Невинност

282
Баща ми беше поръчал да запечатам писмото в плик и да го оставя в средното чекмедже на бюрото в по-малкия от двата офиса към хранителния склад. Уговорката с нашия благодетел беше, стига да му бе възможно, той да отговаря веднага. Когато се върнах на следващата нощ, намерих различен запечатан плик от онзи, който бях оставил, и в него отговор: Скъпо момче, дълбоко натъжен бях да
науча тази новина. Баща ти винаги е бил в молитвите ми и винаги ще
бъде — ти също — докато съм жив. Разбира се, че можеш да
задържиш ключа. Боя се, че не мога да сторя повече и да съм ти по-
голяма утеха, но аз съм слаб и страхът ми е голям. Обвинявам се
всеки ден в малодушие и недостатъчно милосърдие. Както баща ти
сигурно ти е казал, още отпреди да го познавам, страдам от
пристъпи на хронична депресия, но винаги до този момент съм
успявал да се отърся. Всяка среща с баща ти причиняваше изблик на
остро отчаяние у мен, на най-черна депресия — въпреки голямото му
сърце и благ характер, а лицето му се явява в сънищата ми, от които
се будя ужасен като дете. Това си е мой недостатък и, естествено,
той няма вина. Не се колебай да се обърнеш към мен, каквото и да ти
потрябва някога. Всеки път, когато мога да помогна, ми се дава шанс
да поправя душата си. Бог да те благослови.
Тъй като знаех, че за баща ми би било много важно да уважа злочестата податливост към депресия на Нашия приятел и да успея да се справям сам, не поисках нищо през следващите шест години. На всеки няколко месеца му оставях бележка, за да знае, че съм жив и здрав.
В нощта, когато Гуинет се изправи пред Райън Телфорд, за да спаси безименното момиче, аз се срещнах с Нашия приятел и се оказа,
че той не ми е непознат. Толкова години по-късно си мисля за него с най-топли чувства и ми се иска да му изпратя писмо, че съм жив и здрав, само че той отдавна е покойник.

283
71.
Държах затворени очите си пред гледката на спускащите се сериозни яснолики, а през това време Гуинет спря и изключи двигателя. Когато отворих очи, видях, че се намираме в една странична уличка, паркирали в гараж, чиито две ролетни врати бяха вдигнати.
— Къде сме? Сега пък какво? — попитах.
— Ще видиш. Няма да се бавим дълго, но не може да оставим момичето. Тъй или иначе, тя идва в съзнание.
— Сериозно ли?
— Да, излиза от комата.
Излязохме от колата, тя отвори вратата на багажника и аз отново поех увитото дете на ръце.
Последвах Гуинет покрай гаража, като газех сняг почти до ръба на ботушите си, навел глава, защото острият студен вятър извикваше сълзи в очите ми. Освен това бях толкова притеснен и уплашен от присъствието на големия брой яснолики на булеварда, та се боях да погледна към небето.
Нагазихме сред девствен сняг между гаража и двуетажна тухлена къща, чиито прозорци бяха съвсем черни, сякаш нарисувани.
Зидове бележеха границите на имота и пространството създаваше впечатление за миниатюрен затворнически двор. Задната веранда не се простираше по цялата ширина на къщата, а вляво от нея имаше тесни двойни наклонени врати срещу дъжд, които покриваха няколко външни стъпала, водещи към мазето. Очевидно ни очакваха, защото някой бе изринал снега от вратите. Гуинет ги отвори. Последвах я надолу към топлото помещение, където миришеше на току-що сварено кафе, а голи крушки в стари керамични фасонки бяха разположени между открити греди и хвърляха ивици от светлина и сенки. Пространството явно служеше за склад, но не беше претъпкано или в безпорядък. Имаше спретнато подредени и надписани кашони,
няколко стари мебели, включително изтърбушено кресло, а до едната

284
стена — сгъваема масичка с кафемашина, върху която се подгряваше кафе в кана от огнеупорно стъкло.
Гуинет ме насочи да поставя безименното дете на креслото, след което тя внимателно разви момиченцето от одеялото, което сгъна и постави встрани върху купчина мукавени кашони.
По чехли, меки вълнени панталони, бледосиня жилетка и карирана синьо-бяла риза Тийг Ханлън се появи от сенките и постави две чаши с кафе върху един от трите метални варела с различна големина, подредени като примитивен комплект барабани.
— Гуини пие своето черно, каза, че и ти го предпочиташ така.
— Правилно — уверих го аз.
— Как е детето? — попита той.
— Свестява се — осведоми го Гуинет.
Точно тогава момичето започна да издава поредица от тънички звуци като мъркане на коте, като че се събуждаше от обикновен сън и не й се искаше още да се изтръгне от приятната дрямка.
— Не ми е лесно — продума господин Ханлън. — Надявам се да разбираш, Гуини.
— Естествено, че разбирам.
Господин Ханлън затвори вратата, през която бе влязъл в мазето,
и я залости с две резета.
Гуинет взе чашата си с кафе и отпи, като наблюдаваше напрегнато момичето.
— Можеш да си свалиш маската, за да си изпиеш кафето,
Адисън. Никой от нас няма да те поглежда.
За да сваля маската за ски, трябваше да си развържа качулката и да я отметна назад, при което да бъда напълно изложен на показ, а аз никога не правех това извън жилището си дълбоко под града. Мисълта за такава уязвимост толкова ме притесни, че за малко да се откажа от кафето.
Само че ми беше студено, и то не от краткия ми престой на открито, а от мислите за чумата и смъртта. Имах нужда от топлата ароматна течност. След като Гуинет беше казала, че няма риск, можех единствено да й вярвам.
Веднага щом свалих маската, нахлупих отново качулката на главата си и я вързах хлабаво под брадичката.

285
Кафето беше силно и добро на вкус и дори през ръкавиците чашата стопляше дланите ми.
Със силно наведена глава — като каещ се монах без расо,
господин Ханлън се върна при кафемашината, за да налее и на себе си.
Детето повдигна ръка към лицето си и прекара връхчетата на пръстите си по него, сякаш бе не само объркано, но и сляпо и се опитваше да идентифицира само себе си чрез това докосване.
Размърда се в креслото, свали ръка от лицето си, отвори уста и издаде продължителна въздишка. Отърси се от почти тригодишната кома със същата лекота, както от траял една нощ сън. Очите на момиченцето се отвориха — огромни, сиви и бистри, и мигом се насочиха към Гуинет.
С прегракнал глас продума:
— Мамо?
Гуинет остави чашата си, отиде при малката и коленичи пред нея.
— Не, миличко. Майка ти я няма. Никога няма да се върне. Вече си в безопасност. Никой няма да те нарани повече. С мен нищо не те заплашва.
С все така наведена глава господин Ханлън се приближи с нова чаша.
— Устата й трябва да е пресъхнала. Приготвих й подсладен чай.
Достатъчно е изстинал.
Щом Гуинет пое чая от него, той се върна отново при кафемашината и застана с гръб към нас.
Почувствах, че тази му дискретност е не само в наша полза, но и в негова. Почудих се защо сега бе толкова различен в сравнение с онзи мъж в кино „Еджипшън“.
Отпивах от кафето и докато изпод качулката наблюдавах Гуинет и момичето, си дадох сметка, че онова, което се случваше в мазето, бе отвъд обикновения човешки опит — също като мъгливите и ясноликите. Детето се върна в пълно съзнание не по начина, по който би го очаквал който и да е лекар, не като някой друг пациент, изпаднал в продължителна кома, не постепенно и с голяма слабост, а внезапно и с непокътнати физически сили. Притежаваше достатъчна координация да крепи чашата си с чай и да пие от нея. Гуинет й заговори толкова тихо, че не чувах повечето от думите й, и макар че момичето не

286
отговаряше, слушаше я най-внимателно, приковала лъчистите си сиви очи в нея. Гуинет приглаждаше косата й, докосваше лицето и ръцете й нежно и окуражително.
Скоро след това момичето остави настрани чашата с чай и се изправи на крака. Облегна се на Гуинет, макар че надали й бе нужна опора.
Гуинет се обърна към Тийг Ханлън:
— Приготви ли й дрехи, за каквито те помолих?
Той се обърна към нас, но не се приближи:
— На един стол до кухненската маса са. Оставих загасено горе,
в случай че нещо… в случай че някой дойде да те потърси.
Единствената светлина в кухнята е от абсорбатора, но ще ти е достатъчна. В малката баня в съседство няма прозорци, така че там може да включиш осветлението.
Хванала Гуинет за ръка, малката пое на стройните си крачета,
които не бе използвала близо три години. Изглеждаше невъзможно те да я държат с такава лекота. Наблюдавах ги, докато се изгубиха от поглед по стълбите и зад тях останаха само подобните им на акордеони сенки върху стъпалата.
В този свят, пълен със странности и загадки, ставаха също и чудеса.
За да поддържа дистанция спрямо мен, господин Ханлън взе да обикаля стаята, като се спираше при всяка мебел или купчина кашони
— все едно бе влязъл в непознат магазин и преценяваше наличната стока.
— Адисън, допускам, че знаеш какво сполетя света.
— Говорите за чумата.
— Чума, след която според мен дългата война между човечеството и микробите ще приключи.
Като си припомних Телфорд, отбелязах:
— Лошо ще е.
— Ще е по-зле от лошо. По последни сведения са създали това биологично оръжие с разчет за висока смъртност, но тя е стигнала до цели деветдесет и осем процента. Надхвърлила е очакванията им.
Просто са изгубили контрол.
— Боя се за Гуинет. Телфорд умираше, а плю върху нея.

287
Господин Ханлън вдигна очи изненадан, но после мигом се извърна.
— Къде я откри Телфорд?
— Беше се добрал до малката преди нас. Тя също е заразена.
Той остана мълчалив не защото нямаше какво да каже, а напротив, имаше твърде много. И после дойдоха думите:
— Макар да се надявах обстоятелствата да са по-добри,
приветствам те с добре дошъл най-сетне в моя дом. Адисън Гудхарт е по-подходящо име за теб от Сина на То.

288
72.
Тийг Ханлън, едновременно настойник на Гуинет и благодетелят, дал на баща ми ключа за склада с храни и свързания с него магазин за вещи втора употреба, не беше високоплатен адвокат,
за какъвто го бях взел първоначално. Бивш морски пехотинец,
участвал във война, сега той бе свещеник и енорийски пастор на църквата „Свети Себастиан“ — човекът, към когото се бяха обърнали бащата на Гуинет и моят баща, когато са били в нужда, човекът,
въздействал на съдия Галагър чрез майка му, негова енориашка, за да осигури поставянето на безименното момиче под опеката на Гуинет.
Той бе връзката в нашите пресичащи се съдби.
В тази ужасна нощ бяхме в мазето на пасторския дом зад „Сан
Себастиан“ и отец Ханлън не носеше, както при публични изяви,
свещеническата якичка, символ на сана му.
Преди разкритието, направено от него, сърцето ми бе препълнено до ръба с емоции, а сега вече преливаше. Седях на ръба на креслото и трескаво търсех уместен отговор, като в началото такъв не ми хрумваше. Ала мощният прилив на чувства не ме отнесе. Бях получил магистърска степен по стоицизъм преди още да се науча да ходя. Нужно ми бе само да поседя мълчаливо за момент и да потърся правилните думи.
— Хранихте ни през всичките тези години — казах му.
— Храната не беше моя. Идваше от дарения.
— Обличахте ни.
— С дрехи втора употреба, също дарени.
— Запазихте тайната ни.
— Това е най-малкото, което се очаква от свещеник, който е и изповедник.
— Никога не вдигнахте ръка срещу баща ми.
— Видях лицето му само няколко пъти.
— Но никога не сте го наранили.
— Срещнах очите му само един път.
— И не сте го наранили.

289
— Трябваше да се накарам да ги срещам отново и отново.
— Но след всеки контакт с него сте изпадали в отчаяние.
— Страдах от периодична депресия дълго преди да срещна теб и човека, когото наричаш свой баща.
— Да, но самата мисъл за нас е утежнявала депресията ви. Сам го казахте в писмото си до мен, а още и че сме ви причинявали кошмари, но въпреки това ни търпяхте.
Скрил лице в ръцете си, той заговори на латински, но не на мен,
а може би изричаше молитва. Слушах и макар да не разбирах думите,
огромният му стрес бе очевиден.
Станах от креслото, направих няколко стъпки към отец Ханлън,
но спрях, защото не ми бе дадено такъв, какъвто бях, да успокоявам хората. Всъщност беше точно обратното. Също както в нощта, когато баща ми беше убит, а аз лежах под джипа и наблюдавах отстрани,
почувствах пълно безсилие, усетих се безполезен и се засрамих от своята безпомощност.
Латинските думи се премятаха в устата на отеца, излизаха от устните му накъсани на срички и той се запъваше в молитвата си,
пресичана от измъчени въздишки — смесица от скръбни ридания и вопли на отвращение.
При моите двайсет и шест години житейски опит можех да си представя единствено, че присъствието ми е причината за проявата на такива силни и необуздани чувства. Казах му:
— Ще си тръгна. Изобщо не биваше да идвам тук. Постъпих необмислено. Проявих глупост и безразсъдство.
— Не, чакай. Дай ми възможност да се съвзема.
Той бе направил толкова много за нас, че му дължах поне това
— да изпълня молбата му.
Когато успя да се овладее, отиде до вратата, през която бе влязъл,
и отново провери резетата, за да е сигурен, че е залостено. Остана вслушан в бурята с гръб към мен и накрая промълви:
— Това е източен вятър. Като онзи, дето разделил морето. —
Тази мисъл го наведе на друга и той цитира: — „Онези, които посеят вятър, ще пожънат буря“.
Макар да имаше много неща, които исках да кажа, знаех, че не бива. Умът и сърцето му бяха разцентровани и само той можеше да ги приведе в хармония.

290
После каза:
— Севернокорейците, колкото са останали от тях, обявиха преди малко, че птиците не прихващат болестта, но я пренасят. А няма карантина, която да спре прелитането на птици.
Бяха създадени много филми и написани безчет книги за астероиди, унищожаващи планетата, за какви ли не зловещи истории,
предизвикващи ужас у зрители и читатели. А накрая се оказа, че не е нужна маса от милиони тонове, дошла от Космоса, за да сложи край на цивилизацията. Убийството на един човек може да бъде осъществено само с няколко капки нектар от олеандър, прибавен към обикновен пчелен мед, а цялото човечество може да бъде избито с нещо още по-малко — прост микроб, плод на злонамереност.
Все още обърнат към вратата, свещеникът каза:
— Баща ти не знаеше какво представлява, но нямаше и причина да го знае. Ти знаеш ли какво представляваш, Адисън?
— Чудовищно създание — отвърнах. — Недоразумение на природата, изрод, противно изчадие.

291
73.
Вятърът блъскаше по вратата, пред която се бе изправил отец
Ханлън, и сякаш отгатнал мислите ми, той каза:
— Може да изглежда, че вятърът атакува вратата, ала тъкмо в тази нощ вероятно е нещо по-лошо от вятъра. Това не са времената, за които свети Йоан Богослов е писал в „Откровения“. Армагедон ще е час на ужас и слава, но няма никаква слава в това, което иде, нито
Страшен съд, нито нова Земя, само ужасна трагедия в невъобразими мащаби. Това е дело на хора, мъже и жени, в най-крайната им степен на извращение — любовта към властта в служба на масовата смърт. В
такава нощ тъмните духове биват изтръгвани от убежищата им и те хукват по улиците в ликуващо празненство.
Прекрасният аромат на кафе отстъпи пред вонята на горящите марионетки. Припомнил си думите на Гуинет, когато напускахме жълтата тухлена къща с момичето, аз казах:
— Така миришеха марионетките в камината на архиепископа.
Ала вонята е измама. Там няма нищо.
— Не бъди толкова сигурен — предупреди ме отецът и посочи към бравата, която с все сила подскачаше нагоре-надолу, както вятърът не би могъл да я раздвижи. — Онова, което иска да нахлуе вътре,
каквото и да е то, ще внесе със себе си съмнение. Знаеше ли, че според последната воля на художника Паладин той е искал в ковчега му да поставят марионетка?
— Били са само шест и Гуинет ги е открила всичките.
— Тази не е била като останалите шест. Паладин я е изработил по свой образ и подобие. Казват, че невероятно приличала на него.
Майка му била единственият му останал жив роднина и наследник.
Жена с нездрави интереси и странни вярвания, които може би предала и на сина си. Погребала го точно според инструкциите в завещанието
— в малко известно гробище, предназначено за хора, които желаят да намерят покой в неосветена земя, неблагословена от свещеник от каквото и да било вероизповедание.

292
Гадната миризма се засили и макар вратата да спря да тропа и бравата да се движи, аз повторих:
— Измама.
— Трябва да научиш какъв си ти, Адисън, за да престанеш да се съмняваш и да се чувстваш уязвим. — Той обърна гръб към вратата, но все така не ме поглеждаше. Взираше се в ръцете си с обърнати нагоре длани. — Съмнението е отрова. То води до загуба на вяра в себе си и във всичко, което е добро и истинско.
Бурният вятър блъскаше яростно къщата и макар че конструкцията й бе стабилна, чуваше се леко скърцане.
Отец Ханлън отпусна ръце и направи няколко стъпки към мен,
но не опита контакт с очи.
— Ти не си чудовищно създание, недоразумение на природата,
изрод или противно изчадие. Предполагам, че си се виждал в огледало.
— Да.
— Често ли?
— Да.
— И какво видя?
— Не знам. Нищо. Предполагам, че съм сляп за това.
Той настоя.
— Каква е деформацията, която те прави обект на мигновена омраза и ярост?
— С баща ми прекарахме много часове в размишления и предположения, но в крайна сметка стигнахме до извода, че няма начин ние да го разберем. Има нещо в лицата ни, особено в очите,
дори в ръцете, което хората зърват най-напред, щом погледнат към нас, но то е нещо, което ние не можем да видим. Много хора се стъписват от паяци, нали така? Но ако паяците бяха способни на сложна мисъл, не биха имали представа защо толкова често предизвикват отвращение, тъй като един на друг те си изглеждат привлекателни.
— Стигнал си близо до истината — отбеляза свещеникът. — Но не можеш да се сравняваш с паяците. — Той приближи и застана пред мен, но не вдигна поглед. Взе една от ръцете ми, облечена в ръкавица,
между дланите си. — Човекът, когото наричаш баща, ми разказа за твоята поява на бял свят. Биологичният ти баща е бил лекомислен и

293
безотговорен, може би дори престъпник, и ти никога не си го познавал. Майка ти е била паднала жена, но с не докрай погубена душа. Роден си от мъж и жена като всички нас, но с една съществена разлика. И си роден с тази разлика може би защото светът се движи към време, когато ще са нужни такива като теб.
— Каква разлика? — попитах, затаил дъх в очакване на отговора. Знаех, че тази разлика е предопределила живота ми и е предизвикала отхвърлянето ми от обществото, но не знаех в какво се изразява. В този тайнствен свят аз бях централната загадка на живота си.
— Макар и роден от мъж и жена, ти не си наследник на Адам и
Ева, нито твоят втори и по-добър баща е бил такъв. По някаква благословия отвъд моето разбиране, отвъд това на всеки друг, ти не носиш клеймото на първородния грях. У теб има чистота и невинност,
която ние, останалите, мигом долавяме, както вълкът подушва следата на заек.
Започнах да отричам, че притежавам такава невинност, но той ме накара да замълча, като стисна ръката ми и поклати глава.
— Адисън, боя се да те погледна — повече, отколкото съм се боял от каквото и да било друго в живота си, защото виждам не само теб, а и онова, което ти си, а аз не съм. Когато те погледна, виждам се така, както иначе не ми е възможно, зървам всеки грях от живота си в ярка калейдоскопска колекция от минали недостойни моменти…
повече, отколкото бих могъл да си припомня, ако седна цял живот да ровя в съвестта си. Когато те погледна, виждам какъв е трябвало да бъда, и разбирам, че не съм такъв, отведнъж схващам всичките случаи, когато съм грешил, проявил съм липса на доброта, виждам всяка подлост, всяка лъжа, всяка лоша мисъл и те оживяват пред мен в един миг.
— Не — възразих. — Вие сте добър човек.
— По-добър от някои може би, но далеч не идеален. В
младостта ми, в онази неконвенционална война, в която участвах,
когато бе лесно да се идентифицира врагът, понякога стрелях от страх,
без да съм уверен, че стрелбата е напълно оправдана…
— Но все пак самоотбраната…
— Никога не е грях, само че аз знаех, че стрелбата не е оправдана, че е нужно повече време за проучване, че трябва да се

294
обмисли по-добре, и въпреки това не го направих. Предаването на страха те хвърля в бездната на съмненията. Във всяко сърце се таят похот и алчност, синко, а също така и люта завист. Може би завистта там е повече от всичко друго, а тя е по-лоша от повечето страсти.
Дори като млад свещеник имах недостойни амбиции, стремях се към слава и високи постове, което надделяваше над желанието да изслушвам, съветвам и служа на хората.
Не исках да чувам изповедта му. Помолих го да спре веднага и той замълча. Все още държеше ръката ми. Цял трепереше. Също и аз.
Направо се тресях.
Ако моята разлика беше такава, каквато той я описа, то предпочитах да съм тъй грозен изрод, че кривото ми лице да тласка хората към спонтанно извънмерно насилие. Колко по-лошо бе да съм огледало на душите им, да знам, че като ме погледнат, в един миг изживяват всичките си житейски грешки — и дребните, и сериозните,
че чувстват болката, която са причинили на други, и опознават себе си до степен, каквато не им е било писано да достигнат приживе…
степен, в каквато никой не би могъл да понесе да познае себе си,
додето вече не е само дух, освободен от възможността да прави повече грешки.
Свещеникът вдигна глава и макар още да бях с качулката,
светлината бе достатъчна да види потъналите ми в сянка черти и да се взре в очите ми. По лицето му се изписаха такава душевна агония и дълбока тъга, че макар да не бяха придружени с гняв, аз се разстроих заради него, заболя ме, че имам такова въздействие, и се уплаших и за двама ни.
Потресен, отклоних поглед от него.
— Вие сте първият в живота ми, който успява да се въздържи от агресия към мен и баща ми само при вида ни.
— Отчаянието и омразата към собствените им грешки е онова,
което кара хората да искат да ви убият, да сложат край на това болезнено самоопознаване. Аз изпитвам същия порив, но му устоявам, макар да се съмнявам, че съм способен да проявя куража,
който е показала майка ти. Осем години.
С тези му думи видях моето детство и майка ми в нова светлина и смаян си дадох сметка, че тя бе успяла да запази достатъчно морал и

295
обич към мен, за да понесе нетърпимата душевна и емоционална болка, както отец Ханлън току-що ми я описа.
— И ако посвоему майка ти е била един вид светица, то бащата на Гуинет направо би трябвало да бъде канонизиран. Той не само издържа цели тринайсет години, а и обичаше дъщеря си с цялото си сърце. Всъщност той би издържал много по-дълго, ако не беше убит.
Къщата скърцаше от напиращия вятър, вратата на мазето се люлееше в касата си, сякаш щеше да се изтръгне от пантите, бравата се движеше бясно нагоре-надолу, ала в този миг на откровение не ме беше грижа какво се бе отприщило в нощта и всеки момент можеше да нахлуе вътре при нас.

296
74.
Историята ми не е от този тип, в който имената имат особено значение — във всеки случай не и пълните имена, не и за всеки индивид, стъпил на сцената. Ако подобна история бе разказана от трето лице само два века по-рано, авторът би използвал дори по-малко имена от мен, а някои герои щяха да бъдат определени само чрез тяхното занятие — например Архиепископа или Свещеника. Още по- назад във времето, когато в историята са участвали кралски особи,
кралят е бил известен само като Краля, името на кралицата е било
Кралица, а храбрият малък шивач се е подвизавал като Малкия шивач.
В още по-ранни времена тази история щеше да бъде разказана с животни във всичките роли и имената им щяха да бъдат Костенурката,
Заека, Котката и Мишката, Агнето и Рибката, Кокошката и Лисана.
Това е така, защото в онези епохи животът е бил по-прост и хората са имали по-ясна представа за добро и зло. Ще нарека този отдавнашен период ерата на яснотата. На никой писател или читател от онова време не би му минало въобще през ума, че трябва да се анализират травмите в детството на злодея, за да се обясни лошотията му. Хората са били наясно, че ако някой е посветил живота си на злото, то това е изборът, който той е направил, тъй като обича злото повече от истината. В продължение на двайсет и шест години живях в модерната епоха, в която господстваше убеждението, че човешката психология е тъй сложна, веригата от мотивации — тъй заплетена, та само експерти биха могли да тълкуват защо някой е постъпил по определен начин, като накрая в много случаи дори те се въздържаха от категорично мнение за конкретните действия на даден човек. Ала въпреки че тази история е от модерната епоха, аз не я написах за модерната епоха. И все пак, макар да познаваме бащата на Гуинет чрез делата му и посредством лишената му от каквато и да било себичност обич към нея, и макар да стигнах дотук, без да го наричам по някакъв определен начин, струва ми се, че тъкмо защото той не е представител на времето си, не е емблематичен, трябва да го назова с името му —
ако не по друга причина, то за да покажа, че е бил светлина в един

297
притъмняващ свят. Фамилиите вече не означават много, затова ще използвам само малкото му име, което е било Бейли. Идва от средноанглийска дума, която означава „външната стена на замък“.
Бейли присъствал в родилното отделение, когато дъщеря му се появила на бял свят, а съпругата му починала при раждането.
Реакциите на присъстващия лекар и сестрите от екипа не били тъй радикални като на акушерката и дъщеря й, които бяха изродили мен,
но Бейли усетил странно напрежение, както и че изпитва известна антипатия към бебето — не нещо толкова силно като ненавист, но студенина, липса на нежност и симпатия, едва ли не мълчаливо отхвърляне.
Любимата му съпруга била мъртва. Завладял го объркващ вихър от чувства — скръб и ликуване, нито едното от които не било уместно за момента. Тъй като открай време добре разбирал хората и душевното им състояние, той чувствал, че дори в настоящото си положение може да се довери на интуицията си. Онова, което прочел по лицата и което прозирало в действията на медицинския екип, отначало го озадачило,
а после разтревожило. Подозирал, че ако смъртта на жена му и неуспешните опити да я върнат към живот не били разсеяли лекаря и сестрите, ако вниманието им било насочено изцяло към бебето,
реакциите им срещу Гуинет щели да са още по-остри. Опитвал се да убеди сам себе си, че нямат основания да таят враждебност към малката, която била красива, безпомощна и необичайно ведра и спокойна, че страхът му за нея се дължал просто на неочакваната и съкрушителна загуба на съпругата му. Ала не могъл да си повярва.
Бебето било поставено в бяло емайлирано коритце, за да бъде официално претеглено и отнесено в кърмаческото отделение. Когато окончателно се убедил, че опитите жена му да бъде съживена са безплодни, Бейли пуснал ръката й и отишъл право при дъщеря си.
Взел я на ръце, погледнал още нефокусираните й очички и в същия миг го залели угризения за някои минали негови постъпки с такава сила, че едва се удържал да не падне на колене.
Устоял на вълната от емоции и мобилизирал острия си ум, за да осмисли ефекта, който Гуинет произвела върху него. Според отец
Ханлън Бейли бил не просто добър човек, но безукорно честен и почтен; преуспял, но скромен в успеха си. Ако бил корумпиран или пък безскрупулно амбициозен по пътя си към богатството, може би

298
силните угризения щели да надделеят и той щял да пусне бебето да падне на главата си още тогава, а после да се оправдае, че е бил зашеметен от скръбта си. Но той прегърнал силно малката, обзет от убеждението, че тя е скъпоценна не просто като обикновена дъщеря за баща си, а и по други причини, които в момента не можел да обясни.
Решил, че въздействието, което Гуинет имала върху него, било доказателство, че тя притежава свръхразвити екстрасензорни способности, които поради крехката си възраст не може да контролира. Че тя е може би телепат или емпат, ако въобще имало такава дума, ясновидка или пък четяща мисли. Не знаел кое от всичко това е тя и дали въобще я определя правилно, но бил сигурен, че
Гуинет е много специална. Подозирал, че лекарят и сестрите от обслужващия екип не са изживели такова експлозивно събуждане на съвестта, каквото бебето предизвикало у него — ако и те бяха изпитали нещо толкова завладяващо и силно, реакциите им със сигурност щели да бъдат далеч по-драматични; мълчаливата им неприязън щяла да е много по-изявено враждебна. Може би, докато още е била свързана с майка си чрез пъпната връв, Гуинет е имала по- слабо влияние, отколкото по-късно, когато вече бе дишала самостоятелно в продължение на няколко минути, когато сърцето й вече не било в синхрон с това на майка й, а електрическите импулси на мозъка й ставали все по-витални с всяка минута.
Някои служители от болничния персонал приели Бейли за твърде ексцентричен, други — за прекалено властен, когато настоял дъщеря му да не бъде отнасяна в кърмаческото отделение, а да бъде настанена в отделна стая, където той лично да се грижи за нея,
ръководен от напътствията на медицинска сестра. Без значение дали го смятали за ексцентричен или властен, или дори за душевно неуравновесен поради мъката му, отнесли се към него с подобаващ респект и изпълнили искането му, защото, от една страна, той бил човек, харесван от всички, но най-вече защото фондацията му осигурявала на болницата милиони с щедрите си дарения. Никой от персонала и администрацията й не желаел да рискува да изгуби бъдещите милиони, които можело да постъпят в институцията.
Почти веднага Бейли телефонирал на отец Ханлън, своя енорийски свещеник. Без да дава обяснения, го попитал дали може да му осигури особено предана на вярата монахиня, която е положила

299
обета си на съвсем млада възраст и чиито познания за света се ограничават до манастира и молитвите. За предпочитане било тя да е по-съзерцателна натура, както и да има възможност да се откъсне от своята изолация и да поеме тази задача. Бейли имал нужда от възможно най-невинната душа, която да дойде в болницата още същата вечер и да му помогне в грижите за новородената му, лишена от майка дъщеря, защото не можел да се довери на нито една болнична сестра и да я остави сама в стаята с бебето.
В онези времена в града имало значително по-малко религиозни ордени, отколкото в миналото, когато Църквата била в силата си. И все пак благодарение на проявяваната до този момент щедрост от страна на Бейли и на убедителността на отец Ханлън сестра Габриел от
Ордена на свети Августин — макар и да била повече с активна,
отколкото със съзерцателна настройка — се оказала идеалният избор,
защото била непокварена душа и в същото време оправна в житейските дела.
Освен това в резултат на своята ежедневна медитация сестра
Габриел била достигнала високи мистични нива и притежавала осъзнатост, надхвърляща тази, която може да се постигне чрез петте сетива. Когато за първи път зърнала Гуинет, сърцето й се изпълнило с тревога, но също и с радост, че може да понесе вида на детето и да почувства духовен подем при това. Едва на третия ден от появяването на бебето на този свят монахинята казала на Бейли, че детето му е родено в състояние на абсолютна чистота, че неизвестно как, но то не е обременено с тъжното наследство на прародителите от рая. Сестра
Габриел не можела да обясни как е възможно това, при положение че
Гуинет била родена от обикновен мъж и обикновена жена, но увереността й била толкова силна, че дори някой с по-висш сан да й кажел, че греши в усещането си и че то е израз на греховна гордост, тя пак щяла да настоява на своето, защото било истина, която пронизвала душата й. Бейли също разбрал, че това е вярно, в мига, щом го чул.
Гуинет била отведена от болницата в дома на баща си и през следващите четири години сестра Габриел ходела там всеки ден, за да помага в грижите за детето. В края на този период тя се убедила, че
Бейли вече и сам ще се справи със ситуацията, тъй като Гуинет била емоционално и интелектуално зряла не за възрастта си. Тя съзнавала големия дар на своята невинност, необходимостта и трудността той да

300
бъде опазен, както и опасността, идваща от света, враждебен към такива като нея. Сестра Габриел отново се върнала към своя духовен и изолиран живот и никога повече не напуснала манастира си.
През същите тези четири години Бейли многократно преживявал спонтанна ревизия на съвестта си — трябвало само да погледне момичето, за да се случи това. Ето как той стигнал до всеобхватно разбиране на себе си и на миналите си грешки. Изживял състояние на пълно разкаяние, така че можел спокойно да се радва на компанията на Гуинет, както и тя на неговата, и да изградят съвсем естествени отношения между баща и дъщеря.
Дотогава Бейли вече се бил освободил от своята империя с недвижими имоти и реорганизирал инвестициите си, така че управлението им да бъде поверено до голяма степен на други хора.
Посветил се на Гуинет и се впуснал в неочаквана втора кариера —
започнал да пише романи под псевдоним — която се оказала изненадващо успешна с оглед на това, че нито ходел по турнета да представя книгите си, нито предприел кой знае каква рекламна дейност.
За да обясни почти монашеското уединение на Гуинет, Бейли казал на прислугата и на хората, с които общувал, че дъщеря му е с крехко здраве и слаба имунна система, въпреки че тя никога не познала настинка или главоболие. По-късно започнал да твърди, че момичето страда от социофобия, но това не било истина. Природата на Гуинет била такава, че тя разцъфвала в изолация. Отдала се на литература, музика и учене. Двамата с баща й смятали, че животът й е в процес на изчакване, че ще дойде ден, когато предназначението й щяло да стане ясно, а междувременно трябвало само да е търпелива.
Когато й хрумнал планът да прикрие естеството си, за да може да излиза в света, баща й отначало неохотно й дал позволение. Ала
Гуинет се отличавала с настойчивост и упоритост и доказала, че планът й е изпълним. Когато попаднала в списанието на снимките на марионетките на Паладин, тя разпознала в едната портрет на злото.
Това щяло да бъде идеалната маска, за да скрие истинската си природа и да отклонява хорското внимание от себе си. Ако можела да избегне и нежелан допир, за да остане неразкрита, понякога щяло да е възможно да излиза извън къщата, където дотогава била прекарала всеки миг от живота си.

301
Когато я бях попитал защо е имитирала облика на марионетките, тя ми отвърна, че било с цел да преодолее своята социална фобия, че изпитвала потребност да има сурово излъчване.
Бояла се от хората и решила, че най-добрият начин да ги държи на разстояние е да изглежда малко страшновата. Още тогава бях разбрал,
че отговорът й е непълен, че премълчава нещо. А цялата истина беше,
че с нея бяхме от един и същ вид, макар денем аз да живеех под земята и да излизах на повърхността само нощем, а тя да се движеше необезпокоявана из града, прикрила онова, което представлява, с готически грим. Странните й, смущаващи очи — черни с червени радиални ивици, като онези на злите марионетки — бяха контактни лещи без диоптри (защото тя имаше идеално зрение) и бяха изработени за нея по поръчка от фирма, специализирана в производството на всевъзможни реквизити за театрални и филмови актьори, а и за все по-нарастващия брой хора, стремящи се да избягат от неудовлетворителния си и банален живот посредством костюми и аксесоари, които да носят не само на маскен бал и на други подобни събирания, но и почти постоянно извън местоработата си.
Голяма част от всичко това узнах от отец Ханлън, докато седяхме заедно в мазето на пасторския дом, а къщата скърцаше около нас и бурята блъскаше вратата — ако наистина беше бурята, а не някоя злодейска ръка — но и самата Гуинет по-късно сподели с мен подробности от миналото си.
Все още имах въпроси и един никак немаловажен сред тях беше
„А сега какво следва?“.
Не знаех дали ще стане точно така, но беше твърде вероятно това да е последната зима за света, на която хората щяха да бъдат свидетели. Епидемията, тръгнала от Азия и разпространявана чрез хора и птици, можеше скоро да стигне стопроцентова смъртност сред заразените. Ако обаче ние бяхме онова, което вярвахме, че сме,
нямаше да сме наследили болестите на този пропаднал свят.
Попитах:
— Ако на Гуинет и мен… и на детето… не ни е съдено да умрем от онова, което са отприщили онези безумци, какво е нашето бъдеще и как да го осигурим?
И да знаеше отговора, отец Ханлън нямаше време да ми го каже,
защото точно тогава Гуинет се върна с момичето.

302
75.
Вече с пуловер, джинси, маратонки и палто, преметнато през ръката, безименното шестгодишно момиченце слезе в мазето бодро и усмихнато. Не бяха останали никакви следи, че от години е била в кома. Милата й усмивка сякаш засрами бурята или онези незнайни сили, които искаха да бъдат пуснати в къщата, защото вратата престана да хлопа и конструкцията спря да скърца.
След детето се появи и Гуинет, облечена като преди, но бе измила изцяло готическия си грим. Не беше като ясноликите, но ще ви кажа, че сияеше, защото няма друга дума, която да изрази въздействието на красотата й, на кожата й, чиста като дъждовна вода,
на очите, греещи като лятно небе тук, сред зимата на света; не беше от сияещите, бе момиче от плът и кръв, и при все това лъчиста.
Пръстенът с увитата змия бе изчезнал от носа й, червеното мънисто го нямаше в ъгълчето на устата и устните й вече не бяха черни а розово- червени като един специален сорт рози.
За детето Гуинет съобщи:
— Името й е Мория.
— Откъде знаеш? — попитах, а детето отвърна:
— Аз й казах.
Тогава се обърнах към Мория:
— Помниш ли какво ти се случи?
Тя отговори:
— Не, не помня нищо от миналото.
— Чудя се как помниш името си тогава.
— Не го помня. Беше ми пошепнато в ухото, като се събудих:
Мория.
Гуинет дойде и застана пред мен, като ме заоглежда под качулката.
— Социална фобия, а? — подхвърлих.
— Не беше лъжа. Хората наистина ме ужасяваха с това, което представляват. Социалната ми фобия не беше душевно разстройство, а личен избор.

303
През по-голямата част от нейните осемнайсет и моите двайсет и шест години бяхме опознавали света повече чрез книгите, отколкото чрез пряк контакт. Затова не биваше да се учудваме, че от стотиците томове, които бяхме прочели, повечето бяха едни и същи, което започнахме да установяваме тук, в мазето на пасторския дом.
Когато тя развърза връзките на качулката под брадичката ми и докосна лицето ми, нова светлина нахлу в сърцето ми. Гласът й,
нежен и любящ, започна да рецитира стихотворение на Едгар Алън
По, едно от последните, написани от него:
— „Скитник рицар аз знам,/който бродеше сам —/в мрак и зной,
без покой, без отрада…“
Аз продължих:
— „С песен грижи разсел,/вредом диреше — смел —/той напред в тоя свят Елдорадо.“
[1]
Когато връзките бяха развързани, поставих ръка върху качулката,
за да я задържа на мястото й, внезапно изпитал страх да я оставя да ме види при тази пълна светлина. Трудно ми бе да повярвам, че съм такъв, какъвто ме описа отец Ханлън, далеч по-правдоподобно за мен бе, че съм отвратителен грозник, когото промушен с нож човек край пътя бе посрещнал с повече омраза и ужас, отколкото близката си смърт.
Тя прескочи на четвъртата и последна строфа на „Елдорадо“.
— „Между сенките слез/и злочест в лунний лес ти изстрадай/
всяка мъка докрай./И ще знаеш и знай…“
А сянката откликна:
— „… после сам, че е там Елдорадо“.
Махнах ръката си от качулката и тя я отметна от главата ми.
— Във всяко отношение си красив — промълви. — И ще си останеш красив завинаги.
Зашеметен от това чудо, целунах ъгълчето на устата й — там,
където преди бе мънистото, и носа, където бе висял пръстенът със змията, и очите, които нямаше защо вече да се крият от враждебния свят, и челото, зад което тя живееше, надяваше се, мечтаеше,
познаваше Бог и ме обичаше.
[1]
Едгар Алън По. Елдорадо, 1848 г. Превод Георги Михайлов.
С., 1920. — Б.пр.
↑

304
76.
Както май винаги досега ставаше, докато започна да си представям непосредственото бъдеще, Гуинет вече знаеше какво следва и какво иде след него, че и след това. Щом ставаше дума за предвиждане и мъдро планиране, беше истинска дъщеря на баща си.
Преди да ме вземе с ланд ровъра при езерото в Крайречния парк близо осем часа по-рано, вече бе уредила по телефона срещата в кино
„Еджипшън“, организирала бе настойникът й да ни чака с детето в най-тъмния час на нощта и съвсем правилно бе предположила, че може би ще му се наложи да извърши едно от задълженията на сана си с непривична бързина още преди да е настъпило утрото.
Гордеех се, че Гуинет искаше да получи предложение за брак от мен, и ликувах, когато то бе прието. Бях малко замаян, когато тя свали от шията си фината златна верижка, на която висеше пръстен,
изработен от пирон. Или пиронът бе много стар и износен, или върхът му бе затъпен с пила. Беше извит в идеална окръжност, а главичката,
напомняща по форма диамант, бе гравирана с мъничка, обърната настрани осморка — символа за вечност. Художникът Саймън го бе направил за нея, защото бе вярвал, че тя го е спасила от това сам да се разпне на кръста със своя порок. Придружил подаръка си с писъмце, в което й пожелавал един ден да срещне мъж, който толкова много да я обича, че да е готов да изправи пирона и с него да прониже сърцето си, стига саможертвата му да може да я пощади от смърт.
— Саймън беше също толкова мелодраматичен, колкото и талантлив — отбеляза тя. — Но беше и прав.
Отец Ханлън тъкмо бе започнал да обяснява защо се налага максимално да се опростят предстоящите му действия, когато от къщата над нас се раздаде силен трясък, последван от дрънчене на счупено стъкло, сякаш не един, а три прозореца се бяха строшили наведнъж.
Дори Гуинет с нейната способност да предвижда бъдещето не бе очаквала такава фронтална атака във върховия момент.
Отец Ханлън погледна загрижено към тавана на мазето и каза:

305
— Вратата на стълбището се заключва откъм кухнята, но не и от тази страна.
Грабнах пластмасов стол с хромирани крака, който трябва да бе част от комплект за трапезария, и забързах към стълбите. На горната площадка с облекчение установих, че вратата се отваря към мен, а не към кухнята. Запречих бравата със стола и така я залостих.
Когато се върнах в мазето, от стаите над нас се разнесоха тежки стъпки. Първо се чу препъване в една посока, после в друга, сякаш нахлулият бе зашеметен или пиян.
— Кой е? — попита Мория. — Какво иска?
Не знаех и не можех да правя догадки, но ако съдех по мрачното лице на Гуинет, тя имаше сериозно подозрение.
Сред мебелите, складирани в мазето, се намираше и стара молитвена масичка от ризницата на „Свети Себастиан“. Тапицираната пейка за коленичене бе достатъчно широка за двама. Отец Ханлън застана от другата й страна с извърнато настрани лице, но заговори с уверен и плътен глас.
В къщата над нас от време на време се чуваше трясък от нещо тежко, съборено при мощен сблъсък — може би бюфет или скрин, а от тавана на мазето се посипваше прах.
Не исках да отлагам нашите обети даже и с минута. Ала дори това да бяха последните часове на света, какъвто го познавахме, нищо не губеше от важността си — напротив, като че ли тъкмо сега значението на нещата се усилваше повече от всякога. Затова попитах свещеника:
— Сигурен ли сте, че това е редно? Аз не принадлежа към вашата църква.
— По силата на твоята природа — каза той, като избягваше погледа ми — принадлежиш към всички църкви и нямаш нужда от нито една специално. Никога не съм провеждал брачна церемония с по-малко съмнения от сега.
Къщата горе сякаш беше изтърбушвана из основи. Звуците,
разнасящи се от партерния етаж, приличаха все едно черва (жиците)
бяха отделяни от хрущяли (летвите) и измъквани през плът
(мазилката). Представих си как някой се е уловил за полилея и се люшка на него като обезумяла маймуна, а кристалните висулки се сипят като стъклени гранати по земята, докато монтажните винтове се

306
измъкват от съединителната кутия на тавана. Сградата отново се разтресе, сякаш нещо тежко падна от високо. Светлините помръкнаха,
замигаха и подобни на пеперуди сенки заиграха по стените на мазето,
но не останахме в пълен мрак.
— Адисън, вземаш ли тук присъстващата Гуинет за своя законна съпруга според ритуала на нашата света майка, Църквата?
— Да.
Докато брачната церемония продължаваше, хаосът горе се вихреше, сякаш бе дело на цяла банда психопати, на хиляди ръце,
които размахваха тежки чукове и лостове, трошаха стъклата и цепеха дървенията, разкъртваха подовата настилка, събаряха мебелите в неистова веселба. Серия от експлозии прозвуча не като ударна вълна от бомби, а като ръмжащ самолет, движещ се със свръхзвукова скорост
— сякаш многобройни посетители бяха докарани от далечно кралство и нахлуваха в къщата с бясна скорост, а огромни въздушни ръце аплодираха пристигането на всеки новодошъл. Ала въпреки шума,
който вдигаха, те действаха мълчаливо, не си подвикваха един на друг,
нито ругаеха и беснееха. Като че ли бяха създания, които никога не проговаряха, освен за да изрекат лъжа, и които в този последен за света час вече нямаха причини да мамят и не се нуждаеха от гласовете си.
И все пак обетите ни се чуваха ясно насред шумотевицата и не след дълго Гуинет вече изговаряше:
— … да го скъпя и пазя от този ден занапред в добро и лошо, в богатство и бедност, в болест и здраве, докато смъртта ни раздели.
Най-после, какъвто и да беше звярът или ордата от зверове,
опустошаващи пасторския дом, един от унищожителите дойде при залостената врата на горната площадка на стълбите от мазето и раздруса вратата изключително силно. Хромираните крака на стола заскърцаха под движещата се брава.
Като изговори няколко свещени имена, запечатващи нашите обети, свещеникът свърза Гуинет и мен в брак, за да посрещнем онова, което ни чакаше в бъдещето, обединени в едно цяло, винаги единни през дните ни на Земята и за вечността след това.
Скочихме на крака. Като навлече палтото си, мъничка и бърза и вероятно уплашена, Мория се отправи към външната врата, а отец
Ханлън ни поведе след нея през ивици от светлини и сенки, под прах,

307
сипещ се от напукания таван, който сякаш ни напомняше произхода ни. После спряхме, Гуинет го прегърна и му каза, че го обича. Ако контактът бе мъчителен за свещеника, той явно го и вдъхновяваше;
ако лицето му бе изкривено от болка и тъга, то бе осветено също така и от надежда. Казах му, че трябва да дойде с нас, а той отвърна, че не може, че трябва да остане, за да дава утеха на умиращите.
Подаде ми запечатан плик и ми съобщи, че той съдържа съкровище, а аз го прибрах във вътрешния си джоб при другия плик с единствените неща, които бях взел от моя тристаен дом без прозорци.
При отварянето на външната врата не ни посрещна нищо по- страшно от леден вятър и снежна виелица. Изтичахме бързо през двора, без да се осмелим да погледнем назад, за да видим каква ли страховита светлина излиза от тъмните преди прозорци и какви гротескни форми и сенки подскачат зад тях.
Когато тримата бяхме в безопасност в ланд ровъра, Гуинет даде на заден ход в уличката и за кратко зърнах покрай стената на гаража осветения проход между сградата и стената, ограждаща имота, през който бяхме минали само мигове по-рано. Снежинките, духани от капризен вятър в причудливи форми, чрез трикове на светлината и сянката може да заприличат на въображаеми легиони от демони, но аз вярвам, че онова, което видях да ни преследва, бе също така реално като снега, през който се движеше.
Ако това беше човек, то той беше мъртвец с бледи като луната очи, облечен в парцали, от които се провиждаха разцепени кости като пръчки и слама от костюма на бостанско плашило. Ако беше мъртвец,
това бе художникът Паладин, защото носеше нещо в сгъвката на дясната си ръка и дори през гъстата пелена от сняг се виждаше, че е марионетка.
Гуинет потегли напред. Гумите отначало забуксуваха в снега, но осъществиха сцепление и отпътувахме към омагьосания град, чиито високи кули светеха в нощта, ала под тях се простираше черна бездна.

308
77.
Гуинет зави зад ъгъла и излезе на широк булевард, където небостъргачите търсеха небе извън досега си и се губеха сред море от сняг. Пред нас се простираше грандиозно зрелище от хиляди, десетки хиляди сияещи, невиждано никога дотогава, но и наситено с тъй дълбок драматизъм, че сърцето ми се смрази.
Гуинет, естествено, винаги бе била способна да ги вижда,
виждаше ги и сега, затова намали скоростта. Върху по-старите небостъргачи ясноликите бяха застанали редом един до друг на всеки корниз в своите зелени, сини и бели болнични униформи, накацали като свещи по огромни свещници, каквито представляваха сградите от стомана и стъкло; имаше ги пред всеки прозорец. По видимите през снежните воали покриви на по-ниските сгради също бяха застанали яснолики, а още и върху навесите на театри, над входовете на хотели и по каменните постаменти около тях. Взираха се към улицата —
сериозни свидетели от сега до момента, когато нямаше да е останало нищо, за което да свидетелстват. Знаех, без да ми е нужно потвърждение, че по същия начин те бяха строени и около други булеварди и странични улици, по покриви и дървета в жилищни квартали, в други градове и държави, където хора щяха да се разболеят и умрат.
От мястото си на задната седалка Мория се обади:
— Уплашена съм.
Не разполагах с думи, с които да я успокоя и да пропъдя страха й. През часовете, които му оставаха на този свят, страхът бе неизбежен
— страх, угризения, скръб и яростна, отчаяна обич. Под напора на всички тези чувства Гуинет спря ланд ровъра насред улицата, а аз отворих вратата, слязох и застанах там в страхопочитание и ужас,
обърнал поглед към онези, които се взираха надолу.
Неподчинението е довело времето в света, та да отмерва края на живота на обитателите му. После Каин убил Авел и се появило още нещо ново — властта да се прекъсват съдби и да се управлява чрез страх, при което смъртта вече не била свята сама по себе си, а от

309
божия благословия и изпращане към един живот без страдание се превърнала в оръдие в ръцете на жестоки хора. И макар кръвта на
Авел някога да бе крещяла към Бога, през хилядолетията до днешни времена бе пролята толкова много кръв, че гърлото на Земята се бе задавило и прясната кръв вече не можеше да изтръгне глас от нея.
Извръщах се към сияещите множества горе и им говорех със сърцето си, защото знаех, че него ще чуят дори по-ясно, отколкото биха чули гласа ми. Припомних им многото милиони деца, бащите,
които ги обичаха, и майките, на които те бяха свидни, такива, които по силата на простодушието си нямаха вина, за смирените, които щяха да бъдат праведни и честни, за онези, които обичаха истината,
макар невинаги да я изричаха, които всеки ден се стремяха към идеал,
може би недостижим, но желан с огромен копнеж. Имаше омраза сред хората, ала имаше и обич; горчива завист, но и радост за чуждото щастие; алчност, но и милосърдие, ярост, но и състрадание. Ала знаех,
че колкото и пламенно и красноречиво да защитавам каузата на човечеството, сияйната ми публика нямаше да предотврати, не можеше да предотврати онова, което предстоеше; че след като се бяхме докарали дотук, те не можеха да бъдат пазители, а само свидетели. Светът бе управляван по нашата свободна воля и ако те слезеха от первазите и покривите, за да върнат назад стореното, щяха да отнемат на човечеството свободната му воля, след което да станем просто роботи, чучела със сърца от кал и командвано съзнание. След като част от хората бяха предпочели да упражнят власт, която да премахне човешкия живот на Земята, а другите с добрите намерения не бяха сторили нужното да се преборят с тази лудост, последствията бяха толкова сигурни, както и че след светкавицата идва гръм.
Сияещите множества не се взираха надолу с безразличие, а с любов,
жалост и огромна скръб, надхвърляща скръбта, която щеше да обземе умиращите народи през близките дни.
Лицето ми бе изтръпнало от замръзналите сълзи, когато с крайчеца на окото си зърнах движение на улицата. Една яснолика бе слязла долу, за да ми доведе три деца. Всичките бяха под петгодишна възраст. Познах ги по синините и белезите, по хлътналите от принудителен глад страни на момченцата близнаци, по кървящите следи на шията на момиченцето, което явно бе душено с въже. Те бяха

310
като мен, Гуинет и Мория, до този момент отхвърлени от света с омраза, а сега негови наследници.
Ясноликата бе същата жена, посетила деветото жилище на
Гуинет, докато тя свиреше на пианото творбата, композирана в памет на баща й. Припомних си какво ми беше казала при срещата ни в първата нощ, докато приготвяше бъркани яйца и козунак със стафиди и масло. Попитал я бях дали живее сама, а тя отвърна: „Има някой,
който идва и си отива в редки случаи, но няма да говоря за това“.
Ясноликата бе онази, която беше идвала и си отивала.
Огромното множество от яснолики над мен бе твърде далеч, за да погледна в очите им. Въпреки предупрежденията на баща ми срещнах очите на тази жена. Той бе прав, като ми бе казал, че ще ми се сторят ужасни. Бяха ужасни, в смисъл че бяха впечатляващи,
налагащи се и екзалтирани, сини и все пак прозрачни като стъкло,
съдържащи невиждани дълбини, сякаш гледах през тях до края на времето. Чрез погледа си тази жена всели тържествено страхопочитание в сърцето ми и аз така се уплаших от това до каква степен се почувствах смирен и обичан, та ми се наложи да отклоня очи.
Трите деца бяха мънички и имаше място за тях на задната седалка при Мория.
Изминахме разстоянието между две пресечки в мълчание.
Знаехме, че колкото и далеч да се наложи да пътуваме, ще открием множества от сияещи тъжни наблюдатели като стражи, останали докрай на своя пост.
Внезапно на улицата се появиха още коли — далеч по-малко,
отколкото биха били при хубаво време, ала много повече, отколкото някога бях виждал при снежна буря. Шофьорите се движеха със скорост, сякаш до един бяха преследвани, и като че ли нехаеха за риска.
На Форд Скуеър огромен телевизионен екран подобно на гигантски прозорец показваше мрачна гледка към бъдещето ни,
каквото то вече се разиграваше в Азия — мъртвите се валяха по улиците, а отчаяни тълпи се опитваха да се доберат до препълнените кораби. Надписи, течащи в долната част, изброяваха американски градове, в които вече имаше смъртни случаи от бързо разпространяващата се епидемия. За изключително кратко време тя бе

311
обхванала толкова огромни географски райони, та и на най-заклетите оптимисти трябва да им бе станало ясно, че убежище няма да има.
Когато три снегорина пресякоха кръстовището пред нас един след друг в конвой, движещи се бързо и без сигнални светлини,
Гуинет отбеляза:
— Те вече не обслужват града, бягат от него.
Строихме се зад тях и те ни разчистваха пътя, макар това далеч да не бе намерението им.
Скоро достигнахме покрайнините на най-далечния квартал,
където за пръв път видяхме мародери. Приведени и с обезумели движения — като фигури на хищници от кошмар, те излизаха през строшени витрини на магазини и бутаха натоварени с продукти колички, влачеха контейнери със стоки, а после товареха откраднатото в коли — електронни устройства, последна дума на техниката, и всевъзможни луксозни предмети за бита. Някои бяха ококорили очи като уплашени коне, други изглеждаха зашеметени като деца на парти за рожден ден, за които са организирали търсене на съкровище.
Ясноликите ставаха свидетели и на всичко това.
Когато минавахме през предградията, много от ограбените магазини вече бяха подпалени и мародерите крадяха един от друг,
вардейки плячката си с оръжие, железни лостове и брадвички за разбиване на лед. Мъж с горящи дрехи изтича през улицата пред нас,
още стискащ кашон с логото на „Епъл“, докато пламъците се прехвърлиха от палтото към косата му и го запратиха виещ и обгорял върху тротоара.

312
78.
Призори снегът вече бе спрял и ние се движехме през местност,
където снежната покривка не беше толкова дебела и пътищата бяха свободни, като се изключат колите, шофирани от отчаяни и изпаднали в паника хора, които сами не знаеха накъде отиват и безразсъдно пътуваха без посока.
Отначало бяхме озадачени, че пътищата не са задръстени от автомобили, че хиляди не бягаха към далечни места, макар и да знаеха, че е невъзможно да се спасят. После чухме по радиото, че президентът е наредил на служителите на Вътрешна сигурност да затворят всички основни артерии, извеждащи от градовете, в които имаше международни летища и пристанища, защото първите случаи на чума бяха дошли тъкмо от тези метрополиси. Надеждата бе да се ограничи болестта. Бяхме се измъкнали тъкмо навреме.
Безсмислеността на правителствените мерки обаче стана ясна още в момента, в който ято кедрови копринарки излетяха от близкия жив плет и с пърхане минаха над пътя, като ни припомниха, че птиците са основният преносител на болестта. За разпространяването си епидемията не зависеше от пътуващите от Азия със самолети или кораби.
Макар и да бяхме уморени, не ни се искаше да спираме, преди да сме достигнали целта си. Предишната нощ, когато Гуинет бе дошла при езерото в Крайречния парк и за пръв път в живота си се бях возил в автомобил, бе споменала за място в провинцията, подготвено от баща й за нея, в случай че по някаква причина й се наложи да напусне града. Надявахме се да стигнем там, преди да е паднала нощта.
Мория спеше на задната седалка, а трите изтощени дечица бяха налягали в багажното отделение зад нея.
Трябваше да заредим и спряхме при бензиностанция със смесен магазин. Собственикът й с панталони и риза в цвят каки лежеше мъртъв и накацан от птици пред вдигнатата врата на автосервиза отстрани. Не се виждаше жива душа наоколо, ала помпите работеха.
Нямахме кредитна карта. Като стиснах зъби заради предстоящия

313
ужас, прогоних гаргите, кълвящи трупа, открих нужната пластика в портфейла му и заредих резервоара на ланд ровъра.
В смесения магазин напълних цяла кошница със солени бисквити, зърнени десертчета, шишета с ябълков сок и въобще всякакви провизии за последния отсек от пътуването ни.
Бейли, бащата на Гуинет, й бе дал и подробни насоки, и карта,
но щом тя вкара крайния ни пункт в навигационната система на автомобила, вече нямаше нужда да се консултираме с тях.
Дали Бейли интуитивно бе схванал защо на света се раждат такива като дъщеря му, или просто бе решил, че в случай на криза тя ще е в безопасност само далеч от хора, никога нямаше да узнаем.
Хижата бе изолирана, построена върху много обширен терен,
собственост на тръста на Гуинет, и някъде около година преди завършването й Бейли бе наредил върху тесния черен път да бъдат повалени големи дървета и по протежението му да бъдат разпръснати семена от бурени, та природата да заличи съществуването му възможно най-бързо.
Пазач на име Уейлън, нещо като съвременен планинец,
посещаваше имота веднъж месечно и оставаше за по три дни, та всичко да е в ред и поддържано. Надали бе там в момента и когато
Гуинет не можа да се свърже с него по телефона, решихме, че или се е разболял, или е вече мъртъв.
По обед зимният пейзаж бе останал зад гърба ни. Бяхме свалили веригите за сняг. Сред златистите ливади, зад които се издигаха зелени борови гори, тук-там се виждаше самотна къща или плевня зад оградено пасище. Макар някога да бяха изглеждали живописни и привлекателни, сега у тях се долавяше някаква неподвижност, сякаш бяха миниатюрни постройчици в стъклени преспапиета, само че без снега наоколо. Слънчевите лъчи падаха отвесно, така че никоя от тях не хвърляше сянка и всичките стърчаха безмълвни, мрачни и самотни.
Малко преди три часа следобед навигаторът ни уведоми, че павираният селски път свършва след около километър и половина.
Оттам нататък трябваше да продължим пеша.
Изминали бяхме близо две трети от това разстояние, когато започнаха да се появяват кучетата. Лабрадори, немски овчарки, голдън ретривъри и различни смесени породи заприиждаха от полето и горите и заподтичваха успоредно с колата, като ни се усмихваха и

314
енергично размахваха опашки. Преброихме около двайсет и нямахме представа чии може да са и откъде се бяха взели, ала веселото им държане ни подсказваше, че не представляват заплаха за нас.
Павираният път свърши при редица от метални стълбове,
разположени толкова нагъсто, че ланд ровърът не можеше да премине между тях. Отвъд имаше изровена и камениста пътека.
Когато слязохме сред кучетата, те бяха без изключение игриви и дружелюбни, сумтяха, но нито ръмжаха, нито лаеха. Скупчиха се наоколо ни с изразителни очи, молещи за ласка. Четирите деца бяха очаровани от животните и за пръв път видях трите по-малки да се усмихват.
Нямахме нищо друго за носене освен бисквити, зърнени десертни блокчета и увити в целофан сандвичи с фъстъчено масло,
които напъхахме по джобовете си.
Картата трябваше да ни поведе през пущинака покрай поредица от природни ориентири. Кучетата явно решиха, че са наети като скаути, защото се скупчиха в глутница и хукнаха напред, като се извръщаха да се уверят, че ги следваме.
Черният път започна със завой и когато го преминахме, се натъкнахме на стрелците.

315
79.
На десетина метра напред един джип бе спрян напряко на черния път. Четирима мъже в ловни камуфлажни дрехи с автоматични пушки се бяха скупчили отзад до него, но щом ни видяха, се разделиха и заеха отбранителни позиции, като тримата използваха джипа като прикритие.
Онзи, който остана видим, ни кресна да спрем. Уведоми ни, че не може да продължим по-нататък, че в тяхната земя няма болест и възнамеряват да запазят това положение. Бяха твърде далеч, за да бъдат обзети от желание за насилие поради нашата външност, но въпреки разстоянието установих, че говорещият бе блед и с посивели устни, какъвто бе и Телфорд. Макар времето да бе хладно, лицето му блестеше от пот, така че можех да си направя единствено извода, че все още не искат да си дадат сметка за онова, което ги е сполетяло.
Казах им, че ние шестимата не сме заразени, че само искаме да се доберем до имота си на няколко километра на запад, но те не бяха склонни да ми повярват и явно въобще не ги беше грижа дали говоря истината. Водачът им изстреля няколко откоса над главите на кучетата и встрани от нас и настоя да се върнем.
Сякаш стрелбата бе послужила като сборен сигнал, защото още кучета заприиждаха от двете страни на пътя през високата трева на поляната и стъписаха четиримата мъже. Близо двайсет-трийсет се присъединиха към онези, които вече ни предвождаха, така че сега глутницата им наброяваше около петдесет.
Загадките и чудесата на града бяха и загадки и чудеса на света, в сила бяха и тук, и навсякъде, както щяхме да узнаем в следващите дни. Кучетата ни заобиколиха отвсякъде като преторианска гвардия;
необикновената глутница пазеше абсолютна тишина и всички животни насочиха поглед към джипа и стрелците до него не заплашително, а сякаш ги призоваваха да се отърсят от страха си и да се държат по човешки.
Не бях сигурен как трябва да постъпим, но когато кучетата започнаха да напредват, Гуинет каза, че трябва да се движим заедно с

316
тях. Поведоха ни през ливадата, където се стрелнаха зайци, без обаче да отклонят вниманието на нашите охранители, и заобиколихме джипа в широка дъга, преди отново да се върнем на пътеката.
Стрелците наблюдаваха смълчани и ако на някого от тях му бе минало през ума, че най-безопасната тактика е да ни обсипе с дъжд от куршуми, то той не изпълни това си намерение. Каквото и да се беше случило с тези мъже, никога повече не ги видяхме.
В девствената гора, където лъчите на следобедното слънце проникваха през клоните, кучетата ни поведоха по виещи се еленови пътеки. Папрати като огромни птичи крила се полюшваха в сенчестата борова гора. Пред мен децата следваха Гуинет и постоянно ту се губеха в сенките, ту отново изникваха на слънчевата светлина,
сякаш гората искаше да ми напомни, че онова, което ти е дадено,
може да ти бъде отнето.
Хижата бе точно толкова семпла, колкото подсказваше названието й — широка постройка от плътно наредени трупи,
съединени с някакъв вид еластична мазилка под скосен покрив с улуци от медна ламарина, вече придобила зеленикава патина. Веранда заобикаляше и четирите й страни.
Когато застанахме в широката просека пред нея и се приготвихме да влезем, Гуинет ни каза, че вътре има складирани хранителни запаси за цели три години. Ала се чудеше как би могла да изхрани още и петдесет кучета.
Сякаш в отговор на въпроса й кучетата се оттеглиха в заобикалящите гори и само след минута вече ги нямаше, като че ли никога не бяха съществували. В следващите дни идваха да ни правят компания, но никога не ядяха нищо от това, което им предлагахме —
отказваха го категорично, сякаш миризмата ги обиждаше. От време на време кучетата се губеха сред дърветата — не всички наведнъж, а като че ли всяко водено от свой собствен график, и когато се връщаха,
изглеждаха заситени и доволни. Скоро щяхме да узнаем тайната им.

317
80.
Имената на близнаците бяха Джошуа и Джъстин, а момиченцето, дошло с тях, Консуела, не им беше роднина.
Момчетата, мършави от гладуването, на което бяха подложени като наказание от майка си заради тормоза, който й бяха причинявали,
скоро понапълняха, а кървавите следи от неотдавнашното душене избледняха по шията на Консуела, без да остане какъвто и да е белег.
Хлътнатината в черепа на Мория не изчезна, ала косата й я скриваше.
Тя явно не оказваше някакво неблагоприятно въздействие върху развитието й, защото момичето бе умно и жизнерадостно и дните й бяха изпълнени със смях.
Децата много искаха да празнуват Коледа, затова отсякохме подходяща елха и я украсихме с бодлива зеленика, събрана от гората,
и с лъскави метални украшения, които направихме от консервени кутии и изрисувахме сами.
В централното помещение имаше роял „Стейнуей“, на който
Гуинет ни свиреше коледни песни. Дори когато не знаеше мелодията на някоя песен, която споменавахме, щом се опиташе да я засвири,
мигом намираше верните клавиши и музиката бликваше в хижата без нито един погрешен тон в нея.
Поради изявените музикални наклонности на дъщеря си Бейли беше снабдил този горски дом с много инструменти: два кларинета,
саксофон, две цигулки, виолончело и още други. Споразумяхме се до следващата Коледа поне аз и може би Мория да се научим да свирим на някой инструмент, та да акомпанираме на пианото на Гуинет.

318
81.
Сутринта на шести януари, когато влязох в кухнята да помогна за приготвянето на закуската, задната врата беше отворена, а Гуинет стоеше до перилата на верандата и се взираше отвъд просеката към гората, където дърветата бяха изпъстрени от сенки и слънчева светлина.
Денят бе мек за това време на годината и Гуинет бе впримчена в хватката на тъга, каквато периодично сполиташе нас двамата, но не и някое от децата.
Застанах до нея и обгърнах кръста й с ръка, а тя ме попита:
— Чувстваш ли го?
— Кое?
Гуинет не отговори, а след минута-две схванах причината за нейната меланхолия. Нито тишината, нито звукът, нито мирисът, нито отсъствието му, нито качеството на слънчевата светлина или цветът на небето предоставяха никакво доказателство, че една ера бе напълно приключила и бе започнала нова. Ала нямах никакво съмнение, че всички бяха измрели и цялото им огромно богатство бе останало без собственик, увеселителните им паркове, барове и зали за танци — без посетители, всеки голям град или малко селце — без нито един жител. Бях сигурен също така, че всеки кораб в морето бе пълен само с призраци, а небето бе обитавано вече само от птици.
— Толкова скоро… — промълви тя.
Непосилно бе да обхванем всичко това, ала нашата дарба, също както и на онези преди нас, бе да умеем да мислим, да разсъждаваме,
а с тази дарба вървеше и подтикът да бъде използвана.
Ако имаше други мислители в тихата необятна земна шир, то те бяха като мен и Гуинет — малки групи на отдалечени едно от друго места, будни за загадките и чудесата, втъкани в настоящето.
На следващата сутрин животните излязоха от горите в просеката, а някои дори дойдоха на стълбите към верандата ни.
Имаше няколко елена, семейство кафяви мечки, миещи мечки,
катерици, вълци, зайци. Кучетата неподвижно бдяха или пък

319
обикаляха сред останалите животински видове. Някогашни хищници се припичаха под ранното утринно слънце край бившата си плячка,
наблюдаваха потрепващата на сутрешната светлина мъглица,
боричкаха се игриво или се гонеха без страх, и си е все така оттогава.
През първите осем години от моя живот, когато прекарвах много време в гората, нито едно животно не се бе плашило от мен, нито ме бе дебнало. Ако майка ми ме бе изоставила в горските дебри, каквото намерение бе имала някога, щеше да се изненада да открие, че дори вълците са мои дружелюбни компаньони. Тогава общността от пернати и четириноги ми бе изглеждала съвсем естествена, каквато е била в началото на времето, каквато бе станала отново сега.

320
82.
Гората, дълбока и първична, не подслонява нищо, което убива.
Сега в нея растат дървета, на каквито няма снимки и описания в книгите в богатата ни библиотека. Новите дървета и лози раждат изобилие от плодове, неизвестни до този момент или поне не в наскоро отминалата епоха. Някои от тях са сладки, други — кисели, и сега се изхранваме с тях и ние, и кучетата, и всички други животни —
от мечки до мишки. Ако ни поомръзне вкусът им, измисляме нови начини да ги приготвяме или пък се появяват нови сортове, различни,
но също така вкусни.
Понякога, когато погледна през прозореца и видя смеещо се дете, яхнало кафява мечка, у мен се разбужда отколешен страх, но той не трае дълго.

321
83.
Един ден в края на януари препрочитах отново „Ийст Коукър“
на поета Т. С. Елиът и видях нещо, което бях забравил: смайваща, но красива метафора, описваща Бог като ранен хирург, който с окървавени ръце прилага скалпела на пациентите си, така че „под дланите окървавени чувстваме горещо състрадание, лелеяно от изцелителя изкусен“. Запитах се дали тъкмо тази забравена метафора не ме бе накарала подсъзнателно да виждам ясноликите с болнични униформи, или пък Елиът е имал още по-голяма способност да прониква в бъдещето, отколкото твърдят дори най-заклетите му почитатели.

322
84.
В новия ни дом по первазите на прозорците и праговете на вратите ги няма думите, които бяха изписани от Гуинет на входните места на всичките й жилища, тъй като вече липсва потребността от тях. Азбуката, която бе използвала, бе ранноримска, извлечена от гръцката посредством тази на етруските. На латински би се прочело като: Exi, impie, exi, scelerate, exi cum omnia fallacia tua, което в превод означава: „Върви си, безбожний, върви си, прокълнати, върви си с всички твои измами“. Ако обаче това бе успяло да я защити от мъгливите или каквото там друго се вселяваше в марионетки,
музикални кутийки и хора, то Райън Телфорд не бе спрян от думите,
изписани с магическите маркери, може би защото у него не се бе вселило нищо освен собственото му зло.

323
85.
Във всичките безчет книги, които съм прочел, съществуват много истини и мъдрост, ала никъде не срещнах точно описание на онзи миг, в който двама влюбени се сливат. Когато лежа в екстаз в прегръдките на Гуинет, най-силното усещане, което изпитваме, не е плътска наслада, а страст, и то страст на ума и сърцето. Никъде до този момент не бях прочел, че в акта на сливане „себе си“ не съществува, че желанието да даваш заличава всяка мисъл за получаване, че любовниците стават едно и се преливат един в друг —
както аз в нея, така и тя в мен, неангажирани с прелъстяване и отдаване, а с тайнството на сътворението, обсебени не от желание, а от почуда, надарени за миг със силата, довела до възникването на
Вселената, така че и ние да можем да създадем живот. Сега тя носи нашето дете.

324
86.
Върху рояла са наредени снимки в ръчно изработени рамки.
Сред тях е и онази, която взех от моето жилище без прозорци в нощта,
когато Гуинет ми каза, че вече няма да се върна там. На нея е майка ми, заснета в един от по-добрите си дни, когато още не е пила твърде много и дори е успяла да се усмихне почти непринудено. Тя е прелестна и в очите и в грациозната й поза се долавя обещание,
останало неосъществено. Открих я в затвореното с цип отделение на раницата, която тя ми връчи, когато ме прокуди от дома ни.
Има също снимка и на бащата на Гуинет, който е самото олицетворение на добротата, а от очите му блика интелигентност.
Понякога дълго оставам загледан в него, а друг път, когато седя сам на верандата или скитам из горите, му говоря, разказвам му какво правим, какво сме чели и върху какво сме мислили напоследък,
благодаря му всеки ден, защото аз не бих имал живот, ако той не бе изживял по този начин своя.
С баща ми никога не се бяхме снимали един друг. Нямахме фотоапарат, а и не чувствахме нужда да притежаваме каквито и да било спомени, тъй като бяхме непрекъснато заедно. Ала пликът, даден ми от отец Ханлън в мазето на пасторския дом, съдържаше снимка на баща ми. Свещеникът го бе заснел седнал в кресло, наполовина осветен и наполовина в сянка — като художествените портрети на великия фотограф Стайхен. Много напомняше прочутия някога актьор
Дензъл Уошингтън: млечношоколадова кожа, къса и гъста прилепнала коса, широко и приятно лице, усмивка, на която и ангелите биха завидели, тъмни очи, прилични на центрове, около които Вселената се върти безкрайно.
Поставил съм в рамка и каталожното картонче, от двете страни на което баща ми бе написал онова, което никога не биваше да забравям, когато го нямаше вече до мен да ми го напомня. Завеща ми следните слова: „С едно изключение, всички неща на този свят са тленни и времето заличава не само спомени, а цели цивилизации,
като превръща всеки човек и всеки паметник в прах. Единственото,

325
което оцелява, е любовта, защото тя е енергия, също тъй трайна като светлината, която пътува от източника си към вечно разширяващите се граници на Вселената. Тя е самата енергия, от която са заченати всички неща и с която всички неща ще бъдат поддържани в друг свят отвъд този на време, прах и забрава“.
Написах този разказ, за да го четат децата ми и техните деца, и децата на техните деца, така че да се знае какъв е бил някога светът и как се е стигнало до това, което е. Сега не само няма убийства между хората и дори между животните, но сякаш няма и смърт освен тази на тревите, цветята и другите растения със смяната на сезоните, докато пролетта отново им даде живот. Ако смъртта обаче бъде изцяло забравена, това няма да е толкова добро, колкото първоначално изглежда. Трябва да я помним, както и изкушението от властта, което е неин израз. Трябва никога да не забравяме, че като призовавахме силата на смъртта и я използвахме, за да контролираме други,
изгубихме цял един свят, а всъщност и нещо повече.
Откакто пристигнахме на това място, не сме виждали нито мъгливи, нито яснолики. Предполагаме, че на мъгливите им е отнето правото да посещават Земята, а от ясноликите може би вече няма нужда тук. Ако някога се случи да видя виещ се плътен дим в гората или пък зърна сияеща фигура в болнична униформа сред валящия сняг, ще знам, че някъде целостта се е нарушила и на сцената на света отново ще се играе трагедия. Дотогава ще съществува само радост, и то без да са необходими страхът и болката — както бе прието да се мисли — за да можем да я изживеем в пълната й цялост.

326
ЗАСЛУГИ
Имате удоволствието да четете тази книга благодарение на

Изтегляне 2.32 Mb.

Сподели с приятели: