Образователни системи

1. Понятие за умствено възпитание
Съвременната цивилизация все повече осъзнава ролята и мястото на интелектуално развития човек в живота на обществото и социалния прогрес.
Създадената нова културно-историческа ситуация за развитието на личността поставя на изпитание нейните психични възможности и резерви. Обществото става все по-чувствително към когнитивното развитие на хората, към възможностите всеки човек да се издигне до най-висшите етапи на духовната и материалната култура, в която живее, особено към способността да разбере сложни от познавателна гледна точка процеси и проблеми. Неимоверно силно нарасналата потребност от високо развити в умствено и творческо отношение хора изправя неумолимо възпитателната практика пред нови проблеми и ориентации. Става все по-очевидно, че съвременните млади поколения трябва да се обучават и възпитават по различен начин, чрез системи и стратегии, които имат развиващ характер. Това е необходимо, защото само общество с такъв интелектуален и личностен потенциал може да решава собствените си проблеми в интерес на своята политика и исторически цели, да си позволи творчески експерименти във всяка област (Вж. 1, 3-7).
Ориентацията на учебно-възпитателната практика към стратегия, силно развиваща интелекта на ученика се диктува директно и от факта, че глобалните и частичните проблеми на нашата планета се решават и ще се решават от научната култура на субективния фактор, от неговата обща и социална интелигентост, от историческата му отговорност и политическа зрялост.
Интелектуалното развитие на човека е процес, който се изследва от различни науки. Той е предмет и на сложни междудисциплинарни изследвания.
Историческият анализ на възгледите за природата и особеностите на интелекта показва, че теориите за човешкия ум се развиват преди всичко в рамките на общата, експерименталната и диференциалната психология, при това в тесен контакт със статистиката и математиката (1, 8).
Почти всички изследователи и теоретици, работили в областта на психологията на интелекта признават, че общоприето определение за интелект не съществува. Въпреки това, всички учени от тази сфера постоянно използват понятията интелект и интелигентност и в един или друг смисъл постигат вярно общуване помежду си.
Преди всичко трябва да се подчертае, че понятията интелект и интелигентност, независимо от опитите да бъдат противопоставени, имат широко логическо покритие в своето съдържание. В западната литература и говорна практика е по-широко разпространено понятието интелигентност, докато в руската литература се използва широко и приоритетно понятието интелект (1, 9).

П. Александров не прави разлика между понятията интелект и интелигентност. Те имат едно и също съдържание, както и един и същ обем, с този нюанс, че когато става дума за интелигентност, винаги се мисли за някаква степен на развитие на интелекта, може би и за качеството на личността, което отразява както общите, така и специалните способности .
Различието между интелекта и интелигентността се заличава по- добре от тези автори, които изследват структурата на интелекта.
Именно тогава става ясно, че това различие е повече условно и терминологично, отколкото съдържателно (1, 9).
Българският психолог С. Казанджиев също пише за интелекта и интелигентността. “Под интелект ние разбираме предразположението към мисленето, като трайна характерна особеност на индивида, а под интелигентност разбираме по-голямата или по-малката способност на мислене. В. Щерн нарича това разграничение между двете понятия условно, но въпреки това го смята за удобно тъй като отговаря на смисъла, в който се употребяват производните думи интелектуален и интелигентен. Така напр. интелектуален той нарича този човек, който живее предимно духовен живот, независимо от степента на духовната му надареност, а интелигентен нарича мисловно надарения, все едно дали интересите, с които живее, са предимно духовни или не.
Всъщност интелигентността не е само способност за мислене - тя е по- скоро целесъобразно използване на мисловните средства за нагаждане или приспособяване към нови положения или изисквания".
(7, 334-335)
От друга страна, интелектът и интелигентността в най-тесния смисъл на думата, се разбират като способности на човека да преработва абстрактни знаци и думи, т. е. като способност за абстрактно мислене. Налице е и едно трето, също широко разпространено разбиране, че интелектът е способност за обучение, за придобиване на опит и решаване на проблеми (1, 10).
В предварителната ориентация на сродните понятия, които отразяват същността на интелекта, не бива да се пренебрегва и понятието креативност. Обикновено с това понятие се изразява най- дълбоко човешката способност за творчество, разбирано в тесния смисъл на думата. Много психолози покриват понятието креативност с такива понятия като дивергентно мислене, продуктивно или творческо мислене.
Общият извод, до който стигат психолозите, е че креативността не може да се разглежда като самостоятелна, като независима от интелекта. Креативната реализация на човека има интелектуални основания. Едва ли биха били постигнати съвременните успехи в науката и техниката, пък и във всяка друга област, без високо общо интелектуално развитие, само за сметка на една обособена и затворена в себе си креативност. Налице са изследвания, които

показват, че творческите постижения, особено в областта на науката са силно зависими от равнището на интелекта.
За подмяна на понятието интелект с други понятия, които дълбоко разкриват познавателната същност и възможности на човека се предлагат такива понятия като адаптабилност, когнитивен стил,
стратегия за решаване на проблеми, умствена структура, образ на
мислене и действие (1, 10).
В научната литература най-често се използват като равнозначни термините "умствено развитие" и "интелектуално развитие", "умствено възпитание" и "интелектуално възпитание".
Умственото възпитание е целенасочен процес на взаимодействие на възпитаника с възпитателните фактори с цел формиране на интелектуалните характеристики на личността.

Изтегляне 1.23 Mb.

Сподели с приятели: