Невинност

1
ДИЙН КУНЦ
НЕВИННОСТ
Превод от английски: Надя Баева, 2016
chitanka.info

2
Голямата красота рядко съжителства с
голяма добродетел.
Петрарка, Трактати
De Remediis
Тази книга е посветена на Хари Рикард, задето ми беше приятел,
научи ме да играя пинокъл в колежа и с това едва не провали дипломирането ми. Също и на Даян Рикард, задето се грижи така добре за Хари през годините — крайно нелека задача.
* * *
Няма по-голямо удовлетворение за писателя от отзивите на читатели за това как някоя негова книга е променила живота им или им е вдъхнала увереност в труден момент. Ала когато завърших
„Невинност“, писмото на Елизабет Уотърс от щата Вашингтон по повод романа ми „Отвъдни очи“ ме трогна повече от всички други.
Бет, възхищавам се безмерно на куража ти. Надеждата, която си открила в книгата ми, се равнява на тази, дадена ми от теб със сърдечните ти писма. Ти си сияен човек.

3
ПЪРВА ЧАСТ
Момичето, което срещнах
под светлината на лампите
край Чарлс Дикенс

4
1.
Бях избягал от един пожар, но очаквах следващия. Не изпитвах страх от пламъците, които щяха да се зададат. Огънят бе светлина и топлина. Всеки от нас има нужда от топлина в живота си и търси светлина. Как да се боя тогава от нужното и търсеното? За мен да бъда подпален, бе просто неизбежен завършек. Този прекрасен свят,
съставен от безчет красоти, вълшебства и добрини, вдъхваше у мен само един, но пък постоянен страх — че мога да живея в него твърде дълго.

5
2.
Бях способен на обич, ала живеех в самота, след като баща ми почина. Ето защо обичам само скъпите мъртъвци и книгите, а също и миговете на невероятна красота, с която градът ме изненадваше понякога, когато потайно бродех из него.
Например в ясни нощи, в мъртвите часове, когато повечето му жители спят, а екипите по почистването са приключили работа, в непрогледната тъмнина преди зазоряване, когато само звездите блещукат. Над този голям метрополис те не са така ярки, както сигурно са над равнина в Канзас или над планина в Колорадо, но все пак блестят, сякаш в небето има цял град — прелестно място, където мога да обикалям улиците без страх от пожар, да открия някого,
когото да обичам и от когото да бъда обичан.
Тук обаче, когато бях виждан, огромният ми потенциал за обич не ми спечели милост, тъкмо обратното. Щом ме зърнеха, и мъже, и жени отскачаха, ала страхът им бързо биваше изместен от гняв. Не бих им навредил, за да се защитя, така че оставах беззащитен.

6
3.
В някои нощи красива, но тъжна музика проникваше до дълбините на жилището ми без прозорци. Не знаех откъде идва. Нито успявах да разпозная мелодията. Тя не бе придружена от текст, ала бях убеден, че някога съм чувал тази песен, изпълнявана от певица с приятно дрезгав глас. Всеки път, щом музиката се появеше, устата ми се раздвижваше, сякаш за да изговори думите, ала те ми убягваха.
Не беше блус и все пак натежаваше в сърцето като блус. Бих го нарекъл ноктюрно, макар че, доколкото знам, ноктюрното винаги е инструментално. Имаше текст към тази мелодия. Сигурен съм, че имаше.
Би трябвало да мога да проследя тези мелодични звуци до някоя решетка на въздухопровод или до друг комуникационен възел, но всеки опит да открия източника завършваше с провал. Музиката като че извираше от въздуха и минаваше през невидими мембрани в свят,
паралелен на нашия.
Сигурно обикновените жители биха приели идеята за невидим свят като твърде фантазьорска и мигом биха я отхвърлили.
Ние, които оставаме скрити от света, знаем, че той е удивителен и пълен със загадки. Това не е някакво мистично прозрение. Мисля, че способността ни да схващаме сложните измерения на реалността се дължи на самотата ни.
Да живееш в град, изпълнен с тълпи, натоварено движение и постоянен шум, да полагаш непрестанни усилия в състезанието за пари, положение и власт, определено отвлича ума, докато човек престане да различава и забравя истински важното. Или може би поради стреса и напрежението на такъв живот в името на здравомислието хората съзнателно стават слепи за безкрайните чудеса и загадки, от които се състои реалният свят.
Когато казах „ние, които оставаме скрити“, трябваше да кажа
„аз, който съм скрит“. Доколкото бях наясно, в този метрополис няма друг като мен. Живея сам от дълго време.

7
В продължение на дванайсет години споделях жилището в дълбините с баща ми. Той почина преди шест години. Обичах го.
Липсва ми всеки ден. Сега съм на двайсет и шест и вероятно ми предстои дълъг самотен живот.
Преди мен баща ми беше живял тук със своя баща, когото не бях имал щастието да познавам. Повечето от мебелите и книгите съм наследил от тях.
Един ден може би и аз ще предам притежанията си на някого,
който ще ме нарича свой баща. Бяхме като истинска династия от обезправени, живеещи в тайния град, който обикновените жители никога не бяха виждали.
Името ми е Адисън. Ала тогава нямахме нужда от имена,
защото не разговаряхме с никого, освен един с друг.
Понякога баща ми се наричаше То. Но това не беше истинско име. Мен наричаше Сина на То, което беше нашата малка шега.
Според общоприетите стандарти бяхме извънредно грозни.
Видът ни пораждаше у хората отвращение и ужасна ярост. Макар да принадлежахме към човешкия род също като онези, които живееха на открито, не искахме да нараняваме сетивата им, затова се криехме.
Баща ми казваше, че хората от нашия вид не бива да се сърдят на обикновените мъже и жени заради отношението им към нас. Те си имаха тревоги, които ни бяха непонятни. Казваше още, че ние си носим своето бреме, ала техният товар е много по-тежък, и това беше истина.
Живеехме скрити не само за да избегнем евентуално преследване, а нещо много по-лошо. Една нощ баща ми беше сварен на горната земя. Двама уплашени и крайно разгневени мъже го простреляха и после го пребиха с палки до смърт.
Не таях гняв към тях. Съжалявах ги и ги обичах колкото ми бе възможно. Всички сме дошли на този свят по някаква причина и може само да се надяваме да я открием.
Малкото ми жилище беше без прозорци. То ми служеше и като училище, където трупах знания, а най-важната от трите малки стаи беше онази с махагоновите шкафове покрай стените, направени от бащата на баща ми. Рафтовете бяха запълнени с книги, нежелани и изхвърлени от населяващите горния свят.

8
Пред всяко от удобните дълбоки кресла имаше тапицирана табуретка за крака, а отстрани бяха поставени два прости дървени куба — за да си оставиш напитка например — осветени с бронзови лампиони с плисиран абажур от копринен шантунг в прасковен цвят.
Кътът за хранене представляваше малка маса и два стола с прави облегалки. В дните, когато бяхме двама, играехме карти и шах на тази маса.
Сега понякога редях там пасианси. Не че изпитвах някакво особено удоволствие, но докато разбърквах картите и ги нареждах,
виждах не своите ръце, а тези на баща ми. Пръстите му бяха деформирани — в една далечна неделна вечер, когато баща ми бил още момче, разгневен свещеник му ги счупил и въпреки самодейната шина, която баща ми измайсторил, бяха зараснали накриво.
Обичах тези ръце, които никога не бяха наранили живо същество. Бледите белези и подутите от артрит кокалчета бяха красиви, защото символизираха неговата смелост и ми припомняха,
че не бива да се озлобявам от жестокостите, които търпяхме. Той страдаше повече от мен и все пак обичаше живота и света.
Масата и всички останали мебели бяха довлечени тук с усилия или пък бяха изработени на място от живелите в дома преди мен.
От шест години насам вече не ми бяха нужни две кресла. Когато четях, обикновено сядах в онова, което бях свикнал да приемам за мое от идването ми тук. Ала понякога сядах и в креслото на баща ми, за да си го припомня по-ясно и да се чувствам по-малко самотен.
Втората стая, също като другите, беше висока два метра и четиридесет сантиметра. Дебелите стени, подът и таванът бяха от армиран бетон, през който понякога преминаваха вибрации, но не и отчетливи звуци, освен гореспоменатата музика.
Покрай прохода бяха опънати два хамака. Брезентът беше лесен за почистване с гъба, така за пране ми оставаше само одеялото.
Докато баща ми беше жив, в нощи, когато сънят ни убягваше,
лежахме будни в тъмното или на запалена свещ и разговаряхме с часове. Обсъждахме малкото от света, което познавахме от първа ръка, природните чудеса, на които се любувахме в книги с цветни илюстрации, и значението на всичко това.
Тези бяха може би най-щастливите ми спомени, макар че имам толкова много щастливи спомени, та не ми е лесно да предпочета

9
едни пред други.
До задната стена между хамаците стоеше хладилник. Бащата на баща ми беше живял без това удобство.
Моят баща — самоук от книгите като мен — се беше обучил отлично в електротехниката и ремонта на електроуреди. Беше разглобил хладилника, свалил го беше от надземния свят и отново го беше сглобил.
Вляво от хладилника върху маса бяха подредени фурна с грил,
котлон и глинен съд за готвене. Вдясно имаше лавици, които ми служеха като килер. Там държах съдовете и приборите си.
Хранех се добре и бях благодарен, че градът предоставя такова изобилие.
Когато бащата на баща ми открил това дълбоко разположено убежище, то вече разполагало с електрическо захранване и елементарен водопровод и канализация. Стаите обаче били необзаведени и нямало признаци да са обитавани по-рано.
Преди баща ми да ме открие сам-самичък и в непрестанно очакване да бъда убит, той и неговият баща правели всевъзможни предположения за предназначението на въпросните помещения. Най- вероятно ставало дума за противобомбено укритие — след като било разположено толкова дълбоко под улицата, скрито под много пластове бетон, които и многократни ядрени удари не биха разбили. Достъпът до него бе по обиколен маршрут и смъртоносната радиация, движеща се по права линия, не би могла да проникне тук.
При свалянето на монтажните винтове на контактите обаче,
върху металната пластина отдолу се виждаше името на производителя
— компания, която според справките бе прекратила дейността си през
1933 година — дълго преди да съществува ядрена заплаха.
Освен това да се построи противобомбено укритие само за двама души в многомилионен град, бе нелогично.
В третото помещение, баня, също изцяло бетонно, не бе предвиден отдушник за изпаряване на влагата. Мивката върху стойка и ваната с крачета бяха с по два крана, макар топлата вода да стигаше само до приятно хладка, което пък предполагаше, че бойлерът, от който се черпи, е далеч оттук. Старинната тоалетна бе с поставено нависоко казанче, което изплакваше чинията при дръпване на висяща верижка.

10
Дали това помещение не бе замислено от някой високопоставен строителен магнат, разполагащ с властта да изтрие съществуването му от всички официални документи? Може той да е бил сексуален хищник с потенциал на убиец и да е създал изолираното скривалище,
за да може необезпокоявано да замъква жени в него и да ги измъчва и убива, докато оживеният град далеч горе остава в неведение за писъците на жертвите.
Образът на инженер или архитект — сериен убиец, обаче не изглеждаше твърде правдоподобен. А и когато навремето бащата на баща ми открил това уютно убежище, нямало кървави петна или пък някакви други следи от убийство по гладките бетонови повърхности.
Във всеки случай в стаите не се усещаше зловеща атмосфера.
За живеещите на горната земя липсата на прозорци и голият бетон биха създали асоциация със затвор. Най-вероятно такова усещане би възникнало и у всеки, който смята, че начинът на живот на обикновените хора не само превъзхожда нашия, а е и безалтернативен.
За мен обаче това беше моят рай и всеки път, когато го напусках
— което се налагаше по ред причини — животът ми бе изложен на риск. Ето защо бях развил остър усет за надвиснала заплаха. Тук такава нямаше. Това беше моят дом.
Както споменах по-рано, според мен съществува невидим свят,
паралелен с нашия. Представям си, че ако има такова място, разделено от нас чрез мембрана, недоловима чрез петте ни сетива, в определени точки на континуума тази мембрана се издува около някаква миниатюрна част от въпросната друга реалност и я вкарва в нашата.
И ако и двата свята при създаването си са произлезли от един и същ любящ източник, иска ми се да вярвам, че подобни кътчета са осигурени тъкмо за хора като мен, отхвърлени от обществото не по тяхна вина, мразени и преследвани, хора, които имат отчаяна нужда от убежище.
Това бе единствената теория, която приемах. Не можех да променя онова, което бях, да стана по-приятен за онези, които се отдръпваха с отвращение от мен, не бях способен да водя друг живот,
освен отредения ми от природата. Моята теория ми даваше утеха. Не исках да обмислям други алтернативи. Имаше толкова много красиви неща в живота ми, че не бих рискувал да ги помрача с някакви идеи,

11
които биха отровили съзнанието ми и биха ме лишили от упорито пазената ми радост.
Никога не излизах на открито по светло, не се осмелявах и по здрач. С редки изключения се качвах горе само след полунощ, когато повечето хора спяха, а останалите бяха вече полуунесени.
Черни удобни обувки, тъмни джинси и черен или тъмносин суитшърт с качулка бяха моят камуфлаж. Носех шал под суитшърта,
преметнат така, че да мога да го дръпна до очите си, когато се наложеше да мина по някоя малка улица и много рядко по голям булевард, където някой можеше да ме срещне. С дрехите си се сдобивах от вехтошарски магазини. Обикновено прониквах там нощем по маршрут, който и плъховете биха избрали, ако бяха принудени да се прокрадват като мен.
Тъкмо така бях облечен в онзи декемврийски ден, когато животът ми щеше да се промени завинаги. Ако бяхте родени като мен,
едва ли бихте очаквали в съществуванието ви да настъпи трайна промяна към по-добро. Ала дори да получех шанс да върна времето назад, пак бих постъпил по същия начин, независимо от последствията.

12
4.
Наричах го свой баща, защото беше най-близкото до баща, което някога съм познавал. Не бяхме свързани биологично.
Според майка ми истинският ми баща обичал свободата повече,
отколкото нея. Две седмици преди моето раждане си тръгнал и не се върнал повече. Най-вероятно бил заминал на далечно плаване или пък в някоя джунгла; бил човек, който не се спира на едно място; все пътувал, за да открие себе си, но вместо това окончателно се изгубил.
В нощта на моето раждане мощен вихър разтърсвал до основи малката къща, бушувал из гората и планината, разказваше тя. Бурният вятър свадливо виел над покрива, настойчиво напирал в прозорците,
блъскал вратата, сякаш решен да проникне там, където съм се раждал аз.
Когато съм дошъл на белия свят, двайсетгодишната дъщеря на акушерката хукнала ужасена извън спалнята и разплакана потърсила убежище в кухнята.
Акушерката се опитала да ме задуши в чаршафа, ала майка ми,
макар и изнемощяла от тежкото раждане, извадила револвер от чекмеджето на нощното шкафче и със заплахата, че ще го използва, ме спасила.
По-късно, във вече спокойното утро, видели, че всички птици са изчезнали, сякаш издухани от дърветата към краищата на континента.
Върнали се чак след три дни: първо врабчетата и сойките, после гаргите и ястребите и накрая совите.
Акушерката и дъщеря й се съгласили да запазят тайната за моето идване на бял свят. От една страна, се бояли да не бъдат обвинени в опит за убийство, от друга — можели да спят добре само ако забравели за моето съществуване. Обявили, че съм мъртвороден, и майка ми потвърдила думите им.
Живях осем години в планината в уютна къщурка, която се намираше в края на безлюден черен път. През цялото това време до следобеда на деня, в който си тръгнах оттам, не видях нито едно човешко същество освен благословената ми майчица.

13
Кръстосвах гората надлъж и шир на възраст, на която другите деца не биха помислили и за секунда да ги оставят в такава пустош.
Ала аз притежавах голяма сила, невероятна интуиция, както и някакво родство с природата — сокът на растенията и кръвта на животните бяха в моята ДНК — пък и майка ми беше по-спокойна, когато не й се мярках пред очите.
Сенчеста през деня и обляна в лунна светлина нощем, гората ми стана толкова добре позната, колкото собственото ми лице в огледалото.
Познавах сърните, катериците, различните птици, вълците,
появяващи се изпод грациозните папрати и изчезващи пак там. Светът ми бе населен с пернати и космати създания, които летяха или пък препускаха на четири крака.
В гористата местност, в ливадите, които тя окръжаваше, а понякога и в нашия двор се случваше да видя ясноликите и мъгливите,
както ги кръстих. Не знаех какво представляват те, но инстинктивно усещах, че скъпата ми майка никога не ги е виждала, тъй като въобще не ги споменаваше. Аз също си мълчах за тях, знаех, че това щеше да я разстрои и да я накара още повече да се тревожи за мен.
Впоследствие щях да срещна ясноликите и мъгливите и в града.
Постепенно започнах да разбирам тяхната природа, както ще обясня по-късно.
Гората за мен не бе пущинак; чувствах я като собствена градина
— успокояваща въпреки своята необятност и безкрайно загадъчна.
Колкото повече се стремиш да опознаеш едно място, толкова по- тайнствено става то, ако човек иска да проникне в същността на нещата. През целия си живот съм се убеждавал в това.
Малко след осмия ми рожден ден майка ми пожела да си тръгна.
Не можеше да спи в мое присъствие. Беше изгубила и апетит, поради което много отслабна. Искаше да напусна и близките околности — до известна степен поради факта, че моето родство с гората й напомняше, че самата тя не е добре дошла там като мен, но най-вече заради ловеца. Така че трябваше да си тръгна.
Не можех да я виня. Обичах я.
Майка ми положи много усилия да ме обикне и в някаква степен успя. Въпреки всичко обаче аз си оставах едно уникално

14
бреме. Макар че винаги се чувствам щастлив (или поне не съм нещастен), направих я ужасно тъжна. Тъгата бавно я убиваше.

15
5.
Повече от осемнайсет години по-късно в познатия и все пак загадъчен град настъпи онзи декември, който промени живота ми.
Когато излязох онази нощ — нарамил раница, защото възнамерявах да попълня хранителните си запаси — взех две фенерчета. Едното държах в ръката си, а другото беше закачено за колана ми, в случай че първото откажеше. Пътят от жилището ми до метрополиса отгоре в по-голямата си част беше тъмен, каквито са много пътища в този живот, били те подземни или не, бетонни или не.
От стаята с хамаците тръгваше широк метър и петдесет и дълъг около трийсет метра коридор, който свършваше в гола стена.
Протегнах се към нейния горен десен ъгъл, пъхнах показалеца си в дупка, която единствена нарушаваше гладкостта й, и натиснах отключващия бутон там. Трийсетсантиметровата плоча безшумно се извъртя върху чифт панти на лагери в горния и долния край,
разположени на педя от левия ръб.
Полученият отвор бе метър и двайсет широк. След като прекрачих прага, масивната врата се извъртя обратно и се затвори и заключи зад мен.
Дори без светлина можех да се движа във втория коридор: два метра и четирийсет право напред, завой вляво и накрая три метра до хитро конструирана жалузна врата. От другата си страна тя изглеждаше като капак на вентилационна шахта.
Ослушвах се в тъмнината, ала между жалузите се усещаше едва доловим полъх, тъй бегъл, хладен и чист, като дъха на снежен човек,
комуто чрез любов и вълшебство е дарен живот.
Във въздуха се носеше мирис на влажен бетон, на варта,
флуоресцирала по стените в продължение на десетилетия. В този сектор от подземния свят никога не ми се беше случвало да подуша разлагащи се плъхове или гадна плесен, дето обилно се въдеше другаде.
Жалузната врата също бе снабдена със скрит механизъм за отключване и се затвори автоматично след мен.

16
Включих фенерчето и от мрака изплува отводнителна шахта,
сякаш лъчът светлина я изряза в скала. Големият цилиндричен бетонен тунел изглеждаше достатъчно голям, та да спести на света повторение на Ноевия потоп.
Понякога през подобни тунели преминаваха екипи по поддръжката в електромобили. В момента обаче бях сам. През годините само няколко пъти бях зървал такива екипи от разстояние и още по-рядко ми се бе налагало спешно да бягам, за да не бъда забелязан от тях.
Сякаш сам се бях омагьосал и обрекъл на самота. Когато се движех под или над земята, хората обикновено се отвръщаха от мен и аз от тях тъкмо в мига, в който биха могли да ме зърнат.
Иначе отдавна вече щях да съм убит.
Последната дъждовна буря беше в края на октомври. Тунелът скучаеше засъхнал, осеян с всякакви дребни боклуци: пластмасови пликчета, празни кенчета от бира и безалкохолно, кутийки от закусвални за бързо хранене, чаши от „Старбъкс“, плетена ръкавица,
бебешка обувчица, лъскав ревер на костюм — всички те довлечени с последния оттичащ се поток дъждовна вода.
Количеството на отпадъците не беше голямо. Можеше да вървя с километри, без да настъпя нищо. От двете страни на канала обаче имаше издигнати на метър от пода пътеки за екипите по поддръжка,
върху които надигналата се вода беше завлякла множество боклуци.
Периодически минавах през жалузни панели, по железни стълби, водещи към сервизни люкове в тавана и към по-малки разклонения, чието предназначение беше да отвеждат водата по време на буря.
В подземния лабиринт имаше и по-приятни за окото стари канали, изградени от тухли, камък или бетонни блокове — дело на майстори, горди със занаята си.
Според градската митология екип зидари, на тайна служба към престъпен бос от далечна епоха, зазидали в тунелите няколко от враговете му — едни като трупове, а други още живи. Никога не бях виждал някой от малките кръстове, каквито се говореше, че са издълбани в тухлите, за да маркират тези гробове, нито бях забелязвал пръсти на скелети, подобни на отдавна превърнали се във вкаменелости бледи корени, да се подават от хоросановите фуги

17
между камъните. Може би тези истории бяха само градски легенди, а може би не — добре знаех колко безчовечни могат да бъдат хората.
Бях изминал половината път до мястото, където се пресичаха големи отводнителни канали, когато забелязах позната, светеща в сребристо мъгла в далечината — един от мъгливите. В стегнат поток той заплува към мен, сякаш въздухът бе вода, а той — светеща змиорка.
Спрях да погледам с неутолимо любопитство това явление;
същия интерес изпитвах и към назованите от мен яснолики. Опитът ми подсказваше, че няма причина да се боя, ала признавам, че се чувствах неспокоен.
За разлика от талазите на истинската мъгла или на издуханата от въздухопровод пара, привидението не беше рошаво по краищата, нито променяше формата си под влияние на въздушните течения. Движеше се към мен като серпантина, може би около двайсет и пет метра на дължина и трийсет сантиметра в диаметър, а когато се разминахме,
поспря за миг и се надигна като кобра, омайвана с флейта. После отново застана хоризонтално и се изниза, като сребристото му сияние постепенно помръкваше и накрая изчезна.
Цял живот бях виждал мъгливи и яснолики. Надявах се един ден със сигурност да разбера какво представляват и какви са намеренията им, макар да подозирах, че никога няма да бъда просветен. Или пък ако откриех истината за тях, можеше да се наложи да платя висока цена за това знание.

18
6.
— Твърде висока цена плащам за теб — обяви майка ми следобеда, когато пожела да напусна дома ни. — Живях по свои правила и очаквах да ми струва скъпо, но не чак толкова. Не и ти.
Винаги красива — като жените по списанията, като телевизионните звезди, по които всички се прехласват, напоследък тя изглеждаше мършава и изпита. Дори с явната умора в тях и с ограждащите ги тъмни полумесеци, подобни на избледняващи синини, очите й не отнемаха от нейната прелест. Подсказваха, че има добра душа и че страда от ужасна тъга, че болката й — като тази,
понасяна от мъченик — е възвишена. Всичко това правеше лицето й още по-красиво.
Седеше до кухненската маса с лъскави хромирани крака и червен пластмасов плот. На ръка разстояние бяха лекарствата и уискито й, за което тя казваше, че също било лекарство.
Мен ако питате, уискито беше най-добрият й лек, защото в най- лошия случай я натъжаваше, но пък понякога я караше да се смее или просто да заспи. Хапчетата, от друга страна, и прашецът, който понякога вдишваше, можеха да породят непредсказуеми настроения
— тя неудържимо плачеше, унищожаваше различни предмети или нарочно нараняваше себе си.
Изящните й ръце превръщаха всичко, до което се докоснеха, в елегантна вещ: обикновената чаша с уиски искреше като шлифован кристал, докато тя непрестанно прекарваше връхчето на пръста си по ръба й, тънката цигара заприличваше на вълшебна пръчица, димяща от единия край, сякаш сбъдваше желания.
Не бях поканен да седна, така че стоях прав срещу масата. Не направих опит да се приближа до нея. Много, много отдавна тя понякога ме прегръщаше. С течение на времето обаче можеше да понесе само по някое случайно докосване — приглаждаше косата назад от челото ми или за миг поставяше длан върху ръката ми. През последните няколко месеца дори мимолетен допир не й бе по силите.

19
Тъй като разбирах каква болка й причинявах само с вида си, аз също страдах. Можела бе да абортира, но не го беше направила. Бе ми дала живот. Дори когато беше видяла какво е довела на бял свят, пак ме бе защитила от акушерката, готова да ме удуши. Можех единствено да я обичам и да си мечтая и тя да обича създание като мен.
През прозореца зад гърба й виждах прихлупеното сиво октомврийско небе. Есента беше почти оголила клоните на старата акация, ала под силния вятър малкото останали листа се бяха сгърчили като кафяви прилепи, готови да се устремят в полет. Не беше ден, в който да напуснеш дома си, нито свят, в който да се впуснеш съвсем сам.
Тя ми каза да си облека якето с качулката и аз послушно изпълних заръката й. Беше сложила в раницата ми храна и аптечка с материали за първа помощ и аз я метнах на гръб.
После майка ми посочи пачка пари върху масата.
— Вземи ги, не че ще ти помогнат кой знае колко. Крадени са,
но не си ги откраднал ти. В това семейство аз съм тази, която краде.
За теб те са просто подарък и са чисти.
Знаех, че никога не страда от липса на пари. Взех парите и ги пъхнах в джоба на джинсите си.
Сълзите, събрали се в очите й, потекоха, но тя не издаде никакъв скръбен звук. Усещах, че дълго е репетирала тази сцена, решена да я изпълни, без да ми даде шанс да импровизирам с промяна в сценария,
написан от нея.
Зрението ми се замъгли, опитах се да изкажа любовта си към нея и съжалението си, че съм й причинил толкова отчаяние, но малкото думи, които се изтръгнаха от мен, бяха изкривени, жалки. Бях физически и емоционално силен за осемгодишно момче, твърде разумен, но все пак си бях дете.
Тя угаси цигарата в пепелника и навлажни пръстите на ръцете си с влагата по чашата й с леден скоч. Затвори очи, притисна пръсти към клепачите си и вдиша дълбоко няколко пъти.
Усещах сърцето си набъбнало; така притискаше гръдната ми кост, ребрата и гръбнака, та ми се струваше, че ще се пръсне.
Когато ме погледна отново, тя каза:

20
— Живей нощем, ако изобщо успееш да оцелееш. Не сваляй качулката. Дръж главата си наведена. Крий си лицето. Маска би привлякла внимание, но бинтове могат да свършат работа. Преди всичко, никога не допускай да видят очите ти. Тези очи ще те издадат на мига.
— Ще се оправя — уверих я.
— Няма — изрече остро тя. — И не бива да се самозалъгваш, че ще успееш.
Кимнах.
След като пресуши половината уиски на една дълга глътка, тя каза:
— Не бих те отпратила, ако не беше ловецът.
Ловецът ме беше видял в гората същата сутрин. Хукнах, той ме подгони. Стреля по мен няколко пъти и ме пропусна на косъм.
— Той ще се върне — додаде майка ми. — Ще се връща пак и пак, додето не те открие. Никога няма да си тръгне от тези гори,
докато не те убие. А тогава и аз ще бъда въвлечена. Ще искат да узнаят всяка дребна подробност за мен, а никак не мога да си позволя подобно проучване.
— Съжалявам — избъбрих. — Много съжалявам.
Тя поклати глава. Дали това означаваше, че извинение не е нужно, или че е крайно недостатъчно, не мога да кажа. Тя взе пакета с цигари и извади една.
Вече ходех с плетени ръкавици, защото ръцете ми също можеха да ме издадат пред околните. Нахлупих качулката.
На вратата, когато вече бях поставил ръка върху дръжката на бравата, чух майка ми да казва:
— Излъгах, Адисън.
Обърнах се да я погледна.
Изящните й ръце се тресяха така силно, че не можеше да улучи връхчето на цигарата с пламъка от газовата си запалка. Захвърли настрани и запалката, и цигарата.
— Излъгах, като ти казах, че не бих те отпратила, ако не беше ловецът. Щях да те прогоня със или без ловец. Не мога да издържам това. Вече не. Аз съм егоистична кучка.
— Не си — промълвих и направих крачка към нея. — Просто си уплашена. Уплашена не само от мен, но… от толкова много неща.

21
И тогава тя придоби различен вид красота — като на езическа богиня на бурите, наелектризирана, преливаща от гняв.
— Мълчи и повярвай каквото ти се казва, момче! Аз съм себична, суетна, алчна и по-лоши неща, при това се харесвам такава.
Обичам се с пороците си.
— Не, ти не си нито едно от тези неща, ти си…
— Затвори си проклетата уста, млъкни! Не ме познаваш по- добре от самата мен. Такава съм, повече нищо не мога да ти дам и никога няма да мога. Върви и живей където успееш — в далечни гори,
някъде другаде, само не помисляй да се връщаш тук, където те чака единствено смърт. Махай се сега!
Тя запрати чашата със скоч по мен, но съм сигурен, че нямаше намерение да ме удари. Бездруго жестът й бе непремерен и чашата се разби в хладилника.
Всеки миг от оставането ми вкъщи отваряше нова рана у нея. Не можех да кажа или пък да направя нещо, с което да й помогна. В един объркал се свят животът не е никак лесен.
Разплаках се по-горчиво от всякога, напуснах къщата и не се обърнах назад. Бях потопен в скръб, ала не заради състоянието ми или заради мрачната перспектива пред мен. Жалех майка си, защото знаех, че тя не ме мрази, че мрази единствено себе си. Презираше се не поради факта, че ме бе довела на света преди повече от осем години, а защото сега ме пращаше сам в него.
Дневната светлина изпод схлупеното небе започна да чезне.
Облаците, гладки и сиви доскоро, бяха станали рошави и на места съвсем черни.
Докато прекосявах двора, вятърът гонеше сухи листа пред краката ми — танцуваха като животинчета пред своята господарка вещица.
Влязох в гората. Бях убеден, че ловецът вече си е отишъл.
Ужасът му сигурно бе надделял над яростта. Не би се мотал тук преди настъпването на нощта, но щом съмнеше, щеше да се върне.
Когато се уверих, че сенките ме скриват, спрях, обърнах се назад и се облегнах на едно дърво. Изчаках, докато сълзите ми пресъхнаха и зрението ми се проясни.
За последен път гледах къщата, където бях роден и отраснал.
Исках да видя как здрачът преминава в мрак около онези стени, да

22
зърна светлината на лампите през прозорците.
В дните, когато външността ми особено много разстройваше майка ми, бродех из гората до смрачаване. После лягах да спя в двора,
а в по-студените нощи — в удобен спален чувал в порутения отдалечен гараж. В дните, когато бивах прокуден, тя винаги ми оставяше храна на предната седалка на форда си. Вечерях по здрач,
като наблюдавах къщата от разстояние, защото ми беше приятно да виждам как през прозорците в миг бликва топла светлина. Знаех, че в мое отсъствие тя намира покой.
И сега отново, докато тъмата на беззвездната нощ обгръщаше малката къща, а вятърът бе изчезнал заедно с деня и над горите тегнеше безмълвие, прозорците се осветиха.
Тези светли правоъгълници неизменно пораждаха у мен приятно усещане за дом, сигурност и утеха. Когато бях приеман вкъщи обаче, същата тази светлина гледана отвътре, далеч не бе тъй златна и вълнуваща.
Трябваше да си тръгна на мига, да поема по тесния черен път,
водещ към главното шосе, но все отлагах този момент. Надявах се да зърна силуета на майка ми на минаване покрай прозореца, да видя за последен път жената, на която дължах съществуването си. Мина час,
после два, признах честно пред себе си, че не знам какво да правя и къде да ида, че съм изгубен тук, в началото на гората, както никога не се бях усещал изгубен в дълбоките й дебри.
Външната врата се отвори и немощният протест на пантите ясно достигна до мен в тишината. Майка ми излезе на верандата —
осветена отзад, се виждаше само като силует. Хрумна ми, че иска да ме повика с надеждата да съм още наблизо, че може да ме обича повече, отколкото се бои от мен, и че е размислила относно отпращането ми.
Тогава видях оръжието. Дванайсеткалибровата пушка помпа с пистолетна ръкохватка винаги беше заредена в очакване на нежелани посетители, за които тя така и не ми обясни кои може да са. Наричаше пушката своя застрахователна полица. Не я държеше небрежно, а с две ръце и в готовност, с цев, насочена нагоре, докато оглеждаше околността, потънала в нощен мрак. Предположих, че е заподозряла как се мотая наоколо и с тази си поява иска да ме убеди, че прокуждането ми е окончателно.

23
Засрамих се от себе си, задето все още не бях уважил желанието й. Въпреки това, когато тя се прибра в къщата и затвори вратата,
останах в периметъра на гората, неспособен да тръгна по своя път.
Мина може би половин час, преди пушката да гръмне. Дори приглушен от стените на къщата, изстрелът отекна силно сред безмълвието на планината.
В първия момент реших, че някой се е опитал да нахълта през задната врата или през прозорец извън моето полезрение. Майка ми често говореше за някакви незнайни врагове и за своето решение да живее на място, където те никога няма да могат да я намерят. Втурнах се през нискораслите храсти и вече бях изминал половината разстояние до къщата, когато осъзнах, че вътре нямаше да лежи някой натрапник, а най-злият й враг — самата тя.
Ако смъртта ми можеше да я върне към живот, бях готов да умра на място там, в двора.
Помислих си, че трябва да вляза. Може би беше само ранена и се нуждаеше от помощ.
Ала не го направих. Познавах добре майка си. Когато си поставяше някаква цел, влагаше сърце и ум и довеждаше нещата до успешен край. Никога не допускаше грешки, нито се задоволяваше с половинчати мерки.
Колко съм стоял в двора сред пълната тишина, последвала изстрела, не знам.
По-късно осъзнах, че съм паднал на колене.
Не си спомням тръгването си. Дадох си сметка, че вървя по черния път, минута преди той да ме изведе на главното шосе.
Малко след съмване се сврях в порутения хамбар на изоставена ферма, чиято къща бе изгоряла. Сега хамбарът бе окупиран от мишки,
но те не се бояха от мен, а и аз ги уверих, че ще остана само няколко часа.
Освен най-необходимото майка ми бе сложила в раницата ми и половин дузина от любимите ми курабийки с шоколад и ядки, които беше направила сама.

24
7.
Както се придвижвах под града, стигнах до поредното кръстовище, където до слуха ми достигна грохотът на подземната железница — единственото съоръжение, разположено по-дълбоко от тунелите на канализацията. Преди началото на новото хилядолетие тя минаваше по тях, но веднъж от каналите изригна буен поток от нечистотии, който замърси линията в протежение на три километра и създаде седмици работа на обеззаразяващите екипи. След това съществуващото трасе беше променено.
Един град е наполовина звяр, наполовина машина, с артерии от чиста вода и вени от мръсна, нерви от телефонни и електрически кабели, канализационни тръби вместо черва, тръби, пълни с пара под налягане, и други, пренасящи газ, клапи, вентилатори и филтри,
датчици, мотори, трансформатори, десетки хиляди взаимносвързани компютри, и дори когато жителите му са потънали в сън, градът никога не спи.
Градът ме хранеше и ми предоставяше блажено тайно убежище,
за което му бях благодарен, но продължавах да изпитвам известно недоверие към него и мъничко страх. Логиката настояваше, че въпреки цялата си сложност той е просто струпване на елементи —
сгради, машини и системи, които не можеха да притежават собствено съзнание или цел. Често обаче ми се струваше, че макар да оставах неизвестен за обитаващите го хора, самият организъм на града знаеше за мен и ме наблюдаваше.
Ако имаше живот, отделен от този на жителите му, градът вероятно притежаваше и капацитет за доброта и жестокост — като творение на хора той споделяше както техните пороци, така и добродетелите им.
Грохотът на влака отшумя под краката ми и отвъд кръстовището на огромните тунели аз завих по един страничен, който беше с по- стръмен наклон, нагоре от главния. В този проход нямаше издигнати сервизни пътеки и размерите му ме принудиха да измина значително разстояние със сгушени рамене и наведена глава.

25
Подземните булеварди и пресечки, по които се движех, ми бяха толкова добре познати, че можех да се ориентирам и без фенерче. Ала макар да се показвах навън само нощем, а денем да живеех в дълбините, бях роден за светлина и копнеех да й се радвам повече,
отколкото обстоятелствата ми позволяваха.
Стигнах до отворена ниша в дясната стена във формата на полуцилиндър, изработена от заоблени бетонни блокове. Диаметърът й беше метър и петдесет, височината — два метра — горе-долу пространството, което бихте видели, ако отместите капак на шахта,
само дето шахтата е по-дълбока, няма отвор встрани и е достъпна само отгоре.
Над мен имаше тежък железен капак, захванат с болтове по краищата. Извадих от раницата си прибрания вътре инструмент —
трийсетсантиметрова желязна тръба с Т-образна дръжка в единия край и с нещо като гаечен ключ в другия. Когато захванах с него болта и го завъртях, резето се отмести от рамката, което ми позволяваше да изтикам капака нагоре и той се отвори, увиснал на пантите си.
Бащата на баща ми беше присвоил този инструмент от камион на фирма по поддръжката години преди смъртта си. Гигантският ключ беше най-ценното ми притежание — ако бъдех лишен от инструмента си, нямаше да се радвам и на тази свобода на придвижване, която имах в момента.
След като прибрах ключа в раницата, задържах фенерчето между зъбите си, улових се за рамката на люка и се изтласках през отворения капак в мазето на градската библиотека. Беше съвсем тихо,
както си е и редно на такова място, а въздухът бе сух, но не прекомерно, хладен, но не студен.
В този пръв час на неделната сутрин не се очакваше да има някой в огромната сграда. Екипът по почистването си беше отишъл.
Библиотеката оставаше затворена в неделя и можеше да бъде на мое разположение чак до понеделник сутринта. Само че аз възнамерявах да прекарам не повече от няколко часа между тези стени — трябваше да посетя и други места, за да попълня хранителните си запаси.
Климатизираният сутерен беше огромен — общо пространство с редици от масивни колони, разширяващи се в горната си част, при което образуваха красиви каменни сводове. Между колоните върху издигнати на трийсет сантиметра бетонни постаменти имаше метални

26
шкафове. Повечето от чекмеджетата им съдържаха обикновени папки,
но в други — плитки и широки — се съхраняваха чертежи и малки купчинки документи, чиято много стара и крехка хартия не би понесла собственото си тегло и бързо би се разпаднала, в случай че бъдеха подредени на високи купове.
Това бе историческият архив на града — факт, който обясняваше входа към канализационната система, вграден в пода. Имаше и други капаци на шахти, които можеше да бъдат отворени в случай на наводнение или други природни бедствия. Това гарантираше, че водата няма да се вдигне и архивът ще остане непокътнат в металните шкафове върху бетонните постаменти.
Харесваха ми колонадите и сводовете, обширното пространство.
Напомняха ми снимките на резервоарите, конструирани от Франсоа д’Орбей под Водната тераса и градините на Версай. Пред движещия се лъч на фенерчето ми сенките на колоните се полюшваха като големи черни врати.
Обикновен и товарен асансьор обслужваха сутерена, но аз никога не ги използвах. Стълбищата бяха по-тихи и по-безопасни.
Имах избор между няколко и поех по онова в югоизточния ъгъл.
То се знае — книгите бяха онова, което ме привличаше в библиотеката. Макар че баща ми и баща му преди него бяха събирали отделни екземпляри, изхвърляни от живеещите на горната земя, макар и да можех да вземам по някое и друго четиво от вехтошарските магазини, където се отбивах, след като затвореха, много от книгите,
които ме интересуваха, можеше да бъдат намерени само в централната библиотека.
Стълбището ме отведе в помещението с дъбова ламперия,
където се държаха периодичните издания и можех да се наслаждавам на изобилието от вестници и списания. Къс коридор водеше към главната читалня — истински архитектурен шедьовър с кафяв мраморен под.
Това огромно помещение съдържаше част от книжната колекция и зад лабиринт от рафтове предоставяше места за поне четиристотин читатели пред тесни и дълги дървени маси.
Винаги до този момент при посещенията ми в такъв късен час читалнята бе огрявана само от призрачната фонова светлина на

27
сияещия град, която влизаше през големите прозорци, завършващи с арки. Сега обаче тя бе силно осветена.
За малко щях да дам заден, но интуицията ми ме посъветва да изчакам, да видя, да разбера. Знаех, че в миналото бе имало солидна охрана — нощни пазачи, които обикаляли из коридорите и помещенията на централната библиотека. Но след като общината беше стигнала почти до банкрут, здравите ключалки и алармите бяха предпочитаната форма на защита — те не изискваха заплати, здравни осигуровки и пенсии.
Покрай високите два метра и половина рафтове различни пътеки водеха в посока изток — запад и север — юг. Когато доближих входа към лабиринта, чух стъпки, почти недоловими дори в тази тишина — леки и бързи, сякаш на дете или дух в отчаян бяг за спасение.
През отвора пред мен видях как през мястото, където пътеките се пресичаха, претича момиче в юношеска възраст. Дойде отляво,
което беше север, бърза като газела и грациозна като балерина.
Носеше сребристи обувки — като на крилатите крака на Меркурий —
иначе беше облечена изцяло в черно. Дългата й коса също изглеждаше черна и лъскава под светлината на лампите, подобна на езерна вода под лунни лъчи. В един миг беше там, а в следващия вече я нямаше,
сякаш тичаше да спаси живота си.
Не чух преследвач, макар очевидната й тревога да показваше, че такъв я гони по петите. Ако тя беше плячката, то аз не познавах и не можех да си представя хищник, който да се прокрадва по-ловко от нея.
Предпазливо влязох между рафтовете с книги. Големите полилеи, висящи от високия петнайсет метра таван, не светеха.
Пътеката, по която беше избягало момичето, беше дълга и празна,
осветена от лампите с месингов обков върху колоните, разделящи читалнята на секции.
Библиотечните рафтове имаха гърбове, така че не можех да погледна над книгите към съседната пътека. С тиха стъпка продължих на изток към следващия пасаж север — юг, успореден на първия, но момичето го нямаше и там.
Рафтовете всъщност образуваха голяма решетка, но разположението им ми се виждаше някак объркващо, докато се

28
движех внимателно между тях, надзъртах зад ъглите и тръгвах накъдето ме поведеше интуицията.
Вървях на юг и приближавах ъгъл. Възнамерявах да завия наляво, но трябва да бях чул нещо, може би съвсем тихичко проскърцване на обувка с гумена подметка. Замръзнах между последните две лампи както бях — не в сянка, но не и ярко осветен.
Висок жилест мъж мина забързано по напречната пътека пред мен от дясно наляво, очевидно толкова наясно за местоположението на целта си, че не се огледа изобщо, когато профуча покрай моята пътека. Помислих си, че беше напълно възможно да ме е мернал с периферното си зрение и да се върне за по-обстоен поглед, но той продължи напред.
Беше облечен в панталон от костюм и носеше вратовръзка, но не и сакото. Ръкавите на бялата му риза бяха навити, което предполагаше, че най-вероятно работи тук на ръководна длъжност.
Ала нещо у него — може би напрегнатостта, която излъчваше, мрачно стиснатата му уста, ръцете, свити в големи кокалести юмруци — ме убеди, че намеренията му са подозрителни, да не кажа и непочтени.
Осмелих се да го последвам, но докато завия зад ъгъла, той беше изчезнал. Колкото и добре да бях опознал библиотеката, това все пак беше неговият лабиринт, не моят. Ако ролята му беше на Минотавъра от легендата, а моята — на Тезей, от когото се очаква да унищожава подобни зверове, историята можеше да приключи зле за добрите, като се има предвид, че никога в живота си не бях убивал нищо — било чудовище или пък нещо друго.
Чух как момичето изпищя, а мъжът извика: „Малка кучка, ще те убия!“, и момичето изпищя повторно.
Тропотът от съборени книги показа, че някой използваше оръжието на знанието по нетрадиционен начин.
Акустиката на огромното помещение обаче заблуждаваше.
Позлатените сводове на тавана, богато украсени с орнаменти, стените от варовик, мраморният под, безбройните книги се редуваха да поглъщат и връщат звуците, което означаваше, че бе възможно кратката схватка да се води на всяка пътека и във всяка посока от мен.
После внезапно настъпи тишина.
Застанах на пресечната точка на две пътеки и взех да въртя глава насам-натам, притеснен, че нещо лошо се бе случило на момичето.

29
Припомних си, че Минотавъра в лабиринта под Крит се хранеше с човешка плът.

30
8.
С нахлупена качулка и наведена възможно най-ниско глава, но все пак в позиция да виждам къде вървя, завих вляво, вдясно, вляво,
минах през секция „История“ с всичките й войни, през
„Природоестествени науки“ — с всичките им открития и загадки.
Няколко пъти дочух предпазливи движения, промърморена ругатня с тих мъжки глас, лекото и забързано дишане на момичето. На два пъти зърнах мъжа как завива. Нея не видях, но това беше хубаво, отлично дори, доста по-добре от това да открия трупа й.
Стигнах до пътеката, където бяха разпилени книгите — може би момичето ги беше съборило, за да забави преследвача си. Заболя ме да видя подобно отношение, ала все пак имаше известно оправдание —
бегълката беше едва шестнайсетгодишна и надали имаше и петдесет килограма. Мъжът с навитите ръкави беше висок към метър и осемдесет, съответно тежеше два пъти повече от нея и очевидно не можеше да контролира гнева си и заплашваше да я убие. Дори да й се наложеше да унищожи цялата библиотека, за да се спаси, щеше да е в правото си. Всяка книга е един жив ум, разкрит живот, свят, чакащ да бъде изучен, ала това се отнася и за хората — дори в по-голяма степен, защото историите им все още не са разказани докрай.
В този момент усетих едва доловима промяна. Реших, че е поради настъпилата пълна тишина. Ала се надигна бегъл ромон, като че хиляди тънки струйки на фонтан леко преминаваха от един басейн в друг. С призрачния звук дойде и миризма, твърде нетипична за библиотека — не беше нито на стареещата в продължение на три века хартия, с всичките й тънки нюанси, сякаш произведени от набор сирена, нито слабият мирис на цитрус, носещ се от варовиковите стени, нито пък на восък за полиране на дърво или мрамор. Това бе полусвежата миризма на недоизмита улица. С нея се разнесе хладно течение, но не толкова силно, че да раздвижи страниците на съборените на пода книги.
Нащрек заради риска да бъда открит, потърсих източника на течението, навлязох в него към южния край на библиотечните

31
рафтове, където се поколебах да пристъпя в откритото пространство.
Гишето за връщане на книги беше вляво, регистратурата — вдясно, а между тях се простираше широк квадрат от тъмнокафяв мрамор,
водещ към величественото кръгло фоайе със сводест таван. В далечния край на фоайето една от четирите врати — масивна, с пищна украса от бронзови орнаменти — беше отворена към нощта.
Някъде извън полезрението ми се чу шум от тичащ човек.
Хлътнах бързо назад в моята пътека, забулена в премрежени сенки, и видях разгневеният мъж да се приближава от източна посока и да профучава край гишето за връщане на книги. Вниманието му бе толкова погълнато от фоайето и отворената врата, че не би ме забелязал, дори да бях стъпил на осветен от прожектор пиедестал.
Екшънът, който продължаваше да се разиграва, ме развълнува по причини, които не можах да определя, и неочаквано за себе си проявих небивало до този момент безразсъдство. Уверен, че мъжът ще излезе през отворената врата и ще се спусне по външните стълби, за да дири бегълката, аз дръзко го последвах и стигаше само да се озърне през рамо, за да ме види.
Той наистина се втурна през отворената врата, а аз стигнах на прага й навреме, за да го мерна как тича към тротоара, където се огледа във всички посоки за своята обута в сребристи обувки цел.
Широката улица наскоро бе измита до половината от камион цистерна, което обясняваше защо мирисът не бе толкова свеж като след дъжд. Досетих се, че лекият шум от водни пръски бе идвал от гумите на редките по това време превозни средства по мократа настилка.
Мъжът слезе от тротоара, за да огледа по-добре булеварда, и тогава си дадох сметка, че алармата не се бе включила при излизането на момичето. Забелязах, че тежката врата с механизъм за автоматично затваряне бе подпряна с Г-образен болт, който бегълката трябва да бе измъкнала от дупката му в пода. Не бе губила време да го вади докрай и сега той се бе заклещил в една цепнатина в гранита на горната площадка и подпираше вратата да стои отворена. Вероятността болтът да бе влязъл случайно в тази единствена цепнатина в иначе гладкия камък изглеждаше твърде слаба. Очевидно момичето го беше подпряло нарочно, за да се създаде забележимо течение.

