Нередактиран превод

По то­зи на­чин Фихте ис­ка­ше да се на­ме­си в жи­во­та на сво­ето вре­ме гра­дей­ки със сво­ите идеи, за­що­то мисле­ше те­зи идеи ожи­ве­ни с пъл­на си­ла от съзнанието, че на­й-­вис­ше­то съ­дър­жа­ние на ду­шев­ния жи­вот ид­ва на чо­ве­ка от един свят, кой­то той достига, ко­га­то се обяс­ня­ва на­пъл­но са­ми­чък със своя "Аз" и в то­ва обяс­нение се чув­с­т­ву­ва в сво­ето ис­тин­с­ко оп- ределение. От та­ко­ва ед­но съз­на­ние Фихте каз­ва думите: "Аз са­ми­ят и мо­ята не­об­хо­ди­ма цел сме свръхсетивното".

Да из­жи­вя­ва се­бе си в свръхсетивното, то­ва е за Фихте ед­на опитност, ко­ято чо­век мо­же да има. Когато я има, той из­жи­вя­ва в се­бе си "Аза". И ед­ва чрез то­ва той ста­ва философ. Тази опит­ност не мо­же "да бъ­де доказа- на" на онзи, кой­то не иска да я изпита. Колко мал­ко счи­та Фихте за въз­мож­но ед­но та­ко­ва "до­ка­зателство", сви­де­тел­с­т­ву­ват из­каз­ва­ния ка­то те- зи: "Човек тряб­ва да бъ­де ро­ден за философ, да бъ­де въз­пи­тан за то­ва и сам да се въз­пи­та­ва за това: но ни­кое чо­веш­ко из­кус­т­во не мо­же да го нап­ра­ви такъв. Поради това та­зи на­ука си обе­ща­ва мал­ко при­вър­же­ни­ци меж­ду вече нап­ра­ве­ни­те мъ­же /меж­ду мъ­же­те нап­ра­ве­ни философи, бе­леж­ка на превод. /..."

Важното за Фихте е да на­ме­ри ед­но раз­по­ло­же­ние на душата, чрез ко­ето чо­веш­ки­ят Аз да мо­же да из­живее се­бе си. Знанието за при­ро­да­та му се стру­ва не­под­хо­дя­що да раз­к­рие не­що за същ­нос­т­та на Аза. От 15-то­то до 18-то­то сто­ле­тие се яви­ха мислители, за ко­ито въз­ник­на въпросът: Какво
мо­же да бъ­де на­ме­ре­но в об­ра­за на природата? Гьоте чув­с­т­ву­ва­ше въп­ро­са не по то­зи начин. Той чув­с­т­ву­ва­ше зад яв­на­та външ­на при­ро­да ед­на ду­хов­на природа, за не­го в чо­веш­ка­та ду­ша са въз­мож­ни изживявания, чрез ко­ито та­зи ду­ша жи­вее не са­мо във външ­на­та изя­ве­на природа, но и сред твор­чес­ки­те сили. Гьоте тър­се­ше идеята, ко­ято гърци­те търсиха, но той я тър­се­ше не ка­то въз­п­ри­ема­ема идея, а в ед­но съизживяване на ми­ро­ви­те про­це­си, там, къ­де­то те­зи про­це­си не са ве­че възприемаеми. Той тър­се­ше в ду­ша­та живота на природата. Фихте тър­се­ше в са­ма­та душа; оба­че той тър­се­ше не там, къ­де­то в ду­ша­та жи­вее природата, той тър­се­ше съв­сем не­пос­ред­с­т­ве­но там, къ­де­то ду­ша­та чув­с­т­ву­ва за­па­лен своя соб­с­т­вен живот, без­раз­лич­но с кои дру­ги про­цеси и съ­щес­т­ва на све­та се свър­з­ва то­зи живот. С Фихте въз­ник­на един светоглед, кой­то е на­со­чен на­пъл­но към това, да на­ме­ри един вът­ре­шен ду­ше­вен живот, кой­то се от­на­ся към мис­ли­тел­ния жи­вот на гър­ци­те как­то то­зи мис­ли­те­лен жи­вот се от­на­ся към об­раз­но­то мис­ле­не на древ­ни­те времена. В све­тог­ле­да на Фихте ми­съл­та ста­ва из­жи­вя­ва­не на Аза, как­то в гръц­ки­те мис­ли­те­ли об­ра­зът ста­на мисъл. С Фихте све­тог­ледът ис­ка да изживее себесъзнанието; с Платон и Аристотел све­тог­ле­дът ис­ка­ше да мисли съзнанието на ду- шата.
* * * * *

