ТРЕТА ЧАСТКак можеше да бъдеи как стана 21853

218
53.
За да можете да разберете миналите времена и как точно беше,
трябва да знаете, че майка ми призна как е обмисляла детеубийство.
През първите ми три години имало пет случая, в които била на крачка от решението да ме убие.
Спомням си една лятна вечер, седмици преди майка ми да ме прокуди, когато уиски в ниска чаша с жълто ръбче, бял прашец,
вдишан през сребърна сламка, и две хапчета от някакъв вид я бяха размекнали почти до майчинско настроение. Настоя да седнем заедно на люлеещите се столове на предната веранда — тя с чашата си скоч с лед, аз с портокалов сок — и да прекараме, както се изрази тя, „малко време в пълноценно общуване“.
Рядко имаше желание да говори надълго и още по-рядко сядахме заедно да си правим компания. Знаех, че нежността й е искрена, най- истинското от качествата й, и макар да я бе изкарала на повърхността с помощта на прашец, хапчета и уиски, бях не по-малко щастлив да седя с нея, отколкото ако този израз на обич й идваше естествено и отвътре, както ставаше понякога.
Още преди да се настаним, преместихме люлеещите се столове от верандата в предния двор, защото и двамата се възхищавахме на звездната шир над нас. Черното небе бе обсипано с повече звезди,
отколкото бях виждал някога дотогава, сякаш отговорникът по светлините на Галактиката бе минал през нощта и запалил отново всички слънца, изгорели през последните хилядолетия. Седяхме облегнати назад, с лица, обърнати нагоре, и виждах много фигури,
образувани от звездите, далеч повече от наименуваните съзвездия. Не можех да си спомня да съм прекарвал час на по-голямо щастие в планината от този, окъпан от звезден блясък.
За пръв и последен път майка ми заговори за детството си.
Родителите й били преподаватели в университет — единият по литература, а другият по психология, и предполагах, че оттам иде любовта й към книгите. Каза, че израснала, без да познава никакви материални лишения, и при все това в отчаяна нищета. Попитах я

219
какво й е липсвало, дали не е било обич, а тя отвърна, че със сигурност обич би й дошла добре, но неудовлетворената й потребност била за нещо друго. Поинтересувах се какво е било то, но тя не ми отговори. Когато майка ми откажеше отговор, единственото безопасно поведение бе да уважиш решението й.
Припомни си някои щастливи моменти от младите си години и историйките й бяха забавни за слушане, макар че щяха да звучат по- приятно, ако не ги бе разправила с такъв меланхоличен тон. Въпреки радостните мигове, към които се връщаше, на майка ми сякаш й се искаше никога да не е имала детство — може би защото всяка наслада бе мимолетна и защото надеждите понякога не изтрайваха дори до следващия ден.
Докато седяхме там, в планината, огромното множество от чисти бели звезди изглеждаха неподвижно фиксирани по местата си,
макар, естествено, всички те, както и Земята включително,
непрестанно да се движеха към черна дупка с ужасяваща скорост. В
ретроспекция осъзнавам, че тогава не изглеждаше аз и майка ми,
седнали в люлеещите се столове, да отиваме някъде, когато в действителност сме се носили стремително с влака на времето в своите различни пътувания, както щеше да стане ясно само след седмици.
Когато тя премина от разказите за детството си към петте случая, в които за малко не ме убила през първите ми три години —
инциденти, за които нямах спомен — бегла нотка на терзание се добави към меланхолията й. Иначе нищо не се промени в позата,
поведението или отношението ни един към друг. Епизодът не бе наситен с ярко изразени чувства и нямаше нито извинения, нито обвинения. В предишния си живот на кражби и престъпления бе успявала единствено с цената на отказ от всякакъв морал и от по- висшите емоции, свързани с него, и не можеше да се очаква лесно да прегърне чувства, които бе окончателно загърбила. Аз от своя страна не бих могъл да изпитвам гняв, защото знаех, че съм бреме за нея,
защото тя ме понасяше и дори полагаше грижи за мен по най-добрия начин, на който бе способна, макар да я плашех и отвращавах, и защото ме бе спасила от акушерката.
Когато се обърна назад, разбирам, че под морето от звезди,
когато тя разкри петте случая, в които за малко не ме бе убила,

220
желанието й не бе просто да се разтовари от чувството за вина, като си признае. Нещо повече — искаше аз да бъда нейният изповедник, да стана свидетел на покаянието й и да й дам опрощение. Бил съм на шест месеца, когато решила да ме удави в коритцето ми, ала макар да успяла да ме натисне под водата и да гледала как от носа ми излизат мехурчета, не било по силите й да ме задържи достатъчно дълго, че да ме убие. В деня, когато съм навършвал десет месеца, се почувствала достатъчно уверена и мислела, че ще е способна да ме задуши с бебешката пелена, която и акушерката се бе опитала да използва, ала вместо това я хвърлила в огъня и я изгорила. Когато съм бил на четиринайсет месеца, прекарала два часа, обсебена от точенето на кухненския нож, после го опряла в гърлото ми, ала не била способна да извърши финалното прерязване. Шест месеца по-късно свръхдоза от хапчетата, които тя наричаше свои лекарства, изглеждала достатъчно милостив изход, та да доведе докрай плана си, и макар да разбъркала смъртоносния коктейл с ябълков сок и да ми го дала в шишето с биберона, го дръпнала от мен, когато съм започнал да го пия. Каза, че когато съм бил почти тригодишен, ме завела в гората достатъчно далеч от малката ни къщичка, та да е сигурна, че няма да намеря обратния път, и възнамерявала да ме остави там на милостта на разните хищници, които обитавали въпросните гористи планини и долини. Казала ми да седна в една просека и да я чакам там, макар да нямала намерение да се връща, ала тъкмо тогава два вълка с очи,
светещи като фенери сред зелените сенки, се появили измежду високите папрати. В ужас и разкаяние тя ме грабнала и изтичала с мен към къщата и след много уиски и малко прашец се примирила с факта, че не е способна на детеубийство.
Не ми каза, че съжалява, ала разкаянието течеше като река под думите й. Макар да искаше да й дам опрощение, тогава не бях — а и сега не съм — облечен с такава власт. Можех само да й кажа: „Обичам те, мамо, винаги ще те обичам“.
Поседяхме още известно време там, в двора, на люлеещите се столове. Не мога да кажа дали беше за десет минути, или за час.
Седяхме мълчаливо, а звездите, увенчаващи нощта, сякаш се спуснаха наоколо ни, докато къщата, гората и пътеката, която ни свързваше с външния свят, изчезнаха все едно зад воал и съзвездия от

221
диамантенобели звезди искряха отвсякъде наоколо ни като защитен купол, под който бяхме в безопасност.

222
54.
Преди ми бе изглеждало, че Гуинет безцелно завива от улица в улица, когато тя всъщност бе водена от цел; сега обаче наистина се движеше по случайна прищявка.
Градът изглеждаше по-малко реален, отколкото преди,
избледнял сред падащия сняг, но не сякаш над него бе хвърлен саван, а като че ли се отдръпваше в далечината. Небостъргачите наоколо ни отстояваха територията си както винаги, но онези, за които знаех, че са на една пресечка разстояние, сякаш се бяха изместили с още една по-далеч. На по-голямо разстояние те изглеждаха като бледи форми, а светещите им прозорци — като бягащи светлини, сякаш бяха огромни кораби, стояли дълго на пристан, но сега вдигнали котва и отплаващи бързо надалеч.
Гуинет заговори:
— Чарлс Паладин е бил високо ценен художник. Рисувал картини, които понякога наричал абстракционни абстракции, и макар да дрънкал неща от този род, а понякога и още по-големи глупости,
никой в артистичната общност не му се присмивал. Напротив,
получавал хвалебствени отзиви и докато навършил двайсет и осем,
разпродавал напълно картините от всяка своя изложба — било тук, в
Ню Йорк или Лондон, и галерии „Годард“ имали изключителните права да го излагат. Вървял от триумф към триумф. Наричали го следващия Джаксън Полък
[1]
, следващия Робърт Раушенбърг
[2]
,
следващия Анди Уорхол
[3]
, всичките съчетани в един модерен художник. И тогава Паладин извършил нещо странно, което застрашило репутацията му. Спрял да рисува абстракции и бил обсебен от реалистични сцени, включващи марионетки.
— С черен смокинг, черна риза, бяла вратовръзка, цилиндър —
обадих се.
— Да, тази също, но и други — мъже, жени, деца. Сцените били екзотични, мрачни, смущаващи, понякога с по няколко марионетки,
друг път само с по две. Марионетката, за която говориш, онази от антикварния магазин за играчки, често била най-изпъкващата, но дори

223
в картините, където други марионетки били фокусът, онази със смокинга винаги присъствала поне на фона, полускрита или в сянка,
но неизменно там. Критиците, които хвалели абстракциите на
Паладин, били озадачени от тази нова посока. Толкова дълго време го били славили като гений, че отначало не можели да преминат към остри критики. Ала положителните им отзиви не били тъй горещи както преди, а някои открито изказвали съжаление, че се е оттеглил от абстракционизма.
— Никога не съм разбирал абстрактното изкуство — признах.
— Понякога си мисля, че никой не го разбира, но им се налага да се преструват, за да не ги мислят за задръстени и ограничени. Баща ми обичаше да цитира критика Пол Джонсън, който веднъж нарече творба на Джаксън Полък „линолеум фантазе“. Татко никак не харесваше марионетния период в кариерата на Паладин, но казваше,
че художникът поне рисува нещо разпознаваемо на платната си вместо нищо незначещите петна и нихилистичните драсканици, които го бяха направили богат.
Гуинет задмина снегорин на общината, който се движеше твърде бавно за нейния вкус, а в насрещното платно срещу нас идеше друг снегорин. Тя сръчно маневрира между двата по средната лента, която още не беше разчистена, и двамата шофьори дружно натиснаха клаксоните си в знак на неодобрение.
— Какво ще стане, ако те спре полицай? — попитах я.
— Няма да се случи. Та така. Паладин продал картините си с марионетки, но на по-ниска цена, след което убил жена си и двете си деца — десетгодишно момче и дванайсетгодишно момиче. В някои от творбите си използвал лицата им за марионетките. Когато вече били мъртви, ги обезглавил…
— Не обичам такива истории.
— И на моето лице не извикват усмивка. Паладин обезглавил и разчленил съпругата и децата си. После пришил обратно главите и крайниците им, но рехаво, с груб черен конец. Изрисувал лицата им в бяло, добавил детайли в черно и нарисувал ярки червени петна на бузите им.
В мантии и роби от бял сняг, люшкащи се, къдрещи се и стелещи се на всеки ъгъл, градът изглеждаше, сякаш по-скоро бе

224
населен с призраци, а не с живи хора, и всички тези духове сякаш участваха в някакво оживено преследване.
— Не е ли обяснил постъпката си в съда? — попитах.
— Не е имало необходимост от съдебен процес или психиатрия.
След като ликвидирал семейството си, Паладин изрисувал собственото си лице като това на марионетката, която си видял на витрината на магазина. Качил се на покрива на четириетажната си къща, намираща се в най-добрия квартал на града, и се хвърлил на улицата.
Потреперих.
— Защо?
— Никога няма да знаем защо.
— И къде е мястото на истинските марионетки във всичко това?
— Полицията открила шест от тях в ателието на Паладин, което било в дома му. Били идентични с онази, която ти описа. Издялал ги бил от тисово дърво и сам ги боядисал. Познато ли ти е тисовото дърво, Адисън?
— Не, нямам голям опит с дървета, откакто бях осемгодишен.
— Тисът е дърво, което расте по гробищата, символ на тъга и смърт.
— Какво е станало с шестте кукли?
— Били продадени на колекционери. Картините му с марионетки повишили цената си — не бих казала стойността си —
след драматичните събития. Мнозина от колекционерите на Паладин вече не искали да притежават творбите му от този период, но някои…
„ентусиасти“ закупили по много картини. И всяка от шестте издялани от дърво марионетки била продадена на доста сериозна цена, когато
Едмънд Годард ги обявил на търг.
— Всичко това се е случило, преди да се родиш — отбелязах.
— Да. Още преди ти да дойдеш в града.
— А после, когато си станала на тринайсет години, си използвала марионетката като вдъхновение за готическия си облик.
Защо?
— Видях нейни снимки към статия в списание.
— Но защо се уподоби на нея?
Вместо да отговори на въпроса ми, тя каза:

225
— Както ме чу да казвам на Годард, чрез подставени лица проследих и изкупих четири от шестте марионетки. Лично надзиравах изгарянето им.
— Имаш ли намерение да купиш и изгориш и останалите две?
— Още не знам къде са. Което много ме тревожи.
— Тревожи те? Защо?
Стигнахме до кръстовището с кръгово движение на Вашингтон
Скуеър, където върху издигнатия постамент първият президент и легендарен воин седеше върху коня си със сериозно каменно лице,
сякаш бе изрекъл предизвикателство към града, ако не и към света,
призив те да се издигнат до неговата представа за истина, чест и свобода. Трима яснолики в болнични униформи стояха около статуята и се оглеждаха за онова, което търсеха; бяха в очакване на нещо,
известно само на тях.
Гуинет измина две трети от разстоянието по кръга, преди да поеме по един от булевардите, излизащи като лъчи от кръстовището.
Снегорин бе засипал със сняг паркираните край тротоара коли и до сутринта те щяха да са тъй дълбоко заровени, че да приличат на иглута, подредени край бордюра.
Боях се, че през двете ни нощи заедно твърде много бях притискал Гуинет да разкрие тайните си. По този начин можеше да възбудя нейната социофобия, вследствие на което тя да се отдръпне от мен или да сложи край на приятелството ни. Ала вече знаех, че нейният и моят живот са имали пресечни точки още отпреди срещата ни, като началото всъщност бе поставено в нощта на нейното раждане.
В светлината на това смайващо откритие реших да я притисна малко по-настоятелно.
— Защо се тревожиш за последните две марионетки?
— Вече не се тревожа колкото преди. Имаме уговорена среща за един часа. Не бива да закъсняваме.
— Среща с кого?
— Ще видиш.
Върнах се към по-съществения въпрос.
— Защо те притесняват марионетките?
Тя се поколеба, но този път реши да отговори:
— През времето, след като донякъде възприех облика им,
постепенно започнах да осъзнавам… че съм привлякла вниманието

226
им към себе си.
— Тяхното внимание?
— Да.
— На шестте?
— Знам какво чувствам и не се съмнявам, че е истина. Но ако ти смяташ, че е нелогично, няма проблем.
Може би тъкмо това бе моментът да й кажа за мъгливите и ясноликите, за музикалната кутийка със странно съчетаните танцьори и за убеждението си, че марионетката на витрината на магазина ми бе обърнала внимание и ме бе проследила. За малко да последвам този си импулс, но вместо това подхвърлих:
— Защо трябва да се боиш от играчки?
— Те никога не са били играчки.
— Добре. Но защо трябва да се боиш от кукли?
— Не знам и въобще не искам да знам.
Вятърът отново събра сили и запрати сняг към нас толкова яростно, че снежинките, вече по-дребни, леко зачегъртаха по предното стъкло, сякаш по силата на огромния си брой и упорство накрая можеха да го пробият и в крайна сметка да го накарат да се разпадне, та бурята да превземе вътрешността на автомобила и нас,
както бе превзела градските улици.
Хрумна ми една мисъл и я споделих с нея.
— По-рано, когато вечеряхме… Онова потропване откъм тавана…
— Въздух във водопровода.
— Има ли водопроводни тръби на тавана?
— Ами сигурно има.
— Ходила ли си горе да проверяваш?
— Не.
— Има ли изход от апартамента ти към мансардата?
— Има вратичка в един килер. Но е залостена с две дебели резета и така ще си остане.
— Ако искаш, мога да се кача горе и да погледна.
Тя изрече спокойно, но решително:
— Не. Аз няма да ида там, нито ти ще ходиш там. Никой няма да ходи там нито тази нощ, нито утре, нито изобщо някога.

227
[1]
Джаксън Полак (1912–1956) — американски художник,
главна фигура в абстрактния импресионизъм. — Б.р.
↑
[2]
Робърт Раушенбърг (1925–2008) — американски художник,
представител на абстрактния импресионизъм, концептуалното изкуство и попарта. — Б.р.
↑
[3]
Анди Уорхол (1928–1987) — американски художник, водещ представител на течението попарт. — Б.р.
↑

228
55.
В продължение на цяла пресечка слушах подобното на метроном потракване на чистачките върху предното стъкло, чийто ритъм почти съвпадаше с успокоеното биене на сърцето ми, и воя на вятъра, разтърсващ ланд ровъра, който сякаш се стремеше да влезе във връзка с нас чрез своето свадливо свистене.
Макар да знаех много добре, че трябва да оставя Гуинет да отговори, когато се чувства готова, не можах да се въздържа да не й задам отново въпроса, който бе игнорирала.
— Когато навърши тринайсет години, защо използва марионетката като вдъхновение за готическото си преобразяване?
— Бях плаха, а исках да изглеждам корава и издръжлива. Щеше ми се да имам сурово излъчване. Боях се от хората и реших, че най- добрият начин да ги държа на разстояние е да съм мъничко страховита.
Макар тя да бе на мнение, че това обяснение е достатъчно, имах усещането, че ми дава само частичен отговор. Трябва да се бе досетила какво мислех, защото заговори още по темата, но продължението също бе уклончиво.
— След като осъзнах, че съм привлякла вниманието им, можех да променя външността си, да избера друг готически облик. Но знаех,
че това вече не би имало значение. Те ме бяха нацелили и нямаше да ме забравят просто защото съм престанала да приличам на тях.
Отворила бях врата, която не можеше да бъде затворена вече. Сигурно сега си напълно убеден, че съм луда.
— Не толкова, колкото би си помислила.
Мобилният й телефон иззвъня. Тя го извади от джоба си,
погледна екрана, включи на високоговорител, но не каза нищо.
За миг се разнасяше само пукане на статично електричество,
после прозвуча гласът на Телфорд:
— Знам, че си там, мишчице.
— Искам да говоря със Саймън.
Телфорд се престори на озадачен.

