ВТОРА ЧАСТПламъкът възхищава пеперудата, предикрилата й да се подпалят. 12133

121
33.
Знаех какво е предпазен колан. Знаех и че по закон е задължителен. Ала макар да звучеше пределно просто, когато четях в някой роман как героят си поставя колана, отне ми толкова дълго време да съобразя как точно трябва да стане, че Гуинет ми подхвърли как й се искало да ми помогне. Изрече го мило и сдържано, не нервно или присмехулно. Ако искаше да ми помогне обаче, това предполагаше да ме докосне, което тя не би могла да понесе.
Най-сетне се справих, макар да не се почувствах по-сигурен с колана, отколкото без него. За пръв път поверявах живота си на някой друг. Усещах се като хванат в капан. Питах се кое носи по-голям риск:
да изхвърчиш през предното стъкло, защото не си вързан с колан, или да останеш блокиран в горяща кола, без да можеш да го откопчаеш.
— И еърбеци ли има? — попитах.
— Да, естествено.
— Какво трябва да правя с тях?
— Нищо — отвърна тя. — Те са автоматични.
— Това сигурно е добре.
— Лесно е. Във всеки случай аз в нищо няма да се блъскам.
— Случвало ли ти се е някога?
— Не. Но аз много рядко шофирам.
Тя включи фаровете, освободи спирачката и подкара огромното чудовище през поляната към черния път с такава лекота, сякаш бе влакче в лунапарк, плъзгащо се по релса, а воланът беше просто за фасон.
За мен това беше сензационно изживяване: да седиш в топла капсула и да се придвижваш през тревата, а после по черния път, като си заобиколен с прозорци и имаш поглед към всичко, което искаш да видиш. В много книги съм чел вълнуващи сцени, свързани с автомобили, ала никоя от тях не ме бе подготвила за невероятното удоволствие като от пътуване върху вълшебно килимче.
Когато Гуинет напусна парка и излезе на булеварда, попитах я:
— Как се научи да караш с твоята социофобия?

122
— Татко ме научи. Когато навърших тринайсет, започнахме да излизаме извън града само двамата. Тревожеше се, че когато вече няма да го има, нещо може да се случи, та да се наложи да напусна града.
— Какво по-точно?
— Какво ли не. Всичко може да се случи.
— Но ако напуснеш града, къде би отишла?
— Има едно място. Но сега това няма значение.
Движението беше натоварено, навсякъде около нас имаше коли.
Пикапи за доставки по магазините. Автобуси. По тротоарите навлечени и омотани в шалове хора бързаха през зимната нощ.
— Когато си получила шофьорската си книжка, трябва да си била принудена да се срещнеш с доста хора в съответната служба —
отбелязах.
— Аз нямам шофьорска книжка.
Не мога да кажа, че бях шокиран, но се постъписах.
— Незаконно е да се шофира без книжка.
— Незаконно е — съгласи се тя, — но не е неморално.
— Ами ако направиш катастрофа и нараниш някого?
— Катастрофа може да се случи със или без шофьорска книжка.
Причината няма да е в липсата й. Причината ще е, че някой е карал невнимателно, безразсъдно или пиян.
— Ти не караш пияна, нали?
— Не. Нито пък невнимателно или безразсъдно.
Поразсъждавах над това за минута и тя явно се почуди какво означаваше мълчанието ми.
— Е? — рече.
— Е, ами сигурно всичко е наред тогава.
— Наред е — увери ме.
— Добре. Хубаво. Виждаш ли какво прави снегът?
— Вали.
— Не, имам предвид, че пада пред колата и върху покрива й, но изобщо не докосва стъклото.
— Когато се движим, създаваме попътна струя, това е причината. — Тя спря на червен светофар и моментално снегът взе да пада върху стъклото и да се топи върху него. — Ето, виждаш ли?
— Страхотно — коментирах.

123
Измежду падащия косо сняг се появи яснолик в синьо болнично облекло и стъпи на улицата, безразличен към ужасното време. Спря насред кръстовището, завъртя глава в едната и другата посока, както им беше навикът, сякаш търсят нещо, но те всъщност повече се ослушваха, отколкото се оглеждаха.
Светофарът се смени и Гуинет подкара през ясноликия. Видях го да преминава между седалките ни, но не се обърнах да погледна как излиза през стоповете.
Не й казах нищо за него. Какво можех да кажа? Тя търпеше качулката, маската и ръкавиците ми, моята неопитност и убеждението ми, вероятно параноично според нея, че повечето хора, ако не и всички, ще реагират на външността ми с отвращение и изблик на насилие. Ако й разправех и за мъгливите и ясноликите, току-виж решила, че съм твърде ексцентричен за вкуса й. Тогава можеше да спре ланд ровъра до бордюра и да ме помоли да сляза.
Отношенията ни бяха деликатни и крехки, подобно на сложната кристална структура на онези първи големи снежинки, които заваляха, докато бях в парка. Отведнъж се бяхме приели взаимно,
защото не можехме да приемем никой друг. Уважавах нейните храбри опити да се справи с фобията си, може би и тя уважаваше моите да преодолея онова, което вероятно приемаше за параноя. Бяхме аутсайдери, тя — по свой избор, аз — защото се бях родил такъв, но това не гарантираше приятелство помежду ни. Тя не искаше света,
светът не искаше мен и като се замислеше човек, ставаше ясно, че не сме толкова сходни помежду си, както изглеждаше на пръв поглед, че лесно можеше да се породи напрежение, което да доведе до нетърпимост и раздяла между нас.
Аз вече я обичах. Щях да съм доволен да я обичам цял живот,
без да я докосна. Не виждах обаче знаци тя да ме обича по същия начин или изобщо някак. Предвид социофобията й, ако заподозреше дълбочината на чувствата ми към нея, можеше да се отдръпне и да ме прокуди. Може би не беше способна да ме обича дори малко, а бях сигурен, че с времето аз ще изпитвам все по-силна любов към нея, на която тя едва ли ще може да отговори. Известна надежда ми даваше фактът, че тя явно беше обичала баща си. Тази надежда ми бе много необходима, защото, след като бях изживял една след друга две тежки загуби, поредната вече можеше и да ме сломи.

124
Попитах Гуинет къде отиваме.
— Да се видим с някого — отговори тя.
— С кого?
До този момент готическият грим бе придавал на момичето екзотичност и особен чар, но не я правеше да изглежда опасна. Сега обаче лицето й стана сурово, устата й заприлича на цепнатина в камък, тя стисна зъби, сякаш беше захапала нещо, което искаше да разкъса, и аленото мънисто на пиърсинга й затрептя и заискри като истинска капка кръв.
В отговор на въпроса ми изрече:
— Никой не знае името й. Казват, че е мъртва, но аз отказвам да го повярвам. Отказвам.

125
34.
Улицата беше в приятен квартал, с кленови дървета от двете страни, чиито голи клони представляваха подобаваща за нея архитектура — идеално изящни в зеления си вид и червени като огън през есента. Къщата от жълти тухли се издигаше зад тесен преден двор, а верандата й бе окичена с коледни лампички. На вратата висеше венец.
Когато Гуинет паркира до тротоара, очаквах да остана в колата,
но тя каза:
— Искам да влезеш вътре с мен. Нищо не те заплашва.
— Единствената къща в града, където съм стъпвал, е твоята.
Единствената. Всяка къща сама по себе си е капан, място, което не познавам, с твърде малко изходи за бягство.
— Не и тази къща.
— Не мога.
— Можеш, Адисън.
Сниших се още повече на седалката си.
— Те няма да ти навредят — промълви тя.
— Кои са те?
— Те се грижат за нея.
— За момичето без име?
— Да. Хайде сега, ела. Искам да я видиш.
— Защо?
Тя отвори уста да отговори и не намери думи. За миг остана взряна в черните клони на кленовете, докато вятърът бавно плетеше бяла дантела върху кората им. После каза:
— Не знам. Не знам защо искам да я видиш. Но знам, че трябва.
Важно е да го направиш. Убедена съм, че е важно.
Поех дълбоко въздух и го издишах, сякаш изхвърлях с него съмненията си.
— Обадих им се по-рано — допълни тя. — Знаят, че ще отидем.
Обясних им, че имаш… проблеми. Сериозни проблеми. Те ме приемат такава, каквато съм. Ще проявят разбиране към теб, Адисън.

126
— Е, предполагам, че след като ти не се боиш от тях, и аз не бива да се страхувам.
Въпреки казаното изпитвах ужас от това да вляза вътре, но слязох от колата, затворих вратата и я изчаках да заобиколи пред ланд ровъра.
Снегът мигом посипа черната й коса и сребристите й обувки оставиха малки дири върху тротоара.
Едва тогава осъзнах още една прилика между нея и марионетката, освен очите и черните ромбове върху лицето.
Марионетката носеше черен смокинг с черна риза и бяла вратовръзка,
а Гуинет бе облечена изцяло в черно, ако не се брояха обувките й.
Едва не дадох заден, но аз вече я обичах, така че я последвах през портичката в оградата с метални шипове.
— Той се казва Уолтър — информира ме Гуинет. — Вдовец е с две малки деца. Бил е в медицинска служба в армията, сега работи като фелдшер.
Тя по-скоро се пързаляше, отколкото вървеше, и си помислих как това момиче никога не би залитнало върху неравна почва или лед,
толкова невероятна координация притежаваше.
Когато се качихме на верандата, тя добави:
— Сестра му Джанет също живее тук. И една по-възрастна жена, Кора. Джанет и Кора са медицински сестри. Пациентката никога не е оставяна сама за повече от няколко минути.
— Но това не са ли твърде много хора за теб? — попитах.
— Те разбират моя проблем. Не ме приближават прекалено.
Гледат да няма повече от двама наведнъж в една стая с мен. Всичко ще е наред с теб.
— Кой знае…
— Аз знам — отсече. — Всичко ще е наред.
С натискането на звънеца се разнесе приятен звук вътре в къщата, който чухме през вратата, украсена с коледен венец, докато стояхме под празничните светлинки. Почти веднага ни отвори един мъж и каза:
— Гуин, липсваше ни, отдавна не си се отбивала.
Не можех да го видя, тъй като държах главата си наведена;
опасявах се, че маската за ски не ме скрива достатъчно, че ще ме разгадае по очите.

127
Тя отвърна:
— Аз съм си все така, както ме знаеш, Уолтър, през повечето дни не излизам. Но тази вечер е… специална.
С известна тревога я последвах в преддверие с дъсчен под и кръгъл килим на цветя. От телевизор в съседната стая звучеше официален глас.
Уолтър каза:
— Това трябва да е Адисън.
На което аз смотолевих:
— Съжалявам, обувките ми са мокри.
— Няма нищо, просто сняг — отвърна Уолтър.
Гласът му ми хареса. Звучеше сърдечно. Искаше ми се да го видя как изглежда, но не вдигнах глава да го погледна.
— Нали помниш правилата на Адисън, за които ти казах? —
обади се Гуинет. — Къде са децата?
— В кухнята. Наясно са, че трябва да стоят там.
— Много бих искала да ги видя, но за Адисън ще е трудно.
Запитах се за колко ли невротичен ме смяташе Уолтър. Вероятно бе на мнение, че съм си направо луд.
— Джанет е в кухнята — каза той. — Приготвяше вечерята,
когато ти се обади, но я отложи за малко.
— Съжалявам, че идвам с толкова кратко предизвестие.
— Ти си като член на семейството, Гуин. Изобщо не е нужно предизвестие. Ще ида да видя дали тя няма нужда от помощ за децата или нещо друго.
Когато останахме сами в преддверието, Гуинет ме попита:
— Добре ли си?
— Да, добре съм. А ти?
— Била съм и по-добре — отвърна тя.
Вдигнах глава и огледах антрето. Вдясно малък коридор с арка водеше към дневната. Всичко беше чисто, подредено, светло и приятно; място, изпълнено с хармония. Помислих си, че онези, които живееха тук, вероятно се чувстваха сигурни и защитени, радвах се за тях, щастлив бях, че такъв живот въобще е възможен.
Гласът от телевизора съобщи, че епидемията в Китай всъщност се е прехвърлила през границата от Северна Корея.

128
От кухнята в коридора излезе жена и аз отново наведох глава. Тя поздрави Гуинет и ми се представи — това беше Джанет — а аз отвърнах, че ми е приятно да се запознаем, макар погледът ми да бе забит в кръглия килим на цветя.
Джанет ни поведе към втория етаж. Изчакахме на горната площадка, докато тя мина по коридора и влезе в една стая, където
Кора, по-възрастната медицинска сестра, седеше при безименното момиче.
Тъй като почувствах, че някой злонамерен се качи по стълбите зад нас, извърнах се да погледна, но не видях някой да ни следва.
Джанет и Кора излязоха от стаята на пациентката, влязоха в друга точно насреща и затвориха вратата.
— Това е важно — каза ми Гуинет.
— Сигурно е така.
— Вече знам защо те доведох тук.
— Защо?
Вместо да ми отговори, тя тръгна по коридора към отворената врата и аз поех с нея. На прага тя се поколеба. Вдигна ръце, сякаш да закрие лицето си, но после ги стисна в юмруци и на онзи, който беше откъм мен, синият гущер на временната татуировка потрепна, като че ли беше оживял и се канеше да скочи от кожата й. Със смръщени вежди, плътно затворени очи, стиснати челюсти и вена, туптяща на слепоочието й, тя изглеждаше сякаш изпитва болка или се бори да потисне силен гняв. Ала после си помислих — и сам не знам защо —
че може би това бе позата, в която се молеше, ако тя изобщо някога се молеше.
Гуинет отвори очи и отпусна юмруци. Влезе в стаята. Заради мен изключи централното осветление и пусна по-приглушена настолна лампа, така че очите ми да не можеха да бъдат лесно забелязани под качулката.
Погледнах назад към затворената врата, зад която бяха изчезнали
Кора и Джанет. После се озърнах към площадката на стълбището.
Когато прекосявах прага, видях върху него същите неразбираеми надписи като тези на входа на апартамента на Гуинет.
В голямата стая имаше две кресла, две малки масички, скрин,
нощни шкафчета. Имаше също и две легла, като по-далечното беше

129
прилежно оправено с наредени отгоре декоративни възглавнички, а по-близкото беше болнично.
Горната част на механизираната рамка беше повдигната и върху нея, отпуснато в селения, по-далечни от обикновен сън, лежеше момиче на около шест години. Ако беше аватар, но не въплъщение на божество, а на принцип, лицето й би било подходящо за изображението на мира, или на милосърдието, или на надеждата; ако бе способна на изражение, усмивката й би била чудотворна.
Застанала до момичето и загледана в нея, но говореща на мен,
Гуинет промълви:
— Ако Райън Телфорд ме убие, ако някой ме убие, ти трябва да се грижиш за нея. Да я закриляш. На всяка цена. На всяка!

130
35.
През нощта бездомникът бе допил последната си бутилка и се бе будил многократно от мъчителни сънища. В тях всички в живота му,
които беше успял да разочарова, се бяха върнали, за да осуетяват опитите му да се сдобие дори само с още една халба от продукта на пивоварното изкуство. Ето защо се размърда още на съмване, което не му беше в навиците, за да претърси преките около търговските обекти на територията си за подлежащи на рециклиране кутийки от безалкохолно и други скромни съкровища из контейнерите за боклук,
от които си изкарваше прехраната толкова време вече.
Ето как стана, че откри в един такъв контейнер пребитото голо телце на около тригодишно момиченце, което той помисли за труп,
докато от него не се изтръгна тъничък, невъобразимо нещастен писък,
досущ като от котето, което веднъж бе намерил прегазено от кола минута-две преди да умре. От дълго време насам бе гледал да избягва каквито и да било отговорности. Ала в сърцевината му се бе запазила закърнялата ядка на по-добрия човек, който някога се бе надявал да бъде, и приглушеният детски плач заговори тъкмо на този остатък.
Откри, че още му е останала способност за състрадание.
В протритите си, кърпени и покрити с мазни петна дрехи,
сплъстена коса, стърчаща изпод лекьосано и смачкано бомбе, каквото вече от десетилетия не можеше да се види на главата на никой гражданин, с кървясали до мораво очи и нос, покрит с видими капиляри, той отвори с ритник вратата на оживеното кафене на около една пресечка разстояние от въпросния контейнер за боклук. С
плачещото дете на ръце и викове „Линейка, линейка!“ той се втурна сред смаяните клиенти, чакащи да дадат поръчката си, двама от които бяха полицейски служители.
Първоначално, но не за дълго той бе заподозрян като виновника за състоянието на момиченцето. Откритото сред отвратителните купчини боклук дете обаче явно беше разместило нещо в крехкия му организъм и когато взеха момиченцето от него, той вече не бе в състояние да стои прав и да контролира треперещите си ръце, с които

131
ту дращеше пода с безсмислени жестове, ту си дереше лицето и гърдите, сякаш отчаяно се опитваше да махне някаква гадост,
полепнала по него. Преди да бе свършила сутринта, се озова не в арестантска килия, а като пациент в същата болница, където беше откарано момиченцето.
Лекарите установиха, че детето не просто е било пребито, а изтезавано, и то не веднъж, а многократно, може би през по-голямата част от трите години, в които беше живяло (както лекарите приблизително бяха определили възрастта му). Властите не бяха в състояние да открият родителите му. Широко разпространеният портрет с молив на момиченцето не доведе до някакви полезни сведения, а снимката на лицето й, направена, след като синините поизбледняха, също не даде резултат. Стигнаха до извода, че тя е била пленница през по-голямата част от краткия си живот, по всяка вероятност са я държали скрита, а при такива случаи обикновено майката и бащата или единият от двамата бяха причинителите на физическия тормоз.
Момиченцето стана повереница на съда по време на възстановяването си. След месец травмите й бяха излекувани, но тя не се събуди. Шейсет дни след като бе открита, прогнозите за излизането й от кома бяха песимистични. Консилиум от лекари стигна до единодушното мнение, че макар технически детето да не бе в състояние на мозъчна смърт, ще остане в перманентно вегетативно състояние. Според настоящата медицинска етика човек в такова състояние не изпитва дискомфорт, ако бъде лишен от храна и течности. Съдът разпореди отстраняване на тръбата, чрез която в стомаха й бе вкарвана храна, и спирането на всички извънредни мерки за поддържането й жива, макар заповедта да предвиждаше петнайсетдневен срок за обжалване от страна на организациите,
защитаващи правата на пациентите.
Гуинет ми разправи всичко това, докато стояхме от двете страни на леглото на безименното момиче в жълтата тухлена къща, докато отвън снегът и студеният вятър вилнееха над града — тихо напомняне за жителите му, че силата на природата може да заличи и най- могъщите им творения, макар малцина от тях да го възприемаха така.
Тя ме изненада, когато насред историята си посегна и хвана ръката на

132
детето между дланите си. С изключение на любимия й баща, явно това бе единственото човешко същество, от чийто допир не се боеше.
Уолтър работел в болницата, където било настанено детето.
Обадил се на Гуинет да й каже, че лекарите от консилиума били сигурни, че съдията ще отхвърли обжалването, което означавало, че момиченцето щяло да получи тежки поражения от дехидратацията на организма му и най-вероятно вече ще бъде мъртво, докато бъде намерен достатъчно милостив съдия от върховния съд, който да отсъди животоподдържащите процедури да продължат.
— Откъде се познаваш с Уолтър? — попитах.
— Баща ми навремето прекара няколко дни в болница заради кървяща язва. Съпругата на Уолтър беше дневната му сестра. Прояви голяма доброта към него. Поддържах контакт с нея и след изписването му. Когато тя почина съвсем млада само две години след татко, убедих настойника си да използваме част от наследството ми, за да създадем фонд за обучение на нейните и на Уолтър деца.
— И Уолтър се е надявал да поемеш разноските за поддържането на живота на това момиче?
Тя поклати глава.
— И сам не знаеше какво иска, когато ми се обади. Просто каза,
че според него тя не е вегетативен случай.
— Той не е лекар.
— Не е. Фелдшер е. Каза обаче, че у това момиче има нещо специално, не можел точно да определи какво, но го чувствал. Помоли ме да ида да я видя. Вмъкна ме в стаята й след полунощ, когато там имаше малко хора, за да не превъртя.
— Ти не превърташ.
— Имам си моите моменти — увери ме тя.
Като посочих отпуснатата ръка на детето, която Гуинет държеше, попитах:
— И в онази нощ ли я докосна?
— Да. Не знам как събрах смелост, но го направих.
— И ти смяташ, че е специална?
— Да.
— Защо?
Тя се наведе да целуне ръчичката на момичето.