Както Кант дет­ро­ни­ра знанието, за да сто­ри мяс­то за вярата, та­ка Фихте обя­ви поз­на­ни­ето за чист призрак, за да има пред се­бе си сво­бо­ден път за жи­во­то действие, за мо­рал­но­то деяние. Нещо по­доб­но се опи­та да нап­ра­ви съ­що и Шилер. Само че при не­го мястото, за ко­ето при Кант пре­тен­ди­ра­ше вярата, при Фихте действието, бе за­ето от красотата. Обикновено зна­че­ни­ето на Шилер за раз­ви­ти­ето на све­тог­ле­ди­те се подценява. Както Гьоте тряб­ва­ше да се оп­лак­ва от това, че хо­ра­та не ис­ка­ха да го приз­на­ят ка­то при­ро­доизследовател, по­не­же бя­ха свик­на­ли ве­че да го счи­тат ка­то поет, та­ка и онези, ко­ито се за­дъл­бо­ча­ват във фи­ло­соф­с­ки­те идеи на Ши- лер тряб­ва да съжаляват, че той та­ка мал­ко е це­нен от онези, ко­ито се за­ни­ма­ват с ис­то­рии на светогледите, по­не­же считат, че не­го­во­то по­ле е в цар­с­т­во­то на поезията.

Шилер зас­та­ва ка­то ед­на на­пъл­но са­мос­то­ятел­на лич­нос­т-­мис­ли­тел сре­щу своя под­бу­ди­тел Кант. Висотата на мо­рал­на­та вяра, до ко­ято Кант ис­ка­ше да из­диг­не човека, та­зи ви­со­та це­не­ше поетът, кой­то в "Разбой- ници" и в "Интрига и Любов" пос­та­ви пред сво­ето вре­ме ед­но ог­ле­да­ло на не­го­ва­та поквареност, и я це­неше не малко. Но той си казваше: Нима е аб­со­лют­но необходимо, че чо­век мо­же да се из­диг­не до ви­со­та­та на ка­те­го­ри­чес­кия им­пе­ра­тив са­мо в бор­ба сре­щу наклонността, сре­щу сво­ите же­ла­ния и инстинкти? Кант ис­ка­ше да при­пи­ше на се­тив­на­та при­ро­да на
чо­ве­ка са­мо склон­нос­т­та към нисшето, към егоистичното, към сетивно-приятното; и са­мо този, кой­то се из­ди­га над та­зи се­тив­на природа, кой­то я умър­т­вя­ва и ос­та­вя да го­во­ри в не­го са­мо чис­то ду­хов­ния глас на дълга: той мо­же да бъ­де добродетелен. Така Кант сни­жи при­родния човек, за да мо­же да из­диг­не тол­ко­ва по­-ви­со­ко моралния. На Шилер му се струваше, че в то­ва има нещо не­дос­той­но за човека. Нима ин­с­тин­к­ти­те на чо­ве­ка не мо­гат да бъ­дат об­ла­го­ро­де­ни така, че те от се­бе си да вър­шат това, ко­ето дъл­гът налага, ко­ето мо­ра­лът изисква? В та­къв случай, за да дейс­т­ву­ва морално, не е нуж­но те да бъ­дат подтиснати. Ето за­що сре­щу стро­го­то Кантово изис­к­ва­не на дъл­га Шилер пос­та­ви своя въз­г­лед и след­на­та епиграма:
СКРУПУЛ НА СЪВЕСТТА

На дра­го сър­це аз слу­жа на приятелите, но вър­ша то­ва за съ­жа­ле­ние по наклонност,

И та­ка гри­зе ме чес­то съвестта, че не съм добродетелен.
РЕШЕНИЕ

Тук ня­ма ни­ка­къв друг съвет, тряб­ва да се ста­ра­еш да го пре­зи­раш /решението/,

От та­зи глед­на точ­ка мо­жем да раз­г­ле­да­ме съ­що и съв­мес­т­ния об­щес­т­вен жи­вот на хората. Човекът, кой­то след­ва сво­ите се­тив­ни подбуди, е егои- стичен. Той би след­вал ви­на­ги са­мо сво­ето соб­с­т­ве­но удоволствие, ако дър­жа­ва­та не би ре­гу­ли­ра­ла съв­мес­т­ния жи­вот чрез ра­зум­ни закони. Сво- бодният чо­век вър­ши от собстве­на под­бу­да това, ко­ето дър­жа­ва­та тряб­ва да изис­к­ва от его­ис­тич­ния човек. В ед­но съв­мес­т­но съ­щес­т­вува­не на сво­бод­ни хо­ра ня­ма нуж­да от ни­как­ви при­ну­ди­тел­ни закони. "Сред ужас­но­то цар­с­т­во на си­ли­те и сред све­ще­но­то цар­с­т­во на за­ко­ни­те ес­те­ти­чес­ка­та фор­ми­ра­ща под­бу­да гра­ди не­за­бе­ля­за­но ед­но трето, радос­т­но цар­с­т­во на играта, къ­де­то тя сне­ма от чо­ве­ка всич­ки вериги, ве­ри­ги­те на всич­ки от­но­ше­ния и го ос­во­бож­да­ва от всичко, ко­ето се на­ри­ча принуда, как­то във фи­зи­чес­ка­та та­ка и в мо­рал­на­та област"./27то писма/. "Това цар­с­т­во се прос­ти­ра нагоре, до там, къ­де­то ра­зу­мът ца­ру­ва с бе­зус­лов­на не­об­хо­ди­мост и всяка ма­те­рия прес­та­ва да съществува; на­до­лу то се прос­ти­ра до там, къ­де­то при­род­на­та под­бу­да влас­т­ву­ва със сля­па необходимост". Така Шилер раз­г­леж­да ед­но мо­рал­но цар­с­т­во ка­то идеал, в ко­ето доб­ро­де­тел­ното убеж­де­ние ца­ру­ва със съ­ща­та ле­ко­та и сво­бо­да как­то вку­сът в цар­с­т­во­то на красотата. Той пра­ви от жи­во­та в цар­с­т­во­то на кра­со­та­та един об­ра­зец на един съ­вър­шен мо­ра­лен об­щес­т­вен ред, ос­во­бож­да­ващ чо­ве­ка във вся­ко направление. Той за­вър­ш­ва кра­си­во­то съчинение, в ко­ето из­ла­га то­зи свой идеал, с въп­роса, да­ли един та­къв ред съ­щес­т­ву­ва ня­къ­де и от­го­ва­ря на не­го с думите: "Според нуж­да­та той съ­щес­т­ву­ва във вся­ко фи­но нас­т­ро­ена душа; в дейс­т­ви­тел­нос­т­та той би мо­гъл да бъ­де намерен, как­то чис­та­та цър­к­ва и чис­та­та република, са­мо в мал­ки из­б­ра­ни кръгове, къ­де­то не без­душ­но­то под­ра­жа­ние на чуж­ди нрави, а собстве­на­та кра­си­ва при­ро­да нап­рав­ля­ва поведението, къ­де­то чо­ве­кът ми­на­ва през на­й-­зап­ле­те­ни­те от­но­шения със сме­ла прос­то­та и спо­кой­на не­вин­ност и ни­то има

Шилер чув­с­т­ву­ва­ше та­ка сил­но от­чуж­да­ва­не­то от при­ро­да­та във свето- гледа, в ця­ла­та кул­ту­ра на епохата, в ко­ято той живее, че нап­ра­ви от не­го обект на ед­на раз­г­леж­да­не в ста­ти­ята "Върху на­ив­на­та и сан­ти­мен­тална поезия". Той срав­ня­ва въз­г­ле­да за жи­во­та на не­го­во­то вре­ме с он­зи на гър­ци­те и се запитва: "Как става, че ние, ко­ито във всичко, ко­ето е приро- да, сме та­ка без­к­рай­но мно­го пре­въз­хож­да­не от древните, можем да се прек­ла­ня­ме пред при­ро­да­та в ед­на по­-ви­со­ка степен, да се при­вър­з­ва­ме

С изказването, ко­ето Шилер пра­ви по от­но­ше­ние на Гьоте в сво­ето пис­мо от 23 ав­густ 1794 го­ди­на същ­ността на по­-но­во­то раз­ви­тие на све­тог­ле­ди­те е зна­ме­на­тел­но охарактеризирано: "Ако... бих­те се ро­ди­ли ка­то един грък и ако още от люл­ка­та би Ви за­оби­ка­ля­ла ед­на под­б­ра­на при­ро­да и ед­но иде­али­зи­ра­що из­куство, Вашият път би бил нап­ра­вен излишен. Тогава още при пър­во­то съ­зер­ца­ва­не на не­ща­та Вие бих­те при ели не­об­хо­ди­мо­то и с Вашите пър­ви опит­нос­ти във Вас би се раз­вил Вашият ве­лик стил. А сега... тъй като Вашият гръц­ки дух е бил хвър­лен в то­ва се­вер­но сътворение, не Ви ос­та­ва­ше ни­ка­къв избор, ос­вен или сам да ста­не­те един се­ве­рен чо­век на из­кус­т­во­то или да за­ме­ни­те това, ко­ето дейс­т­ви­тел­нос­т­та дър­жи пред Вашето въображение, с по­мощ­та на мис­ли­тел­на­та си­ла и по то­зи на­чин да ро­ди­те от вът­ре по ра­ци­она­лен път ед­на Гърция". - Шилер чув­с­т­ву­ва - то­ва раз­к­ри­ват те­зи не­го­ви из­ре­че­ния - хо­да на раз­ви­ти­ето на ду­шев­ния жи­вот от гръц­ка­та епо­ха до неговата. В мис­ли­тел­ния жи­вот за гръ­ка се раз­к­ри­ва­ше ду­шев­ни­ят живот; и той мо­же­ше да при­еме то­ва разкриване, за­що­то за не­го ми­съл­та бе­ше ед­но възприятие, как­во­то са цве­то­ве­те или звуците. За по­-но­вия чо­век та­зи мисъл е изблед- няла; той тряб­ва да из­жи­вее вът­ре в ду­ша­та това, ко­ето про­тъ­ка­ва све­та творейки; и все пак за да има не­въз­п­ри­ема­еми­ят жи­вот на мис­ли­те наг­лед­ност, той тряб­ва да бъ­де из­пъл­нен с въображението. От ед­но та­ко­ва въображение, ко­ето се чув­с­т­ву­ва ед­но с тво­ря­щи­те си­ли на природата.

Понеже в мо­дер­ния чо­век съзнанието за душата се е пре­вър­на­ло в себе- съзнание, въз­ник­ва въп­росът на светогледа: Как се­бе­съз­на­ни­ето из­жи­вя­ва се­бе си жи­во така, че не­го­во­то из­жи­вя­ва­не да знае, че се на ми­ра в твор­чес­т­во­то на жи­ви­те ми­ро­ви сили? Шилер е от­го­во­рил на то­зи въп­рос по свой начин, ка­то е взел за се­бе си под вни­ма­ние ху­до­жес­т­ве­но­то чув­с­т­во ка­то идеал. И то­ва чув­с­т­во чо­веш­ко­то се­бе­съз­на­ние из­пит­ва сво­ето род­с­т­во с това, ко­ето се на­ми­ра над прос­тия об­раз на природата. В не­го чо­ве­кът се чув­с­т­вува обзет от духа, ко­га­то се от­да­ва на при­ро­да­та ка­то при-­
род­но и се­тив­но същество. Лайбниц се стреми да разбере чо­веш­ка­та ду­ша ка­то монада; Фихте не из­хож­да са­мо от ед­на идея, чрез ко­ято тряб­ва да ста­не яс­но що е чо­веш­ка­та душа; той тър­си ед­но изживяване, в ко­ето та­зи ду­ша да схва­не се­бе си; Шилер пита: съ­щес­т­ву­ва ли ед­но из­жи­вя­ва­не на чо­веш­ка­та душа, в ко­ето тя да мо­же да чувствува, как се ко­рени в ду­хов­на­та действителност? Гьоте из­жи­вя­ва в се­бе си идеи, ко­ито за не­го пред­с­тав­ля­ват съ­щев­ре­менно природни идеи. В Гьоте, Фихте, Шилер в ду­ша­та се офор­ми бо­рей­ки се изживяната идея, бих­ме мог­ли съ­що да кажем: идейното изживяване в душата; при гър­ци­те то­ва ста­ва­ше с въз- приеманата идея, с идейното възприятие.