229
— Саймън ли? Какъв Саймън?
— Дай ми го на телефона.
— Искаш да ти дам да говориш по телефона с някого на име
Саймън?
— Той не знае нищо.
— Може и да си права по този въпрос.
— Видях се с Годард тази нощ — осведоми го тя.
— Какъв нещастник!
— Годард знае, че е дошъл краят. Няма никакъв смисъл в онова,
което вършиш. Всичко приключи.
— Сътрудниците му не са на това мнение. Оказаха ми голяма помощ тази нощ и продължават да го правят.
— Дай ми да говоря със Саймън.
— Тук има някакъв мъж, може би името му е Саймън, а може и да не е, не мога да кажа. С него ли желаеш да се чуеш?
— Дай ми го.
Линията просъска леко, а Гуинет зачака.
Накрая Телфорд се обади и каза:
— Той май не желае да говори. Лежи на пода, взира се в нищото със зяпнала уста, по брадичката му е засъхнало повръщано,
отвратително на вид, а той дори не се опитва да се почисти. Ако това е твоят Саймън, нека ти кажа, че е напълно лишен от обноски, здрав разум и инстинкт за оцеляване. Би трябвало да общуваш с по- качествени хора.
Отне й момент да отпъди сълзите с мигане и толкова силно прехапа устната си, че очаквах да видя истинска кръв до аленото мънисто, което я имитираше. Въпреки душевния си смут продължаваше да управлява ланд ровъра все така умело. Накрая каза:
— Всичко свърши и е най-добре да се примириш с това.
— О, нима ще идеш в полицията?
Тя не отговори.
— Три неща, мишчице. Първо, не вярвам да можеш да понесеш престоя си в стая за разпити с всички онези грамадни и навъсени полицаи наоколо ти, които да ти задават въпроси, да те докосват.
Второ, така както изглеждаш, не внушаваш и грам доверие. Вярно, че си апетитно парче, но също така си сбъркан изрод.
— Каза три неща. Дотук са две.

230
— Трето, сътрудниците, с които ми услужи Годард. След като той се оттегли като страхливец, те вече работят за мен. И знаеш ли какво, мишчице, и двамата са бивши полицаи. Не е ли интересно това? Имат приятели в полицията. Много приятели, мишчице.
Възхитих се на духа й, когато изрече:
— Все още можеш да се спасиш. Винаги има време да се отървеш, докато не се окаже, че времето ти е изтекло.
— Гениално, мишчице. В добавка към другите ти качества ти си била и философ. Винаги има време да се отървеш, докато не се окаже,
че времето ти е изтекло. Това ще си го запиша и ще разсъждавам над него. Като се видим, може да ме осветлиш за смисъла му.
— Вече няма да ме видиш.
— Разполагам със значителни ресурси, мишчице. Убеден съм, че ще те открия.
Тя прекъсна разговора и прибра телефона в джоба на палтото си.
Беше изгубила приятел в лицето на Саймън. Не ми идваше на ум нещо утешително, което да й кажа. Може би е имало време, когато смъртта не е присъствала в света, но сега беше тук и върлуваше на воля; щеше да дойде за нас, както бе дошла за Саймън — ако не в този ден, то на следващия, или след година, или след десет години. Когато казваме „Съжалявам за загубата“, може да мислим, че сме искрени, но всъщност жалим себе си.
— Спомена за среща в един часа — обадих се. — Сега е един без десет.
— Почти сме стигнали.
Отначало снегът бе изглеждал красив, но вече не чак толкова.
Мекотата и блясъкът му още очароваха, но бурята се разразяваше в небето и ни отказваше поглед към звездите. А в момента изпитвах потребност да видя образ, стабилен като звездите, да се взра в луната и съзвездията и да зърна нещо, което не може да бъде видяно —
безкрайността.

231
56.
Киното „Еджипшън“ в стил ар деко от 30-те години е било архитектурно чудо в дните на своята слава. След толкова много време,
макар и изоставена и в състояние на разруха, сградата все още притежаваше мъничко вълшебство. Бе останал намек за разкош и блясък въпреки съсипаната фасада, обезобразена от графити с ярки искрящи бои. Вандализмът сияеше в неоновите нюанси на зелено,
оранжево, жълто и синьо, с които бяха изписани инициалите на извършителите и съкращения, които не разбирах; несръчно бяха изрисувани змии, риби и лица на зомбита; символи, които не можех да разтълкувам, но също така свастика и полумесец, обхванал петолъчка. Според Гуинет във финалната фаза на комерсиалното му съществуване в „Еджипшън“ прожектирали порно. Навесът, върху който някога били изписани заглавия на филми, превърнали се впоследствие в американска класика, дръзко рекламирал прожекции с откровени названия от сорта на „Луд секс“. Този бизнес модел имал краткотраен живот и днес киното представляваше главно табло за обяви на вандали. Единственият официален надпис върху навеса гласеше „Затворено“. Огромните черни букви бяха злокобни за мен.
Боях се, че ще дойде ден, когато тази еднословна декларация щеше да виси над всеки вход на сграда в някога бляскавия град, превърнат в руини.
Гуинет паркира до бордюра пред киното и каза:
— Ще го съборят, за да построят хоспис. Ала новите здравни закони са истинско блато, а всеки бюрократ е същински алигатор.
— Странно място за срещи.
— Може да наблюдават къщата му, така че не се осмелих да ида там.
— Ако го наблюдават, могат да го проследят и дотук.
— Като млад е служил в морската пехота. Бил е офицер от разузнаването. Ако се опитат да го проследят, би разбрал. Би ми се обадил да сменим мястото на срещата.

