Нередактиран превод

НЕРЕДАКТИРАН ПРЕВОД

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

СТР.
1. Класиците на въз­г­ле­да за све­та и за жи­во­та…………….............34

* * * * *

Една про­ти­во­по­лож­ност на Кантовото схва­ща­не на све­та със­тав­ля­ва­ше във всич­ки важ­ни не­ща Гьотевото. Приблизително към съ­що­то време, ко­га­то Кант из­да­де сво­ята кни­га "Критика на чис­тия разум", Гьоте по­ложи сво­ето ве­ро­из­по­ве­да­ние в хим­на в про­за "Природата", в кой­то пос­та­вя­ше чо­ве­ка из­ця­ло в при­ро­да­та и нап­ра­ви от нея, ца­ру­ва­ща­та не­за­ви­си­мо от него, ней­на соб­с­т­ве­на и съ­щев­ре­мен­но не­го­ва законодателна. Кант при­ема­ше ця­ла­та при­ро­да в чо­веш­кия дух, Гьоте счи­та­ше всич­ко чо­веш­ко ка­то един член на при­ро­да та; той вклю­чи чо­веш­кия дух в при­род­ния ми­ров ред. "Природа! ние сме за­оби­ко­ле­ни и об­гър­на­ти от нея - не мо­жей­ки да из­ле­зем вън от нея и не мо­жей­ки да стиг­нем по­-дъл­бо­ко в нея. Без да бъ­де мо­ле­на и без пре­дуп­реж­де­ние тя ни взе­ма в кръ­гов­ра­та на своя танц и про­дъл­жа­ва да ни дви­жи по-нататък, до­ка­то се из­мо­рим и пад­нем от ней­ни­те обятия... Всички чо­ве­ци са в нея и те в тях всички... Даже и на­й-неп­ри­родно­то е природа, да­же и на­й-­не­до­дя­ла­но­то ес­наф­с­т­во има не­що от нейния гений... Ние се под­чи­ня­ва­ме на ней­ни­те закони, да­же ко­га­то им се противим; ние дейс­т­ву­ва­ме с нея, да­же ко­га­то ис­ка­ме да дейс­т­ву­ва­ме против нея... Тя е всичко. Тя са­ма се въз­наг­раж­да­ва и са­ма се наказва, рад­ва и се из­мъч­ва сама... Тя ме е пос­та­ви­ла вътре, тя съ­що ще ме изведе. Аз и се доверявам. Тя мо­же да се раз­по­реж­да с мене; тя не ще мрази сво­ето произведение. Аз не го­во­рих за нея; не, това, ко­ето е вяр­но и ко­ето е погрешно, всич­ко го­во­ри тя. Всичко е неин грях, всич­ко е ней­на заслуга".

Това е про­ти­во­по­лож­ни­ят по­люс на Кантовия светоглед. При Кант при­ро­да­та е из­ця­ло в чо­веш­кия дух; при Гьоте чо­веш­ки­ят дух е из­ця­ло в приро- дата, за­що­то са­ма­та при­ро­да е дух. Само съ­об­раз­но с то­ва раз­бира­не за нас ста­ва понятно, ко­га­то Гьоте раз­каз­ва в сво­ята сту­дия "Въздействие на по­-но­ва­та философия": "Кантовата Критика на чис­тия разум... ле­же­ше вън от моя кръг. Аз при­със­т­ву­вах въп­ре­ки то­ва на ня­кой раз­го­вор вър­ху та­зи кни­га и с из­вес­т­но вни­ма­ние мо­жах да забележа, че ста­рия гла­вен въп­рос се въ­зоб­новява, а именно, кол­ко мно­го доп­ри­на­ся за на­ше­то ду­хов­но съ­щес­т­ву­ва­не на­ше­то се­бе и кол­ко мно­го външни­ят свят? Аз ни­ко­га не съм раз­де­лял две­те и ко­га­то фи­ло­соф­с­т­ву­вах по мой на­чин вър­ху нещата, аз вършех то­ва с не­съз­на­тел­на на­ив­ност и дейс­т­ви­тел­но вярвах, че виж­дам пред очи­те си мо­ите мнения". В то­ва схва­ща­не на ста­но­ви­ще­то на Гьоте спря­мо Кант не тряб­ва съ­що да ни заблуди, че пър­ви­ят е из­ка­зал ня­кои бла­гоп­ри­ят­ни съж­де­ния вър­ху кьо­ниг­с­бер­с­кия философ. Защото на не­го са­мия та­зи про­ти­во­по­лож­ност би му ста­на­ла на­пъл­но яс­на са­мо то- гава, ко­га­то той би се за­дъл­бо­чил в ед­но по­-точ­но из­с­лед­ва­не на Кант. Но той не е сто­рил това. В го­ре­ци­ти­ра­на­та сту­дия той казва: "Входът бе­ше този, кой­то ми хареса; аз не мо­жах да се ос­ме­ля да нав­ля­за в лабиринта; за то­ва ми пре­че­ше ту по­ети­чес­ка­та дарба, ту чо­веш­ки­ят ум и аз ни­къде

Когато в 1811 го­ди­на Гьоте про­че­те кни­га­та на Якоби "За бо­жес­т­ве­ни­те неща", той не сто­ри то­ва "с удо­волствие". Как мо­же­ше да бъ­де за ме­не доб­ре дош­ла кни­га­та на един сър­деч­но оби­чан приятел, в ко­ято трябва­ше да ви­дя про­ве­де­на тезата, че при­ро­да­та скри­ва Бога! Не тряб­ва­ше ли при моя чист, дълбок, вро­ден и уп­раж­нен на­чин на мислене, кой­то не бе­ше на­учил не­ру­ши­мо да виж­да Бога в природата и природата в Бога, та­ка че то­зи на­чин на мис­ле­не със­тав­ля­ва­ше ос­но­ва­та на ця­ло­то ми същест- вуване, не тряб­ва­ше ли ед­но тол­ко­ва странно, ед­нос­т­ран­чи­во ог­ра­ни­че­но из­каз­ва­не да ме от­да­ле­чи за ви­на­ги по дух от на­й-б­лаго­род­ния човек, чи­ето сър­це от обо­жа­ние обичах? Въпреки то­ва аз не се по­да­дох на мо­ето бо­лез­не­но огорчение, а се спа­сих нап­ро­тив в моя стар при­ют и на­ме­рих в Спинозовата етика за ня­кол­ко сед­ми­ци моето ежед­нев­но за­ни­ма­ние и по­не­же през то­ва вре­ме мо­ето об­ра­зо­ва­ние се повиши, аз от­но­во из­пи­тах удивле­ние в поз­на­ти ве­че за ме­не неща, ко­ито ми раз­к­ри­ха нещо, ко­ето се­га из­г­леж­да­ше но­во и различно".

Царството на не­об­хо­ди­мос­т­та в сми­съл на Спиноза е за Кант ед­но цар­с­т­во на вът­реш­на чо­веш­ка за­ко­но­мерност; за Гьоте то е са­ма­та все­ле­на и човекът, с ця­ло­то не­го­во мис­ле­не чув­с­т­ву­ва­не и во­ле­ние и дейс­т­вие е ед­-
но зве­но в та­зи ве­ри­га от необходимости. Вътре в то­ва цар­с­т­во съ­щес­т­ву­ва­ха са­мо една за­ко­но­мер­ност, а при­род­на­та и мо­рал­на­та за­ко­но­мер­ност са две­те стра­ни на същ­нос­т­та на та­зи закономерност. "Слънцето грее над зло­то и доброто; и на прес­тъп­ни­ка и на на­й-­доб­рия све­тят лу­на­та и звез- дите". Гьоте ос­та­вя всичко да про­из­хож­да от един корен, от веч­ни­те дви­же­щи си­ли на природата: неорганичните, ор­га­нич­ни­те съ­щества, чо­ве­ка с всич­ки ре­зул­та­ти на не­го­вия дух: с не­го­во­то познание, с не­го­ва­та морал- ност, с не­го­во­то из­куство.
Що би бил един Бог, кой­то би тлас­кал сам отвън,

Би пра­вил в кръг все­ле­на­та да се вър­ти на пръст!

На не­го по­до­ба­ва да дви­жи той све­та отвътре,

Да таи се­бе си в при­ро­да­та и нея в се­бе си,

Така че туй, ко­ето в не­го е, жи­вее и тъче,

Навеки си­ла­та му да не губи, ни ду­ха му.

О, ти еснафин! -

"Не про­ник­ва ни­кой дух създаден".

На ме­не и на мой­те бра­тя

Не смей­те ду­ми ка­то те­зи

Да припомняте;

Ний мислим, че на вся­ко мяс­то

Намираме се вът­ре в нея.

