Новото лечителско изкуство ценка Стойчева съдържание въведение

Когато застанем пред огледалото, всички ние сме в състояние да наблюдаваме своя външен облик. Виждаме луничките по носа си, малките бръчици около очите, способни сме по външния си вид да определим състоянието на зрението си, зъбите си, телесното си тегло. Нещо повече! Имайки в съзнанието си информацията за предишното си състояние, ние сме способни да забележим промените – нов бял косъм в косите си, малък кариес на един от зъбите, нова бръчка на умора около устата си.

Всеки от нас е в състояние да забележи промяната в телесното си тегло например. Това е външен белег, констатиран от нас с помощта на едно от сетивата ни – зрението. От тук нататък обаче започва диференциацията – различието ни по отношение първо на реакцията спрямо тази констатация. Колко форми на реакция сте в състояние да изброите? Аз се сещам за следните: безразличие, тревожност, притеснение, страх (може би съм болен), упрек към себе си, чувство за вина, гняв (тази беднотия не ми позволява дори да се храня здравословно и затова дебелея/слабея).

А сега нека да се опитаме да изброим няколко вероятни причини за промяната в теглото си. Сами ще се убедите, че всека от тях се разклонява към други породили я причини. Тук вече се появява един съществен елемент. Някои от нас ще се ограничат да изброят или констатират само външните, видими причини – количеството храна, нейното качество и съчетание на съставните й елементи, собствения си апетит. И ще спрат дотам. Защо обаче не се опитат да потърсят по-дълбоките скрити причини? Като нарушения в обмяната на веществата например, генетична предразположеност или дори заболяване на храносмилателната, ендокринната или друга някоя система на тялото. На първо място, защото им липсва осведоменост по тези въпроси, граничеща с невежество. А дотук разглеждахме все теми, касаещи добре познатото ни и изучено физическо тяло.

Би било безкрайно любопитно да се проведе тест, на базата на който да се изготви статистика за това, колко от анкетираните ще продължат нататък с въпросите си. Какви са причините за това изменение във функциите на тялото ни, в случай че не сме променили начина си на хранене и количеството приемана храна? Стресът? Това е най-популярното обяснение за подобни проблеми. Но да продължим да дълбаем с въпросите си. Кои са факторите, причиняващи стрес? Защо двама души, поставени в едни и същи условия на жизнена и работна среда, реагират различно в еднотипна стресова ситуация?

Сами се убеждавате, че само един толкова прост на пръв поглед проблем поражда нарастващи в броя и сложността си въпроси относно причините, които са го породили. А ако освен констатацията, че сме прибавили някой друг килограм, установим нарастваща степен на необяснимо безпокойство, все по-трудно заспиваме, чувстваме необяснима умора още от сутринта и се стряскаме и от най-малкия шум, тогава? Най-общо погледнато, в такава ситуация имаме два варианта – или да насочим вниманието си към проблема и да започнем да търсим начин за разрешаването му, или, тъй като ни тормози, да го игнорираме съзнателно, без изобщо да заподозрем, че току-що сме се сдобили с нов новеничък фантом в подсъзнанието си.

Надявам се, че след тази обширна и детайлна илюстрация сте осъзнали пред каква задача се изправя един психолог или духовен лечител в търсене на първопричините за заболяването или дискомфорта, опитвайки се да помогне на своя пациент. Предварителният разговор, по време на който човекът - къде подробно и прекалено обстоятелствено, къде крайно лаконично споделя за проблема и описва състоянието си, е от първостепенно значение и за лечителя, и за пациента.

Нямам преки наблюдения върху работата на други духовни лечители, затова ще се огранича да опиша своя подход. А той може да се изрази с една единствена фраза: умение да слушам и да задавам въпроси. Това просто умение, от своя страна, съдържа в себе си способността за отсяване на зърното от плявата и точния усет на кое място разказът на пациента да бъде насочен в желаната от мен посока, което постигам с един или няколко въпроса.

В много книги на езотерична тематика се твърди, че една от причините да се прераждаме отново и отново е стремежът на душата да събере наранените си и разпокъсани части в хомогенно цяло. Ако някога сте счупвали медицински или друг термометър, вероятно с интерес сте наблюдавали как живакът, пръснат на миниатюрни перлички, бавно се събира във все по-нарастваща топчица. Необходимото условие за този процес на притегляне и сцепление е отделните частици да са достатъчно близо една от друга.

Електромагнитни по природа, ние наподобяваме живака от счупения термометър. Преживели неизброим низ от прераждания, които включват в себе си още по-неизброими пряко или косвено касаещи ни събития, ние постепенно сме били разпръсквани на късчета. Не се наемам да обобщя кои от преживелиците ни са наша, а кои – нечия друга отговорност. Участвайки в процеси от планетарен и космически характер, за повечето от които дори и представа си нямаме, хилядолетия наред обаче ние сме губили частици от себе си. А по този инволюционен път сме губили и силата си. Повратният момент от личното ни развитие, както и това на Земята обаче вече е осигурил условията, необходими да подпомогнат обратния - еволюционен процес. Ако допреди столетие сме се разпръсквали, вече е настъпил подходящият период и налице са необходимите условия да събираме разпилените си богатства.
* * *

Когато на повърхността на съзнанието ни изплува стара емоционална травма, поглъщащо ни чувство за вина или неподозиран от нас страх, реакцията на всеки от нас е различна и индивидуална. Тук следва да отбележим, че развитието ни като духовни и самоосъзнати същества вече ни позволява не само да изпитваме невъобразимо богата гама от чувства и емоции, но и да ги наблюдаваме, анализираме и интегрираме в себе си.

Обичайната за повечето от нас реакция, когато започнем да събираме разпръснатите си части, е отрицанието. Инстинктивно ние отказваме да разпознаем в тях самите себе си. Промяната, която предстои не само да извършим, но и след това да приемем и интегрираме в Аза си, ни вади от добре познатите ни житейски релси, плаши ни и ни подбужда да останем на старите си основи. Може там, където сме, да ни боли, може да се чувстваме неуютно, може да страдаме – но това вече си го знаем. Свикнали сме с него, приели сме го за своя природа и отчаяно се опитваме да се задържим на тази все по-накланяща се и свличаща ни надолу плоскост. Това смятано от нас за нормално състояние си е наше. И никак не ни се иска да се разделим с него, защото не знаем с какво да запълним освободеното място. Ако се затруднявате да разберете мисълта ми, спомнете си как често наричаме хроничната си болежка моя – моята язва; моята хипертония; моята аритмия. Така написано и поднесено изложеното сигурно ви звучи най-малкото странно. Питала съм се - какво ли става с нас, ако дори и спрямо страданията си предявяваме собственически претенции?

Известно е, че ако искаме един кладенец постоянно да се пълни с прясна вода, периодично трябва да го почистваме от затлачилите дъното му боклуци. Ние сме нещо подобно – един дълбок, почти бездънен кладенец. Можем да черпим от него сладка и бистра вода, но ако съберем смелост и си признаем, че изпитваме жизнена нужда от нея, трябва да се погрижим и за редовното му почистване.

В основата на цялото Мироздание лежи тройката сили – центробежна, центростремителна и балансиращата между двете. Именно последната не позволява на всичко съществуващо да се разпилее до небитие навън - под влиянието на центробежната сила, или да колапсира в мъртва неподвижност под влиянието на центростремителната. Бидейки частици от проявената Вселена, ние носим в себе си първообраза на тази тройка сили. Възможно е това отклонение да ви се стори сложно и отвлечено, но според мен познаването на тези закони и аспектите от тяхното проявление в живота ни може неимоверно да ни помогне. На първо място – да разберем себе си и реакциите си спрямо промените, на които сме подложени.

Винаги съм го знаела за себе си, а сега имам възможността да го споделя и с вас. Познаването на Духовните и Енергийните закони не е отвлечено и лишено от практическо приложение знание. Нашата информираност по тези въпроси способства да си обясним много озадачаващи и дори тормозещи ни събития. Помага ни да разберем защо ни се случва това или онова, защо реагираме на случващото се така или иначе. Дава ни възможност да избираме и контролираме реакциите си. За всичко това аз знам само една дума – свобода. Свобода от страховете ни, свобода от гнетящото ни чувство за вина, свобода от оковаващи ни в продължение на хилядолетия, насаждани ни отвън отговорности за неща, които никога не са били наша отговорност или вина. Това ново и толкова плашещо ни състояние на духа, което открива пред нас непознати и необятни хоризонти и ни дарява с неподозирани до този момент сили и възможности, се нарича Свобода на съзнанието!

Изкуствено и целенасочено насадени и дълбоко вкоренени в колективното ни подсъзнание, дълго време тези обременяващи ни фактори са отнемали силата ни, лишавайки ни от възможността да познаем и обикнем себе си. Цели епохи, без изобщо да подозираме, ние безропотно сме носили тези тежки духовни вериги. Нищо чудно, че дотолкова привикнали с тежестта им и ограниченията, които са ни налагали, вече смятаме това състояние за нормално и приемливо. Стигнали сме дотам, да се страхуваме от свободата подобно на затворник, който десетилетия е излежавал присъдата си зад решетките на затвора.

Сега обаче времената са други. Мнозина от нас вече започват да се събуждат от този дълъг и безпаметен сън. Спомнете си приказката за Спящата красавица. Тя е била насилствено потопена в сън, а от него я извел един храбър принц. Извел я с целувка – което значи – с любов. Ние можем да се събудим само с помощта на любовта – но за разлика от приказката е нужно на първо време да отправим тази любов към себе си. И едва тогава нашето пробуждане ще спомогне да се събудят и останалите, тези, от които имаме нужда и без които бихме били нещастни и самотни.

Осведомени, че страхът от свободата и първоначалната ни реакция да се скрием от себе си са подчинени на Закона за движението и инерцията и са предизвикани от неумолими Космични закони, на които в една или друга степен сме подвластни, ние вече не се осъждаме толкова строго и безкомпромисно. Всичко, което е необходимо да сторим, е да видим, разпознаем и приемем този страх. Това е първата и най-важна стъпка към изцелението ни. Дори и да продължим да се страхуваме, от тук нататък всеки път, когато му се поддадем, ние ще го забелязваме. И бавно, но неотклонно ще го трансформираме. До момента, когато един ден без вълнение ще забележим, че страхът е изчезнал. Но неговото място е запълнено от ново, носещо ни мир и хармония чувство, че случващото се с нас по никакъв начин не застрашава целостта ни. Напротив – най-плашещите ни същества, събития или наши лични аспекти са тези, които ни дават най-богати възможности – за растеж, за самопознание, за любов.

От друга страна, вече добре ни е известно, че дори да преминем в другата крайност – вместо да се обременяваме с чувство за вина, всеки път да смятаме, че сме безпогрешни в преценките и действията си, същите тези закони няма да ни позволят да се саморазрушим от самодоволството си.
* * *

В контекста на изложеното е нормално при обстоятелства, изискващи разчистване на натрупаните подсъзнателни отпадъци и последвалата ги промяна – първо вътре в нас, а след това и в обкръжаващата ни действителност, да реагираме със съпротива. Нормално е да се опитваме всячески да останем на старото положение. При такива случаи работата на лечителя е не само да посочи източника на проблема и начин за отстраняването му, но и алтернатива, която да запълни появилата се празнота. Дали това ще е подсказана от него нова форма на реакция спрямо травмиращи пациента събития, път, по който последният да опознае, приеме и обикне себе си, или нещо друго – това е избор, направен от лечителя. И негова отговорност.

Предварителната подготовка, на която накратко ще спра вниманието ви, е универсална и може да бъде прилагана всеки път, когато решите да работите с тези методи, независимо каква програма ще използвате. Тъй като възнамерявам да ви предложа и други програми, нека уточним, че началният етап, който накратко ще опиша, е валиден за всяка една и няма да се спирам на него по нататък в книгата.

И така, преди да започнете, си изберете внимателно времето и мястото. Осигурете си спокойствие, като изключите телефона. Аз обикновено сядам удобно с кръстосани крака. Ако за вас този седеж е изморителен, можете да легнете или да се настаните удобно в кресло или на дивана.

Винаги, когато релаксирам или медитирам, аз започвам с една кратка, но задължителна (от моя гледна точка) процедура.

• 
  Първо - изграждам си енергийна защита, която може да бъде сфера от бяла светлина или каквото вие си изберете.
  
• 
  Второ - отправям молба към духовните си Наставници да бъда закриляна и напътствана, след което мислено формулирам целта си.
  
• 
  Трето - ако съм легнала, определям и продължителността, като просто си казвам, че каквото и да се случи след половин час (примерно) аз ще отворя очи, напълно ще се събудя и ще се чувствам чудесно – жизнена и енергична. Ако смятам да седя, това условие не е необходимо, защото позата няма да ми позволи да остана така повече от час – час и половина.
  

Лесен и ефективен е популярният метод с черната училищна дъска. Представете си една черна училищна дъска, пред която има поставка с тебешир и гъба за изтриване. Мислено вземете тебешира и начертайте върху дъската квадрат. Напишете в квадрата цифрата „4”. След това с гъбата изтрийте цифрата, а после – и квадрата. Начертайте триъгълник. Напишете в него цифрата „3”. Повторете процедурата с изтриването – първо цифрата, след това и триъгълника. Начертайте кръг. Напишете името си в кръга. След това изтрийте името си. Бавно - буква по буква. След това изтрийте и кръга. Забравете за черната дъска.

Представете си красиво природно кътче – морски бряг, планинско възвишение, горска поляна. Най-лесно е просто да извикате в представата си място, където вече сте били и което много ви е харесало. А след като бавно и детайлно го изградите, си представете себе си там – все едно, че пред вас е вашият огледален образ. Ако се затруднявате, просто си спомнете за отражението си в огледалото. Щом веднъж го постигнете, можете да престанете да се концентрирате върху образа и пейзажа. Дори и да не ги виждате, те са си там. Всичко, което остава да направите, е да започнете да общувате със себе си. Питайте, искайте съвет, помолете за помощ. Как ще протече срещата, е непредсказуемо и най-вероятно ще останете доста изненадани, дори и малко объркани. Отговорите може да достигат до вас като глас или телепатично, в повечето случаи – светкавично, изпреварвайки въпроса или репликата ви.

Ако се случи вместо познатия ви собствен образ да се изправите пред грозно и плашещо ви създание, хубавичко се замислете защо се виждате по този начин. Добре ще е да си кажете, че се обичате и цените и че не желаете да се виждате повече в такъв вид.

А е възможно точно обратното – тогава добре запомнете сияйното същество, изправено пред вас. И когато изпаднете в трудна ситуация, гнети ви чувство за малоценност, вина, страх или някой се опитва да ви убеди колко сте некадърни, незначителни, глупави – тогава просто си спомнете какви сте в действителност.
* * *

За да разберете по-пълно характерния за всички ни стремеж да останем на старото положение и страха си от промяна, ви предлагам следната илюстрация. Мнозина от вас са преживели кошмара, наречен зъбобол. Може би и вие като мен сте от хората, изпитващи почти панически страх от зъболекаря Ако е така, то вероятно сте в състояние да си спомните колко поредни нощи почти подлудяващата ви болка ви е лишавала от сън и колко непоносима е трябвало да стане тя, докато най-после се решите да се обърнете за помощ към най-близкия стоматолог.

По подобен начин почти всеки от нас реагира и когато изтласканият и прилежно потиснат проблем приеме такива застрашителни размери, че единственият начин да бъде неутрализиран е да се появи на бял свят. Понякога спонтанно, понякога с чужда помощ. Звучи парадоксално, но именно болката в много от случаите ни принуждава да потърсим изцеление, без значение дали е болно тялото, или душата ни. Но дори и когато най-после се решим да се изправим пред този фантом, мнозина от нас се опитват до последно да избегнат докосването на лечебния скалпел до него. Реакцията ни спрямо всякакви ситуации, докосващи по някакъв начин болезнения ни вътрешен проблем, наподобява инстинктивното отблъскване на ръката на зъболекаря тогава, когато неволно ни причини болка, докато лекува болния ни зъб.
* * *

Характерна наша черта е склонността ни да си обясняваме случващото се с нас – най-вече неудачите и затормозяващите ни емоционални състояния – с външни фактори и условия. Нужно ни е да изминем дълъг и болезнен път към сърцевината си, за да узнаем, че такъв подход е израз на все още неразвито от нас душевно качество, наричано чувство за отговорност. Нека обаче да сме наясно – това, да поемаме отговорност за мислите, емоциите, действията си, както и последвалите ги резултати, е едно. Състоянието винаги и при всякакви обстоятелства да се чувстваме виновни, заслужаващи страдание и наказание, е съвсем друго. Разликата между двете е съвсем тънка и деликатна и ние се учим да я правим след дълга поредица от лутания между двете.

Безспорно е, че духовното ни развитие и зрелост нямат нищо общо с физическата зрелост и че човек в зряла възраст може да е по-голямо дете от един третокласник например. Именно съзрявайки духовно, ние придобиваме онзи вътрешен усет, който все по-безпогрешно ни подсказва кога случващото се с нас е последица от собствените ни действия и кога – не.

Най-популярната проява на бягство от отговорност е изискването ни светът около нас да се промени и/или да отговаря на определени условия, за да можем ние да сме здрави; да се реализираме; да преуспеем; да сме щастливи и т.н. Тогава сме склонни до детайли да определяме външните условия, които да предшестват и обусловят нашето поведение, реакции, личен, социален или духовен растеж.

Подведени от вътрешните си неуредици, ние неусетно започваме все по-упорито да се опитваме да променим средата, която ни заобикаля. До етапа, когато се оказваме неспособни да видим, че с упреците, обвиненията, дори и със сръдните си фино или брутално манипулираме хората, с които влизаме в контакт. Най-трагично става положението, когато обект на манипулациите ни се окажат децата ни или други членове на семейството ни. Без да сме го искали в действителност, неусетно ние им насаждаме чувство за вина само заради това, че действията им не се вписват в представите ни. Последното, което би ни дошло наум е, че всеки път, когато постъпваме по този начин, ние отнемаме от енергията им. И че несъзнателно го правим просто защото поради вътрешните ни проблеми на нас самите не ни достига жизнена енергия, необходима за нормалното ни съществуване.

Ако притежавахме поне елементарни езотерични познания, със сигурност бихме си спестили ценно време и енергия в подобни лутания. Щяхме да сме наясно, че всичко, което ни обкръжава, е наше дело, наше творение, наш избор. Приятелите ни, семейството ни, колегите ни, социалната и професионалната ни среда, случващото се с нас. В по-разширен мащаб – региона, държавата и света, в който живеем – всичко това е действителност, създадена и дори и в момента моделирана от самите нас. И че след като ние сме я създали, в наша власт е и да я променим – променяйки самите себе си.

Именно електромагнитната ни природа, на принципа на сходството, привлича към нас хора и събития, които по вибрация най-близко се приближават до нашата собствена. Мнозина от хората, които трайно присъстват в живота ни като наши дразнители и дори мъчители, съответстват на наши собствени черти, нагласи и склонности или отговарят на назряла потребност да научим нещо ново и важно за себе си.

Ние сме ги привлекли в живота си, нуждаейки се от тях като огледало, в което да се огледаме, опознаем и приемем. Ако това, което виждаме в тази отразяваща повърхност, не ни харесва, глупаво и безсмислено е да чупим огледалото – нали? Всеки нормално мислещ човек ще отговори, че корекции следва да се нанасят на оригинала, а не на отражението му. Защо тогава избираме обратното? На този въпрос всеки от нас следва да търси отговор самостоятелно и безпристрастно.

Може да ви прозвучи банално или познато, но ако ние не се научим да си даваме сами това, от което се нуждаем, никой отвън не може да го стори. Никой не би заглушил у нас крещящата ни потребност от любов, ако ние не се обичаме и уважаваме в достатъчна степен. Никой не би компенсирал липсата ни на увереност в собствените си сили, способности и възможности, ако ние самите не сме си я изградили предварително. А за да го постигнем, трябва първо да се опознаем, като пътят за жалост е един – трудности, изпитания, болка, страдание. Как ще ги посрещнем и преодолеем и какво ще научим от тях, зависи от „възрастта” ни.

Можем да се опитаме да се скрием в черупката си, години наред да ближем раните си, да се окайваме и самосъжаляваме и по този начин да се озлобяваме – докато накрая се самоотровим до степен да не знаем къде е горе и къде - долу. Тъжното е, че избирайки този път, ние постепенно се озоваваме в изолация, изкуствено създадена от самите нас. Неволно поставяйки разделителна граница между „Аз” и „Другия”, ние избираме трудния и болезнен път, по който да се завърнем в света, на който принадлежим и от който сме неразделна съставна част, но първо трябва отново сами да разрушим тази граница.

Никой друг, освен самите нас, не може да го стори. Когато най-после проумеем, че всеки от нас е Създател, защото носи Бог в себе си, узнаваме с цялата му яснота, че само Създателят може да промени или да разруши творението си. Само ние можем да се освободим от оковите, които сами сме си поставили. Вярно е, че можем да разчитаме на помощ и подкрепа, но първо трябва да съберем собствените си сили, да извикаме неволята и да извадим колата си от калта. И чак след това ще забележим, че не сме били сами в усилията си. Но не и преди или по време на процеса.

Предлагам ви да се върнете назад в спомените си. Възможно е от това пътуване да ви заболи и дори да си поплачете, но това са сълзи на изцеление – не се бойте от тях и не се крийте отново от себе си. Спомнете си за трудните си периоди. Сигурна съм, че ако досега не сте го сторили, при тази ретроспекция ще видите и собственото си израстване, след като сте преодолели поредното препятствие. Попитайте се какво сте научили от него, от какво сте се избавили, какво качество най-сетне сте забелязали, че притежавате.

Можете да използвате визуализацията за среща със себе си и да попитате вътрешния си Аз. Ако се случи да изплуват ситуации, от които сте се срамували и за които дори все още се обвинявате, простете си. Представете си как се прегръщате, утешавате, кажете си, че се обичате. Че е излишно и ненужно да носите този товар. Онази личност, която някога е извършила това или онова – тя вече не съществува. Та клетките на тялото ни се обновяват ежечасно. Тялото, което сега обитавате, носи натрупания опит, но не е същото. Съзнанието, което го обитава – също. Вие сте по-голямото късче живак и сте в състояние с лекота да привлечете към себе си малката и отдавна откъснала се ваша топчица.

Помнете, че затова сте тук, на Земята – в това тяло, в това обкръжение, с тези препятствия около себе си. Никой друг не може да ги махне от пътя ви. Вие обаче – вие не само можете, но и знаете как. Просто трябва да си припомните. И да извикате неволята. И когато го сторите, ще забележите как постепенно светът около вас се променя. Всяка ваша вътрешна трансформация ще води след себе си и външните промени и когато това се случва, вие ще знаете, че новата действителност е ваше собствено творение.

От тук нататък никога повече няма да позволите да бъдете подведени относно посоката на този процес. Урокът, който сте научили с цената на толкова болка, ще ви дава импулса да започвате промяната първо вътре в себе си, след което възхитени да наблюдавате резултатите от този съзидателен труд. Всяко, дори и минимално, постижение ще увеличава вярата ви в собствените ви сили и възможности и самоуважението ви. Ще разберете с цялото си същество, че войната, която сте водили с външния свят, е била израз на вътрешните ви конфликти. А също, че е дошло време да сключите мир със себе си, след което да изнесете постигнатата вътрешна хармония извън себе си – като дар за света, от който сте неразделна част.

Имала съм много пациенти, които в процеса на съвместната ни работа постепенно са се учили да общуват със себе си и да си отдават дължимото самоуважение и любов.

Спомням си за една жена, която дойде при мен с куп оплаквания. Когато я попитах по какъв начин показва на себе си, че се уважава и обича, тя ме изгледа неразбиращо. Според нейните разбирания „уважавам и обичам себе си” и „егоизъм” бяха синоними. Преди срещата ни тя никога не се беше замисляла, че всеотдайната й грижа за децата и семейството, както и пълното пренебрегване на личните й потребности могат да доведат не само до емоционален дискомфорт, но и до заболяване – в случая проблемът се беше проявил чрез блокиране на трета чакра, оттам - и заболяване на панкреаса и храносмилателната система.

Впрочем прехвърлянето на цялото ни внимание и грижи към друг човек, най-вече член на семейството ни, е най-характерната (и най-незабележима) форма на бягство от самите нас. Нужно ни е обаче доста старание, както и стремеж да стигнем до корените си, за да се освободим от погрешните нюанси в разбиранията си за любов и грижа към ближния. Такава крайна отдаденост (както към друг човек, така и към група хора, идея, че дори и религия) проявяват най-често индивиди, които изпитват почти крещяща нужда да се свържат със себе си. Такива хора са на прага на духовното си самосъзнаване като проявление на божественото и цялото им поведение спрямо хората, на които си мислят, че всеотдайно служат, в същината си цели получаването на признание, уважение и обич – но отвън.

Как пациентката, за която започнах да ви разказвам, постепенно разреши този проблем ли? На следващата ни среща тя усмихната ми съобщи, че веднага щом сме се разделили, си купила пакетче лешници и с наслада си ги изхрупала. Не че до този момент не е имала финансовата възможност да си го позволи. Просто вътрешните й бариери не са й позволявали дори и да си помисли да изяде нещо сама, без да го сподели с децата си.

Докато я слушах усмихната, пред вътрешния ми поглед изплува собствената ми персона от близкото минало. Допреди година и аз постъпвах като нея. Прилежно загъвах в хартийка бонбоните или сладкишите, с които са ме почерпили колегите ми, и ги носех у дома на децата си. Тогава изобщо не можех да си представя, че не е осъдително и е съвсем нормално да ги изям аз.

Спомних си и за първия път, когато на път за работа си купих голям шоколад и без никакви угризения спокойно и с наслада си го излапах. Целия! Не мога да ви опиша как се почувствах тогава – не точно в момента, но седмица по-късно. Усещането бе за недоловимо освобождение от нещо ненужно, потискащо и ограничаващо ме – това състояние трябва да бъде изпитано, защото почти не се поддава на пълно и точно описание.
* * *

Друго често срещано оплакване е, че в живота ни липсва човек, с когото да споделяме вътрешните си терзания, трепети, духовните си търсения. Последвалото го „логично” заключение е, че именно тази липса е в основата на духовната ни и емоционална пустота и пасивност, която ни кара да се чувстваме самотни, ненужни, изпразнени от съдържание. Мнозина от пациентите, че и познатите ми, са се жалвали от тази тъжна констатация. Някои от тях с неподправена болка са отбелязвали, че за капак хората от най-близкото им обкръжение системно ги пренебрегват, обиждат, унижават, дори тормозят. А неизбежното им заключение е, че именно тези фактори спъват себереализацията и духовното им развитие.

Случвало се е да изслушвам болката на мнозина, които споделят как - всеки поел по житейския си път, един по един от живота им си отиват старите им приятели или децата им. Повечето от тях се чувстват изоставени, дори предадени. Временната самота им причинява голяма болка, натоварва ги с чувство за вина, защото всички те мъчително търсят причините за тези промени в живота си.

Имала съм пациенти, които в хода на регресивната терапия най-после откриват колко самотни са се почувствали след смъртта на близък и обичан от тях човек. Интересното в случаите, които имам предвид, е това, че те и в такива ситуации се смятат за изоставени. Някои от тях дори стигат до крайност, упреквайки покойника, че егоистично се е преселил в Отвъдното, оставяйки ги да се оправят сами с житейските трудности.

Как бихте определили вие подобно поведение – това не знам. Аз лично съм затруднена да го назова кратко. Липса на самостоятелност? Може би. Егоцентризъм? В известен смисъл – да. Като се замисля – има хора, които прехвърлят отговорността за себе си много по-нагоре – дори до Бог. Няма значение върху кого, важното е да не е тяхна.

Ако и вие сте в период, когато хора от обкръжението ви излизат от живота ви, не се измъчвайте излишно. Ние наподобяваме градината си през есента, в която трябва да почистим изсъхналите стъбла и листа, за да могат новите цветя да изникнат и да разцъфнат следващата пролет. Тези, които напускайки ни привидно, поемат по своя път, просто освобождават място на новите ни приятели. Ние взаимно сме си дали това, от което сме имали нужда, изплатили сме дългове, които са ни обвързвали животи наред, научили сме уроци, помагайки си. А понякога сме си създавали едни на други и препятствията, без които не бихме били това, което сме днес. Редно е да ги освободим да следват пътя си – без болка, без упреци, без горчивина. Нито спрямо тези от тях, които са все още на Земята, нито спрямо другите, които са преминали в Отвъдното, защото те не са си отишли от нас завинаги. Ако признаваме собствената си потребност от свобода, то следва да сме способни да я дадем и на другите. Особено на тези, които твърдим, че обичаме.

Ако се чувствате сами, а изпитвате потребност да споделяте с друг за духовните си търсения, то знайте, че този човек вече върви към вас, както и вие – към него. Просто е въпрос на време пътищата ви да се пресекат. Щом е настъпил такъв период в живота ви, знайте, че той бележи вътрешното ви израстване. Бъдете сигурни, че сте извървели важен отрязък от пътя към себе си, за да сте способни да привлечете в живота си следващата група от хора, следващите уроци и изпитания, предшестващи изкачването на следващото стъпало. И когато затворите книгата, огледайте се около себе си. Може би новите ви приятели са вече около вас и чакат да ги забележите и разпознаете. Кой знае...
* * *

Надявам се, че от изложеното дотук вече сте си направили извода от какво голямо значение за нас е да потърсим лек за психо-емоционалните си травми, гнетящото ни чувство за вина, страховете си или други дискомфортни състояния. Размишлявала съм дали има способи, които да ни позволят сами, без чужда помощ да се ориентираме за състоянието си. Смятам, че всеки от нас може да различи емоционалния комфорт от дискомфорта. Дали обаче можем сами да открием причината, а след това и да се изцелим, вече е друг въпрос. Мнозина биха предпочели да поискат помощ и каква е тя, ще разгледаме по-нататък.

За тези от вас, които желаят да опитат сами, си позволявам да дам няколко по-конкретни препоръки с практическа насоченост. Всичко, което е нужно да сторим, когато най-после се решим да лекуваме емоционалните и дори душевните си рани, е да се обърнем към себе си, като подходим с любов, търпение и разбиране. Не бива да се самоподценяваме, защото дори и да не знаем за силата, с която разполагаме, тя си е налице и е на наше разположение.

Изхождайки от постулата, че мисълта е енергия, а също и че енергията следва мисълта, това, което е необходимо да направим, е да въведем в съзнанието си задачата, която искаме да разрешим. Насочвайки прожектора на ума си в която и да било посока, ние насочваме натам и енергията си. Нашият стремеж да осветлим проблема си е първата и най-важна стъпка по пътя към собственото ни изцеление. Не бива да забравяме, че ние пристъпваме към лечение на онази частица от нас, която до този момент е била откъсната от цялото. Тази откъснатост постепенно е отнела енергията й, с която да може да откликне на притеглянето на душата ни. Ето защо ние трябва да я заредим, а това можем да сторим единствено като й изпратим любов.

От мига, в който вземем съзнателно решение да лекуваме себе си с любов, на вътрешно ниво започват невидими и дори на първо време неосезаеми от нас процеси. След известно време обаче ние започваме да забелязваме промяна в себе си. Констатираме, че реагираме по нов за нас начин на познати ни ситуации. С изненада забелязваме, че започваме по-внимателно да се самонаблюдаваме. Понякога новата личност, която постепенно придобива все по-ясна форма, може да ни поизплаши. Не бива да се поддаваме на това чувство. Нека да си спомним Закона за движението и инерцията. Ние се движим напред. Нормално е една част от нас да иска да остане на старите позиции. Погледнете на тази своя част с обич, може дори и с усмивка, и продължете напред. Няма да мине много време, и ще забележите, че тя неусетно и необратимо се е сляла с вас. И именно тази констатация ще ви помогне да осъзнаете в цялата му пълнота, че въпреки трудностите, животът е едно прекрасно, забавно и незаменимо приключение. Остава ни само да участваме пълноценно в него и да му се наслаждаваме.
ФАНТОМИ В ПОДСЪЗНАНИЕТО -