232
Забързахме през снега към разположените в центъра две врати,
за които тя знаеше, че ще са отключени за срещата. Във фоайето миришеше на мухъл, застояла урина и гранясало масло за пуканки,
тъй древни, че и хлебарките биха отказали да ги ядат.
В лъча на фенерчето на Гуинет се виждаше подът от златист мрамор с вмъкнати шарки от египетски йероглифи върху черен гранит
— мръсен и напукан. Сякаш бяхме археолози, влезли в гробница,
дълго тънала под пустинния пясък, където тялото на фараон, добре балсамирано с танин и увито в лен, чака Анубис да върне духа му от
Дома на мъртвите.
Под краката ни хрущяха боклуци, докато прекосявахме обширното тъмно пространство към отворената врата в единия ъгъл,
от която през прага струеше млечнобяла светлина. Някога в дните,
когато бе имало кинопрегледи, късометражни комедии и прожекции с по два филма, това трябва да е бил офисът на управителя; сега помещението бе голо и пусто, ако не се броеше Тийг Ханлън.
Влязох, защитен от ръкавиците, качулката и маската си за ски.
Наведох глава и възнамерявах да я държа така, ала настойникът на момичето имаше различна идея.
Гласът на господин Ханлън — учтив, но решителен, ясен и почти музикален — ми напомни по някакъв начин на този на баща ми, което ме предразположи да го харесам.
— Адисън, разбрах, че си имаш проблеми, че не бива да те поглеждам в никакъв случай, и ще уважа това. Отдавна съм привикнал към правилата на Гуинет и тя сигурно ти е казала, че неизменно ги спазвам. Няма да те поглеждам, нито дори с периферно зрение.
Наясно ли сме?
— Да. Добре.
— Гуини ме осведоми какво мога да ти кажа и кое предпочита да не споменавам и аз ще се съобразя с нейното искане. Но чувствам,
че трябва да знаеш как изглеждам, поне това да опознаеш от мен. От голяма важност е да ми се довериш през идните часове. А доверието ще дойде по-лесно, ако ме погледнеш и не видиш измама. От този момент нататък ще фокусирам вниманието си единствено върху скъпата Гуини.
Предпазливо вдигнах поглед от ботушите му с ципове към черните панталони, дългото палто, закопчано до брадичката, под

233
което се подаваше бял шал. В едната си ръка с ръкавица държеше плетена тъмносиня моряшка шапка.
Гуинет заговори:
— Телфорд не пожела да го каже директно по телефона, само намекна, но Саймън… убили са го.
— Бог да е с него — въздъхна господин Ханлън. — Животът му не беше лек, а ето че го застигна мъчителна смърт.
Главата му се разширяваше в челото, а долу към брадичката бе малко в повече стеснена, така че приличаше на круша върху дръжка.
Въпреки малко странните пропорции приятното му лице вдъхваше доверие. Бялата оредяваща коса, леко разрошена, след като бе свалил шапката си, приличаше на перушина на новооперено птиче. За човек на неговата възраст челото му бе забележително гладко, но имаше бръчици в краищата на очите му, което показваше, че не е човек, който често се мръщи неодобрително, а напротив — често се смее.
Настойникът на Гуинет се обърна към нея.
— Всеки ден става все по-трудно да го удържам на разстояние.
Иска по-голямата част от основния капитал в първичния фонд за любимите си проекти и смята, че трябва да има начин да се заобиколят условията на фонда. Обяснявам му, че е изцяло твой до смъртта ти, но в ума му препускат всевъзможни планове, които той не спира да ми натрапва. Все повтаря, че баща ти те бил осигурил твърде щедро, и дори намеква, че богатството му не било спечелено по почтен начин, което, слабо казано, е клевета и всеки, познавал баща ти, би го потвърдил.
— Няма значение — каза Гуинет. — Още утре бих му дала всичко, ако така можех… да променя нещата. Сам знаеш, че вече е без значение.
Добродушното лице на господин Ханлън не бе създадено за гняв. Ала приятните му черти се изкривиха в сериозно и дори тъжно изражение, което ме уплаши. От онова, което момичето каза, и от реакцията на настойника й можех да съдя, че не страда единствено от социална фобия, а и от нещо по-лошо, неизлечима болест без видими симптоми.
— Гуини, сигурна ли си, че сега е моментът? — продума той.
— А ти не си ли? — попита тя.
След кратко колебание той кимна.

234
— Да. Боя се, че си права.
— Самият факт, че ти ми се обади днес с тази информация, че тя най-сетне е в ръцете ми, е потвърждение за това.
От джоба на палтото си господин Ханлън извади ключ на зелено ластиче. Даде го на Гуинет.
— Има двама сред хората му, които знаят точно какво представлява той. Единият е секретарят му. Стаята му е в дъното на първия етаж, но той не желае да участва.
— Не е нужно. Направи достатъчно.
Почудих се за кого ли говорят, но чувствах, че не е уместно да питам. Ако трябваше да знам, тя щеше да ми каже.
Господин Ханлън продължи:
— Охранителната система е активирана. Аудио функцията е неутрализирана, така че алармата няма да прозвучи в къщата и панелът няма да издава тонове, когато вкараш кода за изключване.
Гуинет пое от него листче хартия, на което бяха написани четири цифри и символ.
— Макар че в къщата няма да прозвучи сирена, до мониторинговата станция на охранителната компания ще стигне сигнал. Имаш само една минута да въведеш цифрите и клавиша звезда, за да предотвратиш въоръжена реакция от охранителите.
Макар и често да ми се бе налагало да прониквам незаконно в разни места, никога не го бях вършил с престъпни цели. Докато слушах господин Ханлън, ме обзе известно безпокойство, макар да бях сигурен, че и Гуинет не се ръководеше от някакви престъпни планове. Обичах я с такава преданост, че можех единствено да й се доверявам. За броени часове доверието и любовта ми към нея се бяха превърнали в основата на моята надежда за бъдещето.
Господин Ханлън каза:
— Личният му апартамент заема целия трети етаж. Ще намериш каквото ти е нужно в дневната. Той обикновено взема приспивателно преди лягане. Ще е дълбоко заспал в спалнята си,
която е в дъното на дълъг коридор. Ако бъдеш достатъчно тиха, няма да разбере, че си там.
Усетих, че срещата е към края си, и забих поглед в пода,
разтревожен, че господин Ханлън ще забрави обещанието си към мен и на сбогуване съвсем естествено ще ме погледне право в очите.

235
Явно обаче не биваше да се притеснявам. На раздяла той ми каза:
— Адисън, да се грижиш за това момиче.
— Ще дам всичко от себе си. Но мисля, че в крайна сметка тя е тази, която ще се грижи за мен.
Чух усмивката в думите му.
— Сигурно си прав. Нашата Гуини е природна стихия. — След което се обърна към нея: — Ще се видим ли скоро?
— Такъв е планът.
— Наистина ли си сигурна, че трябва да го направиш?
— Напълно.
— Бог да е с теб, дете!
— И с теб.
Господин Ханлън ни придружи през фоайето, където стъпихме върху йероглифите, включващи силуети и символи на някои египетски богове: Озирис, Хорус, Изида, Неф, Амон Ра, Анубис. Той отвори пред нас и докато бързахме към ланд ровъра, се зае да заключва вратата на киното.
Когато Гуинет включи двигателя и фаровете, настойникът й вече приближаваше следващата пряка със сгушени рамене и приведена срещу вятъра глава.
— Не беше ли редно да го откараме? — попитах.
— Няма да се наложи да върви дълго. Ако наблюдават къщата му, по-добре да не припарваме близо до нея.
Тя отдели колата от тротоара и пое през заледения град, бял като сватбена торта. Този образ породи друг и в съзнанието ми изникна фигурка на младоженец върху глазурата на такава торта. Беше марионетката със смокинга. Въображението е прекрасен, но понякога смущаващ дар. Във фантазията ми до младоженеца не стоеше булка,
но той се усмихваше, сякаш очакваше пристигането й всеки момент.
— Защо си го предупредила, че има неща, които предпочиташ да не ми казва? Какви са тези неща? — попитах.
— Скоро ще разбереш.
— Да нямаш някоя… болест?
— Болест? Защо реши така?
— Каза, че би раздала всичките си пари, ако това ще промени нещата. Заяви, че вече нямало значение.