"Блажен ко­му­то тя по­каз­ва са­мо

Външната черупка",

Това аз чу­вам шес­т­де­сет го­ди­ни да повтарят,

Проклинам за те­зи думи, но прикрито;

Аз хи­ля­ди си пъ­ти казвам:

Всичко тя да­ва щедро, драговолно;

Природа, ня­ма тя ни яд­ка

Ни черупка.

Тя всич­ко е и наведнъж;

По-скоро се­бе си из­пи­тай ти,

Дали си яд­ка или черупка.

В сми­съ­ла на то­зи свой въз­г­лед за све­та Гьоте не мо­же­ше съ­що да приз­нае раз­ли­ка­та меж­ду не­ор­га­нична­та и ор­га­нич­на­та природа, ко­ято Кант бе­ше ус­та­но­вил в сво­ята "Критика на раз­съ­дъч­на­та способност". Него- вият стре­меж бе­ше на­со­чен към това, да обяс­ни жи­ви­те ор­га­низ­ми в сми­съ­ла спо­ред законите, как­то се обяс­ня­ва и не­жи­ва­та природа. Да­ва­щи­ят тон бо­та­ник на оно­ва време, Лине, каз­ва вър­ху раз­но­об­раз­ни­те ви­до­ве в све­та на растенията, че съ­щес­т­ву­ват тол­ко­ва мно­го та­ки­ва видове, кол­ко­то "раз­лич­ни фор­ми са би­ли съз­да­де­но в Началото". Който има та­ко­ва мнение, той мо­же са­мо да по­ла­га уси­лия да изу­ча­ва свойства­та на от­дел­ни­те фор­ми и гриж­ли­во да раз­ли­ча­ва те­зи фор­ми ед­ни от други. Гьоте не мо­же­ше да се съг­ласи с ед­но та­ко­ва раз­г­леж­да­не на природата. "Това, ко­ето Лине се ста­ра­еше да от­де­ля на­си­ла ед­но от друго, то спо­ред на­й-­вът­реш­на­та пот­реб­ност на мо­ето съ­щес­т­во тряб­ва­ше да се стре­ми към съеди- нение". Той тър­се­ше онова, ко­ето е об­що на всич­ки растения, на всич­ки рас­ти­тел­ни видове. При не­го­во­то пъ­ту­ва­не в Италия то­зи общ пър­во­об­раз във всич­ки рас­ти­тел­ни фор­ми му ста­на все по-ясен: "Многото растения, ко­ито ина­че аз бях свик­нал да виж­дам са­мо в ко­фи и саксии, да­же през по­-го­ля­ма­та част на го­ди­на­та зад стъкла, тук сто­ят ве­се­ли и све­жи под сво­бод­но­то не­бе и из­пъл­ня­вай­ки тях­но­то определение, те ни ста­ват по-ясни. Гледайки тол­ко­ва мно­го но­ви и об­но­ве­ни форми, от­но­во ми дой­де ста­ра­та мисъл, да­ли меж­ду то­ва мно­жество не бих мо­гъл да от­к­рия пър­вич­но­то рас­те­ние /прарастението/? такова първично растение трябва все пак да съществува; ина­че по какво бих познал, че тази или онази форма е растение, ако всички те не бяха създадени по един образец? "

На та­ки­ва твър­де­ния на Кант Гьоте отговаря: "Когато в об­лас­т­та на мо­рал­но­то се из­диг­нем през вя­ра в Бога през доб­ро­де­тел и без­с­мър­тие в ед­на вис­ша об­ласт и тряб­ва да се приб­ли­жим до пър­во­то Същество: то в об­лас­т­та на ин­те­лек­ту­ал­но­то тряб­ва да съ­щес­т­ву­ва съ­щи­ят случай, бла­го­да­ре­ние на ко­ето чрез съ­зер­ца­нието на ед­на пос­то­ян­но тво­ря­ща при­ро­да ста­ва­ме дос­той­ни да съ­учас­т­ву­ва­ме ду­хов­но в ней­ни­те про­из­ве­дения. Щом за пър­во не­съз­на­тел­но и от вът­ре­шен под­тик се стре­мих не­умор­но към оно­ва първообразно, типично, и имах да­же щас­ти­ето да из­г­ра­дя ед­но при­ро­до­съ­об­раз­но представяне, от се­га на­та­тък ни­що вече не мо­же­ше да ми поп­ре­чи да пред­п­ри­ема сме­ло авантюрата на разума, как­то я на­ри­ча ста­ре­цът от Кьонигсберг".

В "прарастението" Гьоте за­мис­ли ед­на идея, "с която... мо­жем да из­мис­лим до без­к­райност растения", които "тряб­ва да бъ­дат логически", т.е., които, ако и да не съществуват, въп­ре­ки то­ва би­ха мог­ли да съ­щес­т­вуват и съв­сем не са ху­до­жес­т­ве­ни или по­ети­чес­ки сен­ки или схеми", а имат ед­на вът­реш­на ис­тин­ност и необходимост". С то­ва той е на път да на­ме­ри в се­бе­съз­на­тел­ния Аз не са­мо възприемаемата, мис­ли­тел­на­та идея, в жи­ва­та идея. Себесъзнателният Аз из­жи­вя­ва в се­бе си ед­но царство, ко­ето се оказ­ва при­над­ле­жа що как­то на се­бе си та­ка и на външ­ния свят, за­що­то
не­го­ви­те фор­ма­ции се удос­то­ве­ря­ват ка­то ко­пия на тво­ря­щи­те Същества. С то­ва за се­бе­съз­на­тел­ни­ят Аз мо­же да се по­чув­с­т­ву­ва оживен, за­що­то се чув­с­т­ву­ва ед­но с тво­ря­щи­те съ­щес­т­ва в природата. По-новите све­тог­ле­ди тър­се­ха да се спра­вят със за­гад­ка­та на се­бе съз­на­тел­ния Аз: Гьоте вла­га в то­зи Аз живата идея; и с та­зи ца­ру­ва­ща в не­го жиз­не­на си­ла то­зи Аз се оказ­ва ка­то пъл­но­жиз­не­на действителност. Гръцката идея е срод­на с об- раза; тя се раз­г­леж­да ка­то образ. Идеята на по­-но­во­то вре­ме тряб­ва да бъ­де срод­на с живота, със са­мо­то жи­во същество; тя е изживяна. И Гьоте зна­еше за това, че съ­щес­т­ву­ва ед­но та­ко­ва из­жи­вя­ва­не на идеята. Той до­ла­вя­ше в се­бе­съз­на­тел­ния Аз ди­ха­ни­ето на жи­ва­та идея.

За Кантовата "Критика на раз­съ­дъч­на­та способност" Гьоте казва, че на нея той "дъл­жи ед­на мно­го ра­дост на епо­ха на живота". "Великите глав­ни мис­ли на съ­чи­не­ни­ето бя­ха на­пъл­но ана­ло­гич­ни на мо­ето до­се­гашно тво- рчество, ра­бо­та и мислене. В кни­га­та бе­ше яс­но из­ра­зен вът­реш­ни­ят жи­вот на из­кус­т­во­то как­то и на природата, не­го­во­то /на изкуството/ двус­т­ран­но дейс­т­вие от­вът­ре навън". И то­ва из­каз­ва­не на Гьоте не мо­же да ни из­ма­ми по от­но­ше­ние на не­го­ва­та про­ти­во­по­лож­ност спря­мо Кант. Защо- то в статията, от ко­ято то е взето, се каз­ва същевременно: "Страстно въз­бу­ден аз дос­та бър­зо вър­вях по­-на­та­тък в мо­ите пътища, за що­то са­ми­ят аз не знаех, на­къ­де во­дят те, и за това, ко­ето аз съм си прис­во­ил и как съм го присвоил, намирам малко разбиране и съзвучие при кантианците. За- щото аз изказвах това, което беше възбудено в мене, а не това, което бях чел".

На Гьоте е при­съ­що един стро­го единен светоглед; той ис­ка да до­бие ед­на глед­на точка, от ко­ято ця­лата все­ле­на да раз­к­рие сво­ята закономер- ност, "от керемидата, ко­ято па­да от покрива, до блес­тя­ща­та свет­ка­вица на духа, ко­ято въз­ник­ва в те­бе и ко­ято ти предаваш". Защото "всич­ки дейст- вия, от как­ви­то и ес­тес­т­во да са те, ко­ито за­бе­ляз­ва­ме в опитността, са свър­за­ни по­-на­й-­пос­то­янен начин, пре­ми­на­ват ед­ни в други". "Една ке­ре­ми­да се от­къс­ва от покрива: в при­етия сми­съл ние на­ри­ча­ме то­ва слу- чайно; тя па­да вър­ху ра­мо­то на един минувач, механически; оба­че не на­пъл­но механически, тя след­ва за­ко­ни­те на те­жес­т­та и та­ка дейс­т­ву­ва фи- зически. Разкъсаните жиз­не­ни съ­до­ве прес­та­нат вед­на­га да функциони- рат; в съ­щия мо­мент со­ко­ве­те дейс­т­ву­ват химически, из­ли­зат на­яве еле­мен­тар­ни­те свойства. Обаче раз­с­т­ро­ени­ят органически жи­вот се про­ти­во­пос­та­вя съ­що та­ка бързо, той се стре­ми да се възстанови; в то­ва вре­ме чо­вешко­то ця­ло е по­ве­че или по­-мал­ко не­съз­на­тел­но и психически разстрое- но. Познаващата се от­но­во чо­вешка лич­ност се чув­с­т­ву­ва на­й-­дъл­бо­ко етически наранена; тя се оп­лак­ва за ней­на­та на­ру­ше­на дейност, от как­во­то и ес­тес­т­во да бъ­де тя, оба­че не на дра­го сър­це чо­ве­кът се от­да­ва на търпение. Напротив от религиозна глед­на точ­ка на не­го би му би­ло лесно,
да при­пи­ше то­зи слу­чай на ед­на по­-вис­ша повеля, да го счи­та ка­то пред­паз­ва­не от по­-го­ля­мо зло, ка­то увод към по­-вис­ше добро. Това е дос­та­тъч­но за страдащия; оба­че оз­д­ра­вя­ва­щи­ят се пов­ди­га гениално, до­ве­ря­ва се на Бога и се чув­с­т­ву­ва спасен, хва­ща се за случайното, об­ръ­ща го в своя полза, за да за­поч­не един веч­но свеж кръг на живота". Така обяс­ня­ва Гьоте с приме­ра на ед­на па­да­ща от пок­ри­ва ке­ре­ми­да връз­ка­та на всич­ки ви­до­ве при­род­ни действия. Едно об­ме­не­ние в не­го­вия сми­съл би било, ко­га­то съ­що бих­ме мог­ли да из­ве­дем стро­го за­ко­но­мер­на­та връз­ка на те­зи при род­ни дейс­т­вия от един корен.

Кант и Гьоте сто­ят ка­то два ан­ти­по­да на на­й-­важ­но­то мяс­то на но­во­то раз­ви­тие на светогледите. И ос­новно раз­ли­чен бе­ше начинът, по кой­то зас­та­на­ха спря­мо тях онези, ко­ито се ин­те­ре­су­ва­ха от на­й-­вис­ши­те въп- роси. Кант из­г­ра­ди своя све­тог­лед с всич­ки сред­с­т­ва на ед­на стро­га школ­на философия; Гьоте фи­ло­софству­ва­ше наивно, ос­та­вяй­ки се на сво­ята здра­ва природа. Ето защо, как­то ве­че споменахме, Фихте вяр­ва­ше, че мо­же да се обър­не към Гьоте са­мо "ка­то пред­с­та­ви­тел на на­й-­чис­та­та ду­хов­ност на чувството на пос­тиг­на­та­та в тоя мо­мент сте­пен на хуманността", до­ка­то за Кант той е на мнение, че "ни­кой чо­веш­ки ум не мо­же да стиг­не по­-да­ле­че от границата, на ко­ято е сто­ял Кант осо­бе­но в не­го­ва­та "Крити- ка на раз­съ­дъчна­та способност. Който про­ник­ва в све­тог­ле­да на Гьоте, как­то то­зи све­тог­лед е пре­да­ден в на­ив­на дреха, той ще на­ме­ри в не­го ед­на си­гур­на основа, ко­ято мо­же да бъ­де из­ра­зе­на в яс­ни идеи. Обаче са­ми­ят Гьоте не осъз­на та­зи основа. Ето за­що не­го­ви­ят на­чин ва мис­ле­не нав­ли­за са­мо пос­те­пен­но в раз­ви­ти­ето на светогледа; а в на­ча­ло­то на сто­ле­ти­ето Кант е пър­во този, с кой­то ду­хо­ве­те ис­кат да се обяснят.