри­ча ин­те­лек­ту­ал­но виждане. Него, кой­то сле­до­ва­тел­но виж­да­ше в то- ва, ко­ето ду­хът му каз­ва вър­ху природата, ед­но произведение, ко­ето дъ­хът създава, тряб­ва­ше да го ин­те­ре­су­ва пре­ди всич­ко въпросът: Как това, ко­ето про­из­хож­да от духа, мо­же все пак да бъ­де дейс­т­ви­тел­на­та, ца­ру­ва­ща­та в при­ро­да­та за­ко­номерност? Той се об­ръ­ща с ос­т­ри из­ра­зи сре­щу онези, ко­ито вярват, че ние "са­мо пре­на­ся­ме на­ши­те идеи вър­ху природа- та", за­що­то "те ня­мат ни­как­во пред­чув­с­т­вие за това, как­во е и тряб­ва да бъ­де за нас при­ро­дата,... за­що­то ние не ис­ка­ме при­ро­да­та да съв­пад­не

Съществуват две въз­мож­нос­ти да опи­шем един­но­то същество, ко­ето е съ­щев­ре­мен­но дух и природа. Едната е: аз по­каз­вам при­род­ни­те закони, ко­ито дейс­т­ви­тел­но са в действие. Или показвам, как пос­тъп­ва духът, за да стиг­не до те­зи закони. И два­та пъ­ти ме ръ­ко­во­ди ед­но и съ­що нещо. Единият път за­ко­но­мер­нос­т­та ми показва, как тя дейс­т­ву­ва в природата; дру­ги­ят път ду­хът ми показва, как­во пред­п­ри­ема той, за да си предста­ви съ­ща­та закономерност. В еди­ния слу­чай аз се за­ни­ма­вам с природата, в дру­гия с ду­хов­на наука. Как те­зи две­те при­над­ле­жат ед­на на друга, Ше- линг опис­ва то­ва по един прив­ле­ка­те­лен начин: "Необходима­та тен­ден­ция на вся­ка ду­хов­на на­ука е да стиг­не от при­ро­да­та до идей­на­та същ- ност. Това и ни­що дру­го не стои на ос­но­ва­та на стремежа, да се вне­се те­ория в при­род­ни­те явления. Най-високото усъ­вър­шен­с­т­вува­не на ес­тес­т­ве­на­та на­ука би би­ло съ­вър­ше­но­то оду­хот­во­ре­ние на всич­ки при­род­ни за­ко­ни и прев­ръ­щане­то им в за­ко­ни на виж­да­не­то и на мисленето. Явления- та /материалното/ тряб­ва да из­чез­нат на­пъл­но и да ос­та­нат са­мо за­ко­ни­те /формалното/. Ето за­що ста­ва така, че кол­ко­то по­ве­че в са­ма­та при­ро­да из­ли­за на яве закономерността, тол­ко­ва по­ве­че из­чез­ва обвивката, са­ми­те яв­ле­ния ста­ват по­-ду­хов­ни и нак­рая прес­тават напълно. Оптическите яв­ле­ния не са ни­що дру­го ос­вен ед­на геометрия, чи­ито ли­нии са тег­ле­ни от светли­на­та и са­ма­та та­зи свет­ли­на е ве­че двуз­нач­на материалност. В яв­ле­ни­ята на маг­не­тиз­ма ма­те­ри­ал­на­та сле­да из­чез­ва ве­че и от яв­ле­ни­ята на гравитацията, ко­ято да­же при­ро­до­из­с­ле­до­ва­те­ли вяр­ва­ха че мо­гат да раз­бе­рат са­мо ка­то ду­хов­но дейс­т­вие - дейс­т­вие на раз­с­то­яние -, не ос­та­ва ни­що ос­вен ней­ни­ят закон, изпъл­не­ни­ето на кой­то в го­лям ма­щаб е ме­ха­низ­мът на не­бес­ни­те движения. Съвършената те­ория на при­рода­та би би­ла онази, но си­ла­та на ко­ято ця­ла­та при­ро­да би се раз­т­во­ри­ла в ед­на ин- телигентност, в един ум. Мъртвите и без­съз­на­тел­ни про­из­ве­де­ния на при­ро­да­та са са­мо бе­зус­пеш­ни опи­ти на при­ро­да­та да от­ра­зи са­ма­та се­бе си, а та­ка на­ре­че­на­та мър­т­ва при­ро­да въ­об­ще ед­на нез­ря­ла интелигентност, по­ра­ди ко­ето с нейни­те яв­ле­ния про­зи­ра ве­че не­съз­на­тел­но ин­те­ли­гент­ни­ят характер. Най-висшата цел, да ста­не са­ма обект на се­бе си, при­ро­да-

Шелинг впря­га фак­ти­те на при­ро­да­та в ед­на из­кус­на мре­жа от мисли, та­ка що­то пред не­го­ва­та твор­чес­ка фан­та­зия сто­яха ней­ни­те яв­ле­ния ка­то един иде­ален хар­мо­ни­чен организъм. Той бе­ше оду­ше­вен от чувството, че идеите, ко­ито се явя­ват в не­го­ва­та фантазия, са съ­що та­ка ис­тин­с­ки­те твор­чес­ки си­ли на при­род­ните явления. Следователно на ос­но­ва­та на при­род­ни­те яв­ле­ния сто­ят ду­хов­ни сили; и това, ко­ето на на­ши­те очи се явя­ва ка­то мър­т­во и безжизнено, то про­из­хож­да пър­во­на­чал­но от духов- ното. Когато на­со­чим на­шия дух вър­ху това, то­га­ва ние ос­во­бож­да­ва­ме идеите, ду­хов­но­то на природата. Така, в сми­съ­ла на Шелинг, за чо­ве­ка не­ща­та на при­ро­да­та са от­к­ро­ве­ния на духа, зад чи­ято външ­на об­вив­ка той един вид се скрива. Тогава той се по­каз­ва в не­го­ва­та ис­тин­с­ка фор­ма в на­ша­та соб­с­т­ве­на вътрешност. Чрез то­ва чо­ве­кът знае, що е дух, и по­ра­ди то­ва мо­же съ­що да на­ме­ри от­но­во и скри­тия в при­ро­да­та дух. Начи- нът, по кой­то Шелинг пра ви при­ро­да­та да въз­к­ръс­не от­но­во в не­го ка­то дух, има не­що срод­но с този, кой­то Гьоте вяр­ва да сре­ща при съ­вър­ше­ния художник. Според мне­ни­ето на Гьоте то­зи пос­лед­ни­ят пос­тъп­ва при съз­да­ва­не­то на про­из­веде­ни­ята на из­кус­т­во­то как­то при­ро­да­та при ней­ни­те творения. Следователно в твор­чес­т­во­то на ху­дож­ни­ка ние бих­ме има­ли пред се­бе си съ­щия процес, чрез кой­то е въз­ник­на­ло съ­що и всич­ко онова, ко­ето е раз­п­ростря­но във външ­на­та при­ро­да пред човека. Това, ко­ето при­ро­да­та скри­ва от външ­ния поглед, то се пред­с­тавя на чо­ве­ка ка­то въз­п­ри­ема­емо в ху­до­жес­т­ве­но­то творчество. Природата по­каз­ва на чо­ве­ка са­мо го­то­ви­те произведения; как е пос­тъ­пи­ла тя, за да ги създаде: той тряб­ва да от­гат­не от те­зи произведения. Той има пред се­бе си създанията, а не твореца. При ху­дож­ни­ка ние въз­п­ри­ема­ме ед­нов­ре­мен­но твор­чес­т­во­то и творението. Шелинг ис­ка се­га да про­ник­не през тво­ре­ни­ята на при­ро­да­та до ней­но­то творчество; той се пре­нася в тво­ря­ща­та при­ро­да и я пра­ви да се ро­ди в не­го­ва­та ду­ша така, как­то ху­дож­ни­кът пра­ви да се ро­ди не­го­во­то тво­ре­ние на изкуството. Следователно, как­во са, спо­ред Ше- линг, мислите, ко­ито не­го­ви­ят све­то глед съдържа? Те са иде­ите на тво­ря­щия дух на природата. Това, ко­ето е пред­хо­ди­ло нещата, то из­п­лу­ва в от­дел­ния чо­веш­ки дух ка­то мисъл. Тази ми­съл се от­на­ся към сво­ето пър­во­на­чал­но дейс­т­ви­тел­но съ­щес­т­вува­не така, как­то об­ра­зът на спо­ме­на се от­на­ся към са­мо­то изживяване, ко­ето той изобразява. Така за Шелинг на­ука­та се прев­ръ­ща в един въз­с­по­ме­на­те­лен об­раз за тво­ря­щи­те ду­хов­ни първообрази, ко­ито съ­щес­т­вуват пре­ди съз­да­де­ни­те от тях неща. Един бо­

В съз­да­ва­не­то на про­из­ве­де­ни­ето на из­кус­т­во­то Шелинг виж­да ед­но тво­ре­ние на света; в мис­ли­тел­но­то съ­зер­ца­ние на не­ща­та ед­но въз­по­ме­на­ние на тво­ре­ни­ето на све­та в го­лям размер. В раз­г­леж­да­не­то на света в на­шия дух въз­ник­ват са­ми­те идеи, ко­ито ле­жат на ос­но­ва­та на не­ща­та и са ги произвели. От све­та чо­ве­кът ос­та­вя нас­т­ра­на всичко, ко­ето се­ти­ва­та каз­ват за него, и за­паз­ва са­мо онова, ко­ето чис­то­то мис­ле­не доставя. В съз­да­ва­не­то на про­из­ве­де­ни­ето на из­кус­т­во­то и в нас­лаж­де­ни­ето от не­го се явя­ва вът­реш­но­то про­ник­ва­не на иде­ята с това, ко­ето се от­к­ри­ва на сети- вата. Следователно, за въз­г­ле­да на Шелинг при­ро­дата, из­кус­т­во­то и све­тог­ле­дът /философията/ сто­ят та­ка ед­ни сре­щу други, че при­ро­да­та пред­ла­га готовите, външ­ни произведения, све­тог­ле­дът про­из­веж­да­щи­те идеи, а из­кус­т­во­то и две­те в ед­но хар­мо­нич­но зад­ружно действие. Художестве- ната дейност стои по сре­да­та меж­ду тво­ря­ща­та природа, ко­ято произвеж- да, без да знае по идеите, на ос­но­ва­та на ко­ито тя твори, и мис­ле­щия дух, кой­то знае те­зи идеи, без оба­че да мо­же с тях­на по­мощ да съз­да­де неща- та. Шелинг из­ра­зя­ва то­ва в изречението: "Идеалистичният свят на из­кус­т­во то и дейс­т­ви­тел­ни­ят свят на обек­ти­те са сле­до­ва­тел­но про­из­ве­де­ния на ед­на и съ­ща дейност; сре­ща­та и на две­те /на съз­на­тел­на­та и несъзнателна- та/ без съз­на­ние да­ва дейс­т­ви­тел­ния свят, със съз­на­ние ес­те­ти­чес­кия свят. Обективният свят е първичната, още ли­ше­на от съз­на­ние по­езия на духа, об­щи­ят ор­ган на фи­ло­со­фията - и клю­чо­ви­ят ка­мък на це­лия свод – фило- софията на изкуството.

Духовните дейнос­ти на човека: мис­ли­тел­но­то съ­зер­ца­ние на све­та и ху­до­жес­т­ве­но­то творчество, се явя­ват на Шелинг не са­мо ка­то ин­ди­ви­ду­ал­ни дейнос­ти на от­дел­на­та личност, а ко­га­то се схва­щат в тях­но­то на­й-­вис­ше значение, те са дейс­т­вия на пър­вич­но­то Същество, на Духа на света,... Шелинг опис­ва в ис­тин­с­ки ди­ти­рам­бич­ни из­ре­че­ния чувството, ко­ето ожи­вя­ва в душата, ко­га­то тя съзира, че ней­ни­ят жи­вот не е са­мо един ин- дивидуален, ог­ра­ни­чен в ед­на точ­ка на все­ле­на­та живот, но, че ней­на­та ра­бо­та е все­об­ща ду­хов­на работа. Когато тя казва: аз зная, аз познавам, в по­-висш сми­съл то­ва зна­чи ми­ро­ви­ят Дух си спом­ня за своята ра­бо­та пре­ди съ­щес­т­ву­ва­не­то на нещата; и ко­га­то тя про­из­веж­да ед­но про­из­ве­де­ние на изкуството, то­ва значи: ми­ро­ви­ят Дух пов­та­ря в ма­лък раз­мер съ­що­то нещо, ко­ето той е про­из­вел при съз­да­ва­не­то на при­родно­то ця­ло в го­лям
мащаб. "Следователно ду­ша­та в чо­ве­ка не е прин­ци­път на индивидуал- ността, а това, чрез ко­ето той се из­ди­га над вся­ка себичност, чрез ко­ето той е спо­со­бен да по­жер­т­ву­ва сво­ето себе, спо­собен е на без­ко­рис­т­на лю- бов, и, ко­ето е най-висшето, спо­со­бен е да съ­зер­ца­ва и да поз­на­ва същ­нос­т­та на не щата, а съ­що та­ка и да тво­ри в изкуството. Тя не се за­ни­ма­ва ве­че с материята, нито об­щу­ва не­пос­ред­с­т­вено с нея, а са­мо с духа, ка­то жи­вот на нещата. Даже ко­га­то се явя­ва в тялото, тя е въп­ре­ки то­ва сво­бод­на от тялото, съз­на­ни­ето за ко­ето в нея са­мо плу­ва в на­й-к­ра­си­ви­те об­ра­зи ка­то един лек сън, от ко­ето тя не е смущавана. Тя не е ни­как­во свойство, ни­как­ва способност, или не­що осо­бе­но от то­зи народ; тя не знае, но тя е науката, тя не е добра, а е добротата, тя не е красива, ка- к­во­то мо­же да бъ­де и тялото, но тя е самата красота". /За от­но­ше­ни­ето на изоб­ра­зи­тел­но­то из­кус­т­во към природата. /

Такъв един на­чин на мис­ле­не е бли­зък с гер­ман­с­ка­та мистика, ко­ято има­ше един пред­с­та­ви­тел в ли­це­то на Яков Бьоме /1575-1624/. В Мюнхен, къ­де­то пре­би­ва­ше с мал­ки пре­къс­ва­ния от 1806-1841 година, Шелинг се рад­ва­ше на по­ощ­ри­тел­но­то об­щу­ва­не с Франц Бенедик Баодер, чи­ито фи­ло­соф­с­ки идеи се дви­же­ха на­пъл­но в по­со­ка­та на оно­ва ста­ро учение. Този бе­ше по­во­дът той са­ми­ят да се вжи­вее в то­зи свят на мислите, кой­то сто­еше на­пъл­но на становището, до ко­ето той са­ми­ят бе­ше стиг­нал със сво­ето мислене. Когато че­тем го­ре­ци­ти­ра­ни­те из­каз­ва­ния от реч­та "За от­но­ше­ни­ето на изоб­ра­зи­тел­ни­те из­кус­т­ва към природата", ко­ято той дър­жа в 1807 го­ди­на в Кралската Академия на Науките в Мюнхен, то­ва ни при пом­ня за въз­г­ле­да на Яков Бьоме: "Когато гле­даш дъл­бо­чи­на­та и звез­ди­те и Земята, ти виж­даш твоя Бог, и ти също живееш и си в твоя Бог, и съ­щи­ят Бог ца­ру­ва и над тебе... ти си съз­да­ден от то­зи Бог и живе­еш в Не- го; съ­що и ця­ла­та твоя на­ука стои в то­зи Бог и ко­га­то умреш, ти ще бъ­деш пог­ре­бан в то­зи Бог".

Със сво­ето прог­ре­си­ра­що мис­ле­не за Шелинг съ­зер­ца­ва­не­то на све­та се пре­вър­на в съ­зер­ца­ва­не на Бога, или в теософия. Той сто­еше на­пъл­но на поч­ва­та на ед­но та­ко­ва съ­зер­ца­ва­не на Бога още ко­га­то в 1809 го­ди­на из­да­де сво­ите "Философски из­с­лед­ва­ния вър­ху същ­нос­т­та на чо­веш­ка­та сво­бо­да и свър­за­ни­те с то­ва предмети". Всички въп­ро­си на све­тог­ле­да му се яви­ха се­га в ед­на но­ва светлина. Ако всич­ки не­ща са божествени, как става, че съ­щес­т­ву­ва зло­то в света, тъй ка­то Бог мо­же да бъ­де са­мо съ­вър­ше­на­та Доброта? Ако ду­ша­та на чо­ве­ка е в Бога: как става, че тя прес­лед­ва въп­ре­ки то­ва сво­ите его­ис­тич­ни интереси? И ако Бог е този, кой­то дейс­т­ву­ва в мене: как мо­га аз, кой­то ни­как не дейс­т­ву­вам ка­то са­мос­то­ятел­но същество, да бъ­да въп­ре­ки то­ва на­ре­чен свободен?

Шелинг се опит­ва да от­го­во­ри на те­зи въп­ро­си не ве­че чрез съ­зер­ца­ни­ето на Бога. Никак не би от­го­ва­ря­ло на Бога, ако той би съз­дал един свят от

Спинозизмът е един светоглед, кой­то тър­си в Бога причината на всич­ко ста­ва­що в света, и от та­зи при­чина из­веж­да всич­ки про­це­си спо­ред вечни, не­об­хо­ди­ми закони, как­то ма­те­ма­ти­чес­ки­те ис­ти­ни се из­веж­дат от теоре- мите. Един та­къв све­тог­лед не бе­ше дос­та­тъ­чен на Шелинг. Както Спино- за и той съ­що вяр­ва­ше в това, че всич­ки съ­щес­т­ва са в Бога; обаче, спо­ред не­го­во­то мнение, те не са оп­ре­де­ле­ни са­мо от Бога, а в тях е небожестве- ното. Той уп­рек­ва Спиноза в "не­жиз­не­нос­т­та на не­го­ва­та система, и без­сър­деч­нос­т­та на формата, в бед­нос­т­та на по­ня­ти­ята и изразите, в не­умо­ли­ма­та си­гур­ност на определенията, ко­ято от­лич­но се по­на­ся с от­в­ле­че­ния на­чин на разглеждане". Ето за­що Шелинг на­ми­ра Спинозовия "ме­ха­ни­чен въз­г­лед за природата" на­пъл­но последователен. Обаче при­ро­да­та съв­сем не по­каз­ва та­зи последователност. "Цялата при­ро­да ни казва, че тя съв­сем не съ­щес­т­ву­ва по си­ла­та на ед­на чис­то ге­омет­рич­на необходи- мост, в нея ня­ма ясен, чист разум, а лич­ност и дух, ина­че ге­омет­рич­ни­ят