(„Приижда вълната на моята скръб”) Лилиев принадлежи към елитната част на нашата творческа интелигенция, Която поема стръмния път на познанието и личното самоусъвършенстване. Животът на твореца минава в непрестанни усилия за повишаване културата на нацията, в постоянно духовно напрежение и изтощителен интелектуален труд. Контактите му със световното изкуство, с философията и литературата, изострят вродената му чувствителност. В трагично изпитание за него се превръща всяка проява на човешка грубост, на примитивност и бездуховност. Собствената си морална чистота и духовна извисеност Лилиев брани и развива до последния си дъх. Неговото присъствие в културния живот на България е духовен финес и облагородяващ възрожденски просветителски патос. Най-силната опора на светоусещането му на жрец на чистото изкуство е неговата болезнена любов към България. Родината той преоткрива и преосмисля в нейното страдание:
И ето ме, изпълнен пак с любов, и ето ме, Родино, пак готов чело да сложа в твоето подножие, да те посрещнахте спомен скъп и да приема твойта свята скръб като награда, като милост Божия. Та в оня час, когато пак на път неверна мисъл ще гнети духът и ще нашепва тъмни предсказания,утеха да ми бъде по света като светилник, грейнал сред нощта, Родино моя, твоето страдание. („Родина”) За Лилиев е прието да се пише като за най-нежния и „безплътния” български символист, като за творец, който живее „вън от живота”, затворен в „светая светих” на душата си. Зад серафичната чистота на чувството в символичния образ, неговата поезия изповядва драматични преживявания, дълбоко човешко страдание от несъвършенствата на хората. Зад нежната музика на съвършения му стих прозират тихи и мъдри предчувствия за преходността на земния път и за безсмъртието на душата.
Най-точно би било да го определим като поет на нравствения подвиг заради неговия нечовешки стремеж да преодолее себе си, да овладее страданията си, да постигне пълна духовна хармония, която прозвучава в стиха му като неземна музика.
Николай Лилиев приема страданието като път към просветлението и възкресението на човешкия дух. Централен философски проблем в неговото творчество е проблемът за смисъла на страданието, за смъртта и метафизиката на злото, за спасителната любов на Христос, за жертвения акт на Спасителя:
Загадъчната сянка на живота пред мене слага своя ням въпрос: Каква била би без Христа Голгота, какво би бил без кръста сам Христос? („Пред прага”) Важно е, че Лилиев е най-интересният и най-загадъчният от българските символисти ,и най-трудно разбираемият. Интелектуалната и емоционалната му чувствителност е изградена от православното християнство и от българските патриархални добродетели, както и от традиционната възрожденска всеотдайност към културата на България.
„Поезията е вечна, както е вечна нуждата от идеал, от вяра в живота. Цялото човечество - от неукия и непросветения ум до най-извисения, чувства понякога нужда да се издигне над действителността и да заживее в друг свят: света на поезията”- пише Николай Лилиев. За него поезията е идеал и вяра, смисъл на живота. Поезията, която той сътворява, е най-верен израз на завършената му личностна хармоничност.
Най-щастлив е поетът сред родните тракийски поля, където „звъни утехата на дни честити”. Най-красивите му видения и най-тъжните вопли на душата му са свързани с детските му години в родната Стара Загора:
Върнете ми безбурната любов, върнете ми желанията прежни, и Тракия с лазурния покров, и Тракия с лазурите безбрежни!