32
Когато обезсърченият мъж понечи да се обърне обратно към библиотеката, аз хукнах назад през фоайето с намерение да се върна между библиотечните рафтове.
При вида на момичето в черно застинах за миг. Бързаше през полумрака на читалнята към вътрешната врата в далечния североизточен край на огромното помещение.
Беше инсценирала бягството си. Това означаваше, че знае безопасно убежище в сградата, където би се чувствала защитена.
Усещах, че значи и нещо повече, макар в този момент да не разбирах точно какво.
Чух шумна ругатня на горната площадка на външните стълби.
Нямах време да се добера до рафтовете отвъд мраморното фоайе — то се простираше сякаш на цял километър. Щом стигнеше до отворената врата, мъжът щеше да ме види. Стрелнах се вляво и се шмугнах зад оформената като кръг регистратурата, която представляваше всъщност оборудвано библиотекарско работно място. Махагоновият плот с прегради даваше възможност клиентите да бъдат обслужвани от четири страни.
Приклекнах отзад с надеждата да не бъда забелязан. Чух тежката бронзова врата да се затръшва, а болтът леко издрънча, когато влезе в обрамчената си с бронзов пръстен дупка в пода. Стъпките прозвучаха право по посока на моето скривалище, но после мъжът ме подмина —
тъй близо, че долових острия аромат на одеколона му. Чух как изръмжа „Кучка!“, а после зареди и по-лоши епитети, сякаш я мразеше толкова, че да иска да я убие. Постепенно сквернословията му заглъхнаха и в далечината се затвори врата.
След известно време осветлението изгасна.
Изправих се, но не напуснах убежището на регистратурата.
На южната стена на читалнята имаше огромни десетметрови прозорци, които започваха над три метра високи рафтове и завършваха с арки на три метра под тавана. През тях нахлуваше нощното сияние на града — едно от неговите очарования — което винаги изглеждаше романтично, а на моменти дори вълшебно. В
онази декемврийска нощ метрополисът озаряваше библиотеката не с обичайната си призрачна млечна светлина, а сякаш излъчваше приказен блясък — като коледна луна, отразена от току-що натрупани снежни преспи. Светещите букви „Изход“ пък червенееха над вратите

33
като гроздове калина. Зачудих се, че в такъв момент — след преживяната силна уплаха, ми минават подобни мисли и ми е толкова леко на душата.
Разбира се, това беше заради момичето. Нейната грациозност,
балетният й спринт и самата мистерия на присъствието й в библиотеката събудиха у мен приятното очакване, че мога да стана свидетел, а защо не и участник в едно вълнуващо приключение.
Макар животът ми по всички стандарти да бе необикновен, той далеч не изобилстваше с интригуващи срещи и дръзки подвизи. Денем се криех, четях, слушах музика на моя CD плейър, размишлявах,
задавах си въпроси и от време на време спях. Нощем обикновено кръстосвах из града да търся необходимото за оцеляването си. Не се отказвах и от мечтата си да преживея по някой и друг красив момент в места като това, където величествената култура и изящните изкуства се съчетаваха със забележителна архитектура.
Предвид изпепеляващата омраза и ярост, които вдъхвах с вида си обаче, да търся приключения, щеше да е толкова неразумно, колкото хемофилик да жонглира с ножове.
От книгите бях научил, че хората навсякъде по света се нуждаят животът им да има цел и смисъл. Този копнеж беше универсален.
Дори и аз, с моята ужасна отлика, не исках нищо по-малко от това.
Интуитивно усещах, че можеше това момиче да е различно в отношението си към мен, да прояви поне известна търпимост, като майка ми. Надявах се тя да се окаже пробният камък, с който да проверя стойността си като личност, без да рискувам да стана жертва на изтезания и насилствена смърт. По всичко личеше, че има нужда от помощ, и знаех, че въпреки ограниченията си мога да съм й полезен.
Не очаквах да изградим някакви трайни взаимоотношения, а просто това да бъде една запомняща се среща, в която да помогна за осъществяването на нещо важно и съкровено в живота й. Баща ми често казваше, че сме тук, за да учим и даваме. Ала как човек да дава,
ако постоянно е принуден да се крие и от шест години е съвсем сам?
Няколко минути след като осветлението загасна, механичен глас съобщи по високоговорителите из сградата: „Територията се охранява“. Гневният мъж най-вероятно си беше тръгнал през задния изход, който водеше към страничната пряка. До него беше поставен алармен панел.

34
В подобни сгради обикновено не се използваха детектори за движение, тъй като биха давали твърде много фалшиви сигнали за тревога. Тук бе инсталирана специална климатична система, целяща да съхрани максимално добре хартията, поради което прозорците бяха фиксирани и бронзовата им дограма не можеше да бъде лесно преодоляна от крадци. Освен това на криминалните престъпници днес дори не им и хрумваше, че книгите биха могли да имат някаква стойност, а унищожаването им отдавна вече не представляваше интерес за вандалите — подобни действия бяха твърде скучни в сравнение с тормоза, който можеха да упражняват навред. Така че при снижените охранителни мерки в библиотеката бях свободен да си бродя на воля.
Включих фенерчето и напуснах регистратурата през вратичката.
През осемнайсетте години, в които посещавах тази великолепна сграда, часове наред тя беше изцяло на мое разположение — аз бях кралят на книгите и това беше моят дворец. И макар че познавах всяка книга, библиотеката никога не ми омръзваше. Ето обаче че тя предлагаше нещо ново. Защо беше тук момичето? Защо не беше избягало, когато имаше този шанс? Кой бе разгневеният преследвач?
Не бях изпитвал толкова вълнения от първите ми няколко посещения тук заедно с баща ми.
Бързо прекосих огромната читалня към вратата, през която беше излязла бегълката. Знаех няколко скривалища, където можеше да е потърсила убежище — бях сигурен, че те са неизвестни дори и на най-стария служител на библиотеката.
В случай че момичето не се окажеше толерантно като майка ми,
поне беше много по-дребно от мен и надали би могло да ме нарани,
преди да успея да избягам. Начинът, по който се отърва от преследвача си — с огромно самообладание, като се плъзгаше между рафтовете,
още ме очароваше. Тогава си напомних, че до този момент на няколко пъти щях да намеря смъртта си, и то тъкмо от ръката на хора, които не изглеждаха да представляват каквато и да е заплаха. Спомних си умиращия, на когото коленичих да помогна и който бе обзет от тъй силно отвращение при вида ми, че ме прокле със сетния си дъх.

35
9.
Бях осемгодишно момче, твърде различно от своите връстници,
и трябваше да потърся своето място в света.
През петте дни след прокуждането ми от малката къща в планината се придвижвах из страната, като се стремях това да става два часа преди зазоряване и през последния час преди падането на нощта. Тогава бе най-малко вероятно да срещна хора, разхождащи се в горите и по поляните или излезли да половуват извън сезона. През нощта спях, а през по-голямата част от деня оставах скрит, но нащрек.
Тъй като скоро бях напуснал познатата ми гора и бях навлязъл в друга, в която не бях стъпвал преди, се стараех да се държа колкото се може по-близо до шосето, без да излизам твърде много на открито. В
тази част на гората дърветата бяха твърде многобройни — имаше такива, на които знаех имената, и други, непознати за мен. Гледах да се движа така, че да имам поглед към пътя, но дърветата да ме скриват от пътуващите по него.
Тази сутрин тръгнах, преди слънцето да се е показало на хоризонта, но перестите облаци на изток вече розовееха с онзи нюанс,
типичен за фламингото, каквото бях виждал веднъж в илюстрована природонаучна книга.
Освен уискито, лекарствата и белия прашец, който смъркаше,
едва ли не единственото, което майка ми обичаше, бе природата.
Трябва да имаше поне сто илюстровани атласа за птици и животни.
Казваше, че хората не заслужават да си хвърлиш и плюнката върху тях.
Твърдеше, че родният ми баща бил негоден боклук като всички останали и вече нямало да легне с друг мъж, нито пък с жена, защото до един се оказвали извратени егоисти, щом човек ги опознаел. Ала животните ги обичаше. Въпреки това не държеше нито куче, нито котка в къщата, защото, както обясняваше, не искала да притежава живо същество, нито да бъде притежавана от него.
Фламинговорозовото стана по-тъмно, почти оранжево, и аз знаех, че ярките цветове скоро ще избледнеят, както ставаше винаги, и облаците, тъй дръзко обагрени сега, скоро щяха да станат безцветни

36
като пепел, а небето зад тях — изцяло синьо. Докато оранжевото още беше там, преди слънцето да се покаже и да забие остри като стъкло лъчи в гората, утринните сенки между дърветата бяха толкова плътни,
че почти можех да почувствам как се плъзгат върху мен, хладни като коприна.
В наситено оранжевата светлина на зората колата приближи по пустия път, който минаваше на два-три метра над гората. Между скривалището ми и асфалта имаше лек склон, обрасъл с трева.
Убеден, че няма как да ме видят между дърветата и копринените им сенки, не легнах на земята, нито приклекнах дори когато колата спря и мъжете слязоха от нея. Някак знаех, че делата, в които са съсредоточени, поглъщат цялото им внимание. За тях светът се бе свил до онова, което бяха дошли да довършат тук.
Трима от мъжете се шегуваха с четвъртия. Чувах смеха и гласовете им, но не и думите. Ала човекът, когото двама други държаха, не беше настроен за веселба. Отначало ми се видя слаб и болен, може би пиян, но после осъзнах, че е пребит. Дори и от пет метра разстояние лицето му изглеждаше не наред, изкривено.
Бледосинята му риза беше изцапана с кръв. Докато двамата мъже го държаха, третият го удряше в корема. Отначало си мислех, че го налага с юмруци, но после видях, че държи в ръката си нож. Блъснаха наръгания и пребит човек встрани от пътя, той се изтъркаля с главата надолу по тревистия склон и остана да лежи неподвижно.
Тримата мъже се разсмяха шумно при падането на клетника в мократа от роса трева. Единият от тях смъкна ципа на панталона си,
сякаш щеше да уринира върху него, но явно това беше поредната шега.
Тогава онзи с ножа забърза към шофьорската врата и подвикна на другите: „Хайде, мърльовци такива, да тръгваме!“.
Колата потегли и шумът от двигателя бързо бе погълнат от сутрешната прозявка на гората. Слънцето изгря сред най-дълбоката тишина, на която съм бил свидетел някога. Известно време наблюдавах мъртвеца и чаках колата да се върне, но когато цветните облаци избледняха до пепеляво, вече знаех, че убийците няма да се появят.
Отидох при проснатото тяло и открих в него живот. Лицето на мъжа бе ужасно подуто и изранено, но той още дишаше. Нож с костена дръжка стърчеше от корема му, забит докрай. Там, където не

37
беше омазана с кръв, ръката му беше бяла като костената дръжка,
която стискаше.
Исках да му помогна, но не знаех как. Не ми идваше нищо утешително на ум. В сконфузеното си мълчание се питах дали съм способен да заговоря друг освен майка ми, защото до този момент бях приказвал само с нея и с никоя друга жива душа.
Мъжът отначало не усети присъствието ми. Лявото му око беше отекло и почти затворено, а дясното се взираше ококорено в утринното небе, сякаш там размахваше криле чудата птица.
— Съжалявам — промълвих. — Много съжалявам.
Погледът му смени фокуса си и той издаде глух, задавен звук,
изразяващ по-скоро отвращение, отколкото болка.
Въпреки че носех плетените си ръкавици, когато го докоснах,
той потръпна от погнуса. Вероятно би ме изритал и пропълзял по- далеч от мен, ако не беше толкова слаб. Думите му, изречени с дрезгав и отчаян глас, излязоха от устата му заедно с кървави мехурчета:
— Махай се! Изчезни!
Тогава осъзнах, че не само не бях придърпал шала над лицето си, а и качулката беше паднала от главата ми.
Майка ми ме беше предупредила, че дори само очите ми биха ме издали. Виждах, че умиращият не може да откъсне поглед от тях.
Стана още по-блед, като че раните, които му нанасяха очите ми, бяха по-фатални от тези, причинени от ножа.
С внезапен прилив на енергия той просъска една дума, която не знаех, но я изрече с такава злоба, та ми стана ясно, че е едновременно обида и ругатня. После повтори думата с толкова омраза, че тя сякаш му помогна да не усеща агонията от изкормените си вътрешности.
Изтръгна ножа от раната си, като я направи още по-широка, и замахна с него към лицето ми, сякаш да ослепи тъй ненавистните му очи.
Отдръпнах се, острието разсече само въздуха, изплъзна се от пръстите му и той отпусна ръка на земята, вече мъртъв.

38
10.
Зад вратата, през която беше изчезнало момичето, се простираше широк коридор със сводест таван, който обслужваше четири помещения със специализирани колекции. Една от тях,
оценявана на милиони, се състоеше от седем хиляди тома първи издания на сериозна детективска литература. Тя бе дарена на библиотеката от прочут писател, жител на града.
Когато прекрачих прага, угасих фенерчето си. Стоях в тъмната зала и се ослушвах.
Във всяка голяма сграда, проектирана едновременно хем да е функционална, хем да радва окото, съществуват „мъртви“
пространства, изключени от водопроводната и електрическата мрежа,
обикновено големи колкото дрешник. Ако биха били включени в помещението, с което съседстват, те биха нарушили идеалната му форма. В интерес на съвършената хармония такива кътчета са затваряни зад специални стени. Ако се случи архитектът, който проектира сградата, да е с романтична жилка и афинитет към загадъчното, той обикновено прави подобни ниши достъпни чрез скрита в ламперията на стената врата или пък по някакъв друг тайнствен начин. В повечето случаи такива празни пространства са използвани за склад, но по-находчивите и изобретателни архитекти им намират и друго приложение.
В случай че бързоногото момиче бе намерило убежище тук, сред страниците, пълни с агенти на ФБР, полицаи, разследващи убийства,
частни детективи и аматьори, разплитащи всевъзможни мистерии, то тя беше тиха като труповете, които също изобилстваха по тези страници.
Оригиналните планове на централната библиотека, датиращи от над един век, се пазеха в архива в сутерена. Поради огромната си любов към красивата сграда и към книгите й при многобройните си визити бях изучил тези планове и бях открил две такива празни пространства.

39
Едното бе замаскирано зад тайна врата в стена с панели в отдалечено място в сградата. Беше широко три метра и трийсет сантиметра, метър и двайсет в дълбочина, и бе облицовано с красива дървена ламперия, украсена с орнаменти от ковано желязо. Самият архитект Джон Лебоу — от фирмата „Лебоу и Вон“ — бе проектирал двете тайни помещения и лично бе изпълнил довършителните работи в тях, макар и да не бе воден от чувство за хумор или пък от афинитет към тайнственото, а от съвсем други подбуди.
На задната стена на първото тайно помещение фокусът беше портрет на прелестна жена с кестенява коса и зелени очи. В ръцете си тя държеше книга и седеше край маса с висока купчина от други книги. В долния край на рамката имаше месингова табелка на която беше написано „Мери Маргарет Лебоу, обична съпруга“. Като дата на смъртта й бе посочен петнайсети юни 1904-та, повече от година преди завършването на библиотеката.
Втората тайна стая, три метра широка и два и четирийсет в дълбочина, беше тук, в секцията с детективска литература, скрита зад стена с рафтове, от двете страни на картина с размери два и седемдесет на метър и петдесет, изобразяваща главния вход на библиотеката, както е бил украсен за първата й Коледа през хиляда деветстотин и пета година. Картината изглеждаше фиксирана на мястото си. Ала в пищно украсената рамка бяха скрити малки стоманени лостове, които, ако бъдеха дръпнати последователно в правилната поредност, освобождаваха резе и картината се завърташе на скрити панти.
Във второто тайно помещение, и то облицовано с красива дървена ламперия, също имаше картина — две деца, всяко с книга в ръце. Според табелката върху рамката това бяха Катрин Ан Лебоу и
Джеймс Алън Лебоу — починали в същия ден като майка си.
В свое проучване бях установил, че Мери Маргарет Лебоу е била библиотекарка, когато се запознала и впоследствие се омъжила за архитекта на бъдещата библиотека. Родили им се две деца. През 1904
година мъжът й останал да надзирава строежа на библиотеката, а тя и децата заминали при роднини в Ню Йорк. На петнайсети септември
1904 година заедно с още хиляда и триста пътници те предприели еднодневна развлекателна обиколка с парахода „Дженеръл Слоукъм“
от Долен Източен Манхатън по Ийст Ривър до Лонг Айланд. Още в

40
началото на пътуването на борда лумнал пожар. Стотици ужасени пасажери скочили във водата. Малцина от тях можели да плуват.
Онези, които не намерили смъртта си в пламъците, загинали от удавяне. Жертвите били повече от хиляда. Петнайсети септември 1904
година била датата на най-голямата трагедия в историята на Ню Йорк до единайсети септември 2001 година.
Повечето от загиналите през онзи ден принадлежали към евангелистката лютеранска църква „Сейнт Марк“ на Източна шеста улица номер 623, посещавана и от роднините на Мери Маргарет. В
скръбта си Джон Лебоу не беше заклеймил Бог като безмерно жесток и не се бе отвърнал от него завинаги, както бяха сторили някои от близките на жертвите. Във всяко от двете тайни помещения маслените портрети бяха оградени от позлатени кръстове, вградени в дървената ламперия. Тези старателно изработени храмове за съпругата му,
библиотекарката, и за децата им бяха и свидетелство за неугасващата надежда на архитекта.
Включих фенерчето, насочих го към голямата картина, която служеше и като врата, и заговорих достатъчно силно, за да бъда чут от момичето, ако седеше в мъничкия рай отзад:
— Казвам се Адисън, макар че никой друг на света не го знае…
освен теб сега. Ако си там, при изгубените деца на Джон Лебоу, искам да знаеш, че в различен смисъл аз също бях изгубено дете и все още се чувствам изгубен, макар вече да не съм дете.
Не последва отговор.
— Не възнамерявам да ти причиня зло. Ако имах намерение да ти навредя, щях да натисна трите скрити лоста и да те измъкна оттам на мига. Само искам да ти помогна, ако мога. Може би си мислиш, че не се нуждаеш от помощ. Понякога аз също мисля така. Но не си права. Всички се нуждаем от помощ.
На картината вечнозелени вейки бяха обвити около колоните,
ограждащи входа на библиотеката, а на всяка от четирите високи бронзови врати бяха окачени венци с огромни червени панделки.
Върху покритата като с бяло одеяло улица валеше сняг и светът изглеждаше по-съвършен, отколкото вероятно е бил от 1905 година насам.
— Ако не желаеш да говориш с мен, никога повече няма да те безпокоя. Твърде много обичам библиотеката, за да се откажа от нея,

41
така че понякога ще я посещавам нощем, но няма да те търся.
Помисли си. Ако ти се говори с мен, през следващия половин час ще съм в главната читалня — там, където успя да се изплъзнеш от своя преследвач. Ще бъда при секцията с Чарлс Дикенс.
Вече знаех, че е дръзка и бърза, че не е мишчица по душа. Ала дори мишка, свряна в дупката си, подушила котка и подушена от нея през тънката ламперия от черешово дърво, не би могла да е по-тиха от това момиче.

42
11.
Всяка пътека в главната читалня разполагаше с отделен електрически ключ, така че включих осветлението само при секцията с Чарлс Дикенс. Високо поставените лампи с месинговия им обков обляха с лъчиста светлина карамеления на цвят мраморен под.
Свалих крушката от една лампа и стоях толкова близо до указаното място, колкото ми позволяваше куражът — книгите осветени, а аз в сянката. Ако момичето дойдеше, нямаше да й покажа лицето си нито преднамерено, нито случайно. Бе възможно очите ми под качулката да проблеснат с отразена светлина, но тя нямаше да може да види цвета или пък онази им характеристика, която пораждаше у хората потребността да ме унищожат.
Ако тя дойдеше и за известно време успеехме да разговаряме като равни, а после тя внезапно и интуитивно проумееше моята природа и се извърнеше и побегнеше от мен, нямаше да я преследвам,
напротив. Щях да се надявам, след като ужасът й премине, да осъзнае,
че не й мисля злото и че разбирам нейната антипатия.
Вероятно за да бъде човек мой приятел, трябваше да е като мен
— един от криещите се. Сигурно не бе възможно за обикновен човек да понесе създание като мен. Но винаги бях хранил надеждата, че сред милионите жители на Земята може да има неколцина, които да съберат кураж да ме опознаят такъв, какъвто съм, и да имат достатъчно сила, за да извървят част от живота си с мен. Момичето,
самото то загадъчно, бе първият човек от много дълго време, който според мен би могъл да притежава това качество.
Тъкмо когато вече си мислех, че няма да дойде, тя се появи в далечния край на пътеката и навлезе под светлината на последната лампа. Застана там със сребристите си обувки, черни джинси и пуловер и черно кожено яке, широко разкрачена, с ръце на хълбоците.
Изглеждаше като излязла от комиксите, които някога толкова много харесвах. Говоря за комиксите, в които всички герои — и добри, и лоши, са самоуверени, горди, корави и решителни. Стоят с изпъчени гърди и дръпнати назад рамене, с вдигната глава и героична осанка, с

43
коса, развяна дори в сцените, в които няма вятър, просто защото така изглеждат по-впечатляващи. То се знае, в библиотеката нямаше вятър и косата на момичето не беше развяна, но беше дълга, тъмна и буйна,
та изглеждаше, сякаш се вееше.
Не си падам особено по супергероите и суперзлодеите в комиксите, защото, може би с изключение на Батман, драматичните им пози отразяват високото им самомнение. Имат се за много велики
— независимо дали спасяват света, или го разрушават. Съвсем в духа на фантазиите за върховна власт. Момичето изглеждаше като излязло от комикс, ала усещах, че позата й не отразява начина, по който възприема себе си.
А може би се заблуждавах. Самотата е благодатна почва за самозалъгване.
След като ме разгледа от разстояние, тя свали ръце от хълбоците си и тръгна към мен нито предпазливо, нито дръзко, а с естествената грация, която бе демонстрирала по-рано.
Когато попадна под светлината, хвърляна върху книгите на
Дикенс, й казах:
— Моля те, спри там.
Тя се подчини. Деляха ни не повече от четири метра, но демонтираната от мен крушка и качулката ми й спестяваха шока от външността ми.
Колкото до нейната външност, при първото зърване не бях забелязал гротескните аксесоари и грим. На дясната си ноздра имаше пиърсинг — сребърен пръстен във форма на змия, поглъщаща опашката си. На долната й устна на фона на черното червило блестеше червено мънисто, подобно на капка кръв. Безупречната й кожа беше бяла като пудра захар. Тя подчертаваше тази си бледост с щедро поставен туш за мигли и грим, нанесен плътно като блажна боя. С чудато подстриганата си гарвановочерна коса приличаше на последователка на готик културата, но със силно индивидуален стил.
С кремообразни черни сенки грижливо бе изрисувала ромбове,
горният връх на които стигаше до веждите, а долният — под скулите.
Приличаше на Арлекин, но и смущаващо ми напомняше на една марионетка в смокинг, която веднъж бях зърнал на осветената витрина на антикварен магазин за играчки.

44
В центъра на черните ромбове бяха очите й, съвършено същите като на марионетката. Бялото им бе гладко като белтък на варено яйце,
а антрацитните ириси бяха изпъстрени с червени ивици, но толкова дискретни, че се виждаха само като обърнеше глава под определен ъгъл спрямо светлината. Тъй като животът ми рядко ме срещаше лице в лице с други хора и познавах многообразието от човешки лица и цветовата гама на очите само от книгите си за фотография, не можех да знам със сигурност доколко необичайни бяха тези, ала поради тревожното въздействие, което оказваха, допусках, че са рядко срещани.
— Значи искаш да ми помогнеш — проговори тя.
— Да, готов съм да сторя всичко по силите си.
— Никой не може да ми помогне — обяви тя без ни най-малка следа от горчивина или отчаяние. — Само един човек бе способен на това и той е мъртъв. Ти също ще умреш, ако общуваш с мен, и то от жестока смърт.

45
12.
Стоях в сянката край Дикенс, а тя — под светлината на лампата,
и видях, че ноктите й са боядисани в черно, а на опакото на дланите й са татуирани сини гущери с раздвоени червени езици.
— Това, дето казах, че ще умреш от жестока смърт, не беше заплаха — поясни тя. — Просто такава е истината. Не ти трябва да се въртиш около мен.
— Кой беше другият, който е могъл да ти помогне? — попитах.
— Няма значение. Това беше на друго място и по друго време.
Не мога да върна нищо с приказки. Миналото е мъртво.
— Ако беше мъртво, нямаше да мирише тъй сладостно.
— На мен не ми е сладостно — отсече тя.
— А аз мисля, че да. Когато каза „на друго място и по друго време“, думите те смекчиха.
— Въобразявай си каквото искаш. Никаква мекота няма у мен.
Аз съм само кокал, черупка и бодли.
Усмихнах се, но, естествено, тя не можеше да види лицето ми.
Понякога тъкмо усмивката ми ужасяваше хората най-силно.
— Как ти е името?
— Не ти трябва да знаеш.
— Не че ми трябва, просто бих искал да го знам.
Тъничките като нишки червени ивици в много черните й очи станаха по-ярки.
— А твоето име как беше, изгубено момче?
— Адисън, както казах.
— Адисън кой?
— Фамилията на майка ми беше Гудхарт.
— И имаше ли добро сърце?
— Беше крадла и може би дори нещо по-лошо. Искаше й се да е по-добра, а не умееше. Но аз я обичах.
— А как е името на баща ти?
— Тя никога не ми каза.

46
— Моята майка е умряла при раждане — съобщи тя и аз си помислих, че моята умря вследствие на раждане осем години след събитието, но не казах нищо.
Момичето вдигна поглед към рококо тавана, където полилеите висяха тъмни, взря се в пищните гипсови орнаменти по дълбоките му касети и в изрисуваното във всяка от тях небе със златисти облаци.
Когато отново погледна към мен, попита:
— Какво правиш в библиотеката след полунощ?
— Дойдох да чета. И просто да се порадвам на величието й.
Известно време тя ме изучаваше внимателно, макар от мен да се виждаше само силует. После каза:
— Гуинет.
— Как е фамилията ти, Гуинет?
— Не използвам такава.
— Но я имаш.
Докато чаках отговора й, реших, че готиката в нейния случай е повече от мода, дори може би въобще не беше мода, а броня.
Когато най-накрая заговори, тя не ми каза фамилията си, а подхвърли:
— Видял си ме да бягам от него, но аз теб изобщо не те видях.
— Извънредно дискретен съм.
Тя погледна към романите на Дикенс по рафтовете от дясната й страна. Плъзна пръсти по кожените подвързии със заглавията им,
проблясващи на електрическата светлина.
— Тези ценни ли са?
— Не особено. Публикувани са през 1970 година.
— Чудесно изглеждат.
— Кожата е ръчно изработена. Буквите са с позлата.
— Хората правят такива красиви неща…
— Някои хора.
Когато тя отново насочи вниманието си към мен, попита:
— Как се сети да ме откриеш там, при децата на Лебоу?
— Видях те да излизаш от читалнята, докато той те търсеше на улицата. Хрумна ми, че си изучавала плановете в архива в сутерена.
Същото направих и аз.
— Защо си ги изучавал? — поинтересува се тя.

47
— Предполагах, че и скелетът на конструкцията ще е също тъй красив като завършената сграда. И така се оказа. А ти защо си ги изучавала?
Тя се поколеба дали да ми отговори.
— Обичам да опознавам места. Из целия град. По-добре,
отколкото някой друг ги познава. Хората са изгубили историята си,
причините и същината на нещата. Знаят толкова малко за местата,
където живеят.
— Не си тук всяка нощ. Иначе бих те видял досега.
— Въобще не живея тук. Идвам понякога.
— А къде живееш?
— Тук и там. Навсякъде. Обичам да обикалям.
Не беше лесно да я видя зад дръзкия й грим, но реших, че под него трябва да е прелестна.
— Кой е онзи, който те гонеше?
— Райън Телфорд. Той е кураторът на редките колекции от книги и предмети на изкуството в библиотеката.
— Да не те е помислил за крадец или вандал?
— Не. Просто беше изненадан да ме види.
— И за мен не знаят, че идвам тук.
— Имам предвид, че беше изненадан да види точно мен.
Познава ме от… друго място и време.
— Откъде, откога? — попитах.
— Не е важно. Тогава искаше да ме изнасили и за малко да успее. Искаше да ме изнасили и тази вечер. Макар че използва по- груба дума за това.
Налегна ме тъга.
— Не знам какво да кажа.
— Че кой ли знае?
— На колко години си? — попитах.
— Има ли значение?
— Май че не.
— На осемнайсет — отвърна тя.
— Мислех те за не по-голяма от шестнайсет, дори и от тринайсет сега, когато те видях отблизо.
— Имам момчешка фигура.
— А, не…

48
— А, да — настоя тя. — Момчешка е по начина, по който много от младите момичета напомнят на момчета. Защо криеш лицето си?
Бях изненадан, че чак сега ми задава този въпрос.
— Не искам да те подплаша.
— Не държа на външността.
— Не става дума само за външността.
— А за какво тогава?
— Когато ме видят, хората са отвратени, шокирани. Намразват ме веднага, или поне така си мислят, и после… ами, става лошо.
— Да не си изгорен или нещо такова?
— Де да беше само това — отвърнах. — Веднъж двама се опитаха да ме подпалят, но вече бях… вече бях какъвто съм.
— Тук не е студено. Така че и ръкавиците ли носиш по същата причина?
— Да.
Тя сви рамене.
— На мен ми приличат на ръце.
— Такива са, но… подсказват за останалото от мен.
— С тази качулка приличаш на самата смърт.
— Приличам, но не съм.
— Ако не искаш да те виждам, няма да се опитвам — увери ме тя. — Можеш да разчиташ на мен.
— И аз си мисля, че мога.
— Можеш. Но аз също си имам правило.
— Какво правило?
— Не бива да ме докосваш. Дори и съвсем бегло. И най-вече никакъв допир кожа до кожа. Никога. Дори не и с ръкавица до якето ми. Никой не може да ме пипа. Няма да го позволя.
— Добре.
— Много бързо се съгласи…
— Не те лъжа. Ако те докосна, ти ще смъкнеш качулката от главата ми. Или пък ако ти направиш първия ход и дръпнеш качулката ми, тогава аз ще те докосна. Държим се заложници един друг с нашите ексцентричности. — Отново се усмихнах с невидима усмивка.
— Създадени сме един за друг.

49
13.
На осемгодишна възраст, без никаква идея за това къде отивам,
пристигнах в града една неделна вечер върху осемнайсетколесен камион с ремарке, превозващ тежки индустриални машини,
прикрепени с вериги и завити с платнища. Под платнищата имаше празнини, където момче с моите размери можеше да се скрие. Бях се качил на ремаркето малко преди здрачаване, докато шофьорът вечеряше в крайпътната кафетерия до паркинга за камиони.
Два дни по-рано бях останал без нищо за ядене. Майка ми ме беше изпратила с раница, пълна с храна, която допълвах с ябълки от неохранявани градини. Макар до този момент основно да се бях гледал сам и повече да бях раснал из гората, отколкото в малката ни къща, нямах познания кои неща стават за ядене в дивата природа.
След цял ден глад в неделя рано сутринта поех през рехава борова гора с торфена почва. Местността бе твърде равнинна, а храсти растяха нарядко, затова не се чувствах защитен. През повечето време нямах къде да се скрия, освен зад дървета, чиито корони бяха високо горе, а и стволовете им не бяха особено дебели. Имах усещането, че съм в сън и се намирам в голям манастирски двор с безразборно издигнати в него колони. Между разпръснатите дървета не се виждаше надалеч по права линия. Хоризонталното ми движение сред тази вертикална архитектура обаче не можеше да остане незабелязано, ако някой минеше наблизо.
Гласовете, извисили се в песен, би трябвало да ме подгонят надалеч, но вместо това се усетих привлечен от тях. Изтичах приведен, а когато наближих последните борове, запълзях към края на гората. На стотина метра вляво от мен върху настлано с чакъл пространство бяха паркирани коли и пикапи. Вдясно на половината от това разстояние бавно течеше река, подобна на разтопено сребро на ранната утринна светлина.
На брега около четирийсет души пееха химн, а свещеникът в реката кръщаваше около трийсет и пет годишна жена с пълно

50
потапяне във водата. От едната страна на хора стояха мъж и две деца,
които явно чакаха своя ред за спасение на душите им.
Право срещу мен отвъд неголямо затревено пространство стърчеше скромна дървена църква, боядисана в бяло с бледосин кант.
Близо до нея под сянката на голям дъб с широко разперени клони бяха разположени маси за пикник с достатъчно храна, че да осигури закуска, обяд и вечеря за цял ден, посветен на църковни и семейни развлечения.
Членовете на паството бяха с гръб към мен, заети с песнопенията си и насочили вниманието си към радостното събитие в реката. Дори свещеникът да погледнеше към мен, енориашите му щяха да му попречат да ме види. Знаех, че не разполагам с много време, но реших, че ще ми е достатъчно.
Свалих раницата си, отворих циповете на основните й отделения и хукнах от гората към масите за пикник. На тревата до тях имаше топки за бейзбол, бати, ръкавици, още неопъната мрежа за бадминтон, ракети и перца. Никога не бях играл такива игри, нито бях чувал за тях и тези предмети не означаваха нищо за мен; чак години по-късно щях да съм в състояние да ги идентифицирам по памет.
В една чиния бяха подредени дебели резени шунка. Увих няколко във фолиото, с което беше покрита, и ги тикнах в раницата.
Имаше картофена салата и салата с макарони, пайове и торти, но никое от тези ястия не беше удобно за опаковане. Открих обаче панерчета с домашно изпечени кифлички и бисквити, завити с кърпи,
портокали, банани, твърдо сварени яйца, червени от мариноването им в сок от цвекло, както и всевъзможни курабийки.
От джоба на джинсите си извадих част от парите, които майка ми ми беше дала, отделих няколко банкноти и ги оставих на масата.
Сега като си помисля, намирам, че платих прекалено скъпо за онова,
което взех. Ала на момента, треперещ от глад, имах чувството, че никоя цена не е прекалено висока, за да удовлетворя къркорещия си стомах.
Изпотени кутийки с безалкохолно и студен чай бяха поставени в кофи с лед. След като намъкнах раницата на раменете си, грабнах една кока-кола.
Точно тогава някой зад мен каза:
— Дете, сега е време за Бог, още е рано за закуска.

51
Стреснат, вдигнах поглед и видях от страничната врата на църквата да излиза мъж с поднос, отрупан с печени на грил пилешки бутчета.
Под рядката коса и високото чело лицето му имаше добродушно изражение — докато не видя моето лице, не напълно скрито под качулката на якето ми. Зад очилата с телени рамки очите му се разшириха, сякаш тъмата на Армагедон внезапно бе паднала над света и той стоеше изправен пред самия дявол, без съмнение дошъл да подхване финалната битка. Подносът с пилешките бутчета падна от ръцете му, всичката кръв в един миг се отцеди от лицето му и той със залитане отстъпи две крачки назад на внезапно омекналите си крака.
Вече успял да огледа цялото ми лице, той се фокусира върху очите ми и от устата му се изтръгна задавен стон.
— Съжалявам — промълвих. — Много, много съжалявам.
Извинението ми не означаваше нищо за него, нито пък парите върху масата, които му посочих. Той грабна една бата за бейзбол от тревата, втурна се напред и замахна с такава сила към главата ми, че ако в момента се водеше игра, би запратил топката далеч извън стадиона.
Отклоних се вляво, той замахна, приклекнах и се стрелнах вдясно, той пак замахна и беше толкова бърз, че за малко да ме фрасне. Ала тогава изведнъж сякаш го обзе отвращение от собствената му свирепа атака срещу такова малко създание и той пусна батата.
Отстъпи от мен с лице, изкривено от угризения и терзания, очите му се напълниха със сълзи и той затисна с длан устата си, от която се откъснаха скръбни хлипания.
А на реката запяха още по-силно. Никой не бе забелязал случващото се край масите за пикник.
— Ще си вървя — отроних. — Съжалявам, отивам си.
Когато хукнах, ми се стори, че въпреки сълзите и риданията си той се наведе отново да грабне бейзболната бата. Изтичах към гърба на църквата през окосената трева, а после през дива ливада надалеч от реката, с надеждата да открия още някоя борова горичка, обрасла с повече храсти и с по-подходяща топография за беглец.
Въобще не погледнах през рамо. Не знам дали църковният служител изобщо ме беше подгонил. Чак половин час по-късно, след като равният терен бе преминал в стръмен наклон, а белите ми

52
дробове горяха и започнах да грохвам, спрях на гористо хълмче, за да погледна назад през дърветата. Не видях никакви преследвачи по петите си.
Движен от страха, който временно бе заглушил глада ми, вървях още два часа, докато открих място, което беше достатъчно отдалечено,
за да е безопасно. Седнах върху едни закътани скали, между които растеше папрат, за да хапна малко от храната, с която се бях сдобил при църквата. За маса ми служеше широк и плосък камък, а за музикален съпровод — птичите песни високо в околните борове.
Докато ядях, си припомнях с почуда бурята от емоции, която бях предизвикал у църковния служител с доброто лице. Бях очаквал да събудя ужас и отвращение. Ала реакцията му беше далеч по-различна от онази на наръгания с нож мъж, който на свой ред се опита да ме прободе, по-нюансирана от убийствената омраза на акушерките, както ми я бе описала майка ми. При цялата краткост на сцената отношението на църковния служител към мен бе едва ли не толкова сложно, колкото дългогодишната ми връзка с майка ми.
Двамата с нея никога не бяхме обсъждали какво представлявам.
Ясно бе, че съм ужасия, от която дори тя, която ме бе носила в утробата си, бе принудена често да отвръща поглед. Тялото ми, ръцете ми, лицето ми, очите ми, въздействието ми върху всички, които ме виждаха… Всеки опит да се говори за тези неща, да бъдат анализирани и да се разсъждава върху природата ми само изостряха отвращението й от мен, погнусяваха я дотам, че потиснатостта й прерастваше в отчаяние.
Малка птичка със сини гърди се осмели да кацне на ръба на камъка, който ми служеше за маса. Побутнах към нея трохички от бисквитите и тя дръзна да приближи, за да се включи в пиршеството.
Очевидно не се страхуваше от мен, не очакваше да я грабна в юмрук и да изцедя живота от нея, усещаше, че край мен ще е в безопасност, и наистина беше.
Тогава си помислих, че може би трябва да прекарам живота си вдън гората, където ще бъда приеман от нейните обитатели. Щях да доближавам човешките селища само нощем, за да се снабдявам с храна, и то само докато се научех да се засищам от щедростта на дивата природа.

53
Ала дори тогава — толкова малък и без въобще да съм наясно какво представлявам — исках нещо повече от спокойствие и оцеляване. Чувствах, че съществуването ми има цел, която може да се осъществи единствено сред самите хора, тъй силно отблъсквани от мен. Усещах, че трябва да последвам своята съдба — макар и да не знаех каква е тя — в града, където отидох да живея скоро след това.
По-късно същата онази неделя, в удължаващите се лилави сенки на здрача, на километри от каменната маса, където бях обядвал,
попаднах на паркинга за камиони и съзрях осемнайсетколесника,
каращ покритите с платнища машини.
В тъмните утринни часове на понеделника за пръв път видях смущаващата марионетка на осветената витрина на антикварния магазин за играчки — опряла гръб в ръчно изработено дървено люлеещо се конче с чудноват дизайн. Смокингът й бе смачкан, краката
— прегънати под странен ъгъл, ръцете — безжизнено отпуснати, а черните й очи с червени ивици в тях сякаш ме следяха, докато минавах по тротоара.

54
14.
Вървях след Гуинет, следвайки лъча от фенерчето й, по коридорите в по-малко посещаваната част на библиотеката. Попитах я:
— Откъде си? Имам предвид, преди да дойдеш в града.
— Родена съм тук.
Тя назова година и ден в началото на октомври и аз се спрях изненадан.
— Ти си на осемнайсет!
— Както ти казах вече.
— Да, но изглеждаш толкова по-млада, че не мислех…
Тя прикри с шепа фенерчето, за да пропуска съвсем мъничко светлина през пръстите й, колкото да не сме съвсем на тъмно, но и да не рискува да освети лицето ми, когато се обърна към мен.
— Не мислеше… какво?
— Аз съм на двайсет и шест, а ти си на осемнайсет. И двамата сме в този град от осемнайсет години.
— Кое му е забележителното на това?
Обясних й:
— Родена си на датата, когато пристигнах тук, промъкнал се в осемнайсетколесен камион, в първия час на този ден.
— И според теб е нещо повече от съвпадение?
— Убеден съм, че е така — потвърдих.
— Какво е тогава?
— Не знам. Но е нещо.
— Не ми казвай, че е съдба. Няма да има нищо такова между нас.
— Съдба не означава романтична връзка — посочих, сякаш се оправдавах.
— Просто не си го помисляй.
— Не си правя илюзии за любов. „Красавицата и Звяра“ е хубава приказка, но приказките са за книгите.
— Нито ти си звяр, нито аз — красавица.

55
— Собствената ми майка смяташе, че „звяр“ е слабо казано за мен. А колкото до теб… красотата е в очите на съзерцаващия.
След известно мълчание тя каза:
— Ако човек е звяр, той е звяр в сърцето си, а не такова сърце бие у теб.
Думите й ме трогнаха и ме оставиха безмълвен.
— Хайде, Адисън Гудхарт. Да идем да си заврем носовете тук- там.
Името на Дж. Райън Телфорд, куратор на колекциите на редки книги и предмети на изкуството на библиотеката, беше на табелка до вратата на офиса му.
Сподирящи тесния лъч от фенерчето на Гуинет, прекосихме рецепцията, където беше бюрото на секретарката на Телфорд.
Вътрешният офис с лична баня в съседство беше просторен, елегантно обзаведен с антики в стил ар деко. Момичето се оказа добре осведомено за мебелировката и ми обърна внимание върху бюрото от индонезийски абанос на Пиер-Пол Монтаняк
[1]
, бюфета от бразилско палисандрово дърво с плот от италиански мрамор порторо на Морис
Ринк
[2]
, изящното канапе от лимоново дърво с кресла към него на
Пату
[3]
, лампи на Тифани
[4]
и Гале
[5]
, скулптури от слонова кост и бронз на Чипарус
[6]
— безспорно най-големия скулптор на периода.
През цялото време тя старателно държеше светлината надалеч от мен,
така че дори отблясъкът й не показваше нищичко от лицето ми.
Аз пък в знак на уважение към желанието на Гуинет внимавах да поддържам достатъчно разстояние помежду ни, та да не би случайно да я докосна или да се блъсна в нея.
Докато тя не ми го каза, нямах представа, че големият музей на изкуството от другата страна на булеварда е филиал на библиотеката,
построен десетилетия по-късно. И двете институции бяха сред водещите в страната с богатството, което съдържаха.
Тя каза:
— Огромните и безценни колекции в тях са поверени на Дж.
Райън Телфорд, този изпечен крадец.
— Каза, че е изнасилвач.
— Неосъществен изнасилвач на деца и успял крадец — уточни тя. — Бях на тринайсет, когато ме приклещи първия път.

56
Не исках да се замислям над това какво би могъл да й причини,
затова попитах:
— От кого краде?
— От библиотеката и музея вероятно.
— Вероятно?
— Колекциите им са огромни. Като нищо би могъл да подправя инвентарните списъци за онова, което е на склад, да се сговаря с одитора и да продава наличните уникати чрез безскрупулни посредници.
— „Вероятно“… „би могъл“… Не приличаш на някой, който клевети без основание.
Тя седна на стола зад бюрото от индонезийски абанос, завъртя се на сто и осемдесет градуса към компютъра, поставен на страничната масичка, и заяви:
— Знам, че е крадец. Открадна от баща ми. Предвид поста му,
тук не би устоял на изкушението.
— Какво открадна от баща ти?
— Милиони — отвърна тя и включи компютъра, а думата отекна сред повърхностите ар деко като никоя друга дума преди нея.
[1]
Пиер-Пол Монтаняк (1883–1961) — френски дизайнер на мебели и художник. — Б.р.
↑
[2]
Морис Ринк — виден представител на стила ар деко в мебелното изкуство, работил през 40-те и 50-те години на XX век. —
Б.р.
↑
[3]
Пиер Пату (1879–1965) — френски дизайнер на мебели в стил ар деко. — Б.р.
↑
[4]
Луис Комфорт Тифани (1848–1933) — американски художник и дизайнер, известен най-вече с работите си от цветно стъкло в стил ар нуво. — Б.р.
↑
[5]
Емил Гале (1846–1904) — френски стъклар, произвеждал изделия в стил ар нуво. — Б.р.
↑
[6]
Деметре Чипарус (1886–1947) — румънски скулптор,
представител на стила ар деко. — Б.р.
↑

57
15.
Дори в почти пълния мрак офисът изглеждаше великолепен.
Напомняше ми на фотография на Едуард Стайхен
[1]
: кадифени сенки,
тъмнеещи в дълбока меланхолия, тук-там очертание, загатнато от отразена светлина върху полирано дърво, загадъчното проблясване на стъкло „Тифани“ по абажура на незапалена лампа — стая по-скоро намекната, отколкото показана, ала позната, все едно е залята от слънчеви лъчи, а не само целуната от призрачната светлина на града зад прозорците.
Уханието от одеколона на куратора се долавяше ясно дори при отсъствието му.
Осветено от екрана на компютъра, лицето на Гуинет придоби азиатски нюанси — най-вече поради бледата й кожа и драматичния черен грим, който ми напомняше маска на актьор от театър Кабуки
[2]
Тя не изглеждаше като богато момиче. Разбира се, до този момент не бях познавал богати момичета и нямах опит, върху който да си правя заключения. Просто предполагах, че е така.
— Баща ти има милиони?
— Имаше. Баща ми е мъртъв.
— За него ли говореше, че единствен би могъл да ти помогне?
— Да. — Тя се движеше из директорията на екрана. — Баща ми ме разбираше. И ме закриляше. Но аз не можах да го опазя.
— Как почина?
— Аутопсията буквално гласеше: „Случайна смърт, причинена от замърсен мед“.
— Пчелен мед?
— Дядо ми, бащата на татко, имал пчелин със стотици кошери.
Давал ги под наем на фермери, после произвеждал и бутилирал меда.
— Оттам ли е семейното богатство?
Чух тих и кратък смях. Макар и предизвикан от невежеството ми, звукът бе по-опияняващ от всяка музика, която бях чувал до този момент. Помислих си, че единственото, което бих искал, е да седя с
Гуинет, докато чете някоя комедия, и да я слушам как се смее.

58
— Баща ми се оженил късно и никога не съм виждала дядо си.
Но в моето семейство пчеларството е било страст, не машина за пари.
— Не разбирам много от пари — вметнах. — Не са ми особено нужни.
От вътрешния джоб на коженото си яке тя извади флаш памет,
пъхна я в компютъра и започна да сваля на нея документи.
— Баща ми е забогатял от търговия с недвижими имоти, но е израснал с пчеларството и обичаше качествения мед. Имаше ферма извън града и държеше много кошери. Разменяше мед с пчелари от други части на страната, защото медът има различен вкус в зависимост от това от какви растения пчелите са събирали нектар.
Татко обожаваше всички видове мед — от портокалов цвят от
Флорида и Тексас, от авокадо от Калифорния, боровинков от
Мичиган, от елда, акациев, билков… Приготвяше мед с различни аромати за себе си и за приятели. Беше негово хоби.
— Как може медът случайно да убие някого?
— Баща ми беше жертва на убийство.
— Ти каза…
— В доклада от аутопсията пишеше „случайна смърт“. Аз твърдя, че е убийство. Медът, с който баща ми обилно си намазал кифличките, съдържал сърдечни гликозиди — олдедрин и нериозид.
Това означава, че пчелите са събирали нектар от олеандрови храсти —
най-отровните растения на земята. Предвид дозата, която е поел,
няколко минути след като е изял кифличките, го е избила пот,
започнал е да повръща, след което е припаднал и е получил дихателна парализа.
Тя замълча, защото откри друг документ, който искаше да свали на флаш паметта. В полумрака аз се обадих:
— Това наистина звучи като нещастен случай. Поне за мен.
— Баща ми беше опитен пчелар. Такива бяха и хората, с които обменяше мед. Няма как да се е случило. Не и при техните познания.
Смъртоносният мед беше само в един от бурканите в килера му.
Единствено той съдържаше отровата. Бил си е чудесен мед преди това,
а някой е добавил олеандров нектар.
— Кой би сторил това?
— Човешки отпадък на име Дж. Райън Телфорд.
— Откъде знаеш?

59
— Той ми каза.
В копринения мрак кабинетът на убиеца продължаваше да изглежда елегантен, да излъчва онази неповторима атмосфера,
предлагаща наслада за сетивата. Ала сред чувствените форми на лакираните мебели от екзотични видове дърво се усети злокобен полъх.
Марионетката в смокинг, която бях видял преди повече от осемнайсет години на витрината на магазина, отново изникна в спомените ми. Споходи ме извънредно странно и тревожно усещане:
че ако сега светнех лампите, щях да открия, че куклата с люлеещи се крайници седи на канапето и ме наблюдава, както аз наблюдавах
Гуинет, седнала пред компютъра на убиеца.
[1]
Едуард Стайхен (1879–1973) — американски фотограф и художник, един от най-изтъкнатите представители на фотосецесиона.
— Б.р.
↑
[2]
Една от четирите класически форми на японския театър,
възникнала през XVII век. — Б.р.
↑

60
16.
В онази нощ на самотния октомври, през първите седмици на деветата ми година, след като майка ми бе намерила смъртта си от собствената си ръка, а тялото й вероятно още не беше открито,
пристигнах в градската индустриална зона, пълна с машини с неизвестно за мен предназначение. Шофьорът паркира камиона си в ограден терен и след като се ослушвах и оглеждах поне половин час,
за да съм сигурен, че наоколо е безопасно, изхлузих се изпод платнището, спуснах се по веригата и за пръв път в живота си стъпих в града.
Мащабът на човешките творения навсякъде около мен, каквито до този момент бях виждал само в някои списания и книги, породи в душата ми такова страхопочитание, че бих вървял по улиците със сведена глава, смирен и с разтуптяно сърце, дори да не се налагаше да крия лицето си за самозащита. Не знаех къде ще ме отведе камионът и не се бях подготвил за шока от цивилизацията, който ме очакваше в този метрополис.
Промишлените сгради и халета бяха огромни и повечето изглеждаха стари и мръсни. Тъмни прозорци, някои със счупени стъкла и заковани вместо тях дъски, говореха, че тези постройки бяха изоставени. Повечето улични лампи бяха повредени, а онези, които работеха, хвърляха мътна светлина, защото глобусите им бяха мръсни.
Из канавките бе струпан боклук, от решетка на тротоара се издигаше зловонна пара, но това не отнемаше от великолепието на картината.
Чувствах се едновременно уплашен и въодушевен — бях съвсем сам в свят, толкова чужд, колкото би бил и ако се намираше на другия край на Галактиката, и същевременно усещах възможностите, които това място ми даваше във връзка с оцеляването ми. От една страна, си мислех, че би било цяло чудо, ако преживея и един ден тук, но от друга, лелеех надеждата, че в безбройните сгради и пресечки все трябваше да има забравени кътчета и проходи, където бих могъл да се крия и придвижвам и дори да се опитам да се чувствам добре.