Възгледът за све­та и живота, кой­то съ­щес­т­ву­ва­ше в Гьоте по на­ивен на­чин и към кой­то Шилер се стре­меше по всич­ки окол­ни пъ­ти­ща на мисле- нето, ня­ма нуж­да от ед­на об­що­ва­лид­на истина, ко­ято виж­да своя идеал в математиката: той е за­до­во­лен от дру­га­та истина, ко­ято се по­лу­ча­ва за на­шия дух от не­пос­ред­с­т­ве­но­то об­ще­ние с дейс­т­ви­тел­ния свят. Познанията, ко­ито Гьоте по­чер­пи от съ­зер­ца­ва­не­то на про­из­ве­де­ни­ята на из­кус­т­во­то в Италия, ня­ма­ха не­съм­не­но она­зи бе­зус­лов­на си­гур­ност ка­то те­оре­ми­те на математиката. Но в за­мя­на на то­ва те бя­ха по­-мал­ко отвлечени. Обаче Гьоте сто­еше пред тях с чувството: Тук има не­об­хо­ди­мост, тук е Бог. За Гьоте не съ­щес­т­ву­ва­ше ед­на ис­ти­на в смисъла, че тя е не­що раз­лич­но от онова, ко­ето се изя­вя­ва съ­що и в съ­вър­ше­но­то про­из­ве­де­ние на изкуство- то. Това, ко­ето из­кус­т­во­то въп­лъ­ща­ва с не­го­ви­те тех­ни­чес­ки средства: глина, мрамор, цвят, ри­тъм и т. н., то е взе­то от съ­щия из­точ­ник на исти- ната, от кой­то чер­пи и философът, кой­то оба­че не раз­по­ла­га с не­пос­ред­с­т­ве­но наг­лед­ни­те сред­с­т­ва за изразяване, а единстве­но с мисълта, с идея- та. "Поезията со­чи към тай­ни­те на при­ро­да­та и се стре­ми да ги раз­ре­ши чрез образа. Философията со­чи към тай­ни­те на ра­зу­ма и се стре­ми да ги раз­ре­ши чрез словото", каз­ва Гьоте. Обаче ра­зум и при­ро­да са край­на смет­ка за не­го ед­но не­де­ли­мо единство, на тях­на­та ос­но­ва стои съ­ща­та истина. Един стре­меж към познание, който, от­къс­нат от нещата, жи­вее в един от­в­ле­чен свят, за не­го не е най-висшето. "Най-висшето би било, чо­век да разбере, че всич­ко фак­ти­чес­ко е ве­че теория". Синевата на не­бе­то ни раз­к­ри­ва ос­нов­ния за­кон на цвет­ни­те явления. "Нека не тър­сим зад явленията; те са­ми­те са учението, теорията". В сво­ята Антропология пси­хо­ло­гът Хайнрот на­ре­че мисленето, чрез ко­ето Гьоте стиг­на до сво­ите раз­би­ра­ния и проз­ре­ния в ес­тес­т­ве­но­то об­ра­зу­ва­не на рас­те­ни­ята и жи- вотните, "конкретно, обектив­но мислене". С то­ва той разбираше, че то­ва мис­ле­не не се от­де­ля от предметите, от обектите; че пред­метите, въз­п­ри­яти­ята сто­ят във вът­реш­но­то про­ник­ва­не с мисленето, че Гьотевото мис­ле­не е съ­щев­ре­мен­но ед­но виждане, не­го­во­то виж­да­не съ­щев­ре­мен­но ед­но мислене. Шилер е един та­къв наб­лю­да­тел на то­зи духо­вен способ. Той

Едно пос­лед­с­т­вие на то­зи въз­г­лед вър­ху ис­ти­на­та и ней­но­то поз­на­ние е, че се приз­на­ва на фантазията ней­ни­ят дял във въз­ник­ва­не­то на зна­ни­ето и не се счи­та за един­с­т­ве­на поз­на­ва­тел­на спо­соб­ност са­мо от­в­ле­че­ни­ят ум. Представите, ко­ито Гьоте пос­та­вя­ше на ос­но­ва­та на сво­ите наб­лю­де­ния вър­ху растенията, вър­ху об­ра­зу­ва­не­то на рас­те­ни­ята и на животните, не бя­ха сиви, от­в­ле­че­ни мисли, а съз­да­де­ни от фан­та­зията сетивно-свръх- сетивни образи. Само наб­лю­де­ни­ето съ­че­та­но с фан­та­зи­ята мо­же дейс­т­ви­тел­но да до­ве­де до същ­нос­т­та на нещата, а не ане­мич­на­та отвлеченост: то­ва е убеж­де­ни­ето на Гьоте. Ето за­що той из­тък­ва при Галилей, че то­зи пос­лед­ни­ят наб­лю­да­ва­ше ка­то гений, за ко­го­то "един слу­чай стру­ва­ше кол­ко то хиляда", ка­то "от ко­ле­ба­еща­та се цър­ков­на лам­па раз­ви уче­ни­ето

По от­но­ше­ние на своя об­раз на све­та Гьоте не го­во­ри ни­то за ед­но прос­то поз­на­ние с понятията, ни­то за ед на вяра, а за ед­но виждане в духа. На Якоби той пише: "Ти се при­дър­жаш към вя­ра­та в Бога; аз във вижда- нето". Това виж­да­не в духа, та­ка как­то то се раз­би­ра тук, нав­ли­за в раз­ви­ти­ето на све­тог­ле­ди­те ка­то онази ду­шев­на способност, ко­ято от­го­ва­ря на ед­на епоха, за ко­ято ми­съл­та не е ве­че това, как­ва­то тя е би­ла за гръц­кия мислител; за ко­ято по­-с­ко­ро тя се явя­ва ка­то ед­но про­из­ве­де­ние на себе- съзнанието; но ка­то ед­но та­ко­ва произведение, ко­ето се до­би­ва бла­го­да­ре­ние на това, че то­ва се­бе­съз­на­ние знае се­бе си на­ми­ра­що се сред тво­ря­щи­те ду­хов­но в при­ро­да­та същества. Гьоте е пред­с­та­ви­тел на ед­на епо­ха на светогледа, ко­ято се чув­с­т­ву­ва при­ну­де­но да пре­ми­не от прос­то­то мис­ле­не към виждането. Шилер по­ла­га уси­лия да оп­равдае по от­но­ше­ние Кант то­зи преход.

Вътрешният съюз, кой­то бе склю­чен от Гьоте, Шилер и тех­ни­те съв­ре­мен­ни­ци меж­ду по­ези­ята и све­тог­леда, от­не на пос­лед­ния в на­ча­ло­то на

Фихте се стре­ме­ше към най-чистата, на­й-­вис­ша­та из­жи­вя­на истина. Той от­х­вър­ля­ше вся­ко знание, ко­ето не из­ви­ра от соб­с­т­ве­на­та вътрешност, за­що­то са­мо от та­зи вът­реш­ност мо­же да из­ви­ра сигурност. Течението про­ти­во­по­лож­но на не­го­вия све­тог­лед е то­ва на романтиката. За Фихте е ва­лид­на са­мо истината, и вътреш­нос­т­та на чо­ве­ка са­мо дотолкова, до­кол­ко­то тя изя­вя­ва истината; ро­ман­тич­ни­ят све­тог­лед до­пус­ка само ва­лид­нос­т­та на вът­реш­нос­т­та и обя­вя­ва всич­ко за ис­тин­с­ки пълноценно, ако то из­ви­ра от та­зи вът­решност. Азът не тряб­ва да бъ­де об­вър­зан от ни­що друго. Всичко, ко­ето той създава, има сво­ето оправдание.