Невинност

247
Очевидно Уолък умееше да задържи усмивката на лицето си без никакво усилие — като опитен въжеиграч, поддържащ равновесие високо горе над множеството от напрегнати лица.
— Ако може и аз да задам въпрос, на теб за какво са ти?
— Искам да ги изгоря. Купих и изгорих останалите четири.
— Желаеш да унищожиш икони на злото, а сама си се оприличила на тях.
Тя не отговори.
Архиепископът ме посочи и попита:
— Кой е маскираният ти спътник? От така наречените биячи ли е?
Вместо да му отговори, Гуинет заяви:
— Ще взема тези две последни марионетки, за да ги изгоря. Ако желаете да се обадите в полицията и да им обясните как сте ги държали над камината си да седят на пост и да попречат на самия вас да се отдадете на злото, моля, направете го. Току-виж ви повярвали.
Повечето от тях. Изминали са толкова години, почти двайсет и пет от онези убийства, че повечето хора трябва да са забравили какво е сторил Паладин със семейството си. Полицаите обаче не забравят такива неща. Сигурна съм, че ще искат да узнаят защо Годард е решил да ги даде тъкмо на вас.
Ако бе обидчив човек, то бе твърде дипломатичен да го покаже.
Ако имаше перушина, тя никога нямаше да е разрошена. Погледна ръчния си часовник и каза:
— Бездруго не са ми нужни повече. Можеш да ги изгориш. Това е газова камина. Димоотводът е отворен и тегли добре. Виждаш ли дистанционното до стойката с ръжена и машата? С него можеш да запалиш огън.
Гуинет взе дистанционното, щракна го и около истинските на вид керамични дърва лумнаха синьо-оранжеви пламъци.
— Тисовото дърво е податливо — обясни епископът, — защото запазва естествените си масла десетилетия след отрязването и оформянето му. Би трябвало да горят добре и бързо.
Върнах се към марионетката, която се опитвах да освободя от скобата й.
— Не ти — заяви архиепископ Уолък.
— Моля?

248
— Не ти. Тя трябва да ги свали и да ги предаде на пламъците.
Или наистина ще вдигна телефона.
— Ще ви попреча — осведомих го.
— О, нима? Подозирам, че няма. Умея да преценявам хората,
били те маскирани или не, а ти ми се виждаш агне, не лъв.
— Ще го направя — отсече Гуинет. — Не ме е страх да го направя.
— Той няма да ме спре — казах.
— Не знам какво би могъл да стори. Аз ще ги изгоря сама.
Стори ми се, че видях очите на марионетката да се извръщат към мен. Но когато погледнах право към нея, тя отново се взираше през полицата в своя близнак.

249
60.
Ръцете на Гуинет трепереха и й бе малко трудно да развърже възела на кордата, която прикрепяше марионетката към металната й стойка, държаща я изправена. Когато я освободи, задържа я в ръце и я повдигна от полицата с очевиден ужас, който ме зарази.
— Няма да те ухапе — подхвърли архиепископът.
Когато Гуинет отстъпи назад и понечи да се наведе, за да хвърли куклата в пламъците, изпищя, сякаш бе ужилена, хвърли я върху решетката и отстъпи още една крачка.
— Какво стана? — попитах я.
— Тя помръдна.
— Не видях.
Тя потърка ръцете си, като че чувстваше сините гущери на фалшивите й татуировки да се движат под кожата й и искаше да ги умири.
— Държах я за ръцете под раменете. Почувствах… мускулите й да се напрягат.
— Но тя е дървена — насмешливо рече архиепископът. — Няма мускули.
Марионетката лежеше по гръб с едната ръка отстрани, другата
— върху гърдите й, и с подгънат под тялото й крак. Цилиндърът беше паднал и се виждаше изрисуваната й коса. Подвижната й челюст бе увиснала и разкриваше зъби, подобни на длета, в уста, която приличаше на неразтворен докрай капан.
Гуинет предпазливо протегна десния си крак, за да изрита омразното творение в огъня.
— Не, не, това не е позволено — обади се архиепископът.
— Няма правила.
— Моите правила — изрече той и вдигна мобилен телефон,
който явно бе извадил от джоба на панталона си. — Вече съм набрал
911. Трябва само да натисна бутона за включване. Използвай ръцете си, момиче.

250
Без никакви други намерения, освен да го убедя да е разумен,
направих крачка към Уолък, но Гуинет подвикна:
— Адисън, не. Очите ти.
Наведох глава и се оттеглих назад, а архиепископът попита:
— Какво им е на очите ти?
Гуинет измъкна ръкавиците от джоба си.
— С голи ръце — нареди Уолък.
В отговор на презрителния поглед, който тя му отправи,
архиепископът само посочи мобилния телефон.
Гуинет прибра ръкавиците, поколеба се за кратко и след това внезапно се наведе и грабна омразната вещ от решетката. За миг изглеждаше, сякаш се бори да се освободи от нея, и не можех да съм сигурен дали една от ръцете на марионетката не се бе вкопчила в палеца на Гуинет, или това бе детайл, роден от въображението ми, ала бързо след това тя я метна в пламъците, които мигом подпалиха костюма на куклата.
Може би ефектът се държеше на податливостта на богатото на масла тисово дърво, но изглеждаше като че ли марионетката се гърчи в агония и се мъчи да се залови за керамичните дърва, сякаш можеше да се измъкне от огнището и да хукне пламнала към нас, за да опожари цялата стая.
Звук като от тропот на дървени подметки по мрамора наруши унеса, в който бях изпаднал при гледката на горящата кукла.
Погледнах към близнака й, който още стоеше върху полицата. Макар да бях сигурен за източника на звука, гнусната вещ седеше неподвижно, с протегнати напред крака и ръце върху коленете, както беше поставена. Тъй като полицата над камината беше разположена нависоко, ако бях с по-нисък ръст, можеше и да не забележа черните парченца върху мрамора, оставени от обувките на марионетката,
боядисани така, че да приличат на лачени.
В огнището първата марионетка лежеше неподвижно върху изкуствените дърва и от сгърчващото й се тяло се вдигаше зловонен черен дим, сякаш духът й излетя през комина в нощта и бурята.
Погледнах към Гуинет, която стискаше палеца на дясната си ръка. Когато разтвори длан, видях кръв, потекла от срязания пръст.
— Нужна й е превръзка — обърнах се към архиепископа.
— Не, Адисън, нищо ми няма, не е кой знае каква рана.