61
В този час през онази година малко от фабриките поддържаха нощна смяна и нощта бе тиха. С изключение на някой минаващ камион от време на време, се движех сам през този мрачен район.
Безлюдните и слабо осветени улици ми даваха добро прикритие,
макар да знаех, че в един момент все ще стигна до по-оживен и потенциално опасен квартал.
След известно време прекосих железен мост, предназначен и за превозни средства, и за пешеходци. По широката черна река далеч долу движещите се светлини на баржи и корабчета ми се виждаха напълно фантастични. Макар да знаех, че това са плавателни съдове,
те ми изглеждаха по-скоро като светещи водни създания, плъзгащи се сънливо сякаш малко под повърхността, поели също като мен в неизвестното.
Пред очите ми се разкри ослепителна гледка — искряща фантасмагория, едновременно очароваща и ужасяваща, която можех да понеса само за кратко, примижавайки. Осветените кули на градския център се ширваха напред в редици от камък, стомана и стъкло, представляващи такава огромна маса, та човек имаше чувството, че земята под тях би трябвало да хлътне или целият свят да се наклони от тежестта им в нов ъгъл на въртене. Докато вървях над реката, можех да съсредоточа вниманието си върху нея и да избягвам ослепителната гледка пред себе си. Когато реката свърши и стигнах кея обаче, това вече не беше възможно. Изгърбеният мост ме поведе надолу, тогава вдигнах дръзко очи право напред и се заковах, стъписан от разкоша и изобилието пред себе си. Бях несретник с незначителни познания, дете, не притежавах почти никакви умения и стоях пред портите на град, който изглеждаше населен от могъщи вълшебни създания и за да бъдеш допуснат в него, се изискваха красота и дарби,
а такива като мен въобще нямаха място тук.
За малко да се върна, за да заживея като плъх в някоя от изоставените фабрики от другата страна на реката. Ала нещо ме тласкаше напред. Нямам спомен как съм се озовал на пътеката,
слизаща към брега, с парапета вляво и високата метър и двайсет бетонна стена вдясно, отделяща пешеходците от минаващите коли. Не си спомням и как съм завил на север при края на моста и съм изминал доста значително разстояние по кея към горното течение на реката.

62
Сякаш излязъл от транс, се озовах пред открит мол, павиран със специални тухли, подредени в рибена кост, осветен от лампи, с украсени с орнаменти железни стълбове, с пейки, разположени край дървета в масивни саксии. От двете страни на мола имаше магазини и ресторанти, всичките затворени в три и половина през нощта.
Някои от витрините на магазините бяха тъмни, а други бяха меко осветени, за да покажат примамливото си съдържание. Никога преди не бях виждал какъвто и да било търговски обект, само бях чел за тях и бях разглеждал снимки по списания. Цялата търговска зона,
съвършено безлюдна, ми изглеждаше не по-малко вълшебна от панорамата на искрящия като отрупан със скъпоценни камъни град,
гледан от моста, и аз обикалях от магазин към магазин, смаян и очарован от разнообразните стоки.
Витрината на антикварен магазин за играчки беше изкусно подредена и осветена, като върху някои предмети беше акцентирано, а други бяха в полусянка, с падащи върху тях само отразени лъчи.
Кукли от различни периоди, механични касички, автомобилиста и камиончета от чугун, укулеле с Попай, красиво ръчно изработено дървено люлеещо се конче и други интересни предмети привлякоха погледа ми.
Марионетката в смокинга седеше в ъгъла с по-приглушено осветление. Лицето й бе съвършено бяло — с изключение на черните устни, на долната от които имаше алено като кръв мънисто, и на големите черни ромбове, окръжаващи очите. Главата й бе наведена напред, а устните — леко разтворени, сякаш се канеше да сподели тайна с голяма важност.
Отначало куклата ми се видя най-безинтересната от всичко изложено. Ала витрината бе дълга, а съдържанието й толкова възхитително, че се придвижих от ляво надясно, а после обратно до началото. Когато се върнах пред марионетката, тя седеше където си беше и преди, но сега светлината падаше върху нейното лице, а не върху дървеното конче отзад.
Съмнявах се, че греша. Преди това светлината бе фокусирана върху кончето. Очите в центъра на ромбовете, които в сянката бяха просто черни, сега на по-ярката светлина бяха изпъстрени с тънички алени нишки, излизащи радиално от зеницата към външния край на

63
ирисите. Взираха се право напред и при цялата си странност бяха дълбоки и бистри и притежаваха нещо от тъгата на истински очи.
Колкото по-дълго стоях, срещнал този поглед, толкова по-силно безпокойство ме обземаше. Отново се придвижих от левия към десния край на голямата витрина, като си представях колко бих се забавлявал с изложените играчки. Бях стигнал някъде към средата, когато хвърлих поглед назад към марионетката, за да установя не само че още беше осветена, а и че очите й, преди малко вперени напред, сега бяха извърнати встрани и ме следяха.
Не видях към куклата да са прикачени някакви конци, така че не беше възможно да е управлявана от кукловод.
Вместо да продължа надясно, върнах се при марионетката.
Очите гледаха в посоката, където бях миг по-рано.
Стори ми се, че мернах с периферното си зрение как лявата ръка на куклата мръдна. Сигурен бях, че преди беше с дланта надолу, а сега тя беше обърната нагоре. Наблюдавах я продължително, но марионетката остана неподвижна, бледа и без нокти, само с по две стави на пръстите вместо с три, сякаш бе ранен прототип на човек,
отхвърлен заради неточни детайли.
Когато ги погледнах отново, черните очи с тънички червени нишки, вече ярки като неон, се бяха втренчили право в мен.
Отстъпих от витрината с усещането, че стоножки лазят по тила ми.
По онова време не познавах градовете, откритите молове или антикварните магазини за играчки, така че не можех да знам със сигурност дали изложените по витрините предмети не бяха механизирани, или пък не беше измислен някакъв трик, та да се заинтригуват зяпачите. Ала тъй като от всичко на витрината единствено марионетката се раздвижи и поради това, че видът й ме смути още преди да покаже признаци на живот, реших, че става дума за нещо по-сериозно от способ за привличане на купувачи и че по- нататъшното разглеждане на играчката ще е опасно.
Докато се отдалечавах, ми се счу потропване отвътре по стъклото на витрината, но си наложих да мисля, че или не е оттам,
или просто съм си въобразил звука.
Хладната нощ ставаше все по-студена. Мръсножълтата луна се носеше ниско и бавно потъваше в небето. Откъм реката корабна

64
сирена изсвири три пъти тъй меланхолично, сякаш звучеше в памет на изгубилите живота си в тези води.
Заоглеждах се за място, където да се скрия, преди да се е зазорило. Вместо това миг по-късно попаднах на двама мъже, които явно много искаха да подпалят живо човешко същество и тъй като останаха без първоначалната си жертва, се задоволиха с мен като приемлив заместител.

65
17.
Върху перваза на големия ъглов прозорец в кабинета на куратора лежеше сгънат вестник. Докато чаках момичето да открие онова,
което търсеше в компютъра, взех всекидневника и на светлината,
идваща от града, прегледах заглавията: епидемия в Китай, война в
Близкия изток, революция в Южна Америка, корупция по високите етажи на властта в правителството на САЩ. Не ми трябваха подобни новини и оставих вестника.
След като свали каквото й трябваше, Гуинет прибра в джоба си флашката и изключи компютъра. Остана на стола на убиеца, очевидно потънала в тъй напрегнати мисли, че запазих мълчание, за да не я смутя.
От ъгловия прозорец се загледах към страничната улица,
пресичаща булеварда, към който гледаше главният вход на библиотеката. Виждах я по протежение на няколко преки.
С включени светлини, но без сирена по булеварда мина полицейска кола и зави вляво по страничната улица. До мен не достигна нито шумът от двигателя, нито скърцането на гуми, сякаш прозорецът, пред който стоях, се намираше в някакъв беззвучен сън.
Когато пристигнах в града преди осемнайсет години, той бе много по- ярко осветен. Но в тези дни на недостиг на електричество, а и поради високата му цена сградите вече не се осветяваха така щедро като преди. Когато колата навлезе в сенчестия каньон между високите сгради наоколо, сумракът на нощта създаде илюзията за подводен град, в който полицейската кола бе като мигащ батискаф, спускащ се през океанските дълбини към някаква енигма.
Макар илюзията да трая само миг, обезпокои ме до такава степен, че ме побиха тръпки от страх, а дланите ми толкова се овлажниха, че трябваше да ги избърша в джинсите си.
Аз не мога да предвиждам бъдещето. Нямам способността да разпознавам поличби, още по-малко да ги интерпретирам. Но тази картина на студен удавен град резонира толкова силно у мен, че не

66
можех с лека ръка да премахна усещането като незначително, но пък и не исках да се задълбочавам излишно върху него.
Уверих себе си, че онова, което ме е смутило, всъщност е полицейската кола, обърнах гръб към прозореца и заговорих в тъмнината на момичето:
— По-добре да се махаме оттук. Ако си откраднала нещо…
— Нищо не съм откраднала. Само копирах доказателства.
— За какво?
— За деянията на този убиец и крадец.
— Идвала си и преди при този компютър?
— Няколко пъти, макар че той не го знае.
— Но той те гонеше…
— Дойдох в библиотеката час преди края на работното време и се скрих в тайното място зад картината. Заспала съм и се събудих след полунощ. Качвах се по южните стълби с фенерчето, когато над мен се отвори врата, заля ме светлина и там стоеше той, също толкова шокиран да ме види, колкото и аз него. Срещаме се за пръв път от пет години насам. Никога не работи толкова до късно. А и трябваше да е в командировка в Япония още два дни. Явно се е върнал по-рано.
— Пет години? Откакто си била на тринайсет.
— От нощта, когато се опита да ме изнасили. Най-ужасната нощ в живота ми, и то не само по тази причина.
Изчаках я да обясни по-подробно, но когато не го направи,
обобщих:
— Той е на стълбите над теб, ти хукваш и го подлъгваш, че си излязла от библиотеката.
— Не беше така лесно. Той ме подгони по стълбите. Бърз е. На площадката хвана ръката ми, извъртя ме и ме запрати на пода.
Отпусна се на едно коляно и замахна, канеше се да ме фрасне в лицето.
— Но ето те тук…
— Ето ме тук, защото имам електрошокова палка.
— И си го повалила с нея?
— Палката няма голям успех върху човек, побеснял от ярост и зареден с адреналин. Трябваше да му пусна още един-два заряда,
когато се свлече, но исках единствено да се махна от него, така че побягнах.

67
— За да се съвземе толкова бързо, трябва наистина доста да те мрази.
— Разполагаше с пет години, та омразата му да се дестилира.
Сега е в чист вид. Чиста и мощна.
Тя се надигна от стола — тъмен силует в още по-тъмна стая.
Отдалечих се от прозореца и попитах:
— Защо те мрази той?
— Дълга история. По-добре да се скрием, преди да са отворили.
Той не е толкова умен, колкото би предположил за куратор от такъв мащаб. Но може и да съобрази, че съм била тук по-рано вечерта или че е възможно да не съм си тръгнала, и тогава току-виж скоро цъфнал тук.
При първото просветване на фенерчето изрисуваното лице на момичето изглеждаше едновременно красиво и призрачно, сякаш бе образ от комикс в стил манга.
Последвах я навън към фоайето, като се дивях на лекотата в общуването ни и се чудех дали то може да прерасне в приятелство. От друга страна, след като дори родната ми майка не беше способна да понесе външността ми, евентуалната близост между Гуинет и мен най-вероятно нямаше да продължи и миг, ако тя по случайност зърнеше лицето ми. А ми се искаше да имам приятел. Много би ми харесало.
На глас изрекох:
— Не е нужно да се крием в библиотеката цялата нощ.
— Телфорд включи алармата и ако я задействаме, ще е наясно,
че съм била тук, след като си е тръгнал, а аз не искам той да разбере това.
— Знам изход, който не е свързан с алармената система.
И тъй ние, фантомите на библиотеката, слязохме в сутерена и докато вървяхме, накратко й обясних как се придвижвам из града, без никой да ме забележи.
На най-долното ниво на сградата, при капака на отводнителната шахта, който беше отворен, както го бях оставил, Гуинет попита:
— Никога ли не вървиш по улиците?
— Понякога, но не често. Само ако се налага. Не се плаши от отводнителните шахти. Представата за тях е по-страшна от действителността.

68
— Не ме е страх — увери ме тя.
— Не съм си и помислил — отвърнах й.
Тя първа се спусна по стълбата. Последвах я, като затворих капака и го затегнах с моя ключ.
Ограниченото пространство на спомагателния канал, изглежда,
не я притесняваше, но все пак я успокоих, че той скоро ще ни отведе в много по-широк тунел. Със сгушени рамене и приведена глава я поведох по плавния наклон надолу с особено приповдигнато настроение, задето бях в състояние да й помогна. Хубаво бе чувството да си нужен на някого, колкото и скромна да бе услугата, която предлагах.
По-малката тръба се включи в главната на нивото на пътеката за екипите по поддръжка, на метър височина над големия канал. С
фенерчето й показах пода отдолу и високата извивка на тавана.
За един миг стояхме там — два тъмни силуета, край които се процеждаше тънък светъл лъч — тъй безлики, че можеше да сме просто две сенки.
Гуинет пое дълбоко дъх и после отбеляза:
— Не мирише както очаквах.
— А ти какво очакваше?
— Лоши миризми. От всякакъв вид.
— Понякога ги има, но не често. Един силен дъжд отмива всички сажди и мръсотия тук и за известно време вонята е толкова,
колкото и водата. Дори към края на някоя буря, когато градът е измит от дъжда, съвсем не би искала да се изкъпеш в оттеклите се води, но след това вече не мирише чак толкова. Когато е сухо като сега,
обикновено се долавя само бегъл мирис на вар, или в по-старите тунели — на силикатите от глината, използвана за направа на тухлите.
Ако не промиват достатъчно често утаителите или ако в някой от тях гние мърша, замирисва гадно, но това не е проблем. — В
нетърпението да споделя познанията си за моя подземен свят за малко да ми излезе пяна на устата. Потиснах порива си да се покажа експерт по каналите и попитах:
— А сега какво?
— Трябва да си ида у дома.
— И къде е това?

69
— Тази вечер ще е май в горния източен район, където има изглед към реката. Сутрин е красиво, слънцето сякаш е разхвърляло златни монети по водата.
— Май…?
— Имам избор. Мога да се прибера на повече от едно място.
Тя ми съобщи адреса и след кратък размисъл казах:
— Ще ти покажа пътя.
Слязохме от сервизната пътека на пода на тунела, за да можем да вървим рамо до рамо, всеки въоръжен с фенерче. Мракът бе толкова плътен, че сякаш притискаше лъчите на фенерчетата и ги правеше още по-тесни.
Докато слизахме по слабия наклон, от време на време стрелвах
Гуинет с очи, ала тя спазваше обещанието си и изобщо не поглеждаше към мен.
— А ти къде живееш, Адисън?
Посочих назад.
— Натам, по-надълбоко. В отдавна забравени помещения,
където никой не може да ме намери. Почти като някой трол.
— Никакъв трол не си, не говори така. Никога. Живееш само нощем, така ли?
— Живея си от зори до зори, по цял ден, всеки ден, но ако изобщо излизам, то е само нощем.
Тя промълви:
— През деня градът е пълен не само с опасности. Има също и красота, и вълшебство, и тайнство.
— Нощта предлага почти същото. Виждал съм неща, които не разбирам, но въпреки това ме възхищават.

70
18.
Неща, които не разбирам, но въпреки това ме възхищават…
Две седмици след пристигането ми в града, след като баща ми ме спаси от подпалване и ме взе под своята закрила, бяхме на мисия за попълване на запасите си от хранителни продукти в часовете, през които повечето хора спят най-дълбоко, и за пръв път видях ходещ по перваз.
Баща ми ми отвори очите за начините, по които индивиди от нашия вид трябваше да действат в големия град, разкри ми подземната мрежа от тунели, тренирахме техники на прокрадване, които ни правеха невидими, наставляваше ме как да се промъквам незабелязано с грацията на призрак, способен да минава през стени.
Той беше успял да се сдобие (как — ще обясня по-късно) с ключ от склада с храни на католическия храм „Свети Себастиан“. Тъй като църквата раздаваше храна на нуждаещите се, а баща ми притежаваше ключа съвсем легално, ние не се чувствахме крадци, когато влизахме в склада след края на работното му време, за да попълним запасите си от продукти.
В нощта, за която говоря, когато излязохме от склада в уличката зад него, видяхме, че върху капака на отводнителната шахта, където бе най-близкият вход към нашия подземен рай, е паркиран камион на електрическата компания. Двамата работници очевидно бяха в трафопоста зад камиона, от отворените прозорци на който се чуваха гласове и излизаше лъч светлина.
Забързахме по уличката към следващата пресечка, преди някой да успее да ни види. Надявахме се там да открием друг вход към канализацията. За тази цел трябваше да прекосим ярко осветен булевард с шест платна и това ни притесняваше, макар че в този нощен час градът беше безлюден. Баща ми огледа улицата, не забеляза превозни средства и ми направи жест да го последвам. Когато наближавахме островчето, разделящо шестте платна на по три в западна посока и три в източна, видях как мъж ходи по перваз на

71
четвъртия етаж на близката сграда. Гледката ме накара да се закова на място, защото помислих, че възнамерява да скочи.
Въпреки студеното време мъжът бе по синя болнична униформа,
или поне изглеждаше като такава. Первазът не беше широк, но той вървеше по него безгрижно, сякаш не го засягаше какво ще му се случи. Погледна надолу към улицата — дали към нас, или не, не можах да определя, но също така надигна и глава нагоре, към по- високите етажи на сградите от отсрещната страна на улицата, сякаш търсеше нещо.
Осъзнал, че стърча върху островчето, баща ми се спря, извърна се назад и ме подкани да побързам.
Вместо това аз му посочих ходещия по перваза.
— Виж, виж!
Вече бях решил, че мъжът в синьо не е безумец, както ми се бе сторило в началото, и че за да се движи така уверено по тесния перваз,
нищо чудно да бе цирков артист, който бе свикнал да ходи по опънато нависоко въже. Вероятно тесният перваз за него далеч не бе толкова сериозно предизвикателство като рискованите номера, които бе изпълнявал пред възхитената публика по целия свят.
На една пресечка разстояние зад ъгъла зави такси със скорост, с каквато шофьорът не би и помислил да кара през деня. Блясъкът на фаровете ми припомни, че сме изложени на опасност. Ако това бе полицейска кола, гледката, която представлявахме — мъж и момче,
нахлупили качулки, приведени под тежките раници на гърбовете си,
устремени към тъмната пряка в този час — би предизвикала основателно подозрение и почти сигурно полицаите щяха да ни спрат.
За таксиметровия шофьор обаче, който явно живееше на принципа „ни чул, ни видял“, очевидно не представлявахме интерес.
Колата профуча, без да намалява скорост, а ние се шмугнахме в спасителната тъмнина на пряката.
Там отново се спрях и погледнах нагоре тъкмо когато ходещият по корниза завиваше зад ъгъла. Мъжът преспокойно прекрачи от северната към източната стена на сградата, наглед без да се притеснява, че може да направи погрешна стъпка — сякаш и по въздуха ходеше със същата увереност, както по земята.
След като направи тази пъргава маневра и мина от страната на тъмната алея, осъзнах, че той не е самоубиец, а е един от ясноликите.

72
Светлината му не бе видима на фона на по-ярката улица, но откъм пряката, потънала в сенки, той вече сияеше, стъпил на корниза.
Бях виждал яснолики на необичайни места да правят смайващи неща, но до онзи момент не бях зървал някой от тях да върви по перваз. То се знае, тогава още бях сравнително отскоро в града.
Как да опиша яснолик на онези, които не могат да ги виждат?
Светлината, за която говоря, не е ярка като трасиращ лъч, а меко сияние; тя няма конкретен източник, а струи равномерно от тях — от главата до петите. Веднъж ми хрумна фразата „вътрешна светлина“,
но тя предполага, че са прозрачни, а те не са такива, масивни са като всички останали. Освен това и дрехите им изпускат мека светлина също като кожата и косата им — сякаш са избягали от научнофантастичен филм, в който са били жертва на радиация.
Наричам ги яснолики, защото първите необясними създания, които видях като дете, бяха мъгливите и когато след време зърнах две от тези лъчисти същества на една окъпана от лунна светлина ливада, хрумна ми названието яснолики като противоположност на мъгливите.
Те не бяха призраци. Ако бяха нещо тъй просто като духове на покойници, баща ми тъкмо така би ги и нарекъл. Той също можеше да ги вижда, но малко се напрягаше, като станеше дума за тях, и по принцип гледаше да не насърчава подобни разговори. Ясноликите не се стремяха да плашат хората — те не подрънкваха с вериги, не пращаха студен полъх с присъствието си, нито разхвърляха мебели наоколо, какъвто е обичаят на полтъргайстите. Не бяха огорчени или гневни, каквито са описвани призраците. Понякога се усмихваха,
понякога биваха сериозни, но неизменно излъчваха ведрост. Въпреки че бяха невидими почти за всички, вярвах, че са живи колкото мен самия, макар намеренията и целите им да ми бяха неизвестни.
В това време баща ми беше открил вход към канализацията на тъмната уличка и бе отместил настрани капака на отводнителната шахта с инструмент, който сам бе измайсторил. Извика ми, че рискувам живота и на двама ни с мотаенето си, и аз неохотно се отвърнах от спектакъла горе. Преди да се спусна по стълбата към страничния канал обаче, хвърлих един последен поглед към сияещия яснолик, който можеше безстрашно да ходи по високи первази, докато на мен ми се налагаше вечно да се промъквам със страх по тъмни и криволичещи задни улички.

73
19.
Адресът, който момичето ми даде, беше в съседство с
Крайречния парк. Гуинет живееше в квартал с красиви сгради —
някои тухлени, други от варовикови плочи, с изглед към парка.
Половината от тях бяха еднофамилни. Тя обитаваше четвъртия етаж на къща, разделена на отделни апартаменти.
Паркът беше изграден върху дълбок масивен бункер, под който имаше водноелектрическа централа — ВЕЦ 6. Първоначално тя била построена на открито, но впоследствие с цел облагородяване на квартала я скрили в бункера и отгоре построили парк. Входът за работниците, както и смукателните и изпускателните вентилационни проходи бяха по протежение на кея край реката. Също както и в библиотеката, във ВЕЦ 6 можеше да се проникне по един страничен отводнителен канал през пода, предвиден, в случай че се пробиеше някоя от тръбите под налягане на водопровода, снабдяващи парните котли, които пък захранваха парните генератори.
Когато влязохме през шахтата, бяхме нащрек за дежурни служители, макар че, откакто централата не работеше с пълния си капацитет, малцина вече идваха нощна смяна. Шахтата се намираше в западния край на съоръжението — зад парни котли, турбини,
генератори и трансформатори, и работниците рядко бяха принудени да идват на това тъмно място. На трийсетина метра имаше врата,
водеща към спираловидно стълбище — резервен авариен изход.
Бях инструктирал Гуинет да се насочи директно към вратата,
докато аз поставях капака на шахтата обратно на мястото му. Ключът към това да се движиш незабелязан бе бързината. Нямаше защо да се тревожим, че ще вдигнем шум, защото боботенето на турбините,
генераторите и помпите ни осигуряваше прикритие.
На стълбището, когато затворихме звукоизолиращите врати,
шумът рязко спадна и докато се изкачвахме завой след завой, все повече отслабваше.
С естествената си грация Гуинет леко взе стъпалата, като че не стъпваше по тях, а бе носена от повей, който аз не можех да

74
почувствам.
Притеснявах се, че светлината бе достатъчно силна, за да бъда видян под качулката ми, в случай че момичето погледнеше назад,
затова държах главата си сведена надолу. Щеше ми се това неочаквано приключение да продължи още и още, да мога възможно най-дълго да споделям нощта с нея.
След като вратата пред най-горното стъпало се отвори,
попаднахме в нещо като склад за косачки и друго оборудване, нужно за поддръжката на парка. С фенерчетата си открихме изхода.
Последвах Гуинет навън, но съобразих навреме да подпра вратата, така че да й попреча да се затвори. Като авариен изход от ВЕЦ
6 тя винаги можеше да бъде отворена отвътре, но не и от външната страна — там трябваше ключ. А аз нямах ключ. В парка живееха бездомници и макар повечето да бяха плашливи и да не напускаха убежищата си сред храстите, от време на време се срещаше по някой войнствено настроен и агресивен — дали поради душевно заболяване,
дали поради наркотици, или пък и двете.
В тази декемврийска нощ имахме късмета никой да не ни доближи. Паркът бе съвършено притихнал и не ни се наложи да бягаме.
Поехме през поляните, покрай езеро, където в топлите сезони при пълнолуние понякога се виждаха полузаспали екземпляри брокатен шаран. Бяха дебели от хляба, който посетителите им хвърляха през деня, твърде разглезени, за да търсят насекоми над повърхността.
Сякаш прочела мислите ми, Гуинет се обади:
— Шараните сигурно вече са ги прибрали някъде за през зимата.
У дома, когато спях в хамака си, тези риби понякога плуваха пред очите ми, изпъстрени и бледи, с перки, потрепващи във водата —
едва загатнато присъствие. В тези сънища виждах и тъмното отражение на своето лице във водата. Шараните, проблясващи под него, си имаха място в света. Събуждах се, изпълнен с копнеж за дом на открито, за градина, пълна с цветя и плодове.
Сега, при входа Келог Паркуей, докато стояхме под един извисяващ се в тъмното бор, Гуинет посочи към къща на отсрещната страна на улицата.
— Това е едно от местата, където живея. Влез за по кафе.

