Мамардашвили – страх, безсъзнателно, носталгия
Теперь вернемся к тому, что в отрешенности у нас есть сознание принадлежности к какой - то другой родине, а здесь мы чужие, представители какого - то неведомого государства, неизвестного, как прустовские художники "граждане неизвестной родины". Прошлый раз я вам говорил, что появление таких граждан у нас есть обычно появление своего рода "шпиона", который о нас свидетельствует перед своей "неизвестной родиной", перед которой он отвечает, о которой он тоскует.
Попробуем один шаг расшифровки этой тоски сделать. Представьте себе: у вас некоторое отрешенное ясное сознание, ностальгия по какому - то потерянному раю, которого никогда не было, и отрешенность от всякого вашего окружения, от места рождения, от людей, вещей, от всяких обстоятельств вашей жизни.
Фундаментална носталгия
Хьолдерлин: "Doch, wo Gefahr ist, waechst das Rettende auch" - "Където е опасността, там расте спасението".
Тут можно вспомнить хотя бы традицию классического трансцендентализма - от Фихте до Сартра - с его особым вниманием к так называемому непозиционному сознанию. Но, поскольку нам важен именно лингвистический поворот, ограничимся ссылкой на исследования Э. Бенвениста о "субъекте в языке", где обращается специальное внимание на автореферентные, рефлексивные языковые структуры. И вот эти универсальные (т.е. общие всем языкам мира) структуры языковой деятельности, а именно местоименные и темпоральные, мы назовем фундаментальным сознанием. 21
Киркегор и Камю. Абсурдът срещу носталгията
За Киркегор “абсурдът – това е грях без Бог”. В средата на 20 век Камю пише: „Има места, където духът умира, за да се роди истината, която е негово отрицание”. „За човека да осъзнае своето настояще означава да не очаква нищо повече… Аз не искам да вярвам, че смъртта е предверие надруг живот. За мен смъртта е затворена врата.” „Цялото ми царство е на този свят”. Според Камю единственият съществен прогрес на цимвилизацията е създаването на хора, които умират съзнателно и в съзнание, в осъзнатост. Да гледаш на всичко с отворени очи, да виждаш всичко такова, каквото е, на разбираш и съзнаваш великата диалектика на живота и смъртта – това означава да се приобщаваш към живота в съществуващия свят, да съзнаваш и да усещаш с цялото си същество удивителната сила и красота на живота, многообразието и пълнотата на битието.
Смисълът на философията, изкуството и творчеството е да върне на човека изгубената духовна хармония, целенасочеността и пълнотата, даму помгне да чуе мелодията насвета, да постигне смисъла на истинската слава и призвание; правото да обича безкрайно, да постигне цялата красота на съществуващия свят и да се наслаждава в съзерцание и живот н атази красота.
В този план абсурдът се заражда в стълкновение между призванието на човека и неразумното мълчание на света. Ирационалността, човешката носталгия и породеният от тяхната среща абсурд – това са трите основни персонажа на драмата. Абсурдът не е в света, не е в човека, а в съвместното им присъствие. Това е единствената връзка между тях…”
За абсурдния човек историята не започва и не завършва извън него, тя няма есхатологически характер, не е всъстояние да организира неговия жизнен свят от своята перспектива. За човека на абсурда няма е значимо минало, няма същинска носталгия, тъй като той е положен всецяло в днешното, гледа и вижда ставащото, преживява само онова, което се актуализира в текущото битие. Затова за Камю човекът на абсурда не прави нищо за вечността, тя не е неговото битие, тя не е релевантна и на сегашното битие.
Човекът на абсурда не вижда метафизичните ценности, извън себе си и в проекция на другостта. Прекрасното бъдеще е химера, прекрасното минало е илюзия: двете имат почти идентичен произход, те са продукти на несъществуващото, което има претенция да е заместител на сегашното.22
В „Бунтуващият се човек” Камю пише:
Идва време, когато справедливостта изисква временен отказ от свобода. И тогава революцията завършва с голям или малък терор. Всеки бунт е израз на носталгията по невинността и призив към битие. Но в един прекрасен ден носталгията се въоръжава и приема върху себе си тоталната вина, тоест убийството и насилието.
