Някои въпроси, които чл. 5 Екпч поставя относно изпълнение на наказанията

II

ЕКПЧ допуска посегателство върху правото на свобода. То не е абсолютно право. Държавната власт носи отговорност за защитата на обществото и на отделния гражданин. Тя е длъжна да предприема съответни мерки, когато тези интереси са застрашени. Това не означава, че “националните власти имат карт бланш”¹⁸. Допускайки посегателство върху правото на свобода на индивида в обществен и държавен интерес, конвенцията установява пределите, в които накърняването на това право е възможно. Така се постига принципната идея на ЕКПЧ за защита на човека от произволен арест и задържане.¹⁹ Ограниченията са възможни, но само когато ЕКПЧ допуска това. С този подход европейският законодател постига баланс между необходимостта да бъде защитено обществото и да бъдат гарантирани правата на личността от произвол²⁰.

Няма пречка лишаването от свобода да е предприето на повече от едно основание по чл. 5, § 1 ЕКПЧ. Важно е те да са измежду допустимите по конвенцията, се сочи в редица решения на Европейския съд²².

Следователно, за да не противоречи на ЕКПЧ, лишаването от свобода трябва: първо – да е предприето съобразно чл. 5, § 1, б. “а”-“f”; второ – по реда на процедура, предвидена от закона на държавата. Нарушение на тази процедура по вътрешното законодателство също обуславя отговорността на държавата.²³

Посочените допълнителни ограничения на правото на свобода, които ЗИН предвижа извън ограниченията по осъдителната присъда (чл. 76, б. “и” и б. “к”; чл. 85; чл. 124, ал. 1, б. “з”) или взетата мярка за неотклонение (чл. 130г, ал. 1 и ал. 2), трябва да отговарят на посочените условия, за да са изпълнени предписанията на ЕКПЧ.

Сравнението между съдържанието на чл. 5, § 1 ЕКПЧ и посочените текстове на ЗИН сочи, че националното ни законодателство съдържа допустими случаи на ограничаване правото на свобода. Те могат да бъдат отнесени към основанието по чл. 5, § 1, б. “б”.

2. Този текст на конвенцията е най-неконкретизиран от всички допустими случаи на лишаване от свобода. Той регламентира две различни хипотези, като към ЗИН е приложима втората – лишаване от свобода с цел осигуряване изпълнението на задължение, предписано от закона. Тази хипотеза предизвиква известни затруднения, поради възможно прекомерно широко тълкуване и прилагане на основанието “осигуряване изпълнението на задължение, предписано от закона”. Според Европейския съд тълкуването трябва да бъде ограничително. В противен случай би се стигнало до поголовно задържане на гражданите на една държава, защото например не спазват задълженията – всички и всякакви – по закон.

Още през 1961 г. с делото Лоулес с/у Ирландия Съдът е сезиран да уточни критериите за предприемането на законен арест или лишаване от свобода по чл. 5, § 1, б. “b”, предл. второ ЕКПЧ. Съдът посочва, че задълженията трябва да са съществували преди задържането, да са достатъчно конкретни и ясни, достъпни за задължените лица, да са предвидими. По множество дела Европейският съд изследва в детайли дали съответното национално законодателство съдържа прецизно формулирани задължения, които ги правят изпълними.²⁴ Задълженията трябва също да не са били изпълнени до момента на лишаването на лицето от свобода – т. е. винаги да предшестват лишаването от свобода. Това разбиране е утвърдено във всички следващи решения на Европейския съд по чл. 5, § 1, б. “b” - Гуцарди с/у Италия, 1970; Енгел и др. с/у Холандия, 1976; Чиула с/у Италия, 1989; МакВей, О'Нийл и Еванс с/у Обединеното кралство, 1991, и др. Съдът изследва още дали преди ареста или лишаването от свобода на лицето е била дадена възможност да изпълни задължението си и приема, че едва при отказ националните власти могат да пристъпят към ограничаване правото на свобода.

Посочените критерии трябва да се прилагат и в българското законодателство. Задълженията на гражданите трябва да са конкретни, ясни и на практика доведени до знанието на лицата, от които се очаква изпълнение. Те трябва също да са имали обективна възможност да сторят това. Едва след като законодателят и правоприлагащите органи са изпълнили посочените изисквания на конвенцията и практиката на Европейския съд, може да се поставя въпросът за арест или лишаване от свобода заради неизпълнение на законово предписано задължение

В ЗИН липсва конкретика, яснота и достъпност на задълженията на затворниците и задържаните под стража, на установения ред и дисциплина, за неизпълнението или нарушението на които е възможно ограничаването на правото на свобода. Разпоредбите, уреждащи случаите на посегателство върху свободата, съдържат най-общи формулировки на основанията за това – “за нарушаване на установения ред и дисциплина”, “неизпълнение на други задължения”, “грубо или системно нарушаване на установения ред” и пр. Не се откриват норми, изясняващи смисъла на посочените основания. Липсват и текстове, създаващи задължения за администрацията да прави достъпни за лишените от свобода и задържаните под стража “установения ред и задължения”.

III

Съществена част от уредбата по чл. 5 ЕКПЧ заемат гаранциите срещу произволни посегателства върху правото на свобода. Те реализират целите на конвенцията не само да прокламира правото на свобода на човека като основна ценност на демократичната европейска общност, но и да го защити от произвол от страна на националните власти. Гаранциите са безусловна предпоставка за реализирането на правото на свобода на всеки. В мотивите към решенията по делата Шакиши с/у Турция, 1999, Тас с/у Турция, 2000, Акдениз и др.с/у Турция, 2001, Европейският съд подчертава фундаменталното значение на гаранциите, съдържащи се в чл. 5 ЕКПЧ, за защитата на всеки в едно демократично общество от произвол от страна на държавната власт. Затова в практиката на Европейския съд най-често се поставят въпроси по тълкуването и прилагането на нормите, съдържащи гаранциите за правото на свобода. Практиката на Съда е и най-обемна в тази си част.

Специално внимание при изпълнението на наказанията заслужават разпоредбите на чл. 5, § 2 и § 4 ЕКПЧ – правото на информираност на засегнатия и правото му да обжалва пред съд ограниченията на правото на свобода (института “habeas corpus”).²⁵

1. Разпоредбата на чл. 5, § 2 ЕКПЧ закрепва правото на информираност на арестувания, като важна гаранция за правото му на защита и предпоставка за осъществяването на института habeas corpus по чл. 5, § 4 ЕКПЧ. Гражданите, които са арестувани или лишени от свобода, не биха могли да обжалват законността на задържането си, ако не са осведомени за причините, обусловили това. Европейският съд приема по делото Фокс, Кембъл и Хартли с/у Обединеното кралство, 1990, че чл. 5, § 2 ЕКПЧ съдържа начална, основна гаранция – всеки арестуван трябва да узнае защо е бил лишен от своята свобода. В същото решение Европейският съд сочи, че “правото на информираност е интегрална част от механизма на защита, осигурен от чл. 5”.²⁶

Разглежданото право се отнася до всички случаи на лишаване от свобода по чл. 5, § 1 ЕКПЧ. Прилагането на правото на информираност не може да бъде ограничително, ръководейки се формално от употребения в § 2 термин “арестуван”, за разлика от използваните в § 1 б.б. “а-f” понятия “законен арест” и “лишаване от свобода”. Определящо за приложното поле на § 2 е фактическото ограничаване на правото на свобода, независимо дали то е означено като “арест”, “задържане”, “лишаване от свобода” или по друг начин.

Този извод специално е подчертан в редица решения на Европейския съд. По делото Ван дер Леер с/у Холандия, 1990, Съдът уточнява, че използването на термина “обвиняем” в текста на § 2 не трябва да се тълкува като поставяне на ограничения в прилагането на правото на информираност. Намерението на законодателя е, както се разяснява в решението, “само да посочи едно от възможните основания за лишаване от свобода по конвенцията”.²⁷

Право на осведомяване по § 2 има всеки лишен от свободата си. Това право се свързва не само с арестувания или задържания при условията на чл. 5, § 1 ЕКПЧ. На по-голямо основание правото на информираност трябва да бъде осигурено на лицата, чиято свобода е накърнена, без да са налице допустимите по конвенцията предпоставки. Нелогично е да се приеме, че гаранцията на § 2 могат да ползват лицата, при които макар и формално, има позоваване на някое от основанията, допускащи посегателството на личната свобода по ЕКПЧ, а онези, при които това право е абсолютно произволно ограничено, са лишени от важна гаранция за защита.

2. Отнесено към българската правна уредба, това означава, че право да бъдат осведомени имат всички граждани, независимо по реда на кой закон е било ограничено правото им на свобода и за какъв период от време.

ЗИН не дефинира ясно разглежданата гаранция. Въпреки това може да се приеме, че правото на осведоменост се съдържа в някои от нормите на закона, доколкото при определяне на дисциплинарното наказание се взема предвид отношението на затворника и нарушителят задължително се изслушва преди то да бъде наложено²⁸.

Посочените разпоредби имплицитно съдържат задължението за информиране по чл. 5, § 2 ЕКПЧ. Осъществяването им предполага информиране на лишения от свобода за извършеното нарушение на установения ред и дисциплина или неизпълнение на трудови или други вменени му задължения.

Идентично е решението и при уредбата на мярката по чл. 85а ЗИН. Съгласно чл. 85а, ал. 2 ЗИН заповедта за настаняване в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана се обявява след изслушване и срещу подпис на лишения от свобода. Макар да липсва изрично законово изискване да се оцени отношението на затворника към мярката, може да се приеме, че то се взема предвид при изслушването му.

Глава единадесет за непълнолетните не съдържа задължения за информиране на засегнатите. Изискванията на чл. 5, § 2 ЕКПЧ се реализират с препращащата норма на чл. 111 ЗИН – прилагане разпоредбите на главите за пълнолетни затворници и по отношение на непълнолетните при липса на особени правила. Аналогично се осъществява правото на осведоменост и на обвиняемите и подсъдимите, когато се прилагат хипотезите по чл. 130г, ал. 1 и ал. 2 ЗИН – отново с препращащия текст на чл. 128 ЗИН.

Случаите на ограничаване свободата на затворниците по чл. 85 ЗИН не са обвързани със задължението на компетентния орган по чл. 5, § 2 ЕКПЧ за информиране на засегнатия. ЗИН нито пряко възлага задължение за съобщаване на основанията за допълнителното ограничаване правото на свобода, нито целта на конвенцията се постига индиректно – със задължението да се вземе предвид отношението на засегнатия към предприетата мярка или наказание или посредством изслушването му. В тази част ЗИН е в пълно несъответствие с изискванията на чл. 5, § 2 ЕКПЧ. Възможно е празнотата да бъде преодоляна с прилагане на аналогията. Доколкото е препоръчително аналогията да се ползва само в краен случай, се налага българският законодател да уреди ясно важната гаранция за правото на свобода. Това още повече е нужно заради сериозността на посегателството, визирано в чл. 85 ЗИН.

3. Разпоредбата на чл. 5, § 2 ЕКПЧ поставя и други въпроси с важно практическо значение. Преди всичко следва да се изясни какво да бъде съдържанието на информацията. Според § 2 информацията трябва да се отнася до основанията за задържането и обвиненията, които се предявяват на лицето. По делото Коприно с/у Обединеното кралство, 1979, Европейската комисия уточнява, че степента на осведомяване по § 2 е различна при отделните основания по § 1 б. “а-f”. Количеството информация трябва да е достатъчно, за да може засегнатият ефективно да се защити срещу произволно ограничаване на правото на свобода.

Друго изискване на чл. 5, § 2 ЕКПЧ е информацията да бъде предоставена “незабавно”. Изискването за незабавно информиране не трябва да се разбира буквално – уточнява Съдът по делото Фокс, Кембъл и Хартли с/у Обединеното кралство, 1990. Не е абсолютно задължително информирането да стане в момента на задържането.²⁹ То обаче трябва да е направено в такъв срок, че задържаният своевременно да може да обжалва законособразността на ограничаването на свободата по реда на чл. 5, § 4 ЕКПЧ. По същото дело Съдът е преценил, че изпълнението на задължението по чл. 5, § 2 няколко часа след ареста на жалбоподателите се вмества в съдържанието на термина “незабавно”. В заключение Съдът обобщава, че изпълнението на предписанията на чл. 5, § 2 ЕКПЧ трябва да се преценява във всеки случай, съобразно неговата специфика.

Информацията трябва да бъде дадена само в началото на лишаването от свобода. ЕКПЧ не задължава компетентните държавни органи постоянно да информират задържания. В случай обаче, че основанията за задържането се изменят, задължението за информиране за новите основания се възобновява – те дават нови аргументи за обжалване на законосъобразността на задържането.

Арестуваният трябва да бъде информиран на разбираем за него език – е ясно формулираното изискване на разпоредбата. Според Европейския съд това трябва да е простичък, нетехнически изказ, който арестуваният да е в състояние да разбере.³⁰ Само така може да се приеме, че чл. 5, § 2 ЕКПЧ предоставя реална и действена гаранция за защита правата на лишените от свобода.
IV
Друга гаранция срещу произволно накърняване правото на свобода е институтът habeas corpus по чл. 5, § 4 ЕКПЧ – право на лишения от свобода да обжалва пред съд законосъобразността на задържането.³¹ Процедурата habeas corpus представлява важно предупреждение към държавната власт да зачита правото на свобода. Както се подчертава в решението по делото Шакиши с/у Турция, 1999, този институт цели да минимизира риска от произволно лишаване от свобода, като създава увереност у всеки, че основателността на задържането може да бъде подложено на независима преценка от съд.³² Разпоредбата на чл. 5, § 4 гарантира намесата на съдебен орган, поне в една инстанция, в случаите на посегателства върху правото на свобода.³³

Националното законодателство на държавите-членки на Съвета на Европа трябва да съдържа процедура, отговаряща на изискванията на § 4. Ако не предлага такава процедура, държавата е изправена пред сериозно нарушение на ЕКПЧ. Както се посочва в решението на Съда по делото Р.М.Д. с/у Швейцария, 1997, страната е длъжна така да организира съдебната си система, че да осигури възможност за осъществяване на предписанията на чл. 5, § 4 ЕКПЧ.³⁴

Институтът habeas corpus трябва да се прилага и към разгледаните случаи по ЗИН, които без съмнение представляват посегателство върху правото на свобода.

Множество решения на Европейския съд внасят уточнението, че гражданите не могат да обжалват в Страсбург законодателството на държавата, което според тях накърнява правата и законните им интереси. Субект на правото на обжалване по чл. 5, § 4 ЕКПЧ може да бъде само онзи, чиито права са били накърнени от определени действия на националните власти.³⁵ Този принцип не означава, че Съдът не е компетентен, макар и по повод на конкретното оплакване, да констатира липсата на достатъчно гаранции във вътрешното законодателство срещу произвол от страна на държавата.³⁶ Тъкмо обратното – отрицателната оценка на Европейския съд по повод на конкретен казус следва от констатацията за липсата във вътрешното законодателство на страната на гаранции по ЕКПЧ или за порочна практика по тяхното приложение.

Гаранцията по чл. 5, § 4 ЕКПЧ се прилага за всяко лишаване от свобода. Тя не е ограничена само до хипотезите по чл. 5, §1, б. “а-f” ЕКПЧ. На по-голямо основание трябва да се гарантира правото на свобода, когато то е накърнено извън допустимите основания по конвенцията. Процедурата habeas corpus е валидна за всяко посегателство върху правото на свобода на човека. От тези общи положения произтича правото на всеки затворник, обвиняем и подсъдим да поиска от съда да се произнесе по ограниченията върху правото на свободно придвижване, излизащи извън съдържанието на присъдата или мярката за неотклонение – както предприетите въз основа на ЗИН, така и когато не намират опора в неговия регламент.

Разпоредбата на § 4 свързва гаранциите за правото на свобода с контрол от съдия или от съд. Съгласно чл. 5, § 4 ЕКПЧ по жалбата трябва да се произнесе съд. В решението си по делото Де Вилде, Омс и Версип с/у Белгия, 1971, Съдът се произнася, че “даден орган ще съответства на изискванията на § 4 само при условие, че следваната процедура има съдебен характер и дава на засегнатото лице подходящи гаранции”. Необходимо е да се посочи, че когато преценява органа в процедурата habeas corpus по националното законодателство, Европейският съд изследва истинския характер, начин на действие, процедури и пр. на органа, който се произнася по жалбата, а не как той се именува. Така например процедура по обжалване пред министъра на правосъдието не се приема от Съда за “съдебна процедура” по смисъла на чл. 5, § 4 ЕКПЧ.³⁷ Важно уточнение прави Съдът по делото Ирландия с/у Обединеното кралство, 1978, – съдебният орган отговаря на изискванията на § 4, когато той може не само да разгледа жалбата, но и да разпореди освобождаване при неправомерно задържане. По това дело “съвещателният комитет” е могъл само да препоръча, но не и да нареди освобождаването на задържаните.³⁸

Субекти на правото на съдебно обжалване са затворниците, на които са наложени дисциплинарни наказания по чл. 76, б. “и” и “к” (чл. 78б, ал. 1 ЗИН), по отношение на които са взети марки съгласно чл. 85а (чл. 85а, ал. 5 ЗИН) и непълнолетните затворници, за които е приложено дисциплинарното наказание по чл. 124, ал. 1, б. “з” (чл. 124, ал. 3 ЗИН).

Съдебната процедура е самостоятелно контролно производство, различно и независимо от сходното правомощие на прокурора в областта на изпълнение на наказанията, произтичащо от конституционното предписание за надзор за законност на прокуратурата върху наказателните и другите принудителни мерки (чл. 87 ЗИН, чл. 127, т. 3 на Конституцията). Контролът на съда се осъществява въпреки периодичната служебна проверка от началника на затвора по отношение на някои от ограничителните мерки (чл. 85а, ал. 4 ЗИН). Новата заповед на началника също подлежи на съдебен контрол по реда на чл. 78б (чл. 85а, ал. 4 ЗИН).

Следвайки стандартите на ЕКПЧ, законодателят въведе изискванията на чл. 5, § 4 ЕКПЧ и при задържаните под стража обвиняеми и подсъдими. Според нововъведената уредба на чл. 130г, ал. 3 ЗИН съдът контролира ограниченията на правото на свобода, когато те излизат извън обичайните за мярката за неотклонение.

Погрешен би бил изводът, че посочената процедура повтаря процедурата habeas corpus по чл. 152б НПК. И двете възпроизвеждат изискванията на един и същи текст на ЕКПЧ (чл. 5 § 4), но на различно основание. По реда на НПК се атакува задържането под стража като мярка за неотклонение. ЗИН урежда съдебния контрол върху допълнителните ограничения (извън присъщите на мярката за неотклонение), които могат да бъдат наложени на задържаните под стража. Но и в двата случая се цели проверка от съд и отмяна на посегателствата върху правото на свобода.

2. ЗИДЗИН от 2002 г. не довежда докрай идеята на чл. 5, § 4 ЕКПЧ. Без всяко разумно основание законът не предвижда съдебно обжалване за мярката по чл. 85 ЗИН – изолиране в единична килия за срок до два месеца без право на участие в колективни мероприятия. Посегателството върху правото на свобода при мярката по чл. 85 е така драстично, че законодателят с нарочен текст изключва от приложното й поле непълнолетните затворници (чл. 125 ЗИН.) Не може да се разчита и на аналогията, доколкото във всички останали случаи на ограничения на правото на свобода законодателят с нарочна норма препраща към процедурата по чл. 78б ЗИН. Извън това аналогията като правило се прилага в краен случай и при изпълнени стриктни изисквания, които при обсъжданата проблематика не се откриват.

Недостатък от позицията на европейските стандарти разкрива и новата уредба по чл. 130г, ал. 3 ЗИН. Тя изключва от обсега на съдебното обжалване разпореждането на съда за държане на подсъдим в постоянно заключени помещения без право на участие в колективни мероприятия (чл. 130г, ал. 1, т. 1 ЗИН). Това безспорно е сериозно ограничение на правото на свобода, което е безсрочно – законът не фиксира максимално допустим срок за прилагането му. Тази мярка може да бъда запазена за цялата продължителност на наказателния процес, който често трае с години. Разпоредбата на чл. 130г, ал. 3 ЗИН обаче предвижда право на обжалване на мярката, взета по разпореждане на прокурора или с писмена заповед на началника на затвора или на поправителния дом.

Вероятно законодателят се е подвел, залагайки на съдебното разпореждане за налагането й. Това е грешен подход, противоречащ на ЕКПЧ и на практиката по прилагането й. По значителен брой дела Европейската комисия и Европейският съд сочат, че “причините, довели до задържането, могат да престанат да съществуват впоследствие”⁴⁰. Затова ЕКПЧ предвижда процедура по обжалване пред съда на всички случаи на ограничаване правото на свобода, независимо дали са разпоредени от съд или от друг държавен орган. Институтът habeas corpus e задължителен и в случаите на задържане по разпореждане на съд – позиция, ясно откроена в текстовете на чл. 5, § 3 и § 4 ЕКПЧ.

3. Ефективен е съдебният контрол, който се осъществява периодично. Този подход, както беше посочено, залага на убеждението, че по време на задържането могат и е най-вероятно да възникнат промени, които рефлектират върху основателността на по-нататъшното задържане.⁴¹

Важна е констатацията, която прави Съдът по делото Х. с/у Обединеното кралство, 1981, че националното законодателство ще отговаря на духа, на принципите и на изискванията на ЕКПЧ, ако предвижда автоматичен съдебен контрол през определени периоди от време или, когато няма такъв - предоставя възможност на задържания сам да обжалва през определени периоди законността на задържането.⁴² Периодичният съдебен контрол ex officio показва, че защитата на гражданите е от държавен интерес и не е оставена само на волята на задържаните лица. Важното е да се подчертае изискването за съдебен контрол през определени периоди от време, независимо дали ex officio или по по жалба на задържания.⁴³ Вътрешното законодателство трябва да съдържа една от двете процедури. Държавата автономно решава коя да избере. Съдът не оценява този избор, се подчертава в същото решение. Абсолютно нарушение на ЕКПЧ би била единствено липсата на всякаква процедура за обжалване пред съд.

Идеята за периодична проверка не е напълно чужда на българското законодателство. Проверката се свързва само с по-продължителните ограничения на правото на свобода. При относително краткотрайните, каквито са дисциплинарните наказания по чл. 76, б. “и” и “к”, чл. 124, ал. 1, б. “з” ЗИН, тя е неприложима поради ограниченото им времетраене.

ЗИН разкрива изолирани решения за проверка на продължаващото задържане през определени периоди от време, които освен това са разнородни. Същевременно проверката не се осъществява винаги от съда и не обхваща всички случаи на ограничаване правото на свобода. Така например периодични – на всеки три месеца, са преценките ex officio на началника на затвора дали е необходимо да продължава приложението на мярката “настаняване в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана”. Всеки месец пък обвиняемите и подсъдимите могат, по своя инициатива, да поставят на съдебен контрол задържането им в постоянно заключени помещения без право на участие в колективни мероприятия (чл. 130г, ал. 3 ЗИН).

По отношение обаче на мярката по чл. 85 ЗИН, която освен че е сериозна, е също и продължителна (до два месеца), липсва всякаква форма на контрол, включително изискуемия по чл. 5, § 4 ЕКПЧ съдебен контрол - ex officio, по жалба, периодичен и пр. Приложим е единствено надзорът на прокурора, който не задоволява стандартите на конвенцията. Той може само да ги допълва.

Уредбата на ЗИН в тази си част донякъде задоволява изискванията на ЕКПЧ. Извън тях остават редица случаи на накърняване правото на свобода, които de lege ferenda следва да получат съответен на конвенцията регламент.