75
Тъй като нямах приятели и съответно — никакъв опит по отношение на такива покани, стоях безмълвен един миг, преди да успея да отвърна:
— По-добре да не идвам. Нощта е почти към края си.
— Остават близо час и половина тъмнина — възрази тя.
— Трябва да отида до склада за храна и да си взема продукти,
преди да са отворили.
— Какъв склад за храна?
— Към „Свети Себастиан“.
— Ела и закуси. Утре ще идеш в склада за храна.
— Но нали ще ме видят да влизам у вас! Прекалено опасно е.
— Няма портиер — успокои ме тя. — Никой нито влиза, нито излиза в този час. Ще се качим бързо по стълбите.
Поклатих глава.
— Не мога. Не бива.
Тя посочи тясна пътечка между нейната и съседната къща.
— Мини оттам до алеята. Отзад има пожарен изход.
— Не, наистина не мога.
— Идваш. Хайде!
Хукна през улицата след черна лимузина със затъмнени стъкла.
Преди да се появят други коли, изтичах след нея. Тя изкачи на бегом предните стълби, а аз извървях бързо прохода до алеята.
Противопожарната стълба беше прикрепена към задната фасада на сградата и имаше вид, сякаш щеше да зазвънти силно под краката ми като ксилофон, но в действителност изкачването ми бе по-тихо от пианисимо. В апартамента на втория етаж от един прозорец се процеждаше слаба светлина, а завесите не бяха дръпнати докрай.
Доколкото виждах, нямаше никой вътре. Продължих нагоре по железните стъпала.
На четвъртия етаж Гуинет беше отворила един прозорец за мен,
но не ме чакаше. В другия край на тъмната стая през отворената врата се виждаше антрето, чийто кристален полилей хвърляше геометрични шарки върху стената.
Включих фенерчето си и забелязах думи, изписани с черни букви върху белия перваз, но преди да бях успял да ги възприема,
Гуинет се появи при отворената врата и каза:
— Адисън, ела в кухнята.

76
Докато прекрача през прозореца и го затворя зад себе си,
момичето беше изчезнало. Стоях в просторна стая, обзаведена оскъдно като монашеска килия: тясно легло, едно нощно шкафче,
лампа, дигитален часовник. Миришеше свежо и минимализмът ми допадна.
Насреща през коридора имаше също толкова голяма стая, в която имаше само бюро, офис стол, компютър, скенер и два принтера.
Лампа с приглушена светлина показваше дневна, която трябва да беше три пъти по-голяма от трите ми подземни стаички накуп, ала изглеждаше уютна заради книгите. Имаше обаче само едно кресло —
сякаш баща й никога не бе живял тук.
Стаята беше разделена от арка, отвъд която се намираше кътът за хранене, обзаведен с маса и столове и свързан с кухнята, където
Гуинет готвеше на светлината от свещи. Дори дискретните пламъци на свещите в поставки от рубиненочервено стъкло обаче бяха достатъчно ярки, за да ме изложат на риска тя да ме види.
Макар да усещах, че ни свързват много общи неща, внезапно ме обзе желание да проявя предпазливост и тихичко да си тръгна.
Въпреки че беше с гръб към мен, Гуинет се обади:
— Ето че си тук. Много бързо ще приготвя бъркани яйца и препечен козунак със стафиди и масло, става ли?
— Трябва да си вървя.
— Няма да си тръгнеш. Ти не можеш да бъдеш груб. Издърпай си стол. Сядай.
Макар да бях видял единственото легло и единственото кресло в дневната, попитах:
— Не живееш сама тук, нали?
Тя счупи едно яйце в купата, наглеждана от сянката си и от сенките на пламъците от свещите, които трептяха по стените, и отговори:
— Има някой, който идва в редки случаи, но няма да говоря за това. Не е нещо, което би те изложило на риск.
Стоях до масата, без да знам какво да правя.
Тя остана с гръб към мен, ала някак разбра, че не съм си издърпал стол. Хвана друго яйце и се забави, преди да го счупи.
— Сега всичко зависи от взаимното доверие, Адисън Гудхарт.
Сядай или си върви. Не може да има трета алтернатива.

77
20.
Осемнайсет години по-рано, през втората ми седмица в града,
през нощта, когато видях яснолик в синьо болнично облекло да върви по висок перваз…
По-късно, след като се прибрахме в дома си дълбоко под земята и продуктите бяха поставени по местата им, баща ми запари билков чай с портокалов аромат, а аз нарязах кекс с кокосова глазура и седнахме до малката си маса, То и Синът на То, като си бъбрехме за това и онова, докато той изяде кекса си и остави вилицата, за да подхване тема, която чувстваше, че е по-важна от нашето бъбрене:
ясноликите и мъгливите.
Той никога не ги наричаше така. Не им беше дал имена и ако имаше теория какво представляват, не беше склонен да я обсъжда. Но пък имаше мнение какво трябва да правим, като се срещнем с тях.
Инстинктът му като моя му подсказваше, че от мъгливите не може да се очаква нищо добро, макар че как точно биха ни навредили,
не бе готов да каже. Дори думата „зли“ според него не била достатъчна да ги опише. Във всеки случай мъгливите трябваше да се избягват. Никога не биваше да ги доближаваме, то се знае, но от друга страна, вероятно не беше разумно да се бяга от тях — също както да побегнеш от ядосано куче означава да го приканиш да те нападне.
Престореното безразличие към мъгливите беше служило добре на баща ми и на неговия баща и той настоятелно ме посъветва неизменно да се придържам към тяхното поведение.
После се наведе над масата, понижи глас, сякаш дори толкова дълбоко под града, затрупани под планина от бетон, можеше да бъде чут, и каза:
— Колкото до другите, онези, които наричаш яснолики, те не са зли като мъгливите, но по някакъв начин са още по-ужасни.
Преструвай се на безразличен и към тях. Старай се никога да не ги поглеждаш в очите и ако се окажеш в близост до тях, отвърни се незабавно.
Озадачен от предупреждението му, казах:

78
— Но на мен те не ми изглеждат ужасни.
— Защото си много млад.
— Виждат ми се прекрасни.
— Мислиш ли, че бих те измамил?
— Не, татко. Знам, че никога не би го сторил.
— Когато пораснеш, ще разбереш.
Не пожела да каже повече. Отряза си още едно парче кекс.

79
21.
На светлината на единствената свещ, поставена близо до чинията на Гуинет и далеч от моята, се нахранихме с простата, но вкусна храна преди зазоряване, състояща се от бъркани яйца и козунак със стафиди и масло. Никога не бях пил по-хубаво кафе от нейното.
След шест години самота да имам компания за закуска и разговор, беше удоволствие. Нещо повече от удоволствие, защото гостоприемството и дружелюбието й бяха изненадващо сърдечни и бях толкова трогнат, че нямаше начин да заговоря, без да ми проличи.
Насърчавана от мен, говореше главно тя. Тембърът на гласа й —
чист и нежен въпреки старанието й да се покаже корава — ме очароваше също толкова, колкото грацията в движенията й и решимостта в действията й. Обичаше да изучава света, макар и тя да беше ограничена до голяма степен от обстоятелствата. Осмелявала се да излиза едва в късните часове, когато навън имало вече съвсем малко хора. Когато времето било лошо и почти никой не смеел да подаде нос, тя кръстосвала улиците с огромен ентусиазъм.
Предишната година невиждана буря бе разтърсила града с такава мощ,
че той беше опустял в продължение на два дни. Тъкмо сред тази вихрушка Гуинет прекарала часове навън, чувствайки се като богиня на светкавиците, гръмотевиците и дъжда, без да е смутена от гнева на природата, дори очарована от него, мокра до кости, поваляна от вятъра и напълно жива.
Хората били тези, които я отблъсквали. Психолозите го наричали социална фобия. Издържала да е край хора само за кратко време, а тълпи въобще не понасяла. Не докосвала никого и не позволявала да бъде докосвана. Имала телефон, но рядко отговаряла на обаждания. Пазарувала почти изключително по интернет.
Продуктите били оставяни пред прага й, откъдето тя ги прибирала,
след като доставчикът си тръгнел. Каза, че обичала хората, особено тези в книгите, а тя ги познавала предимно оттам, но отказвала да общува с такива, които не са литературни герои.

80
Прекъснах я, за да се съглася с нея:
— Понякога си мисля, че в художествената проза има повече истина, отколкото в реалния живот. Или поне истина, която може да бъде по-лесно разбрана. Но какво мога да знам аз за истинските хора или за света предвид странното ми съществуване?
Тя отвърна:
— Може би винаги си бил наясно с всичко важно, но ще ти е нужен цял живот да откриеш какво знаеш.
Макар че ми се искаше тя да обясни какво има предвид, по- голямото ми желание беше да чуя повече за нейното минало, преди наближаващата зора да ме подгони под земята. Подканих я да продължи.
Богатият й овдовял баща проявявал съчувствие към състоянието й и подозрение към психолозите, така че предпочитал да й угажда пред това да я принуждава да се подлага на лечение. Като дете Гуинет била преждевременно развита в умствено отношение, самоука и емоционално зряла не за възрастта си. Живеела сама на последния етаж в имението на баща си в центъра на града зад заключена врата, за която само тя имала ключ. Храна и други неща били оставяни пред вратата й, а когато апартаментът й се нуждаел от основно почистване,
се оттегляла в уединена стая, която чистела единствено тя, за да изчака, докато персоналът си отиде. Сама се перяла, сама си оправяла леглото. В продължителни периоди от време освен хората по улицата,
които наблюдавала от прозорците си на четвъртия етаж, не виждала никого — само баща си.
Малко преди тринайсетия си рожден ден в едно списание попаднала на статия за стила готика и снимките я очаровали.
Разглеждала ги с дни. По интернет видяла и други образи на момичета, последователки на въпросния стил, и й се струвало, че те излъчват особено величие. Накрая стигнала до извода, че ако се промени из основи, ако се появи една нова Гуинет, различна от онази,
която винаги е била, Гуинет, която отрича на света каквато и да е власт над нея и предизвиква този свят със самата си външност, може би ще е в състояние да излезе отново навън. Тъй като от години не била виждала слънце, кожата й била бледа като венчелистчетата на лилия.
Коса, намазана с гел, стърчаща във всички посоки, изобилие от черна спирала върху миглите, още грим, пиърсинги, очила и фалшиви

81
татуировки на опакото на дланите й — това било нещо повече от костюм; това било един вид смелост. Установила обаче, че твърде ексцентричният готически стил привличал внимание, каквото тя не желаела, но скоро намерила идеалната среда. От тогава нататък можела да живее и извън апартамента си, макар че не излизала често,
избягвала тълпите, предпочитала тихите улици и се чувствала най- комфортно нощем или в лошо време.
Баща й, също толкова далновиден, колкото и отдаден на дъщеря си, се погрижил за нейното бъдеще, та да може тя да е напълно осигурена след смъртта му — разумна стъпка, като се има предвид, че починал преди нейния четиринайсети рожден ден. Като се съобразил с факта, че Гуинет и на осемдесет години щяла все така да страни от света, че увереността и свободата, които получила от готическата си дегизировка, винаги щели да бъдат ограничени, той създал мрежа от доверителни фондове, за да гарантира доживотната й издръжка.
Предвидено било също така тя да може да се ползва от фондовете при минимален контакт с управляващите ги, и по-точно се налагало да контактува само с един човек — Тийг Ханлън, най-близкия приятел на баща й и единствения, на когото той се доверявал напълно. След убийството на баща й Ханлън станал неин законен настойник, докато навършила осемнайсет. Щял да бъде първопоставен довереник на взаимносвързаните фондове до своята или до нейната смърт — която се случела по-напред.
Сред нещата, които баща й се бе постарал да й осигури, били осем удобни апартамента, разположени в хубави квартали —
включително този, в който закусвахме сега. Такъв начин на живот с постоянна смяна на жилището й гарантирал и постоянна смяна на гледката — немалко преимущество при нежеланието й да излиза.
Освен това един от аргументите на баща й бил да й осигури необходимата сигурност — ако поради вродената си грациозност и красота на елф (която тя отричаше да притежава) привлечеше вниманието на някой извратен тип, тя лесно можеше да изостави апартамента, който обитаваше в момента, и моментално да се пренесе в друг. Също така пожар или някакво друго бедствие не биха я оставили бездомна за повече от час — важно преимущество, при положение че социалната фобия на Гуинет се задълбочеше с годините.

82
Тя можеше да смени жилището си и в случай че добронамерени съседи станеха много настоятелни в опитите си за общуване.
Гуинет се изправи, за да вземе каната от кафемашината.
Нощта вече си отиваше от града, още половин час и първата светлина щеше да обхване улиците му.
Отказах второ кафе.
Въпреки това тя ми наля.
Като се върна на стола си, заяви:
— Преди да си тръгнеш, имаме да изясним някои въпроси.
— Въпроси?
— Ще се срещнем ли пак?
— Ти искаш ли?
— Да, много — отговори тя.
Тези две думи прозвучаха в ушите ми като божествена музика.
— Тогава ще се срещнем — казах. — Ами твоята… социална фобия?
— Засега не си я възбудил.
— Как така?
Тя отпи от кафето си. Халката със сребърната змия, също така деликатна като носа, който украсяваше, проблесна, когато пламъкът на свещта потрепери, и като че се задвижи в един непрестанен кръг.
— Не знам — каза тя. — Може би следващия път ще се отвърна от теб, ще избягам и ще искам да бъда сама завинаги.
Втренчи се право в мен, но аз бях твърде далеч от свещта, за да види тя нещо повече от фигура с качулка и ръкавици, а под качулката
— нищо повече, отколкото ако бях самата смърт.
— Ела довечера в седем — предложи. — Ще вечеряме. И ще ми разкажеш повече за себе си.
— Никога не излизам преди полунощ. Опасно е.
След кратка пауза Гуинет промълви:
— Изпитваш ли надежда?
— Иначе отдавна да бях сложил край на живота си.
— Вяра и доверие в единство могат да дадат отпор на всякаква опасност. Боиш ли се от смъртта, Адисън?
— Не и от собствената си смърт. Не както хората се боят от смъртта в книгите. Понякога се тревожех, че баща ми ще умре. И

83
когато това стана, загубата и болката бяха по-тежки, отколкото си ги бях представял.
— Искам да чуя за баща ти и за живота ти на вечеря — заключи тя.
Усетих как сърцето ми набъбва, но не от скръб, както след смъртта на баща ми, а от сложни чувства, при това без да натежава.
Напомних си, че сърцето може да бъде лъжовно, ала бях сигурен, че точно сега не ме лъже.
Отместих стола си назад от масата и се изправих.
— Остави прозореца отворен. В този час ще трябва да съм много бърз. Щом изляза от шахтата, ще бъда принуден мигом да се метна на противопожарната стълба.
Тя също стана от стола си и заяви:
— Правилата остават непроменени.
— Същите са — съгласих се. — Ти не поглеждаш, аз не докосвам.
Тя се усмихна и ме цитира:
— Държим се заложници един друг с нашите ексцентричности.
След като ме съпроводи през апартамента до тъмната спалня, тя остана на прага на слабо осветения коридор, а аз включих фенерчето си, приглуших светлината му с пръсти и излязох през прозореца.
Обърнах се да я погледна и повторих нещо, което тя бе казала по-рано:
— Има някой, който идва в редки случаи, но няма да говоря за това.
Когато тя не отговори нищо, попитах я:
— Ще говориш ли за това на вечерята?
— Може би. Но, както казах, не е нещо, което ще те изложи на риск. По никакъв начин.
Вдигнах прозореца и лъчът на фенерчето ми освети думите,
написани върху перваза с маркер, които бях забелязал при влизането си. Ако бяха думи, а не просто символи, бяха на чужд език. Всъщност малко напомняха буквите от гръцката азбука, с които се назоваваха братствата по колежите.
— Какво е това? — попитах.
— „Помни слънцето“. Върви, Адисън. Върви, докато все още имаш нощта.

84
Изключих фенерчето и се измъкнах от стаята, като се прехвърлих върху противопожарната стълба. Въздухът беше студен, а градът сякаш се отърсваше от съня и милионите в своите клетки се събуждаха един по един.
Докато слизах по металните стъпала, чух прозорецът да се затваря зад мен и резето да щраква.
Изведнъж изпитах усещането, че никога няма да я видя отново,
и мисълта бе тъй пронизваща, че замръзнах върху желязото над алеята.

85
22.
След миг отново открих надеждата и продължих надолу по противопожарната стълба. В апартамента на втория етаж прозорецът все още светеше слабо, а завесите си оставаха частично разтворени.
Но този път вниманието ми беше привлечено от движение в стаята.
Не бих спрял, не бих се приближил към стъклото, ако бях зърнал само мъжа. Ала в стаята с него беше и един от мъгливите.
Човекът бе на вид около трийсетгодишен, съвършено обикновен,
с приятно лице и коса, още влажна след наскоро взет душ. Беше облечен в сапфиреносин копринен халат и стоеше бос пред система за домашно кино, като разглеждаше малко купче с дивидита.
Мъгливият обхождаше стаята по въздуха от стена до стена, от тавана до пода и пак обратно, като змиорка, лениво плаваща из аквариум, от който отдавна се е отегчила. Изцяло бял, без очи и уста,
всъщност без никакви черти, би трябвало да изглежда не по- застрашителен от сляп червей. Ала предизвика такова отвращение у мен, че кисела смес от кафе и козунак се върна към гърлото ми.
Преглътнах мъчително киселата маса, но не можех да отделя поглед от нещото, като се питах какви ли са намеренията му. Никога до този момент не бях виждал някой от мъгливите в тъй интимна обстановка.
На масичката пред канапето в кофичка с лед се изстудяваха кутия с портокалов сок и отворена бутилка шампанско. Имаше и чаша, празна в момента. По всичко личеше, че мъжът ще закусва с коктейли „Мимоза“.
Той избра едно дивиди от купчинката и го пъхна в плейъра. Без да съзнава, че около него кръжи мъглив, отиде до масичката и си наля равни дози портокалов сок и шампанско във високата чаша, отпи малко, после още веднъж и остави чашата върху подложка на друга масичка, редом с канапето.
В мига, в който мъжът седна, мъгливият атакува. Никога преди не бях ставал свидетел на такова нещо, нито пък баща ми или неговият баща, доколкото знаех. Явно мъгливите се стараеха да ограничават нападенията си само там, където няма свидетели и

86
жертвата им е сама и уязвима. Макар само баща ми, неговият баща и аз да бяхме способни да виждаме тези създания, реакцията на плячката би дала на околните да разберат, че се случва нещо необикновено. Тялото във форма на серпантина рязко шибна мъжа и се уви около него, а той реагира като ударен от ток — цял се вцепени.
Опита се да размърда притиснатите си ръце, ала не можеше, мъчеше се напразно да се надигне от канапето и отвори уста, сякаш за да изкрещи, ала от нея не излезе и най-слаб звук. Лицето му поаленя,
чертите му се изкривиха в агония в един момент и преминаха към екстаз в следващия, очите му бяха изхвръкнали от страх, ала челюстта се отпускаше в знак на капитулация, а жилите на врата му бяха изпъкнали като въжета. Макар хищникът очевидно да нямаше уста,
помислих си, че все някак ще го погълне. Вместо това обаче мъжът погълна него против волята си. Мъгливият се шмугна в немия писък,
притиснат до устата му. Създанието вече не бе просто оформена мъгла. Сега изглеждаше мускулесто и яко като питон и се набутваше навътре в човека настойчиво и безпощадно. Бузите на мъжа се издуваха от масата му, след това се изду и гърлото му, докато мъгливият се спускаше надолу към хранопровода му. Поглъщаше още и още от тялото, което вече отпусна ръцете му, но макар да бяха свободни, човекът не предприе никакво действие с тях, само ги стискаше в юмруци и удряше с тях канапето и себе си.
Мина ми през ума да строша стъклото, да се притека на помощ на жертвата, ала интуицията ми ме възпря. Не че се боях за живота си,
но бях наясно, че няма да мога да се преборя с мъгливия по- ефективно, отколкото с облак дим. Случилото се тук бе нещо по- различно от обичайния сблъсък между хищник и плячка. Макар да не бях видял как мъжът е насърчил мъгливия да го нападне и бях свидетел, че не си даваше сметка за опасността преди атаката, всеки миг от борбата му бе изпълнен не само с уплаха и ужас, но и със същата доза сладостно примирение, сякаш приемаше мъгливия колкото със страх, толкова и с удоволствие.
Опашката на създанието се изниза и скри между устните на мъжа, гърлото му грозно се изду за последен път и той се отпусна назад върху канапето изтощен и с посивяло лице. След по-малко от минута цветът му започна да се връща. Дишането му се нормализира.

87
Седна изправен и се огледа, объркан и несигурен какво изобщо се бе случило.
Въпреки че бях свидетел на цялото събитие, не знаех какво означаваше то. Бях почти убеден обаче, че мъгливият още беше жив и вече се хранеше като паразит вътре в човека, а гостоприемникът му в синия копринен халат сякаш бе забравил гнусното проникване и не си даваше сметка какво се е заселило в него.
Мъжът се пресегна за коктейла си върху страничната масичка,
изгълта част от него и отново остави чашата върху подложката. После взе дистанционното, включи телевизора и даде старт на дивидито.
Въпреки че прозорецът бе под ъгъл спрямо телевизора, имах достатъчно добър поглед към него, за да видя появилото се на екрана:
хубавичко момиче на десет-единайсет години и зрял мъж. Когато той започна да я съблича, осъзнах, че ужасът от неотдавнашната случка бе нищо в сравнение с отвратителните кадри, които скоро щяха да се появят на екрана.
Мъжът на канапето се приведе напред. Колекцията мръснишки дивидита бе негово притежание още преди мъгливият да се съчетае с него, и той, само той се усмихваше сега и облизваше устни,
наслаждаващ се на безобразията върху екрана, както без съмнение го бе правил неведнъж преди.
С умението да се прокрадвам незабелязано, което по всяко време бе от жизненоважно значение за моето оцеляване, се смъкнах до алеята, разтреперан от отвращение, с парещи от сълзи очи.
Спрях се и погледнах не към прозореца на втория етаж, а към този на четвъртия. При положение че такъв човек живееше два етажа под нея, беше ли Гуинет в безопасност дори зад заключени врати и залостени прозорци? Почудих се дали да не се върна да я предупредя за опасността, ала в тихия до този момент метрополис започнаха да проникват звуците на най-рано станалите му обитатели. Казах си, че
Гуинет знае повече за жителите на града, отколкото аз някога щях да науча, и че разбира поне колкото мен каква поквара и безмилостна жестокост може да се крият зад маските на някои хора.
По хоризонта на изток се появи слабо оцветяване, което скоро щеше да обагри цялото небе. Изтрих сълзите си и размазаната картина се избистри.

88
Исках светлина и хладен свеж въздух, безкраен простор, където да тичам, докато рухна, ала съдбата ми бе да съм обект на тъй яростна неприязън, че трябваше да бягам от светлината, да се спускам в мрака при пукването на зората и да прекарвам всички дни затворен далеч от онези, които бих оскърбил със самото си съществуване. Забързах се по алеята да търся вход към подземния свят.

89
23.
Нощта, когато пристигнах в града… Молът край реката, където през стъклото на витрина дяволита марионетка наблюдаваше минувачите…
Глобусите на върха на стълбовете от ковано желязо на уличните лампи хвърляха перлено сияние, а късчета слюда в теракотената настилка искряха под краката ми, докато се отдалечавах от антикварния магазин за играчки и вървях на север, покрай други магазини, на чиито витрини предметите до един изглеждаха успокояващо неодушевени.
Чух мъжа, преди да съм го видял. Вик, още един, смразяващ кръвта ужасен писък, а после тропотът на стъпките му.
Никога няма да узная кой беше той, макар да подозирам, че трябва да е бил скитник, бездомник, свикнал да нощува в закътани местенца из открития мол. Появи се от прохода между две сгради,
едната от които ресторант, като тичаше тромаво с гумените си ботуши, шляпащи върху теракотената настилка. Носеше панталони каки с кръпки, бледосив пуловер върху карирана риза, лекьосано спортно сако от рипсено кадифе със силно оръфани маншети и широкопола шапка, каквато никога не бях виждал.
От върха на шапката му излизаха пламъци, но той сякаш не съзнаваше това — беше се концентрирал да избяга от двамината,
които го преследваха. Когато приближи, посочих към главата му и извиках:
— Огън, огън!
Той бе един от онези съсипани от алкохол и дрога хора, които изглеждат много по-стари, отколкото са — имаше вид на осемдесетгодишен, но тичаше бързо. Със сълзящи очи, изпито лице,
жълтеникава кожа — дълбоко набраздена и изпъстрена с белези от шарка, висок и мършав, с ръце с дълги пръсти, подобни на градински гребла, бе все едно оживяло бостанско плашило, попаднало в града,
където нямаше място за него.

90
Дали заради моето предупреждение, или защото внезапно му припари, осъзна заплахата и с едно сръчно движение хвана шапката си с палеца и показалеца и я метна надалеч, сякаш играеше на фризби в парка. Пламъците се бяха разпространили към периферията и горящата шапка прехвърча на сантиметри от лицето ми. Когато нещастникът профуча край мен, видях, че от рехавата му брада,
подобна на метла на вещица, излизат струйки дим.
Зад него идеха двама млади мъже, възбудени и смеещи се, очите им светеха като на вълци на лунната светлина. Всеки носеше малка бутанова горелка — от тези, които готвачите използват, за да карамелизират например крем брюле, както и за други кулинарни цели. Сигурно работеха в близкия ресторант, затворил преди около час, но можеше и да са просто извратени типове, които бродеха в нощта с намерение да подпалват разни клошари и бездомници.
Когато ме видяха, случи се да съм под светлината на една от лампите, още с качулка, но с вдигната глава, при което лицето ми донякъде се виждаше. Макар да бях само осемгодишно момче, а те вече мъже, единият възкликна:
— О, мамка му, подпали го, изгори го!
А другият почти едновременно запелтечи:
— Какво е той, ама какво е, дявол го взел?
С по-дългите си крака те със сигурност бързо щяха да ме настигнат. Не виждах друг изход, освен да тичам на зигзаг между пейките, саксиите с дървета и стълбовете на лампите в центъра на пешеходната зона в опит да създам някаква преграда между себе си и тях и с надеждата да се появи пазач или пък двойка полицаи, което да откаже двамата ми преследвачи от намеренията им да ме превърнат в тяхна жертва.
Бързи и дръзки, двамата ме притиснаха от две страни и ме приклещиха зад пейка между две от посадените в саксии дървета.
Щрак-щрак-щрак. Предпазните превключватели с двойно действие генерираха две струи жълт пламък със син връх. Мъжете започнаха да плюят срещу мен, ругаеха бясно, налитаха с горелките като със саби и се опитваха да ме подпалят от близко разстояние, сякаш колкото ми се гневяха, толкова се и плашеха от мен. Пламъците се отразяваха в очите им и изглеждаше, че самите те са изпълнени със същия огън,
който бълваше от дюзите на оръжията им.

91
В този момент по-надолу в пешеходната зона се чу звук от счупено стъкло, после как то се посипа по настилката, след което се задейства охранителна аларма. Стреснати, нападателите ми погледнаха в посока на шума. Още една витрина се разсипа в проблясващи стъкълца и те, звънтящи като ледени отломки, заваляха върху теракотата, последва трета витрина и три аларми запищяха едновременно.
Нападателите ми хукнаха в южна посока, а аз — в северна. Те успяха да избягат в нощта, но не и аз.

92
24.
От апартамента на Гуинет се прибрах в моето тристайно жилище без прозорци. Това беше времето ми за сън, но не бях в настроение да спя. Не можех да легна и да се отпусна. Някак си не ми изглеждаше редно. Проснат в хамака със затворени очи, имах чувството, че сънят е някакъв вид затвор. Твърде жив бях, за да спя,
по-жив, отколкото когато бях малко момче и живеех денем в дълбоката гора, решен да не измъчвам депресираната си майка в малката къща в планината.
Седнал в креслото на баща ми, потърсих бягство в художествената литература, но и това не подейства. Три различни книги не успяха да ме погълнат с историите си. Не можех да се съсредоточа върху смисъла на изреченията, дори думите ми изглеждаха непознати, сякаш бяха написани с чуждоземните символи,
които бях видял на перваза на спалнята на Гуинет.
Макар че вече обичах момичето, не мислех, че любовта е онова,
което не ми даваше мира. Чувството ми бе познато, защото бях обичал баща си и в по-малка степен майка си. Любовта според мен е всепоглъщаща, прилича на привързаността, но е по-силна, пълна с възхищение от другия човек и с възторг от общуването с него. Когато обичаш някого, изпитваш желание винаги да го радваш, да си му в услуга, да направиш житейския му път по-лек, да му показваш непрекъснато колко дълбоко го цениш. Всичко това вече го бях изживявал. Към чувството, което изпитвах в момента обаче, се прибавяше и нов силен копнеж на душата ми към съвършенството, на което Гуинет бе самото въплъщение — не просто физическа красота,
всъщност дори не изобщо физическа красота, а нещо много по-ценно,
което тя символизираше, макар че не знаех точно какво е и не можех да го назова.
Мислех също за мъжа, в когото мъгливият бе проникнал със сила. Знаех, че трябва да направя нещо, за да привлека вниманието на властите към него. Може и да не бе извършил престъпленията, които гледаше с извратено удоволствие на телевизора си, но след като се бе

93
сдобил с детско порно, насърчаваше истинските престъпници. Дори нещо по-лошо — онова, което гледаше с такова удоволствие, той със сигурност желаеше и да върши и нищо чудно някой ден да решеше да сбъдне желанието си и да съсипе живота на някое дете.
След време изтощението ме надви и макар да ме отблъскваше мисълта да легна, заспах в креслото и потънах в сънища. Не си спомням онези, които бяха предшествали лошия сън. В него се озовах в открития мол, в който се бях разхождал през първата си нощ в града.
В тази пресъздадена от фантазията ми ситуация бях двайсет и шест годишен, не дете, макар скитникът да изглеждаше съвсем същият като тогава и пак така да метна горящата си шапка, след което изчезна в нощта. Гонеха го не двама хулигани, а две марионетки с ръста на мъже — едната копие на куклата от витрината на антикварния магазин, а другата с облика на Райън Телфорд, куратора от библиотеката и убиец на бащата на Гуинет. Ставите им бяха грубовато сглобени и макар към тях да не бяха прикрепени конци за кукловод, не вървяха, а се движеха с някаква гротескна танцова стъпка. При все това бяха бързи, не можеше да им се избяга лесно, и също носеха газови горелки. Когато ме спипаха натясно, заговориха и дървените им челюсти затракаха. Райън Телфорд съобщи онова, което бях зърнал във вестника по-рано: „Епидемия в Китай“, а безименната марионетка с изрисуваното лице и черните очи с алени нишки в тях изрече: „Война в Близкия изток“ с нисък заплашителен глас. Вместо да замахнат с огнените си саби към мен, блъснаха ме встрани върху настилката и хукнаха с нечленоразделни викове да преследват някой друг. Когато с мъка се изправих и се обърнах да погледна целта на гонитбата им, видях, че това е Гуинет. Вече бе сграбчена в хватката на огъня и когато изтичах към нея в отчаян стремеж да я спася и да поема пламъците върху себе си, се събудих, плувнал в пот, и се надигнах от креслото.
Часовникът ми показваше 14:55 часа. Бях спал чак до ранния следобед.
Оставаха повече от четири часа, преди да видя Гуинет отново,
но в първите минути след събуждането си имах чувството, че сънят ми трябва да е някакво знамение, предупреждение, че тя е в опасност сега.

94
Нямах телефон, за да й се обадя. Никога преди не бях имал нужда от телефон. Нито пък знаех номер, на който да мога да се свържа с нея.
Закрачих неспокойно, като се мъчех да овладея треперенето,
причинено ми от кошмара. Знаех, че да отида при нея сега, би представлявало огромен риск. Имаше още два часа до залеза. Никога не бях излизал на оживените улици през деня.
През дванайсетте години, в които бях благословен с компанията на баща ми, той ме обучаваше последователно и обстойно по въпросите, свързани с нашето укриване и оцеляване. Ние, от вида на криещите се, сме обект на толкова силна омраза, че не можем да си позволим и една-едничка грешна стъпка, а повечето фатални грешки се допускат, когато решиш, че някакво обстоятелство налага да заобиколиш правилата за поведение, които до този момент са те запазили невредим.
Колкото и малко да можех да помогна на Гуинет в кризисен момент, нямаше да съм й от никаква полза мъртъв.
Постепенно татковото обучение и здравият разум надделяха над паниката, породена от съня.
След като си налях голяма чаша чай с аромат на праскова и го стоплих в микровълновата печка, се потопих в старата вана с крака с формата на птичи нокти и изпих чая. Напомних си да бъда търпелив.
Уверявах сам себе си, че въпреки социофобията си момичето имаше повече умения да оцелее на улицата, отколкото аз можех да се надявам да придобия някога. Знаеше как да се защити. А и доверителните фондове, основани от богатия й баща, щяха да я предпазят от повечето злини на този свят.
Когато вече се бях избърсал и облякъл, започнах да съжалявам,
че проспах обяда. Приготвих си сандвич и още една чаша чай.
Вече бях почти приключил с храненето, когато внезапно осъзнах нещо, което ме бе смутило на пръв поглед и което ставаше толкова по- странно, колкото повече мислех за него. Големите ромбове от черен грим върху лицето на Гуинет и уникалните й очи в центъра им имаха удивителна прилика с марионетката от антикварния магазин, а все пак аз не й бях споменал за куклата. Нито си бях позволил да разсъждавам повече над любопитните сходства.

95
Минути по-късно, докато миех чинията и чашата на единствената си мивка в банята, все още замислен за марионетката, си припомних нещо, случило се в отдавнашната октомврийска нощ, след като витрините бяха счупени и двамата млади хулигани побегнаха в нощта с газовите си горелки.

96
25.
Беше първата ми нощ в града, а навсякъде под краката ми имаше счупени стъкла…
Тъй като мъчителите ми избягаха в южна посока, аз хукнах в северна, но успях да направя само няколко крачки, преди да се блъсна в човек, който ми прегради пътя. От скривалището си той бе станал свидетел на срещата ми със скитника и неговите преследвачи.
Хвърлил бе камъни по витрините, които ги бяха строшили и бяха задействали алармите, защото бе искал да ме спаси, макар отначало да не бях наясно за намеренията му.
Беше висок и силен, а аз бях малък и въпреки че съпротивата изглеждаше абсолютно безсмислена, взех да се боря, за да се освободя от хватката му. Беше облечен с дълъг черен шлифер, който изглеждаше почти като пелерина. Докато ме държеше здраво с дясната си ръка, с лявата дръпна назад качулката си, за да открие лицето си. Когато видях, че е като мен, спрях да се боря и замръзнах без дъх, взрян в него с изумление.
До този момент бях смятал, че съм единствен по рода си, изрод,
както акушерката и дъщеря й ме бяха нарекли, чудовище, обречено на самота, докато някой не ме убиеше. Сега бяхме двама, а след като имаше двама, нищо чудно да съществуваха и повече от нашия вид. Не се бях надявал да оцелея след детството си, но ето че насреща ми стоеше такъв като мен на двайсет и няколко години и всичките му крайници си бяха на място.
— Сам ли си? — попита ме.
Поради шока бях загубил способността си да говоря.
Той повиши глас над пищящите аларми:
— Сам ли си, синко?
— Да. Да, господине.
— Къде се криеш?
— В горите.
— В града няма гори.
— Трябваше да си тръгна оттам.

97
— Как се добра дотук?
— Под едно платнище. В камион.
— Защо дойде в града?
— Не знаех.
— Какво не знаеше?
— Къде ще ме отведе камионът.
— Доведе те при мен, за да можеш да оцелееш. Да вървим.
Хайде, бързо.
С вдигнати качулки и хрущящо под краката ни стъкло забързахме по пешеходната алея покрай димящите останки от изгорялата шапка. Когато минахме покрай магазина за играчки, чиято витрина беше счупена, изложените предмети си седяха по местата,
единствено марионетката беше изчезнала. Почти спрях, за да се уверя,
че я няма. Понякога със сърцето си знаех неща, които умът ми не можеше да обясни. Точно тогава сърцето ми настояваше да продължа напред, без да се обръщам и без да питам къде е отишла марионетката, защото току-виж въпросът ми получил отговор.
Когато чухме полицейските сирени, вече бяхме на две пресечки от мола, на калдъръмена задна уличка, тъмна като еленова пътека под лъчите на полумесец. Внезапен вятър помете неподвижността на нощта, човекът, когото впоследствие щях да наричам свой баща,
захвана металния диск, повдигна го и го отмести встрани. Вятърът нахлу в отворената дупка и засвири като обой, а аз влязох в този звук и в един невъобразим до този момент свят, където щях да си устроя по- добър живот.
Три години щяха да изминат, преди да спомена марионетката пред баща ми в нощта, когато той ме предупреди, че музикалната кутия може да е нещо повече от това, което изглежда.

98
26.
С немалко усилия успях да се вразумя да изчакам до уговорения час, за да се върна в жилището на Гуинет. В края на краищата я познавах по-малко от денонощие. Макар отношенията ни да се бяха развили с изумителна лекота, ако цъфнех неочаквано още с падането на здрача, два часа преди определеното време, независимо от обяснението ми щеше да изглежда, че не зачитам нейните желания.
Нещо повече, човек, страдащ от тъй остра социофобия като нея, би приел моето нетърпение като заплаха.
Разбирах — или поне така си мислех — защо с мен Гуинет се чувстваше спокойна, при положение че я притесняваше всякаква възможна близост с по-голямата част от човечеството. Крайното отвращение, с което хората реагираха на вида ми, фактът, че за тях бях гнусно създание, й позволяваха да ме възприема като аутсайдер и затова фобията й не се проявяваше по отношение на мен. В същото време, тъй като живеех в пълна самота, а тя — в дълбока изолация,
емоционалният ни живот бе донякъде сходен и това отчасти също бе причина за нейния афинитет към мен.
Надявах се с времето Гуинет да може да изпита към мен същата нежност, каквато бе хранила към баща си. Повече нито очаквах, нито бе възможно да се случи между такъв като мен, който не можеше да бъде виждан, и такава като нея, която не можеше да бъде докосвана.
След шест години самота да си намеря приятел, бе най-разкошният подарък, който можех да получа, отговор на най-смелите ми надежди.
За да намаля риска момичето случайно да зърне лицето ми, а в същото време да осигуря малко повече светлина за двама ни през времето, което щяхме да прекараме заедно, плюс и като предпазна мярка при движението ми по улицата, освен качулката сложих и маска за ски. Имаше само отвори за очите и малка цепка за устата. Лесно можех да дишам през плетената тъкан, а и бях уверен, че студената декемврийска вечер щеше да е добро оправдание за носенето на маска дори пред най-подозрителния минувач.

99
Докато се движех под града на път за сградата до Крайречния парк, реших, че все още няма да е разумно да споменавам пред Гуинет за онези явления, виждани само от нашия вид, от тия, които живеем скрити. Тя също си имаше своите тайни. За да не ме помисли за твърде екзотичен и да ме почувства съвършено чужд, щях да споделям тайните си също тъй бавно и внимателно, както и тя своите.
Този път избегнах веца под парка, защото във вечерната смяна работеха повече хора, отколкото в нощната, и бе рисковано някой да не ме види. Реших да мина през работните шахти, свързващи тунелите на транзитната система с отводнителната канализация и служещи да се ускори оттичането на водата при наводнение. Слязох в една от тях
— дълга десет метра тръба и метър и петдесет в диаметър — недалеч от парка. Когато наближих дъното, бърз влак изтрещя в мрака под мен, което означаваше, че разполагам поне с три минути до преминаването на следващия. За това време трябваше да извървя сто метра в тунела на метрото, като внимавам да не попадна върху третата релса, по която минаваше ток, преди да стигна до аварийния изход,
който по широко стълбище извеждаше до изоставен павилион над земята.
Често такива аварийни изходи бяха безполезни за мен, тъй като водеха до метростанции или до други обществени места. Този обаче преди стигаше до оръжейния магазин на Петдесет и седма улица,
съборен преди девет години при една от поредните кампании за благоустрояване. Беше предвидено на освободения терен да се построи жилищна сграда с апартаменти на достъпни цени. Докато се одобряваше амбициозният архитектурен проект, беше изграден временен павилион, който да помещава изхода на аварийното стълбище от метрото. В последвалите трудни времена общината не бе успяла да намери средства за строителството и павилионът си стоеше още там с отключена от вътрешната страна врата.
Трябваше да пресека една неголяма улица, да измина кратко разстояние по нейна пряка, после идваше оживен булевард, след което тесният проход между две големи стари сгради щеше да ме отведе зад къщата на Гуинет. Само прекосяването на булеварда беше притеснително — с всичките му улични лампи и фарове на минаващи коли. Но с маската за ски, качулката и ръкавиците бях добре екипиран

100
и единственото, което предизвиках, бе сърдитият клаксон на нетърпелив шофьор.
На гърба на сградата от прозорците на първия и третия етаж струеше мека светлина. Докато се качвах по противопожарната стълба, с облекчение видях, че завесите към апартамента на мъжа със синия копринен халат са затворени докрай.
На последния етаж долната половина на прозореца бе оставена отворена, а спалнята зад него беше тъмна. На отсрещната стена през вратата се виждаше коридорът, в който кристалният полилей рисуваше геометрични фигури по стената с отблясъци в синьо, индигово и червено.
Щом се прехвърлих през перваза и влязох в стаята, веднага разбрах, че нещо не е наред.

101
27.
Бях живял три години с баща ми, вече бях на единайсет и всеки ден научавах, че градът бе посвоему гора, през която хората от нашия вид можеха да се придвижват незабележимо като лисици в обрасъл с папрати лес…
В два часа една нощ влязохме в склада за храни, управляван от църквата „Свети Себастиан“. Баща ми бе отключил с ключа, с който се бе сдобил съвсем легално от един човек, който, макар и да се страхувал от него, поне не го мразел (повече за него по-късно). Когато складът беше затворен, прозорците му бяха закривани с щори от стоманени ленти — предохранителни мерки срещу крадци — което ни позволяваше да светнем няколко лампи без риск да събудим подозрение у минаващ полицейски патрул.
Сградата служеше едновременно като хранителен склад и магазин за вещи втора употреба, като двете помещения бяха свързани с вътрешен проход с арка. Баща ми имаше позволение да облича себе си — а сега и мен — от наличните дрехи в магазина. Преди да напълним раниците си с консерви и пакетирани храни,
възнамерявахме да подберем панталони и пуловери за мен, защото растях бързо.
Магазинът за вещи втора употреба предлагаше не само дрехи,
но и използвани мебели, овехтели от четене книги, сидита и дивидита, стари играчки, съдове, декоративни предмети.
Тази нощ сред вещите открих музикална кутийка, която ме очарова. Беше от дърво, красиво боядисана и лакирана, но онова,
което най-вече ме привлече, бяха четиримата миниатюрни танцьори на капака. Десетсантиметровите изкусно издялани фигурки с всички детайли по тях включваха принцеса с дълга рокля и тиара и принц с официално облекло и корона. Въпреки отличната изработка имаше нещо гротескно в композицията — принцът и принцесата не танцуваха един с друг, а имаха чудновати партньори. Принцът бе обгърнал жаба с изпъкнали очи, сякаш готов да започне да валсира.
Принцесата пък бе в прегръдката на същество с глава, торс и ръце на

102
човек, ала с кози крака и копита, а също с кози уши и рога;
изглеждаше особено нелепо заради накривения венец от зелени листа на главата му.
След като навих ключа и натиснах копчето, двете странни двойки започнаха да танцуват на музиката, като се въртяха в кръг и едновременно с това описваха осморки. Засмях се; баща ми обаче наблюдаваше без сянка от усмивка, с необичайно за него мрачно изражение.
— Тя танцува с гръцкия бог Пан — обясни той, — а принцът с нещо по-ужасно.
— Забавни са.
— Не и за мен.
— Нима не ти харесват?
— Това не е валс — отсече баща ми.
— Не е ли?
— Променили са го във валс.
— А какво е било преди това?
Танцьорите се въртяха и въртяха.
— Променили са го като подигравка — промълви баща ми.
Вътре в кутийката цилиндърът се въртеше и произвеждаше механична музика. Отначало тя ми се стори искряща и ефимерна, ала впоследствие започваше да звучи твърде смущаващо. Усещането,
което създаваше, бе за някаква гротеска, пропита с насилие и омраза.
Темпото се ускоряваше непрестанно, кралската двойка и партньорите й се въртяха все по-бързо, докато вече дори не танцуваха, а се мятаха в лудешки вихър.
Баща ми затвори кутийката и музиката се изключи. Измъкна малкото стоманено ключе, което навиваше механизма, и го пъхна в джоба на панталоните си.
— Нима го вземаш? — учудих се. — Защо?
— За да не може да бъде пускана.
— Но тогава няма как да бъде продадена.
— И по-добре.
— Но не е ли това нещо като кражба?
— Ще дам ключа на нашия приятел.
— Какъв приятел?
— Онзи, който ни пуска да идваме тук.

103
— Той наш приятел ли е?
— Не. Но не ни е враг.
— Защо ще му даваш ключа?
— Нека той реши за музикалната кутийка.
— Какво да реши?
— Какво да прави с нея.
— На магазина му трябват пари. Той няма ли да реши да бъде продадена?
— Надявам се, че не — отвърна баща ми.
— А какво се надяваш да стори с кутийката?
— Да я унищожи. Хайде сега да ти потърсим панталони и пуловери.
Избрахме панталони в цвят каки, сини джинси и два пуловера за мен. Баща ми ги сгъна и ги прибра в мешката, донесена за тази цел.
В склада за храна, след като напълнихме раницата ми с по- леките пакети сухи пасти и бисквити, а неговата с консервирани продукти и сирене, той каза:
— Искаш да знаеш повече за музикалната кутия, нали?
— Просто се чудя защо трябва да бъде унищожена.
— Знаеш ги онези неща, които само ние двамата виждаме, а другите не.
— За мъгливите и ясноликите ли говориш?
— Наричай ги както щеш. Казах ти да не поглеждаш към тях,
когато те те гледат.
— Помня.
— Казах ти също, че не е разумно да отделяш много време да мислиш за тях.
— Но не ми обясни защо не е разумно.
— Сам ще трябва да си го обясниш, когато си готов. Онова,
което трябва да знаеш сега, е, че мъгливите, както ги наричаш,
понякога се крият в неща като тази кутийка.
— Крият се в музикални кутийки?
— И не само в тях — отвърна баща ми. — Във всякакви изработени от човешка ръка предмети, в каквото пожелаят.
— Само в неща, изработени от човек ли?
— Така мисля. Може би има връзка с това кой е изработил предмета, с характера на човека. Ако е направен от някой, обзет от

104
гняв, завист, похот, тогава мъгливият се чувства притеглен от тази вещ,
чувства се добре в нея.
— А защо се крият в предмети? — попитах.
— Не знам дали „крият се“ е точният израз. Влизат в такива неща може би за да сънуват. Един вид да хибернират. Не знам. Сънуват със седмици, месеци, години, десетилетия, но времето не означава нищо за тях, така че им е все едно.
— И един от тях сънува в музикалната кутийка?
— Сънува и изчаква. Да, чувствам го. Един ден и ти ще се научиш да го чувстваш.
— Какво чака той?
— Някой да види кутийката и да си я отнесе у дома, а с нея и него самия.
— И какво става, когато някой го отнесе в дома си?
— Съсипия — отговори баща ми. — Стига, прекалено много говорихме за това вече. Ако сънува, многото приказки за него ще го събудят.
Отново излязохме в нощта, където създаденият от човека град кипеше и спеше, смееше се и плачеше, танцуваше, сънуваше и чакаше.
Когато се озовахме в безопасност под улиците и вървяхме по руслото на безбройни някогашни потоци и също тъй безбройни бъдещи, където шепнещото ехо от гласовете ни се движеше в спирала по извитите бетонни стени, аз му разказах за марионетката, която три години по-рано бе изчезнала от витрината на магазина. Той отвърна,
че тъкмо това е имал предвид, като ми е разправил за музикалната кутия. Аз възразих, че никой не е отнесъл куклата в дома си, а той каза, че може някой от двамата хулигани с газовите горелки да я е забърсал пътьом или пък, след като имаше крака, марионетката може сама да е отишла някъде. Заяви, че не бива да говорим повече за това,
че ако е спала три години някъде в града, не ни трябва да я пробуждаме с приказки.

105
28.
Едно от нещата, които не бяха наред в тъмнината на спалнята,
беше миризмата в нея, която предишната нощ бе на свежо и чисто.
Друго неестествено беше наситеността на тишината — никакво потропване или потракване откъм кухнята от приготвянето на вечеря,
никакви стъпки или думи на посрещане, макар да се бях появил точно в уречения час. Дори градът бе някак странно онемял и през отворения прозорец не долиташе шум от коли, нито далечна музика или гласове.
Стоях съвършено неподвижен, като оставих мракът да ме обвие с безмълвието си, без дъх, сякаш мумифициран и омотан със саван,
чакащ някакъв звук — от нея или от човека, нахлул в апартамента й.
Чувствах се сам. И като експерт по самотата не се усъмних във възприятието си.
Включих фенерчето, макар че се страхувах да не би да видя тялото на момичето намушкано или потрошено. Матракът беше вдигнат от рамката, сякаш злосторникът бе търсил нещо скрито там.
Чекмеджето на нощното шкафче беше отворено, както и вратата към дрешника. Той също явно бе претърсван. Дрехите и обувките бяха разхвърляни по пода.
Ако бях срещнал Гуинет само за да я изгубя, това щеше да е равнозначно на смъртта от изгаряне, която отдавна очаквах. Загубата й за мен беше равносилна на нагорещен ужас, неотстъпващ на пламъците.
Забързах към кабинета на отсрещната страна на коридора.
Чекмеджетата на бюрото бяха преобърнати и съдържанието им разпиляно. Компютърът беше включен и предположих, че натрапникът се бе опитал да проникне в него, както и Гуинет бе сторила в библиотеката.
В дневната книгите бяха съборени от рафтовете и събрани на купчина, сякаш за да бъдат изгорени.
Подът на кухнята бе настлан със счупени чинии и чаши.
Стреснах се, когато телефонът иззвъня, а после минах по отломките,

106
за да вдигна слушалката от вилката.
Тъй като през всичките си двайсет и шест години никога не бях разговарял по телефон, не ми хрумна да кажа „ало“.
— Адисън? — изрече Гуинет.
— Да, аз съм. Радвам се, че си ти, че си добре.
— Знаех си, че ще си там. Ти не би нарушил уговорката.
— Той е опустошил апартамента.
— В пет часа бях на прозореца и чаках бурята. Обичам да виждам самото й начало.
— Каква буря?
— Снежна. Трябваше да завали сняг в пет, но още не се е случило. Видях го да паркира край тротоара и да слиза от колата си.
Не знаеше за този адрес или за друг от останалите седем. Някой ме е издал.
Припомних си името на единствения човек, на когото баща й се бе доверил и който беше неин настойник.
— Тийг Ханлън? — попитах.
— Ако е той, с мен е свършено. Но се съмнявам. Има и друга възможност. Тъй или иначе, видях Телфорд да слиза от колата си и бях сигурна, че след като знае адреса, има и ключ. Затова излязох през прозореца на спалнята по противопожарната стълба. Адисън, ще ми помогнеш ли?
— Да. Разбира се. Какво да направя? Готов съм на всичко.
— Да бъдем предпазливи, може някой да подслушва телефона
— предупреди тя. — Ще ти задам няколко въпроса. Отговаряй само с
„да“ или „не“. Помниш ли рибите?
— Не.
— Снощи. Рибите, дето ги нямаше там.
— Не. Да! Добре — отвърнах. Сетих се за езерото в Крайречния парк, където брокатените шарани бяха прибрани на закрито за през зимата.
— Може ли да се срещнем там след час?
— Да. Дори по-скоро.
— След един час. Оглеждай се за ланд ровър.
— Какво е ланд ровър?
— Кола. Като джип.
— Ти ли ще я караш?

107
— Няма да вдигам висока скорост, не се плаши.
— Ти също не се плаши от мен. Сега нося маска за ски. — Със закъснение обясних защо мълчах, като вдигнах слушалката. — За пръв път в живота си говоря по телефон.
— Не може да бъде!
— Но е така. Не познавам никого, че да му се обадя.
— Е, как го намираш?
— Телефона? Бива. Но бих предпочел да сме заедно.
— Вече след петдесет и осем минути.
— Ще бъда там — обещах.
Тя затвори и някъде след половин минута същото сторих и аз.

108
29.
Когато бях на четиринайсет години, се сдобих с първия си часовник. От един мъртвец. Баща ми ме увери, че това не е кражба, но аз поначало не си бях помислил такова нещо. Преди да умре, човекът бе пожелал да даде ролекса на баща ми и при тези обстоятелства щеше да е крайно грубо да не го приеме.
Случи се през една ноемврийска нощ. Тъй като валеше като из ведро, се движехме сравнително спокойно, без особен страх, че могат да ни разкрият и нападнат.
Хората в града се гордееха със своята суровост, непреклонност и безкомпромисност, с нетърпимостта си към глупците. Считаха себе си за реалисти, освободени от илюзии чрез уроците на улицата, за неподатливи на сантиментално размекване, винаги готови да отговорят на нечие предизвикателство и да влязат в битка, без обаче специално да я търсят. Не мога да кажа дали някаква част от гражданите наистина притежаваха всички тези отличителни черти,
или поне някои от тях. Но знам, че градът бе машина за комфорт,
предназначена да осигурява лукс и удобства, и независимо колко сурови и безчувствени можеха да бъдат жителите му към външни хора и дори едни към други, те веднага се отдръпваха от природата, щом тя станеше гневна. В такива случаи те гледаха да се подслонят в уютни стаи, обкръжени с толкова форми на забавление, че мокрият и ветровит свят извън стените им да може да бъде забравен за часове наред.
Тази нощ от небето се сипеше такъв порой, че градът приличаше на комплект барабани — всяка повърхност беше станала източник на ритъм — тротоари, прозорци, тенти, улични табели, паркирани коли,
контейнери за смет.
С баща ми носехме гумени ботуши, ръкавици, черни подплатени шлифери с качулки. Бяхме си сложили и маски за ски, макар че минувачите бяха редки, а и малкото, които срещахме, бяха наведени и забързани, сгушени под чадърите си.

109
Бурята, която щеше да се окаже най-силната от цяло десетилетие насам, бе прогонила и повечето превозни средства от улиците. Минаваше полунощ и никакви таксита не обикаляха за клиенти по пустите булеварди. Шофьорите на малкото от тях,
отзовали се на повикване по телефона, бяха изправени пред истинско предизвикателство поради наводнените кръстовища и шибащите по предното стъкло струи, на които чистачките не насмогваха, така че нямаха време да проявяват любопитство към нас. Дори полицейските патрули бяха сведени до минимум — може би защото според статистиката ръстът на престъпността рязко спада в лошо време по причина, че и бандитите предпочитат да са на топло и сухо.
Не всички престъпници обаче си бяха по леглата, защото попаднахме на четирима такива при обиколката си.
Нямахме определена цел, не се нуждаехме от нищо специално.
Бяхме навън заради разходката.
В хубаво време дори нощем бяхме принудени да избягваме добре осветени места и да се крием по сенките като две хлебарки,
очакващи всеки миг да бъдат стъпкани. През повечето нощи времето ни над земята бе строго разпределено между най-належащите задачи.
Ала когато остър и студен вятър завиеше между високите сгради или когато се случеше потоп като този, сякаш решен да заличи за една нощ цивилизация с хилядолетна история, с баща ми се чувствахме по- свободни от всякога. Можехме да кръстосваме града както си поискаме, да се спираме пред осветените витрини на най-хубавите магазини и галерии по най-скъпите улици. Можехме да се наслаждаваме на произведенията на изящните изкуства, на блясъка на луксозните стоки, каквито никога нямаше да можем да притежаваме,
тъй като дори отнякъде и да ни се изсипеше богатство, нямаше как да си ги купим, без да се изправим лице в лице с продавача, който само по очите ни щеше да ни разпознае и да ни отхвърли с ярост като гнусни създания.
В такива нощи ни радваше и самото време. Копнеехме за чист въздух, за докосването на слънчевите лъчи, за силен вятър, жадувахме за дневна светлина. Когато настъпеше такова време и всички се изпокриваха по къщите си, ние ликувахме, защото то бе единственото, на което можехме да се наслаждаваме на спокойствие и без страх.

110
Бяхме на няколко пресечки от най-скъпите магазини, в съвсем различен тип квартал, когато започна стрелбата.
Фучащият вятър и силният дъжд звучаха като ято от милиони птици, които не спираха да летят наоколо и пляскаха с криле насреща ни, докато вървяхме по улицата, запленени от боз-ар архитектурата
[1]
на ниските търговски сгради от началото на двайсети век. Някои бяха реставрирани, ала други вървяха към разруха.
В една от полузападналите къщи прозорците светеха. Когато я наближихме, през шума на дъжда пробиха изстрели и стъклото на прозорец на партерния етаж се счупи. Рязко се отвори врата и един мъж излезе навън в бурята, но дъждът дори не успя да намокри косата му, преди да бъде прострелян в гърба и да се свлече на тротоара.
Вътре в сградата последва бърза стрелба от поне две оръжия.
Всичко продължи по-малко от минута, а след последния изстрел тишината звучеше финално — като безмълвието в ковчег, заровен под метър и двайсет прясно изкопана пръст. Вратата остана отворена, но никой не излезе навън било да помогне, било да довърши простреляния в гърба, който лежеше на една страна и плачеше.
По улицата все така не минаваха никакви превозни средства. Не видяхме внезапно светнал прозорец в околните сгради. Нищо не помръдваше освен сребристите струи на дъжда и вятърът, промъкващ се през тях.
Бяхме със ски маски и качулки, но и само очите ни можеха да ни издадат. И макар че искрената ни загриженост без никакво съмнение щеше да бъде посрещната със страх и отвращение, не можехме да сторим друго, освен да се погрижим за плачещия ранен човек.
Баща ми отиде първо до отворената врата, осмели се да надникне вътре, влезе и се изгуби от поглед, но бързо се върна. Когато коленичи до мен над ранения, каза:
— Вътре са петима, всичките мъртви.
Намирахме се в тъмното пространство между две улични лампи,
ала и да бяхме осветени, човекът пак не би ни разкрил по очите, може би не дори и ако изцяло покажехме лицата си. В делириума си той виждаше не което бе пред него, а каквото искаше да види. Остави се баща ми да повдигне лявата му ръка, за да провери пулса му. Не съзнаваше, че до него са непознати.
На баща ми каза:

111
— Папа Джино, откъде се взе? Отдавна не съм те виждал.
В гласа му звучаха немощ и объркване. Смъртта скоро щеше да го отнесе. Баща ми го попита за името му, та да каже молитва за него.
— Не ме ли позна, папа Джино? Аз съм, твоят Джими. Вече пораснал и преуспял.
Джими се разкашля и струйка кръв, черна на слабата светлина,
се процеди между устните му. Може би защото баща ми държеше лявата му китка, умиращият промълви:
— Виждаш ли часовника ми, татко? Ролекс е, мамка му, от масивно злато. Вземи го. Никога нищо не ти дадох. Искаше ми се да го направя и ето че сега мога. Вземи го, татко.
И тъй като баща ми не прие веднага часовника, Джими се разплака горчиво и взе да моли за прошка — нямаше как да знаем за какво — и отчаянието му бе по-силно от болката. Като плюеше кръв между думите, той изрече:
— Моля те, вземи го, папа Джино, нека направя поне нещо мъничко за теб.
Баща ми свали часовника от ръката му и ми го подаде, защото предишната седмица евтиният ми „Таймекс“ от магазина за втора употреба се бе повредил. Баща ми благодари на Джими за часовника,
нарече го „синко“ и каза, че за него този подарък значи много. Хвана ръката на Джими между дланите си и изрече молитва за него. Аз сторих същото, но мълчаливо.
Приживе лицето на Джими бе сурово и ъгловато, но когато животът го напусна, то се промени, омекна и стана почти добро.
Очите му бяха тъмни и празни, а дъждът отми сълзите от тях.
Ужасно бе, когато смъртта за пръв път влезе в света ми, а дори сега, когато знам, че тя е природен закон, я чувствам неизказано ужасна. Независимо дали е дошла за майка ти от собствената й ръка,
или за непознат, който не може да каже нищо в своя защита, освен че часовникът му е от масивно злато, смъртта те оставя потънал в скръб.
Други щяха да открият и погребат мъртвия, а ние се отдалечихме в бурята, докато вятърът запращаше във всички посоки струи от дъжд, а небето отгоре бе като море и сякаш целият свят се бе удавил в него. Оттам си тръгнахме към къщи, към тристайния ни дом без прозорци, и повече не отворихме дума за покойния Джими, сякаш

112
часовникът на ръката ми се бе материализирал от лампа на дух, която бях потъркал.
Онази нощ въобще не мигнах, макар че баща ми спа, или поне се престори, че спи. Тревожех се, че той може да умре, и се чудех как ще продължа да живея сам, лишен от присъствието му. Надявах се да умра преди него, колкото и егоистично да бе подобно желание, но както знаете, не се получи така.
[1]
Еклектичен стил в архитектурата, развил се в края на XIX и началото на XX в. — Б.р.
↑

113
30.
Езерото в Крайречния парк бе само на минути от апартамента на Гуинет, но на нея очевидно й бе нужен цял час да стигне там, което ми даде време да свърша нещо полезно. След като затворих прозореца на спалнята и светнах лампите, започнах да разтребвам дневната, като събирах книгите, разхвърляни от Райън Телфорд по пода. Изглаждах смачканите им обложки и връщах томовете по рафтовете в азбучен ред според името на автора.
Щом приключих с тази задача, възнамерявах да събера парчетата от счупените чинии и чаши в кухнята. Вместо това отидох до прозореца, до който трябва да бе стояла Гуинет, когато бе видяла
Телфорд да слиза от колата си.
Снегът още не беше завалял. Оттатък през улицата Крайречният парк изглеждаше по-тъмен, отколкото когато се намирах в него, тъй като ниските лампи край алеите бяха почти напълно скрити от дърветата. Не беше най-големият парк в града, нито дори вторият по големина, ала в този момент изглеждаше като място, където човек лесно можеше да се изгуби и да попадне в територия, непозната за посетителите на парка, обрасла с дървета мутанти и трева, сива като косата на старец.
В една лятна сутрин преди две години и половина бяха открили удавена гола жена в езерото сред брокатените шарани; дрехите й бяха небрежно разхвърляни по брега, сякаш, обзета от някакъв езически импулс, се беше съблякла там, за да поплува. Оказа се, че била медицинска сестра, омъжена, майка на две деца, и живеела достатъчно близо до болницата, че да се прибере пеша от работа в ранната вечер. Не след дълго откриха тримата младежи — Оркот,
Ютъркман и Сабато — които се бяха възползвали от нея, сякаш бе някаква играчка, която бяха счупили и захвърлили, след като прибързано и неубедително бяха инсценирали удавяне. Оркот имаше любящ чичо, Бентън Оркот, собственик на три цветарски магазина, от когото бяха заели вана му за доставки. Сложили стар дюшек отзад и го превърнали в „кола за мацки“, както те се изразявали. Извършвали

114
престъпленията си в движение, като се редували — единият карал,
другият държал пушката, а третият изнасилвал жената. Вербина,
съпругата на Бентън Оркот, никак не харесвала племенника на мъжа си, смятала го за нехранимайко и изпаднал наркоман. Убедена, че той ще удари вана, прегледала автомобила на следващата сутрин. Не открила и драскотина, затова пък под предната седалка намерила сестринска касинка, а в нея увити чифт гащички, които единият от насилниците запазил като сувенир, който забравил да вземе на тръгване. Вербина Оркот се обадила в полицията. Два дни по-късно откриха дюшека — прибран, за да бъде използван пак в бъдеще — в една от изоставените постройки срещу сградата, в която живееше племенникът. Тримата младежи били завършили университет, но не можели да си намерят работа поради все по-западащата икономика.
Защитникът им в съда ги окайваше като жертви на обществото. Името на медицинската сестра беше Клеър. Идва от латинската дума clarus,
което означава чист, ярък, сияен. В признанието си Сабато заяви, че избрали нея, защото била „толкова хубавка, че сякаш сияеше“.
Не бях дошъл до прозореца, за да чакам снега или да си припомням потискащи моменти от историята на парка. Освободих резето, вдигнах долната половина и открих на перваза същите подобни на гръцки букви, изписани с черен маркер, каквито имаше и пред прозореца на спалнята. Без съмнение бяха на всеки прозоречен перваз на апартамента. Студен повей полази ръцете ми и аз отново затворих и залостих прозореца.
В малкия вестибюл надникнах през шпионката, за да съм сигурен, че никой не се мотае на стълбищната площадка. Когато отворих вратата, видях буквите с черен маркер върху прага и се спрях замислен за момент.
Тези символи — или най-вероятно думи — като че бяха предназначени да пропъдят враг или нежелан натрапник. Не бяха спрели обаче Райън Телфорд, нито пък биха задържали отвън мъже като онези тримата, убили медицинската сестра. Каквото и да беше онова, което причиняваше най-големия страх на Гуинет, то не бе родено от мъж и жена.

115
31.
Баща ми ми беше казал, че няма особена разлика между мъгливите и ясноликите, че ясноликите посвоему са не по-малко ужасни от мъгливите и че е разумно да се отнасяме към тях с предпазливо безразличие. Макар никога да не бях проявявал неподчинение към баща си, макар никога да не бях срещал погледа на яснолик или да бях търсил вниманието му, не изпитвах страх от тях.
Нещо повече, видът им продължаваше да ме ощастливява.
В една или друга степен съм бил щастлив през целия си живот,
защото светът крие безброй очарования, стига да желаеш да ги видиш.
А също защото многото загадки на живота ме интригуват и пораждат у мен тъй дълбока надежда, че ако трябва да я изразя откровено в писание, по-философско от това тук, всеки от живеещите на открито би го приел за наивно четиво от рода на „Полиана“
[1]
и бих си спечелил само присмех.
Разбира се, преживявал съм и периоди на тъга, защото тя е замесена в глината и камъка, от които е сътворен светът. Повечето от печалните си мигове изживях през годината, след като умря баща ми,
когато след дългото ни общуване ми бе трудно да понасям самотата.
Най-сетне се осмелих да изляза навън през една нощ, около пет години преди срещата ми с Гуинет, и станах свидетел на нещо тъй пленително, че цялата ми меланхолия се стопи. Хрумна ми фразата
„църковен събор“. Това описание ми се стори подходящо, макар на момента да нямах представа защо.
Минаваше един часа през една нощ на месец август, по-хладен от обикновено, когато излязох над земята и накъдето и да погледнех,
виждах яснолики. Бяха с обичайното си облекло: бели обувки с меки подметки, широки панталони на ластик и ризи с три четвърти ръкави,
като някои бяха изцяло в бяло, други в светлосиньо, трети в бледозелено, сякаш бяха персонал от спешни отделения и хирургии в различни болници. Имаше мъже и жени от всички раси, но всички бяха приблизително на еднаква възраст — някъде около трийсет и пет.
Вървяха по первази — по осем, десет или повече на една сграда,

116
сияеха от покривите, разхождаха се по тротоарите, разминаваха се дръзко по средата на улицата, стояха по кръстовища. По стъклените кули, където нямаше первази, ясноликите бяха по прозорците и пръскаха лъчи, загледани навън. Обхождаха парковете, зърнах някои да слизат по стълбите към метростанцията.
Никога преди не бях виждал повече от трима-четирима яснолики в една нощ. Бях възхитен от гледката на това множество.
Те нито си говореха едни с други, нито изглеждаха ангажирани с някаква съвместна дейност. Всеки си вървеше спокойно по своята работа, каквато и да беше тя, някои бяха сериозни, други се усмихваха. Имах чувството, че слушат нещо, което аз не можех да чуя,
а това означаваше, че са телепати, настроени на една и съща вълна, но нямаше начин да го знам със сигурност.
Малкото шофьори, които бяха навън в този час, не подозираха за присъствието на лъчистата тълпа. Караха буквално през тях и изглеждаше все едно и ясноликите, и колите бяха мираж — всеки незасегнат от другия, сякаш принадлежаха на различни измерения,
съчетани в обща сцена само благодарение на надарените ми очи.
Докато изминавах възхитен пресечка след пресечка, неколцина от ясноликите ме погледнаха. При всеки от случаите аз мигновено се отвръщах, но в частицата от секундата, в която погледите ни се срещаха, имах усещането сякаш по гръбнака ми се плъзгаше кубче сух лед, и студът бе толкова осезателен, че не бих се изненадал да открия мехури от измръзване от първия до последния прешлен.
Тогава се поуплаших, но само за кратко и продължих да се любувам на вида им. Срещнах хиляди яснолики през онази нощ и никога повече не съм имал щастието да се радвам на такъв спектакъл.
Дни след това живеех с усещането, че ще се случи нещо,
някакво събитие, на каквото градът не бе ставал свидетел дотогава и което никой не би могъл дори да си представи. Ала времето минаваше и не се случваше нищо необичайно в ежедневието. Бях леко разочарован, докато не ми хрумна, че може би появата на ясноликите бе целяла не да предизвести и ускори, а да спре невъобразимия епизод, който чаках.
След тази мисъл усетих отново кубчето сух лед да се плъзва по гърба ми, макар да нямаше нито един яснолик в полезрението ми.

117
[1]
Повест за деца от Елинор Портър. — Б.р.
↑

118
32.
В парка, на алеята край езерото, чаках в студа, който се усилваше с всяка минута, и си мислех, че нищо чудно върху плитките черни води покрай брега да започнеше да се образува лед.
Гуинет не закъсня. Аз подраних с няколко минути. Не бях довършил докрай събирането на стъклените и порцелановите парчета по кухненския под, но внезапно изпитах непреодолима потребност да се махна оттам. Не знам защо. Завладя ме чувството, че когато бях влязъл, не бях спуснал резето на прозореца в спалнята и че някой или нещо в тази минута се качваше по противопожарната стълба и скоро щеше да нахълта в жилището с лоши намерения.
Това интуитивно усещане бе толкова остро, че изоставих предпазливостта и излязох през входната врата, слязох по общото стълбище, като прескачах през две стъпала, с риск да срещна някого от съседите, след което изскочих навън в нощта, сякаш издухан от сградата от мощна експлозия. На улицата имаше оживено движение,
но бях с качулка, маска и ръкавици и лавирах при пресичането на пътното платно в съпровод на нещо като джазова творба на Гершуин,
изпълнена от автомобилни клаксони и свирещи спирачки.
Когато се озовах в парка, спрях досами портите му под големия бор, където с Гуинет бяхме стояли предишната нощ, и се обърнах назад към къщата й в очакване да видя нещо на прозореца на дневната,
но той бе просто правоъгълник от светлина и толкова. С надеждата никой да не е забелязал как бягам от дома й продължих към езерото и зачаках там появата на първия лед.
Тъй като малко по-рано си бях припомнил убитата медицинска сестра, а сега стоях точно на мястото, където бе извадена от водата, у мен се надигна жалост, и то не само за мъртвата жена и семейството й, но и за града, макар със сигурност градът да не ми искаше жалостта. Чувството бе тъй обсебващо, че усетих как губя част от самоконтрола си, толкова нужен ми във всяка минута, прекарана над земята.

119
Когато се опитах да отклоня мислите си от медицинската сестра,
те се насочиха към марионетката. Колкото и ирационално да звучи,
чудех се дали марионетката не бе седяла на този бряг през онази мрачна нощ да наблюдава как бледото тяло на убитата жена се носи сред брокатените шарани. Наглед ирационално, да, ала мисълта придоби образ в съзнанието ми и с цялото си същество почувствах, че е истина. Съжалих, че бях подранил.
И точно тогава първият сняг заваля от небето на снежинки, едри като венчелистчета на роза, спускащи се в мрачната тъма и проблясващи на светлината на лампите край алеята. Над тъмните води изчезваха, ала се трупаха по коравата кафеникава трева и по настилката. Едрите снежинки скоро бяха последвани от дребни, но много гъсти и разбрах как се задава буря, която градът дълго щеше да помни, а нощният полъх се засили и постепенно се превърна във вятър.
Погледнах часовника на мъртвеца върху китката си и установих,
че часът на срещата е настъпил. Ланд ровърът пристигна съвсем навреме по еднопосочния черен път, но Гуинет кривна от него и мина напряко през ливадата до брега на езерото, като с приближаването си превключи от дълги на къси светлини.
Автомобилът изглеждаше огромен — не можех да повярвам, че толкова дребно и крехко момиче е способно да държи под контрол такъв звяр. Бях и малко уплашен, защото никога до този момент не се бях возил в кола, ако не се броеше пътуването под платнището в камиона.
Понякога животът ти се търкулва заедно с теб като голям камък,
стремително спускащ се по склон — както в деня, когато майка ми ме прати сам в света и след това нищо вече не беше същото. В момента, в който Гуинет спря ланд ровъра до мен, усетих как стабилният ми от дълго време свят се задвижва с ново начало. И макар понякога търкулването да е нещо добро и да те отвежда до по-добър живот,
гаранции за това няма.
И хиляда версии да бях изредил през онази нощ по какво бъдещето щеше да се различава от миналия ми живот, какво бих могъл да изгубя и спечеля, нямаше да съм точен в никоя от тях и далеч бих подценил и загубите, и печалбите.

120