Ортодоксалната теология за носталгията
Понимание времени
Като цяло античността (с изключение на народа на Израил) гледа на миналото като на нещо по-добро от настоящето, и като фактор, решаващ за бъдещето. Някога е съществувал рай, който постепенно е пропилян и похабен; нашето томително желание сега е да се върнем в този рай. Така православната църква схваща пътуването на Одисей, като завръщане в изгубения рай, на своето място-остров, съвсем в духа на Милтън.
Библейското разбиране е противополжно. Нашата носталгия в отличие от Одисеевата, е копнеж по бъдеще, по предстоящото и грядущето. Раят не е зад нас, а пред нас. Ние търсим Този, Който Адам изгуби в рая, търсим Него в цялата му пълнота и слава и ще го придобием в грядущето.
Ако си спомним за блудния син, щом напуска дома и претърпява драматични неудачи, в един момент той усеща носталгическата жажда да се завърне в бащиния дом. Когато се връща, го посреща неговият баща. Пита го: какво влечеше сина му назад – носталгията по миналото или съзнанието за това, че бащата ще го посрещне, ще го разбере. И двата мотива на връщането могат да се окажат верни и едкватни. Но от библейска гледна точка най-значимо е движението на Бащата към сина, срещането и посрещането. Именно това разбираме под есхатологическото отношение на православната църква.23
Това отношение може да се наблюдава в православната икона, където персепктива идва от изображението към възприемателя; в западната иконография изображението потъва в дълбината и увлича гледащия. Православната перспектива е наречена „обратна перспектива” и за съвременната живописна техника представлява нещо твърде елементарно и опростено, но идеята е все пак тази.
Античната гледна точка е основана върху спомнянето на събития от миналото,базира се върху паметта. Православният подход до голяма степен се основава на призовавенто на Светия Дух, Който идва при нас от бъдещето. Православното литургическо предание съединява това възпоминание на миналото (анамнезис) с призоваването на Светия Дух (епиклезис). Възпоминанието, миналото и историята не се изпразват, а придобиват ново значение в епиклезиса, който задължително трябва да схващаме есхатологически.
Обобщено може да се каже, че краят на времето определя началото, а не началото края. В Откровение това е изразено чрез една знаменита фраза: „Аз съм Алфата и Омегата, началото и краят” (Откровение 21; 6). Свети Максим Изповедник в седми век пише, че когато замисляме плана за построяване на дома, не първите ескизи определят облика на бъдещия дом. Обратно, окончателният образ, който се утвърждава в мисълта на архитекта, дава израз и на началото, на първите ескизи.
До Библията и до Новия завет ние сме имали чувството за историческо развитие. Древните цивилизации в този смисъл са се страхували от историята. Те се бояли от новото и неочакваното, приемайки миналото като стабилна определеност. Ето защо за тях е така важен космосът, хармоничната стабилност и съвършенството на света, който изучават и на който се наслаждават древните гърци.
Съгласно Библията историята е един от великите Божи благослови. Историята е следствие на творението и дава смисъл на живота и драмата на човека. И макар Старият и Новият завет да дават импулс и да вдъхновяват прогреса и творчеството на човека в историята, те не са могли да се спрат тук и дотук, до таци позиция. Извън есхатологията историята би била една проста последователност от събития, които няма да имат нито смисъл, нито завършеност. В този аспект ако бащата не беше излязъл да посрещне блудния си син, завръщането нямаще да има смисъл.
Въплъщението на Христос в историята е утвърждаване на историята. По тази причина св. Максим твърди, че именно Възкресението придава смисъл на творението и именно във Възкресението се изпълва със смисъл самото Въплъщение. Есхатологията в нажето ежедневие – това е вяра във Възкресението, вяра във вечността на живота. Това не е вечният живот на душата или света. С езика на Евангелието това е нещо несранимо по-голямо и по-значимо нещо, това е anakephalaiosis (възсъединение под главата на Христос), това е живот за всичко и всички, живот в сумираната цяла и неразделна история. Именно Светият Дух, слизайки в Църквата и влизайки в нашето ежедневие ни съобщава това есхатологическо чувство. 24
Сподели с приятели: |