133
— Не съм сигурна какво мисля за нея. Знам само, че трябва да я закрилям, докато се събуди и ни каже името си.
— Изглеждаш толкова сигурна, че ще се събуди.
— Сигурна съм, да. Сигурна съм въпреки това… — Тя нежно отметна лененорусата коса на детето от лявата страна на лицето й и откри назъбена вдлъбнатина на границата между веждата и слепоочието — белег от някой звяр, подписал се не с писалка, а с твърд тъп предмет.
— Как се озова тя тук?
— Ще ти разкажа по време на вечерята. Не искам повече да причиняваме неудобство на Уолтър и семейството му. Изчакай ме на предната веранда, докато поговоря с Джанет и Кора.
Слязох долу в преддверието. Някой беше изключил телевизора.
Стоях сам в топлата тишина под широката арка към дневната, все още притеснен от присъствието си тук, но все пак щастлив да се насладя на домашен уют.
Вляво от арката в една ниша в стената гореше свещ в бурканче от прозрачно стъкло с отвор в капака, та да се предотврати опасност от пожар, ако свещта случайно бъде съборена на пода. Видях, че осветява нещо като малък храм с порцеланова статуетка на Дева
Мария.
Когато пристъпих в дневната, за да разгледам по-отблизо снимките в рамки от двете страни на статуетката, видях снимка на жена — обективът бе запечатал не само красотата й, но и нейната доброта и интелигентност. Пламъкът хвърляше отблясъци по сребърните рамки с декорация от рози.
Застанах на верандата пред стълбите и наблюдавах призрачния парад на снега, от който вятърът ваеше причудливи форми, които се променяха постоянно, когато преминаваха през осветените пространства и сенките. Голите черни клони на кленовете се поклащаха в идиотски ритъм и проскърцваха като стари неремонтирани дървени стълби.
След минута на верандата се появи Гуинет и затвори външната врата.
— Как се почувства вътре? Не беше чак толкова зле, нали?
— Зле беше, по-лошо, отколкото очаквах, но не по начина, по който предполагах.

134
— Хайде, чакам някои обаждания, но междувременно ще хапнем.
В колата, докато тя включваше двигателя, казах:
— Съпругата на Уолтър е била добра с баща ти.
— От това, което съм чувала за нея, била е добра с всички.
— Тя не просто е умряла, била е убита, нали? — промълвих.
— Да.
— Името й Клеър ли е?
— Значи случаят ти е известен.
— Били са трима. Хвърлили са я в езерото в парка. Метнали са я там като боклук.
Топлината от климатика постепенно прогонваше студа и ние седяхме заедно мълчаливи. Без погледи. Без докосване. Но близо един до друг.
После тя заговори.
— Райън Телфорд е със солидна репутация, ползва се с уважение, има отлично образование и висок пост, но зад тази фасада е също като онези тримата. Способен е на всичко. В крайна сметка при хората като тях крайната цел е една — власт. Да имат власт над другите, да ти казват какво да правиш, да те използват както си пожелаят, да те унижат и пречупят, да те принудят към подчинение и накрая да те лишат от вярата ти в истината, да те доведат до отчаяние,
че надежда няма и никога не е имало. След миналата нощ той вече знае, че съм заплаха за него. А той не би го допуснал. И няма да се спре пред нищо.
— Може ли да разбере за тази къща?
— Не вярвам. Нито за онази, в която ще съм тази нощ. Но с неговите връзки не мога да бъда сигурна за нищо. Не биваше да те моля да закриляш момичето. При твоите ограничения искам прекалено много от теб.
— Ти с твоите ограничения си успяла да направиш немалко за нея. Ако се стигне дотам, все ще се справя някак. Но няма да се наложи. Имаш ли доказателство за кражбата на Телфорд?
— Отне ми доста време да се сдобия с него, но го имам.
Доказателството е лесната част. На кого да се доверя, че да му го представя, ето това е пъзел, при който половината парчета липсват.
— На полицията — казах.

135
— Полицията, прокуратурата, съдилищата… Там се срещат добри хора, Адисън. Ала съществува дълбока корупция. Това не е градът, който беше някога. Всички говорят за справедливост, но не може да има справедливост там, където няма истина, а в наше време истината рядко е признавана и често е презирана. Градът се превърна в истински свинарник, където парите са калта — много от тях мръсни пари или неправомерно похарчени средства от данъци — и в тази кал се валят повече хора, отколкото би помислил. Ако предам доказателството в неподходящи ръце, ще имам много врагове вместо един.
Тя отдели колата от бордюра, а снегът падаше като пепел от невидимо изгоряло небе. При цялата си яркост градът наоколо ни изглеждаше помръкнал и милионите домове в него не предлагаха истинска сигурност.

136
36.
В нощта, когато баща ми увря, валеше силен сняг. Улиците бяха почти непроходими заради стачка на общинските работници от отдела по поддръжка на улиците и санитарен контрол, с които малодушният кмет не се изправяше лице в лице. Нямаше снегопочистващи машини,
които да изриват преспите към тротоара, нито камиони, очакващи да приберат събрания сняг. Тъй като бурята дойде с обилен снеговалеж,
но без вятър, идеално равни бели слоеве се бяха образували върху всяка хоризонтална повърхност, гладки като сметанова глазура. Върху светофарите имаше бели качулки, под които циклопски очи горяха в червено, зелено или жълто. Единствените превозни средства навън —
няколко бяло-черни автомобила 4×4 с полицейски емблеми отстрани и пригодена за зимни условия линейка с подобен дизайн игнорираха тези сигнали и пресичаха кръстовищата, без да спрат.
Чели бяхме за предвижданата буря във вестника в библиотеката при последното си посещение в нея и се бяхме приготвили за нощна разходка, чието очарование щеше да бъде подсилено от вълшебния облик на града, затрупан от сняг. Топло облечени под подплатените с кожа шлифери, с ботуши и ръкавици, с маски за ски, с нахлупени качулки, стегнати под брадичките, излязохме над земята в приповдигнато настроение.
През първия час на обиколката ни видяхме много прекрасни неща, едно от тях особено паметно — когато влязохме в пресечката,
където се издигаше величествената катедрала „Свети Сатурнин от
Тулуза“
[1]
. Църквата и прилежащите към нея постройки заемаха цял квартал върху широкия равен връх на Катедралния хълм, със стълби,
изкачващи се до трите входа, всеки с двойни, облицовани с бронз врати под петолистна арка. Двете готически кули се издигаха толкова високо в нощта, че на момент върховете им се губеха сред валящия като в калейдоскоп сняг.
По улицата се зададе шейна, теглена от кон, голям едва ли не като добиче от порода „Клайдсдейл“. Приглушеният от снега тропот на подкованите копита и подрънкването на звънчетата по сбруята му

137
бяха знак за неговата реалност, която иначе бихме поставили под въпрос — толкова фантастични изглеждаха и животното, и четириместната карета, която то теглеше. На предната седалка имаше мъж и жена, друга двойка седеше зад тях и всички бяха като излезли от роман на Дикенс: жените с шапки с връзки и рокли с огромни разкроени поли, с наметки и ръце, пъхнати в пухкави маншони;
мъжете — с тежки палта и цилиндри и ярки шалове около врата.
Решихме, че трябва да са го планирали от дълго време като ексцентрично забавление, и ни стана приятно, че някой би си направил толкова труд за подобно фриволно развлечение. Помахахме им, те ни отвърнаха и завиха на запад по склона към Катедралния хълм.
Въодушевени от видяното, с баща ми подхванахме бой със снежни топки насред улицата на половин пресечка от църквата. Това правехме и се заливахме от смях, когато полицейска кола зави зад ъгъла и се насочи към нас. Може би двамата патрулиращи искаха само да ни предупредят да не продължаваме играта си насред улицата,
макар движението да бе толкова слабо, колкото би било и след деня на
Страшния съд. А може би се безпокояха да не пострада някоя от паркираните до тротоара коли — ако неволно загребяхме и камъчета със снежните си топки, можеше да счупим прозореца на някоя от тях.
Помахахме им, за да покажем, че сме разбрали предупреждението, и минахме между две паркирани коли към тротоара, за да продължим пътя си на север. Ала веселото ни помахване явно не ги удовлетвори. Обърнаха колата си, за да ни последват, и ни осветиха с фаровете си.
По мегафон единият изрече:
— Моля, спрете на място.
Когато майка ми ме пропъди от дома ни, животът ми се бе затъркалял по дългия склон на промяната, но през дванайсетте години,
откакто баща ми ме спаси от риска да бъда подпален, се бях радвал на добро и стабилно съществуване. Онова, което се случи през следващите минути обаче, не приличаше на склон на промяна, а по- скоро на канара над пропаст, от която бях блъснат в мрака. Никога няма да мога да си припомням случилото се без болка.

138
[1]
Християнски мъченик, един от най-почитаните светци във
Франция, умрял около 250 г. — Б.р.
↑

139
37.
В ланд ровъра, заобиколен от града, си мислех как валящият сняг започва да изглежда злокобен, сякаш бе същата нощ, в която баща ми умря, сякаш вятърът, след като бе обходил безброй пъти света през тези шест години, сега се завръщаше за мен.
Докато пътувахме към убежището, в което Гуинет бе избягала от апартамента си край парка, тя каза:
— Когато Уолтър изгуби Клеър, това го промени. Бруталността на убийството, последвана от пародията на оправдателните присъди,
го радикализираха.
От тримата насилници — Оркот, Сабато и Клъркман —
последният беше син на дългогодишния президент на профсъюза на градските полицаи и пожарникари. Пресата и всички отговорни власти бяха единодушни, че това по никакъв начин нямало да повлияе на работата на прокуратурата.
В съдебната зала обвинението твърдеше, че според полицейските протоколи, посочени като свидетелства по случая,
сестринската касинка и гащичките са открити редом с другите дрехи на жената край езерото. Разследващият полицай вече се бе пенсионирал и бе напуснал щата; бил твърде болен, за да бъде призован. Обвинението било сигурно, че протоколите не са подправени, че касинката и гащичките, открити във вана, не са принадлежали на убитата сестра. Адвокатът на защитата предложи обяснението, че лелята на Оркот, Вербина Оркот, която бе твърдяла, че е открила тези вещи, ги е подхвърлила там, за да инкриминира племенника си, когото мразела и смятала за пропаднал наркоман. Не било ли истина, че смятала съпруга си за твърде наивен и прекалено щедър във финансово отношение към племенника им? Не било ли истина, че често се карали заради тази му щедрост? Не било ли истина, че след като предала тези така наречени улики на полицията,
мъжът й подал молба за развод? В своите показания Вербина заяви, че касинката и гащичките, показани й в съда, не са същите като онези,

140
които е открила под седалката във вана, ала когато бе подложена на безмилостен кръстосан разпит, на моменти се объркваше.
Макар в първоначалните изявления на говорителя на полицията да се споменаваше за ДНК, снета от дюшека, съвпадаща с тази на тримата заподозрени и жертвата, по времето, когато делото бе в ход,
обвинението вече не разполагаше с ДНК съвпадения с жертвата и
Оркот, а пробите на Клъркман и Сабато не даваха категоричен отговор. Тъй като тялото на медицинската сестра бе престояло часове в езерото, водата бе проникнала през всичките му отвори. Заместник главният патоанатом свидетелства в съда, че не е могъл да снеме ДНК
на извършител от трупа. По неупомената причина главният патоанатом не бе призован да свидетелства.
При такива съмнителни улики случаят можеше и въобще да не стигне до съда, ако не бяха самопризнанията на Сабато. В съда обвиняемият обаче заяви, че те били фалшиви, защото двамата разпитващи го детективи го заплашвали и му упражнили психически тормоз, така че той се уплашил за живота си. Също така не му позволили да извика адвокат. Двама психолози свидетелстваха, че
Сабато има коефициент на интелигентност под средния и страда от комплекс за непълноценност; вследствие на това бил плах и склонен да изпитва страх дори в обикновени ситуации. Не стигнаха дотам да твърдят, че Оркот и Клъркман са приели Сабато в компанията си само от добро сърце, но се намекна за подобни благородни мотиви.
Двамата обвинени детективи Хайнс и Корсо, близки приятели,
не се справиха добре на свидетелската скамейка. След като съдебните заседатели излязоха с присъда „невинни“, двамата детективи бяха отстранени от служба за една година без заплата. Макар и лишени от доходи, Хайнс и Корсо не понижиха стандарта си на живот, нещо повече — наеха апартамент в Лас Вегас и през по-голямата част от годината се насладиха на всички развлечения, които градът можеше да предложи, след което се върнаха към задълженията си смирени и покаяни.
Докато караше ланд ровъра през усилващия се снеговалеж,
Гуинет каза:
— Когато откритото в контейнера за боклук момиченце не бе защитено от съда, когато съдия Галагър разпореди да се отстрани хранителната й тръба, Уолтър бе обзет от чувството, че системата я

141
отхвърля, както беше сторила и с Клеър. Без да бъде споменавано името ми, Галагър бе убеден да разреши учредяването на фонд, който да осигури грижите за детето. Без много шум настойничеството бе поверено на Уолтър и на сестра му Джанет, така че да се грижат за нея в къщата, която бях осигурила чрез фонда.
Като имах предвид социалната фобия и ограниченията, които й създаваше, се възхищавах на Гуинет, че е успяла да постигне толкова много. Предположих, че е била научена да действа решително и смело от баща си, за когото говореше с такава почит, както и аз бях научен на всичко от моя баща.
— Но как е бил убеден съдията да позволи всичко това, без да знае кой финансира фонда?
— Роуз, майката на съдия Галагър, има силно влияние над него,
тъй като той ще получи голямо наследство след смъртта й. Човекът, на когото Роуз се доверява най-много на този свят, не е синът й, който често й се противопоставя, а Тийг Ханлън.
— Твоят настойник.
— Той й обяснил какво ще се случи на детето, стига съдията да даде позволение. Роуз се поболяла от мисълта, че малката може да бъде оставена да умре от глад. Без да споменава откъде има сведенията, тя заявила на сина си, че ако на Уолтър и Джанет не бъде поверено настойничеството над детето, тя ще изготви ново завещание,
с което ще му остави едва една четвърт от имуществото си. Пред съда решението бе представено като плод на мъдрост и състрадание. И
колелата на правосъдието се задвижиха със скоростта на експресен влак.
— Толкова много усилия и пари за дете, което не познаваш —
посочих аз.
— А за какво друго са парите, ако не за такива неща? Освен това ти я видя. Тя е специална.
Припомних си лицето, вдъхнало у мен чувство на умиротворение, състрадание и надежда.
— Да, мисля, че е специална. Но в какво отношение?
— Времето ще покаже. Може би скоро.
Вятърът носеше сухия фин сняг шеметно по улицата. Вляхме се в натовареното движение по нея и скоро стигнахме до по-спокоен квартал с множество театри и ресторанти. През валящите снежинки

142
прочетох заглавията на постановките и имената на актьорите,
участващи в тях.
Запитах се какво ли е да седнеш в такъв театър, където публиката е в дискретна сянка и целият широк свят за кратко време се е свил до осветената сцена; да седиш без страх сред стотици хора и да виждаш как се разгръща сюжетът, да се смееш с тях, да споделяш напрегнатото им очакване, а в най-вълнуващите моменти на пиесата да плачеш заедно с тях.
Отново се замислих за детето в кома, отпуснато в леглото като принцеса от приказка, омагьосана принцеса, която трябва да чака много години, преди да стане достатъчно голяма, че да бъде събудена от целувката на принц. Също като в приказката целувката щеше да излекува костта на смазаното слепоочие, така че когато лененорусата й коса бъдеше прибрана назад, вече нямаше да я има тази плашеща вдлъбнатина на черепа й.
Беше неизбежно подобна мисъл да извика в паметта ми смазаното лице на баща ми, струята кръв, приличаща на ореол около главата му на светец.
— Какво ти е? — попита Гуинет.
— Нищо.
— Нещо те измъчва.
— Не, добре съм.
Тя най-вероятно мислеше, че лицето ми е обезобразено от изгаряне. Изпитвах нежелание да й споделя, че бяха съществували и други като мен — баща ми и неговият баща — и че може би има и още такива от нас, криещите се, по света. Гуинет сигурно си представяше, че моят баща е бил като нейния, човек с нормална външност, способен да се движи и денем, и нощем където си пожелае.
Надявах се да го вярва още известно време. Крехките часове на нашето приятелство можеха да секнат, когато тя най-сетне узнаеше, че онова у нас, което ужасяваше хората, не беше просто обгоряла плът или пък познатите деформации на човешкото лице, за които си имаше медицински дефиниции; че бяхме толкова страховити, та дори тя с цялата й толерантност и съчувствие би могла да се отдръпне уплашена и отвратена.
— Добре съм — повторих, като държах главата си извърната встрани от нея. — Просто съм гладен.

143
— Почти стигнахме. Скоро ще вечеряме.
— Чудесно. Това ще е добре.
Знаех, че бях сторил нещо съдбовно, когато я издирих в скривалището й в библиотеката. Ако бе писано да умра в този сняг,
както стана с баща ми преди шест години, то тъкмо моите действия бяха предизвикали бурята и бунтът ми срещу самотата щеше да се окаже фатален за мен.

144
38.
— Моля, спрете незабавно.
Осветени от фаровете, с баща ми стояхме на тротоара, който се бе превърнал в театър — двама актьори от общо четирима, като останалите скоро щяха да се включат. Цялата сцена бе толкова изпипана откъм детайли, а снегът добавяше тъй майсторски страничен ефект, та нямаше как да отрека, че тази сцена всъщност бе светът. И все пак в продължение на половин минута стоях парализиран, в състояние на отрицание, и се опитвах да се убедя, че това трябва да беше театър в сън, от който щях да се събудя всеки момент.
Имахме резервни планове за всевъзможни ситуации, които можеха да възникнат при престоя ни над земята, и най-лошата сред тях беше среща с полицията. Тъй като никога не престъпвахме закона,
нямаше причина да ни спират, но от друга страна, те бяха легитимната власт, на чиито заповеди всеки трябваше да се подчинява. В нашия случай подчинението щеше да е равносилно на смъртта ни.
Затова девизът ни при подобен сблъсък можеше да бъде единствено като този на древните, нападнати от лъвове: Бягай бързо!
Ала за зла участ ни спряха на Катедралния хълм — място, което предлагаше твърде малко маршрути за бягство. Зад нас беше
Природонаучният музей, затворен в този час, който заемаше пространството между две пресечки без никакви проходи. Отсреща на улицата пък беше Центърът за сценични изкуства „Ръдърфорд“ —
тъмен и непристъпен. Единственият ни избор беше да продължим на север по Катедралния булевард или да се върнем на юг.
В подобна ситуация, в каквато не бяхме попадали, но бяхме обсъждали, тактиката ни щеше да бъде да изчакаме полицаите да излязат от колата и да тръгнат към нас, така че, като хукнем, да спечелим няколко секунди предимство, докато те се върнат в патрулката. Не трябваше да ги допускаме твърде близо обаче, защото можеше да ни подгонят. Планът ни беше да се затичаме в противоположни посоки, за да раздвоим вниманието им. Тъй като

145
нямаха причина да ни подозират в престъпление, щяха да реагират според официалния полицейски правилник, който им позволяваше да ни преследват, но не и да ни застрелят в гръб.
— Бягай на юг — инструктира ме баща ми, когато вратите на полицейската кола се отвориха и полицаите излязоха на улицата.
Бяха високи и яки мъже и изглеждаха още по-едри заради тъмносините си подплатени зимни униформи. Късите ватирани якета завършваха с ластичен кант точно над коланите им с оръжията —
пистолетите бяха в кобури на десния им хълбок.
Баща ми им каза с възможно най-дружелюбен тон:
— Твърде пораснали сме за бой със снежни топки, но тази нощ действа така възбуждащо.
— Наблизо ли живеете? — попита единият.
— Да, господине, съвсем наблизо.
В такава ситуация думата „съвсем“ беше код помежду ни и означаваше „бягай“.
Когато се обърнах на юг, с периферното си зрение видях как баща ми се подхлъзна в снега на втората си крачка и падна.
Ние, криещите се, може да сме мутанти, но нямаме суперсилите на мутантите от филмите. Повече човеци сме, отколкото ни мислят, и сме подвластни също тъй на законите на физиката и гравитацията,
както и на последиците от своите решения. Фриволността на боя със снежни топки насред улицата предизвика това да бъдем забелязани,
което за нас бе като да задействаме ръчна граната.
Шокът от падането на баща ми издуха от главата ми всички предварително подготвени стратегии и аз се обърнах към него със страх за живота му, който изличи за момента всякакви опасения за мен самия.
Що се отнася до полицаите, за тях опитът за бягство бе тъй уличаващ като действително бягство. Извадиха пистолетите си, като единият го насочи към мен, а другият го прикриваше, и изрекоха дежурните фрази за такива ситуации. Не смеех да помръдна, а баща ми се изправи на крака, както те поискаха, и разпери ръце встрани, та дланите му да са далеч от джобовете, в които евентуално можеше да държи оръжие.
Той не притежаваше пистолет, но това беше без значение. Онова,
което щеше да последва, бе вече предопределено, тъй сигурно, както