251
Въпреки Уолък и мобилния му телефон отидох до втората марионетка, дръпнах кордата, която я държеше към металната скоба, и я вдигнах от полицата.
В този момент в центъра на полезрението ми се появи мастилено петно и се разпростря към периметъра. Не бях ослепял обаче, защото в тъмното петно заплува музикалната кутийка, чийто ключ бяхме прибрали с баща ми преди години. Ярък като сцена,
осветена от лъч без източник, капакът също като преди показваше четирима танцьори. Принцът и принцесата бяха детронирани и на тяхно място бяхме аз и Гуинет, но облечени като тях. Тя танцуваше с човека козел Пан, а аз държах в обятията си жабата с изпъкналите очи.
Четирите миниатюрни фигурки танцуваха валс на студена механична музика. Богът козел спря посред танца, за да зарови лице в деколтето на партньорката си, а тя отхвърли глава назад като в екстаз, при което жабата се ухили и показа остри като игли зъби, каквито никоя жаба няма, и подаде приличен на змия черен език, а фигурката, която бях аз, се наведе и го пое в устата си.
Не вярвам да бях освободен от видението, по-скоро сам се изтръгнах от него и ако не бях го направил, най-вероятно скоро не просто щях да наблюдавам образа си, а да се озова на негово място,
прегърнал люспестата демонична гадина в адска целувка с преплетени езици.
Макар да ми се струваше, че съм отсъствал от частните покои на архиепископа малко повече от минута, смущаващото видение трябва да бе траяло само миг, защото нито Гуинет, нито домакинът даваха вид да съм имал припадък. Метнах марионетката върху горящите останки на близнака й и лентите гаден черен дим не просто се извиха от нея, а подскочиха към димоотвода, сякаш да се изстрелят от комина към някакви космически селения с главоломна скорост.
— Какво си въобразявате, че постигнахте с този безсмислен ритуал? — осведоми се архиепископът.
Не му отговорихме, нито го погледнахме, а наблюдавахме как черният дим избледнява до сив и как обгорените марионетки се смалиха до тлеещи крайници, а огънят разполови телата им и през завесата от сини пламъци в цепнатините засветиха червени въглени.
— Приключихте ли тук? — попита Уолък. — Или искате да изгорите и някоя от възглавниците на канапето? Може би цяло

252
кресло?
— Приключихме — отвърна Гуинет.
— Това е добре. Бързам, ако не възразявате.
— Пътуване, решено в последната минута ли? — попита тя и посочи двата куфара.
— Въобще не е твоя работа.
— Няма къде да идете, Ваше Високопреосвещенство.
— Израснал съм в страна и с по-тежки снеговалежи. Мога да шофирам в такава обстановка.
— Нямах предвид това. Искате ли всичките средства от фондовете ми за вашите добри дела? Може да получите парите сега,
ако желаете.
Вече неспособен да поддържа любезната усмивка, той процеди:
— Ти си адско изчадие.
— Извън зоната на снежната буря летищата ще бъдат отворени
— каза тя. — Но какво ще стане с паството ви, което изоставяте?
Най-сетне в отговора му се прокрадна нотка на оправдание,
която пропука досегашната му непоклатима самоувереност.
— Има много добри свещеници в тази енория, които да се погрижат за него в мое отсъствие.
— Да — съгласи се тя. — Много добри свещеници.
Тонът й подсказваше, че не го включва в тази категория.
Също както при словесната престрелка с Годард в уличката зад галерията му, и този диалог беше наситен с подтекст, който не можех да схвана. Не знаех къде отива Уолък и защо, но Гуинет очевидно разполагаше с тази информация или пък интуицията й го подсказваше.
Възвърнал самообладанието си, архиепископът заяви:
— Ако искаш да се изповядаш за вандалството си, Гуинет, а —
подозирам — и за много други деяния, ще ти предпиша подобаващо покаяние.
— Имам други планове — отсече тя, пусна ключа от резиденцията на пода и излезе, плътно следвана от мен.
Във вестибюла й казах:
— Трябва да ти превържем палеца.
— Това ще свърши работа — отвърна тя и нахлузи плетената ръкавица на дясната си ръка.

253
Тръгнахме надолу по стълбите и докато тя слагаше другата ръкавица на лявата си ръка, заговорих:
— По всичко личи, че го мислиш за недостоен за сана му.
— Не просто аз го мисля. Такава е истината.
Прекосихме салона, където светците, основатели на вярата,
изрисувани с бои и изработени от бронз и камък, тъжно бяха свели очи надолу. Отново попитах:
— Но защо да е недостоен?
— Някои негови подчинени нарушиха обета си по най-ужасен начин. Той не стигна до техните крайности, но прикри делата им, и то не толкова в името на Църквата, а за да спаси собствената си кариера,
като лиши жертвите от справедливост. И го направи, без да остави каквито и да било следи.
Струваше ми се, че знам за какво намеква, и ако бях прав, не исках повече подробности.
Навън улицата приличаше на бяло русло на река, а във въздуха продължаваше да бушува яростната снежна виелица.

254
61.
След като резиденцията на архиепископа остана зад гърба ни,
Гуинет натисна толкова яростно газта, че въпреки четворната предавка и веригите на гумите задницата на ланд ровъра поднесе по улицата. Тя неволно усили натиска върху педала, а това никак не помогна, затова леко отпусна крак. Когато автомобилът стана стабилен, продължихме със скорост, малко по-безопасна от тази на кола, използвана за бягство след банков обир. Отпуснах вкопчените си в седалката ръце и свалих краката си от таблото на пода.
— Гневът нищо не разрешава — отбелязах.
— А ми се ще да го правеше. Тогава с гняв бих прогонила всички беди в света.
Не беше споменала къде отиваме. Сякаш отново караше напосоки, но вече знаех, че каквато и карта да я водеше тази нощ, не бе съставена от небрежен картограф.
— Къде заминава той? — попитах.
— Уолък ли? Не знам.
— Преди малко останах с впечатление, че знаеш.
— Знам само, че се движи в кръг и където и да се озове, ще открие същото, от което бяга.
— А от какво бяга? — Когато тя не отговори, казах: — Понякога ми се струва, че ти е известно нещо, което аз не знам, а би трябвало.
Чух усмивката в гласа й.
— Адисън Гудхарт, толкова подходящо име имаш! Обичам твоята невинност.
В продължение на около минута си преповтарях думите й и най- накрая промълвих:
— Не мисля, че това беше изречено с пренебрежение.
— Пренебрежение? Как може да е такова, когато момиче ти казва, че те обича?
Как само се вкопчих в чутото, заобмислях го от всички страни,
особено последната фраза, и се зачудих тревожно какъв ли подтекст ми убягваше този път.

255
Накрая отвърнах:
— Ти не каза, че обичаш мен. Каза, че обичаш моята невинност.
— А ти си твоята невинност. Тя е толкова фундаментална за теб,
както водата за морето.
Макар словото да е самият свят, няма думи, с които да изразя какво почувствах в този момент — няма думи за измеренията на радостта ми, за внезапния подем на духа ми, за дълбоката ми благодарност, за яркостта на надеждата ми.
Когато бях в състояние да проговоря, пророних:
— Аз също те обичам.
— Знам.
— Не го казвам просто така.
— Знам.
— Искам да кажа — не просто в отговор на твоите думи.
— Знам. Обичаш ме. Знам го.
— Наистина ли го знаеш?
— Наистина.
— Откога?
— Откакто се срещнахме в библиотеката. Стоеше в сянката при
Чарлс Дикенс и каза: „Държим се заложници един друг с нашите ексцентричности“.
— Струва ми се, казах също, че сме създадени един за друг.
— Да, каза го. Но когато изрече онова, другото, тогава имах чувството, че сърцето ми едва ли не изскача от мен. Когато обичаме някого, съдбата ни държи заложници, защото, ако изгубим този човек,
и ние самите сме изгубени. Щом каза, че се държим заложници един друг, призна се в любов по най-ясния начин.
Колко странно, че човек може да остане безмълвен не само от ужас, но и от възторг. Страхът никога не бе успявал дотолкова да ме лиши от дар слово.
Накрая продумах:
— Наистина ли е възможно да съществува любов от пръв поглед?
— Големите поети винаги са твърдели, че съществува. Но нима са ни нужни поети, за да ни убеждават?
— Не. Не и мен.
— Нито мен.

256
Взирах се през предното стъкло, ала не виждах снега, нито затрупания от него град. Нямаше нищо достойно за гледане освен нейното лице.
Исках да я докосна, само да допра ръка до лицето й, ала тя не можеше да понася допир; исках да се взра в очите й, ала не смеех да й позволя тя да погледне моите. Ексцентричностите ни бяха нещо повече от особености на характера; бяха жестоките условия на самото ни съществуване. Ситуацията ни би трябвало да изглежда безнадеждна, би трябвало да ме доведе до отчаяние. Ала въпреки онова, което не можехме да преживеем заедно, имахме чувствата си един към друг и този момент, когато разбрах, че любовта ми е споделена, бе такава благодат, че ни една стрела не можеше да пробие балона на пълното ми блаженство.
— Трябва да се върнем в дома на Уолтър и да вземем момичето.
— Безименното момиче? Защо?
— Всичко се случва толкова бързо… Но преди да идем у Уолтър,
искам да видя мястото, което обитаваш, твоето жилище.
— Какво, сега?
— Да, сега. Искам да видя къде си се крил от света осемнайсет години.

257
62.
В една априлска нощ, когато бях дванайсетгодишен, скоро след като бях прочел роман, в който се споменаваше за някаква носеща късмет монета, с баща ми излязохме след полунощ в града, където въпреки лекия остатъчен мирис на отработени газове от ауспусите на превозните средства във въздуха витаеше сладкият дъх на пролет и обещание за промяна с наново разлистилите се дървета.
В големия парк, на издигнатата платформа за оркестъра в павилиона на лунната светлина сияеше едно пени, което привлече вниманието ми. Грабнах го не защото бяхме много бедни, нито защото имахме особена нужда от пари, а заради неотдавна прочетената книга. Показах го на баща ми, обявих, че съм открил своята късметлийска монета, и започнах да фантазирам какви чудотворни ползи щеше да ни донесе.
Баща ми винаги поемаше своята роля и не ми отстъпваше в подобни фантазмени игри, но тази никак не го очарова. В топлата пролетна нощ, докато бавно обхождахме павилиона, взрени в поляните, побелели като от скреж на лунната светлина, към горичката, пазеща ревниво тъмнината си, към черното езеро, в чиито води пълната луна плаваше като сал, той ми заяви, че не съществува такова нещо като късмет. За да вярваш в късмета, трябва да вярваш, че
Вселената е една огромна рулетка и вместо да ни плаща онова, което сме си спечелили, плаща само каквото тя си иска. Само че тя не е въртящо се колело на късмета, тя е произведение на изкуството,
завършено и обрамчено от вечност.
Каза, че тъй като живеем във времето, мислим си, че миналото е опечено, сервирано и изядено, че настоящето идва от фурната в постоянно подавани ястия, а бъдещето още дори не е поставено в смесителната купа. Всеки мислещ физик, каза той, добре запознат с квантовата механика, би се съгласил, че всичкото време съществува едновременно — което и аз самият научих впоследствие. Истината е,
каза баща ми, че в първия миг на Вселената е присъствало всичкото време, всичките ни вчера, днес и утре, всеки и всичко, което е било, е

258
и ще бъде, е съществувало в този момент. Но още по-изумителното е,
че в първия миг от съществуването на Вселената тъканта й е включвала безкрайните различни начини, по които нещата е можело да бъдат, безчет от тях ужасни до крайност и също тъй безчет други —
възхитителни. Нищо не е предопределено за нас и все пак всичките ни възможни избори са нишки от огромната тъкан на нещата, така че имаме свободна воля, макар и последствията от нея да са предсказуеми. Баща ми каза, че на всички ни е дадено усещане за движението на времето, защото умът ни е неспособен да се справи с реалност, в която минало, настояще и бъдеще съществуват едновременно, и че цялата история е била налице още в първия миг от съществуването на Вселената.
За да ми помогне да разбера, баща ми каза, че трябва да мисля за
Вселената като за гигантска картина, изпълнена в повече от три измерения; някои учени твърдят, че са единайсет, други говорят за по- малко, но никой не знае, нито някога ще знае със сигурност. Също както когато в някоя художествена галерия застанеш твърде близо до голямо платно, изпълнено в две измерения, виждаш ясно мазките на картината и някои подробности, но не можеш да схванеш нито цялостния ефект на творбата, нито замисъла на художника. Трябва да отстъпиш още и още назад, за да възприемеш произведението в неговата цялост. За да разбереш Вселената, нашия свят и живота въобще, трябва да отстъпиш назад извън времето, което за съществуващото човечество не е вариант, защото всички ние сме част от тази картина, образи в нея, способни да я възприемем само като продължаваща серия от събития, епизоди. Тъй като сме съзнателни създания обаче, надарени с дарбата да разсъждаваме, можем да търсим, учим и да си правим изводи от онова, което учим, и така да схващаме истината.
Във Вселената, в която минало, настояще и бъдеще са възникнали отведнъж, завършени от начало до край с всички възможни изходи на всеки живот, втъкан в гоблена, няма случайност
— само избор, няма късмет — само последствия. Едно пени, блестящо на лунната светлина, е само едно пени, макар съществуването му —
плод на дейността на мислещи създания с цел търговия в настоящето и инвестиция в бъдещето — може и да е един вид чудо, ако имаш достатъчно развито въображение да вярваш в чудеса. Каза, че пенито

259
няма да ни донесе късмет, че дори да било милион долара, само по себе си не би ни донесло късмет и не би променило живота ни, че онова, което ни се случва, е по наш избор и по тази причина ни дава възможност за повече надежда, отколкото късметът някога би могъл да предложи.
Бях само на дванайсет в онази априлска нощ, но вече до голяма степен помъдрял поради търканията между мен и надземния свят.
Когато баща ми ми отне късмета, не бях съкрушен, а изпитах възторг.
Пенито не означаваше нищо само по себе си, но онова, което аз щях да сторя с него, щеше да има смисъл. Оставих монетата върху платформата за оркестъра, където я бях открил, с надеждата, че следващият, който я намери, би могъл, воден от мъдрите съвети на някой като баща ми или от собственото си сърце, да стигне до прозрението, до което бях доведен аз.
И тъй, повече от четиринайсет години по-късно в онази снежна нощ бях напълно убеден, че Гуинет не ми е поднесена на тепсия по силата на някакъв късмет. Тя и любовта й към мен бяха един от безбройните варианти на онова, което можеше да бъде. Те бяха следствие на множество решения, взети от нея и от мен, на различни моменти в живота на двама ни, които едва ли бихме могли да проследим чрез ретроспекция.
Можех да я изгубя само ако от този момент нататък направех погрешен избор или ако тя направеше такъв. Но предпочитах тези изгледи пред ония, които предлагаше късметът.

260
63.
В основната стая на подземното ми жилище Гуинет се движеше между рафтовете с книги и четеше заглавията по кориците.
— Бях сигурна, че ще има книги, а също и от какъв жанр ще бъдат.
Присъствието й в дома ми бе най-вълшебният обрат на събитията в тази нощ на безчет чудеса. Задоволството личеше в скритото ми лице, в гласа ми, в движенията ми. Момичето напълно си даваше сметка за щастието ми и бе във възторг от моя възторг. Не можех да сваля очи от нея и в знак на уважение към това тя не насочваше очи към мен.
— Смелостта ти ме кара да изпитвам смирение и преклонение
— каза тя.
— Смелост? Няма такова нещо. Аз съм страхливец по необходимост. Винаги се е налагало да бягам от заплахите.
— Да живееш в това тясно пространство без слънце в продължение на осемнайсет години, като последните шест в пълна самота, и с неизменното очакване, че няма да има нищо повече от това, да го понасяш и да не полудееш… Запазването на здрав разум в тези условия е по-голяма смелост, отколкото аз притежавам.
С тези си думи придаде някак различна перспектива на моето съществуване и аз не знаех какво да кажа.
Тогава тя попита:
— Какво искаш да вземеш със себе си, Адисън?
— Да взема със себе си?
— Кое е най-ценно за теб? Не го оставяй. След като си тръгнем,
вече няма да се върнеш тук.
Не можех напълно да схвана мисълта й и дори ми се стори, че не съм я чул правилно.
— Да не се върна тук? Но къде ще живея?
— При мен.
— Имаш предвид апартамента с пианото?

261
— Не. И там няма да се връщаме. С това е приключено. С всичко е приключено. Ще подхванем нещо отначало.
Дотогава не ми беше идвало на ум, че голямото щастие може да съжителства със страх, но страхът ме връхлетя, без да намали щастието ми. Усетих се, че треперя — не от ужас или екстаз, а от самото очакване.
— Имаме да свършим много неща през следващите няколко часа
— каза тя. — Така че побързай да решиш какво не можеш да изоставиш и да тръгваме.
Доверие, казах си. Изпитвах доверие.
Между две книги на един от рафтовете беше пъхнат плик със снимка — простичка фотография, от която не бих могъл да се лиша.
От обложката на друга книга пък извадих каталожно картонче, на което баща ми с печатни букви бе написал думи от особено значение за мен. Пъхнах картончето в плика, а него прибрах в един от вътрешните джобове на якето си.
Последвах Гуинет по коридора до стаята с хамака, която ми служеше и за кухня, и там се спрях да погледна назад. Бях прекарал по-голямата част от живота си в това жилище без прозорци и през повечето време се бях чувствал щастлив и изпълнен с надежда. Имах чувството, че над десет хиляди разговора между мен и баща ми са записани в тези бетонни стени и че ако можех само да седя достатъчно тихо и внимателно, с нужното търпение, щях да чуя записа. Нищо на този свят не е лишено от смисъл, нито е изгубено завинаги — дори най-делничните мигове на живота ни.
Когато тръгнахме, се сетих, че бях забравил да загася лампите.
Понечих да се върна и да ги изключа, но не го направих. Оставих ги да светят като светлините в храм, които никога не загасват. Последвах
Гуинет и си позволих да си пофантазирам как крушките в тези лампи ще се окажат благословени с невероятно дълъг живот и че ако след хиляда години някой авантюристично настроен изследовател на канали за отточна вода случайно попадне на това убежище, ще бъде посрещнат от електрическа светлина, от идеално запазени книги и ще разбере, че в това възможно най-скромно жилище в древни времена са прекарани много драгоценни и щастливи часове.

262
64.
Пред фаровете се сипеше сняг, с изключение на работещите снегорини улиците бяха пусти, жителите на града се бяха приютили в топлите си уютни домове, а вятърът брулеше предното стъкло и вратата до мен.
Гуинет подкара по вече познат ми маршрут и само минути след като бяхме потеглили, мобилният й телефон иззвъня. Тя погледна екрана, включи на високоговорител и каза:
— Бих се молила Саймън вечно да те преследва, но той е заслужил покоя си.
— Колко трогателно, че толкова се вълнуваш за непотребен алкохолик, който накрая дори не се сдържа и подмокри панталоните си.
Гласът на Райън Телфорд бе по-гърлен, отколкото преди, и въпреки наперените си думи звучеше изнервено.
Когато Гуинет не отвърна нищо, той додаде:
— Права беше, той не знаеше, че си имала девети апартамент.
Единственото полезно, което узнахме от шантавия Саймън, беше как сте се запознали.
Гуинет се вцепени, но не проговори.
— Спасил е едно момиченце от смърт, като го е извадил от контейнера за боклук, в който е било захвърлено. Вероятно е бил толкова пиян, че не е знаел какво върши. И тъй като той е спасил нея,
ти си спасила него. Слабостта ти, мишчице, е, че си сантиментална малка кучка.
— Къде си? — попита тя.
Вместо да отговори, той продължи:
— В интернет лесно може да се открие стар репортаж от новините.
Замълча. По звука, който издаде, можеше да се предположи, че се бори с нещо — все едно вдигаше тежък товар или пък се мъчеше да отвори твърде затегнат капак на буркан. Измърмори ругатня.
Гуинет чакаше.

263
Кураторът отново заговори:
— Вестниците са проследили историята. Така научих в коя болница е било лекувано момичето, как съдът е поел попечителство върху нея, как била в кома, във вегетативно състояние. И изведнъж случаят приключва. Настъпва пресзатъмнение, няма нищо повече за съдбата й. Умря ли тя? Или е още жива с мозък на морков?
Когато Телфорд отново замълча, Гуинет ми подаде телефона, за да може да държи волана с две ръце, след което вдигна рязко скоростта.
Кураторът отново изръмжа и издаде онзи звук, сякаш се мъчеше да вдигне нещо, после на няколко пъти пое дълбоко дъх.
— Помниш ли, че ти казах, че двама от хората на Годард, които сега работят за мен, са бивши полицаи?
— Помня.
— Единият познава някои хора, близки със съдията по случая.
Всъщност приклещили са натясно добрия съдия. Могат да му позвънят по всяко време на деня и нощта, да му поискат всичко и той ще се престори, че за него ще е удоволствие да им услужи, с колкото и помия да го заливат.
Гуинет толкова рязко и бързо взе завоя, че бях отметнат назад към облегалката и едва не изпуснах телефона.
Телфорд продължаваше:
— Този път на съдия Галагър не му се наложило да скача през горящи обръчи, та да им угоди. Просто трябвало да им съобщи какво се е случило с момичето — онази, която съдът е регистрирал като
Неизвестна 329.
— Не я докосвай! — процеди Гуинет. — Недей!
Кураторът отново направи същото неизвестно усилие и аз си представих как е завързан за стол и се бори да се освободи от въжетата, макар че в това нямаше никаква логика.
Той каза:
— Ако ти не дойдеш тук, ще сторя с Неизвестна 329 онова,
което обещах да сторя с теб преди пет години. Тя не ме възбужда колкото теб, мишчице. Бледа е и няма и да разбере колко съм добър,
като я просна под себе си.
— Тя е дете.

264
— Но е достатъчно хубавка и са я хранили добре, правили са й рехабилитация всеки ден, така че има приличен мускулен тонус.
— Идвам — заяви Гуинет.
— За нейно добро се надявам да го направиш.
— Двайсет минути.
— Сигурна ли си, че това време ще ти е достатъчно?
— Двайсет минути — настоя тя.
— След двайсет и една вече ще е късно.
Той прекъсна разговора. Аз натиснах „край“ на телефона на
Гуинет.
— Ти имаш лютивия спрей — каза тя. — Аз имам електрошоковата палка.
— Те ще са въоръжени.
— Ще ги атакуваме стремително.
— Видях как баща ми беше застрелян.
— Надявай се на мъничко късмет.
— Късмет не съществува.
— Така е — промълви тя. — Не съществува.

265
65.
Това, че се срещнахме във вихрения хаос на живота, който по- често раздалечава хората, отколкото ги сближава; това, че открихме един в друг толкова сходни черти; това, че си помогнахме да загърбим съмненията и слабостта и да придобием увереност и сила; това, че изпитахме взаимна любов въпреки невъзможността да я консумираме физически, любов между умовете, между сърцата, между душите —
този рядък дар беше безценен. Сложната верига от причини и следствия, от която тя възникна, превъзхождаше по сложност и красота и най-изящно декорираното яйце на Фаберже или дори сто такива.
За да запазим тази любов и за да имаме бъдеще, в което да можем да изследваме частица по частица всичките й тайнства, сега не биваше да вземаме и едно погрешно решение — нито единият, нито другият от нас — а трябваше да предприемем най-ефикасните и точни действия.
Задминахме един снегорин, който трябва да се беше повредил.
Лампата на покрива му светеше ярко, ала фаровете бяха загасени и шофьорската кабина беше празна, вратата й — отворена, двигателят мълчеше, снежинките се топяха по още топлия капак.
Минути по-късно вече бяхме в жилищен квартал и бях изненадан от големия брой къщи със светещи прозорци. В някои от тях обитателите явно бяха забравили да изключат външните коледни лампички, преди да си легнат, в други обаче се виждаше светлина и вътре и очевидно населяващите ги още бяха будни. Както бе казал писателят Ф. Скот Фицджералд, истински тъмната нощ на душата винаги настъпва в три часа. И действително онези шейсет минути между три и четири часа са и преносно, и буквално най-тъмните в живота на града. Не и тази нощ обаче.
На улицата, от двете страни на която растяха кленовете с оголелите клони, преспите сняг не даваха възможност за паркиране.
Гуинет угаси двигателя, дръпна ръчната спирачка и слязохме от ланд

266
ровъра точно пред жълтата тухлена къща, като оставихме едното платно свободно за движение.
Портичката в оградата от ковано желязо, стъпалата към верандата, вратата, всяка стъпка към финала — всичко сякаш излъчваше заплаха, докато студеният вятър и снегът ни блъскаха в гърбовете отзад и ни принуждаваха да прекосим прага и да влезем в неизвестния ад отвъд него. Телфорд знаеше, че идваме, нямаше надежда да се прокраднем неусетно.
Преди Гуинет да натисне звънеца, казах:
— Може би е дошъл моментът — само този път, по изключение,
въпреки това кои сме — да повикаме полицията.
— Телфорд вече няма какво да губи. Ако види полиция, ще взриви всичко. А и що за полиция ще дойде? Можем ли да се надяваме, че ще са от онези, честните, които приемат клетвата сериозно? И ще дойде ли някой изобщо? Тъкмо в тази нощ дали се отзовават на обаждания? Занапред ще сме сами, Адисън, съвсем сами.
Още две минути и ще сме закъснели.
След което натисна звънеца. Тъй като никой не отговори, Гуинет отвори вратата и влязохме вътре. Уолтър лежеше мъртъв под арката между фоайето и дневната. Беше прострелян неколкократно.
Лампите в дневната светеха, свещта в олтара на Богородица трепкаше, гласове от телевизора говореха с успокоителен тон —
Уолтър и сестра му явно бяха гледали някакво предаване в този час.
Джанет лежеше в локва от кръв, очевидно умряла от по-бавна смърт от тази на брат си.
Изгубената съпруга Клеър, отдавна преживяла собственото си брутално убийство, отправяше вечната си усмивка от двете снимки в сребърни рамки.
Готическият грим на Гуинет не можеше докрай да прикрие болката й. Дебело положеният туш за мигли оцветяваше сълзите й и те бяха черни като скръбта й.
Говорителят по телевизията съобщаваше нещо за мораториум върху целия международен въздушен трафик от и към Съединените щати, но нямахме време да осмислим тази гореща новина, защото стълбите ни зовяха да ги изкачим, както онези към ешафода призовават осъдените на смърт.

267
В коридора на горния етаж минахме покрай отворената врата към детската стая, където Кора, медицинската сестра, бе убита заедно с децата на Уолтър. Нямаше вече нито деца, нито болногледачка. Бяха си отишли от този свят и оставили тук само телата си.
В стаята, където се грижеха за безименното момиче, Райън
Телфорд седеше на ръба на второто легло — онова, в което би трябвало да спи Кора. Беше наведен напред, опрял ръце на бедрата си,
с длани между коленете, в които стискаше пистолет. Вдигна очи,
когато влязохме в стаята, и се усмихна, но не весело, а с трескавата възбуда на заразен с бяс чакал.

268
66.
Косата на Телфорд висеше на мокри кичури, сякаш току-що бе излязъл изпод душа, само че това бе мазната влага от кисела пот. На бледото му лъщящо лице черните ириси на кървясалите му очи изглеждаха като портали към тъмните покои на съзнанието му.
Розовите му устни бяха оцветени в сиво, сякаш и той бе възприел нещичко от готическия облик.
— Мишчице, ти си фантазия за мастурбиране.
— Ти пък не си — сряза го тя.
— Кой е маскираният, Кемосабе?
— Не го ли разпозна, има си и качулка, и всичко? Това е
Смъртта.
— Надали Смъртта ходи на ски.
Гласът му бе също тъй гърлен като по телефона и може би по- слаб.
— Не изглеждаш добре — отбеляза Гуинет.
— Ще се съглася с теб.
Ризата му, също пропита от пот, бе плътно прилепнала по тялото му, а панталоните му бяха изцапани с кръв, само че не неговата.
Гуинет пристъпи към леглото на безименното момиче, после погледна отново към Телфорд и подхвърли:
— Ти беше в Япония.
— Далечният изток вече не е добър за бизнес.
— Така че подрани с връщането.
— И това ми беше премного.
Загрижен да не сме обкръжени, попитах:
— Къде са двамата ви… сътрудници?
— Мръсниците се стреснаха и избягаха.
— След като са избили цялото семейство? — попитах.
— Не това ги смути. Само че аз си имам своите моменти и те хукнаха, подплашени като девойчета.
— Моменти?
Отново невеселата усмивка.

269
— Ще видиш.
Гуинет постави шоковата си палка на нощното шкафче.
— И аз не съм в настроение за това — рече Телфорд и остави пистолета отстрани на леглото до себе си.
— Кога започнаха симптомите ти? — попита тя.
— В късната сутрин изпитах леко замайване, следобед ми прилоша, вечерта вече вдигнах температура. И после — бам!
— Бързо се развива.
— Като влак експрес.
При последните си посещения в библиотеката не бях чел вестници, но внезапно отделни фрагменти от дочути по телевизията съобщения през последните две нощи изскочиха в ума ми и разбрах защо пропусках подтекста в разговорите на Гуинет с Едмънд Годард и архиепископа. Винаги съм бил част от света, но не съм живял в самия него. В този случай цената на изолацията беше невежеството ми.
Гуинет се зае да сваля предпазното ограждение на болничното легло на момичето откъм себе си.
— По-добре не я пипай — посъветва я Телфорд.
— Ще я отведа оттук.
— Аз я докосвах. Кажи-речи навсякъде. Сладуранка. Сочна. Сега ще умре от това.
Гуинет отметна одеялото и чаршафа. Пижамата на спящото момиче беше раздърпана.
Отместих поглед.
— Нямах сила за повече от докосване — призна кураторът. —
Но пък беше чудно изживяване.
Той рязко обви ръце около тялото си и се преви на две, при което едва не се прекатури от леглото на Кора. Издаде онзи болезнен звук,
сякаш се опитваше да вдигне тежък товар, но по-измъчен и протяжен,
отколкото беше по телефона. Имаше вид като че ли се разкъсва отвътре и отчаяно се мъчеше да се контролира. От устата му се стече зловонна струя.
Явно беше настъпил един от моментите му.
Гуинет се наведе над леглото и оправи пижамата на момичето.
— Адисън, в чекмеджето на нощното шкафче ще намериш шише със спирт, памук и лейкопласт. Моля те, дай ми ги.

270
Изпълних каквото поиска тя, доволен, че мога да съм полезен.
Действах с лявата ръка, а в дясната стисках флакона с лютивия спрей.
Когато Телфорд се съвзе, седна по-изправен и обърса с ръкав устата си. Сълзите по миглите му и онези, стичащи се по лицето му,
бяха оцветени от кръв. Оглеждаше се, сякаш се мъчеше да си припомни къде е и как се е озовал тук.
Гуинет изтегли пластмасовата тръбичка от вената в лявата ръка на момичето и остави системата да виси от торбичката върху стойката. Каза:
— Не мисля, че това е необходимо, но просто за всеки случай.
После натри със спирт мястото, от което бе извадила тръбичката.
Вече ориентирал се, Телфорд попита:
— Какви са тези шевове отстрани по нея?
— Извадихме тръбата за подхранване преди два дни — отвърна
Гуинет.
— Никак не ми хареса как изглеждат. Отблъснаха ме. А иначе е нежно създанийце. Малко позавехнала от това дълго лежане, но, общо взето, достатъчно апетитна.
— Тя е дете.
— Тъкмо затова е и апетитна!
Гуинет постави памуче върху мястото, където ръката й бе пробита от иглата, и го залепи с лейкопласт.
Вече със свадлив тон, Телфорд се възмути:
— Да му се не види, кучката е с мозъчна смърт и заразена.
Какво правиш? Какъв е смисълът? Защо изобщо те е грижа?
— Тя е специална — отвърна Гуинет.
Кураторът взе пистолета въпреки твърденията си, че е твърде немощен да го използва, и се поинтересува:
— Кое й е специалното?
Вместо да му отговори, тя отметна одеялото и горния чаршаф от леглото и ги метна на страничната преграда, така че момиченцето бе отвито от глава до пети.
— Кое й е специалното? — попита отново Телфорд.
Гуинет обърна малката на дясната й страна с гръб към нас и каза:
— Адисън, помогни ми с одеялото.

271
Телфорд вдигна пистолета и го насочи към тавана, сякаш да привлече вниманието ни.
— Зададох въпрос.
Трябва да бе още по-слаб, отколкото изглеждаше, и явно пистолетът му натежа, защото китката му омекна и оръжието се разлюшка.
— Защо малката мърла да е специална?
— Защото всеки е такъв — отговори Гуинет.
— Тя е просто малка мърла.
— Ако е така, значи греша.
— Грешиш и още как, мамка му!
Двамата с Гуинет нагласихме одеялото така, че половината остана преметнато върху преградата.
— Ти също си специален — каза тя на Телфорд.
— Що за тъп майтап?
— Не е майтап. Просто се надявам.
Тя претърколи Неизвестна 329 към нас върху одеялото и после на лявата й страна почти до самия ръб на леглото.
— За какво се надяваш? — попита Телфорд.
— Надявам се, че ще използваш останалото ти време да се спасиш.
Надиплихме свободното одеяло върху момичето и го подпъхнахме под гърба й.
— Знаеш, че умирам, кучко. Майната й на надеждата! — Той се изправи с мъка от другото легло и се олюляваше като пиян. — Трябва да ти кажа нещо.
Гуинет хвана далечния ръб на одеялото и го преметна върху безчувственото дете, при което го уви напълно.
Телфорд направи две крачки напред, но залитна и се хвана с лявата си ръка за таблата на леглото, за да се закрепи прав.
Вдигнах флакона с лютивия спрей, но Гуинет ме спря.
— Не. Това ще го подлуди. И какво ще стане тогава?
— Мишчице, ако искаш да видиш лудост, иди в Северна Корея.
Пълни откачалки. По телевизията казаха, че ненормалниците го създали по изкуствен път, двойна зараза е.
— Адисън, пъхни ръце под нея и я вдигни от леглото. Сега! —
нареди Гуинет.

272
Не исках да оставям лютивия спрей. Може би паренето на очите наистина щеше да подлуди Телфорд, но това можеше и да е добре за нас, въпреки че той държеше пистолет.
— Не се бави, Адисън.
— Хей, самотна рейнджърке, чу ли ме, че е двойна зараза?
— Чух — увери го Гуинет и взе флакона със спрея от мен.
— Вирусът ебола, съчетан с бактерия, хранеща се с плът, адски вирулентна, разнася се по въздуха. Казват, че било по-лошо от атомна бомба. Изяжда те жив от вътре навън. Има ли нещо по-гадно?
Проврях ръце под детето и го повдигнах от леглото. Явно ужасът ми бе дал сила, защото се изненадах колко е леко.
Пистолетът се изплъзна от ръката на Телфорд и падна на леглото. От него се лееше пот, кървавите му сълзи бяха по-обилни от преди. Облегна се с цялата си тежест на таблата на леглото не за да вземе пистолета, а за да плюе в лицето на Гуинет. Гъстата гнусна храчка съдържаше нещо повече от слюнка.

273
67.
В този сгромолясал се свят има неща, за които копнееш, но които въобще не се надяваш да получиш, защото знаеш, че късмет няма и никога не е имало. И защото това са неща с такава висока стойност, че и всичкото добро, което си извършил през живота си, не те прави достоен за тях. Ако все пак някоя от надеждите ти се сбъдне,
ако това ценно нещо дойде при теб, то е цяла благословия и всеки ден от останалия си живот трябва да благодариш за този дар. Момичето,
което срещнах под светлината на лампата край Чарлс Дикенс — тя беше моята благословия, всичко, което някога бях искал или щях да поискам.
Стоях там безпомощен с Неизвестна на ръце, а Телфорд изплю в лицето на Гуинет гадна слуз — това бе замислил като финално злодейство. Засмя се дрезгаво и в немощния звук личеше задоволство,
почти наслада.
— С пистолет е твърде лесно, мишчице. Ще умреш като мен,
също като мен.
Тя хвана края на горния чаршаф, изтри лицето си, но аз знаех, че това няма да е достатъчно, за да се спаси.
— Умри като мен, като мен — занарежда кураторът и всяко
„мен“ бе като свирещ въздух, изстискван от гърлото на балон. Той бе чудовище и клоун едновременно и стига да имаше сили, би заподскачал от радост.
Бог да ми е на помощ, за малко да пусна момичето, за да грабна пистолета и да го убия. В главата ми забуча шум като от трийсетметров водопад, в зрението ми изскочиха искри от статично електричество, мозъкът в костите ми се превърна в лед, защото бях почти изцяло обсебен от гняв, ала не пуснах малката.
— Да я махнем оттук — каза Гуинет, а аз избъбрих:
— В банята… топла вода и сапун… измий се.
— Бързай, хайде, да тръгваме — подкани ме тя.
Телфорд бе повален от поредния пристъп. Цялото му тяло бе обзето от конвулсии. Преви се над леглото и от устата му изригна

274
вдигаща пара маса — не нещо, което беше ял, а съществена част от вътрешностите му. Съпроводен от звука на изпразващи се черва и потракване на кокали, той рухна на пода и изчезна от поглед.
— Хайде! — каза тя и ме поведе извън стаята покрай банята,
където със сигурност имаше топла вода и сапун, по коридора, надолу по стълбите и аз не можех да направя нищо, съвършено нищо, освен да я следвам с треперещи крака под тежестта на момичето в ръцете ми и под бремето на своя ужас.
Когато слизах по стълбите, зловонието от камината на архиепископа се издигна наоколо ми, гнусната миризма на горящите марионетки на Паладин.
Спрях се и Гуинет трябва да бе разбрала, защото, докато продължаваше да върви, ми каза:
— Това е заблуда, те не са тук. Чиста измама. Като потропването в мансардата. Да вървим.
Минахме през вестибюла покрай мъртвия Уолтър, следваха отново вратата, верандата, портичката в оградата от ковано желязо —
всички те изглеждаха не по-малко злокобни, отколкото на влизане.
Гуинет отвори вратата на багажника и аз внимателно поставих увитото момиче в ланд ровъра.
На улицата двама-трима души отриваха затрупаните си от снега коли. В работата им се долавяше нещо френетично и нито един не отдели поглед от онова, което вършеше, за да ни погледне.
Затворих багажника и попитах:
— Нямаш ли антисептичен гел в жабката, нещо дезинфекциращо, каквото и да е? Аз ще карам.
— Ти не умееш да шофираш. Всичко ще е наред с мен, Адисън.
Тя се настани зад волана и аз нямах избор, освен да заема седалката до нея, след което потеглихме. Пътувахме, но накъде и към какво?

275
68.
Кои бяхме ние, криещите се, какво представлявахме, защо изобщо съществувахме — всичко това обясняваше загадката на музиката, идеща от ефира.
В дните след онази мрачна нощ в града, когато разполагах с достатъчно време да размишлявам, си давах сметка, че баща ми никога не беше чувал красивата, но тъжна мелодия, която понякога проникваше в тристайното ми убежище. Бе погребан в реката вече повече от година, преди първите звуци от пианото да дойдат по въздуха до мен, както си седях в креслото и четях.
Понякога ноктюрното прозвучаваше само веднъж — ясни тонове, преливащи се в кристални пасажи — и съзнанието ми биваше запленено от съвършенството на мелодиката, сърцето ми се възнасяше от чистотата на въплътеното чувство. Разпознавах дълбоката тъга на композитора, усещах, че тя вероятно е предизвикана от загубата на някой близък, като същевременно се възхищавах на таланта му и на умелото овладяване на скръбта в красивия поклон към изгубения любим човек. Друг път пиесата се повтаряше два-три пъти (случвало се е най-много пет пъти) и в тези случаи повторенията ме извеждаха отвъд мислите за самия композитор, додето музиката започваше да говори само на мен и да изразява собствените ми чувства за моите загуби.
Ако всичко това се бе случило, докато баща ми беше жив, ако и той бе чул това ноктюрно и в търсене на източника му бе останал също тъй озадачен като мен, щеше да се заеме с проучване на въпроса по какъв начин тази творба би могла да бъде пренесена през половината град и дълбоко надолу под улиците му, при положение че бе изпълнена на пиано и не се използваше нито кабел, нито някаква безжична технология. Как ние я чувахме без наличието на приемник,
усилвател или колони? Вероятно с часове щяхме да разговаряме на тази тема, бихме правили всевъзможни догадки, докато стигнем най- накрая до някаква работна хипотеза, която с времето можеше да бъде изоставена и процесът да бъде подхванат отначало.

276
Баща ми никога не би могъл да премине от конкретна хипотеза към изграждането на теория, защото, докато беше жив, не бе успял да опознае истинската природа на нас, криещите се. Какво представляваме и защо съществуваме — тук се съдържаше обяснението за това как музиката на Гуинет бе стигнала до мен по чудотворен начин в края на една епоха. Ако не я бях срещнал, ако биологичният й баща не бе човек, надарен с прозрение и истинско благородство, ако най-близкият приятел на баща й не беше Тийг
Ханлън, може би никога нямаше да науча какво сме ние и щях да умра сред хаоса на нихилистичното насилие.
В нощта на смъртта на Телфорд открих какво съм и кой съм.
Какво би могло да бъде, но не се случи… Е, всичко това отново стана възможно.

277
69.
Снегът валеше, трупаше още и още и изглеждаше като никой друг сняг преди това не защото бе подобен на тропически валеж, а заради онова, което вече знаех за неумолимата чума. Това знание послужи като коректив за зрението ми, така че във валящата белота вече виждах не само внушението за покой, присъщо на всеки сняг, а за вечен покой.
Един голям град представлява надеждата на човечеството. С
това не искам да кажа, че бъдещето е съсредоточено в градовете. Едно скромно селце, централен град на окръг, щатска столица, голям метрополис — те всички са надеждата на човечеството на Земята.
Същото важи и за всяка по-малка махала. Животът в изолация може да е живот в подготовка, какъвто сега изглеждаше моят, ала не е завършен, докато не бъде изживян с други, които да го направят пълноценен. Макар да бях аутсайдер и да не бях добре дошъл в нито един от неговите райони, градът беше мой дом, жителите му — мои съграждани, макар и да не го желаеха, а валящият сняг бе все едно прахът от крематориум в лагер на смъртта и пораждаше у мен пронизваща тъга.
Безименното момиче, потънало в кома, лежеше увито в одеяло в задната част на ланд ровъра. Гуинет караше. Аз се тревожех. Тревожех се и обвинявах себе си, че не бях използвал пистолета на Телфорд срещу него, а също така редях молитви, за да пропъдя отчаянието.
— Колко често страдаш от настинка? — попита Гуинет.
При настоящите обстоятелства въпросът й ме озадачи.
— Какво имаш предвид?
— Зададох ти съвсем прост въпрос.
— Колко често страдам от настинка?
— Има ли дума, която не разбираш?
— Аз не страдам от настинки.
— Колко пъти си бил болен от грип?
— Никога. Как бих могъл да пипна настинка или грип? Аз практически нямам контакт с хора, били те болни или не. Живея в

278
почти пълна изолация.
— А мъжът, когото наричаш баща? Имал ли е настинки,
грипове?
— Не и през времето, когато го познавах. И той нямаше повече контакти с хора от мен.
— Зъбобол?
— Не. Чистим си зъбите с конец и четка. Много сме прилежни в това отношение.
— Трябва да са вълшебни конец и четка. Нито един кариес?
— Накъде биеш с всичко това?
— Порязвал ли си се някога?
— Разбира се.
— А някога порезна рана да ти се е инфектирала?
Няколко яснолики ме разсеяха от отговора на въпроса й. По принцип те можеха да се появят във всеки жилищен квартал, затова не трябваше да бъда изненадан, просто в случая изникнаха внезапно няколко накуп. Видях как един от тях, облечен в синя болнична униформа, прекоси моравата, на която в началото на бурята деца бяха направили снежен човек с оранжеви пластмасови дискове за очи,
топка за тенис вместо нос и зъби, представляващи клавиши от пиано играчка. Друг в бели дрехи мина през стената на една къща и излезе на улицата, без да остави каквито и да било следи и без наранявания по тялото си; двама в зелени дрехи се плъзнаха по покрива на една къща и се приземиха в преспа в двора, като се движеха по самата повърхност на снега. На най-горните клони на едно високо голо дърво стоеше светеща жена като часовой и когато ланд ровърът приближи,
тя извърна глава да ни изгледа. Въпреки разстоянието аз извърнах глава, както баща ми ме бе учил да правя.
— Колко дълго ти е нужно да го обмисляш? — обади се Гуинет.
— Кое да обмислям?
— Дали ти се е инфектирала рана от порязване — повтори тя.
— Не и след като е била обработена с йод и после превързана.
— Много си грижлив към здравето си.
— Налага ми се. Не мога да отида на лекар.
— От какво се боиш, Адисън?
— Да не те изгубя — отговорих на мига.
— От какво се боеше най-много, преди да ме срещнеш?

279
— Да не изгубя баща ми.
— И от какво друго?
— Татко да не бъде зле пребит и да пострада. Аз да не бъда пребит.
— Сигурно има и друго, от което си се боял.
— Да виждам наранени други хора. Мъж, прострелян в гърба,
ми даде този ролекс. Беше ужасяващо да го гледам как умира.
Понякога се боя да чета вестниците в библиотеката, защото съдържат толкова много истории за страдание.
— Боиш ли се от полицаите, които убиха баща ти?
— Не. Не се боя от никого, докато не видя убийство по лицето му.
До този момент все още не бяхме говорили много за баща ми.
Не й бях казал, че мъжете, които го убиха, са полицаи.
Привикнал бях с мисълта, че светът е пълен със загадки, освен това все още изпитвах неохота да задавам въпроси, които можеха да накарат Гуинет да се отдръпне — макар и да бе признала любовта си
— затова не попитах как се бе сдобила с тази информация.
— Какво мразиш? — продължи тя.
Замислих се за момент.
— Само онова, от което се боя.
— От което се боиш. Това е крайно необичаен отговор в този свят на омраза.
Преди да успея да обмисля казаното от нея, завихме по един от централните булеварди, преминахме с колата през трима яснолики,
след което стигнахме до цяло тяхно сборище. Това ми напомни нощта преди пет години — година след смъртта на баща ми — когато станах свидетел на грандиозния спектакъл, наречен от мен „църковен събор“.
Сега градът лежеше, обвит във воали от сипещ се сняг, а небостъргачите се издигаха в мъглявината; онези, които бяха отдалечени на пресечка разстояние, изглеждаха като образи в замърсено огледало, просто отражения на по-близките сгради. През унилата белота, стелещи се във въздуха и спускащи се бавно като светещи украшения, окачени в нощта от невидими ръце, прииждаха яснолики от двата пола и от всички раси — в бели обувки и бели, сини или зелени униформи, сякаш извлечени от някакво друго измерение и доведени в нашето. Щом докоснеха земята, те веднага се отдалечаваха

280
с деловата крачка, типична за болничен персонал при натоварена вечер в спешното отделение.
Допреди няколко минути гледката на яснолики неизменно повдигаше духа ми. Макар да вярвах, че в очите им може да се зърне някакъв вид мощно знание, което можеше и да ме превърне в камък и да ме разтърси из основи, в тяхно присъствие се чувствах по-щастлив,
отколкото когато ги нямаше. Ала този път те не разведриха сърцето ми. Обикновено — ако нещо можеше да бъде наречено обикновено в този свят — някои от тях бяха сериозни, а други се усмихваха. Този път не се виждаше нито една усмивка и поведението им излъчваше дълбока, неутешима тъга. Голямата красота на озареното им със светлина спускане смрази сърцето ми и най-после разбрах нещо от думите на баща ми — че ясноликите, макар и не зли като мъгливите,
са ужасни по свой си начин, защото тяхната мощ бе върховна и страховита.
Затворих очи, неспособен да възприемам повече тази красота, и след миг Гуинет запита:
— Имал ли си някога възпалено гърло, главоболие, лошо храносмилане, язви в устата, сенна хрема?
— Какво значение има всичко това?
Тя отвърна:
— Ти няма да умреш от чумата.
— Вече повече общувам със света. Изложен съм на риск от зараза също като теб. Иска ми се да си беше измила лицето.
— Имай ми доверие — настоя тя.

281
70.
Още преди да пристигна в града, благодетелят на баща ми му беше дал ключа за склада с храни. Така и не бях узнал какъв е санът на този човек и единственото прозвище, под което го познавах, бе
Нашия приятел. Макар че този непознат се грижеше за нас и за благосъстоянието ни, макар веднъж или два пъти годишно да се срещаше с баща ми за по няколко минути и да успяваше да не му се нахвърли, Нашия приятел не можеше да бъде категоричен, че ще се удържи от насилие при по-продължително общуване. И тъй като той страдаше от пристъпи на депресия, граничеща с отчаяние, след всяка среща баща ми решаваше, че трябва възможно най-рядко да се натрапва на човека и че аз изобщо не бива да се срещам с него след евентуалната му смърт.
Когато дойде този ден на нещастие и след като баща ми бе предаден за вечен покой на речното дъно, съчиних писмо, както той ми бе поръчал, и същата нощ го отнесох в склада за храни. Писмото гласеше: Баща ми почина. Разпоредих се с тялото му според неговите

Изтегляне 2.32 Mb.

Сподели с приятели: