12 правила за живота
Изтегляне 3.6 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
КУРСОВА ЗАДАЧА, Kursova rabota na tema Organizacionnata kultura na moia rabotodatel Kaufland Bylgariia (2)
| Съвременният морален релативизъм има сложен произход. От историята на света знаем, че всяка историческа епоха притежава различен морален кодекс. Кръстосвайки морета и океани, достигайки до други континенти, нашите предци изследват света и откриват племена, чийто морален кодекс придобива смисъл само когато бъде отнесен към местното общество. Науката също изиграва своята роля, като атакува религиозната представа за света и подкопава религиозните устои на етиката и моралните правила. Според материалистичната социална философия светът може да се раздели на факти (които са видими, обективни и „реални“) и ценности (които са субективни и индивидуални). Следователно първо трябва да се споразумеем за фактите и един ден може да успеем да развием научно обоснован етичен кодекс (засега в необозримо бъдеще). С твърдението, че фактите са по- реални от ценностите, материализмът засилва още повече моралния релативизъм, тъй като схваща ценностите като второстепенни. (Само че е наивно да се смята, че фактите могат да се отделят от ценностите. Именно нашите ценности до голяма степен предопределят на кои неща обръщаме внимание и кои неща приемаме като факт.) Идеята, че различните общества имат различни правила и морални норми, не е непозната в античността и е интересно да сравним „античната“ реакция на това откритие със „съвременната“ (релативизъм, нихилизъм, идеоло- гически доктрини). Когато древните гърци достигат до бреговете на Индия или до други земи, те установяват, че на различните места съществуват различни правила, морални норми и порядки, и заключават, че различните представи за правилно и грешно се коренят в някакъв праисторически авторитет. Но това ги води не до отчаяние, а до едно ново откритие: фило- софията. В отговор на несигурността, породена от осъзнаването на тези противоречиви морални кодекси, Сократ не става нихилист, нито релативист или идеолог. Той се впуска в търсене на мъдрост, която да обясни тези различия, и така допринася за възникването на философията. През целия си живот той си задава сложни фундаментални въпроси – например: „Какво е добродетел?“; „Как можеш да водиш щастлив живот?“; „Какво е справедливост?“ – и изпробва различни видове подходи, за да намери този, който хармонира и отговаря най-точно на човешката природа. Такива са и въпросите, които вдъхват живот на тази книга. Откритието, че различните общества имат различни представи за това как трябва да се живее, не е пречка пред хората от древността. То се превръща в 20 стимул да задълбочат познанията си за човешката природа и провокира едни от най-проницателните дискусии, които човекът изобщо е водил за принципите, според които трябва да се живее. Същото е и при Аристотел. Той не изпада в отчаяние заради противо- речията между отделните морални кодекси и изтъква, че специфичните правила, закони и порядки може да се различават на различните места, но навсякъде си приличат по едно нещо. И това е склонността на човека да създава правила, закони и порядки. С други думи, чувството за морал – като нещо, което ни е биологично заложено – е толкова дълбоко вкоренено във всеки от нас, че където и да се намираме, ние създаваме система от правила и закони. А идеята, че можем да се отървем от моралните си ограничения, е просто фантазия. Да създаваме правила, е заложено в природата ни. Човекът е морално животно и затова трябва да се запитаме какво въздействие оказват върху нас опростените схващания на съвременния релативизъм. Отговорът е, че ние сами вредим на себе си, като се преструваме на такива, каквито не сме. Сякаш се крием зад маска, но една доста странна маска, която служи за заблуда на този, който я носи. Одраскайте с върха на ключа си мерцедеса на най-умния професор от постмодерните релативисти и ще видите колко бързо ще падне маската на релативизма (с неговите преструвки, че не съществува нито правилно, нито грешно), както всъщност и плащът на радикалната толерантност. Това, че не разполагаме с етичен кодекс, основан на съвременната наука, не кара Джордан да създаде система от правила, като започне от нулата (отхвърляйки като суеверие хилядолетната мъдрост и пренебрегвайки моралните норми, доказали своята стойност). В негово лице съвременната наука обединява усилия с древното познание, достигнало до нас чрез книгите, които човекът е запазил през вековете, и историите, преживели забравата на времето. Джордан постъпва като всички разумни водачи в човешката история: без да твърди, че човешката мъдрост започва от него, най-напред се обръща към собствените си ръководни принципи. Въпреки сериозните теми, които засяга в тази книга, той често ги поднася с чувство за хумор и щипка насмешка, което личи още от заглавията на главите. В част от тях се разглежда широкият спектър от дискусии, които се водят в съвременната психология – такава, каквато я разбира той. Но книгата няма претенции да изчерпва напълно поставените в нея въпроси. Тогава защо просто не кажем, че това е книга с „насоки“ – дума, която звучи доста по-непретенциозно, по-леко и не толкова строго като понятието „правила“? Защото това наистина са правила. А най-важното от тях е, че човек трябва 21 да поеме отговорност за собствения си живот. Ето защо. Логично погледнато, едно поколение, на което непрекъснато се втълпява, че има права, права, права, би трябвало да се противопостави на идеята, че трябва да се съсредоточи върху поемането на отговорност. И все пак голяма част от това поколение – говорим за милиони души по света, много от които са израснали в малки семейства и са отгледани от свръхзакрилящи родители, играли са на детски площадки с мека настилка, учили са в университети с „безопасни пространства“ 15 , където не се налага да чуват онова, което не искат, и са приучени да избягват риска – се чувстват ужасно подценявани, защото ги смятат за психологически неустойчиви. Затова те откликват на посланието на Джордан, че всеки индивид има пределна отговорност, която може да носи, че ако искаш да живееш щастливо, първо трябва да подредиш собствения си дом и едва тогава можеш да се нагърбиш с по-големи отговорности. Емоционалната реакция на тези хора често пъти ни е трогвала до сълзи. Понякога става изключително трудно да се придържаш към тези правила. Те изискват да полагаш все по-големи усилия, като с течение на времето те отвеждат отвъд предела на познатите възможности. В този момент навлизаш в неизвестното. За да преминеш границата на сегашните си възможности, трябва внимателно да подбираш и да следваш идеалите си. Идеали, които са толкова величави и се издигат толкова високо над теб, че понякога се съмняваш дали можеш да ги достигнеш. Но защо да си правиш труда, ако не си сигурен, че идеалите ти са постижими? Защото в противен случай ще чувстваш – и това вече е сигурно, – че животът ти няма смисъл. И може би защото, колкото и невероятно да звучи, дълбоко в душата си всички ние искаме да бъдем съдени. Норман Дойджи, доктор по медицина, психиатър и психоаналитик, автор на книгата „Невероятният мозък“ 16 15 Safe space – специални места в кампуса на университетите, където студентите, които се чувстват социално изключени, могат да разговорят помежду си за проблемите и преживяванията, свързани с тяхната принадлежност и приобщаване. – Б.пр. 16 Невероятният мозък (The Brain That Changes Itself), изд. „Изток-Запад“, София, 2009 г. – Б.пр. |