146
че всички реки текат надолу.
Преди да му заповядат какво още да направи, преди и на двама ни да поставят белезници и със сигурност да умрем, баща ми каза:
— Господин полицай, трябва да видите кой съм. Ще сваля качулката си и маската за ски.
Беше предупреден да не прави никакви резки движения, на което той отвърна:
— Господине, може да бъдете спокоен.
Докато развързваше ластиците на качулката си, аз промълвих
„Не!“. Гърдите ми бяха толкова стегнати от ужасяващо предчувствие,
въздухът тъй силно пареше дробовете ми, че не можах да повторя дори тази съвсем кратка дума, а само я редях безмълвно като молитва:
„Не, не, не, не!“.
Той бутна назад качулката и свали маската си.
След като рязко поеха въздух от шока, двамата полицаи за миг застинаха при вида му. Отначало, но само отначало изкривените им лица бяха като на безпомощни деца, приклещени от онова, което ги дебнеше в най-страшните им кошмари, онова, което в страната на сънищата никога не притежаваше черти, а ето че сега имаше лице, по- ужасяващо и от най-стряскащите им фантазии.
Баща ми погледна към мен и изрече:
— Живей!
Сякаш тази дума подейства на полицаите като катализатор и детинският ужас, изписан по лицата им, премина в отвращение
(макар страхът да остана, ясно различим в очите и в треперещите им брадички), след което преля в омраза (макар отвращението и страхът още да присъстваха) и така лицата им, гротескни и измъчени, се превърнаха в истинска галерия от емоции.
Полицаят, към когото баща ми се беше обърнал, го простреля два пъти; изстрелите прозвучаха приглушено в снежната пелена на нощта, отекнаха за кратко напред-назад между музея и концертната зала над пустия връх на Катедралния хълм. Дори като че ли не бяха изстрели, а сякаш тропане с юмруци по врата, звуци, от които се събуждаш и после не се повтарят, тъй че те оставят несигурен дали са били в действителността, или в съня ти.
Баща ми падна по гръб в мекия сняг, част от който се вдигна във въздуха и после се посипа искрящ върху черния му шлифер. Той се

147
бореше за въздух и потрепващите му ръце се задвижиха върху снега отстрани като птици с пречупени криле.
В този момент и още за известно време аз бях престанал да съществувам за двамата полицаи. Тяхната вселена бе лицето на баща ми и неговите гаснещи очи и въпреки че нямаше как да не виждат, че той умира и не представлява никаква заплаха, нахвърлиха му се не с пистолети, а с палките си и го удряха бясно, докато той лежеше, без да оказва каквато и да е съпротива. Това е мощта на нашето въздействие върху хората — насилието им ескалира до такава степен, че даже когато са убили някого от нас, сякаш имат нуждата да го направят повторно.
Вече не бях малкото момче, което баща ми беше спасил от подпалване. Бях двайсетгодишен, може да се каже — голям мъж, и все пак не можех да му помогна.
Със съзнанието, че лицето и очите му ще погълнат изцяло вниманието на двамата полицаи, той жертва своя живот, за да запази моя, и когато каза „Живей!“, това означаваше много други неща,
първото от които беше „Бягай!“. Не можех да му помогна, но не можех и да побегна и да го оставя съвсем сам в последното му изпитание.
Отдръпнах се по тротоара към колите, паркирани до бордюра,
плъзнах се между две от тях, коленичих и пропълзях под един джип.
Придвижих се напред, докато можех да виждам изпод предната му броня, но скрит в сянка как те се опитваха да строшат палките си в костите му.
Не заплаках, защото плачът щеше да ме издаде, а му дължах оцеляването си, за което той бе дал живота си. От точката си на наблюдение не виждах лицата на палачите и бях благодарен за това.
Настървеният побой над човек, който умираше или вече бе мъртъв,
злобното ругаене и нечленоразделните възклицания, пропити с омраза и страх, бяха толкова дивашки, че току-виж гледката на лицата им ме бе превърнала в камък.
Когато приключиха, останаха мълчаливи за миг, чуваше се само насеченото им дишане. После започнаха да се питат: „Какво беше това, по дяволите, какво представлява, ама какво е, мамка му?!“.
Единият повърна. Вторият издаде звук, подобен на хлипане — макар

148
че може би изпитваше някакви угризения, други, по-низки емоции надделяха.
Легнал под джипа, се молех да не ме открият по следите ми в снега и да не дойдат да ме издърпат от скривалището ми.
Когато осъзнаха, че ме няма, реакциите им бяха двойствени,
което личеше от скорострелните им реплики. От една страна, се бояха, че най-вероятно и аз съм от същия вид като онзи, когото бяха убили, а ако съществуваха двама, може би имаше и други като нас,
които нищо чудно вече да се събираха на някой ъгъл, за да отмъстят.
От друга страна, бяха стъписани, когато осъзнаха, че тотално са изгубили контрол над себе си. Каквито и да бяха обстоятелствата, бяха се отклонили далеч от установените професионални правила и това пораждаше у тях чувство за вина и страх от наказание.
Тъй като баща ми ми беше разказвал обстоятелствата около смъртта на своя баща, не се учудих, когато първият им импулс бе да се качат в патрулната си кола и да се махнат от местопроизшествието.
След като шумът от двигателя и от веригите върху гумите заглъхна,
изпълзях на открито. Щом страхът и объркването на полицаите се уталожеха, когато дойдеха съмненията и чувството за вина се засилеше, те щяха да се върнат. Преди това да се случи или да се появи някой друг, аз имах да свърша една ужасна задача.

149
39.
Ако беше обикновена вечер, по това време градът би навлизал в
„трето действие“: улиците, ресторантите и увеселителните заведения щяха да бъдат пълни с милиони хора, предпочели да се забавляват навън. Тази вечер обаче бурята възпираше подобни кулинарни,
музикални, театрални и други изкушения и повечето хора се бяха прибрали по домовете си, сякаш изтеглени от сцената с привързани към тях въжета.
Гуинет ми посочи, че дори по местата, където обичайно имаше опашки от коли и шофьорите им си купуваха дрога, този път знаците
„Паркирането забранено“ се спазваха. Нямаше ги и вездесъщите улични дилъри, взаимозаменяеми младежи, надяващи се да избегнат затвора за достатъчно дълго време, че да бъдат повишени и изтеглени от улицата. Някои от тях работеха на ролкови кънки, та да могат бързо да изчезнат зад ъгъла при първата поява на ченге и ако не му се измъкнат, то поне да успеят да изхвърлят в близката улична шахта инкриминиращата субстанция, преди да бъдат подгонени и арестувани.
Липсваха по запазените им ъгли и проститутките, които нямаше как да изглеждат достатъчно еротично и да привличат клиенти,
облечени в грейки и шуби.
Навлязла едва във втория си час, снежната виелица печелеше поне временно надмощие в борбата с публичните изяви на порока.
Помислих си за мъгливия, който влезе в мъжа два етажа под апартамента на Гуинет, и се почудих колко ли много хора по света бяха гостоприемници на тези създания. Ако съдех по факта, че срещах много повече яснолики, то най-вероятно мъгливите бяха далеч по- малобройни. Мислех също така, че ясноликите не са способни да проникват в някого. Повечето хора реагираха по различен начин на изкушенията и съблазните и се отдаваха на пороците си или се придържаха към добродетелите си не защото някой вътре в тях диктуваше поведението им. Аз виждах нещата така — когато човек

150
слезеше под някакъв праг на деградация, мъгливите го надушваха като хрътки и уловили следата, го преследваха докрай.
След като бях видял Райън Телфорд в лудешката му гонитба на
Гуинет в библиотеката, а после се бях опитал да разчистя разрухата,
която бе оставил в апартамента й, подозирах, че в него се бе вмъкнал мъглив още преди години и че беше във възторг от неговата компания.
През гъстата завеса от сняг завихме в пресечка; от двете й страни се издигаха пет-шестетажни постройки, няколко от които още изпълняваха първоначалното си предназначение като жилищни сгради. Други бяха превърнати в офиси с нисък наем за едва кретащ бизнес и ми напомняха на сградите по разните криминални романи,
където частните детективи държаха кантори, а партерните етажи бяха заети от барове, ателиета за татуировки и специализирани магазини за редки стоки като грамофонни плочи, сувенири от хипарската епоха и препарирани птици и животни.
Пред тясна пететажна постройка от кафяви тухли, чийто партерен етаж бе преустроен в гараж, Гуинет каза:
— Пристигнахме.
С дистанционно изключи алармената система и вдигна ролетната врата. Щом ланд ровърът мина през прага, тя отново я спусна, като следеше зорко в огледалото за обратно виждане затварянето й, явно загрижена някой да не се вмъкне след нас.
Когато слязох от колата, от вратата й върху бетонната настилка се посипа ситен сняг. Гаражът беше студен, слабо осветен от автоматична лампа на тавана. Единствената миризма бе от остатъчни изгорели газове.
Гуинет ми посочи стълбището зад заключената метална врата,
макар че реши да използваме асансьора, който се извикваше не с бутон, а с ключ.
На пода на асансьорната кабина видях думите, написани на неизвестната азбука, които ги имаше и по другите й прагове. Бях я питал за тях преди, но тя избегна отговора. Не настоях повече.
Когато кабината се вдигна от гаража чрез хидравличен подемник, както прецених, аз забих поглед в пода, за да не бъда осветен от флуоресцентната лампа на тавана й.
— Дори и Тийг Ханлън не знае за това жилище — обясни тя. —
Татко основа фонд на Каймановите острови, за да го купи. От фонда

151
се плащат данъците и сметките му. Това ми е аварийното убежище.
— В случай на какво?
— На каквото и да е. За момента поводът е Райън Телфорд. Щом е открил един от осемте ми апартамента, ще ги открие всичките — те са свързани чрез жилищния фонд, който ги притежава.
— Баща ти се е погрижил за всичко това още преди да навършиш тринайсет?
— Мисля, че е имал предчувствие. Че няма да живее дълго.
Макар да не очакваше, че ще бъде убит — било с мед или по друг начин.
Отивахме на петия, последен етаж на сградата.
— Какво има на втория, третия и четвъртия етаж? — попитах.
— Нищо. Може да не си забелязал, но прозорците на първите четири етажа са зазидани. Водят се склад, само дето нищо не се складира там.
Кабината на асансьора се отвори към вестибюл. Страховитата метална врата, която отделяше това малко пространство от останалата част на апартамента, можеше да се отвори само с четирицифрен код и знака звезда на таблото.
— Много сериозна система за сигурност — отбелязах.
— Неудобно ми е да ти го кажа, но татко ме наричаше „моето безценно съкровище“. Това е моят сейф.
В дневната тя включи една стенна лампа и после отиде да запали свещи, на светлината на които щях да се чувствам по-спокоен.
Стаята бе също така минималистично обзаведена като онази в апартамента, където ядох бъркани яйца и козунак, само дето тук имаше и роял.
Застанах до прозорците и видях трима яснолики на покривите на двете отсрещни сгради — жена и двама мъже, изпускащи меко сияние. Валящият сняг, леко искрящ, тъй като отразяваше светлините на града, в близост до тях беше по-ярък, но като че ли ги заобикаляше и не рисуваше дантелени фигури по косите им. Единият от мъжете се бе втренчил в небето, а спътниците му гледаха надолу към улицата, по която неотдавна бяхме пристигнали.
В небето не се виждаше друго освен море от сняг. По улицата на отсрещния тротоар вървеше мъж, превит срещу вятъра, а дългият му шал се вееше зад него, което го правеше да изглежда като ходещ

152
ветропоказател. Следваше го куче на каишка — немска овчарка, ако се съдеше по масивния гръден кош, правия гръбнак и скосените хълбоци.
Когато излязоха от сянката под светлината на уличната лампа,
овчарката вдигна сведената си глава и обърна муцуна към навявания от вятъра сняг, сякаш внезапно почувствала присъствието ми на прозореца горе, и очите й заблестяха. Не отстъпих назад. Мъгливите може и да ги влече към лошите хора и към хибернация в разни предмети, но аз си имам причина да се доверявам на кучетата.
В дневната зад мен Гуинет довърши подреждането на свещите,
стратегически разположени в рубиненочервени стъклени поставки, и угаси лампата.
— Оставих ти чаша пино гриджо върху пианото. Пиеш вино,
нали?
Извърнах се от прозореца и отговорих:
— С баща ми от време на време изпивахме по някоя и друга чаша.
— Искам да ми разкажеш всичко за баща си.
Още не бях готов да отварям тази врата, затова казах:
— А аз искам да науча всичко за теб.
— Няма кой знае какво да се знае за мен.
На рубинената светлина на свещите ясно виждах дясната й ръка,
когато стисна столчето на чашата, в която се отрази едно от близките пламъчета.
— Зад всяко дребно нещо, което научих за теб — казах —
сигурно има хиляда по-важни факта.
— Ти си безнадежден романтик.
— Например: свириш ли на пиано?
— Свиря и композирам.
— Ще ми изсвириш ли нещо?
— След вечеря. Музиката е по-добра като бренди, отколкото като аперитив.
Мобилният й телефон зазвъня и тя го измъкна от джоба на дрехата си. Рингтонът представляваше няколко такта от прелестна музика, но някак знаех, че обаждането носи лоши вести.

153
40.
Преди шест години в друга нощ със силен снеговалеж…
Прозорците на центъра по сценични изкуства и на музея бяха съвсем тъмни, а на юг кулите на „Свети Сатурнин“ се издигаха в нощ,
която бе станала готическа като техните островърхи ребра и контрафорси
[1]
Коленичил до баща ми, гледах съсипаното му лице, за да запомня завинаги колко жестоко бе неговото мъченичество и какво бе понесъл, за да ме спаси. Едното от очите му бе изчезнало под локвичка кръв, за която очната ябълка бе като чашка, и на тази светлина кръвта изглеждаше тъмна като каберне.
Очаквах едва ли не камбаните на катедралата да зазвънят из града в негова памет, ликуващ звън, възвестяващ, че „някой най-сетне е свободен“, и едновременно с него друг, печален, от тежките камбани, които биеха за национални герои и държавници с напева
„Отиде си той, толкова много обичан“. Ала нощта бе тиха, без камбани. За такива като нас нямаше камбани, нямаше погребения и множество от скърбящи и опечалени край гроба.
Разстроените полицаи можеха да се върнат всеки момент. Макар че сигурно се разкайваха за стореното, нищо чудно при вида ми да повтореха с мен насилието, което бяха упражнили върху баща ми.
След като сгънах маската, която той бе свалил от лицето си, и я прибрах в джоба на палтото си, свалих шала от врата му. Увих го около главата му, като покрих лицето, и го закрепих с качулката, която вързах под брадичката му, за да подпра увисналата счупена челюст.
Снегът валеше толкова силно в безветрената нощ, че от мястото си по средата между двете пресечки едва виждах двата ъгъла. Стачката на работниците по уличната поддръжка бе довела до опустелите булеварди, които ни бяха подмамили да прекараме нощта в забавления над земята; сега същата тази стачка ми гарантираше, че тук, по най- опасните склонове на метрополиса, часове след полунощ никой нямаше да ме изненада поне за известно време.

154
Катедралният хълм беше най-високата точка на града, което означаваше, че шахтите бяха най-малки, защото не съществуваха по- високи дренажни тръби, които да ги захранват. Не можех веднага да сваля тялото на баща ми в нашия свят под земята, защото тук нямаше достатъчно голям тунел, който да ни побере.
Имах две възможности пред себе си, но първата никак не ми харесваше. Можех да влача или да нося тялото по една от дългите стръмни улици, които водеха надолу от високото плато, пресечка след пресечка, докато стигна до хоризонтален терен с по-големи канали, в които да мога да се движа прав. Въпреки силния снеговалеж и намалената видимост, колкото по-дълго останех над земята, толкова по-вероятно беше да ме забележат върналите се полицаи или пък случайни минувачи. Освен това едва ли щях да мога да отнеса баща ми толкова далече — не и при този сняг до колене — а ми беше противно да го влача както ловец тътри зад себе си еленов труп през гората.
Втората ми възможност беше „Свети Сатурнин“. Катедралният комплекс заемаше огромна площ, включваща резиденцията на архиепископа, епархийските офиси, както и манастир със зала за управителното тяло, трапезария, галерия със сводове, градина. Имаше таен проход, който отвеждаше от хълма, ала за да имам достъп до него, трябваше да вкарам баща ми в криптата под катедралата.
Вече от години църквите се заключваха след вечерната служба.
Навремето са били отворени денонощно и всяка измъчена душа е можела свободно да влезе и да поседи или да коленичи в уединение.
От няколко десетилетия насам обаче незаключена врата на църква за през нощта си беше покана за вандализъм и оскверняване на олтара;
толкоз за съвременния свят.
Входовете към катедралния комплекс щяха да бъдат отключени на зазоряване. Дотогава трябваше да остана скрит на сигурно място и аз знаех такова.
Бях двайсетгодишен и много силен, ала издръжливостта ми бе поставена на изпитание, когато вдигнах тялото на раменете си и го понесох към „Свети Сатурнин“. За да отнеса баща ми до мястото му за вечен покой скоро след пукването на зората, щеше да се наложи да го приютя в царството на мъртвите, а после и в по-скришни дълбини.

155
[1]
Напречни стени, укрепяващи основната носеща конструкция;
най-важната архитектурно-конструктивна част в готическата архитектура. — Б.р.
↑

156
41.
Бокалът беше рубиненочервен, с прозрачно столче и с размера на чаена чаша. Върху полираната черна повърхност на рояла
„Стейнуей“ бе заобиколен от ореол от червеникава светлина, по- тъмна от кръв, който потрепваше върху лакирания абанос като огън,
горящ под вода.
Усещането ми, че обаждането ще донесе лоши новини, трябва да съвпадаше с интуицията на Гуинет, защото тя включи телефона на режим високоговорител, преди да изрече „ало“, за да ме направи свидетел на разговора, който щеше да последва.
През време на гонитбата в библиотеката предишната нощ бях чул Райън Телфорд да извиква само няколко думи към нея. Макар да не познавах гласа му, по онова, което каза, разбрах, че се обажда той.
— Бях подведен да мисля, че след ненадейната кончина на баща ти са те пратили в санаториум — в суперскъпа лудница, където си се криела под леглото, засмукала палеца си, онемяла и неподлежаща на лечение.
В почти тъмната стая аз стоях до клавишите, а Гуинет — при гърба на пианото, което беше безопасно, макар и неголямо разстояние, но светлината на екрана на мобилния телефон не бе достатъчна, за да видя изражението й.
Тя не отговори нищо и след миг Телфорд продължи:
— Ти си една невротична мишчица. Боиш се от хора, побъркана си на тема готика, търчиш от една миша дупка към друга, но посвоему си възхитителна.
— Убиец — спокойно изрече Гуинет.
— Ама че сбъркана фантазия имаш, мишленце! Вероятно си представяш тогава, че вече част от жалките ти миши дупки бяха посетени от експерт по борба с вредителите и скоро това ще стане с всичките осем.
Гуинет пак предпочете да замълчи.
Телфорд заговори отново:

157
— Настоящият ми бизнес изисква да имам партньор. Знаеше ли това? И той е разочарован също като мен от неотдавнашния обрат на събитията. Жалко, че ти си нямаш никого, малка мишчице. Съкрушен съм, че си сама в този жесток свят.
— Не съм сама — каза тя.
— А, да, настойникът ти. Само че на него вече не може да се разчита.
— Не той ти е дал този номер или адресите.
— Не, не би го направил. Ала е вързан на каишка много повече,
отколкото го съзнава. Ако се изтръгне, ще се наложи да се видя с него и да му обясня правилата на каишката. Сега, след като знам, че не си в санаториум и никога не си била, ще трябва да си направим среща.
Силно съм привлечен от теб, мишчице.
— Не съм сама — повтори тя и в полумрака ми се стори, но не можех да бъда сигурен, че гледа към мен.
— Колко си смела! Сираче, безнадеждна невротичка, поставена в изолация от собствената си невроза, без всякакъв опит. И все пак толкова смела! Смела малка мишко, някога виждала ли си във въображението си как те изпълват двама мъже едновременно? Имам предвид истински мъже, не като драгоценния ти настойник.
Тя прекъсна разговора без повече коментари.
Чашата й с вино проблесна на светлината на свещта, когато я вдигна към устните си.
— Какво ще правим? — попитах.
— Ще вечеряме.
— Но ако той открие тази къща…
— Няма. Ще приготвя вечеря, ще я изядем и ще ти посвиря на пиано. Може дори да изпия втора чаша пино гриджо.
Кухнята бе твърде малка, за да побере двама готвачи, при положение че единият не биваше да бъде докосван, а другият бе принуден да крие лицето си.
Върнах се при прозорците и се загледах към улицата. Снегът вече бе натрупал достатъчно, та гумите на колите да не разкриват черната настилка отдолу. Мъжът с немската овчарка най-вероятно вече си беше у дома.
На отсрещните покриви ясноликите ги нямаше. Питах се дали не бяха се насочили към тази сграда. Хрумна ми да отворя прозореца,

158
да се надвеся и да погледна нагоре за издайническото им сияние.
Както се полага при кула, в която се съхранява безценно съкровище обаче, прозорците не се отваряха. Когато почуках с кокалчета по стъклото, звукът бе изненадващо плътен. Зачудих се дали не е бронирано срещу куршуми.

159
42.
Баща ми бе мъртъв едва от минути, призрачният град бе потънал под плътна снежна пелена и нямаше безопасен начин да сваля труп от хълма и да прекося с него града, освен ако не използвах тайния маршрут, достъпен само през голямата църква…
Внушителната готическа фасада на „Свети Сатурнин“ гледаше към Катедралния булевард, а северната й стена бе по протежение на
Ийст Халбърг стрийт.
Прегърбен като трол с маймуноподобна стойка, с потиснато от необходимостта за действие отчаяние, носех тялото на баща ми на раменете си и завих по Ийст Халбърг.
Висок каменен зид ограждаше от три страни квадратния терен.
Входове на стратегически места позволяваха достъп до различните сгради, които се свързваха със зида по периметъра му. Всички тези входове представляваха арковидни отвори и над всеки от тях като строг страж стоеше статуя, вградена в стената. Над конкретната арка,
към която носех тялото на баща ми, стоеше свети Йоан Богослов с изражение, сякаш отвъд Ийст Халбърг стрийт виждаше други светове.
Стената беше толкова широка, че в горните й два метра и половина минаваше коридор, който свързваше всички сгради по периметъра й. Тук в основата арковидният вход водеше към два метра дълбоко преддверие, осветено от една-едничка лампа, а в края му имаше обикновена врата от тиково дърво, която щеше да бъде заключена до съмване.
Възможно най-внимателно положих баща ми на пода на преддверието и го нагласих седнал, с гръб, опрян в стената, с ръце в ръкавици и лице, увито в шала. Дрехите му все едно бяха натъпкани с парцали, вехти кърпи и пробити чорапи, а той — дрипава кукла от детска приказка — бе омагьосан и оживял и бе познал големи приключения, преди да премине отново от измислицата в този свят,
при което вълшебството си бе отишло от него.
В подплатата на шлифера му бяха зашити ключът, който ни даваше възможност да влизаме в библиотеката и в други сгради, и

160
инструментът — комбинация от кука и лост, чрез който с лекота отмествахме капаците на шахтите. Тези предмети вече бяха мои и за мен бяха скъпоценни не просто защото щяха да улеснят придвижването ми из града, а най-вече поради това, че бяха принадлежали на баща ми.
В центъра на тавана на преддверието светеше крушка, защитена под телена мрежа. Макар да изглеждаше като проява на вандализъм,
макар да съжалявах, че нанасям щета, в интерес на оцеляването си взех да ръчкам с лоста металната мрежа, докато отворих достатъчно голяма дупка, че да го пъхна вътре и да счупя крушката. Повечето от строшените стъкла останаха в мрежата, но няколко парченца паднаха във внезапния мрак, тънички като яйчени черупки, и захрущяха под краката ми, когато се върнах към арката да огледам улицата.
Никога не бях виждал града така неподвижен. Лишено от вятър,
невидимото небе тихо сипеше съдържанието си, сякаш трилиони студени мъртви звезди, силно свили се при умирането си, се спускаха надолу, понесли със себе си съвършеното безмълвие на междузвездното пространство. Неземната тишина породи страх в душата ми, който не можех да назова. Ийст Халбърг беше широка бяла безвременна площ и почти бях готов да повярвам, че пред мен се простира видение от далечна бъдеща ера, когато градът все още съществува, ала улиците, площадите и парковете му са покрити от ситния бял прах на костите на някогашните му жители.
В случай че двамата полицаи се бяха върнали на пресечката на
Катедралния булевард, където баща ми бе принесъл себе си в жертва,
то те не бяха минали по Ийст Халбърг, нито бяха включили сирената.
Отидох отново при баща ми и седнах до него. Последните тъмни часове на нощта бяха студени, ала мразовитият въздух не хапеше тъй силно, колкото скръбта, която не можех да отприщя и да й се отдам,
която като трънен венец се впиваше в сърцето ми. Самоконтролът бе наложителен и аз се опитвах да не мисля за нищо, но сред нищото изникна марионетката, после музикалната кутия, после малката къща в планината, както бе изглеждала, когато отвътре проехтя пушечният изстрел, а това не беше добре, никак не беше добре.
Всеки ден току преди първия проблясък на зората част от дежурните монаси поемаха от манастира през голямата галерия с колони, ограждаща геометрично оформената градина, отключваха

161
северната и южната врата на голямата стена, докато в същото време други светваха лампите в катедралата и отключваха входовете откъм улиците за новия ден.
Напрегнах се, когато чух тракането от издърпването на резе, и се приготвих да се представя за клет бездомник, свел глава до спящия си приятел. За щастие, след като отключи вратата, монахът с ключа не се мая в студа да погледне дали някой нощува в преддверието, което,
предполагам, се случваше от време на време.
Дори ние, криещите се, които имахме всички основания, но не и нагласата да бъдем цинични, бяхме склонни да вярваме, че ще сме по- защитени при неочаквана среща лице в лице с духовник, отколкото с обикновен гражданин. Достатъчно благоразумни бяхме обаче да не очакваме универсално милосърдие от божиите служители. Все още ясно си спомнях църквата от бели дъски със син кант край реката,
където един свещенослужител, може би дякон, ме беше нападнал с бейзболна бухалка; помнех също и свещеника, счупил пръстите на баща ми.
След около минута, преценил, че всички братя монаси вече трябва да са отишли в църквата, отворих вътрешната врата. Зад близкия край на галерията точно пред мен между колоните се виждаше градината. На бледата утринна светлина вечнозелените храсти, отрупани със сняг, приличаха на покрити с чаршафи мебели в къща, затворена за сезона.
Надвесих се през прага и се уверих, че галерията е пуста. Тъй като преддверието беше твърде тясно, за да направя маневрата с качването на баща ми на рамене, извлякох го през прага в галерията,
затворих вратата и тогава го вдигнах и поех по закрития проход.
Единственият вход към катедралата, който се осмелявах да използвам, беше северният с неговите четири врати. Избутах баща ми по-напред, за да запазя злокобния си товар в равновесие на гърба си,
докато отворя вратата вляво от мен.
Отвътре до слуха ми достигна напевна молитва, звучна като песен. Монасите бяха подхванали утринната служба, една от седемте за деня.
С надеждата да са твърде погълнати от заниманието си, че да ме забележат, влязох в северния напречен неф
[1]
. През нощта бях

162
остъргал заледения сняг от обувките си и сега оставях само влажни следи по мраморния под.
От първия път, когато го бях видял при едно тайно посещение,
бях неизменно възхитен от високия осемнайсет метра сводест таван на напречния неф, ала сега, натоварен и уплашен, дори не се опитах да вдигна очи към него.
Катедралата беше огромна и напречният неф бе дълъг. Когато с усилие успях да се озърна, не видях никого в пространството, където по-късите трансепти
[2]
се свързваха с дългия кораб. Нямах представа дали монасите са се събрали на мястото за църковния хор, или някъде другаде.
Трупът върху раменете ми натежаваше все повече. Мускулите на прасците ми започваха да парят.
Непосредствено вляво, отсам кръщелния купел и отвъд арка с колони имаше малко пространство над голямо стълбище с варовикови стъпала, към два метра широко, водещо само надолу. Между две бронзови подпори висеше дебело въже от червен плюш, блокиращо достъпа до стълбището, и когато успях да отместя една от подпорите встрани, тя шумно остърга пода.
Напевът не престана и като някакъв средновековен крадец на трупове, връщащ с угризения отмъкнатото по-рано, аз отнесох мъртвия си баща надолу към криптата, далеч под църквата, откъдето щях незабелязано да се измъкна от Катедралния хълм към дълбините под града. В края на стълбите под образа на Христос Спасителя,
издялан от камък, орнаментирана бронзова врата се изпречваше на пътя ми, ала тя не беше заключена.
Криптата бе осветена само от няколко факли с газови горелки,
чийто пламък никога не секваше като символ на безсмъртието на душите на погребаните тук. Пространството бе разделено на сектори,
разграничени един от друг с колонни аркади, а сводовете към тавана бяха покрити със стенописи. Тук бяха полагани за вечния им покой епископи и кардинали и вероятно най-достойните енориаши от поколения жители на града.
Подовете на отделните ниши, всичките отворени една към друга, се спускаха в лек, взаимно съчетан наклон, което баща ми ми беше посочил при минаването ни по този път, избран от мен за последното ни придвижване заедно. Покрай колоните сякаш ме

163
придружаваха фигури в раса с качулки, които всъщност бяха сенки,
хвърляни от подскачащите по стените газови пламъци и подсилени от въображението ми. Бързо стигнах до ъгъла, към който би се насочила водата, ако криптата някога се наводнеше.
След като оставих баща ми на пода, използвах великанския си ключ и отместих встрани големия капак на шахтата, като оставих прихлупени няколко сантиметра. От време на време откъм църквата долитаха звуци от псалми и знаех, че монасите горе не могат да ме чуят.
Вертикална шахта, метър и двайсет в диаметър, се спускаше на дълбочина осемнайсет метра към тунел, през който приведен човек можеше да мине спокойно. Това бяха едни от най-старите канали на системата, направени от тухли и хоросан, но още запазени. В шахтата имаше вградени стоманени пръстени, служещи като стъпала за хората,
които трябваше да я обслужват, ала част от тях се бяха разхлабили и трябваше да се стъпва внимателно. Отворът не беше достатъчно широк, за да привържа тялото към гърба си и да сляза заедно с него. А
и бездруго нямах с какво да го привържа.
Имах само един вариант, колкото и да бе неприемлив, и се поколебах съвсем за кратко, преди да плъзна баща ми с краката напред в шахтата. Отвърнах се настрани, но не запуших ушите си, защото чувствах, че трябва да бъда свидетел на всяка подробност от мига на смъртта му до полагането му за вечен покой.
Разнесе се проскърцване от триенето на тъканта на шлифера му по тухлите, докато той падаше. Удари се в по-големия канал дълбоко долу и се хлъзна в него, но наклонът там бе твърде минимален, за да отиде по-далеч.
В продължение може би на минута стоях и треперех, като с мъка сдържах сълзите си и се опитвах да се овладея за спускането.
Отнякъде се разнесоха стъпки върху камъка и после чух гласове,
отекващи сред сводовете.
[1]
Издължено помещение в сгради от типа на базиликите,
ограничено от едната или от двете си дълги страни с редове от колони или стълбове. — Б.р.
↑
[2]
Напречен кораб на готическа катедрала. — Б.р.
↑

164
43.
Както изискваше странното ни ухажване, ако изобщо можеше да се нарече така, кътът за хранене бе едва осветен: три свещи в сини стъклени поставки на бюфета, още шест на по-голямо разстояние в свързаната кухня и нито една на масата, на която се хранехме. Бях свалил маската си за ски, но не и якето си и ядях с вдигната качулка.
Семпъл стъклен полилей висеше на верига над нас, оставен тъмен заради мен, но хромираните му рамена леко проблясваха от пърхащите синкави пламъци на свещите, а малките стъклени абажурчета, в които бяха поставени крушките, улавяха синята светлина и я завъртаха на кръгове около ръбовете си. Чашите ни за вино и чиниите също проблясваха, а на една от стените зад бюфета трепкаше мека синя светлина от танцуващите пламъци.
Гуинет беше приготвила кексчета с раци, салата от чушки и зеле с майонеза и млади картофки, първо сотирани, а после запечени във фурната. Всичко беше много вкусно и не можех да различа кое е било замразено и кое прясно.
— Кой ли може да е партньорът, когото Телфорд спомена? —
попитах аз.
— Няма как да знам. Той лъже с лекотата, с която диша, така че може и да няма никакъв партньор.
— Според мен има.
След кратко мълчание тя промълви:
— Всъщност и аз мисля така.
— Какво имаше предвид, като каза, че настойникът ти е държан на каишка?
— По-късно ще се видим с него. Тогава ще разбереш.
— Ти каза, че дори той не знае за това жилище.
— Не знае. Отново ще излезем, за да се срещнем с него.
— Дали е безопасно?
— Не съвсем. Но е необходимо.
Виното ми хареса. Никога преди не бях опитвал пино гриджо.
Харесваше ми и нейният силует в сянката на отсрещния край на

165
масата, с изящни ръце като на сирена в бледосин сън.
— Този човек изглежда като изтъкан от зло.
Тя се засмя тихо.
— Не бих спорила.
— Преди пет години, когато той…
Поколебах се и тя довърши въпроса вместо мен.
— Когато се опита да ме изнасили ли?
— Била си само на тринайсет години. Каза, че тогава си живяла в изолация на последния етаж в къщата на баща си.
— Имаш ли най-лоша нощ в живота си, Адисън?
Помислих си за нощта, когато моят баща беше прострелян и пребит до смърт на Катедралния хълм.
— Да, имам най-лоша нощ.
— Аз също. Когато Телфорд ме погна, бях сама на четвъртия етаж в къщата на баща ми, а той бе убит само минути преди това в кухнята.
— Не знаех, че се е случило в една и съща нощ — казах.
Отгоре се раздаде рязко почукване: три двойки бързи, но леки потропвания, сякаш перкусионист удряше по кух дървен блок с дървено чукче.
Не бях чувал досега ясноликите да издават звуци, но погледнах към тавана и попитах:
— Да няма някой на покрива?
— Има мансарден етаж. Но това не е нищо. Вероятно шум от водопровода.
Звукът се чу отново: туп-туп, туп-туп, туп-туп.
— Сигурно просто въздух в тръбите — каза тя.
Туп-туп, туп-туп, туп-туп.
— Винаги шест почуквания по двойки? Как е възможно?
— Невинаги е така. Понякога едно-две потропвания, друг път цяла дълга поредица. Не е повод за тревога. Просто въздух в тръбите.
Как са кексчетата с раци?
В мрака не виждах лицето й.
— Много вкусни. Добра готвачка си.
— Всъщност съм притоплячка.
Взех чашата си, поколебах се, после се приготвих за поредната серия от потропвания, но тя не дойде. След като отпих глътка вино,

166
промълвих:
— Гуинет?
— Да.
— Много съм щастлив, че съм тук.
— И аз съм щастлива — отвърна тя. — Животът ми винаги е бил тъй ограничен. Но в момента не го чувствам такъв.

167
44.
Шест години по-рано в криптата на катедралата, застанал до отворената шахта в най-далечния ъгъл от входа, не смеех да помръдна,
защото и най-слабият звук би резонирал в чупките на сводовете и би оповестил присъствието ми чрез хорово ехо.
Четирите секции бяха отворени една към друга, разделени само от колони. Макар звукът в тази среда да се разпространяваше бързо и леко, директен визуален контакт в далечина би бил труден.
Припомних си боровите гори, през които се бях придвижвал, преди да стигна до църквата край реката. Тези дървета, чиито най-ниски клони бяха високо над главата ми, без никакви храсталаци наоколо, бяха тъй многобройни, че не можех да виждам надалеч покрай тях; същото беше и тук, особено при слабото осветление и играещите навред сенки.
Можех да се спусна в шахтата, но в случай че току-що влезлите дойдеха да проверят каква е причината за шума, щяха да видят капака,
лежащ отстрани до отвора. Щяха да знаят, че външен човек е проникнал в криптата, и никога повече нямаше да мога да идвам тук,
където понякога през нощта намирах известен покой.
Присъстващите, невидими за мен, бяха двама. Тонът на разговора им, ако не заговорнически, беше на хора, които искаха да запазят разменените мнения в тайна помежду си.
— Ще бъде оповестено чак след пет дни, но вече се разчу.
Решено е.
— Моля те, кажи ми, че няма да е Уолък.
— Точно той ще е.
— Направо са полудели.
— Нито дума пред никого или с мен е свършено. Това е свръхсекретно.
— Но те трябва да го знаят… той трябва да знае… миналото на
Уолък.
— Изглежда, повярваха на версията на самия Уолък.
— Късмет имаше, че не беше изобличен като другите.

168
— Може би е повече от късмет.
— Знаеш какво мисля по въпроса.
— Но нали все пак се знае, известно е.
— Не е широко известно.
— Сега имаме два вида дълг. Един към Уолък, който трябва да изпълняваме във възможния минимум, и друг към онова, което е правилно и редно.
— Има и други на нашето мнение. Много други.
— Да, но това е слаба утеха, когато е взето такова решение и ни предстои дълъг период на мрак.
И също тъй внезапно, както бяха дошли, те си отидоха.
Не можах да схвана смисъла на репликите им, а и в онзи момент нямах интерес да правя догадки. Баща ми беше мъртъв, целият ми живот се бе спукал по шевовете и не вярвах, че някога ще успея да ги закърпя. Цялото ми съществуване беше една тайна и малките тайни на другите не ми влизаха в работата.
Останал сам, се спуснах от криптата в дупката към онези, които лежаха дълбоко под нея, сякаш бях един от мъртъвците, ала натоварен със собственото си погребване. Като се държах здраво с лявата си ръка за един метален пръстен, се закрепих за друг с
петнайсетсантиметровото въже, което бях пришил здраво към колана на палтото си. Това късо спасително въже завършваше с масивна кука,
която преглеждах всеки ден, защото поверявах живота си на нея. С
крака на долния пръстен и привързан за кръста, освободих двете си ръце, за да използвам комбинирания инструмент, издърпах обратно капака на шахтата и го затегнах, макар и предизвиквайки сериозен шум.
Откачих придържащото ме въже и заслизах в мрака, който бе толкова гъст, че сякаш го вдишвах заедно със студения въздух. И
макар да бе само плод на въображението ми, имах усещането, че не издишвам поетия мрак заедно с изпускания въздух.
Знаех броя на стъпалата пръстени от върха до основата на осемнайсетметровата шахта и ги броях, докато слизах към мястото,
където баща ми лежеше натрошен. Когато приближих дъното, спрях,
извадих фенерче от джоба си и огледах долу. Откъм гърба ми последните метър и двайсет на далечната страна на шахтата образуваха отворена дъга към по-широк канал с отвор метър и двайсет

169
на метър и двайсет, през който тялото бе паднало с краката напред.
Беше се превъртяло настрани и само увитата с шал и покрита с качулка глава бе останала във вертикалната шахта.
Вече слязъл на дъното, коленичих, изтеглих го докрай в по- широкия канал и запълзях след него. Мъчех се да се фокусирам върху онова, което трябваше да свърша, върху физическата работа, без да се замислям много за съдържанието на товара, който трябваше да прекарам през огромното разстояние под града.
Трябваше да го оставя за известно време там, в тъмното, с надеждата да не го наръфат плъхове в мое отсъствие. В каналите живеят много по-малко плъхове, отколкото бихте си помислили, тъй като почти няма с какво да се хранят и защото при промиването на шахтите потоците вода ги издавят и ги отнасят към реката.
Вървях приведен през страничния тунел, където някога гладката тухлена стена бе изровена и ерозирала. Следващият, по-голям в диаметър, бе изграден от различни по размери камъни с равномерни хоросанови фуги и макар по-нов от тухлената секция, изглеждаше почти като античен.
Когато стигнах до модерна бетонова дренажна тръба, в която можех да стоя прав, затичах. Млечнобяла струйка вода течеше в центъра на пода и проблясваше като разтопена лой в лъча от фенерчето, подскачащ в тъмното. На няколко пъти трябваше да сменя тунелите, но двайсет и пет минути по-късно бях пред стоманения панел с жалузи, който се отваряше към коридора пред жилището ни.
Тези лабиринти под града не представляваха катакомби, в чиито стенни ниши ние, криещите се, да бъдем погребвани и където с годините да се превърнем в скелети. Нашият последен път беше към водата в речното корито, където предстоеше да станем част от безименната тиня, подхранваща всички организми, за които реката бе дом.
След като пристигнах в града на осемгодишна възраст и вече бяхме двама, баща ми осъзна, че трябва да осигури нещо като погребален комплект, за да можеше в бъдеще този от нас, който надживее другия, да се погрижи за починалия си спътник. За щастие,
през изминалото оттогава време бях станал достатъчно силен за задачата — колкото злокобна, толкова и належаща.

170
Погребалните принадлежности бяха струпани в единия ъгъл на стаята с книгите. Платнището, което бяхме открили в един контейнер за боклук, беше напръскано от едната страна със силиконов спрей, с който баща ми се беше сдобил от същия онзи приятел, който му бе дал и ключа за склада с продукти към „Свети Себастиан“. Баща ми направи илици в двата края на платнището и прокара през тях въженца. Сгъна го с нетретираната повърхност и въженцата навътре. В
ъгъла имаше и две кофи, пълни с пирони, болтове, шайби и ръждясали железни фитинги, две глави на чукове и всевъзможни джунджурии,
които бяхме намирали по време на нощните си скитания и бяхме събирали през годините, та да се получи достатъчна тежест да може да държи потопено дадено тяло.
Изнесох кофите от тайното ни жилище и ги поставих върху издигнатата сервизна пътека извън жалузния панел. Със сгънатото платнище хукнах към разклонението, където бях оставил тялото на баща ми.
Нямахме представа какво биха сторили с труповете ни живеещите над земята. Предвид насилието, което видът ни предизвикваше у повечето от тях обаче, допускахме, че биха предприели някаква невъобразима гавра. Когато бъдехме притиснати,
се изправяхме и умирахме смело, но никога, за нищо на света, не бихме позволили да ни отнемат достойнството в смъртта.
Златният ми ролекс показваше, че са минали час и десет минути, откакто бях оставил баща ми. Той лежеше както преди,
необезпокоен от плъхове, в неподвижност, каквато надземният свят не познаваше — дори не и в този снежен, притихнал и безветрен ден.
Разпрострях платнището върху пода на канала с импрегнираната страна към тухлите. Когато увивах тялото, то се разтресе в дрехите като купчина от отделни елементи, натрошено не само от куршумите и палките, но и от дългото падане през шахтата.
Не беше трудно да стегна въженцата в краищата, защото баща ми добре се бе потрудил над изработването на този саван. В единия край шнуровете бяха по-дълги, отколкото в другия, и бяха хванати в дървена дръжка с две ръкохватки, която баща ми сам бе издялал.
Импрегнацията със силикон гарантираше, че платнището ще устои на силно триене, без да се прокъса, макар че надали производителят бе предвиждал да бъде използвано за такава цел. С

171
двете ръце зад гърба си, вкопчени в ръкохватките на дръжката, поех приведен напред. Промазаното платнище се плъзгаше с лекота по тухлите, а после и по камъните, но най-добре по бетона. Придърпвах тялото към мястото му за вечен покой както баща тегли малкия си син на шейна, само дето ролите бяха разменени, а ми се искаше да не е така.
Отне ми четирийсет и пет минути да стигна до двете кофи с металните отпадъци. По-късно ръцете, раменете и гърбът щяха да ме болят, сякаш бях теглил цяла каруца, натоварена с всевъзможни тежести; за момента обаче чувството за дълг и покрусата в комбинация ми действаха като морфин. Развързах въженцата и разтворих платнището само колкото да го напълня със съдържанието на едната кофа и с половината от това на другата. С баща ми бяхме изчислили теглото, което да потопи вързопа не отведнъж, а на няколко метра от брега. След като добавих баласта, вързах здраво краищата и поех отново, като този път изминах някъде около половин километър.
Седемте най-големи канала, крайните в системата, свършваха в различни точки по протежението на реката. Повечето от тях изливаха водите си в големи утаители и чак когато нивото на водата в тях достигнеше определена височина, преминаваше през стъпаловидни преливници в реката. Това отлагане гарантираше, че всички отпадъци,
по-тежки от хартия и птичи пера, щяха да потънат на дъното на утаителя, а нямаше да се отлеят в реката.
Закарах баща ми до отворения край на един от тези огромни канали. Бетонният утаител пред нас трябва да беше петнайсет-двайсет метра широк и девет метра дълбок. Беше изчистен след последния дъжд и сега беше сух и празен, с изключение на снега.
За по-лесна поддръжка широко мостче от перфорирана стомана водеше от близката до далечната му стена. Покриваше го пелена от сняг, перфорирана по същия модел на стоманата, подобно на плетена кувертюра. Минаването по него би било опасно, но имаше предпазни парапети. Освен това нямах друг избор, освен да го прекося.
Отначало се поколебах и се зачудих дали да не изчакам нощта.
Ала до здрачаването имаше още много часове. Освен това работниците по уличната поддръжка, които се занимаваха с утаителите, стачкуваха, така че имаше малък шанс някой да се навърта наблизо, особено в такова време.

172
Снегът валеше също тъй силно, както и когато бяхме на
Катедралния хълм, и през плътната му завеса не можех да видя отсрещния бряг. Сякаш този ден се изсипваше сняг за десетилетия напред, до края на света, макар че не беше ясно дали оставаха десетилетия до свършека му. В ранната зима реката все още не беше замръзнала и всички плавателни съдове по нея се движеха, но нямаше нито един увеселителен сред порещите през тюлените снежни завеси,
които почти ги скриваха. Съмнявах се моряците от екипажите на товарните кораби да имаха времето или любопитството да ме наблюдават какво правя, ако въобще ме забележеха.
Потътрил товара си по мостчето, паднах на два пъти — веднъж върху парапета, веднъж тежко на колене. В далечния край беше преливникът — поредица от стръмни петнайсетсантиметрови стъпала по ширината на целия утаител, които водеха към водата.
От тази по-близка наблюдателница речният трафик изглеждаше също тъй замъглен и всеки кораб осветяваше пътя си, както се правеше нощно време или в мъгла.
Заслизах с усилие и предпазливо по хлъзгавите стъпала, като едновременно крепях товара си, защото ми бе болезнена мисълта да изсипя без всякакво уважение баща си в реката. Ала едва бях слязъл на една трета височина, когато вързопът се изплъзна от ръцете ми,
хързулна се по наклона и падна във водата с едва чуто цопване.
Краката ми внезапно толкова омекнаха, че се уплаших дали ще ме издържат и седнах върху преливника. Изрекох прощалните думи и молитвите си с глас, който трепереше, но не поради студа.
Дори близо до укрепените си брегове реката беше дълбока, а навътре коритото й рязко се снишаваше, така че бе плавателна за големи съдове. Вързаните краища на платнището не бяха непромокаеми и се надявах тялото да отплава достатъчно далеч, та да не бъде забелязано след потъването си.
Вързопът бе отнесен по-далеч от брега, отколкото си бях представял, преди да изчезне под вълните. Добавеният метал имаше за цел не толкова да потопи трупа, колкото да му попречи да изплува,
когато започнеше разложението и когато поради изпусканите газове щеше да се стреми към повърхността, както и баща ми се бе стремил приживе към нея и бе мечтал да е на открито през цялото си ограничавано от обстоятелствата съществуване.

173
В идните дни след тази най-свирепа от всички бури водата щеше да се издигне, а речните течения щяха да бъдат по-силни от обичайните и да отнесат останките му надалеч. След това вечно движещата се дънна тиня щеше да наслоява пласт след пласт върху него и той щеше да бъде погребан на дъното на реката — както през живота си бе обитавал дълбините под тъй примамливия за него град.
Насред околната неподвижност снегът се сипеше в причудливи арабески сред мразовития въздух на гълъбовосивата утрин и плетеше шалове върху голите клони на дърветата, хермелинови наметки върху зидове и огради, придаваше мекота на един суров свят. Човек би помислил, че вечно ще вали, до безкрай ще разкрасява всичко, до което се докосне, освен ширналата се снага на реката, където снежинките се стопяваха в мига, щом стигнеха водата.
На всичко и всички, за които милеем на този свят, им идва краят.
Обичах света не заради него самия, а поради това, че представляваше прекрасен дар, и единствената ми надежда срещу дълбокото отчаяние бе да заобичам нещо по-голямо от света, по-голямо дори от безкрайната искряща Вселена, пълна с различни светове.
Останах върху преливника, като си припомнях разни специални моменти с баща ми, додето студът най-накрая ме захапа през маската за ски и многото ми катове дрехи. Изправих се и от мен се разсипа пелерина от сняг, сякаш бях внезапно оживяла статуя.
Поех обратно към жилището си без прозорци, вече само и единствено мое. През следващите шест години се движех потайно из града, смален от самотата, докато една нощ в централната библиотека не срещнах момиче, облечено изцяло в черно, но не по-малко грациозно от падащ сняг.

174
45.
С Гуинет си бяхме сипали по още една чаша вино и седяхме около разтребената маса. Макар на два пъти за кратко отново да се бе дочуло потропването, тя не го коментира повече, докато ми разказваше за нощта, когато бе умрял баща й. Знаела как е извършено убийството, защото Райън Телфорд с наслада й го описал до най- малката подробност.
Обикновено баща й по Коледа пускал прислугата в отпуск от двайсет и втори декември до след новогодишното празненство.
Десетина години по-рано бил продал бизнеса си с недвижими имоти и започнал неочаквана за самия него, но успешна втора кариера, като работел в дома си. Макар приятелите му, с които Гуинет не се срещала поради фобията си, да смятали, че новата работа ще му осигури много свободно време, той бил по-ангажиран от всякога. По празниците предпочитал да е сам, за да се отпуснат на спокойствие с
Гуинет и тя да не е ограничена само на четвъртия етаж, а да има на разположение цялата прекрасна резиденция, из която да се движи без страх, че ще срещне някой иконом, камериерка или готвач.
Единственият посетител, когото баща й очаквал по време на празниците, бил Дж. Райън Телфорд, който още тогава бил куратор и упражнявал надзор над прочутите колекции на градската библиотека и свързания с нея музей на изкуствата. От години двамата каталогизирали и оценявали редките първи издания и творби на изящните изкуства, собственост на бащата на Гуинет, малка част от които се намирали в резиденцията, а повечето били съхранявани в климатизиран склад. В късния следобед на двайсет и втори декември се очаквало Телфорд да предаде годишния си доклад. Когато пристигнал, донесъл със себе си пресни кифлички от най-добрата пекарна в града и бурканче с мед.
Няколко пъти бащата на Гуинет бил споменавал, че възнамерява да дари голяма част от колекцията си на избрани от него институции,
и неотдавна бил решил, че времето за това е настъпило. Телфорд пък от дълго време се боял, че ако това се случи, кражбата му на някои от

175
най-ценните екземпляри ще бъде разкрита. Било му ясно, че съдбовният момент наближава.
През последните две години Телфорд се преструвал, че споделя интереса на възрастния човек към екзотичните разновидности на меда, постарал се и да усвои езика на пчеларите. В разговор няколко дни преди да пристигне със своите смъртоносни намерения, надълго и нашироко хвалил специалния мед, който бил купил в Италия, макар че не пожелал да разкрие точно от какви растения пчелите са събирали нектар. Когато пристигнал в онзи декемврийски следобед, връчил на бащата на Гуинет бурканче с въпросната амброзия, от което бил свалил етикета. Шеговито подканил домакина си да разпознае уникалния аромат.
Отишли в кухнята, бащата на Гуинет отворил бурканчето и вдишал дълбоко аромата, след което извадил чинии, прибори и чаши и се заловил да направи чай. Докато домакинът му бил зает с тези си приготовления, Телфорд отворил плика с кифличките и ги изсипал в средата на масата сякаш от рог на изобилието. По-рано бил разрязал и намазал с безвреден мед една от кифличките, след което слепил обратно половинките. Телфорд поставил тази кифличка в чинията си,
сякаш тъкмо я бил разрязал. Потопил ножа си в меда, но без въобще да го използва, и когато домакинът се върнал с готовия чай, кураторът вече бил седнал на масата, готов да похапва.
Всички части от олеандъра са свръхтоксични, включително нектарът, и симптомите на отравяне се появяват минута-две след поглъщането дори на минимална доза токсин.
Бащата на Гуинет намазал обилно кифличката си с мед, изял половината с ентусиазъм, като се опитвал да разгадае екзотичния аромат, и тъкмо започвал втората половина, когато го избили едри капки пот. Лицето му побледняло, устните му посивели и той оставил кифличката, за да притисне с ръка гърдите си. Със звук, който
Телфорд оприличил на този, издаден от бебе, задавило се със зеленчуково пюре, жертвата скочила от стола си. Тъй като олеандърът е сърдечен стимулатор, сърцето му трябва да е биело с двеста удара в минута. Вече изпитвал затруднение да диша и се свлякъл на колене, а после рухнал на пода на една страна в безпомощни спазми.
Телфорд доял кифличката си, отнесъл чинията на мивката,
където я измил, а после я подсушил и прибрал. Излял чая в канала,

176
изплакнал и подсушил чашата, след което прибрал и нея.
Мъжът, гърчещ се на пода, повърнал и умрял. Ако бил повърнал по-рано и се бил очистил напълно, можело и да оцелее. Ала прославените палиативни свойства на меда помогнали отровената тестена маса да се задържи в стомаха му.
Телфорд избърсал отпечатъците си от дръжката на ножа и като го хванал с хартиена салфетка, го поставил върху чинията на домакина си. Били останали две кифлички. Той ги увил в разкъсания плик и ги взел със себе си, защото били много вкусни и щял да си ги хапне сладко по-късно вечерта, само че с лимонов мармалад, а не с мед, какъвто не понасял.
От бащата на Гуинет и от прислугата Телфорд бил чувал за дъщерята със социофобията, която живеела в изолация на четвъртия етаж. Един ден я зърнал, когато излизал от кабинета на баща й. Тогава тя била на единайсет и още не била възприела готиката като свой личен стил. С наведена надолу глава и притиснала някакъв предмет към гърдите си, който Телфорд не успял да различи, тя изтичала по коридора и се завтекла нагоре по стълбището, очевидно към стаите си на горния етаж.
Била гъвкава и бърза. Истинска фея, помислил си той, безкрила силфида, която пърха във въздуха. Не бил виждал по-красиво и нежно създание и я пожелал толкова невъздържано и страстно, че ако ги нямало баща й и прислугата, щял на мига да я подгони, да я събори на земята и да разкъса дрехите й. Щял да я обладае, без да мисли за последствията.
Макар Телфорд да обичал игрички с връзвания и известни физически жестокости, отдавал им се само с дискретни партньорки,
на които такъв вид секс доставял удоволствие. Никога не бил обладавал силом жена, макар често да му се искало и да си фантазирал за изнасилване. Също така никога преди не бил изпитвал привличане към деца; ала сега искал час по-скоро да разчупи и двете табута и да изнасили това момиче.
Обезпокоен от мощта на желанието си, си сложил задръжки и успял да се овладее, докато бащата на малката го придружил от втория етаж до външната врата, без да издаде душевния си смут и обзелата го яростна похот. През следващите две години често мислел за нея и в мечтите му тя била негова робиня.

177
Телфорд вече бил решил да убие бащата на Гуинет, за да предотврати разкриването на наглата си кражба, когато само месец преди да занесе отровния мед, отново видял момичето. Чакал стопанина на къщата в предната гостна, когато Гуинет, вече тринайсетгодишна, минала покрай откритата арка, поколебала се,
погледнала го с изражение на уплашена сърна, но не казала нищо и забързано се отдалечила.
Въпреки готическия й стил или може би тъкмо заради него той я пожелал още по-силно от преди. Вече бил планирал убийството на баща й. Мислел да го извърши през коледните празници, когато в къщата щели да бъдат само тя и старецът, и си представял как, докато бащата лежи мъртъв в кухнята, той ще прекара страхотна нощ,
забавлявайки се с момичето на четвъртия етаж.
После щяло да се наложи да я убие, естествено. Но той знаел, че е способен да го направи, след като наградата била толкова голяма. Та нали бил човек със сложна и изтънчена природа!
За да не бъде разкрит от властите чрез попаднала върху Гуинет
ДНК, щял да се освободи от тялото й, като го откара на отдалечено място, където ще го полее с бензин и запали. Ала първо щяло да се наложи да избие всичките й зъби, та да не бъде разпозната по зъболекарския й картон.
В резиденцията на баща й имало гараж с четири коли. Щял да натовари трупа й в мерцедеса S 600 и да го откара за изгаряне.
След като от нея останели само почернели кости и мазна пепел в изоставената каменна кариера, която открил извън града, щял да върне колата в гаража. Щял да влезе в къщата, да отвори външната врата и да сложи някакъв предмет, принадлежащ на Гуинет, на прага, който да попречи на вратата да се затвори. Щял да си тръгне през страничен изход. След проведеното разследване полицията щяла да повярва, че силно невротичната и плашлива дъщеря, след като открила баща си мъртъв, е избягала от къщата. А когато така и не я откриели… Е, това бил голям и понякога опасен град, където най-редовно изчезвали къде-къде по-оправни от Гуинет тринайсетгодишни момичета.
Бил изненадан не от низките си желания и от способността си за прекомерно насилие, а как бързо и с какви подробности изпипал плана си за отърваване от трупа. Имал чувството, че в себе си съдържа второ аз, един още по-самоуверен Дж. Райън Телфорд, който само

178
чакал, може би твърде нетърпеливо, кураторът да осъзнае съвместния им потенциал.
В нощта на убийството, след като приключил със заличаването на следите си в кухнята, Телфорд отишъл в кабинета на втория етаж.
Знаел, че там в едно чекмедже, разделено на секции, бащата на Гуинет държи ключовете за четирите автомобила, за външната врата, както и за много други ключалки, всичките с надлежно надписани и залепени етикетчета.
Не използвал асансьора, а за да изненада Гуинет, се качил по стълбите до четвъртия етаж. На площадката имало само една врата,
вход към личния й апартамент. Възможно най-тихо той отключил,
влязъл в преддверието и затворил вратата след себе си.
Преддверието го отвело в дневната, обзаведена с антики и украсена с поне двайсет саксии с огромни червени коледни звезди,
които внасяли празничен дух. Момичето обожавало коледни звезди, а баща й правел всичко, за да компенсира живота й в изолация.
Кураторът я открил седнала на широкия перваз на прозореца в спалнята й, облегната на едната стена и качила крака върху тапицираната седалка, с пълния й готически грим, а градът отзад й служел за фон. Четяла книга.
В мига, щом Гуинет го видяла, разбрала, че се е случило нещо чудовищно с баща й и че не по-малко ужасна съдба скоро ще сполети и нея. Дала си сметка, че и да пищи, това въобще няма да й помогне и че единственият й шанс е да се престори на по-слаба, срамежлива и плаха, отколкото той я мислел.
Когато я приближил, Гуинет свела поглед към книгата, сякаш била толкова откъсната от света, та не разбирала какво означава появата му, и се престорила, че чете, като се стараела той да не заподозре преструвката и страха й. Телфорд натиснал бутона на панел върху стената и автоматичните щори на прозореца зад нея се затворили. Седнал на седалката на перваза край краката й, наблюдавал я как се преструва, че чете, и се наслаждавал на опита й да скрие страха си.
След минута-две й казал, че баща й е мъртъв, и описал в подробности как точно е станало това и последствията от солидната доза олеандров токсин. Тъй като било очевидно колко много искал да види скръбта й, тя била решена да не се разплаче за нищо на света.

179
Само че самоконтролът й не бил чак толкова силен и сълзите дошли,
макар да не хлипала и да плачела беззвучно. По похотта в гласа на
Телфорд Гуинет разбрала, че сълзите й го възбуждат. Не направила опит да ги отпъди с примигване, защото те се били превърнали в инструмент, с който можела да се опита да го манипулира и измами.
Той все още не я докосвал. Съдейки по онова, което знаел от баща й, бил наясно, че и най-лекият допир ще й причини агония. Ето защо не бързал и извличал удоволствие от ужаса, с който тя очаквала допира на ръката му до кожата си.
Когато довършил разказа си за смъртта на баща й, започнал да описва какво щял да й стори, къде щял да я милва и всичките начини,
по които щял да проникне в нея.
— Когато приключа с теб, сладурано, ще се чудиш защо някога си се бояла от най-обикновено докосване. Ще се почувстваш дълбоко омърсена, ще изгубиш всяка надежда отново да станеш предишната.
Ще имаш усещането не че един мъж те е изнасилил, а че целият свят ти се е изредил.
Не било необходимо да имитира треперене. Книгата се тресяла в ръцете й и тя я оставила до себе си, но все така не го поглеждала.
Скръстила ръце върху гърдите си.
Той заговорил за удоволствието, което момиче можело да достави на мъж, питал я дали някога не си е мечтала за това. Имал цял куп мръснишки въпроси и не спирал да й ги натрапва, докато тя не усетила думите му почти като физическо докосване. Гуинет не отговаряла, но измислила стратегия. Била сигурна, че баща й не му е казал нещо повече за нея от това, че страда от социофобия. Възможно било и някой от прислугата да му е съобщил незначителни дребни подробности. Тя още не била продумала и нищо чудно Телфорд да мислел, че е неспособна да говори и че това е част от болестното й състояние. За колкото по-невротична и сбъркана я мислел, толкова по- убеден щял да бъде в пълната си власт над нея и толкова по-голяма била вероятността да стане небрежен.
Докато редял неприличния си монолог, той наблюдавал Гуинет с остър втренчен поглед и с глада на вълк, обикалящ около агне. Сега тя реагирала не само с треперене и свиване на тялото си, но започнала да издава скръбни и тревожни звуци. Когато Телфорд настоял за отговори на отвратителните си въпроси, тя започнала да изрича накъсани,

180
безсмислени срички, от нея излизали изтормозени стонове и уплашено скимтене, които у другиго биха събудили жалост, но
Телфорд не бил способен на състрадание. Както Гуинет се надявала,
той стигнал до заключението, че макар и да може да чете, тя не умее да говори или поради физически дефект, или поради нарушено умствено развитие.
Думите са изворът на богатство в света, а езикът е най-мощното оръдие в продължаващата откакто свят светува война между истината и лъжата. Телфорд бил цяла глава по-висок от Гуинет, тежал двойно повече от нейните петдесетина килограма; бил дързък, а тя плаха,
жесток, а тя кротка. Когато осъзнал, че тя не може да говори, за да го моли или да го обвинява и заклеймява, се възбудил още по-силно от нейната безпомощност. В очите му и по зачервеното му лице се появило тъй животинско изражение, та Гуинет се опасявала, че в добавка към всички описани начини на тормоз в края на изпитанието й току-виж се нахвърлил да я разкъса със зъби.
Вече не я наричал Гуинет. Не й викал повече и „момиче“, нито пък благоволявал да се обръща към нея с „ти“. Имал няколко имена за нея, всичките груби, някои нецензурни.
Накрая й наредил да стане от перваза и да влезе в банята към спалнята й. Казал:
— Искам за сувенир пръстенчето на носа ти, а също и червеното мънисто на устната. Ще изтъркаме от теб тия готически щуротии, та да видя малкото момиче отдолу, крехкото птиче, дето така отчаяно копнее да е ястреб.
Олюляваща се като младо жребче и издаваща тънички жални звуци, Гуинет тръгнала пред него към банята. Стъпка след стъпка трескаво мислела по какъв начин да го разсее и дали да не го спъне, та да има шанса да хукне, ала той бил силен, а похотта му давала още по- голяма сила, като разпалвала желанието му да извърши всичките гадости и жестокости, за които си бил фантазирал пред нея.
В просторната баня я изкомандвал да се съблече. Тя се страхувала, че ако откаже, той ще я удари, което би могло да доведе до ускоряване на нейното изнасилване и убийство. По бузите й още течали сълзи и размазвали готическия й грим — сълзи за баща й, не за нея самата, и треперенето й било неудържимо. Когато започнала да разкопчава блузата си, се извърнала настрани от него към тоалетката

181
със сведен надолу поглед, сякаш от болезнена свенливост. Чула го да дърпа лоста, който запушвал ваната. Погледнала в огледалото над тоалетката какво става зад гърба й. Видяла го, че се е навел през ваната да пусне крана на топлата вода. В тази си поза най-сетне бил уязвим. Извъртяла се и го блъснала с все сила. Той се прекатурил във ваната и изкрещял от болка, опарен от бликналата гореща вода.
Хукнала през отворената врата на банята и го чула как се измъква от ваната. Асансьорът бил прекалено бавен, а ако се спънела и паднела на стълбите, Телфорд щял да я хване. Вместо да се втурне през апартамента към външната врата, отишла право до нощното шкафче отдясно на леглото й и извадила от чекмеджето му малък флакон с лютив спрей.
Знаела, че той е вече почти зад гърба й. Извърнала се — бил на около три крачки разстояние — натиснала флакона и пратила струя от химикала право в очите му, както я бил обучил баща й. Телфорд изкрещял и заотстъпвал заднешком. Гуинет използвала предимството си и го напръскала обилно по носа и устата.
Лютивият спрей не причинява трайни увреждания, но моментният ефект е извънредно силен. Рукват сълзи, зрението е напълно замъглено, дори за няколко минути човек ослепява напълно.
И при вдишването на малко количество потърпевшият се бори да си поеме дъх и има усещането, че се задушава, макар да не е в сериозна опасност.
Въпреки че бил временно неутрализиран и неспособен да вижда нищо освен размазани цветни петна, Телфорд размахал бясно двете си ръце в лудешки стремеж да й нанесе удар, или да я улови за косата,
или да я сграбчи за дрехата. Тя успяла да му се изплъзне и бързо излязла от спалнята, хукнала през дневната между саксиите с коледни звезди, като пътем обрулила част от листата им и те останали да лежат зад нея, прекършени също като надеждата й за приятни празници.
Слязла по стълбите, като прескачала през две стъпала, и след шестото рамо се втурнала във фоайето, без да поглежда назад.
Изтичала навън в ранната вечер, където въздухът бил студен и влажен като в ледница, макар осаждените повърхности и остри ръбове на града да не били маскирани още от първия сняг.
През четири сгради се намирало имението Билингъм — също толкова голямо, макар и по-претенциозно от това на баща й. Предните

182
стълби били оградени от широки каменни стени, върху които лежали две масивни скулптури на лъвове в позата на Сфинкса, с вдигнати глави, строги лица и очи, взиращи се с празен поглед към улицата, но сякаш не нащрек за плячка, а в очакване на първите изчадия на
Армагедон.
Семейство Билингъм, които й били известни по име, но които никога не била виждала, били на дълго пътешествие из Европа, а улицата гъмжала от движение, така че Гуинет не направила опит да прекоси четирите натоварени ленти, а вместо това изтичала към бдящите лъвове. Ограждащите варовикови стени се смалявали с изкачването на стълбите и тя се сгушила върху по-далечната от двете,
като легнала върху повърхността от полиран гранит до лъва, два пъти по-голям от нея. Леко надигнала глава, за да има поглед към бащината си къща.
Нито веднъж не й хрумнало да вика за помощ, защото, който й да се отзовял, щял да поиска да я защити или утеши, което означавало да я хване за ръката, да я потупа по рамото или въобще по някакъв начин да я докосне, което тя не била в състояние да понесе. Щели да й задават въпроси, на които щяло да се наложи да отговори, а тя не искала да чува гласовете им, нито те да слушат нейния. Нетърпима й била мисълта да споделя с непознати част от личността си, нито гласа си, който не бил прозвучавал дори пред прислугата в бащиния й дом.
Докато лежала по корем, студеният гранит изсмукал всичката топлина от тялото й. Не била облечена като за навън и треперенето й от страх бързо преминало в силни тръпки от студ.
След няколко минути взиране иззад лъва, който й давал заслон,
тя видяла Телфорд да излиза от дома на баща й и да слиза по външните стълби. Бил си облякъл палтото и носел бял плик, вероятно този с кифличките, който можел да го уличи, ако полицията го намерела в кухнята. Ужасена, Гуинет установила, че кураторът поема в нейната посока.
Личало си, че зрението му все още не е нормално, защото вървял бавно и се взирал напред, сякаш несигурен в пътя пред себе си. Когато минал покрай една улична лампа, се отвърнал от нея — явно светлината била твърде силна за парещите му очи с разширени зеници.

183
Когато Телфорд доближил, видяла как дъхът му се вие на бели струйки като на огнедишащ дракон, преобразен чрез магия в човек.
Гуинет знаела, че той инстинктивно ще погледне вляво и въпреки увреденото си зрение и нейното прикритие в нощния мрак ще я види.
Оказало се обаче, че увереността й, че ще бъде разкрита, била предизвикана от страха й и кураторът я отминал, без да я забележи,
като ругаел тихичко с глас, задавен от ярост.
След като отминал още две къщи в източна посока, се качил в кола, паркирана до тротоара. При целия трафик по улицата Гуинет не могла да чуе шума от двигателя, но от ауспуха бликнали пари като духове, събрани от цяло гробище, и се издигнали към надвисналите голи клони на близкото дърво.
Кадилакът на Телфорд бил обърнат с предницата си към нея, но клоните на дървото й пречели на видимостта и тя не могла да го съзре зад волана. Макар и сигурна, че за тази вечер му се е изплъзнала,
останала да лежи неподвижно в тъмната сянка на лъва.
Въпреки че най-вероятно Телфорд бил наплискал очите си със студена вода, за да отмие спрея, и че със сигурност нямал търпение да се махне оттам, му се наложило да изчака цели пет минути, преди да се почувства достатъчно уверен в зрението си и да подкара колата.
След като стигнал до края на пресечката, завил на юг по булеварда.
Гуинет забързала към къщи и заключила външната врата след себе си. Осмелила се да иде до прага на кухнята, за да се увери в смъртта на баща си, но след първия поглед към безжизненото му лице се извърнала, неспособна да понесе гледката. Лесно можела да се потопи в черното море на скръбта, но това щяло да означава да измени на баща си, чието кредо било, че човек трябва да проявява издръжливост пред лицето на каквито и да било несгоди. Избягала на четвъртия етаж.
Телфорд сигурно очаквал, че тя ще позвъни на 911, за да съобщи за убийството, но Гуинет не можела да го направи. Униформени полицаи, детективи, служители от Съдебна медицина, репортери и всякакви други непознати щели да я обсадят като ято скакалци и да я лишат от уединение и надежда. Взорът им щял да е безмилостно прикован в нея, да сипят хиляди въпроси, да изискват отговори,
безброй ръце да се протягат към нея в окуражителни жестове, да я подхващат за лакътя, когато коленете й омекнели, технически лица от

184
отдел „Експертизи“ щели да събират улики в стаите й, най-вероятно щели да настояват да я отведат в болница лекар да прецени емоционалното й състояние. Такава перспектива й била непоносима.
Всичко това щяло да я съсипе.
Нещо повече, ако Телфорд толкова грижливо бил заличил следите от присъствието си, както твърдял — а сигурно било така —
нищо нямало да го свърже със смъртта на баща й. В нейния апартамент можело да е оставил отпечатъци само по външната врата и по крановете в банята, но въпреки замъгленото си зрение и нетърпението си да се махне преди идването на властите сигурно си бил направил труда да избърше и тези повърхности. Ако се окажел толкова предвидлив, колкото тя подозирала, сигурно си бил осигурил и алиби за часовете на убийството, които възнамерявал да прекара в къщата им. Накрая щяло да опре до нейната дума срещу неговата. А на кого щели да повярват от полицията — на уважаван куратор или на обсебено от готическия стил невротично тринайсетгодишно момиче с остра социална фобия?
Гуинет прибрала няколко вещи от първа необходимост в пътна чанта, принадлежала на баща й. Като оставила външната врата отворена, напуснала къщата и се отправила към най-близкия от осемте апартамента, които предвидливият й родител бил осигурил за нея в случай на смъртта си.
Тъй като за момента се чувствала в безопасност, позвънила на
Тийг Ханлън и му разправила какво се било случило. Той искал да се обади в полицията, но когато изслушал основанията й против, се съгласил с нея, че ако разчитат на обичайната процедура, това ще доведе единствено до съсипването на Гуинет, а не до затвор за
Телфорд.
— Ако Телфорд някога бъде изправен пред правосъдието —
казала тя на Ханлън, — аз съм тази, която трябва да събере улики срещу него — по мои си методи и когато преценя. Изгубих толкова много… Най-добрия баща на света. Никога няма да се примиря.
Никога.

185
46.
Макар да бяхме изпили виното си, преди тя да довърши историята, свещите не бяха догорели още и осветяваха в синьо мрака в къта за хранене.
— И така, смъртта на баща ти е била обявена за нещастен случай — заключих аз.
— За смърт, причинена от замърсен мед, да.
— А полицията не те ли търси?
— Не и активно. По местните телевизионни канали и вестници показваха моя снимка и беше отправен апел към обществеността, ако някой е видял това изгубено и психически нестабилно момиче, да съобщи местонахождението му. Ала снимката, на която бях с баща ми
— единствената ми снимка след бебешките, с която разполагаха —
беше правена година по-рано — преди готическия ми облик, и аз,
естествено, вече не приличах много на това момиче.
— Само една снимка за всичкото това време?
— Ако разрешиш да те фотографират, не знаеш у кого може да попадне снимката ти след време. Непознати да се взират в теб, да те изучават… Не е толкова ужасно, като да си в тяхно обкръжение, не могат да те докосват и не очакват да им отговаряш. Но пак е достатъчно зле. Едва издържам дори мисълта за това.
Споделихме минута мълчание.
Предвид психологическите й проблеми и ограниченията, които те й налагаха, предвид и това, че аз можех да напусна подземното си убежище само в най-тихите часове на нощта, загърнат с наметка и нахлупил качулка — при риска да бъда убит на място, щом бъда зърнат — срещата ни и начинът, по който приятелството ни продължаваше да се развива, изглеждаха истинско чудо. Копнеех за нещо повече от приятелство, ала разбирах, че споделената любов за мен е нещо невъзможно. Дори една несъвършена принцеса може да бъде събудена за живот само от целувката на истински принц, не на такъв като мен. Въпреки копнежите си бях удовлетворен — не трябваше да преследвам невъзможното, а да се радвам на чудото. Сега

186
най-големият ми страх беше, че може да изгубим онова, което споделяхме, и всеки да тръгне по своя път или пък да бъдем разделени от смъртта.
Най-накрая казах:
— Но след време съдът може да те обяви за мъртва и какво ще стане тогава с фондовете, от които се издържаш?
— Останах в пълна изолация три месеца, нито веднъж не излязох навън, скърбях за татко и поддържах контакт единствено с
Тийг Ханлън. В края на този период той уведоми властите, че съм се свързала с него и че той като мой настойник и с моето съгласие ме е настанил в подходящ санаториум в провинцията, така че да мога да си почина, да получа психиатрично лечение и или да преодолея фобията си, или да се науча да живея по-добре с нея.
— По телефона Телфорд каза, че си била в санаториум.
— Така си мислеше през всичките тези години. До миналата нощ.
— И властите повярваха на господин Ханлън?
— Разбира се. Не само защото е мой настойник, а и заради това кой е той.
— И кой е той?
Макар да не виждах лицето й в синкавия мрак, подозирах, че се усмихва, като отговори:
— Моят настойник.
И с това даде да се разбере, че независимо от онова, което споделяше с мен, някои от тайните й си оставаха само за нея.
Тя продължи:
— Нямах близки роднини, само един приятел, който ми беше и настойник, така че съществуваше малък риск някой адвокат да се появи изведнъж и да заяви, че е в мой интерес съдът да проучи настоящото ми състояние и лечение. Освен това администрацията в този град проявява такова безразличие в това отношение, че службите за защита на децата съвсем спокойно настаняват някои от питомците си в приемни домове, където те са малтретирани, подлагани на сексуален тормоз или направо дрогирани с медикаменти срещу хиперактивност и дефицит на внимание, докато ъгловатостите в характера им биват загладени, и това всеки го знае. Едва ли има човек,

187
който да мисли, че приемен дом в този град е по-добър от скъпа лудница.
След кратко мълчание промълвих:
— Съжалявам, че е трябвало да видиш баща си мъртъв в състоянието, в което е бил.
— Мислех, че съм се отвърнала твърде бързо, та образът да остане в съзнанието ми. Ала е запечатан там. Ярък и ужасяващ.
Никога няма да мога да го забравя.
В своето съзнание аз видях образа на съсипаното лице на моя баща и едното му око, потънало в локвичката кръв, изпълнила очната ябълка.
Гуинет избута стола си назад и се изправи.
— Обещах да ти посвиря.
Последвах я в дневната. Макар чашките, в които горяха свещите,
да обагряха стаята в червено, атмосферата беше не по-малко меланхолична.
Когато застанах до стола й пред пианото, Гуинет ме смъмри:
— Не ме притеснявай с такава близост, Адисън. Откакто татко умря, за да свиря добре, трябва да чувствам, че свиря само за него и за себе си. Иди седни някъде и ме остави на музиката ми.
Друга свещ гореше на малка масичка до креслото и аз се настаних в него. С гръб към мен тя изрече:
— Соната „В духа на фантазията“ в до диез минор.
Щом Гуинет засвири, разпознах „Лунната соната“ на Бетовен и се изправих потресен на крака, защото сред всички музикални произведения, които с баща ми слушахме на нашия сиди плейър, това беше творбата, която трогваше и двама ни еднакво и не можехме да й се наситим. Тихата музика на адажиото говори на най-съкровените кътчета в душата ти, издига те все по-високо и по-високо — по мое мнение най-въздействащата от която и да било от другите сонати на
Бетовен.
Отидох до прозорците и се загледах в снега, който валеше също така обилно, както и преди. Вятърът бе поутихнал обаче — идваше на лениви капризни пориви. Снежинките вече не падаха под ъгъл към улицата. Събираха се на фигури, които се разпадаха миг след това —
неспирна процесия от духове, докосващи плавно земята — като кристализирали музикални ноти, носещи мелодии от по-висши сфери.

188
Заглавието „Лунна соната“ всъщност не е било на Бетовен, а е притурено на творбата от приятел на композитора, на когото музиката напомняла за плаване с лодка по Люцернското езеро на лунна светлина.
В нощта през снега се появиха трима яснолики — същите, които по-рано бях видял на отсрещните покриви, двама мъже и жена, тя —
облечена в бяла болнична униформа, а те — в синя. Както обикновено правеха ясноликите, те не просто се появиха в полезрението, а се плъзнаха през въздуха, сякаш движени по жици в цирков спектакъл.
Двама от тях стъпиха на улицата и започнаха да се оглеждат във всички посоки, но жената долетя до прозореца, сякаш привлечена от музиката. Когато премина през стъклото на няколко крачки от мен,
въобще нямаше разтърсване и шум. Сега се движеше, сякаш гравитацията я ограничаваше, когато очевидно не беше така, и беше като лампа, край която тъмнината отстъпваше и след отминаването й отново пропълзяваше на мястото си. Ясноликата излезе от дневната,
мина през къта за хранене, през отворената арка към кухнята и там се изгуби от поглед. Вероятно бе обиколила другите стаи, защото след малко се върна — не през вратата, а през мазилката, като мина през стената тъй лесно, както би го сторила през завеса или мъгла.
Ясноликата застана до пианото, втренчена надолу нито с усмивка, нито намръщена, просто наблюдаваше момичето със спокоен интерес. Гуинет не подозираше, че някой я гледа, нито можеше да види мекото сияние на ясноликата, което падаше над нея и над част от клавишите. Свиреше, сякаш присъствахме само аз и паметта на баща й.
След миг посетителката се извърна с гръб към пианото и тръгна към мен. Подчинявайки се на инструкциите на баща ми, се загледах през прозореца и избегнах погледа й. Представях си как, ако срещна очите й, това може да ме преобрази — както в древногръцката митология погледът на Медуза е превръщал плътта в камък. Баща ми никога не ми обясни какво точно ще ми се случи, ако разменя поглед с някой яснолик, но тъй като по всички въпроси бе проявявал мъдрост,
нямах причини да се съмнявам в съвета му.
Сиянието на ясноликата се спря върху мен и посребри стъклото на прозореца. Улових с периферното си зрение лицето й, отразено в стъклото, когато надникна над дясното ми рамо, но не се осмелих да

189
срещна очите й в отражението. След кратко колебание тя мина през мен, през прозореца и навън в нощта. Помислих си, че сигурно живее в различно от моето измерение, но е способна да прониква и в този свят, макар аз да не можех да вляза в нейния.
Тя се понесе надолу през падащия сняг и се присъедини към спътниците си. Тръгнаха по улицата в посоката, в която по-рано се бяха движили човекът и кучето.
Сонатата свърши, но Гуинет вероятно не би желала похвала за изпълнението си. След краткото мълчание, каквото винаги настъпва след последния тон на прочувствена музикална творба, тя засвири нова пиеса. Също тъй бързо, както бях разпознал „Лунната соната“,
разпознах и нея, но не и названието й. Беше красивата меланхолична мелодия, която в някои нощи долиташе в жилището ми без прозорци и ме преследваше, музиката, чийто източник не бях в състояние да определя, сякаш идваше от друг, невидим свят.
Прекосих стаята и застанах зад нея, леко встрани, все още на уважителна дистанция, така че да продължава да си представя, че свири само за себе си и за изгубения си баща, ала достатъчно близо, за да мога не само да чувам музиката, но и да я почувствам. Музиката се състои от звуци, звукът се състои от вибрации и тези конкретни вибрации резонираха в мозъка на костите ми, в дъното на сърцето ми.
Когато пиесата свърши, Гуинет остана да седи с наведена глава,
с отпуснати върху клавишите ръце, с лице, поруменяло от трепкащата светлина на свещите. Не казваше нищо. Знаех, че не трябва да нарушавам тишината, личеше си, че тя иска да поседи в мълчание, но не се сдържах и попитах шепнешком:
— Каква беше тази музика?
— Първата пиеса беше Бетовен.
— Да, знам, „Лунната соната“. Но втората?
— Това е моя композиция. Роди се през седмицата след смъртта на баща ми. Израз е на болката… на болката от загубата му.
— Красива е. Не знаех, че имаш толкова голям талант.
— Не е нужно да изпитваш чак такова страхопочитание. Просто е нещо, което мога да правя. Дарба. Нямам никакви заслуги за това.
— Трябва да си записала пиесата, която току-що изсвири.
Тя поклати глава.

190
— Не. Това е музика само за него и за мен. А този път — и за теб.
— Но аз съм я чувал и преди.
— Не е възможно.
Тя започна да я свири отново, този път пианисимо, и аз настоях:
— Чувал съм я много пъти. В жилището ми под града. И не можех да установя източника.
Стоях мълчалив, докато тя изсвири пиесата докрай. Последният тон си отиде от нас като бавно летяща птица, издигана нагоре от топло въздушно течение.
Отново наруших тишината.
— Наистина я чувам в някои нощи.
— Вярвам ти.
— Но щом никога не си я записвала и никой друг не е…
— И все пак ти си я чул. Не знам как. Но може би се досещам защо.
Не схванах съвсем логиката на това „как“ и „защо“, затова я попитах:
— Защо?
Отначало тя мълчеше, но после промълви:
— Не искам да го кажа… и да се окаже, че греша. Не искам да се надявам на нещо, което не е вярно.
Мобилният й телефон иззвъня. Тя го включи на високоговорител.
— Ало?
Всички копринени тонове бяха отмити от глас, сякаш пропит от лошо уиски. Думите дойдоха грубовати и глухи, като че ли човекът говореше през пълен с камъни търбух.
— Госпожице Гуинет, аз съм.
— Случило ли се е нещо, Саймън?
— Някакви типове ви търсят.
— Какви типове?
— Съседи на два от апартаментите ви ми се обадиха, че някакви ходели и разпитвали за вас. Съседите ви никак не ги харесали на вид,
та рекох, че е добре да знаете.
— Съседите ми въобще не ме виждат, като влизам и излизам. Аз не ги познавам, Саймън, как така ти ги познаваш?

191
— Госпожице Гуинет, те са дружелюбни хора. Дадох им номера си, в случай че протече някоя тръба, когато ви няма в жилището.
— Съседите имат номера на фирмата, управляваща имота, и това им стига. Саймън, казах ти на никого да не говориш за мен.
Разочарованият й тон явно го притесни.
— Не, не, въобще не съм говорил. Казах им другото ви име, не истинското, и сме разменяли само общи приказки.
Тя се изправи.
— Но си им дал номера си. Саймън, трябва да се махнеш веднага оттам.
— Оттук? От хубавия ми малък дом? И къде да ида?
— Където и да е. Тези мъже ще дойдат за теб.
— Но, госпожице Гуинет, съседите имат само номера ми, не знаят адреса ми, нито дори фамилията ми.
— Онези, които ще дойдат за теб, са хора с връзки, имат приятели на високи постове, ресурси. Накрая ще те открият.
— Но къде да ида? Нямам къде другаде да се подслоня.
— Иди при настойника ми. Ще му позвъня да те очаква.
— Дори и в хубаво време това е прекалено далеч, госпожице
Гуинет. И кой въобще ще тръгне да шофира из града? Аз се придвижвам с велосипеда си и с таксита. Но велосипеда не мога да го карам в дълбок сняг, а и никое такси няма да излезе в такава буря.
Тя се поколеба и каза:
— Аз ще дойда, Саймън. Аз ще те закарам.
— Ако онези типове ме намерят, нищичко няма да им кажа. Ама съвсем нищичко. Знаете, че няма, госпожице Гуинет. По-скоро бих умрял.
— Знам, Саймън. Само че не искам да умираш, а може и дотам да се стигне. Пристигам след половин час.
— Бог да ви благослови, госпожице Гуинет. Съжалявам, че ви създавам ядове. Вие сте истински ангел, хич не исках да става тъй.
— Знам, че не си искал, Саймън. Половин час. Нали така?
— Добре.
Тя приключи разговора. След това се обърна към мен:
— Трябва да побързаме. Телфорд и такива като него са истински животни.

192
— Не са животни — поправих я. — Животните убиват само когато имат нужда да се нахранят. Животните страдат, ала не винят за страданието си другиго и никога не изпитват завист. Кой е Саймън?
— Човек, който почти бе изгубил душата си, но я откри отново.
Хайде!

193
47.
Първия път, когато видях истински кучета, а не само на картинка, бях на осем години — скоро след като майка ми ме прокуди от малката къща в планината.
След премеждието при църквата, където малко оставаше да бъда пребит, и преди да стигна до паркинга за камиони и да се кача в ремаркето на осемнайсетколесника, минах през гори, пълни с козодои и дървесни жаби, прекосих диви ливади, където кръжаха ята жълти пеперуди като посипали се венчелистчета от слънцето, към което те се стремяха да се върнат, преди да стигна до изоставен имот, заобиколен от полусъборена ограда и пасище, в което нямаше добитък.
Скупчилите се облаци бяха надвиснали ниско, тук-таме разпокъсани, като електриковосиньото небе на късния следобед се прокрадваше между тях. Слизащото на запад слънце пламтеше над високите склонове на забулените в облаци планини, металносиви в основата си и позлатени по върховете. Отиващият си ден се колебаеше между буря и покой в час на нерешителност, след който можеше да поеме към всеки от двата сценария.
Прескочих оградата и закрачих по полето. Бях изминал около една четвърт от него, когато две кучета се втурнаха през тревата към мен отляво. Едното беше немска овчарка, а другото — мелез между овчарка и някакъв вид хрътка.
Тъй като кучетата са най-опитомените животни на планетата,
допусках, че няма да са тъй миролюбиви като дивите животни от горите, в които бях израснал. След като имаха тъй тясна връзка с хората, сигурно споделяха техните предразсъдъци. Те така красноречиво показваха със зъбене омразата си, че предположих, че всеки момент ще ме нападнат и разкъсат.
Хукнах през тревата, но скоростта ми, разбира се, не можеше да се мери с тази на кучетата. Когато ме настигнаха обаче, не се хвърлиха върху ми, а се изравниха с мен от двете ми страни, размахали опашки.
Спрях да тичам, притеснен, че могат да доловят страха ми, но продължих да вървя. Изприпкаха пред мен, като подскачаха едно към

194
друго, хапеха се закачливо, претъркулваха се и пак се изправяха.
Страхът не ме беше напуснал, но ми стана приятно да наблюдавам играта им.
Когато вече бях изминал половината поле, те се върнаха при мен задъхани и душещи въздуха. Явно бяха помирисали шунката от църковния пикник в раницата ми. Бях изял две парчета на закуска, но имах още едно в страничния джоб, увито в алуминиево фолио.
Помислих си, че може би и тези кучета ще се окажат добронамерени като моите горски приятели — създания, които ми бяха повече семейство от родната ми майка. Без да свалям раницата си, отворих ципа на страничния джоб, където държах шунката.
Разгънах я, разкъсах я на парчета и ги дадох на кучетата да ги изядат.
Демонстрираха изрядно възпитание, като всяко изчакваше търпеливо да подам и на другаря му парче шунка, докато месото се свърши. Не се нахвърлиха да отмъкнат късовете от пръстите ми, а ги поеха деликатно с устни. Когато казах: „Няма повече“, не нахалстваха за още.
Тогава един глас подвикна:
— Не хапят. Добри стари момчета са те.
На петдесет или шейсет метра разстояние мъж с ловджийско яке с много джобове вървеше към мен, преметнал пушка върху сгъвката на лявата си ръка. Въпреки оръжието не излъчваше заплаха, ала това щеше да се промени, щом приближеше и зърнеше лицето ми под качулката.
Дръпнах шала нагоре, чак до очите си, и хукнах, като очаквах предупредителен изстрел или команда, която да насъска кучетата по мен. Не се случи нищо такова. Прескочих почти падналата ограда и се шмугнах в близките гори.
Кучетата ме сподириха, явно обзети от желание за приключения.
Отпъждах ги неколкократно, но те не искаха да си тръгнат.
Определено не търсеха храна; поведението им ясно подсказваше, че искат друго. Отпуснах се на едно коляно и с облечените си в ръкавици ръце ги почесах зад ушите и под брадичките. Казах им, че трябва да се връщат веднага, преди стопанинът им да е решил, че съм ги откраднал. Точно тогава той подвикна пак много по-отблизо. След настоятелното ми убеждаване кучетата се обърнаха и поеха назад към

195
пасището, макар че подвиха опашки и от време на време се извръщаха, сякаш почувствали се смъмрени от мен.
Години по-късно, след като бях имал и други преживявания с кучета, се питах дали те всъщност не са създадени да служат като четириноги водачи на човечеството, които да го поведат към първоначалния му изгубен дом. С примера на своята радост и смирение, с дълбокото задоволство, което извличат от скромните си и простички желания — храна, игра и обич, те обезсилват всякакви стремежи към власт и слава. И макар да имат остри зъби, са избрали да получават нещата, от които се нуждаят, с размахване на опашка и молещи очи.
И така се случи, че в критичен за мен час кучетата се оказаха всичко онова, което си представях, та дори и повече.

196
48.
Градът постепенно се предаваше пред виелицата, но не и
Гуинет. Зимните гуми с поставени на тях вериги пореха през снежната пелена и я отъпкваха зад себе си. Снегът натрупваше по близо пет сантиметра на час и снежната покривка вече бе към петнайсет сантиметра, но Гуинет все така си мислеше, че това е идеалната нощ за бързо каране и увеличаваше ли, увеличаваше скоростта, като мина на слалом между няколко закъсали автомобила, които претоварените машини не бяха успели още да изтеглят, и вземаше завоите, сякаш беше спечелила съдебен процес срещу законите на физиката, в който съдът беше анулирал подхлъзването и преобръщането. Макар да бях млад, помнех дните, когато в случай на снежна виелица снегорините моментално излизаха на улиците и почистването започваше още преди бурята да се е развихрила напълно. В последно време обаче, ако се съдеше по бавната реакция, изглеждаше като че ли сме се върнали в миналия век, когато за почистването на снега се е разчитало на бригади от работници с лопати, навлечени с дебели дрехи и обърнали по някоя и друга чашка за загряване, преди да се явят на служба, след което с каруци, теглени от коне, са извозвали събрания сняг.
Саймън, когото бързахме да спасим, се оказа бездомникът, който беше открил тежко пребитото голо момиченце в контейнера за боклук. Години преди да се превърне в клошар, той бил млад художник с обещаваща кариера. Ала нещо в успеха толкова го уплашило, че с алкохола като втори пилот и с умението си да изгаря делови взаимоотношения като магическата хартия на фокусниците си организирал такъв зрелищен провал, след който в рамките на една година от луксозен пентхаус стигнал до дюшек под мостовете.
След нервната криза в кафенето, където отнесъл пострадалото дете, и след като бил изписан от болницата, отказал алкохола отведнъж, без помощта на лекарства, психолози и дванайсетстепенни програми. Щом допирал до устните си чаша или бутилка със старата отрова, му призлявало от миризмата, а онова, което бил погълнал,
неизменно повръщал. Мирисът и вкусът на алкохола му били също

197
тъй противни като вонята на боклукчийските кофи. Всеки път, щом се опитвал да пие, си спомнял мисълта, която го била осенила в болницата — че е не просто проява на слабост, но и грях да съсипваш сам живота си, когато са толкова много онези, лишавани от живот и от бъдеще поради човешка жестокост или вследствие на бруталните природни стихии.
Заживял трезв и работлив в ексцентричен квартал с живописни бунгала от епохата на двайсетте години, край шосе с две платна,
наречено „Джон Огилви Уей“, в югоизточния район, близо до реката.
През първата половина на деветнайсети век у жителите на града съществувал стремеж към хармония, затова навред изниквали сгради,
които радвали окото. В настоящето обаче, през годините, когато правителството се обърнало към експерти по благоустройството,
голяма част от изграденото в миналото било сметнато не само за отживелица, но и за пълна грозотия. Архитектурата, която прославяла историческото наследство, била отречена, тъй като голяма част от самата история била смятана за срамна и дори позорна. Всичко изискано, красиво и благородно било заклеймено като дело на сантиментални примитиви, съборено и заменено с масивни сгради,
сякаш вдъхновени от съветските блокови жилища, с гори от стоманени и стъклени кули, блестящи на дневната светлина, като че ли по-славни от самото слънце, което ги огрявало.
Къщичките на „Джон Огилви Уей“ бяха популярни сред художници, скулптори и керамици, които живееха в тях и ги използваха като свои галерии. Кварталът бе оцелял достатъчно дълго,
за да се превърне в туристическа атракция, културна придобивка, с която градът се хвалеше. Тъй като според съвременните схващания обаче изкуството трябваше да е свързано с бъдещето и прогреса, с абстракцията и невъзможността да се познае реалността, то се създаваше не от истински предани и посветени му творци, а от такива, които се отнасяха с презрение към миналото. Така че „Огилви
Уей“ си остана заобиколен от здания, които в дръзкия си израз на брутална власт изглеждаха така, сякаш бяха от паралелен свят, в който
Хитлер е победил.
От благодарност към Саймън, че е спасил момиченцето, Гуинет му бе купила къща в този квартал, за да живее спокойно там, без да се тревожи за наем, и да се опита отново да открие таланта си. Беше

198
просторно жилище, макар и бунгало, с дълбока предна веранда с декоративни елементи от художествените занаяти. Всичките прозорци светеха. Гуинет продължи до следващата пресечка и едва тогава паркира колата.
Слязохме от ланд ровъра.
— Не може да отидем директно на предния вход — каза тя.
— Защо?
— Трябва да разузнаем дали не са се добрали до Саймън. Ако се е случило нещо с него, никога няма да си простя. Казах, че ще пристигна до половин час, а не успях.
Погледнах ролекса си и отбелязах:
— Трийсет и пет минути са доста близко до предвиждането ти.
Пет минути надали са от голямо значение.
— Нещо ми подсказва, че са.
Макар да минаваше единайсет часа, почти във всички бунгала светеше. Явно творците, които не живееха според стандартния работен ден, бяха най-съзидателни, когато целият свят утихнеше, та талантът им да влезе в циркаден ритъм, така различен от този на нас,
останалите, на които ни липсваше тяхната дарба.
Улицата ми напомни на зимен пейзаж на Томас Кинкейд
[1]
— с очарователни къщички и калдъръмени пътеки към тях, с вечнозелени храсти под искрящите им снежни хермелинови наметки, с цялата наситена с топлота светлина, която излъчваха толкова убедително.
Картината бе облъхната от магия, ала магията има две форми —
светла и тъмна.
От единия джоб на палтото си Гуинет извади малък флакон с лютив спрей и ми го подаде. От другия измъкна шоковата си палка.
Прекосихме улицата и минахме през тесния страничен двор на тъмното бунгало, съседно на това на Саймън, откъдето попаднахме в задния му двор. Внушително вечнозелено дърво се издигаше на височина над десет метра, като ни предоставяше заслонено място за наблюдение под качулката на отрупаните си със сняг клони.
Къщата на Саймън бе притихнала под сипещите се от небето гъсти снежинки, тъй спокойна и доволна, сякаш приканваше преспите да я затрупат и още повече да я изолират от света.
Единственото странно нещо бе ветрилото от бледа светлина,
което ту се разтваряше, ту се свиваше върху задната веранда на

199
неравни интервали, без да е придружено от някакъв звук. Когато излязохме изпод клоните на дървото към ниския градински зид,
разделящ дворовете, видяхме, че светлината идва от къщата и се отмерва от врата, която ту се притваряше, ту отново биваше отваряна от променливия вятър.
— Лоша работа — промърмори Гуинет.
Прехвърлихме се през градинския зид, прекосихме двора и се заизкачвахме по стълбите припряно, но предпазливо. Когато вече бяхме на верандата, чухме глас, но той беше на говорител върху музикален фон и вероятно идваше от телевизор.
С присъщата си смелост Гуинет прекрачи прага. Макар това бунгало да ми се струваше истински капан, последвах я без колебание.
— Затвори вратата — прошепна тя.
Поколебах се дали е разумно, но я затворих безшумно.
Бяхме в общо помещение с малка кухня вляво и по-голямо пространство вдясно, явно замислено като семейна дневна. Очевидно
Саймън обитаваше предимно тази задна част на бунгалото, защото имаше легло, две кресла с масички до тях, неголям скрин и телевизор,
монтиран на стената, който в момента предаваше новинарска емисия.
Жилището бе почти тъй скромно като моето собствено, но за човек,
който бе живял на улицата и бе спал под мостовете в продължение на трийсет години, вероятно бе истински палат.
По телевизията показваха огромен круизен кораб, хвърлил котва близо до някакво пристанище, а говорителят обясняваше нещо за отказ на властите да позволят на капитана да влезе в него.
Живеех дълбоко под града, под безчетни тонове бетон и стомана, където радио- и микровълни и телевизионен сигнал не можеха да проникнат. Всеки път по време на приключенията си над земята, щом зърнех телевизор, бях неизменно заинтригуван. Ала винаги си припомнях думите на баща ми, че без телевизия сме си по- добре, че тя е средство за манипулация, че би ни превърнала в хора,
каквито не желаем да бъдем.
Майка ми нямаше телевизор в изолираната си къщичка и въпреки това се бе превърнала в нещо, което не искаше да бъде. Може да беше гледала много телевизия като дете в дома на родителите си и там, където бе живяла, преди да се засели в планинския си дом.
Толкова много неща не знаех и може би никога нямаше да науча за

200
психологията на хората, които живееха на повърхността, без да се крият.
Тъй или иначе, жилището на Саймън представляваше нещо като студио, в което той поддържаше безукорна чистота. Никаква мръсотия. Никакъв прах. На този фон счупената ваза и петното кръв върху светлия дървен под бяха визуалният еквивалент на крясък.
[1]
Томас Кинкейд (1958–2012) — американски художник,
известен със своите реалистични, пасторални и идилични картини. —
Б.р.
↑

201
49.
Гуинет не беше момиче, което изпитваше някакво нездраво удоволствие да отваря насилствено врати. Правеше го само когато знаеше, че се налага.
Шоколадовокафявата врата между дневната на Саймън и останалите стаи на бунгалото ми се виждаше като монолит,
страховита преграда, отвъд която имаше нещо плашещо, плод на минало или бъдещо насилие. Ако трябваше аз да избирам, бих си тръгнал на мига, но решението принадлежеше на Гуинет.
Вратата се отваряше към къс коридор. Отляво имаше баня и нещо като склад. И двете врати бяха отворени и отвътре струеше мека светлина. Вдясно беше ателието. Никой — жив или мъртъв — не ни очакваше в тези помещения.
В края на коридора влязохме в галерия, която представляваше всъщност две съединени стаи. Таванът бе с открити греди, а по стените бяха окачени маслени платна, индивидуално осветени, които въздействаха много силно едновременно и върху чувствата, и върху интелекта. Бе много добър в рисуването на хора — имаше индивидуални портрети в цял ръст, както и на групи хора,
извършващи общи дейности в най-различна обстановка, също детайлно и изкусно изпипана.
— Отвели са го — пророни Гуинет.
— Къде?
— Не и в апартамента на Телфорд, нито пък някъде, където биха могли да ги видят. Сигурно се надяват да му измъкнат адреса на деветото ми жилище.
— Ти каза, че той не знае къде е.
— Не знае. Не подозира дори, че съществува такова.
— Какво може да им каже?
— Нищо. А дори и да знаеше, не би им казал. Очевидно не им е разкрил, че идвам насам, за да го отведа на безопасно място, иначе просто биха ни изчакали.
— Какво ще стане с него? — попитах.

202
За миг забравила условията на нашите отношения, тя ме погледна и в мига преди очите ни да се срещнат, аз наведох глава,
опасявайки се, че ако случайно ме зърне, маската за ски няма да е достатъчно надеждна срещу спонтанното й и бурно отблъскване.
Тя изключи лампите над картините и галерията остана слабо осветена само от светлината, идеща от коридора, след което отиде до прозореца и се взря в снежната нощ.
Макар да познавах Саймън единствено от думите на Гуинет и чрез впечатляващите картини по стените наоколо, чувствах, че трябва да сторим нещо. Повторих въпроса си:
— Какво ще стане с него?
— Ще го изтезават, Адисън. И когато нищо не им каже, ще го убият.
— И всичко това само за да се доберат до теб?
— Казах ти. Телфорд е откраднал милиони. И има още много милиони за крадене от колекциите на библиотеката и музея,
експонати, чиято липса няма да се усети с години, особено като се има предвид, че инвентарните списъци са под контрола на самия Телфорд.
Лично той решава кои картини, скулптури, редки книги и ръкописи да бъдат представени в организираните експозиции. Така че няма да може да бъде разкрит тъй лесно, както ако някой друг се сдобие с тези правомощия.
Не знаех какво да кажа или сторя. Бях създание от мрака,
аутсайдер. През последните осемнайсет години бях имал само един приятел — баща ми, а откакто той умря, бях съвсем сам. Надявах се посредством Гуинет, въпреки социалната й фобия, да се науча как хората общуват едни с други, как реагират и си взаимодействат, какво казват и как го казват, какво искат, как се стремят към него — повече,
отколкото можех да науча от книгите. Очаквах чрез нея да разбера в какво хората намираха смисъла на живота, защото смисълът на моя ми убягваше, тегнеше като болезнено бреме върху ми и изглеждаше неразгадаем. Онова, което бях научил през последните двайсет и четири часа, не бе познание, което имах представа как да използвам.
Не знаех какво да кажа или направя. Не знаех. Не знаех и толкова.
Не можех да понеса тя да плаче. Стоеше тиха като снега, падащ в светлината на уличните лампи, но въпреки това бях сигурен, че плаче. Сълзите нямаха мирис, доколкото ми беше известно, но не

203
петте ми сетива бяха инструментът, който ме известяваше за нейната скръб, нито бе интуицията ми, а някакво по-дълбоко усещане, което не бих могъл да назова.
Ако ми бе позволено да докосна това мило момиче, бих го обгърнал с ръце. Ала при сегашното й настроение и изострените й чувства тя сигурно не просто щеше да трепне и да се отдръпне, а да отскочи ужасена като от електрически удар. И тогава нарушението на правилата от моя страна несъмнено щеше да доведе до разрив и до окончателна раздяла помежду ни.
Гуинет се извърна с гръб към прозореца и прекоси галерията.
— Хайде — каза.
— Какво ще правим?
— Не знам.
Забързах след нея по коридора.
— Къде отиваме?
— Не знам.
Оставихме включени останалите лампи, също и телевизора, и излязохме от кухнята на задната веранда тъкмо когато водещият новините изрече: „… към нашия репортер Джефри Стокуел в
Мумбай, Индия“.
Снегът валеше още по-силно отпреди, доколкото това бе възможно — сякаш небето се изпразваше, така че щом облаците изтръскаха напълно съдържанието си, нямаше да има нищо друго над нас, а само чернота, без луна и звезди, без слънце на сутринта. В
момента всичко наоколо представляваше спорадичен вятър и вихрушки от сняг, красив хаос.
Когато се приближихме до ланд ровъра, Гуинет каза:
— Смъртта е тук тази нощ. И не само при Саймън. Смъртта е с нас. Усещаш ли я?
Не й отвърнах, защото отговорът ми щеше да я угнети. След шест години отново имах нещо за губене и страхът ми беше огромен.

204
50.
Нощта на светкавиците, пламтящото небе, когато стояхме навън под него и оцеляхме…
През годините ни заедно с баща ми бяхме обикаляли града по време на много свирепи бури, не само през онази, когато умиращият ни даде златния си часовник. В годината, когато навърших шестнайсет,
една нощ през юли небето се отвори, сякаш да излее цяло море. С
баща ми се качихме на горната земя, екипирани с високи ботуши,
черни шлифери с качулки и маски за ски. Движехме се под пороя през наводнените улици, сякаш бяхме моряци, изхвърлени през борда, но поради някаква магия способни да вървим по водата в търсене на кораба си.
Стояхме в големия парк насред града и всичко, което под слънцето изглеждаше топло и зелено, сега беше студено и черно.
Стълбовете с лампи покрай виещите се алеи осветяваха сребристите дъждовни струи и леката мъгла, образувана от разбиването на капките върху настилката. Тези серпантинни алеи толкова загадъчно се губеха в далечината сред храсти, дървета и млечнобели изпарения — сякаш обещаваха да ни изведат към непознати тайнствени земи — че ако не ги познавахме из основи и не знаехме накъде водеха, щяхме да се подведем.
Голяма светкавица прониза небето над окосената ливада, на която стояхме, толкова близо до нас, че оглушителният гръм дойде почти едновременно, насочи се на изток и удари гръмоотвода върху покрива на най-високия небостъргач на улицата отвъд парка.
Хилядите светлинки в сградата замигаха, но не изгаснаха и бях сигурен, че за миг гръмоотводът засвети в червено.
Бях много уплашен и исках да се скрием някъде, но баща ми ме увери, че ние не може да бъдем поразени от светкавица, че никоя буря не е в състояние да ни убие. Ако ни било писано да умрем не от старост, фаталният удар щял да дойде от ръцете на нашите съграждани. Макар да беше трудно за вярване, че се радваме на такава

205
специална милост от страна на природата, обуздах страха си колкото можах и застанах до баща ми, уповаващ се на мъдростта му.
Небето — черна черупка — се пропукваше отново и отново.
Някои от цепнатините на зигзаг се отправиха към по-далечни мишени, които не можехме да видим, докато други просто скачаха от едно място на друго, сякаш по небето имаше воюващи помежду си богове.
Помежду канонадата от гръмотевици баща ми заговори за силата на природата: за светкавиците, всяка от които нагорещена като стопено слънце, за земетресенията, събарящи сгради, сякаш са крехки могилки на термити, за торнадото, урагана, цунамито.
— Природата е съвършена машина, която никога не проявява насилие, освен когато противодействащи си сили в нея трябва да бъдат балансирани наново. А и тогава насилието е кратко — буря,
продължаваща ден или два, десетминутно цунами, няколко мига,
докато тектоничните пластове се разместят и нагласят. Природата не води война години наред и у нея няма злоба.
Човечеството, от друга страна… Виж, там нещата са по-мрачни.
Адам и Ева, каза той, не търсели толкова забраненото познание,
колкото се стремели към власт, властта да бъдат богове. Голямата власт можела да е нещо добро само когато онези, които я упражняват,
били склонни да я използват с мъдрост и доброта. Ала малцина имали такава склонност. Обикновено тя била средство за натрупване на богатство, за разчистване на сметки, за напомпване на егото, за прекрояване на обществото спрямо нечии грандомански проекти.
След такъв вид упражняване на властта винаги следвали войни и унищожение.
Не знаех какво цели баща ми, като ми разказва всичко това, и когато понечих да поискам да ми обясни смисъла, една от последните светкавици на свирепото светлинно шоу разцепи гигантски дъб само на трийсетина метра от нас. Пламъци лумнаха от изкормения ствол,
сякаш сърцевината на дървото се бе разтопила. Половината дъб се прекатури ведно с изтръгнатите корени, но другата половина остана да сгърчи предизвикателно и пороят бързо загаси огъня.
Когато пиротехническите изпълнения приключиха и небето вече изпращаше само дъжд, баща ми каза:

206
— Когато хората с власт решат, че нещата трябва да бъдат наново балансирани на всяка цена, насилието никога не е кратко и никога не е ограничено единствено към дисбаланса, който уж го е предизвикал.
Започва да властва законът на насилието. Отмъщението се превръща в синоним на справедливост. Никой град не е защитен от подобен ужас,
никоя нация, никой период в историята. Бъди готов да разпознаеш момента. Винаги бъди нащрек.
Имах много въпроси към него, но той не желаеше да им даде отговор. Приключил бе с темата, която очевидно го разстройваше.
Никога повече не заговори за това през останалите четири години,
докато бяхме заедно.
Когато се връщам в мислите си към онази нощ и разсъждавам над казаното от баща ми, понякога ми се струва, че е знаел или усещал нещо, което сърце не му е дало да сподели дори с мен. Може насън или в миг на просветление, близко до пророческо прозрение, да е видял неща, които предстоят, и да е бил стъписан от ужасната сила на тези бъдещи събития до такава степен, че не е можел да говори за тях, а само да се надява, че не е видял достатъчно ясно и че те няма да се случат.

207
51.
Гуинет управляваше ланд ровъра, сякаш беше валкирия от фолклора на викингите, чиито крила са били подрязани и сега спешно трябва да открие падналия воин, предопределен за нея, преди да е умрял, та в мига, щом душата му се отдели от тялото, да поведе духа му към Валхала. По-рано бе създавала впечатление на безразсъдна зад кормилото. Ала сега, макар скоростта да бе по-висока и да вземаше завоите по-остро от преди, не изглеждаше да кара нито екстремно,
нито дори неразумно. Беше много съсредоточена, сякаш знаеше точно къде отива и защо.
При лудешкото ни препускане през града към „Огилви Уей“
беше мотивирана от страха за приятеля си, а сега пламъкът, който я движеше, бе гневът — но не към Телфорд и съучастниците му, а към нея самата, задето не бе пристигнала навреме пред бунгалото. Беше ядосана — но не на Саймън, а отново на себе си — и задето не бе предвидила, че, горд със своето възстановяване и с нейното доверие към него, той ще се представи пред съседите й като човека, на когото тя е поверила ключовете си, и по този начин ще се постави в опасност.
Съществува такова нещо като праведен гняв, особено когато е насочен към теб самия, но невинаги има основание за него. Бях притеснен и от степента, в която Гуинет винеше себе си. За мен тя за вечни времена и по всички въпроси, които можеха да възникнат, щеше да е неизменно невинна, защото познавах чистотата на сърцето й.
Нищо, което бих могъл да кажа обаче, не би я убедило да смекчи упреците към себе си, така че за момента просто я придружавах мълчаливо в пътуването, а това беше не какво да е пътуване.
Слаломирахме покрай още повече заседнали автомобили, през преспите, натрупани наоколо им. На едно кръстовище, където два джипа се бяха сблъскали и блокираха пътя, бяхме принудени да се качим на тротоара. Когато водачите на снегорините натискаха клаксоните, за да ни предупредят да намалим скоростта, тя просто натискаше в отговор клаксона на ланд ровъра и даваше още повече газ, профучавайки по пустите заснежени булеварди.

208
Въпреки че маршрутът й изглеждаше импровизиран, знаех, че е целенасочено избран, защото на няколко пъти тя забави, спря и оглеждаше жилищни и административни сгради, сякаш там бе мястото, където можеше да е отведен Саймън. После поклащаше глава, измърморваше нещо под нос и отново се понасяхме, а снабдените с вериги гуми ровеха из дълбокия сняг.
— Защо му е партньор? — попита Гуинет. — Не му е нужен помощник, за да краде. Има лесен достъп. Разполага и с всевъзможни способи да прикрие кражбата. За какво му е да дели с партньор?
Знаех, че въпросът й не е адресиран към мен, тя просто мислеше на глас. Знаех и това, че въпреки самотния й живот, силно ограничен от нейната социофобия, имаше далеч по-голям опит от мен. Сигурно бе достатъчно запозната с психологията, за да може да разтълкува мотивите за поведението на даден престъпник, но аз самият бях непосветен в житейските дела и бях наясно с това.
Преди да съм успял да се покая за своята безполезност, тя сама отговори на въпроса си.
— Ама, разбира се! Нужен му е параван! Телфорд не може сам да продава откраднатите предмети, защото купувачите биха се досетили, че той не е толкова богат, та да притежава подобни експонати в колекцията си, и биха го заподозрели, че ограбва библиотеката и музея. Нужен му е търговец на произведения на изкуството с горе-долу сносна репутация и склонност към кражби. —
Тя отново увеличи скоростта и повтори: — Да, разбира се. — Направи обратен завой на булеварда, като настъпи разделителната линия,
вместо да губи време да кара до следващото кръстовище. — Годард.
Едмънд Годард.
— Кой е Едмънд Годард?
— Търгува с редки антики и предмети на изящните изкуства,
организира галерийни разпродажби и търгове. Има безупречна репутация, но не и за мен.
— Защо не за теб?
— Татко работеше с мнозина от по-добрите търговци, когато създаваше колекцията си, но след няколко делови контакта с Годард никога повече не пожела да си сътрудничи с него. Каза, че бил безогледен в методите си и един ден щял да пострада, и то фатално.

209
На скъпарска улица с паркирани луксозни магазини Гуинет отби до тротоара пред голяма галерия. На табелата отгоре пишеше
„Годард“. От вътрешната страна на четирите големи витрини бе монтиран десетсантиметров огледален скосен кант, чиято цел беше да създаде ефект като на кутия за бижута. В нея на фон от черно кадифе бяха изложени четири картини, които с помощта на изкусно осветление изглеждаха сякаш бяха безценни диаманти.
Бяха постмодернистични абстракции, които намирах не само за грозни, но и за крайно депресиращи. Признавам си, че не разбирам от живопис, която не изобразява нещо поне малко разпознаваемо. Но и не изпитвам потребност да я разбирам.
— Знам къде живее Годард — каза Гуинет. — Но ме тегли към това място.
Тя отдели колата от бордюра, зави вляво на ъгъла и после пак вляво в пресечка, извеждаща зад магазините на булеварда. Задната врата на галерията беше широко отворена и мъж с дълго палто натикваше голям кашон в багажника на мерцедес 4×4.
Освободил се от товара си, той се обърна към нас. Беше висок,
масивен и съвършено плешив. От това разстояние не можех да определя възрастта му, само че е някъде между четирийсет- и шейсетгодишен. От известно време голите глави бяха станали мода и не беше лесно да се познае при кого плешивостта бе истинска и при кого имитирана.
Гуинет закова спирачки на десетина метра от него, паркира ланд ровъра, угаси фаровете и изключи двигателя.
— Това е той. Годард.
— А сега какво?
— Нямам представа.
Слязохме от ланд ровъра и се приближихме към Годард, а той каза на Гуинет:
— Тук няма нищо за теб, момиче.
— Търся Саймън.
Докато скъсявахме разстоянието помежду ни, той извади пистолет от джоба на палтото си и го насочи към нея.
— Дотук, не приближавай повече.
Не си правех илюзии, че можем да спечелим борбата с лютив спрей и шокова палка срещу пистолет, нито пък Гуинет си го

210
въобразяваше. Тя процеди:
— Няма да ме застреляш, та да рискуваш жалкия си живот.
— Само ми дай най-малкия повод — отвърна той — и ще гръмна и двама ви с твоя загадъчен приятел, а после ще пикая върху трупа ти.

211
52.
Уличката бе осветена само от няколко охранителни лампи под метална мрежа над задните входове на магазините и офисите, а тази над вратата на галерията беше угасена. Пелената от сняг не правеше пряката по-светла, защото близко разположените шест- и осеметажни здания спираха светлините на града. По протежение на уличката се виждаха странни измъчени сенки и си помислих, че те са само обвивката на нещата, а не самите неща.
Бях достатъчно далеч от Годард, за да съм сигурен, че не вижда очите ми под качулката, и се взрях право в него, но все така не можех да отгатна възрастта му. Тлъстината заличаваше евентуалните бръчки,
които биха се появили на лицето му. Гласът му звучеше така, сякаш живееше само на майонеза и масло и никога не прочистваше напълно гърлото си от тях.
— Търся Саймън — повтори Гуинет. — Нима ще се престориш,
че не знаеш за кого говоря?
Годард размаха пистолета в презрителен жест, но мигом го насочи обратно към нея.
— Вече няма да си правя труда да се преструвам. Какъв е смисълът? Той не е тук.
— Къде го държат?
— Защо да ти казвам? Всичко вече свърши, макар Телфорд да отказва да го разбере.
— Саймън няма представа как да ме намери. Безсмислено е да го наранявате.
— Вече всичко е безсмислено — каза Годард. — И твоят Саймън не ме интересува достатъчно, та да ти казвам каквото и да било. Освен ако…
— Освен ако какво? — попита тя.
— Напускам града. Направи го и ти, ако искаш да живееш.
— Мисля да поостана малко.
— Имам частен остров с всичко, което ми е нужно.
— Освен почтеност.

212
Той се изсмя кратко и тихо.
— Почтеността не е черта, нужна за оцеляването, момиченце.
— Ти каза „освен ако“. Освен ако какво?
— Макар и да не ти се вярва, аз мога да бъда и мил — заяви
Годард. — Все пак съм човек с висока култура, изискан вкус и богат опит. Извън тази дребнава надпревара, без да има какво да делим, ще установиш, че съм твърде сговорчив. Току-виж откриеш, че нямаш нищо против да бъдеш докосвана.
Явно Годард и Гуинет въобще не говореха за едно и също.
Намекът в думите му нямаше никаква връзка със Саймън и Телфорд.
Предложението му бе толкова безобразно, та се почудих дали не е малко нещо не наред с главата.
Той продължи да настоява:
— Напусни града с мен и по пътя ще се обадя на Райън Телфорд да му кажа, че двамата с теб сме извън играта и няма причина да се напъва да измъкне информация от твоя приятел Саймън. Вече всичко свърши. Това са хвърлени на вятъра усилия.
Гуинет мълчеше. За момент изглеждаше, че обмисля предложението му. Тогава тя отсече:
— Ти просто искаш да ме заведеш при Телфорд.
— Момиченце, колкото и крехка да си, сто телфордовци бих предал, ако дойдеш с мен. Сто такива бих гръмнал заради теб, че и собствената си майка, стига да беше още жива.
В царящия мрак на улицата падащият сняг не бе тъй ярък, нито пък вятърът, спиран от околните сгради, беше тъй остър, така че тук нощта изглеждаше по-малко хаотична. И все пак, докато слушах разговора им, имах чувството, че всичко е като в криво огледало, и не бих се изненадал, ако постройките внезапно се килнеха под ъгъл, а уличната настилка се залюлееше като палуба на кораб под краката ми.
Гуинет отново избра да отговори с мълчание и колкото по-дълго траеше то, толкова повече се учудвах, че не показва никаква обида.
Тогава тя заговори:
— Първо ми е нужно да знам няколко неща. Не че те вече имат значение. Но просто за мое удовлетворение.
— Островът ми е 44 500 квадратни метра…
— Не това. Сигурна съм, че островът ти е прекрасен и че там има всякакви удобства.

213
— А какво тогава? Питай каквото искаш, скъпа.
— Продавал си разни неща за Телфорд.
— Доста на брой. Някои бяха собственост на баща ти.
— Сред тях е имало много прочути творби. Откраднати.
— Да, прочути в една или друга степен.
— Ако купувачите някога ги продадат или изложат, ще се инкриминират.
— Имам един-единствен купувач за всичко, давано ми от Райън.
Консорциум. И консорциумът не възнамерява да продава нищо от това, което е купил.
— И как тогава се надяват да осъществят печалба?
— Не печалбата е мотивът им — отвърна Годард. — Членове на консорциума са някои от най-богатите хора в света. Желаят да се сдобият с най-значимите творби на изкуството от наследството на
Запада, за да могат да ги унищожат.
Не можех да мълча.
— Да ги унищожат? Да унищожат велики произведения на изкуството? Но защо?
— Защото са глупаци — отсече Годард. — Не чак колкото някои други, но все пак са глупаци. Също като поклонници на вуду магията вярват, че всяка емблематична творба, която изгорят, разбият или претопят, ще укрепи каузата им и ще отслаби врага им. От своето кралство в Близкия изток възнамеряват да унищожат Запада, но преди това искат и да изпитат лично удовлетворение, като унищожат едно по едно най-ценните и вдъхновяващите му творения.
Отвратен, промълвих:
— Но това е лудост!
— Лудост и истинско зло — допълни Гуинет.
— Абсолютно налудничаво е — съгласи се Годард. — Ала в наше време лудостта е навред и е повсеместно толерирана. Лудостта бързо се превръща в новото нормално. Не мислите ли? Колкото до злото… Е, всички знаем, че злото е относително. Удовлетворено ли е любопитството ти, момиченце?
— Още нещо. Марионетките на Паладин.
— Какво за тях? — попита той, очевидно изненадан.
— Чрез подставени лица издирих, купих и унищожих четири от тях.

214
Последва поредният мазен смях от негова страна, противен като изхранване.
— И ти не си по-различна от господата в този консорциум.
— По-различна съм, ако въобще би могъл да разбереш —
възрази тя. — Те унищожават неща, които са ценни и вдъхновяващи.
Аз не правя това. Нужно ми е само да знам дали наистина са шест.
Официално са обявени шест, но може да са задържани още една-две в очакване цената да се повиши.
— Защо те е грижа за въображаеми марионетки, когато имаш да откриеш още две оригинални?
— Трябва да знам. Това е всичко. Трябва да знам.
— Бяха само шест. Те са кич, не изкуство. Не очаквам цената им да се вдигне. Ако беше имало седем или осем, щях да ги продам всичките, докато вървяха сравнително скъпо. Ела с мен тази вечер и ще ти предоставя останалите две. Ще ги изгорим заедно. О,
момиченце, разполагам с хиляда истории, с които да те запленя —
истината за света, случващото се зад кулисите. Ще установиш, че съм духовит и приятен компаньон.
Без колебание тя отвърна:
— По-скоро бих си прерязала гърлото.
Годард натисна един бутон върху вдигнатия капак на багажника на мерцедеса и отстъпи встрани, а той се затвори автоматично.
— Бих те застрелял заради оскърбителния ти тон, но ми се иска да страдаш повече, затова ще се постарая да удължа гибелта ти. Ще ти се иска да съм те гръмнал, когато попаднеш в лапите на онези глупци,
които в момента изтезават твоя Саймън. Кажи ми, момиченце, защо изпитваш такова отвращение от докосване? Дали не е, защото като съвсем мъничка татенцето си е играл с теб?
— Аха, ето ги и тях — подхвърли тя, — прословутите духовитост и чар.
Той стисна пистолета с две ръце и за миг помислих, че ще ни убие. След кратко заплашително мълчание мъжът процеди:
— И двамата, без да се разделяте, отстъпете покрай шофьорската врата на ланд ровъра и още двайсет крачки назад.
— Няма да те притесняваме — увери го тя. — Вярвам на казаното от теб. Горкият Саймън вече не може да бъде спасен. Не разполагаш с нищо, което да искаме.

215
— И все пак отстъпете.
Изпълнихме каквото ни нареди и го гледахме, докато отпътува сред бурята. Гумите на мерцедеса вдигнаха бели облачета снежен прах, от ауспуха излязоха пари; погълнати от нощта и замъглени от снега и изгорелите газове, светлините на стоповете завиха вдясно и се изгубиха от поглед.
Гуинет тръгна към ланд ровъра, но аз казах:
— Почакай. — Тя се обърна към мен и аз отстъпих назад в тъмното, за да съм сигурен, че няма да зърне нищичко от лицето ми.
— Баща ми казваше никога да не забравям пеперудата.
— Каква пеперуда и какво общо има тя?
— Той казваше: „Пламъкът възхищава пеперудата, преди крилата й да се подпалят“.
Тя също беше в сянка и невидима за мен, както аз за нея —
тъмен момичешки силует в нощта.
— Има ли още нещо към това?
— Преди осемнайсет години, през първата ми нощ в града,
същата, в която си се родила, видях марионетка на витрината на един антикварен магазин за играчки в открития мол край реката. Имаше нещо странно у нея.
— Като нищо е онази, която открих и унищожих.
— Превърнала си се в нейно подобие.
— Донякъде в нейно подобие — съгласи се тя.
— Марионетките на Паладин? Шест на брой?
— Тук е студено. Ще ти обясня в колата.
— Кажи ми сега. Защо поиска да заприличаш на… на това нещо?
Видях, че вдигна глава нагоре да погледне към небето. Когато отново насочи лице към мен, повтори фразата, която ми беше казала веднъж по-рано:
— Сега всичко зависи от взаимното доверие, Адисън Гудхарт.
— Просто имам нужда да знам — обясних, — не че ти нямам доверие.
— Тогава се качи с мен в колата или си върви. Не може да има трета алтернатива.
Нощта, снегът, момичето, надеждата за бъдеще, страхът от безкрайната самота…

216
На фона на мълчанието ми тя продума:
— Аз не съм пламък и ти не си пеперуда.
— Аз не съм пеперуда — отговорих, — но ти блестиш по-ярко от всеки пламък, който съм виждал.
— Това е нощ на промяната, Адисън. Сега го виждам. Имаме малко време да свършим това, което трябва да бъде сторено. За теб не съществува трета алтернатива.
Тя се върна до ланд ровъра, качи се зад волана и затвори шофьорската врата. Последвах я.

217

Изтегляне 2.32 Mb.

Сподели с приятели: