Образователни и литургични аспекти на съвременната катехизация в Гръцката православна църква // Сборник в чест на 80 годишнината на проф д-р протопр. Николай Шиваров, Университетско издателство „Св св. Кирил и Методий”

Така възпитанието и обучението на новите поколения не се извършва само на теоретична основа, а има и практически характер, основаващ се на образи, символи и събития, изразявани чрез богослужебния живот на Църквата. Участието на семейството в богослужебния живот в рамките на енорията оформя и ориентира жизнения път на всеки един от членовете на Гръцката църква.

Подпомагането на децата и подрастващите за активно участие в енорийската общност се свързва непосредствено с приобщаването им с богослужебната и тайнствена атмосфера. Акцентът се поставя предимно на празниците, без това да означава, че контактът на децата с Църквата е ограничен само в тях.

Катехизацията на възрастни е рядко явление, тъй като кръщението и въцърковяването се извършва в съвсем ранна възраст в семейството и енорията. Основен труд, посветен на катехизацията с цел кръщение на възрастни, е „Катехизис и кръщението на възрастни”, разработен от митрополит Йеротей Влахос. ¹ Той поставя важните въпроси: как Църквата да съживи институцията на катехумената, тоест как да организира въвеждането в Църквата, а на вече кръстените – в богослужението; кои въпроси трябва да включва съвременната тайноводствена катехеза и кои принципи да ръководят съответното учение. Според митр. Йеротей Влахос актуална задача пред Църквата днес е да се насочат повече усилия за възраждане на автентичната църковна катехизация, свързана с тайнството Кръщение ² като значим традиционен модел в педагогическата християнска практика. Прилагането на този модел трябва да бъде съобразено с актуалното състояние на Църквата, което е в тясна връзка със сложните процеси на общочовешкото развитие и неустойчивата релативност между религиозната и социалната сфера. Именно този автентичен модел на оглашение и мистагогика е носител на духа, в който Църквата според митрополит Йеротей Влахос трябва да развива своята катехизическа дейност, „достоверен източник за извличане на основните принципи, методи и средства на катехизация, без които не би могло да бъде осъществено пълноценно църковно образование днес” ³.

Проф. Георгиос Филиас (Γεώργιος Ν. Φίλιας) ⁴ обръща внимание на факта, че за съжаление днес в практиката на Гръцката църква, въпреки богатата ѝ традиция, не може да се говори за системна предкръщелна катехизация. Църквата се занимава предимно с катехизацията на кръстените, докато са малки, или в неделните катехизаторски училища, или чрез своята проповед, или в рамките на училищата, която тя е основала, или чрез срещите, които организира главно за млади хора. Когато представя православното становище за катехизацията, проф. Георгиос Филиас подчертава, че не говори за дисциплината религия в училищата, защото в нея Църквата не може да развие своята катехеза – доколкото отговорността за учебните програми е в правомощията на държавната администрация. Затова той подчертава значението на мистагогиката в катехизацията на вече кръстените. Според него именно литургичната катехизация е венецът на цялото християнско учение, завършек и едновременно връх на въвеждането във вярата.

Проф. Георгиос Филиас сполучливо определя съдържанието на съвременната следкръщелна катехизация по следния начин: ⁵

А) основното, върху което трябва да бъде съсредоточено вниманието в една съвременна, тайноводствена (литургична) катехеза е тайнството Евхаристия. Тя е центърът на богослужението. Ако съвременната катехеза въвежда вярващите в Евхаристията, е сигурно, че ще ги въведе в цялото богослужение. Не е случаен фактът, че векове наред всичко се е извършвало в рамките на Светата Литургия: Кръщението и Бракът, Тайнството Свещенство (единственото тайнство, което и сега се извършва по време на Светата Литургия), Тайнството Изповед (с публичната изповед преди Евхаристията), освещаването на водата (по-късно водосвет) и на елея за помазване на болните (по-късно Елеосвещение), освещаването на мирото за Кръщението и монашеското пострижение, благославянето на първите плодове. Дори и социалното дело на Църквата или „Λογία“ (έρανος – благотворителна акция за събиране на средства) на ранните християни е ставало накрая на Светата Литургия. Проф. Г. Филиас със съжаление отбелязва, че последвалото литургично развитие е довело до откъсването на тези тайнства и последования от Светата Литургия, като най-лошото е, че забравянето на това от страна на днешните християни е довело и до „индивидуализацията” на Тайнствата.

Когато съвременната катехеза започне да поучава и да въвежда в богоустановения характер на Светата Литургия, тогава на поучавания се дава алфата и омегата на неговото пътуване към вечността. Тогава изискването за ходене на църква към поучаваните се пренася от смисъла на религиозно задължение в истината на срещата с идващия Господ, в истината, че по време на Литургията оставяме за малко земната реалност, за да живеем във вечността на Божието Царство.

Б) След като катехезата води вярващите към тази основна истина за Светата Литургия, тя ще трябва да се насочи и към други две страни на поучителното дело: богословски анализ на всяка част от Светата Литургия и изтъкване на значението ѝ за спасението на всеки кръстен.

Когато говори за „богословски анализ”, проф. Георгиос Филиас има предвид две неща: историческото развитие на различните части на Литургията, защото зад всяко историческо развитие се крие богословското съзнание на Църквата, и евхаристийното богословие на отците и учителите на Църквата, защото те са преживели и тълкували Литургията в Светия Дух, тоест православно.

В) Без Тайнства няма Църква. За всички аспекти на богослужението има заповеди от Господа, без Той Самият да е извършил съответното литургично действие. Но въз основа на тези заповеди Църквата е включила в Евхаристията всички практики, които Той е благословил, без да посочи конкретен начин за тяхното извършване: увещанието на Господа за Кръщението, за благословението на Брака, за необходимостта от Покаяние и помазване на болните с елей, за ръкоположението на пастирите на Църквата, за благославянето на всяко едно материално нещо преди употребата му.

Всички Тайнства имат своето съществуване в учението на Господа, а фактът, че Църквата ги е включила в основното Тайнство Евхаристия показва по най-добрия начин вярата ѝ, че всички те са Негови заповеди и предпоставки за освещение и спасение. Тази вяра в богоустановения характер на Тайнствата „конституира” Църквата, тъй като дава възможност на верните за участие в даровете на Светия Дух. ⁶

Главен фактор на катехизация в Гръцката православна църква е енорията като местна църковна общност. Тя изразява духа на Църквата като Христово тяло и се разглежда не като институция, а като съвместно движение към Бога, като живот в Христа. В своя педагогически труд „Катехизация и християнско образование” проф. Йоанис Конгкулис ⁷ сочи следните основни характеристики на енорията като жива общност на вярващи, осъществяващи християнския религиозно-нравствен идеал и основен фактор в катехизацията:

а. Разпространение на вярата.

Това става чрез проповеди, евангелизация и катехизация. Благовестието Христово е винаги ново и актуално и изразява педагогическия аспект на енорийската общност, в която поучението заема водещо място. Енорията е призвана чрез проповед, катехизация и християнско възпитание да бележи със своето присъствие съвременния плуралистичен свят. Основна предпоставка за разпространението на вярата е служението, което придава особено съдържание при упражняването на педагогическа дейност (Марк.10:43–45).

Вярата в Христос е въпрос на живо общение. В този именно аспект енорийската общност подпомага своите членове да развият едно динамично обществено съществуване, едно личностно общение, чрез което се осигурява и личното вътрешно единство. В енорията се осъществява на практика обществото от „приятели“, за които Христос говори на Тайната вечеря (Йоан. 15:15). Чрез възпитателната си дейност енорийската общност дава своя принос в катехизическата възпитателна проблематика, която срещаме в други области на възпитанието и педагогиката.

Енорийската общност според проф. Йоанис Конгкулис ⁸ дава пример чрез учението и живота си и за истинския мир, какъвто е Христовия. Мирът между човека и Бога в рамките на Църквата и по-конкретно в енорийската общност благоприятства не само връзките между християните, но и отношенията им с нехристияни. В този смисъл енорийската общност се превръща в своеобразен критерий за по-широката обществена маса по този въпрос и същевременно носител на реда не само за членовете на Църквата, но и за останалите извън нейната ограда.

в. Дух на свобода.

Енорийската общност е събрана в името на Христа Иисуса, а Той е Истината, Която освобождава всеки, пожелал да се отдели от пътя на греха (Йоан. 8:36). Свободата в Христа се тълкува като победа над смъртта и тлението. В такава именно свобода в Христа живеят членовете на енорийската общност, като всеки член бива подпомаган в личното му развитие и в начина му на работа в общото тяло. Тази именно вътрешна в Христа свобода според проф. Йоанис Конгкулис „е спасила гръцкия народ от обезличаване през периода на турското робство и е намерила израз в подвизите на новомъчениците” ⁹.

Христовата заповед повелява: „да любите един другиго...“ (Йоан. 15:12–13). Тази именно любов има предвид св. ап. Павел, когато създава химна на любовта. Плод на любовта е опрощението. Св. ап. Павел отбелязва: „...но бивайте един към другиго добри, състрадателни, прощавайки си един другиму, както и Бог ви прости в Христа“ (Еф. 4:32).

Помежду си вярващите са братя, защото са произлезли от една и съща утроба – св. Купел и защото са онтологично свързано в Христа братство. Жив израз на това в Христа братство е енорийската църковна общност.

д. Единство между членовете във вярата и общия св. Потир.

Проф. Йоанис Конгкулис подчертава, че център на енорийския живот са богослужението и тайнствата и по-конкретно тайнството на св. Евхаристия. Общественият живот извън Църквата може да се разглежда като разпростиране на богослужението, един вид „литургия след литургията“. Последната представлява основата на обществения ни живот, чийто корени са здраво свързани с живота на Църквата като Христово тяло. Енорията на основата на общението на членовете и във вярата в общия св. Потир гарантира истински начин на живот. Той се осъществява чрез правилното функциониране на Тялото и чрез взаимното допълване на отделните му членове. Всеки член използва дадените му от Светия Дух дарове (харизми) за служение и напредък на цялото тяло.

Цялата дейност на енорийската общност ще намери истинския си смисъл в бъдещото Божие царство. В енорийския богослужебен живот вярващите отсега се докосват до вечността чрез богослужебните последования и тайнствата, както и чрез всеки акт, произтичащ от енорийската общност като Тяло Христово. В заключение проф. Йоанис Конгкулис отбелязва, че „енорийската общност представлява душата и венеца на обществото.” ¹⁰.

Наличието в Гръцката православна църква на ясно съзнание относно необходимостта от органична връзка на катехизацията с енорията е обусловено от визията за нейната действеност и положителни религиозно-нравствени резултати. Въпросът за правилното възпитание е основен за гръцките катехети. Както отбелязва православният педагог и богослов Йоанис Панайопулус ¹¹, ако тя го заобиколи или остави на други по-компетентни органи, би предала самата себе си и би изоставила човека на човешките моментни целесъобразности. Според него, когато се дискутира темата за катехизацията, „главната цел на Църквата не е допълването или подобряването на характера на човека с определени образователни идеали или някакви нравствени добродетели, а неговото „преобразяване”, доколкото това е възможно в условията на новия живот в Христос, „докле се изобрази във вас Христос” (Гал. 4:19).” ¹² Или, както се изразява авторът, „издигането на човека от равнището на индивид до равнището на личност.” ¹³

За гръцкия катехет словото за вярата като въвеждане към най-висшата и лична истина за Бога има творчески онтологичен характер за човека. Нейното съдържание е преживяваният Божий живот като енергия. Този божествен живот е дидактичен, но с изцяло различен смисъл по отношение на класическата образователна традиция. Той е „теодидактичен, тъй като се е „формирал” (изобразил) с живота в Христос във всеки кръстен вярващ.” ¹⁴

Своеобразността на християнската катехизация според Йоанис Панайопулу ¹⁵ не е последица на някакъв определен педагогически метод, който ранната Църква е изобретила, за да посрещне „дидактическите” си нужди. Нейната позиция е била естествен израз на църковното самосъзнание и е била определена основно не от определени дидактически принципи, а от своеобразния ѝ етос. Този етос изобщо не е абстрактен и привиден, а се свързва с идентичността на Църквата, и е граница на нейната мисъл и исторически живот. Следователно това, което ранната Църква ни предлага по въпроса за катехизацията, според същия автор „не е някакъв, макар и идеален „модел” на дидактика, който съответно трябва точно да приложим днес. Тя ни предлага първо и главно своя специфичен етос, живия си праксис, самата си идентичност.” ¹⁶ В ранната Църква катехизацията функционира като обновяващ педагогически и мисионерски фактор, защото самата Църква функционира като живо тяло на живота и истината. Това, което я различава от всяка друга форма на образование, не са методът, формата и специфичното учебно съдържание на катехизацията, а нейните основни предпоставки.

Според същия автор „само ако съхраним контакта с жизненото и мисловно пространство, в което катехизацията функционира по автентичен начин, можем да се надяваме на възраждане на нашето образование днес и конкретно на преподаването на вероучение.” ¹⁷ Но, от друга страна, той подчертава, че „всяко обновяване на църковната катехизация, както и на преподаването на вероучение, в действителност означава обнова на самия църковен живот и мисъл, на църковното свидетелстване в съвременния свят.” ¹⁸

В приведените мнения на съвременни гръцки богослови за църковната катехизация днес се разглеждат различни аспекти на големия въпрос за литургичната катехеза, който се поставя в Гръцката православна църква. Обект на непосредствено внимание от страна на духовниците и миряните, натоварени със „дяконията на спасението” е най-вече тайноводствената катехеза, разбирана като трудно и изискващо познания по богословие и история на Църквата първостепенно дело за евангелизирането на съвременния свят.

Като резултат от проучването на опита на Гръцката църква в провеждането на катехизация можем да направим следните изводи:

1) Налице е богата традиция и пастирски отговорни усилия за непрекъснато актуализиране на автентичния църковен модел на катехизация като християнско посвещаване в истините и практиката на вярата и неговото осъществяване в живота на Църквата.

2) Главен фактор на катехизация е енорията като местна църковна общност. Литургико-педагогическият процес на постоянно християнско формиране на кръстените тук се характеризира с динамизъм, интензивност, цялостност във възпитанието; с дълбока и неразривна връзка с енорията като евхаристойно събрание.

3) Основен акцент в съвременната тайноводствена практика е мистагогичната катехеза в тайнството Евхаристия. Катехизацията се осъществява литургично и съборно, чрез което се отговаря по адекватен начин на предизвикателствата на съвременния секуларизиран свят.

Осъществяването на катехизация в Гръцката православна църква е неразделно свързано с дълбоко познаване на катехизическата традиция и отговорна душепастирска дейност, със съборно и евхаристийно съзнание, което се въплъщава в живота чрез единение на богословие и практика в актуалния контекст на времето.

1. 
   Ιερόθεος, (Μητροπολίτης Ναυπάκτου). Κατήχηση και βάπτιση των ενηλίκων. Συμβολή στην ποιμαντική διακονία των προσερχομένων στην Ορθόδοξη Εκκλησία. Αποστολικη Διακονια, 1998.
   
2. 
   Φίλιας Γεώργιος, Παράδοση και εξέλιξη στη λατρεία της Εκκλησίας , Γρηγόρη, Αθήνα 2006.
   
3. 
   Φίλιας Γεώργιος. Το λειτουργικό περιεχόμενο της κατηχήσεως. http:// www.ecclesia.gr/greek/holysynod/commitees/worship/katixisi_periexomeno.htm [28.04.2009].
   
4. 
   Κογκούλη, Ιωάννη Β. Κατηχητική και Χριστιανική Παιδαγωγική, Θεσσαλονίκη 1990.
   
5. 
   Παναγοπούλου, Ιωάννου Θ. Μόρφωση και μεταμόρφωση. Αθήνα, 2000.