236
— Тревожа се твърде много, Адисън. Нямам заболяване. Честно.
А ти знаеш, че никога не бих излъгала.
— Аз също никога не лъжа. Ала понякога се изплъзвам от отговора. Ти също.
След кратко мълчание тя подхвърли:
— Ти си интересен човек.
— Нима?
— Да, и дано си такъв.
— Какъв?
— Интересен.
— Не разбирам.
— Няма значение. Аз разбирам. Замълчи сега. Имам нужда да помисля.
Най-сетне улиците бяха съвсем пусти, с изключение на нас и снегорините. Ярките жълти светлини на покривите на тези автомобили превръщаха снега чрез алхимия в злато и по стените на близките сгради лъчи светлина гонеха причудливи сенки.

237
57.
През една топла юнска нощ, когато бях на четиринайсет, в големия парк имаше светулки, стотици на брой, които се плъзгаха безшумно в мрака. Познавах ги от времето, прекарано в планината, но ми се струваха някак загадъчни в големия град. Представях си, че са малки космически кораби с миниатюрни пасажери, поели от своя свят към чужд, населен с други екземпляри от техния лилипутски вид,
преминаващи през нашата планета и дивящи се на това странно място.
Това бе първата и последната нощ, когато видяхме светулки в града —
сякаш не се бяха родили тук според плановете на природата, а се бяха материализирали по волята на незнайна сила, целяща чрез пулсиращите им фенерчета да ни съобщи нещо важно.
По-късно същата нощ, докато вървяхме по една алея, чухме някакъв човек да ни вика с треперещ глас:
— Помогнете ми. Сляп съм. Те ме ослепиха.
Открихме го да лежи до контейнер за боклук и доверили се на твърдението му, че е сляп, се осмелихме да го приближим и да го разгледаме на светлината на фенерчето. Беше около петдесетгодишен,
облечен в скъп, но изпомачкан костюм, вече съсипан от петната кръв.
Явно бе понесъл множество удари по главата. Израненото му и подуто лице ме накара да се уплаша за него. От разцепената му устна течеше кръв, а също и от венеца около два счупени зъба. Очите му не следваха нито светлината, нито движението. Той се ориентираше по гласовете ни, като се напрягаше да ни види. Беше достатъчно силен, за да се изправи без чужда помощ, но твърде пострадал, за да върви сам.
Носехме ръкавици, както винаги, и го подкрепихме — баща ми от дясната му страна, а аз от лявата. На пресечка и половина разстояние имаше болница и въпреки топлата нощ ни обля студена пот, тъй като рискувахме някой да ни види, когато го заведем до входа й.
Докато се тътреше помежду ни, той избъбри объркан, че тъй като това бил спокоен квартал, той нямал никакви притеснения да извърви двете пресечки до дома си дори в този късен час. Тримата мъже го причаквали в неосветената пряка. Изскочили пред него,

238
тикнали пистолет в корема му, сграбчили го и го помъкнали към тъмното. Имал хиляда и двеста долара в портфейла, кредитни карти,
часовник на стойност петнайсет хиляди долара, диамантен пръстен за пет хиляди и мислел, че ако им даде всичко това доброволно,
нападателите няма да му посегнат. Бил чувал за някакъв човек, пребит жестоко преди години, защото, за свое нещастие, носел твърде малко ценности у себе си. В настоящия случай станало обратното —
бандитите били разгневени от това, че той е толкова богат — смятали,
че притежава много повече, отколкото било справедливо, и го обвинили, че няма начин да не е окрал голям брой хора с тоя си скъп костюм и обувки „Гучи“, затова го пребили в знак на неодобрение, че е толкова богат. Нямал представа колко дълго е лежал в безсъзнание, а когато се свестил, имал усещането, че черепът му е раздробен на парчета и се държи цял само от кожата и косата, както и че е ослепял.
Успокоихме го, че слепотата му може да е временна. Не бяхме сигурни в това обаче, макар очите му да бяха бистри и да не изглеждаха наранени. Заведохме го на няколко крачки от входа на болницата и му обяснихме, че не можем да влезем вътре с него, макар да не уточнихме защо.
— Вратите са пред вас — каза му баща ми. — Автоматични са.
Трябва да направите само две крачки, за да се отворят, и ще сте вътре,
след което някой непременно ще дойде да ви помогне.
По пътя мъжът бе попитал за имената ни, но ние избегнахме отговора. След това, за моя изненада, той се пресегна и докосна лицето ми, като настояваше, че трябва да знае как изглеждат двама добри самаряни. Не носехме маски за ски, тъй като през топлия юни те само биха привлекли излишно внимание към нас; разчитахме на леки якета с дълбоки качулки и — преди да пристъпим към тази мисия — на дискретност. Щом пръстите му започнаха да проследяват чертите ми, той мигом отдръпна рязко ръка. Поради това, че лицето му бе окървавено и силно подуто, не можех лесно да разгадая изражението му, но тъй или иначе, той беше ужасен. Без нито дума повече мъжът се отдалечи със залитане и влезе в болницата, а ние хукнахме да бягаме, сякаш бяхме неговите нападатели, а не неговите спасители.
Няколко седмици по-късно, докато преглеждахме пресата в централната библиотека след полунощ, попаднахме на статия за мъж,

239
жертва на обир, издирващ двамата души, които са му помогнали.
Познахме човека само защото статията съдържаше две негови снимки
— едната беше направена след оздравяването му и не ни говореше нищо, а на другата беше заснет при постъпването му в болницата от дежурния полицай. Беше възвърнал зрението си. Името му беше
Робърт Патика и в статията се казваше, че се надява да ни открие и възнагради за проявената човещина. Нито искахме награда, нито се нуждаехме от такава. Предвид, че господин Патика бе докоснал лицето ми и съответно бе донякъде наясно, че съм различен, нямаше как да не се усъмним, че мотивите му са точно тези, които изтъква.
Най-интересното в статията обаче беше онова, което той бе казал за светулките. Когато докоснал лицето ми, макар и сляп, видял светулки. Помнел ги от младостта си, когато бил живял във ферма.
Макар и да му били познати, те му изглеждали също така и странни,
защото мислел за тях по съвършено нов начин. Изглеждали му като малки космически кораби, носещи се безшумно в мрака. Видението било толкова зашеметяващо, че не можел да го прогони от ума си.
Затова решил да промени коренно живота си — да продаде градския си дом, да смени работата си и да се завърне в градчето, където израснал и където светулките и пеперудите били в изобилие, само че до този момент не осъзнавал колко много му липсват.
С баща ми не знаехме как да си обясним това.
Бяхме сигурни, че ако господин Патика бе видял лицето ми, или би побегнал ужасен, или въпреки състоянието си би ме нападнал.
Бяхме понесли твърде много през годините, за да се надяваме, че когато се разкрием пред някого, той ще се хвърли да ни прегръща.
Единственият жител на града, който бе проявил доброта към баща ми,
беше приятелят, който му бе дал ключа за склада с храни, а дори на този човек му бе трудно да се среща с него повече от веднъж годишно,
и то за кратко, колкото да се увери, че е добре.
Но какво бе обяснението за светулките? Как би могъл господин
Патика да е видял светулките, които аз наблюдавах по-рано същата нощ, и да е стигнал до същото сравнение, което хрумна на мен —
мънички космически кораби в мрака? Можехме да заключим единствено, че ударите по главата при него бяха довели не само до временна слепота, а също така и до временно ясновидство.

240
Имали бяхме късмет, защото временното ясновидство го бе разсеяло от онова, което връхчетата на пръстите му биха могли да му кажат за лицето ми.
То се знае, ясно ни беше, че това с временното ясновидство е твърде неубедителен довод. Ала светът е устроен така неразбираемо,
толкова е дълбок и сложен, че повечето обяснения, които хората приемат, за да открият логика в някои странни преживявания, са доста неадекватни. Самото ни съществуване като мислещи създания е неразрешима и смайваща загадка. Всяка човешка клетка с нейните хиляди протеинови вериги е по-сложна от „Боинг 747“ или от най- големия круизен кораб, по-сложна дори от два такива накуп. Целият живот на Земята в неговото невероятно многообразие ни се предлага за изследване, ала макар да проникваме до най-дълбоките пластове на структурата му, смисълът ни убягва.
Чудесата и загадките нямат край: светулки и музикални кутийки, звездите, които са повече от всички песъчинки по всички плажове на света, миниатюрни яйчица, които се превръщат в гъсеници, разтварящи се в генетична супа, от която се появяват пеперуди, фактът, че някои сърца са завладени от мрака, а други са пълни със светлина.

241
58.
В един и четирийсет през нощта Гуинет паркира до тротоара от южната страна на катедралния комплекс, на крачки от тъмния вход в стената около резиденцията на епископа.
— Тук ли?
— Да.
— Какво ще правим тук?
— Ще гостуваме.
Тя се извърна, пресегна се към пода зад седалката си и извади завързана торба за пране.
— А това за какво е? — попитах.
— За наше удобство.
От замръзналото небе в нощта валяха кристали и улицата бе притихнало бяло море…
Прескочихме преспата до бордюра, натрупана от снегорин,
прекосихме тротоара и нарушихме девствената белота върху стъпалата, водещи към широко пространство под арка с колони.
Когато Гуинет извади от джоба си ключа със зелено ластиче,
промълвих:
— Не може да бъде.
— Какво?
— Не това място очаквах.
— А кое място очакваше?
— Не знам. Само не и това.
— Е, това е мястото — отсече тя.
— Леле! Ще трябва да се събуем.
— Не се събухме, като влязохме в дома на Саймън.
— То беше просто бунгало, а и моментът налагаше да действаме бързо.
— Сегашният момент също налага да действаме бързо —
отвърна тя. — А и от къде на къде това място да е по-свято от бунгалото на горкия Саймън?

242
Въпреки това свалих ципа на заснежените си боти и ги събух,
същото стори и тя. Отдолу носехме по-леки обувки, нейните бяха онези, сребристите, с които бе се носила като Меркурий между рафтовете на библиотеката.
Ключът пасна гладко, резето се отмести и влязохме в просторно фоайе, кръгло и настлано с мрамор. До вратата цифрите върху охранителния панел светеха в меко зелено. Аудио функцията беше изключена, както бе обещано, и индикаторната светлинка над надписа
„Охраняван периметър“ затрептя беззвучно, за да отбележи нарушение в пространството. Гуинет беше свалила ръкавиците си и ги бе натъпкала в джоба на палтото си и сега в лявата си ръка държеше листчето, което нейният настойник й бе дал. Светнах с фенерчето си върху кода и с дясната си ръка тя въведе четирите цифри и символа звезда. Индикаторната светлинка угасна.
Доверие. Нашите отношения се крепяха на доверие. Доверявах й се безгранично. И въпреки всичко бях притеснен. Устата ми пресъхна от тревожност.
Стълбите не бяха част от архитектурния замисъл и не тръгваха от фоайето. Влязохме в големия салон, като насочвахме фенерчетата си наляво и надясно. Това бе едно от помещенията, където архиепископът приемаше гости, защото сред задълженията на сана му бе да установява контакти с градските политици и бизнесмени, с хора от артистичните среди и вероизповеданията. Имаше няколко елегантно обзаведени къта за сядане, персийски килими и изящни антики бяха балансирани с прекрасни картини със сцени от Светото писание, мраморни статуи на библейски фигури, включително една на
Дева Мария, и малки икони по различни масички и ниши. Имаше и голям портрет на Исус Христос от художник, невероятно грижлив към детайла и майстор на перспективата, така че образът изглеждаше триизмерен и за момент дъхът ми спря.
По стълбите зад ъгловата врата в салона се качихме на третия етаж. На площадката друга врата се отваряше към вестибюл с две кресла. Беше осветен само от трепкаща електрическа свещ в стъклен цилиндър, който стоеше пред олтар на Богородица.
— Не бива да сме тук — прошепнах.
— Но вече сме.
— Защо?

243
— Трябва да свършим две неща, преди да се върнем при настойника ми.
Спомних си как той я бе попитал дали ще се видят скоро и тя отвърна, че такъв е планът.
— Какви две неща? — попитах.
— Довери ми се — отвърна тя и се обърна към вратата на апартамента.
Мислех, че тя ще е заключена, че ще бъдем спрени поради липсата на втори ключ. Но не беше така.
Когато пристъпихме през прага, очаквах да е тъмно, но вътре светеха две лампи. Това накара Гуинет да се поколебае. Намирахме се в съвсем различен свят от този в стаите на партерния етаж, които бяха типични за резиденцията на църковен глава.
Дневната явно бе обзаведена от съвременен интериорен дизайнер. С изключение на две червени кресла, мебелите бяха тапицирани със златиста коприна. Краката им бяха скрити и имаха вид, сякаш се реят на два сантиметра над пода. Масите, изработени от екзотични видове полирано дърво, бяха в цветове, вариращи от сребристо до златно, акцентирани с алени възглавнички по диваните и големи дръзки абстракционистични платна. Цялото пространство напомняше по-скоро жилище на модерен писател, авангарден творец или кинозвезда от онези, които описваха вкусовете си с фразата
„ненатрапчив разкош“.
Учуден бях, че в дневната нямаше и най-бегъл религиозен детайл. Ала най-поразителното бяха двете марионетки върху лавицата над камината. Седяха, подпирани от декоративни метални скоби, с лице една към друга от двете страни на картина, на която на бял фон бяха нанесени няколко широки черни мазки във формата на дъга и сини пръски като кръвта на някой извънземен вид.

244
59.
В дъното на дневната вдясно имаше коридор, водещ към останалата част на апартамента. Макар той да бе тъмен, образуваше се един светъл правоъгълник от отворената врата и на това място се създаваше илюзията, че светлосивият килим е направен от камъчета.
От стаята в дъното долитаха два сериозни мъжки гласа.
Усетила уплахата ми, Гуинет ми прошепна:
— Говорещи глави.
— Какво? — ахнах объркан.
Тъй като бе по-наясно с телевизията, отколкото аз някога щях да бъда, тя изрече тихо и уверено:
— Просто телевизия. Новините или късно токшоу.
Очевидно архиепископът бе буден и си помислих, че трябва да си тръгнем незабавно.
Спътницата ми беше на друго мнение. Върна се при студената камина и прошепна:
— Хайде, бързо, помогни ми.
Приближих се до нея, а тя отвори торбата, която носеше, и я постави върху огнището.
— Но това е кражба — отбелязах.
— Не, прочистване е.
Макар да й вярвах, че не лъже, допусках, че може да не си ясна дава сметка за своите действия.
— Те знаят, че съм тук — прошепна. — Знаят.
Марионетките все още се гледаха една друга от двата края на лавицата. Очите им с радиални ивици не бяха обърнати към нас.
— Мисля, че не бива да ги докосвам, Адисън. Може ли ти да ги свалиш и да ги сложиш в торбата?
— Но как така да не е кражба?
— Ще изпратя щедър чек за тях, ако настояваш. Но сега ги сложи в торбата. Моля те!
В състояние на пълно объркване, все още неспособен да повярвам, че съм на това място и участвам в подобна задача, се опитах

245
да повдигна едната от марионетките, но тя беше закрепена към металната скоба, която се губеше под смокинга. Когато се опитах да повдигна самата скоба, установих, че е завинтена за полицата.
— Побързай! — настоя Гуинет.
Бръкнах под смокинга и най-накрая напипах кордата,
привързваща марионетката на мястото й. Докато се мотаех с възела,
откъм коридора влезе архиепископът.
Носеше два куфара и когато ни видя, ги пусна така рязко, че единият се прекатури.
— Кои сте вие и какво… — избъбри той.
Тогава Гуинет се обърна към него и той я позна.
— Ти!
Не носеше архиепископската си мантия, белия епитрахил,
кръста или свещеническата якичка, дори не беше в обикновено свещеническо расо, нито в халат или по пижама. Носеше удобни велурени обувки, панталони в цвят каки и тъмнокафяв вълнен пуловер върху бежова риза — приличаше на обикновен гражданин, учител или счетоводител, приготвил се да хване ранен полет и да замине на почивка.
Висок, в добра физическа форма, имаше красиво, но бледо и с остри черти лице — като на адвокатите в рекламите от списанията,
които търсят клиенти за скъпи съдебни искове. Косата му бе гъста за неговата възраст, къдрава и все още повече руса, отколкото посивяла.
Не ни приближи веднага. Ако беше пристъпил напред, аз щях да дам заден. От това разстояние не би могъл да види добре очите ми през дупките на маската за ски. Спомнях си добре църквата при реката и човекът с доброто лице, който бе замахнал срещу мен с бейзболна бухалка. Сред другите аксесоари, които висяха от стойката пред камината, имаше и ръжен с дълга дръжка, който вероятно би нанесъл много по-тежки поражения от една бата.
— Трябва да има слуга на дявола сред моите братя и вероятно повече от един — процеди той.
— Ваше Високопреосвещенство архиепископ Уолък — рече
Гуинет и му кимна, сякаш бяхме дошли на посещение по покана.
С баща ми никога не изчитахме целия вестник и аз не бях в крак с новините на църковния фронт, но името извика някакъв спомен у мен. Чул го бях шест години по-рано, когато стоях до отворената

246
шахта в криптата под катедралата. Двама мъже, които така и не видях,
се бяха срещнали в това скрито място да споделят тайна, която не бе означавала нищо за мен по онова време, но сега разбирах, че се е отнасяла за избрания от Ватикана следващ архиепископ.
— Моля те, кажи ми, че няма да е Уолък.
— Точно той ще е.
— Направо са полудели.
— Нито дума пред никого или с мен е свършено. Това е

Изтегляне 2.32 Mb.

Сподели с приятели: