Николай Слатински

• 
  Тук е важно държавата с ограничени ресурси за влияние да има лидери, които да могат да „преведат”, за да бъдат разбираеми от СКС страховете и притесненията, изпитвани от техните собствени общества, за да могат големите държави от СКС да осъзнаят тези страхове и притеснения и да не ги подминават с безразличие или да ги подценяват.
  

Когато в началото на 90-те години на ХХ век като председател на Комисията по национална сигурност на 36-о Народно събрание и съответно ръководител на българските делегации в Парламентарните асамблеи на НАТО и ЗЕС (Западноевропейският съюз)^XL, аз заедно с моите колеги, се опитвах да обясня „на Европа”, че огромното мнозинство от славянското население на Македония са от български произход и езикът им е част от българското лингвистично пространство, „Европа”, т.е. западните депутати не ме разбираха. За тях бе абсурдно, че някой може да учи някого какъв е по произход и на какъв език говори. Това очевидно не се вписваше в техните норми и стандарти. И не помагаха никакви аргументи, да речем, за насилието, продължило дълги и кървави десетилетия, от страна на сръбските тайни служби спрямо всеки наш сънародник (а често и роднина) в Македония, който е дръзвал да твърди, че е българин и че говори на български. Да, твърдях аз, човек има пълното право да се определи какъв е и на какъв език говори. Но това негово самоопределяне трябва да бъде направено информирано и без никакъв страх.

Срещах пълно неразбиране, докато не ми хрумна да изляза от този „регионален език”, който говорещите на „европейски език” политици явно не разбираха и да мина към общоразбираем език — метафоричния. Разказах им за притчата за двете майки и Соломон^XLI. Ето накратко тази притча:

При Соломон били доведени две жени. Първата обвинявала втората, че след смъртта на собственото й дете, тя била откраднала нейното. Другата жена естествено отричала. Тогава Соломон „грабнал меч и заповядал: „Разсечете живото дете на две и дайте половината на едната и половината на другата”. Тогава обвинителката викнала с разтревожен глас: „О, господарю мой! Дайте й това дете живо и не го убивайте”. А другата жена казала с най-спокоен глас: „Нека не бъде ни мое, ни твое, сечете”. Тогава царят посочил жената, която молела да бъде запазено дeтето живо, и рекъл: „Дайте на тая живото дете и го не убивайте; тя е негова майка!”⁵⁰³.

Е, казвах аз на моите западни колеги, представете си, че дойдат четири майки при вас — България, Сърбия, Гърция и Албания - и започнат да се обвиняват взаимно, че всяка било откраднала от другата част от невръстното дете-държава Македония. И вие кажете: „Разделете Македония на четири и дайте по една четвъртина на всяка държава”. Какво ще се случи? Три от тези „майки”, Сърбия, Гърция и Албания, ще си вземат своя дял и ще бъдат доволни. И само една от майките, България, ще каже, и тя всъщност каза: „Не я делете! Нека бъде самостоятелна, нека бъде независима, нека живее, съществува и се развива мирно и спокойно!”. Ето защо България първа призна независимостта на Македония. Защото е истинската й майка.

Абсолютно съм убеден, защото видях реакциите им, че западните ми събеседници започнаха да схващат, да осъзнават, че има нещо много по-дълбоко в нашите регионални емоции, което те, водени от наистина забележителните, но без отчитане на локалните реалности, демократични принципи, не могат да проумеят и затова с поведението си неволно привнасят допълнително напрежение и несигурност в нашия регион и на практика обслужват именно онези, които носят най-голяма вина за продължаващото възприемане на нашия Балкански регион като барутен погреб на Европа.

Аз не преувеличавам значението на предизвикания от тази използвана от мен метафора ефект, защото вековни наслагвания и неразбирания не могат да бъдат променени от една, дори и най-убедителната и разкриваща истинското състояние на нещата, метафора. Само давам този пример като илюстрация на това пето предизвикателство пред СНС при членството й в СКС.

В личен план ще си призная, че в продължение на 15 години бях горд, че първи се досетих за тази прекрасна метафора тогава, когато става дума за Македония и за българската, силна и страстна обич към Македония. Бях горд, защото по-късно четох и чувах и други автори да използват същата метафора. И така до един момент, когато в книгата „Договорът за мир в Ньой” на големия български политик Константин Муравиев (1893—1965, министър-председател на България в дните от 2 до 9 септември 1944 г.), прочетох, че на 4 юли 1919 г. Александър Димитров (1878—1921, един от водачите на БЗНС, вътрешен министър в периода 1919—1921 г. и военен министър през 1921 г., застрелян от наемни убийци на ВМРО) пише статия „Да живее автономна Македония” във вестник „Земеделско знаме”, в която има следните редове: „Българи, опомнете се и решете въпроса така, както го е решила злочестната майка пред съдника Соломон, и поискалите да се остави цял организма на злочеста Македония и да се развива той по свой собствен път и закони. Ние казваме — да живее автономна Македония — и мислим, че това е най-разумното и най-патриотичното”⁵⁰⁴.

Без да правя анализ на правотата на прокламираната от Александър Димитров политика, аз привеждам тук написаното от него, защото то ми показа, че използването на Соломоновата притча за двете майки по отношение на Македония очевидно има много по-дълга история и не започва от момента, в който аз се досетих, че тя може да засили моите аргументи пред западните ми колеги.
И така, връщайки се към интеграционните проблеми, пред които се изправя една държава, ще допълня, че размяната на сигурност срещу суверенитет се плаща осъзнато от обществото само когато то има условия за свободен избор, когато разполага с достатъчно знание, за да калкулира съвсем рационално всички активи, пасиви и последствия от решението да предприеме подобна размяна. Не е изключен парадоксът, при който една по-малка държава влиза в общността за сигурност, за да получи повече сигурност, а на практика получава несигурност или далеч по-малко сигурност от очакваното.

Държава с ограничени ресурси въздейства по-слабо върху външните процеси, отколкото самата тя е под тяхно въздействие. Все повече системата за национална сигурност на такава държава е отворена система, податлива на всевъзможни влияния (трафици, финансови и човешки потоци). И проблемите й надхвърлят нейния капацитет да им се противопоставя поне отчасти успешно.

От казаното дотук става ясна сериозността на предизвикателството за всяка по-малка държава в колко по-голяма общност тя да се разтвори (интегрира), без да подложи на непоносим риск своята идентичност и суверенитет. Това е така, защото държавата с ограничени ресурси за влияние все по-трудно може да реши своите проблеми на сигурността сама. Това изисква да се разшири контекстът⁵⁰⁵ — да се определи в каква по-голяма общност по-малката държава да търси реализацията на своите приоритети и защитата на своята сигурност, т.е. съхраняване на интегритета, идентичността, жизнеспособността и целостта си.

Тази задача с абстрактните уравнения в теорията на системите може да се реши с намиране на maximin или minimax, т.е. на максималната от минималните общности или на минималната от максималните общности — задача, която няма очевидни решения, защото е силно нелинейна. За България тази [поглъщаща] общност не е толкова и най-вече НАТО, а преди всичко и главно ЕС (Европа).

Впрочем, това може да се покаже и с анализ от гледна точка на критериите за успешна интеграция на една държава към Система за колективна сигурност. Базисните критерии за такава успешна интеграция са най-малко следните 5:

Критерий 1 — Повече сигурност. Това е водещ стимул в търсенето на подходящи партньори и структури, с които държавата да се интегрира. Никой не се интегрира, за да живее по-несигурно.

Критерий 2 — Повече демокрация. Така сме решили и ние като общество — че ще живеем при демокрация и ще се стремим демокрацията в България да се задълбочава, консолидира и укрепва.

Критерий 3 — Повече жизнен стандарт. Никой не се стреми към интеграция, която ще доведе до падане на жизнения стандарт, до обедняване на обществото и до нарастващи социални проблеми.

Критерий 4 — Запазване на правото на глас по проблеми, които са жизненоважни за държавата и нейната сигурност, външна политика, достойнство и просперитет. Не може да се смята за правилен избор интеграция, при която другите страни — членки на общността, няма да се съобразяват с дадената държава винаги, когато дадено решение засяга нейните национални интереси.

Критерий 5 — Съхраняване на националната идентичност. Непредвидими последици за държавата има интеграция, при която националната идентичност (историческа памет, традиции, култура, език) е застрашена от размиване, обезличаване и дори изчезване.

Какво можем да кажем за валидността на тези критерии съотнесени към НАТО и ЕС?

Несъмнено е, че и НАТО, и ЕС гарантират повече сигурност за своите членки. Няма страна, която с влизането си в тези два съюза да е станала по-несигурна. Напротив, нейната сигурност се е повишила и пряко, защото се е сдобила с партньори, разполагащи с огромен потенциал да я защитят при криза, и косвено — с това, че страната е вече част от такава общност на сигурност и просперитет.

Вторият и третият критерии — демокрацията и жизненият стандарт — са безусловни и задължителни за ЕС. Нито една страна не е станала по-малко демократична и по-бедна след влизането в ЕС. Напротив, има политически, икономически и социални критерии, които държавата трябва да изпълни още преди влизането си в ЕС. В същото време демокрацията и жизненият стандарт не са водещ приоритет за НАТО. Те са много повече страничен продукт на интеграцията. Все пак исторически е добре известно, че Португалия при Салазар^XLII, Гърция при полковниците^XLIII и Турция при генералите^XLIV, бяха членки на НАТО. Също така, членувайки в НАТО, Португалия дълго време беше изключително бедна, а и до ден днешен в Анадола, в Турция, има огромни региони на бедност, изостаналост и мизерия, където хората все още живеят буквално в средновековни условия.

Що се отнася до последните два критерия — запазването на правото на глас по жизненоважни за държавата проблеми и съхраняването на националната идентичност, — може да се каже, че в изключително висока степен при НАТО и в много висока степен при ЕС те се изпълняват.

Членството на България в ЕС и НАТО дава отличната възможност на нашият елит да участва равностойно в правенето на различните общи и секторни политики (стига той да осъзнае, че и в рамките на колективните интереси могат да се реализират националните интереси и че затова се искат кураж, политическа воля и здрав гръбнак). Освен това членството в НАТО и ЕС по никакъв начин не посяга на националната идентичност (стига отново нашият елит да осъзнае, че това да отстояваш европейските и евроатлантическите ценности не означава да си по-малко българин — няма колизия между българското и европейското; илюзия е да се мисли, че правейки се на по-малко българи ние ще станем повече европейци).

От този анализ следва, че стратегическият приоритет — членството в ЕС отговаря в максимална степен на всичките 5 критерия и затова може с голямо основание да се определи като стратегическа цел. И независимо от цената, лишенията, напрежението, на които обществото е подложено, тази цел трябваше да се реализира и сега трябва да направим всичко възможно за да бъде нашето членство в ЕС пълноправно и ефективно.

Това е безусловна необходимост, но тя по никакъв начин не оправдава слабостите в самия начин, по който бяха водени преговорите за членството ни в ЕС. Щетите от този начин на преговаряне — от нерядко de facto отказа да се преговаря, като се приемат всички изисквания и не се отстояват достатъчно добре интересите на страната ни, на обществото, бизнеса и отделните граждани — тепърва ще стават ясни и като противопехотни мини ще се взривяват в най-неочаквани моменти.

Докато приоритетът за членството в НАТО отговаря в максимална степен на 3 от тези 5 критерия затова може с много по-голямо основание да се определи като стратегическо средство, т.е. това членство трябва да се оценява от гледна точка на полезността: „работи” ли, „върши ли работа”, то е добро, а ако не се „усеща” от хората и обществото, ако те не разбират какво се е променило за сигурността ни след влизането в НАТО, тогава това членство може да се приеме като влизане в един елитен клуб, където е много по-добре и по-престижно да си негов член, отколкото да не си.

Несъмнено членството в Системата за колективна сигурност влияе силно върху стратегическото планиране на политиката за сигурност. За държави като България това планиране ще губи от самостоятелността си, ще се съобразява с немалко условия и ограничения. Страната ни получава сигурност, но се лишава от редица възможности за многовариантно поведение, особено в кризисни ситуации, за маневриране и за дирене на изгодни само за нея решения на базата на индивидуални споразумения и договорености. Обаче при правилен избор на поведение и при ясно формулирани национални интереси, членството в Системата за колективна сигурност би могло многократно да компенсира всички минуси и неудобства за нас и да убеди всички, че то си струва.

Интеграцията като стратегически избор е както верният практически отговор на съвременните предизвикателства, така тя се намира в пълно съгласие с теоретичните предписания за четирите нива на избор на стратегии⁵⁰⁶ в критични ситуации и/или в ситуации, в които системата (в т.ч. държавата - в пространството на международните отношения) може да осъществи, за да постави под контрол рисковите фактори, които могат да доведат до дестабилизация на нейното управление, до изтощаване на нейните материални, финансови, когнитивни (свързани със знанието) и човешки ресурси, до нарастване на нейната несигурност. Без да влизаме в подробности, защото това е тема, свързана с управлението на сложни, динамични, отворени и адаптивни системи, ще укажем тези четири нива: